Под купола (Том I)

1.

Предположението на Големия Джим Рени, че никой не е видял как Бренда чука на вратата му, бе съвсем правилно. Въпросната сутрин обаче не един, а трима души (един от които също живееше на Мил Стрийт) я бяха видели да върви из града. Дали ако го знаеше, това щеше да го накара да не действа прибързано? Едва ли; градският съветник вече бе решил как да действа и беше прекалено късно за промяна. Най-много да го накараше да се замисли (все пак Големия Джим бе човек на мисълта, макар и по свой собствен начин) над сходствата между убийствата и картофения чипс на „Лейс“ — започнеш ли веднъж, после вече няма спиране.

2.

Големия Джим не забеляза никого от онези, които го видяха, когато стигна до ъгъла на главната улица и Мил Стрийт. Същото се отнасяше и за Бренда. Трудно е да забележиш някого, когато не иска да бъде забелязан. Особено когато си е намерил подходящо скривалище като порутения Мост на мира. Това обаче не беше най-лошото. Ако Клеър Макклачи беше видяла цигарите, щеше сериозно да се ядоса. Или направо да побеснее. И определено нямаше да позволи на Джо отново да се размотава с Нори Калвърт, ако ще и съдбата на целия град да зависеше от тяхното приятелство, защото именно Нори Калвърт бе донесла цигарите — изкривени и смачкани „Уинстън“, които бе открила на една полица в семейния гараж. Баща й ги бе отказал преди година и пакетът бе покрит с тънък слой прах, ала Нори си каза, че на самите цигари нищо им няма. Бяха само три, но и това я устройваше напълно; тъкмо се падаше по една за всеки. „Това ще бъде нашият ритуал за късмет“ — беше казала тя на приятелите си.

— Ще ги изпушим като индианците, когато се молят на боговете за успешен лов. А после ще се захванем за работа.

— Звучи добре — отвърна Джо Плашилото. Пушенето винаги го бе изпълвало с любопитство. Не можеше да разбере какво намираха възрастните в цигарите, но трябваше да има нещо, след като толкова много хора продължаваха да пушат.

— На кои богове ще се молим? — попита Бени Дрейк.

— На които си изберем — отвърна Нори и така го изгледа, сякаш беше най-глупавото същество във вселената. — Или на Господ Бог, ако така ти харесва повече.

— С избелелите си дънкови шорти, розовото потниче и падащата свободно коса, тя изглеждаше като богиня на двете момчета. — Аз смятам да насоча молитвите си към Жената-чудо.

— Но тя не е богиня! — възрази Джо, докато взимаше една от смачканите цигари и се опитваше да я изглади. — Жената-чудо е супергерой. — Той се замисли. — По-скоро супергероиня.

— За мен си е богиня — заяви Нори с такова сериозно изражение и такъв категоричен тон, че никой не посмя да каже нещо повече, а още по-малко пък да й противоречи. Тя внимателно заизправя своята цигара. Бени остави своята във вида, в който я получи; струваше му се, че изкривената цигара изглежда по-яко от правата.

— Носех гривните на силата на Жената-чудо чак докато станах на девет. Тогава изчезнаха някъде. Предполагам, че онази кучка Ивон Нидоу ми ги е свила.

Нори драсна кибритена клечка и я доближи първо до цигарата на Джо, а после и до тази на Бени. Ала щом се опита да запали своята, Бени духна клечката.

— Защо го направи? — учуди се тя.

— Трима не бива да палят от една клечка — обясни момчето. — Носи лош късмет.

— И ти вярваш на тази глупост?

— Не съвсем — вдигна рамене той, — но днес имаме нужда от всичкия късмет, който можем да получим. — Хвърли бърз поглед към пазарската чанта в теления багажник на велосипеда си, след което си дръпна от цигарата. В следващия миг обаче се разкашля, а очите му се насълзиха. — Тази цигара е пълна отврат!

— Не е като другите, които си пушил, така ли? — подхвърли Джо и си дръпна от своята. Не искаше да изглежда като пъзльо, но и нямаше никакво желание да кашля и не дай си боже, да повърне. Димът опари гърлото и дробовете му, но не беше толкова неприятно, колкото очакваше. Май в пушенето наистина имаше нещо, което си заслужаваше… Само дето главата му леко се замая и усети как му се завива свят.

„Раздавай го по-леко с дърпането“ — напомни си той. Да припадне щеше да е не по-малка излагация от това да повърне. Освен ако не припаднеше в скута на Нори Калвърт. Това определено щеше да е готино.

Момичето бръкна в джоба на шортите си и извади капачка от бутилка плодов сок.

— Можем да използваме това за пепелник — каза. — Едно е да направим индианското ритуално пушене, а съвсем друго — да подпалим моста. — После затвори очи и устните й започнаха да помръдват. Цигарата й остана между пръстите й.

Двете момчета се спогледаха. Бени вдигна рамене и също затвори очи.

— О, могъщи Командос Джо37, моля те, чуй молитвата на твоя скромен редник Дрейк…

Нори го срита, без да отваря очи.

Джо се изправи (продължаваше да се чувства замаян, но въпреки това отново си дръпна от цигарата) и закрачи към велосипедите, оставени в закрития пасаж в края на парка.

— Къде тръгна? — попита го Нори все още със затворени очи.

— По-добре се моля, когато съм сред природата — отвърна момчето, но всъщност просто се нуждаеше от глътка свеж въздух. И не заради тютюна — цигареният дим му бе харесал, — а заради другите миризми във вътрешността на моста. На гниещо дърво и евтин алкохол… както и някакъв парлив, остър мирис, напомнящ за химически препарати, който се издигаше от река Престил под тях. (Готвача навярно би му казал, че това е мирис, в който рано или късно ще се влюби.)

Щом излезе на открито, Джо побърза да си поеме дълбоко дъх, ала не остана особено доволен. Във въздуха се долавяше нещо спарено, което го накара да се сети за семейната екскурзия до Ню Йорк миналата година. Вагоните на метрото миришеха почти по същия начин, особено привечер, когато бяха претъпкани с хора, прибиращи се вкъщи след работа.

Изтръска пепелта от цигарата в дланта си, след което я разпръсна по земята. Точно тогава забеляза Бренда Пъркинс.

Секунда по-късно нечия ръка докосна рамото му. Беше твърде лека и нежна, за да е на Бени.

— Коя е тази жена? — попита Нори.

— Познавам я по физиономия, но не й знам името.

В този момент и Бени се присъедини към тях.

— Това е госпожа Пъркинс. Вдовицата на шефа на полицията.

Нори го сръчка с лакът.

— Искаш да кажеш на шерифа, глупчо.

Бени вдигна рамене.

— Добре де.

Загледаха се подире й, понеже нищо друго не привлече вниманието им. Тя беше единственият човек на улицата. Всички останали бяха пред супермаркета, където вероятно се вихреше най-голямата битка за храна в историята. Трите деца бяха огледали ситуацията, но отдалеч; нямаше нужда някой да им казва да стоят на безопасно разстояние, особено като се имаше предвид, че трябваше да пазят ценната вещ, която им беше поверена.

Бренда пресече главната улица и закрачи по Престил Стрийт. Поспря се за момент пред къщата на семейство Маккейн, след което продължи към дома на госпожа Гринъл.

— Да тръгваме — каза Бени.

— По-добре да изчакаме, докато отмине — възрази Нори.

Бени вдигна рамене.

— И какво от това? Дори да ни види, ние сме само някакви хлапета, които се мотаят из парка. И знаете ли какво? Сигурно изобщо няма да ни види, дори и ако се блъсне в нас. Възрастните никога не забелязват децата. — Той се замисли. — Освен ако не карат скейтборд.

— Или пушат — добави Нори. Всички погледнаха към цигарите си.

Джо посочи към пазарската чанта в багажника над предната гума на велосипеда на Бени.

— Обаче имат навика да забелязват хлапетата, които се размотават със скъпи градски уреди.

Нори пъхна цигарата в ъгълчето на устните си. Това не само я направи още по-хубава и „печена“ в очите на приятелите й, но й придаде и вид на зрял човек.

Когато момчетата отново погледнаха към улицата, видяха, че вдовицата на шерифа разговаря с госпожа Гринъл. Разговорът им не беше дълъг. Госпожа Пъркинс бе извадила голям кафяв плик от чантата си и те видяха как го подава на госпожа Гринъл. Няколко секунди по-късно госпожа Гринъл почти затръшна вратата пред лицето на посетителката си.

— О, това беше доста грубо! — възкликна Бени. — Заслужава в продължение на цяла седмица да остава след часовете!

Джо и Нори се засмяха.

Госпожа Пъркинс бе така озадачена, че в продължение на един дълъг миг просто си стоеше на стъпалата пред къщата. После обърна бавно лице към парка и децата побързаха инстинктивно да се притаят в сенките. Така я изгубиха от поглед, ала Джо откри една пролука в дървената стена и надзърна през нея.

— Връща се към главната — докладва той. — Сега продължава нагоре по улицата… отново пресича…

Бени вдигна въображаем микрофон.

— Имаме видимост на единайсет часа.

Джо подмина думите му без коментар.

— Сега тръгва по моята улица — добави и се обърна към приятелите си: — Дали не възнамерява да посети мама?

— Мил Стрийт минава през четири карета, човече — отвърна му Бени. — Вероятността да е тръгнала към вас е минимален.

Джо въздъхна облекчено, макар че и сам не можеше да каже защо се притеснява от евентуално посещение на Бренда Пъркинс. Може би защото майка му си имаше предостатъчно грижи покрай баща им, който се намираше извън града, и момчето не искаше да я разстройват още повече. Беше му забранила да участва в сегашната им „мисия“ (както я бяха нарекли трите хлапета) и добре че беше госпожица Шамуей, за да я разубеди. Тя й обясни, че Дейл Барбара е избрал именно Джо за тази работа и е изключително важно тя да бъде свършена.

— Госпожо Макклачи — бе казала Джулия, — ако някой изобщо може да се справи с този уред, това е вашият син.

Тези думи накараха Джо да се почувства много приятно, ала щом погледна към притесненото лице на майка си, настроението му изведнъж помръкна. От появата на Купола бяха минали едва три дни, но си личеше, че Клеър вече бе изгубила тегло. Начинът, по който държеше снимката на баща му, също караше Джо да се чувства зле. Сякаш го смяташе за умрял. А според момчето положението далеч не беше толкова лошо — баща му най-вероятно се излежаваше в някой мотел, където пиеше бира и гледаше филми по кабелната.

В крайна сметка майка му се бе съгласила с госпожица Шамуей.

— Да, стане ли въпрос за джаджи, той има страшен талант. От малък си е такъв. — После го измери с поглед от главата до петите и въздъхна. — Кога порасна толкова висок, сине?

— Не знам — отвърна чистосърдечно Джо.

— Ако те пусна да отидеш, обещаваш ли ми да внимаваш?

Той кимна.

— Вземи и приятелите си с теб — посъветва го Джулия.

— Вени и Дрейк? Добре.

— Бъдете дискретни — добави Джулия. — Нали знаеш какво значи това?

— Да, госпожо. Да не се набиваме на очи.

Двамата се спогледаха и тя прочете в очите му онова, което майка му не биваше да чуе:

„Да внимаваме да не ни хванат.“

3.

Бренда изчезна сред дърветата от двете страни на Мил Стрийт.

— Добре — кимна Бени. — Да вървим.

Той внимателно загаси цигарата си в импровизирания пепелник, след което отиде до колелото си и вдигна пазарската чанта от багажника. Вътре беше жълтият Гайгеров брояч, който бе минал през ръцете на Барби, Ръсти, Джулия… за да се озове при тримата приятели.

Джо взе капачката от сока и загаси цигарата си с мисълта, че трябва да опита отново, когато разполага с повече време, за да се концентрира над преживяването. От друга страна, може би пък беше по-добре да не го прави. Вече беше пристрастен към компютрите, комиксите на Брайън К. Вон и карането на скейтборд. Предостатъчно дини за една мишница.

— Скоро покрай нас ще започнат да минават хора — каза той на Бени и Нори. — И то много хора. Да се надяваме, че ще бъдат толкова уморени от забавленията си пред супермаркета, че няма да ни обърнат внимание.

В съзнанието му прозвучаха думите на госпожица Шамуей колко важно може да се окаже това за града. Той специално не се нуждаеше от убеждаване; вероятно разбираше значението на мисията им по-добре не само от майка си, но и от самата Джулия.

— А ако минат полицаи? — замисли се Нори.

— Тогава се връща обратно в торбата, а оттам излиза фризбито — отвърна Джо.

— Наистина ли смяташ, че под градския парк има заровен извънземен генератор? — попита Бени.

— Казах, че не е изключено — отбеляза Джо с малко по-остър тон, отколкото бе възнамерявал. — Всичко е възможно.

В интерес на истината според него това не просто бе възможно, но и беше доста вероятно. Ако Куполът нямаше свръхестествен произход, значи представляваше силово поле. А едно силово поле се нуждаеше от генератор, който да го захранва. Тоест оставаше им само да го намерят, за да се докаже тази теория… В същото време Джо не искаше да ги надъхва предварително с твърде високи очаквания; времето щеше да покаже дали е прав или не.

— Да започваме — предложи Нори и се шмугна под жълтата полицейска лента. — Надявам се вие двамата да сте се молили както трябва на боговете.

Джо не смяташе, че трябва да се моли за нещо, което може да свърши сам, ето защо молитвата му бе малко по-различна — ако открият генератора, Нори Калвърт да го дари с още една целувка. Този път по-дълга от предишната.

4.

По-рано тази сутрин, по време на „подготвителната“ им среща в дневната на Макклачи, Джо Плашилото бе събул първо дясната си маратонка, а после и белия спортен чорап, който носеше.

— Бързо лакомство ми дай или как мирише туй узнай! — подхвърли весело Бени.

— Млъквай, тъпчо — отвърна му Джо.

— Не наричай приятеля си „тъпчо“ — направи му забележка майка му, ала не пропусна да хвърли укорителен поглед и на Бени.

Нори се въздържа от коментар; просто гледаше заинтригувано как Джо слага чорапа върху килима и го приглажда с длан.

— Това е Честърс Мил — каза той. — Има същата форма, нали?

— Съвсем прав си, амиго — съгласи се Бени. — Но такава е съдбата ни — да живеем в град, който прилича на чорапа на Джо Макклачи!

— Както и на обувка на възрастна жена — добави Нори.

— Имало едно време старица, която в обувка живеела… — изрецитира госпожа Макклачи, припомняйки си забравено стихче от детството си. Седеше на дивана със снимката на съпруга си в скута. В същата поза я бе заварила и Джулия Шамуей, когато бе дошла с Гайгеровия брояч вчера следобед. — И толкова много дечица родила, че как да ги изхрани по цял ден се чудела…

— Точно така, мамо — обади се Джо, едва удържайки се да не се разхили. В училище бяха променили последния стих на: „И толкова много дечица родила, че путката й направо се разглобила.“

Той побърза да сведе очи към чорапа на пода.

— Е, този чорап има ли център според вас?

Бени и Нори се замислиха. Фактът, че подобен въпрос бе в състояние да ги заинтригува, бе едно от нещата, които Плашилото обожаваше в тях.

— Може би не както един кръг или правоъгълник имат център… — предположи Нори. — Те все пак са геометрични фигури.

— Предполагам, че чорапът също е геометрична фигура — изтъкна Бени, — но не знам как бихме я нарекли. Чорапоъгълник?

Нори се засмя. Дори Клеър се усмихна, макар и едва забележимо.

— На картата Честърс Мил е по-скоро шестоъгълник — отбеляза Джо, — но сега не мислете за това. Просто кажете какво ви диктува вътрешната логика.

Нори посочи мястото, където стъпалото на чорапа преминаваше в горната му част.

— Ето тук е центърът му.

Джо направи малка точица с химикалката си.

— Не знам дали това ще се изпере, господинчо — обади се Клеър. — Но и бездруго вече ти трябват нови. — И преди синът й да зададе следващия си въпрос, тя добави: — Предполагам, че на картата на това място се пада градският парк. Там ли смятате да ходите?

— Да, първо там смятаме да отидем — отвърна Джо, леко раздразнен, задето му бяха отнели обяснението под носа.

— Защото, ако изобщо има някакъв генератор — продължи замислено госпожа Макклачи, — според теб той трябва да се намира в центъра на града. Или възможно най-близо до него.

Синът й кимна.

— Поздравления, госпожо Макклачи! — възкликна Бени и вдигна дясната си длан. — Дайте ми пет, майко на моя брат по душа!

Клеър Макклачи се усмихна малко по-широко и плесна дланта на момчето със своята. После добави:

— Е, поне паркът е безопасно място. — Внезапно се замисли и смръщи вежди. — Или поне така се надявам, ама кой знае?

— Не се тревожете — успокои я Нори. — Аз ще ги наглеждам.

— Само ми обещайте, че ако откриете нещо, ще оставите специалистите да се занимават с него — поиска жената.

„Мамо — помисли си Джо, — мисля, че ние сме специалистите.“ Обаче не го каза. Знаеше, че така щеше да я разтревожи още повече.

— Честна дума — заяви Бени и отново вдигна длан. — Още веднъж, о, майко на моя брат по…

Този път Клеър не помръдна ръце от снимката на съпруга си.

— Обичам те, Бени, но понякога ставаш досаден.

Момчето се усмихна кисело.

— И моята майка казва същото.

5.

Джо и приятелите му вървяха надолу по хълма към откритата естрада в центъра на парка. Зад тях река Престил тихо си мърмореше. Нивото й беше забележимо по-ниско, защото Куполът я преграждаше като бент в северозападната част на града. И ако невидимата бариера си останеше на мястото, помисли си Плашилото, до утре-вдругиден реката щеше да се превърне в тинесто мочурище.

— Добре — заяви Бени. — Стига сме се размотавали. Време е суперскейтърите да спасят Честърс Мил. Хайде да пускаме тази джаджа!

С изключително внимание (и почти религиозен трепет) Джо извади Гайгеровия брояч от пазарската чанта. Батерията, която го бе захранвала, отдавна се бе изтощила и бе отделила гъста лепкава маса, но с помощта на малко хлебна сода бяха успели да отстранят корозията. Нори пък бе успяла да открие не една, а цели три шестволтови батерии в бащиния й килер за инструменти. „Той е истински маниак на тема батерии — сподели тя на двете момчета — и веднъж щеше да се пребие, докато се мъчеше да кара скейтборд, но аз си го обичам.“

Джо постави палец върху лостчето, което включваше уреда, и ги изгледа мрачно.

— Нали си давате сметка, че дори и да не отчете нищо, пак може да има генератор, но такъв, който просто не излъчва алфа– и бета-вълни…

— Хайде, включвай го най-сетне! — прекъсна го Бени. — Това напрежение направо ме убива.

— Прав е — кимна Нори. — Пускай го.

Тогава се случи нещо странно. Бяха изпробвали Гайгеровия брояч много пъти из къщата на Джо и той си работеше перфектно — например, щом го доближиха до стар часовник с радиев циферблат, стрелката му забележимо потрепна. Всеки от тях се бе изредил да тества уреда. Сега обаче, когато вече бяха тук — в „проучвателната зона“, както казваха учените, — Джо имаше чувството, че ръката му е замръзнала. А на челото му бе избила пот. Усещаше я как се събира на по-големи капчици, които всеки момент ще се търкулнат по лицето му.

Сигурно щеше да стои още дълго така, ако Нори не бе сложила ръката си върху неговата. После и Бени последва примера й. Тримата заедно натиснаха лостчето и стрелката в прозорчето „Отчитания в секунда“ моментално скочи на +5, а Нори стисна рамото на Джо. Сетне обаче се върна на +2 и момичето разхлаби пръстите си. Никой от тримата нямаше опит с подобни измервателни уреди, но предположиха, че това е нормалният радиационен фон.

Джо закрачи бавно около естрадата, протегнал напред Гайгер-Мюлеровата тръбичка, която бе свързана с брояча посредством нещо като старомоден телефонен кабел. Лампичката светеше в ярко кехлибарено, а стрелката, макар и да потрепваше от време на време, предимно си стоеше близо до нулата. Резкият й скок, на който бяха станали свидетели в началото, вероятно бе предизвикан от техните движения. Джо не беше изненадан — част от него добре съзнаваше, че няма да стане толкова лесно, — ала в същото време изпитваше горчиво разочарование. Сам се изненада от лекотата, с която разочарованието и липсата на изненади се допълваха взаимно — бяха също като онези готини телевизионни актриси, близначките Олсен.

— Дай на мен — каза Нори. — Може да имам по-голям късмет.

Джо й връчи уреда, без да се възпротиви. През следващия час и нещо те кръстосваха парка, като се редуваха с брояча. По някое време видяха как една кола завива по Мил Стрийт, но не забелязаха, че Рени Младши (който отново се чувстваше по-добре) е зад волана й. Той също не ги видя. По-късно пък по улицата профуча линейка — с включена сирена и мигащи светлини, — очевидно устремена към „Фуд Сити“. Хлапетата се загледаха подире й, но побързаха да се върнат към мисията си и бяха погълнати от нея, когато Младши отново се появи — този път зад волана на бащиния си хамър.

Така и не прибягнаха до фризбито, което си бяха донесли за параван; бяха твърде заети с радиационните си проучвания. Не се и наложи да го вадят от чантата. Малцина от жителите на града, забързани към домовете си, хвърлиха погледи към парка. Някои бяха ранени, повечето носеха заграбени продукти, а трети бутаха натоварени догоре пазарски колички. Почти всички обаче изглеждаха засрамени.

По пладне трите хлапета вече бяха на път да се откажат. Освен това бяха огладнели.

— Да отидем у нас — предложи Джо. — Мама ще ни приготви нещо за хапване.

— Супер! — възкликна Бени. — Надявам се да е задушено по китайски. Майка ти го прави страхотно!

— Преди това да минем по Моста на мира и да пробваме от другия бряг на Престил, а? — подхвърли Нори.

Джо вдигна рамене.

— Добре, но там няма нищо освен дървета. Пък и се отдалечаваме от центъра.

— Така е, но… — тя не довърши изречението си.

— Какво?

— Нищо. Просто ми хрумна нещо. Сигурно е глупаво и нищо няма да излезе, но пък нека опитаме…

Момчетата се спогледаха. Бени вдигна рамене и й подаде Гайгеровия брояч.

Върнаха се при моста и отново се промушиха под жълтата полицейска лента. Пасажът тънеше в сумрак, ала не беше толкова тъмно, че Бени да не види как стрелката на уреда се размърдва, когато надзърна през рамото й. Пристъпваха внимателно, за да не подлагат на изпитание и бездруго оределите дъски под краката им. Когато излязоха от другата страна, зърнаха старата табела, информираща ги: „НАПУСКАТЕ ПАРКА НА ЧЕСТЪРС МИЛ, СЪЗДАДЕН ПРЕЗ 1808 Г.“ Добре утъпкана пътека водеше нагоре по хълма, чийто склон бе гъсто обрасъл с дъбови, букови и ясенови дървета. Листата им висяха безжизнени и неподвижни и придаваха мрачен и потискащ вид на есенните им одежди.

Щом достигнаха подножието на пътечката, стрелката в „Отчитания в секунда“ се колебаеше между +5 и +10. После изведнъж скочи на +500, а оттам — на +1000. Горният край на циферблата бе маркиран с червено. Стрелката все още бе далеч от него, ала Джо бе сигурен, че в момента показва нещо повече от радиационния фон.

Бени не откъсваше поглед от леко потрепващата стрелка, а Джо — от Нори.

— Какво ти беше хрумнало? — попита. — Не се притеснявай да го кажеш, защото идеята ти явно никак не е глупава.

— Точно така — кимна Бени и почука по прозорчето „Отчитания в секунда“. Стрелката подскочи и се върна между +7 и +8.

— Мислех си дали генераторът и трансмитерът му са едно и също нещо — отвърна момичето. — Защото трансмитерът не е задължително да се намира по средата, а просто трябва да е достатъчно нависоко.

— Предавателят на радиото не е нависоко — изтъкна Бени. — Разположен е на полянката и оттам разпраща сигнала си. Виждал съм го с очите си.

— Така е, но тук имаме нещо супермощно — отбеляза Нори. — Татко ми каза, че мощността му сигурно надхвърля сто хиляди вата или там някъде… Може би това, което търсим, има по-малък обхват. И се замислих коя е най-високата част на града?

— Блек Ридж — каза Джо.

— Именно — съгласи се тя и вдигна малкия си юмрук.

Джо го удари леко със своя и посочи с ръка.

— Значи натам. Разстоянието е към четири-пет километра. — Той насочи тръбичката на брояча в тази посока и тримата ахнаха изумено, когато стрелката се издигна до +10.

— Да си го начукам — промълви Бени.

— Изчакай да станеш на четирийсет — подхвърли му Нори. Брутално пряма както винаги… но се изчерви. Леко.

— Недалеч от Блек Ридж Роуд има голяма овощна градина — заяви Джо. — Оттам се открива гледка към целия град, както и към ТР-90. Или поне така съм чувал от баща си. Може би трансмитерът е там. Нори, ти си истински гений! — В края на краищата нямаше защо да я чака тя да го целуне, когато можеше и сам да го направи. Въпреки това обаче не посмя да отиде по-далеч от ъгълчето на устните й.

Изглежда й стана приятно, обаче между очите й все още се виждаше малка бръчица.

— Може пък нищо да не излезе. Стрелката не полудя, както очаквах. Можем ли да отидем до там с колелата?

— Разбира се — отвърна Джо.

— Но след като обядваме — добави Бени. Неслучайно се смяташе за най-практичния член на компанията.

6.

Докато Джо, Бени и Нори обядваха в дома на семейство Макклачи (желанието на Бени се сбъдна — Клеър им приготви задушено по китайски), а Ръсти Евърет, подпомогнат от Барби и двете тийнейджърки, се грижеха за пострадалите в „Кати Ръсел“, Големия Джим Рени седеше в кабинета си и преглеждаше списъка със задачите си за деня.

Щом зърна джипа си да се връща на заден ход по алеята, отметна и последния ред, който гласеше: „Бренда да се изхвърли при останалите.“ Е, беше готов — или поне в близко време нямаше да бъде по-готов от сега. И дори проклетият Купол да изчезнеше още днес следобед, важното беше, че се бе погрижил за задника си.

Младши влезе в кабинета и подхвърли ключовете за хамъра на бюрото на Големия Джим. Рибешки бледото му лице се нуждаеше от бръснене повече от всякога, но поне вече не приличаше на ходещ труп. Кървясалото му ляво око също изглеждаше доста по-добре.

— Всичко готово ли е, синко?

Младши кимна.

— Отиваме ли в пандиза?

— Ние не — отвърна Големия Джим. Подобна мисъл изобщо не му бе минавала през ума дори когато Пъркинс му се натресе тук и започна да го засипва с обвиненията си. Той се усмихна. — За разлика от Дейл Барбара.

— Никой няма да повярва, че е убил Бренда Пъркинс.

Големия Джим продължаваше да се усмихва.

— Ще повярват. Вече са толкова наплашени, че ще го повярват и още как. Така стават тези неща.

— Откъде знаеш?

— Защото се уча от историята. Ти също би трябвало да го направиш по някое време. — На езика му беше да попита защо Младши бе напуснал гимназията — дали бе изключен, бяха го скъсали на изпитите или сам си беше тръгнал? Обаче моментът не бе подходящ. Ето защо реши да узнае дали синът му би свършил още нещичко за него…

Младши потърка слепоочието си.

— Няма проблеми. Като ще е гарга, да е рошава.

— Обаче ще ти трябва помощ. Можеш да се обадиш на Франк, макар че аз лично предпочитам Картър Тибодо. Не и Сиърлс обаче. Свестен младеж е, но си е малко тъпичък.

Младши не каза нищо. Големия Джим отново се зачуди какво ли му имаше на момчето. Но дали наистина искаше да узнае? Може би, когато кризисното положение приключеше. Междувременно бе сложил толкова много тигани и тенджери на печката си, че вечерята определено щеше да бъде готова съвсем скоро.

— Какво трябва да направя?

— Почакай само да проверя едно нещо — каза баща му и посегна към мобилния си телефон. Всеки път, когато апаратът му потрябваше, очакваше да бъде неприятно изненадан, но проклетата джаджа все още функционираше. Макар и само за градски разговори, но това бе всичко, което му трябваше. Той набра номера на полицейското управление. Телефонът там иззвъня три пъти, преди Стейси Могин да го вдигне. От деловия й, спокоен тон не бе останала и следа — жената звучеше разстроена и напрегната, — което не беше никак изненадващо на фона на случилото се тази сутрин. Освен това и в участъка явно цареше нажежена атмосферата, съдейки по врявата, достигаща до слуха на Големия Джим.

— Свързахте се с полицията — каза тя. — Ако случаят не е спешен, моля, затворете и се обадете по-късно. В момента сме ужасно зае…

— Джим Рени е, пиленце — каза той, макар и да знаеше, че Стейси мрази да я наричат така. Всъщност именно затова го направи. — Дай ми шерифа. Веднагически.

— Точно в момента се опитва да прекрати един юмручен бой пред приемната — отвърна тя. — Обади се пак по-къс…

— Не, не мога да се обадя по-късно — прекъсна я отново. — Да не мислиш, че щях да звъня, ако не беше важно? Просто отиди там, пиленце, и цапардосай най-агресивния. После кажи на Пит да отиде в кабинета си, за да…

Тя не го остави да довърши, но и не превключи телефона в режим на изчакване. В следващия миг слушалката издрънча силно в бюрото. Големия Джим обаче не изгуби самообладание; когато влизаше под кожата на някого, обичаше да го знае. Чу как някой крещи: „Крадлив кучи син!“ и това го накара да се усмихне.

Малко по-късно Стейси превключи на изчакване, макар и без да го информира. Известно време Големия Джим слуша дрънканиците на Макгръф Полицейското куче38, след което някой най-сетне вдигна слушалката. Беше Рандолф. Звучеше така, сякаш не може да си поеме дъх.

— Говори бързо, Джим, защото тук е пълна лудница. Тези, които не отидоха в болницата заради счупени ребра или нещо друго, са побеснели като оси. Всеки обвинява някой друг. Опитвам се да предотвратя запълването на килиите ни, но поне половината сякаш изгарят от желание да се озоват там!

— Е, шерифе, увеличаването на полицейския състав вече не ти ли се струва по-добра идея?

— Определено! Отнесохме сериозен тупаник. Един от новоназначените полицаи — малката Ру — е в болницата с разбита долна челюст. Прилича на годеницата на Франкенщайн.

Усмивката на Големия Джим се разшири. Значи Сам Вердро добре се бе представил. Това обаче също бе нещо напълно закономерно, щом веднъж си го напипал — наложи ли се да подадеш топката (в онези редки случаи, когато не можеш да стреляш сам), винаги я подаваш на този, когото трябва.

— Някой я е замерил с камък. Както и Мел Сиърлс. Момчето беше в безсъзнание за известно време, но вече е по-добре. И той е грозна картинка. Пратих го в болницата да го зашият.

— Срамота! — отбеляза Големия Джим.

— Някой явно е взел на прицел служителите ми. И както изглежда, не е сам в тая работа. Голям Джим, смяташ ли, че ще се намерят доброволци, с които да увеличим числения си състав?

— Мисля, че в Честърс Мил има достатъчно почтени и добре сложени младежи, които с радост ще се включат в опазването на реда — отвърна градският съветник. — Даже познавам няколко идеални кандидати от паството на Христа Светия изкупител. Момчетата на Килиън например.

— Джим, синовете на Килиън са тъпи като галоши!

— Знам, обаче са ячки и ще изпълняват всякакви заповеди — изтъкна Рени. — Освен това умеят и да стрелят.

— Ще въоръжаваме ли новите полицаи? — в тона на Рандолф се долавяха едновременно надежда и колебание.

— След случилото се днес? Разбира се. Като за начало си мислех за десетина-дванайсет добри, свестни младежи, на които да можем да разчитаме. Франк и Младши ще ни помогнат да ги изберем. А ако кризата не отмине до следващата седмица, ще имаме нужда и от още. Ще им плащаме в купони. И ще получат първи от провизиите, когато — и ако — започне разпределението на дажбите. Те и семействата им.

— Добре. Тогава изпрати тук Младши, става ли? Франк е при мен, както и Тибодо. И на него не му се размина и трябваше да му сменят превръзката на ръката, обаче сега ми се вижда добре. — Шерифът понижи глас: — Каза, че Барбара му сменил превръзката. И че свършил страхотна работа в болницата.

— Трогателно. Е, съвсем скоро нашият господин Барбара вече няма да сменя превръзки. Не мога да ти изпратя Младши, понеже трябва да свърши нещо друго. Тибодо също ми е необходим. Така че му кажи да дойде при мен.

— За какво ти е?

— Ако трябваше да знаеш, щях да ти кажа. Просто му кажи да дойде. Младши и Франк ще изготвят списъка с потенциалните нови попълнения по-късно.

— Ами… щом казваш, че така тряб…

Рандолф бе прекъснат от внезапен трясък. Нещо тежко или се прекатури, или бе стоварено на земята с голяма сила.

— Спрете веднага! — изрева шерифът.

Усмихнат, Големия Джим отдалечи телефона от ухото си. Шумотевицата бе толкова силна, че дори от такова разстояние чуваше всичко с кристална яснота.

— Разкарайте тия двамата… не тия, идиот такъв, ДРУГИТЕ двама… НЕ, не искам да ги арестувате! Искам просто да ги изхвърлите оттук! Насила, ако трябва! Просто ги вдигнете и ги изхвърлете навън!

Миг по-късно отново говореше с Рени:

— Напомни ми, ако обичаш, защо поисках тази работа, че нещо започнах да забравям…

— Всичко ще се нареди — успокои го Големия Джим. — Утре ще имаш петима нови служители — сериозни момчета, изпълнени със сили, — а в четвъртък ще се сдобиеш с други пет. А може и повече. Сега изпрати младия Тибодо при мен. Междувременно гледай да подготвиш оная килия в дъното за новия й обитател. Господин Барбара ще се настани там още днес следобед.

— По какво обвинение?

— Как ти звучат четири убийства плюс подстрекаване към бунт пред местния супермаркет? Достатъчно ли е?

И затвори, преди Рандолф да успее да му отговори.

— Какво искаш от мен и Картър? — попита Младши.

— За днес следобед ли? Трябва да се свърши малко разузнавателна и подготвителна работа… Аз ще ви помогна за второто. После ще отидете да арестувате Барбара. Мисля, че ще ти хареса.

— Определено.

— Щом Барбара се озове в пандиза, двамата с полицай Тибодо трябва добре да се навечеряте, защото същинската ви работа е довечера.

— Какво трябва да направим?

— Да опожарите редакцията на „Демократ“. Как ти се струва?

Очите на Младши се разшириха от изумление.

— Защо?

Големия Джим не очакваше подобен въпрос, ала се постара да скрие разочарованието си от реакцията на Младши.

— Защото на фона на предстоящите събития вестникът изобщо не се вписва в интересите на града ни. Други въпроси?

— Тате… — започна колебливо синът му, — случайно да ти е хрумвало някога, че може би си луд?

Големия Джим кимна.

— Да, синко, луд съм — ухили се. — Луд и опасен.

7.

— Колко пъти съм била в тази стая — възкликна отнесено Джини Томлинсън — и никога не ми е хрумвало, че един ден и аз ще се озова на масата за прегледи!

— И едва ли си очаквала за теб да се грижи човекът, който обикновено ти сервира сутрешния бифтек с яйца. — Барби се опитваше да звучи жизнерадостно, ала слагаше превръзки и бинтове още от първия рейс на линейката и вече бе сериозно уморен. Голяма част от умората му се дължеше на допълнителен стрес; ужасно се притесняваше да не би да влоши състоянието на някой пациент, вместо да го подобри. Същите тревоги се четяха и по лицата на Джина Буфалино и Хариет Бигълоу, но за разлика от него в техните глави не тиктакаше неумолимият часовник „Джим Рени“, отброяващ последните мигове на свободата му.

— Май ще мине доста време, преди да мога отново да хапна бифтек — въздъхна Джини.

Ръсти се бе погрижил за носа й, преди да погледне някой друг от пострадалите покрай супермаркета. Барби му беше помогнал — държеше неподвижно главата на старшата сестра и й нашепваше окуражителни думи. Ръсти пъхна в ноздрите й тампончета, напоени с медицински кокаин. После изчака десет минути, докато упойката подейства (използва това време, за да намести една лошо изкълчена китка и да сложи еластична превръзка на подутото коляно на страдаща от затлъстяване жена), извади тампончетата и взе скалпела. Барби се възхити от сръчността и бързината му. Преди да е успял да каже на Джини да извика: „Ядец!“, Евърет вече бе пъхнал скалпела чак до дръжката в ноздрите й, след което го притисна към носната й преграда и го използва като лост.

„Също като човек, който си сменя джантата“ — помисли си Барби и се заслуша в тихичкото, но ясно доловимо изхрущяване, възвестяващо завръщането на носа на Джини към нормалното му състояние. Жената не извика, обаче ноктите на ръцете й пробиха дупки в хартията, покриваща масата за прегледи, а по бузите й се търкулнаха сълзи.

Вече бе по-спокойна — Ръсти й беше дал два перкосета, — но едното й око (при това по-слабо подутото) продължаваше да сълзи. Бузите й бяха морави и подпухнали. Барби си помисли, че изглежда като Роки Балбоа след мача с Аполо Крийд.

— Виж нещата от хубавата им страна — каза той.

— Има ли такава?

— Определено. Онази Ру ще кара цял месец на супа и млечни шейкове.

— Джорджия? Чух, че също е пострадала. Много ли е зле?

— Ще оживее, но ще мине доста време, преди отново да се разхубави.

— Да се разхубави? Тя? Никога не е била красавица и няма и да бъде. — Джини понижи глас: — Тя ли пищеше така?

Барби кимна. Воплите на Джорджия наистина бяха огласяли цялата болница.

— Ръсти й даде морфин, но в началото изобщо не й подейства. Явно защото девойчето има телосложение на биволица.

— И съвест на крокодил — добави старшата сестра. — Не пожелавам на никого това, което й се случи, обаче ето един чудесен пример за кармично възмездие. Откога съм тук? Проклетият ми часовник е счупен.

Барби погледна своя.

— Сега е четиринайсет и трийсет. Следователно от пет часа и половина си поела по пътя на възстановяването. — Той се протегна, чу как гръбнакът му изпука и почувства известно облекчение. Май Том Пети беше съвсем прав, когато бе изпял, че чакането е най-гадното нещо на света. Струваше му се, че ще се чувства далеч по-добре, когато се озове в килията. Освен ако не беше мъртъв, естествено. Не биваше да се пренебрегва, че най-удобно за враговете му беше да го убият заради „оказана съпротива по време на арест“.

— Защо се усмихваш? — попита го Джина.

— Няма значение. — Той вдигна едни пинсети. — Сега мирувай и ме остави да свърша това. Колкото по-скоро започнем, толкова по-скоро ще свършим.

— Трябва да стана и да ти помогна.

— Опиташ ли се да станеш, помощта ти ще се изчерпи с това да паднеш на пода.

Тя изгледа пинсетите.

— Знаеш ли изобщо какво да правиш с тях?

— Да се обзаложим ли? Имам златен медал от Олимпиадата по вадене на стъкълца.

— Надминаваш дори бившия ми съпруг по дрънкане на глупости — усмихна се тя. Барби предположи, че я боли — въпреки болкоуспокояващите, — и точно затова усмивката й го накара да я хареса още повече.

— Няма да се окажеш от онези неприятни медицински служители, които се превръщат в тирани, щом дойде техният ред да бъдат лекувани, нали? — попита.

— Не, такъв беше доктор Хаскел. Веднъж под нокътя на палеца му се заби голяма треска и когато Ръсти предложи да я извади, заяви, че предпочитал това да бъде направено от специалист. — Тя се засмя, ала миг по-късно първо се намръщи, а после изстена.

— За да се почувстваш по-добре, ще ти кажа, че ченгето, което те удари, бе улучено с камък в главата.

— Ето я пак кармата. Изписахте ли го вече?

— Да. — Мел Сиърлс бе напуснал болницата преди два часа с бинтована глава.

Барби се наведе към нея с пинсетите и тя инстинктивно отвърна глава. Той допря внимателно длан до по-малко подутата й буза и върна лицето й в предишното положение.

— Знам, че се налага — въздъхна тя. — Просто много ме е страх за очите ми.

— Като се има предвид колко силно те удари, имаш късмет, че стъкълцата са се забили около тях, а не вътре в тях.

— Знам. Само недей да ми причиняваш болка, става ли?

— Става — кимна той. — Ще се изправиш на крака за нула време, Джини. Ще бъда много бърз.

Той избърса ръцете си, за да е абсолютно сигурен, че са сухи (не искаше да слага ръкавици, понеже щяха да нарушат прецизността му), и се наведе по-близо. Поне шест-седем малки парченца от счупените лещи се бяха забили във веждите и около очите й, ала онова, което го притесняваше най-много, беше миниатюрното стъклено острие точно под ъгълчето на лявото й око. Барби беше сигурен, че Ръсти веднага би го извадил, ако го беше видял, но медикът се бе концентрирал над носа й.

„Направи го бързо — каза си. — Неуверените винаги се дънят.“

Той хвана здраво парченцето, измъкна го и го пусна в пластмасовото легенче на плота. На мястото, където се бе намирало, се появи капка кръв с големината на перличка.

— Готово — въздъхна облекчено. — Най-страшното мина. Съвсем малко остана. Оттук насетне ще е като детска игра.

— От твоите уста в божиите уши — изрече Джини.

Тъкмо бе махнал и последното стъкълце, когато Ръсти отвори вратата на стаята за прегледи и каза на Барби, че има нужда от помощта му. В едната си ръка държеше метална кутия от бонбони.

— За какво? — поинтересува се Барби.

— За един хемороид, който върви като човек — отвърна Ръсти. — Този анален цирей иска да си тръгне с плячката си от супермаркета. При нормални обстоятелства с радост бих го оставил да разкара задника си оттук, ала точно сега мисля да го използвам за нещо.

— Джини? — обърна се Барби към сестрата. — Добре ли си?

Тя му махна да върви към вратата. Той я послуша и тръгна след парамедика, ала щом прекрачи прага, Джини неочаквано му извика:

— Хей, красавецо!

Той се обърна и видя как жената му изпраща въздушна целувка.

Барби я улови и излезе в коридора.

8.

В Честърс Мил имаше само един зъболекар. Името му беше Джо Боксър. Кабинетът му се намираше в края на Страут Лейн и прозорците му гледаха към река Престил и Моста на мира. За съжаление живописният пейзаж се скриваше от погледа им, щом седнеха веднъж на зъболекарския стол, понеже Боксър често спускаше облегалката му до хоризонтално положение. Тогава единствената гледка, разкриваща се пред очите им, бяха залепените на тавана снимки на кучето — порода чихуахуа — на стоматолога.

— Имам чувството, че на една от тях проклетият пес е сниман, докато се изхожда — сподели веднъж Дъги Туичъл на Ръсти след посещението си при зъболекаря.

— Освен ако кучето не обича да си клечи така, но не ми се вярва. Сигурно съм прекарал поне половин час, зяпайки как рунтавата изтривалка с очи ходи по нужда, докато Бокс извади двата мъдреца, за които бях дошъл. С бургия, както ми се стори.

Фирмената табелка пред кабинета на доктор Боксър приличаше на баскетболни шорти, достатъчно големи, за да станат на някой великан от приказките. Бе боядисана в крещящо яркозелено и златисто — цветовете на „Дивите котки“ от Честърс Мил. Там пишеше: „ДЖОУЗЕФ БОКСЪР, СТОМАТОЛОГ“, а отдолу: „БЪРЗО И БЕЗБОЛЕЗНЕНО!“ Всички бяха единодушни, че беше доста бърз, но дали наистина работеше безболезнено… Това бе меко казано спорен въпрос. Освен това не признаваше никакви медицински осигуровки и приемаше само пари в брой. Ако някой дървосекач с подути венци и издути като на катерица бузи влезеше в кабинета му и започнеше да говори за стоматологичната си осигуровка, Бокс най-нагло му заявяваше да си вземе парите обратно от медицинските фондове и едва тогава да се върне при него.

Малко конкуренция в града вероятно би го накарала да посмекчи драконовската си политика, ала петимата или шестима стоматолози, които бяха опитали да заработят в Честърс Мил от началото на деветдесетте, в крайна сметка се бяха отказали. Носеха се слухове, че тази липса на конкуренция навярно се дължи на добрия приятел на Джо Боксър — Джим Рени, — ала така и не се намериха доказателства в подкрепа на това твърдение. Междувременно хората виждаха Боксър почти всеки ден зад волана на неговото порше, на чиято броня бе залепен стикер с надпис: „Другата ми кола също е порше.“

Когато Ръсти закрачи енергично по коридора, следван по петите от Барби, Боксър тъкмо се бе устремил към големите двойни врати на болницата. Или по-скоро се опитваше да ги достигне, защото Туич го държеше здраво за ръката. В другата си ръка зъболекарят държеше голяма пазарска кошница, пълна с дълбоко замразени гофрети. Нищо друго; само пакети с въпросните полуфабрикати. Барби се запита — и то не за първи път, — дали все още не лежи в канавката зад паркинга на „Дипърс“, пребит до смърт и с халюциниращ вследствие на комоциото мозък…

— Не мога да остана! — викаше Боксър. — Трябва веднага да се прибера и да ги сложа във фризера! Да не говорим, че това, което искаш от мен, абсурд да се получи, така че ме пусни да си ходя!

Барби забеляза лейкопласта над една от веждите на зъболекаря, както и широката превръзка на дясната му предмишница. Явно Боксър бе участвал в сериозна схватка за замразените си гофрети…

— Кажи на тоя грубиян да си разкара ръцете от мен! — обърна се стоматологът към Ръсти. — Вече се погрижиха за мен и е време да се прибирам вкъщи.

— Не още — изтъкна Евърет. — Опитваш се да се измъкнеш безплатно, а аз очаквам да си платиш за лечението.

Боксър беше дребничко човече, не повече от метър и шейсет и два на ръст, но в този миг вирна високомерно глава и изпъчи пилешките си гърди.

— Можеш да очакваш, каквото си искаш — заяви той. — Не смятам, че зъбно-челюстната хирургия, — за която щатът Мейн не ме е упълномощавал, между другото — е съизмерима с няколко си там превръзки. Работя като стоматолог, за да си изкарвам прехраната, Евърет, и очаквам да ми плащат справедливо за труда ми.

— Ще ти се заплати в Рая — обади се Барби. — Нали така разправя твоят приятел Рени?

— Това няма нищо общо с…

Барби направи крачка напред и се загледа в зелената пазарска кошница на зъболекаря. На дръжката й пишеше: „Собственост на ФУД СИТИ“. Боксър се опита — без особен успех — да закрие съдържанието й с длан.

— Като заговорихме за плащане, ти плати ли за тези гофрети?

— Не ставай смешен. Всички грабеха като обезумели. А аз взех само това. — Той хвърли арогантен поглед на Барби. — Имам много голям фризер и просто обожавам гофрети.

— „Всички грабеха като обезумели“ няма да ти помогне особено, ако ти повдигнат обвинение в грабеж — заяви съвсем спокойно Барби.

Въпреки че изглеждаше невъзможно Боксър да се надуе още повече, той някак си успя. Лицето му беше толкова червено, че изглеждаше почти пурпурно.

— Ами тогава ме закарай в съда! Но в кой съд? Значи делото е закрито! Ха!

И зъболекарят понечи да се врътне и да се изтръгне от хватката на Туич. Барби обаче се протегна и го хвана — не за ръката, а за кошницата.

— Тогава ще конфискувам това.

— Не можеш да го направиш.

— Не мога ли? Закарай ме в съда, щом искаш. — И той се усмихна. — Опа, забравих — в кой съд?

Доктор Боксър му хвърли изпепеляващ поглед. Устните му се бяха отдръпнали и разкриваха малките му — но поддържани в перфектно състояние — зъби.

— Тъкмо ще ги притоплим в кафето на болницата! — възкликна замечтано Ръсти. — Ммм! Супер!

— Да, няма да е зле да го направим, докато все още имаме ток — измърмори Туич. — Защото после ще трябва да ги забодем на вилици и да ги препечем над крематориума отзад.

— Не можете да го направите! — кресна Боксър.

— Ще бъда пределно ясен — започна Барби. — Ако не направиш онова, което Ръсти иска от теб, нямам никакво намерение да пусна тази кошница.

Преподавателят по история Чаз Бендър, който имаше анкерпласт на носа си и още един на врата, се изсмя. При това доста грубичко.

— Хайде, плащай, докторе! — подхвърли. — Нали все това разправяш на пациентите си!

Зъболекарят хвърли бесен поглед първо на Чаз, а после на Ръсти.

— Това, което искате от мен, просто няма как да стане. Шансът да се получи е минимален. Трябва да го разберете най-накрая.

Тогава Евърет отвори металната кутия от бонбони. Вътре имаше шест зъба.

— Тори Макдоналд ги събра от плочките пред супермаркета. Пълзя на колене и гази в локвите кръв от Джорджия Ру, докато ги открие. И ако искаш в близките дни да имаш гофрети за закуска, ще върнеш тези зъби обратно в челюстта на Джорджия.

— Ами ако просто си тръгна?

В този момент Чаз Бендър пристъпи напред. Пръстите му бяха свити в юмруци.

— В такъв случай, користолюбиви приятелю, аз лично ще те спукам от бой на паркинга отпред.

— И аз ще ти помогна — добави Туич.

— Аз няма да ви помагам — обади се Барби, — но ще гледам.

Във фоайето се разнесе смях, последван от бурно ръкопляскане. Стана му приятно, но в същото време и стомахът му се сви.

Раменете на Боксър увиснаха. Изведнъж вече изглеждаше като дребничко човече, попаднало в твърде голям за него проблем. Той пое металната кутия от Ръсти и погледна плахо към лицето му.

— Един специалист по зъбно-челюстна хирургия, работещ при оптимални условия, теоретично би могъл да имплантира наново тези зъби и навярно всичко би било наред, макар че той никога не би дал гаранции за това. Ако аз го направя, тя ще има късмет да си върне един или два зъба. Вероятността да попаднат в трахеята й и да я задушат е твърде голяма.

Една набита жена с огненочервена коса потупа Чаз Бендър по рамото.

— Ще седя до нея и ще направя всичко възможно това да не се случи. Аз съм майка й.

Доктор Боксър въздъхна и попита:

— Тя в безсъзнание ли е?

Ала преди някой да успее да му отговори, две полицейски коли рязко завиха и спряха на паркинга пред „Кати Ръсел“. Фреди Дентън, Рени Младши, Франк Делесепс и Картър Тибодо излязоха от първата, а шериф Рандолф, Джаки Уетингтън и съпругата на Ръсти — от зеления автомобил на шерифа. Всички бяха въоръжени и извадиха оръжията си, докато крачеха към главния вход на болницата.

Хората от малката групичка, насъбрала се, за да следи с интерес разправията с Джо Боксър, се размърмориха и започнаха да се разпръскват. Очевидно се бояха, че ще бъдат арестувани заради плячкосването на супермаркета.

Барби се обърна към Ръсти Евърет.

— Погледни ме — каза бързо.

— Какво имаш пред…

— Погледни ме! — настоя Барби и вдигна ръце, след което ги завъртя, за да ги покаже от всички страни. Сетне запретна фланелката си и му показа първо плоския си корем, а после и гърба си. — Виждаш ли някакви белези? Рани? Охлузвания?

— Не…

— Погрижи се и те да го разберат! — И той кимна към вратата.

Нямаше време за нищо друго, защото Рандолф и служителите му вече влизаха в просторното фоайе.

— Дейл Барбара? Направете крачка напред.

И преди шерифът да вдигне пистолета си и да го насочи към него, Барби изпълни заповедта. Защото често се случват инциденти. Особено когато някой иска да се случат.

Барби видя потресеното изражение на Ръсти и го хареса още повече заради искрената му реакция. Забеляза и как се разширяват смаяните очи на Джина Буфалино и Хариет Бигълоу. Вниманието му обаче бе насочено предимно към Рандолф и подкрепленията му. И макар че лицата на всички бяха като вкаменени, физиономиите на Тибодо и Делесепс издаваха неприкрито задоволство. За тях Барби си получаваше възмездието за онази нощ пред „Дипърс“. О, да, щеше да си го получи, и то тъпкано.

Ръсти пристъпи пред Барби, сякаш за да го защити.

— Недей — изсъска му той.

— Ръсти, не! — извика Линда.

— Питър? — попита медикът. — За какво е всичко това? Барби ни помага за пострадалите и върши наистина страхотна работа.

Барби се боеше да избута Ръсти настрани и дори да го докосне. Вместо това вдигна бавно ръцете си с дланите напред.

Щом видяха вдигнатите му ръце, Младши и Фреди Дентън се втурнаха бързо към него. Младши блъсна шерифа, за да мине, и автоматичната берета, която Рандолф стискаше в ръката си, внезапно изгърмя. Изстрелът проехтя оглушително във фоайето на болницата. Куршумът се заби в пода на шест сантиметра от дясната обувка на шерифа, оставяйки изненадващо голяма дупка. Във въздуха се разнесе острата миризма на барут.

Джина и Хариет изкрещяха и побягнаха по коридора, препъвайки се в Джо Боксър, който се бе свил, с приведена глава, и пригладената му обикновено коса падаше пред лицето му. Брендън Елърби, който се бе озовал в болницата заради леко изместена челюст, го срита в китката, докато се опитваше да мине покрай него. Металната кутия излетя от ръката му, удари се в бюрото на регистратурата и зъбите, които Тори Макдоналд бе събрала с такова старание, се разпиляха по земята.

Младши и Фреди сграбчиха Ръсти, който дори не направи опит да се съпротивлява. Изглеждаше напълно объркан, когато го изблъскаха грубо настрани. Медикът залитна, опитвайки се да се задържи на краката си. Линда го обгърна с ръце и двамата се строполиха на пода.

— Какво става, мамка му? — изрева Ръсти. — Какво става тук?

Като куцукаше лекичко, Картър Тибодо се приближи до Барби, който предугади какво го чака, обаче остана с вдигнати ръце. Отпуснеше ли ги, можеше да го застрелят. И вероятно не само него. След като един пистолет вече бе гръмнал, вероятността и другите да последват примера му бе доста по-голяма.

— Здрасти, мъжки! — ухили се Картър. — Много си бил зает напоследък! — добави и го удари силно в корема.

Барби бе стегнал мускулите си в очакване на удара, ала въпреки това се преви на две. Кучият му син бе изключително силен.

— Спрете! — извика Ръсти. Все още изглеждаше потресен, но на лицето му вече бяха изписани гняв и възмущение. — Престанете веднага!

Той опита да се изправи, но Линда го прегърна силно и го задържа на земята.

— Недей — прошепна му тя. — Недей, той е опасен.

— Какво? — Ръсти завъртя глава и я изгледа невярващо. — Да не си полудяла?

Барби продължаваше да стои с вдигнати ръце, показвайки разперените си длани на ченгетата. Както се бе привел напред, отстрани изглеждаше, сякаш им прави поклон.

— Тибодо! — отсече Рандолф. — Отдръпни се веднага! Стига.

— Разкарай този пистолет, идиот такъв! — изкрещя Ръсти на шерифа. — Да не искаш да убиеш някого?

Рандолф му хвърли презрителен поглед и се обърна към Барби:

— Изправи се, синко.

Барби се подчини. Болеше го, обаче успя. Знаеше, че ако не се бе подготвил за юмрука на Тибодо, сега щеше да се превива на пода и да се мъчи да си поеме въздух. Дали тогава шерифът нямаше да го срита, за да го накара да се изправи? И дали другите полицаи нямаше да последват примера му, вместо само да го наблюдават с нескрито любопитство, както правеха сега? Естествено, защото кръвта им беше кипнала. И съвсем малко им трябваше, за да изгубят самоконтрол.

— Арестувам те за убийствата на Анджела Маккейн, Дороти Сандърс, Лестър А. Когинс и Бренда Пъркинс.

Всяко от тези имена потресе Барби, ала последното буквално го съкруши. Значи и тя… Тази чудесна жена… Явно бе забравила, че трябва да бъде предпазлива. Той не можеше да я вини — все пак още не бе преодоляла мъката по съпруга си, — ето защо обвиняваше себе си, задето я бе оставил да отиде при Рени. Задето я бе насърчил да го стори.

— Какво се е случило? — обърна се Барби към Рандолф. — Какво, за Бога, сте направили?

— Все едно не знаеш — изсумтя Фреди Дентън.

— Що за психар си ти? — подхвърли презрително Джаки Уетингтън. Лицето й представляваше изкривена маска на омразата, а очите й горяха от ярост.

Барби не им обърна внимание. Взираше се в лицето на Рандолф и продължаваше да държи ръцете си вдигнати високо над главата. Щяха да използват и най-незначителния повод, за да се нахвърлят отгоре му. Дори и Джаки, която бе такава мила жена, вероятно щеше да се присъедини към останалите, макар че щеше да й трябва основателна причина, а не просто повод за подобно нещо. А може би не? Понякога и най-добрите хора озверяваха.

— По-добрият въпрос… — каза Барби на Рандолф — е какво сте допуснали да стори Рени. Защото това са неговите машинации. И всички следи водят към него!

— Млъкни — отсече шерифът и кимна на Младши. — Сложи му белезниците.

Младши се протегна към Барби, ала преди да успее да докосне китките му, той сам сложи ръце зад гърба си и се обърна. Ръсти и Линда Евърет продължаваха да лежат на земята — Линда бе прегърнала мъжа си през гърдите и го притискаше към себе си, за да не му позволи да се изправи.

— Не забравяй — каза му Барби, докато пластмасовите белезници обгръщаха китките му… и бяха стегнати толкова силно, че се впиха дълбоко в кожата му.

Ръсти се надигна от пода. Когато Линда се опита да го задържи, той я отблъсна и й хвърли такъв поглед, какъвто тя не бе виждала никога досега. В него имаше едновременно непримиримост, укор и съжаление.

— Питър — започна той и щом шерифът понечи да извърне глава, повиши глас: — На теб говоря! Погледни ме, мамка му!

Рандолф се обърна. Лицето му бе като издялано от камък.

— Той знаеше, че сте дошли за него.

— Много ясно! — подметна Младши. — Може да е луд, но не е тъп.

Ръсти не му обърна никакво внимание.

— Той ми показа ръцете си и лицето си и вдигна ризата си, за да видя корема и гърба му. Няма никакви белези, освен ако не се появи синина там, където Тибодо нанесе подлия си удар.

Картър повдигна вежди.

— След убийството на три жени? Всъщност три жени и пастор? Мисля, че си го заслужава.

Ръсти не отместваше очи от Рандолф.

— Това е инсценировка.

— Моите уважения, Ерик, но не се меси в работи, от които не разбираш! — отвърна шерифът. Бе прибрал пистолета си в кобура. Най-накрая нещо разумно.

— Прав си — заяви Ръсти. — Аз съм си най-обикновен парамедик, а не полицай или адвокат. Това, което се опитвам да ви кажа, е, че ако имам възможност да го видя отново, докато е под ваша опека, и зърна някакви рани или белези, Господ да ви е на помощ.

— И какво ще направиш, ще се обадиш на Съюза за защита на гражданските права? — озъби се Франк Делесепс. — Твоето приятелче е пребило четирима души до смърт. Вратът на Бренда Пъркинс е бил счупен. Едно от момичетата беше моята годеница и е била сексуално малтретирана. И вероятно това е станало не само преди, но и след смъртта й.

Повечето от хората, които се бяха разпръснали при изстрела, се бяха събрали на неголяма група и наблюдаваха неочакваното зрелище. Думите на Делесепс ги накараха да ахнат ужасено.

— Това ли е човекът, когото защитаваш? Значи ти също заслужаваш да отидеш в пандиза!

— Франк, млъкни! — обади се Линда.

Ръсти се вгледа във Франки Делесепс — момчето, което бе лекувал от варицела, морбили, въшки (беше ги хванал на един летен лагер) и остра инфекция след контакт с отровен бръшлян (когато бе на дванайсет) и дори се бе погрижил счупената му по време на бейзболен мач китка да заздравее без никакви проблеми. Не виждаше почти никаква прилика между това момче и сегашния мъж.

— Ами добре, Франки! Обаче какво ще правиш, ако майка ти отново получи жлъчна криза както миналата година? Ще чакаш да дойде време за посещение, за да я пуснеш при мен да я прегледам?

Делесепс пристъпи напред, като вдигна ръка, очевидно възнамерявайки да го възнагради с шамар или кроше. Младши обаче го задържа.

— Спокойно, той ще си го получи. Всички на страната на Барбара ще си го получат. Всяко нещо с времето си.

— На страната на Барбара? — Ръсти беше наистина смаян. — За какви страни говориш? Това да не би да е някакъв мач?

Младши му се усмихна, сякаш бе посветен във важна тайна, която нямаше да му сподели.

Ръсти се обърна към съпругата си:

— Чу ли как говорят колегите ти? Харесва ли ти?

В началото тя не можа да събере сили, за да го погледне. После, макар и с цената на големи усилия, го направи.

— Просто са ядосани, това е всичко. Не ги обвинявам. Четирима души, Ерик — нали чу? Убил ги е и по всяка вероятност е изнасилил поне две от жените. Помогнах да ги качим на катафалката в бюрото на Бауи. Видях петната.

Ръсти поклати глава.

— Цялата сутрин бях до него и гледах как помага на хората, а не ги наранява.

— Недей, друже — каза му Барби. — Сега не му е времето да…

Младши силно го удари в ребрата.

— Имаш право да запазиш мълчание, копеле.

— Той го е направил — продължи Линда. Тя протегна ръка към Ръсти, видя, че той няма да я поеме, и я отпусна. — Открили са идентификационните му армейски плочки в ръката на Анджи Маккейн.

Ръсти онемя от потрес. Можеше само да гледа как избутват Барби към колата на шерифа и го заключват на задната седалка с оковани зад гърба му ръце. Погледите им се срещнаха само за миг. Барби поклати глава. Само веднъж, но твърдо и недвусмислено.

После го откараха.

Във фоайето се възцари тишина. Младши и Франк се бяха качили при Рандолф. Картър, Джаки и Фреди Дентън се насочиха към другата полицейска кола. Линда стоеше до съпруга си и го гледаше умолително и в същото време гневно. После гневът й изчезна и тя пристъпи към него с разперени ръце — искаше да бъде прегърната, пък дори и само за няколко секунди.

— Не — изрече той.

Тя застина.

— Какво ти става?

— На теб какво ти става? Не видя ли какво се случи току-що?

— Ръсти, тя е стискала армейските му плочки!

Той бавно кимна.

— Колко удобно, нали?

Лицето й, което изглеждаше едновременно засегнато и обнадеждено, се вкамени. Тя забеляза, че ръцете й все още са протегнати към него, и побърза да ги отпусне покрай тялото си.

— Четирима души — каза. — Трима, от които толкова жестоко пребити, че едва бяха разпознати. Естествено, че ще има две страни, и ти трябва добре да си помислиш на коя ще застанеш.

— Ти също, скъпа — отвърна съпругът й.

Отвън Джаки й извика:

— Линда, хайде!

Ръсти внезапно осъзна, че имат зрители, голяма част от които много пъти бяха гласували за Джим Рени.

— Просто помисли малко, Лин. И помисли за кого работи Питър Рандолф.

— Линда! — извика отново Джаки.

Линда Евърет закрачи към изхода на болницата с клюмнала глава. Не се обърна, за да погледне отново мъжа си. Ръсти гледаше невъзмутимо как се качва в колата. Ала щом вратата хлопна, нещо в него сякаш се счупи и той изведнъж започна да трепери. Имаше чувството, че ако не седне, буквално ще се строполи на земята.

Усети нечия ръка на рамото си. Беше Туич.

— Добре ли си, шефе?

— Да — отвърна глухо Евърет, сякаш отговорът му щеше да промени реалността. Барби бе замъкнат в ареста, а той току-що се бе скарал с жена си за първи път от — колко? — четири години? Май по-скоро шест. Не, изобщо не беше добре.

— Имам един въпрос — отбеляза Туич. — Ако тези хора са били убити, защо труповете им са закарани в погребалното бюро на Бауи, вместо да ги дадат на нас за аутопсия? Кой е предложил тази гениална идея?

Преди Ръсти да успее да отговори каквото и да било, светлините угаснаха. Генераторът на болницата най-накрая бе предал богу дух.

9.

След като ометоха и последните хапки от задушеното по китайски (за чието приготовление бяха отишли всичките й оскъдни запаси от месо) и чиниите им светнаха, Клеър махна на трите деца да дойдат при нея. Погледите им се срещнаха и сърцето й се сви. Изглеждаха толкова малки и невинни и в същото време на лицата им се четеше твърдата решимост да изпълнят докрай задачата си… Тя въздъхна тежко и подаде на Джо неговата раница. Бени надзърна вътре и видя три сандвича с желе и фъстъчено масло, три фаршировани яйца, три бутилки студен чай „Снапъл“ и половин дузина сладки със стафиди. И въпреки че току-що се бе нахранил, той направо грейна.

— Нямам думи, госпожо Макклачи! Вие сте истинска…

Тя сякаш не го чу; цялото й внимание бе концентрирано върху Джо.

— Разбирам колко е важно всичко това, така че без проблеми мога да ви закарам, ако…

— Няма нужда, мамо — отвърна той. — За нула време ще сме там.

— Освен това е напълно безопасно — добави Нори. — По улиците няма жива душа.

Очите на Клеър продължаваха да бъдат вперени в сина й.

— Обаче искам да ми обещаете две неща. Първо, че ще се приберете вкъщи, преди да се е мръкнало… Това не означава да чакате последните минути преди здрачаване; искам ви по домовете, докато слънцето е още в небето. Второ, че ако откриете нещо, ще запомните местоположението му и няма да пипате нищо. Мога да приема, че вие тримата навярно сте най-подходящите хора в града за търсенето на това нещо, но намерите ли го веднъж, оттам насетне то вече става работа за възрастните. Е, имам ли честната ви дума? Ако не я получа, идвам с вас като ваша гувернантка.

Бени явно се колебаеше.

— Никога не съм пътувал по Блек Ридж Роуд, но съм минавал покрай него. Не мисля, че вашата хонда сивик ще… ъ-ъ-ъ… успее да се справи с неравностите.

— Тогава или ми обещавате, или оставате тук.

Джо обеща. Както и другите двама. Нори даже се прекръсти.

Когато синът й нарами раницата, Клеър пъхна вътре мобилния си телефон.

— Внимавай да не го изгубиш, млади господине.

— Ще внимавам, мамо — кимна той, като пристъпваше нервно от крак на крак. Нямаше търпение да тръгват вече.

— Нори? Мога ли да ти се доверя, че ще усмириш тези двамата, ако започнат да шантавеят?

— Да, госпожо — отвърна Нори Калвърт, сякаш миналото лято изобщо не бе правила шантави номера със скейтборда си, при които можеше не само да се осакати, но и да счупи врата си. — Можете да разчитате на мен.

— Надявам се — каза Клеър и повтори: — Надявам се. — После потърка слепоочията си, сякаш бе получила внезапно главоболие.

— Обядът беше възхитителен, госпожо Макклачи! — възкликна Бени и вдигна длан. — Дайте ми пет!

— Ох, мили боже, какво правя? — въздъхна жената и плесна дланта му със своята.

10.

Зад високото до гърдите писалище, разположено във фоайето на полицейския участък, където хората идваха, за да съобщят за кражба, вандализъм или лаещо съседско куче, се намираше приемната. Там имаше бюра, шкафчета и кафеварка, надписът над която съобщаваше: „КАФЕТО И ПОНИЧКИТЕ НЕ СА БЕЗПЛАТНИ.“ Приемната служеше и като регистратура. Тук Барби бе фотографиран от Фреди Дентън и Хенри Морисън му взе отпечатъци от пръстите, докато Питър Рандолф и Дентън стояха от двете му страни с извадени оръжия.

— Не си стягай пръстите, трябва да са отпуснати! — кресна му Хенри. Това сякаш не беше същият човек, който обичаше да си бъбри с Барби за мачовете между „Ред Сокс“ и „Янкис“ по време на обяда си в „Дивата роза“ (неизменният му сандвич с бекон, маруля и домат и кисела краставичка отстрани). Този Хенри Морисън имаше вид на човек, който с радост би забил едно кроше на Барби в носа. — Ти не ги въртиш, аз го правя, затова ги искам отпуснати!

Барби се замисли дали да не му каже, че е трудно ръцете ти да не са стегнати, когато от двете ти страни стоят мъже с извадени патлаци… и знаеш, че нямат нищо против да ги използват срещу теб. Обаче предпочете да си държи устата затворена и да се концентрира над отпускането на ръцете си, за да може Морисън да свали отпечатъците му. При други обстоятелства навярно би го попитал защо изобщо си дават труд да му взимат отпечатъци, но май беше по-разумно да си замълчи и по този въпрос.

— Готово — обяви Хенри, когато прецени, че отпечатъците са достатъчно ясни. — Отведете го долу. Искам да си измия ръцете. Чувствам се омърсен, задето го докосвах.

Джаки и Линда пристъпиха към него. Рандолф и Дентън прибраха оръжията си в кобурите и сграбчиха ръцете на Барби, а жените извадиха своите пистолети. И макар че дулата им сочеха към земята, очевидно бяха готови за стрелба.

— Ако можех, щях да повърна всичко, с което си ме хранил — процеди Хенри. — Отвращаваш ме.

— Не съм го направил — каза Барби. — Помисли над тази възможност, Хенри.

Морисън се извърна безмълвно настрани. „Явно днес никой не иска да мисли“ — мина през ума на Барби. Което бе просто идеално за Джим Рени.

— Линда — обърна се той към жената на Ръсти. — Госпожо Евърет…

— Не искам да те слушам. — С изключение на тъмнеещите полумесеци под очите й, лицето й изглеждаше бледо като лист хартия. Сякаш някой я беше бушонирал.

— Хайде, слънчице — изръмжа Фреди и заби кокалчета в гърба на Барби, точно над бъбреците му. — Апартаментът ти те очаква.

11.

Джо, Бени и Нори караха велосипедите си на север по шосе 119. Следобедът бе необичайно горещ за края на октомври, въздухът бе тежък и душен и над земята трептеше мараня. Не се долавяше никакъв повей на вятъра. Щурците цвърчаха сънено във високата трева от двете страни на пътя. Небето над хоризонта имаше мътен жълтеникав оттенък, който Джо първоначално взе за облаци. После обаче осъзна, че това е пластът от полени и замърсявания, полепнал по повърхността на Купола. Тук река Престил течеше съвсем близо до шосето и хлапетата трябваше да чуят как водата ромоли на югоизток, към Касъл Рок, за да се влее в могъщия Андроскогин, но до ушите им достигаше само цвърченето на щурците и граченето на няколко врани, накацали по дърветата.

Пресякоха Дийп Кът Роуд и след около километър и половина стигнаха до Блек Ридж Роуд. Това бе черен път в ужасно състояние, целият в бабуни и неравности, маркиран с два сериозно накривени знака. На този вляво пишеше: „ПРЕПОРЪЧВА СЕ ЗА АВТОМОБИЛИ 4X4“, а на другия: „ПРЕМИНАВАНЕТО ПО МОСТА ЗАБРАНЕНО ЗА ПРЕВОЗНИ СРЕДСТВА НАД 4 ТОНА“ Табелите и на двата знака бяха осеяни с дупки от куршуми.

— Обичам да живея в град, където хората редовно се упражняват в стрелба — подхвърли Бени. — Така се чувствам по-защитен от Ел Клайдър.

— Казва се „Ал Кайда“, умнико — поправи го Джо.

Бени се усмихна и поклати глава.

— Говоря за страховития мексикански бандит Ел Клайдър, който се премести в Западен Мейн, за да избегне…

— Да пробваме с Гайгеровия брояч — прекъсна ги Нори и слезе от колелото си.

Както и преди, уредът се намираше в багажника на велосипеда на Бени. Бяха го увили в няколко стари кърпи от коша с парцали на Клеър. Бени го извади и го подаде на Джо. Жълтата му повърхност проблесна ослепително на фона на потъналия в мараня пейзаж.

— Ти го направи — каза Бени. От усмивката му нямаше и следа. — Чувствам се твърде нервен.

Джо се замисли за миг, след което подаде Гайгеровия брояч на Нори.

— Пъзльовци! — въздъхна момичето и го включи. Стрелката мигом скочи на +50. Джо се вторачи в нея и усети как сърцето му сякаш напусна гръдния му кош и затуптя лудешки в гърлото му.

— Уха! — възкликна Бени. — Имаме новина!

Нори откъсна очи от стрелката, която вече се беше успокоила (и бе застинала на достатъчно голямо разстояние от червения сектор), и погледна към Джо.

— Да продължавам ли?

— Естествено — отвърна той.

12.

В полицейския участък нямаше недостиг на електричество… или поне засега. По протежение на целия сутерен се простираше покрит със зелен линолеум коридор, облян от неумолимата, потискаща светлина на флуоресцентните лампи. Независимо дали навън бе сутрин или вечер, тук винаги бе еднакво светло. Шериф Рандолф и Фреди Дентън „ескортираха“ (ако тази дума можеше да опише болезнено впитите им в бицепсите му пръсти) Барби по стълбите. Двете полицайки плътно ги следваха с извадени оръжия.

Вляво беше помещението, където съхраняваха архивите, а вдясно имаше пет килии — по две от всяка страна на коридора и една в самия му край. Последната беше и най-малката от всички; вътре имаше място само колкото за стоманена тоалетна без седалка и тесен нар. Именно натам го водеха в момента.

По заповед на Пит Рандолф — който от своя страна бе получил нареждания от Големия Джим, — дори най-бруталните участници в бунта пред супермаркета бяха освободени без гаранция (къде можеха да отидат?) и всички килии бяха празни. Ето защо бе изненада, когато Мелвин Сиърлс изникна от номер четири, където се бе спотайвал. Превръзката на главата му се бе приплъзнала настрани и той носеше тъмни очила, за да скрие уголемяващите се синини под очите си. В едната си ръка държеше спортен чорап с някаква тежест вътре; саморъчно изготвен боздуган. Сиърлс изскочи толкова бързо от килията, че първата мисъл на Барби беше за нападение от страна на Невидимия човек.

— Копеле! — извика Мел и замахна с оръжието си. Барби се наведе и чорапът изсвистя над главата му, врязвайки се в рамото на Фреди Дентън. Фреди изрева и пусна Барби. Зад тях жените също се развикаха.

— Шибан убиец! На кого плати, за да ми разбие главата, а? — И Мел замахна отново. Този път импровизираният му боздуган удари лявата ръка на Барби. Тутакси цялата му ръка сякаш се парализира. В чорапа очевидно нямаше пясък, а по-скоро нещо като преспапие. Стъклено или метално… но поне беше овално. Имаше ли ръбове, вече щеше сериозно да кърви.

— Ти, шибан шибаняк такъв! — ревна Мел и замахна отново с оръжието си. Шерифът побърза да се наведе и също пусна арестанта. Тогава Барби сграбчи горната част на чорапа, присвивайки очи, когато тежестта удари китката му. Сетне дръпна рязко и успя да изтръгне боздугана от ръката на Мел. В същия момент превръзката на главата му се плъзна над тъмните му очила и блокира зрителното му поле.

— Дръжте го, дръжте го! — извика Джаки Уетингтън.

— Спри веднага, затворнико! Няма да има второ предупреждение!

И Барби усети как едно малко студено кръгче се забива между плешките му. Не можеше да го види, ала знаеше със сигурност, че Джаки е извадила оръжието си. „Натисне ли спусъка, куршумът ще се забие точно там“ — мина му през ума. И като нищо можеше да го застреля, защото в малките градчета, които рядко биват сполетявани от големи неприятности, дори професионалистите са всъщност аматьори.

Той пусна чорапа и онова, което беше вътре в него, тупна на линолеума. После вдигна ръце.

— Госпожо, пуснах го! — извика. — Госпожо, не съм въоръжен, моля, не стреляйте!

Мел отметна превръзката от очите си и бинтът се разви надолу по гърба му като индуистки тюрбан. После нанесе два силни удара на Барби: единият в слънчевия сплит, а другият в корема. Барби вече не беше подготвен както преди и въздухът напусна дробовете му с неприятен хриптящ звук. Той се преви на две, след което падна на колене. Мел използва възможността и стовари юмрук върху тила му — а може и да не беше той, като нищо можеше да е Фреди или самият Безстрашен шериф, — и Барби се строполи на земята. Светът започна да се замъглява и изтънява — целият свят, с изключение на една тъничка резка върху линолеума. Виждаше я със сюрреалистична яснота, и защо не? Все пак се намираше на по-малко от три сантиметра от очите му.

— Престанете, престанете, стига сте го удряли! — Гласът сякаш идваше от невъобразимо далечно разстояние, ала Барби беше сигурен, че принадлежи на жената на Ръсти.

— Паднал е долу, не виждате ли, че лежи на пода?

Множество крака запристъпваха наоколо в странно подобие на гротесков танц. Някой стъпи върху задника му, препъна се, изруга и го срита в хълбока. Всичко сякаш се случваше някъде далеч оттук. Навярно по-късно щеше да го заболи, но засега не се чувстваше толкова зле.

Нечии ръце го сграбчиха и го вдигнаха до изправено положение. Барби понечи да надигне глава, но се оказа далеч по-лесно да я остави клюмнала. Замъкнаха го към килията в дъното на коридора и той забеляза как зеленият линолеум се плъзга под краката му. Какво беше казал Дентън? „Апартаментът ти те очаква.“

„Е, съмнявам се да има ментови бонбони и румсървис“ — мина му през ума. Не че му пукаше особено. Единственото, което искаше, бе да го оставят сам, за да може да оближе раните си на спокойствие.

Точно пред килията някой го срита отзад, за да го засили още повече. Барби полетя напред, като вдигна дясната си ръка, за да предпази лицето си от размазване в зелената тухлена стена. Опита да вдигне и лявата си ръка, ала тя продължаваше да е парализирана от лакътя надолу. Обаче съумя да защити главата си, а това не беше малко. Удари се в стената, олюля се и падна отново на колене до самия нар, сякаш възнамеряваше да се отдаде на смирена молитва преди сън. Зад него масивната врата изгърмя тежко по релсата си.

Барби се подпря на ръба на леглото и се помъчи да се надигне. Този път лявата му ръка се справи малко по-добре. Обърна се тъкмо навреме, за да види как Рандолф се отдалечава с наперена походка, стиснал юмруци и привел глава. Зад него Дентън размотаваше онова, което бе останало от превръзката на Сиърлс, докато самият Мел гледаше кръвнишки към килията (макар че свирепият му поглед придобиваше леко комичен оттенък заради слънчевите очила, които се бяха накривили на носа му). Зад мъжете в подножието на стълбите стояха техните две колежки. На лицата им се четяха смут и потрес. Линда Евърет изглеждаше по-бледа от всякога и на Барби му се стори, че вижда по миглите й да проблясват сълзи.

Той призова цялата си воля и извика силно:

— Полицай Евърет!

Тя така се сепна, че подскочи. Дали някой изобщо я бе наричал „полицай Евърет“ преди? Може би децата по време на дежурствата й пред училището, което навярно бе най-голямата й професионална отговорност, с която се бе сблъсквала досега.

— Полицай Евърет! Госпожо! Моля ви, госпожо!

— Млъквай! — озъби му се Фреди Дентън.

Барби не му обърна внимание. Помисли си, че и бездруго съвсем скоро щеше да изпадне в несвяст, така че не биваше да прахосва последните си съзнателни мигове за глупости.

— Кажете на съпруга си да огледа труповете! Особено този на госпожа Пъркинс! Госпожо, трябва непременно да огледа труповете! Те няма да бъдат докарани в болницата! Рени няма да допусне да…

Питър Рандолф пристъпи напред. Барби видя какво взе шерифът от колана на Фреди Дентън и се опита да вдигне ръце пред лицето си, обаче безуспешно. Имаше чувството, че дланите му тежат цял тон.

— Това ще те усмири малко, синко — каза Рандолф. После пъхна полицейския спрей през решетките и натисна пулверизатора.

13.

Тъкмо бяха преполовили проядения от ръжда мост на Блек Ридж Роуд, когато Нори спря с колелото си и се загледа в отсрещния бряг на реката.

— По-добре да не спираме — изтъкна Джо. — Да използваме дневната светлина, докато още я има.

— Знам, но погледнете само! — посочи момичето с ръка.

На другия бряг, под стръмния склон и върху съхнещата тиня, където бяха текли водите на Престил, преди Куполът да пресече пълноводието му, лежаха труповете на четири елена. И по-конкретно — на възрастен самец, две сърни и малко еленче на не повече от година. Всички изглеждаха добре развити и охранени — изминалото лято бе чудесно и явно не бяха срещали затруднения в намирането на тучни треви. Джо виждаше облаците от мухи, роящи се около мъртвите животни, и даже му се стори, че долавя сънливото им бръмчене. И защо не? По принцип ромоленето на реката би трябвало да го заглуши, ала не биваше да забравя, че Престил вече не е същата.

— Какво е станало с тях? — учуди се Бени. — Смятате ли, че има връзка с онова, което търсим?

— Ако говориш за радиация — отбеляза Джо, — не мисля, че действа толкова бързо.

— Освен ако не става въпрос за ужасно силна радиация — обезпокои се Нори.

Джо посочи към стрелката на Гайгеровия брояч.

— Съгласен съм, но поне засега уредът ни не отчита такава радиация — заяви момчето. — Но дори стрелката да не излизаше от червения сектор, не мисля, че лъчевата болест може да убие четири големи животни само за три дни.

— Струва ми се, че единият крак на мъжкия е счупен — предположи Бени.

— Да, така е — кимна Нори. — Една от сърните също е със счупен крак. — Тя заслони очите си с длан. — Даже с два. Виждате ли под какъв странен ъгъл са огънати предните й крака?

Първата асоциация на Джо беше, че сърната е умряла, докато се е опитвала да направи някакъв ужасно труден каскадьорски номер.

— Мисля, че са скочили — каза замислено Нори. — Опитали са се да прескочат реката, както правят онези дребните съселоподобни животинки…

— Лемури — подсказа й Бени.

— Леминги, тъпчо! — поправи го Джо.

— Сякаш са се опитвали да избягат от нещо… — продължи момичето. — Как мислите?

Момчетата стояха безмълвни. И двете изглеждаха по-малки в сравнение с миналата седмица и приличаха на деца, принудени да слушат някоя особено зловеща история, разказана край лагерния огън. Стояха до велосипедите си и се взираха в мъртвите елени, сякаш хипнотизирани от съненото бръмчене на мухите.

— Продължаваме ли? — попита Джо след цяла вечност.

— Мисля, че нямаме друг избор — отвърна Нори и възседна колелото си.

— Добре — кимна Плашилото и последва примера й.

— Няма що, в хубава каша ме забъркахте! — въздъхна Бени.

— Моля?

— Нищо, душевни братко — махна с ръка Бени. — Карай!

Щом прекосиха моста, хлапетата видяха, че всички елени са със счупени крайници. А годиначето беше и със спукан череп; вероятно бе паднало по стръмния склон, който преди появата на Купола бе представлявал част от речното корито.

— Пробвай пак с брояча — предложи Джо.

Нори включи уреда. Този път стрелката затанцува точно под +75.

14.

Пит Рандолф извади праисторическия касетофон от чекмеджето на Дюк Пъркинс, пробва го дали работи и откри, че батериите все още ги бива. Щом Рени Младши влезе в кабинета, той натисна бутончето за запис и сложи малкото „Сони“ в края на бюрото, така че младият мъж добре да го вижда.

Последният пристъп на мигрена беше поутихнал и сега Младши усещаше само леко напрежение в лявата част на главата си. Освен това се чувстваше напълно спокоен; двамата с баща му вече бяха „изрепетирали“ разпита и той знаеше точно какво да каже.

— Няма от какво да се притесняваш — беше го успокоил Големия Джим. — Ще бъде чисто и просто една формалност.

Така и се оказа.

— Как откри труповете, синко? — попита Рандолф и се отпусна назад на въртящия се стол. Беше махнал всички принадлежности на Пъркинс от бюрото и ги бе сложил в един шкаф в другия край на стаята. Хрумна му, че сега, след като и Бренда бе мъртва, преспокойно можеше да ги изхвърли на боклука. Личните вещи на покойниците губеха всякакъв смисъл, когато нямаше кой да ги потърси.

— Ами… — започна Младши, — тъкмо се връщах от патрулиране по шосе 117… Затова и пропуснах безредиците пред супермаркета…

— Имал си късмет — усмихна се шерифът. — Там настана голяма хуйня, извинявам се за френския си. Искаш ли кафе?

— Не, сър, благодаря, сър. Имам мигрена и кафето само влошава състоянието ми.

— И бездруго пиенето на кафе си е лош навик. Е, не толкова лош като пушенето на цигари, но пак е лоша работа. Знаеш ли, че пушех, докато не приех Христа с цялата си душа и не се покръстих?

— Не, сър, не знаех. — Младши започваше да се изнервя и се запита кога ли този идиот най-сетне ще престане да дрънка, за да му позволи да разкаже историята си и да си ходи.

— О, да… — Рандолф събра длани пред гърдите си. — Лестър Когинс ме покръсти… Накара ме да се потопя целия в Престил. Тогава отдадох цялото си сърце на Исуса. Не посещавам църквата толкова съвестно като баща ти и някои други хора, но преподобният Когинс беше рядко добър човек! — Шерифът въздъхна и поклати глава. — Клетникът! Има да тежи на съвестта на Дейл Барбара… Доколкото тоя изверг изобщо има съвест, де.

— Абсолютно прав сте, сър.

— За много неща има да отговаря пред Господа. Преди малко му дадох хубава порцийка газ, макар че това е нищожна отплата за онова, което е сторил. Но да се върнем на разказа ти. Връщал си се от патрулиране значи и…

— И се сетих, че някой ми беше казал, че е видял колата на Анджи в гаража й. Така де, гаража на семейство Маккейн.

— Кой ти го каза?

— Франк ли беше? — Младши потърка слепоочието си. — Май че беше Франк.

— Продължавай.

— Както и да е, погледнах през един от прозорците на гаража и видях, че колата наистина си е там. Отидох до входната врата и натиснах звънеца, но никой не ми отговори. Тогава заобиколих къщата и минах отзад, защото бях разтревожен. И там усетих тази… миризма.

Рандолф кимна съчувствено.

— Тоест си следвал своя нюх. Точно така прави добрият полицай, синко, поздравления!

Младият мъж го изгледа мнително изпод вежди, чудейки се дали това не е някаква шега или проява на сарказъм, обаче в очите на шерифа се четеше искрено възхищение. Явно баща му бе успял да си намери помощник (първата мисъл, която му хрумна, всъщност беше „съучастник“), който бе по-тъп дори от Анди Сандърс. А Младши си мислеше, че това е просто невъзможно.

— Давай, продължавай. Знам, че е болезнено да го разказваш, но трябва да отметнем тази работа. Ох, за всички ни е болезнено.

— Добре, сър. Беше точно както го казахте. Просто последвах своя нюх. Задната врата беше отключена и носът ми ме отведе право в кухненския килер. Не можех да повярвам на очите си, защото това, което намерих…

— Тогава ли видя идентификационните армейски плочки?

— Да. Не. Горе-долу. Видях, че Анджи стиска нещо в ръката си… някаква верижка… но не можех да кажа какво точно държеше, а и не исках да пипам нищо. — Младши сведе скромно очи. — Все пак съм си само един новобранец…

— Правилно — кимна Рандолф. — Умно. Нали знаеш, че в друг случай веднага бихме извикали екипа от съдебномедицинските експерти към главния прокурор на щата — и така щяхме да заковем Барбара до стената, — но тази екстремна ситуация просто не го позволява. Все пак обаче смея да твърдя, че разполагаме с достатъчно доказателства. Много глупаво от негова страна да забрави армейските си плочки.

— Използвах мобилния си телефон и се обадих на баща си. Според това, което чух по радиото в колата, сметнах, че сте адски заети със супермаркета…

— Заети? — Шерифът завъртя театрално очи. — Синко, нямаш си и идея колко бяхме заети всъщност. Направил си най-правилното нещо, като си звъннал на баща си. Той де факто е част от нашия отдел.

— Татко извика двама полицаи — Фред Дентън и Джаки Уетингтън, — и те пристигнаха пред къщата на семейство Маккейн. Линда Евърет се присъедини към нас, докато Фреди правеше снимки на местопрестъплението. После Стюарт Бауи и брат му дойдоха с катафалката. Баща ми прецени, че така ще е най-добре, понеже медицинският персонал в болницата и бездруго бе твърде зает с пострадалите при бунта и прочие…

Рандолф кимна.

— Точно така. Помагай на живите, погребвай мъртвите. Кой намери армейските идентификационни плочки?

— Джаки. Тя разтвори дланта на Анджи с помощта на химикалка и те паднаха на пода. Фреди засне всичко.

— Да, фотографиите му ще ни потрябват за процеса. Който ще трябва да проведем сами, ако този шантав Купол не ни остави на мира. Обаче ще се справим. Нали знаеш какво пише в Библията? „Вярата повдига планини.“ По кое време откри труповете, синко?

— Около пладне — отвърна Младши и си помисли: „След като се сбогувах подобаващо с приятелките си.“

— Веднага ли се обади на баща си?

— Не веднага — каза Младши и хвърли на шерифа най-искрения поглед, на който бе способен. — Първо трябваше да изляза навън и да повърна. Бяха ужасно осакатени! Никога досега не съм виждал нещо подобно. — От гърдите му се отрони протяжна въздишка и той потръпна, сякаш преживяваше наново целия този ужас. Касетофонът едва ли щеше да улови потръпването му, ала Рандолф със сигурност щеше да го запомни. — Едва когато спазмите ми утихнаха, можах да звънна на баща ми.

— Добре, това е всичко, което ми трябва. — Нямаше повече въпроси за точния интервал, през който бе „патрулирал“, нито пък Младши бе помолен да напише доклад (което го устройваше напълно, понеже напоследък писането неизбежно му докарваше главоболие). Шерифът се наведе напред и изключи касетофона. — Благодаря ти, Младши. Защо не си вземеш почивка за днес? Прибери се и се наспи. Изглеждаш много уморен.

— Бих искал да съм тук, когато го разпитвате, сър. Барбара.

— Ами няма защо да се притесняваш за това точно днес. Ще му дадем двайсет и четири часа да се пържи в собствения си сос. Баща ти предложи тази идея и аз напълно я подкрепям. Ще го разпитаме утре следобед или утре вечерта, и ти ще можеш да присъстваш. Давам ти честната си дума. Ще му спретнем разпит за чудо и приказ.

— Да, сър. Добре.

— Без разните му там глупости от сорта на „правилото Миранда“39 и прочие.

— Точно така, сър.

— Е, благодарение на Купола няма да го водим и при областния шериф. — И Рандолф го изгледа многозначително. — Синко, този случай ще бъде истинско потвърждение на правилото „Каквото се случи във Вегас, остава във Вегас“.

Младши не знаеше дали да каже „да, сър“ или „не, сър“, понеже нямаше никаква представа какви ги бръщолеви този идиот зад бюрото.

Шерифът продължи да го гледа с „многозначителния“ си поглед още няколко секунди, сякаш за да се увери, че двамата са се разбрали, след което плесна с ръце и се изправи.

— Хайде, прибирай се вкъщи, Младши. Сигурно още си разстроен.

— Да, сър, точно така се чувствам. И мисля, че ще направя това, което ми предложихте. Да си почина имам предвид.

— Имах пакет цигари в джоба си, когато преподобният Когинс ме потопи в реката… — заяви отнесено шерифът, сякаш се отдаваше на сладки спомени. Той прегърна през рамо събеседника си, докато крачеха към вратата. Младши запази почтителното си изражение и продължи да се преструва, че го слуша с интерес, ала отвътре му идеше да се разкрещи. Все едно му бяха провесили тлъста огърлица от месо. — Станаха на нищо, разбира се. Но аз никога вече не си купих друг пакет. Бях спасен от дяволския корен благодарение на Божия син. Не е ли Божията милост чудно нещо, а?

— Абсолютно — можа да промълви Младши.

— Естествено, Бренда и Анджи ще получат най-много внимание, но това е нормално — все пак Бренда беше сред бележитите жители на нашия град, а Анджи бе невинно младо момиче, чийто живот беше пред нея, — ала за пастор Когинс също ще скърбят много хора. Включително и членовете на голямото му любящо паство…

С периферното си зрение Младши виждаше дебелите месести пръсти на Рандолф. Зачуди се как ли би реагирал шерифът, ако внезапно килнеше глава и ги захапеше. И направо отхапеше някой от тези пръсти… и после го изплюеше на пода.

— Да не забравяме и Дуди — измърмори Младши. Нямаше никаква представа защо го каза, обаче явно имаше ефект. Ръката на шерифа мигом напусна рамото му. Мъжът изглеждаше като ударен от гръм и Младши осъзна, че съвсем бе забравил за Дуди.

— О, Боже! — възкликна Рандолф. — Милата Дуди! Обади ли се някой на Анди, за да му каже ужасната новина?

— Не знам, сър.

— Сигурно баща ти ще му звънне, а?

— Струва ми се, че е страшно зает…

Това бе самата истина. Големия Джим седеше в кабинета си и подготвяше речта си за градското събрание в четвъртък вечерта. Събранието, на което жителите на Честърс Мил щяха да гласуват за извънредни правомощия на членовете на градския съвет по време на кризата.

— Значи по-добре аз да му звънна — въздъхна шерифът. — Но преди това ще се помоля. Искаш ли да коленичиш пред Господа заедно с мен, синко?

Младши по-скоро би полял слабините си с газ и би подпалил топките си, обаче не го каза. Наместо това изрече смирено:

— „Общувай насаме с Бога и ще чуеш по-ясно Неговите отговори.“ Чувал съм го много пъти от баща си.

— Точно така, синко. Какъв прекрасен съвет!

И преди Рандолф да успее да каже нещо друго, Младши се измъкна първо от кабинета му, а после и от полицейския участък. Закрачи към къщи, потънал в мрачни мисли. Една част от него оплакваше приятелките, които бе изгубил, а друга се чудеше дали не би могъл да си намери някое ново гадже. За предпочитане няколко.

Все пак под Купола всичко бе възможно.

15.

Пит Рандолф наистина застана на колене и се опита да се помоли, ала не можеше да се концентрира, защото умът му бе зает с твърде много грижи. Накрая заряза молитвата с мисълта, че Господ помага на тези, които сами си помагат. И макар да се съмняваше, че го пише в Библията, бе абсолютно убеден в правотата на това твърдение. Намери номера на мобилния телефон на Сандърс в списъка, закачен с кабарче на таблото за обявления. Надяваше се, че той няма да му отговори, обаче председателят на градския съвет реагира още при първото позвъняване. Както всъщност правеше винаги.

— Здрасти, Анди. Шериф Рандолф се обажда. Имам ужасни новини за теб, приятелю. Май е по-добре да седнеш.

Разговорът беше тежък. Тежък ли? Направо убийствен. Когато най-сетне приключи, Рандолф остана на стола си, като барабанеше нервно с пръсти по бюрото си. Помисли си — и то не за първи път, — че ако Дюк Пъркинс седеше вместо него зад това писалище, нямаше да скърби толкова силно за жертвите. А може би изобщо нямаше да скърби. Работата му се бе оказала много по-тежка и по-гадна, отколкото си бе представял. Личният му кабинет не можеше да компенсира всички останали негативи. Дори зелената шерифска кола не си струваше гадостите; всеки път, щом седнеше зад волана и задникът му хлътваше във вдлъбнатината, която Дюк беше оставил, през главата му минаваше една и съща мисъл: „Не си за тая длъжност.“

Сега Сандърс щеше да дойде тук. Искаше да се изправи лице в лице срещу Барбара. Рандолф се бе помъчил да го разубеди, но докато му обясняваше, че сега е най-добре да коленичи и да се помоли за душите на жена си и дъщеря си — както и за силата, от която се нуждаеше, за да носи тежкия си кръст, — Анди прекъсна връзката.

Шерифът спря да барабани по бюрото, въздъхна и набра друг номер. Само след две позвънявания в слушалката се разнесе изнервеният глас на Големия Джим:

— Какво има? Какво?

— Аз съм, Джим. Знам, че работиш и не ми се искаше да те прекъсвам, но би ли могъл да дойдеш тук? Трябва ми твоята помощ.

16.

Трите хлапета стояха под небето с жълтеникав оттенък, озарени от странната, някак лишена от наситеност следобедна светлина, и се взираха в мъртвата мечка под телефонния стълб. Самият стълб се беше килнал сериозно настрани. На метър и половина от основата му обработеното с креозот дърво бе напукано и оплискано с кръв. Както и с други неща. Нещо бяло, за което Джо предположи, че са остатъци от кост. И нещо бледосиво, което вероятно бе моз…

Той се обърна, опитвайки се да потисне стомашния си спазъм. И почти бе успял, когато Бени повърна и само миг по-късно Нори го последва. Плашилото нямаше друг избор, освен да се присъедини към клуба.

Щом стомасите им се поуспокоиха, Джо свали раницата си, извади бутилките с чай и ги раздаде на приятелите си. Надигна шишето, но не преглътна, а изплакна устата си и изплю течността. Нори и Бени направиха същото. Сладкият чай вече се беше стоплил, но въпреки това подейства като балсам на раздразненото му гърло.

Нори направи две предпазливи крачки към обвитата от рояци мухи черна камара в подножието на телефонния стълб.

— Също като елените — промълви тя. — Горката мечка не е могла да скочи от речния бряг, ето защо си е разбила черепа в този стълб…

— Може да е била болна от бяс — предположи Бени. Гласът му беше нетипично тънък. — Както и елените…

Джо сметна, че теоретично бе възможно, макар че не му се вярваше.

— Според мен е нещо като самоубийство — каза с треперещ глас. Мразеше се, че гласът му звучи така, ала не можеше да стори нищо по въпроса. — Китовете и делфините го правят — излизат на бреговете, където умират от задушаване. Виждал съм го по телевизията. Татко разправя, че октоподовете също правели така.

— Октоподите — поправи го Нори.

— Както и да е. Татко казва, че когато околната им среда се замърси, те изяждат собствените си пипала.

— Човече, да не искаш пак да повърна? — попита Бени. Гласът му издаваше колко уморен и изнервен се чувства.

— Да не би нещо подобно да е станало и тук? — замисли се момичето. — Околната среда да е силно замърсена?

Джо вдигна поглед към жълтеещото небе. После посочи на югозапад, където тъмнееха черните сажди от пожара, предизвикан от ракетата. Петното изглеждаше поне стотина метра високо и цял километър широко. Най-малко.

— Съгласна съм с теб — кимна Нори, — но имам чувството, че това тук е нещо друго, нещо по-различно. Не смяташ ли?

Плашилото вдигна рамене.

— Ако изведнъж ни се прииска да се самоубием, май е по-добре да се връщаме — каза Бени. — Още има за какво да живея. Не съм успял да стигна до последното ниво на „Уорхамър“…

— Пробвай Гайгеровия брояч върху мечката — предложи Нори.

Джо насочи сензорния цилиндър към трупа на животното. Стрелката потрепна съвсем леко и запази досегашното си положение.

Нори посочи на изток, където пътят най-накрая излизаше изпод балдахина на гъсто обраслите черни дъбове, дали на хребета неговото название40. Джо си каза, че оттам най-вероятно се открива чудесна гледка към ябълковата градина, разположена на билото на възвишението.

— Аз предлагам да вървим, докато стигнем до дърветата — заяви момичето. — Там ще проверим какво казва Гайгеровият брояч и ако радиационният фон продължава да се повишава, ще се върнем в града и ще разкажем на доктор Евърет или на господин Барбара за наблюденията си. Пък те нека умуват какво значи това.

Бени се колебаеше.

— Не знам доколко е безопасно…

— Ако усетим нещо странно, веднага се връщаме — увери го Джо.

— Е, може пък да е за добро — подхвърли Нори. — Винаги съм искала да се махна от Честърс Мил, преди да съм изперкала тотално!

Тя се усмихна, за да покаже, че се шегува, ала думите й изобщо не прозвучаха като шега, а и Джо не ги прие по този начин. Много хора обичаха да се шегуват колко е „мъничък“ Честърс Мил (може би затова песента на Джеймс Макмърти бе толкова популярна сред жителите му) и той наистина бе такъв, при това във всяко едно отношение. Както в интелектуално, така и в демографско. Сещаше се само за една американка с азиатски произход — Памела Чен, която помагаше от време на време на Лиза Джеймисън в библиотеката, — а тъмнокожи изобщо нямаше, откакто семейство Лавърти се преместиха в Обърн. В града нямаше „Макдоналдс“, да не говорим за „Старбъкс“, а единственото кино бе затворило завинаги. Поне досега обаче градът му се бе струвал сравнително голям като площ, с достатъчно пространство за скитане насам-натам… Ето защо му се струваше удивително как Честърс Мил изведнъж се бе смалил в съзнанието му, след като разбра, че тримата с майка му и баща му вече не могат да се качат в семейната кола и да отскочат до Луистън, за да хапнат панирани миди и сладолед.

— Права си — каза накрая. — Наистина е важно. Рискът си струва. Или поне така мисля. Ако искаш, ти остани тук, Бени. Тази част от мисията е само за доброволци.

— Не, ще дойда с вас — заяви той. — Ако остана тук, ще ме смятате за пъзльо до края на живота ми!

— Че не си ли? — извикаха Джо и Нори в един глас, след което се спогледаха и избухнаха в смях.

17.

— Точно така, плачи!

Гласът идваше някъде отдалеч. Барби се обърна тромаво към източника му, ала не беше никак лесно да отвори пламналите си от болка очи.

— Има за какво да плачеш!

Човекът, който му говореше така, очевидно също плачеше. А и гласът му се стори познат. Барби се помъчи да отвори подпухналите си клепачи, но ги усещаше непосилно тежки. Очите под тях сякаш вибрираха в унисон с пулса му. Синусите му бяха до такава степен задръстени от секреция, че ушите му изпукаха, когато се опита да преглътне.

— Защо я уби? Защо уби моята рожба?

„Някой кучи син ме напръска със спрей. Дентън? Не, Рандолф.“

Най-накрая успя да отвори очи, като притисна длани до веждите си и ги изтегли нагоре. Тогава забеляза, че Анди Сандърс стои пред килията му с обляно в сълзи лице. А какво виждаше председателят на градския съвет? Арестант в килия, който определено изглеждаше виновен…

— Тя беше всичко за мен! — изкрещя Сандърс.

Зад него стоеше Рандолф. Шерифът изглеждаше смутен и нервно пристъпваше от крак на крак като хлапе, на което ужасно му се ходи до тоалетната. И въпреки че очите му горяха, а синусите му болезнено пулсираха, Барби не беше изненадан, че Рандолф е допуснал Сандърс да слезе тук долу. Но не защото Сандърс беше председател на градския съвет, а понеже шерифът не бе могъл да прояви достатъчно твърдост и да откаже.

— Хайде, Анди — каза Рандолф. — Стига вече. Поиска да го видиш и аз ти позволих, макар и да не го смятам за много редно. Ще бъде съден, както подобава, и ще си плати за всичко, което е сторил. Затова хайде да се качим горе и да ти налея чаша ка…

В същия миг Анди изведнъж го сграбчи за реверите на униформата. Беше с десетина сантиметра по-нисък от шерифа, ала въпреки това Рандолф изглеждаше уплашен. Барби не го винеше. Макар и да виждаше света през тъмночервена пелена, яростта на Анди Сандърс бе толкова силна, че прозираше през нея с ужасяваща яснота.

— Дай ми пистолета си! Съдебният процес ще е твърде милостив за него! И бездруго мръсникът ще се измъкне, понеже има високопоставени приятелчета, както ми каза Джим! Искам възмездие! Заслужавам възмездие, така че ми дай пистолета си!

Барби не смяташе, че желанието на Рандолф да угоди на Сандърс ще доведе дотам, че да допусне арестантът да бъде застрелян като плъх, но в същото време не беше докрай сигурен в това; навярно причината за появата на Сандърс тук не се изчерпваше само с малодушието на шерифа, защото в противен случай нямаше да го съпровожда само той.

Барби се изправи на крака.

— Господин Сандърс… — започна. Явно онова, с което го бяха обгазили, бе попаднало и в устата му, защото езикът и гърлото му също бяха подути, а гласът му по-скоро приличаше на хрипкаво носово грачене. — Не съм убил дъщеря ви, сър. Не съм убил никого. Ако се замислите, ще видите, че вашият приятел Рени се нуждае от изкупителна жертва и аз съм най-удобният…

Обаче на Анди не му беше до мислене. Ръцете му се изстреляха към кобура на Рандолф и пръстите му трескаво се опитаха да докопат автоматичния глок. Разтревожен и още по-объркан, шерифът се помъчи да задържи оръжието на мястото му.

В същия момент по стълбите се спусна някой с голямо шкембе, който се движеше доста грациозно за килограмите си.

— Анди! — проехтя гласът на Големия Джим. — Анди, друже… ела при мен!

И Рени разпери ръце. Сандърс мигом прекрати борбата за пистолета и се втурна към него, също като разплакано детенце, устремено към бащините обятия. Големия Джим го прегърна.

— Искам пистолет! — дърдореше председателят на градския съвет. Обляното му в сълзи и сополи лице бе вдигнато умолително към това на Големия Джим. — Дай ми пистолет, Джим! Сега! Веднага! Искам да го застрелям заради онова, което ми причини! Това е мое свещено бащино право! Той уби сладкото ми момиченце!

— А може би не само нея — въздъхна тежко Рени. — Може би не само Анджи, Лестър и клетата Бренда, уви!

Тези думи моментално пресякоха излиянията на Сандърс и той вторачи смаяния си поглед в тлъстото лице на Големия Джим. Приличаше на хипнотизиран.

— Може би той е отговорен за смъртта на съпругата ти. Както и за Дюк. За Майра Евънс. И за всички други.

— Какво…

— Все някой е отговорен за появата на Купола, друже — не съм ли прав?

— Да… — това бе единственото, което Анди успя да промълви, но Големия Джим му кимна благосклонно.

— Мисля, че хората, които ни натресоха тази напаст, са решили да внедрят поне един техен човек вътре. Някой, който да разбърква врящата тенджера. А кой е по-добър в разбъркването на врящи тенджери от един готвач, а? — Големия Джим прегърна Сандърс през рамо и го поведе към шерифа. В един момент погледите на Барби и Рени се срещнаха и арестантът забеляза как съветникът наблюдава зачервеното му, подпухнало лице, сякаш е екзотично насекомо. — И ние ще намерим доказателства. Сигурен съм в това. Той вече показа, че не е достатъчно умен, за да прикрие следите си.

Барби насочи вниманието си към Рандолф.

— Това е постановка — заяви той с новопридобития си носов тембър. — Вероятно всичко е започнало като опит от страна на Рени да спаси собствения си задник, но вече си е явна борба за власт. За момента сте му необходим, шерифе, но и вашето време ще дойде.

— Млъквай! — сряза го Рандолф.

Междувременно Рени вече галеше Анди по косата. Барби се замисли за майка си и как тя обичаше да гали техния кокер Миси, когато кучето остаря, изкуфя и започна да се напикава.

— Той ще си плати за всичко, Анди — помни ми думата. Първо обаче ще съберем всички подробности — какво точно е станало, кога, защо и кой друг е част от играта му. Защото мръсникът не е сам, можеш да си сигурен в това. Има си съучастници. Ще си плати за всичко, но първо хубавичко ще го изцедим, за да получим цялата информация, която ни е необходима.

— Как ще си плати? — попита Анди. Вече гледаше към Големия Джим с такъв възторг, сякаш бе изпаднал в екстаз. — Как точно?

— Ами, ако знае как да вдигне Купола — а аз няма да допусна да не го стори, — предполагам, че всички ще бъдем доволни да го видим в затвора „Шоушенк“. С доживотна присъда без право на обжалване.

— Не е достатъчно — прошепна Сандърс.

Рени продължаваше да го гали по главата.

— А ако Куполът си остане на мястото?

Големия Джим се усмихна.

— В такъв случай май ще се наложи да го съдим сами. И когато го признаем за виновен, ще го екзекутираме. Така повече ли ти харесва?

— Да — промълви Анди. — Определено.

— На мен също, друже. — Ръката му галеше ли, галеше косата на Сандърс. — На мен също.

18.

Тримата излязоха от дъбовата гора и се заковаха на място, загледани в овощната градина.

— Там определено има нещо! — възкликна Бени. — Виждам го! — Гласът му звучеше едновременно развълнувано и глухо.

— Аз също — добави Нори. — Прилича ми на… на… — Думата, която търсеше, бе „радиомаяк“, ала така и не я изрече. От устата й се изтръгна само нещо като „рррр-рррр-рррр“, сякаш беше едногодишно детенце, което си играе с камиончета в пясъчника. В следващия миг момичето падна от колелото си и остана да лежи на пътя, а ръцете и краката му не спираха да треперят.

— Нори? — Джо се надвеси над нея, по-скоро смаян, отколкото угрижен, след което вдигна очи към Бени. Момчетата се спогледаха и секунда по-късно и Бени се строполи на земята, а велосипедът му падна отгоре му. Той също се загърчи и един от ритниците му запрати колелото му встрани, при което Гайгеровият брояч изпадна от багажника и тупна в канавката със скалата надолу.

Олюлявайки се, Джо се затътри към уреда. Когато се протегна да го вдигне, му се стори, че ръката му се разтяга като гумена. С големи усилия успя да завърти жълтата кутия и да погледне скалата. Стрелката бе скочила на +200, което беше малко под червения сектор, сигнализиращ опасност. В следващия миг момчето пропадна в черна дупка, изпълнена с оранжеви пламъци. Имаше чувството, че се издигат от огромна камара тикви — погребална клада от лумнали тиквени фенери за Хелоуин. Някъде в далечината ехтяха гласове… изгубени и ужасени викове. После тъмнината го погълна.

19.

След приключването на бунта пред супермаркета Джулия се върна в редакцията на „Демократ“ и завари Тони Гуей, бившия спортен репортер, който сега олицетворяваше целия новинарски отдел, да трака по клавиатурата на лаптопа си.

— Спри да пишеш и разпечатай тези снимки — каза му тя и му подаде фотоапарата.

После седна зад компютъра си, за да напише репортаж за станалото. Докато вървеше по главната улица, не спираше да обмисля началото му — как Ърни Калвърт, бившият управител на „Фуд Сити“, бе извикал на хората да минат през задния вход. Как им бе отключил, за да влязат без проблеми в магазина. Ала тогава вече беше твърде късно. Бунтът вече бе в разгара си. Да, хубаво начало… Единственият проблем беше, че не бе в състояние да го напише. Непрекъснато натискаше погрешните букви.

— Качи се горе и легни малко — каза Тони.

— Не, трябва да го напиша…

— В момента не си способна да напишеш нищо. Трепериш като лист. Не си на себе си. Почини си за един час. Аз ще разпечатам снимките и ще ги копирам на десктопа на компютъра ти. Ще транскрибирам и аудиоматериалите ти. Хайде, качвай се.

Не й стана особено приятно от думите му, ала не можеше да отрече, че Тони е прав. Почивката й обаче не се ограничи в рамките на един час. Не беше спала добре от петък вечерта — от цяла вечност, както й се струваше, — ето защо нямаше нищо чудно, че щом положи глава върху възглавницата, моментално потъна в дълбок сън.

Когато се събуди, с ужас установи, че сенките в спалнята й са се издължили. Вече беше късен следобед. Хорас! Навярно се бе подмокрил в някой ъгъл и щеше да я погледне с най-засраменото си изражение, сякаш вината за случилото се е негова, а не нейна.

Тя обу чехлите си, отиде тичешком в кухнята и откри своето корги не до вратата, скимтейки да излезе навън, а кротко заспало между печката и хладилника. На кухненската маса имаше бележка, пъхната между солницата и пиперницата.

Понеже не искаше коргито да забрави, че все още е част от живота му, Джулия го събуди и му даде половин опаковка кучешка храна, след което слезе на долния етаж, за да редактира материала и да напише редакционния коментар, за който говореха Тони и Пит. Тъкмо започваше, когато мобилният й телефон иззвъня.

— Шамуей, „Демократ“.

— Джулия! — беше Пит Фрийман. — Мисля, че трябва веднага да дойдеш тук. Марти Арсено е на бюрото и не ме пуска да вляза. Заяви ми да изчакам отвън, мамка му! При положение, че не е никакво ченге, а прост шофьор, който лятно време изкарва малко пари като регулировчик! Взел да ми се държи като големия шериф Куродръв от Путкинтаун!

— Пит, имам страшно много работа тук, така че ако не е…

— Бренда Пъркинс е мъртва. Както и Анджи Маккейн, Дуди Сандърс…

— Какво? — Тя се изправи толкова рязко, че столът й се прекатури.

— … и Лестър Когинс. Били са убити. И — слушай внимателно! — Дейл Барбара е арестуван за убийствата им. В момента е долу в ареста.

— Идвам веднага.

— Уф, мамка му! — възкликна Пит. — Ето го и Анди Сандърс! Изглежда така, сякаш ще си изплаче проклетите очи… Да пробвам ли да взема коментар от него, или…

— Недей. Човекът все пак е изгубил дъщеря си три дни след смъртта на жена си. Не сме „Ню Йорк Поуст“. Тръгвам към теб.

И тя затвори, преди да изчака отговора му. Отначало се чувстваше странно спокойна, дори не забрави да заключи. Ала щом се озова на тротоара, насред неестествената жега и под небето с нездрав тютюнев цвят, от спокойствието й не остана и следа и тя се затича.

20.

Разтърсвани от гърчове, Джо, Нори и Бени лежаха на озарения от странните, сякаш изтънели слънчеви лъчи Блек Ридж Роуд. Въздухът бе зноен и тежък. Една врана, която не изглеждаше обзета от самоубийствени наклонности, кацна на телефонната жица и се загледа в хлапетата с лъщящите си интелигентни очи. Птицата изграчи веднъж, а после размаха криле и отлетя в застиналия следобеден въздух.

— Хелоуин — промълви Джо.

— Накарайте ги да престанат да крещят! — простена Бени.

— Слънцето го няма — каза Нори и пръстите й се свиха, сякаш опитвайки се да сграбчат въздуха. Момичето плачеше. — Слънцето го няма, о, Боже, изчезнало е завинаги!

На върха на Блек Ридж, сред ябълковата градина, откъдето се откриваше панорамна гледка към целия Честърс Мил, проблесна ярка пурпурна светлина.

Петнайсет секунди по-късно тя проблесна отново.

21.

Джулия взе на един дъх стъпалата пред полицейското управление. Лицето й все още бе подпухнало от съня, а разрошената й коса стърчеше. Щом я зърна, Пит се опита да влезе вътре заедно с нея, ала тя поклати глава.

— По-добре остани тук. Ще ти звънна, когато тръгна да вземам интервю.

— Обожавам позитивното ти мислене, но чакай да чуеш нещо интересно — каза й Пит. — Познай кой цъфна тук малко след Анди. — И Пит посочи към хамъра, спрян пред противопожарния кран. Линда Евърет и Джаки Уетингтън стояха до джипа, потънали в задълбочен разговор. И двете жени изглеждаха сериозно изплашени.

Джулия прекрачи прага на участъка и в първия момент се изненада колко горещо е вътре. Климатикът не работеше, явно за да се пести ток. Втората й изненада бе породена от много млади хора в управлението, сред които се виждаха и двама от синовете на Килиън (един Господ знаеше колко точно са на брой) — нямаше как човек да сбърка тези дълги носове и куршумовидни глави. Всички младежи бяха заети с попълването на разни формуляри.

— Какво се пише, ако нямаш „последна месторабота“? — обърна се един от тях към съседа си.

В този миг от долния етаж се разнесе сърцераздирателен вопъл. Анди Сандърс.

Джулия се насочи към приемната, където беше идвала толкова често през годините, че дори лично бе допринесла за фонда „Кафе и понички“ (бе подарила на участъка плетена кошница). Нито веднъж досега не я бяха спирали, ала ето че и това се случи, когато Марти Арсено й каза:

— Не можете да влезете, госпожице Шамуей. Заповед. — Говореше с извинителен, миролюбив тон, който едва ли бе използвал пред Пит Фрийман.

Точно тогава Големия Джим Рени и Анди Сандърс изкачиха стълбите, водещи към „Кафеза“, както полицаите от Честърс Мил наричаха ареста в сутерена. Председателят на градския съвет плачеше. Големия Джим го беше прегърнал през рамо и му говореше утешително. Плътно зад тях пристъпваше Питър Рандолф. Униформата на шерифа беше в безупречно състояние, ала лицето над нея сякаш принадлежеше на човек, който се е измъкнал на косъм от бомбена експлозия.

— Джим! Пит! — извика Джулия. — Искам да говоря с вас!

Големия Джим се обърна към нея и погледът, който й хвърли, сякаш казваше: „И грешниците в Ада искат глътка вода.“ После поведе Анди към кабинета на шерифа. Доколкото журналистката успя да чуе, му говореше нещо за молитви.

Джулия се опита да се шмугне покрай бюрото, ала Марти я сграбчи за ръката. На лицето му продължаваше да стои смутеното изражение.

— Когато ме помоли да не раздухвам онзи скандал с жена ти миналата година, аз се съгласих, Марти. Защото можеше да изгубиш работата си. Така че ако има и капчица благодарност в теб, ще ме пуснеш да вляза.

И Арсено я пусна.

— Опитах се да те спра, но ти не ме послуша — измърмори той. — Запомни го.

Джулия закрачи енергично през чакалнята.

— Само една минутка! — обърна се тя към Големия Джим. — Двамата с шериф Рандолф сте представители на институциите, така че ми дължите официално изявление.

Този път погледът на Рени беше едновременно изпълнен с гняв и презрение.

— Напротив. Не ти дължим нищо. Нямаш никаква работа тук.

— А той има ли? — посочи тя към Анди Сандърс. — Ако това, което чух за Дуди, е вярно, той е последният човек, когото трябва да пуснете долу.

— Кучият му син е убил скъпото ми момиченце! — изхлипа Анди.

Големия Джим насочи показалец към нея.

— Ще получиш изявлението, когато сме готови с него. Не и преди това.

— Искам да видя Барбара.

— Той е арестуван за четири убийства. Да не си мръднала?

— След като бащата на една от предполагаемите му жертви може да го види, защо и аз да не мога?

— Защото не си нито жертва, нито роднина на някоя от жертвите — озъби й се Рени.

— Той има ли вече адвокат?

— Разговорът ни приключи, жено…

— Не адвокат му трябва, а бесилка! ТОЙ УБИ СКЪПОТО МИ МОМИЧЕНЦЕ!

— Хайде, друже — успокои го Големия Джим. — Да се помолим заедно на Господа всеблаг.

— Какви доказателства имате? Признал ли се е за виновен? Ако не го е сторил, какво алиби е посочил? Съвпада ли то с времето на смъртта? Знаете ли изобщо кога са умрели жертвите? Ако телата току-що са били открити, как можете да го знаете? Как са били убити — застреляни, намушкани, или…

— Пит, разкарай тая дърдореща вещица оттук! — нареди Рени, без даже да се обърне. — Ако не иска да си тръгне сама, изхвърли я насила. И кажи на тоя, който е зад бюрото в приемната, че е уволнен.

Марти Арсено потръпна и изтри челото си с длан. Големия Джим въведе Анди в шерифския кабинет и затвори вратата след себе си.

— Повдигнато ли му е обвинение? — обърна се Джулия към Рандолф. — Не можете да му повдигнете обвинение без адвокат, нали го знаете? Не е законно.

Тогава, макар и да не изглеждаше опасен, а само объркан, Пит Рандолф й каза нещо, което буквално смрази сърцето й:

— Докато сме под Купола, Джулия, ние решаваме кое е законно и кое — не.

— Кога са били убити? Кажи ми поне това!

— Ами, както изглежда, двете момичета са били пър…

В същия миг вратата на шерифския кабинет рязко се отвори. Явно Големия Джим бе подслушвал от другата страна. Журналистката видя, че Анди седи на бюрото на Рандолф с притиснати към лицето длани.

— Веднага я разкарай оттук! — кресна Рени. — Не ме карай да повтарям!

— Нямате право да го държите в пълна изолация, както и да държите в неведение жителите на този град! — извика Джулия.

— И за двете неща си в голяма грешка! — отвърна й Големия Джим. — Случайно да си чувала някога израза: „Щом не си част от решението, значи си част от проблема?“ Е, в момента не допринасяш по никакъв начин за разрешаването на ситуацията. Само си вреш любопитния нос, където не ти е работата. И винаги си го правила. Така че те предупреждавам съвсем открито — ако не си тръгнеш веднага, ще бъдеш арестувана.

— Чудесно! Хайде, арестувайте ме! Натикайте ме в някоя килия долу! — И тя протегна напред ръце със събрани китки, сякаш ги предизвикваше да й сложат белезници.

За един кратък миг имаше чувството, че нервите на Рени няма да издържат и той ще я удари. Желанието да го стори бе изписано съвсем ясно на лицето му. Вместо това обаче той се обърна към Питър Рандолф:

— За последен път ти казвам да изведеш тази досадница оттук. Ако се съпротивлява, изхвърли я.

С тези думи Големия Джим затръшна вратата.

Без да смее да я погледне в очите и с алени като на току-що изпечена тухла страни, Рандолф я хвана за ръката. Джулия не се съпротивляваше и тръгна тихо и кротко с него. Докато минаваха покрай бюрото на входа на приемната, Марти Арсено изсумтя (по-скоро с недоволство, отколкото с гняв):

— Видя ли каква стана тя! Изгубих работата си и на мое място ще седне някой от тия новобранци, които не могат да различат лакътя от задника си!

— Спокойно, Мартс, не си я изгубил — успокои го шерифът. — Ще говоря с него и няма да имаш проблеми.

Секунди по-късно Джулия вече беше навън и примигваше на ярката слънчева светлина.

— Е… — подпита я Пит Фрийман. — Как мина?

22.

Бени беше първият, който се съвзе. И освен че му беше адски горещо — фланелката му бе залепнала за не особено атлетичния му гръден кош, — като цяло се чувстваше добре. Той пропълзя до Нори и я разтърси леко. Тя отвори очи и го изгледа все още замаяна. Косата й бе залепнала за изпотените й скули.

— Какво стана? — попита момичето. — Сигурно съм заспала… Сънувах нещо, но не мога да се сетя какво. Помня обаче, че беше някакъв кошмар. Даже съм сигурна.

Джо Макклачи се обърна и се изправи на колене.

— Джо-Джо? — обърна се към него Бени. — Добре ли си?

— Горе-долу. Тиквите горяха.

— Какви тикви?

Джо поклати глава. Не можеше да си спомни. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че копнее да се изтегне някъде на сянка и да допие чая. После се сети за Гайгеровия брояч. Измъкна го от канавката и с облекчение установи, че все още работи — явно през двайсети век все още са знаели как да правят качествени неща.

Той показа на Бени показанието от +200, след което се протегна, за да може и Нори да го види, ала момичето не можеше да откъсне погледа си от склона на Блек Ридж и ябълковата градина на билото му.

— Какво е това? — попита тя и посочи натам.

Отначало Джо не забеляза нищо. После обаче зърна пурпурната светлинка, която проблесна сред дърветата. Беше толкова ярка, че човек трябваше веднага да отмести погледа си. Не след дълго тя блесна отново. Момчето сведе очи към часовника си, за да засече времето, ала той беше спрял на 4:02.

— Мисля, че намерихме това, което търсехме — каза Джо и се изправи на крака. Очакваше коленете му да се подгънат, но не стана така. Изгаряше от горещина, ала иначе се чувстваше нормално. — Сега предлагам да се омитаме веднага оттук, преди да ни е направило стерилни или нещо друго.

— Кой иска деца, човече? — подхвърли Бени. — Че те могат да станат същите като мен!

Въпреки това обаче се качи на колелото си. Върнаха се по пътя, по който бяха дошли, без да спират изобщо за почивка, докато не прекосиха моста и не поеха по шосе 119.