Под купола (Том I)

1.

— ВНИМАНИЕ! ГОВОРИ ПОЛИЦИЯТА НА ЧЕСТЪРС МИЛ! РАЙОНЪТ ПОДЛЕЖИ НА НЕЗАБАВНА ЕВАКУАЦИЯ! АКО МЕ ЧУВАТЕ, ТРЪГНЕТЕ КЪМ МЕН! РАЙОНЪТ ПОДЛЕЖИ НА НЕЗАБАВНА ЕВАКУАЦИЯ!

Сепнати от гръмкия кънтеж на мегафона, Търстън Маршал и Каролин Стърджис се надигнаха рязко в леглото и се спогледаха смаяно. И двамата бяха преподаватели в бостънския колеж „Емерсън“ — Търстън бе професор по английска литература (и гост-редактор на последния брой на известното литературно списание „Плаушеърс“), а Каролин — докторантка в същата катедра.

Бяха любовници от шест месеца и тръпката помежду им още беше силна. В момента се намираха в малката хижа на Търстън близо до езерото Честър между Битч Роуд и река Престил. Бяха дошли тук, за да се полюбуват на „есенната флора“, ала от петък следобед се занимаваха само с онзи вид растителност, която покрива венериния хълм. В хижата нямаше телевизор, понеже Маршал ненавиждаше телевизията; за сметка на това имаше радио, ала така и не го включиха. Беше понеделник, двайсет и девети октомври, а часът бе точно осем и трийсет сутринта. И никой от двамата нямаше и най-бегла представа, че нещо не е наред, докато не чуха бумтящия от мегафона глас.

— ВНИМАНИЕ! ГОВОРИ ПОЛИЦИЯТА НА ЧЕСТЪРС МИЛ! РАЙОНЪТ… — думите ехтяха още по-силно. Източникът им определено се приближаваше.

— Търстън! Тревата! Къде остави тревата?

— Не се тревожи — помъчи се да я успокои Маршал, макар че треперещият му глас показваше, че сам не може да последва съвета си. Той беше висок, мършав мъж със започнала да се прошарва коса, която обикновено връзваше на опашка. Сега косата му падаше свободно и стигаше почти до раменете. Беше на шейсет, а Каролин — на двайсет и три. — По това време на годината хижите са необитаеми и ченгетата просто ще ни подминат и ще продължат към Битч Ро…

Тя го перна по рамото.

— Колата ни е на алеята! Ще я видят!

Лицето му изведнъж посърна.

— … ПОДЛЕЖИ НА НЕЗАБАВНА ЕВАКУАЦИЯ! АКО МЕ ЧУВАТЕ, ТРЪГНЕТЕ КЪМ МЕН! ВНИМАНИЕ! ВНИМАНИЕ!

Гласът вече кънтеше съвсем наблизо. Търстън чуваше и други усилени гласове — явно имаше и други ченгета с мегафони, но първият се открояваше над всички останали.

— РАЙОНЪТ ПОДЛЕЖИ НА НЕЗАБАВНА ЕВАКУА… — Внезапна пауза. — ЕХО, ВИЕ В ХИЖАТА! ИЗЛЕЗТЕ НАВЪН! ВЕДНАГА!

Ох, това бе истински кошмар!

— Къде е тревата? — изсъска Каролин отново.

Беше я оставил в другата стая. В найлоново пакетче, което вече бе наполовина празно, до чинията със снощните сиренца и крекери. Ако някой влезеше, това щеше да е първото нещо, което щеше да се изпречи пред очите му.

— ГОВОРИ ПОЛИЦИЯТА! НЯМА НИКАКВО ВРЕМЕ ЗА ГУБЕНЕ! РАЙОНЪТ ПОДЛЕЖИ НА НЕЗАБАВНА ЕВАКУАЦИЯ! АКО СТЕ ВЪТРЕ, ИЗЛЕЗТЕ, ПРЕДИ ДА СМЕ ВИ ИЗМЪКНАЛИ СЪС СИЛА!

„Свине — помисли си професорът. — Тъпи селски свине с тъпи селски кратуни.“ Той скочи от леглото и се втурна към съседната стая. Косата му се развяваше, а мускулите на мършавите му бедра се свиваха ритмично.

Дядо му бе издигнал хижата след края на Втората световна война. Постройката имаше само две стаи — голяма спалня с изглед към езерото и хол, изпълняващ функциите и на кухня. Токът се осигуряваше от стар генератор „Хенске“, който Търстън бе изключил, преди да си легнат — дрезгавото му бучене изобщо не предразполагаше към романтика. Виж, огънят бе съвсем друго нещо — бяха го запалили снощи, и то не защото им бе студено, а само заради романтичната атмосфера, — и въгленчета все още проблясваха в камината.

„Може би съм се объркал, май я прибрах в чантата си… Дано да съм я прибрал…“

За съжаление не бе станало така. Дрогата си бе там, точно до остатъците от сиренето „Бри“, което бяха похапнали малко преди снощния сексмаратон.

Търстън се устреми натам и в същия миг някой похлопа на вратата. Не, не похлопа, а направо заблъска по нея.

— Минутка! — извика професорът с изненадващо любезен глас. Каролин стоеше на прага на спалнята, загърнала се с чаршаф, ала той въобще не я забелязваше. В съзнанието му — което все още търпеше някои от страничните ефекти от марихуаната и по-специално засиленото чувство на параноя — изригна вулкан от несвързани мисли: уволнение от колежа, „полицията на мисълта“ от романа на Оруел „1984“, уволнение от колежа, отвратената реакция на трите му деца (от две бивши съпруги) и естествено, уволнение от колежа. — Само минутка, обличам се и идв…

Обаче вратата се отвори с трясък и в нарушение на поне девет различни права, гарантирани от Конституцията, в хижата нахълтаха двама млади мъже. Единият държеше мегафон в ръката си. И двамата носеха дънки и сини ризи. Дънките изобщо не притесняваха Търстън, ала ризите… на раменете им имаше пагони, а на гърдите се виждаха значки.

„Мамка му, само ченгета ни липсваха сега!“ — помисли си вцепенено той.

— Махайте се оттук! — изкрещя Каролин.

— Виж ги само, Младши — засмя се Франки Делесепс. — Красавицата и Курваря.

Търстън грабна пакетчето, скри го зад гърба си и го пусна в умивалника.

Междувременно Младши не изпускаше от поглед движенията му и очите му се спряха на мъжествеността на професора.

— Това сигурно е най-тънката и дълга пишка, която съм виждал! — възкликна той. Изглеждаше уморен (все пак беше спал само два часа), обаче се чувстваше в страхотна форма, изпълнен с енергия и свеж като магданоз. И — най-важното — нито следа от проклетото главоболие!

Полицейската работа много му харесваше.

— Разкарайте се ОТТУК! — кресна отново Каролин.

— По-добре си затвори устичката, сладурано, и си сложи някакви дрешки. Всички от тази част на града трябва незабавно да бъдат евакуирани.

— Това е частна собственост! НАПУСНЕТЕ ВЕДНАГА!

Досега Франки се хилеше, ала сега усмивката му се изпари. Той премина с бързи крачки покрай хърбавия гол мъж, който стоеше до умивалника (или по-точно трепереше до умивалника), и сграбчи Каролин за раменете.

— Не ми говори така, сладурче, разбра ли? — изръмжа и хубавичко я разтърси. — В момента се опитвам да спася задника ти от изпържване. Ти и твоят прия…

— Разкарай ръцете си от мен! Ще отидеш в затвора за това! Баща ми е адвокат! — Тя се опита да го зашлеви, обаче Франки (който никога не бе имал проблеми с ранното ставане) на мига улови ръката й и я изви назад. Каролин изпищя и чаршафът й падна на земята.

— Уха! Какъв балкон само! — подхвърли Младши на треперещия Търстън Маршал. — Успяваш ли да клатиш подобаващо всичко това, старче?

— Хайде, обличайте се и двамата! — плесна с ръце Франки. — Не знам колко сте тъпи, но явно сте много тъпи, след като сте още тук. Не знаете ли, че… — Той замлъкна. Погледът му се стрелна от лицето на жената към лицето на мъжа и обратно. И двамата изглеждаха еднакво ужасени. И еднакво смаяни.

— Младши! — извика той.

— Какво?

— Цицораната и старчокът и идея си нямат какво става.

— Не смейте да ме наричате с подобни сексистки…

Младши вдигна длани във въздуха.

— Госпожице, облечете се най-накрая. Трябва да напуснете това място. Военновъздушните сили на САЩ ще изстрелят крилата ракета към тази част на града след… — той погледна часовника си — … след по-малко от пет часа.

— ВИЕ НОРМАЛНИ ЛИ СТЕ?

Младши въздъхна тежко, ала реши да продължи. Струваше му се, че вече разбира далеч по-добре същността на полицейската работа. Както и преди, смяташе я за страхотна, ала понякога хората бяха толкова глупави…

— Ако рикошира, ще чуете само оглушителен тътен — обясни той. — Може и да изцапате гащите (ако ги имате), ала поне няма да ви нарани. Проникне ли вътре обаче, моментално ще ви изпържи, понеже хем ще е наистина огромна, хем и вие ще се намирате на по-малко от три километра от точката на удара.

— От какво ще рикошира, тъпако? — попита Търстън. Тъй като тревата вече беше в мивката, той използва едната си ръка, за да прикрие гениталиите си… или поне се опита; инструментът му наистина бе необичайно дълъг и тънък.

— От Купола — отвърна Франки. — Не ми допада езикът ви. — Той направи крачка напред и заби юмрука си в корема на преподавателя. Маршал нададе дрезгав стон, преви се, залитна, почти запази равновесие и точно в този миг рухна на колене и избълва някаква слузеста бяла субстанция, която приличаше на овесена каша и все още миришеше на сирене „Бри“.

Каролин потърка подутата си китка.

— Ще отидете в затвора за това — закани се тя на Младши с приглушен, треперещ глас. — Буш и Чейни вече ги няма. Това вече не са ви Съединените севернокорейски щати!

— Знам — отвърна Младши с изненадващо спокойствие за човек, който не би имал нищо против това да удуши още някого; все пак малкото отровно гущерче, пълзящо из мозъка му, си мислеше, че още едно убийство би било чудесен старт на деня.

Но не. Не. Трябваше да изпълни задачата, която му бе възложена във връзка с евакуацията. Беше положил клетвата на честта или каквото беше там.

— Знам — повтори. — Но това, което вие, двамата тъпаци, не загрявате, е, че вече не сте в Съединените американски щати. Сега се намирате в Честърското кралство и ако не се държите прилично, ще свършите в Честърската тъмница. Мога да ви го гарантирам. И то без телефонни обаждания, без адвокати и без съдебен процес. Опитваме се да спасим шибаните ви животи. Толкова ли сте тъпи, че не го зацепвате?

Потресена от чутото, Каролин го наблюдаваше с разширени от изумление очи. Търстън се опита да се надигне, ала не успя и запълзя по пода към нея. Франки му „помогна“ да стигне по-бързо с един шут в задника. Професорът извика от болка и изненада.

— Това е, защото ни мотаете, дядка! — заяви му Франки. — Оценявам вкуса ти за мацки, обаче имаме сума ти неща за вършене.

Младши изгледа жената. Имаше страхотни устни. Като на Анджелина Джоли. Както се казваше, с тях като нищо можеше да изсмуче хрома от автомобилната броня.

— Ако не може да се облече сам, ти му помогни. Трябва да проверим още четири хижи и когато се върнем, гледайте да сте се качили във волвото си и да сте потеглили към града.

— Нищо не разбирам! — простена Каролин.

— Не съм изненадан — отвърна Франки и побутна пакетчето с марихуана в мивката. — Не знаете ли, че от това се затъпява?

Тя заплака.

— Не се тревожи — смигна й той. — Конфискувам я и ще видиш как до два-три дни отново ще поумнееш.

— Не ни прочетохте правата… — проплака тя.

Младши я изгледа изненадано. После се засмя.

— Имате правото да се пръждосате оттук и да си затваряте устата, доволна ли си? Във възникналата ситуация нямате други права. Ясно ли е?

Междувременно Франки разглеждаше задълбочено конфискуваната дрога.

— Младши… — обърна се той към партньора си. — Та тук почти няма семенца… Изглежда ми суперкачествена.

Търстън най-накрая достигна Каролин. Надигна се от пода и се изпърдя шумно. Младши и Франки се спогледаха. Помъчиха се да потиснат кикота си — все пак бяха полицаи по време на дежурство — и не успяха. И двамата избухнаха в смях почти едновременно.

— Чарли тромбона пак наду сифона! — възкликна Франки и плесна с ръка вдигнатата длан на Младши.

Търстън и Каролин стояха на прага на спалнята и се опитваха да прикрият взаимно голотата си със скована прегръдка. Озадачените им погледи бяха приковани в хилещите се натрапници, а някъде в далечината като в кошмарен сън все още ехтяха мегафони със съобщението, че районът се евакуира. Гръмките гласове заглъхваха в посока към Битч Роуд.

— Щом се върнем, искам колата ви да я няма — заяви Младши. — В противен случай ще ви разкатаем фамилията.

С тези думи двамата млади мъже напуснаха хижата. Каролин побърза да се облече, а сетне помогна и на Търстън — коремът го болеше твърде силно, за да се наведе и да си завърже обувките. Когато приключи, и двамата плачеха. Качиха се във волвото и подкараха по черния път, водещ към Битч Роуд и Каролин се опита да се свърже с баща си по мобилния телефон. Не успя.

На кръстопътя на Битч Роуд и шосе 119 пътят бе преграден от паркирана напряко полицейска кола. Набита униформена служителка с червена коса им посочи отбивката и им кимна да тръгнат по нея. Каролин обаче спря до полицейския автомобил, излезе от волвото и размаха подутата си китка.

— Бяхме нападнати! От двама мъже, които се представиха за полицаи! Единият се казва Младши, а другият — Франки. Те…

— Разкарайте се оттук, за да не ви нападна и аз! — изръмжа им Джорджия Ру. — Не се шегувам, пиленце!

Каролин я изгледа смаяно. Явно целият свят се бе побъркал и се бе превърнал в епизод от „Зоната на здрача“, докато е спала. Друго обяснение не й идваше наум. Сигурно всеки момент щяха да чуят гласа на Род Сърлинг…

Тя се качи в колата (стикерът на задната броня, макар и леко избелял, още се четеше: „ОБАМА 2012! ДА! ОТНОВО ЩЕ УСПЕЕМ!“) и направи обходна маневра около полицейския автомобил. Вътре седеше още едно ченге, по-възрастно, което си отбелязваше нещо в разтворената пред него папка. Каролин се замисли дали да не се обърне към него, ала в крайна сметка се отказа.

— Включи радиото — обърна се към спътника си. — Да видим дали ще кажат какво точно става…

Търстън изпълни молбата й, ала не откри нищо друго, освен Елвис Пресли и „Джорданейръс“, изпълняващи „Колко си велик, Господи!“.

Каролин се пресегна и побърза да го изключи. Беше готова да изрече: „Е, май кошмарът вече е обявен официално“, но предпочете да си замълчи. Единственото, което искаше, бе да се измъкне час по-скоро от този откачен град.

2.

На картата черният път, минаващ покрай езерото Честър, приличаше на тъничък конец, който едва се различаваше. Все едно го нямаше. След като излязоха от хижата на Маршал, Франки и Младши поседяха известно време в колата на Делесепс, загледани в околността.

— Абсурд да има други хора — заяви убедено Франки.

— Не и по това време на годината. Как мислиш? Какво ще кажеш да ги заебем и да се върнем в града? — Той посочи хижата на Маршал. — Тия ще се разкарат, хубавичко ги стреснахме. А ако не се разкарат… дреме ли му на някой за тях?

Младши се замисли над предложението му, после поклати глава. Бяха положили клетвата на честта. Освен това не бързаше да се прибира — изнервяше се само при мисълта, че баща му ще започне да го разпитва какво е направил с трупа на преподобния. Когинс вече правеше компания на момичетата в килера на Маккейн, ала нямаше защо баща му да узнава за това. Поне докато старият не измислеше как да натопят Барбара за смъртта на пастора. Младши не се съмняваше, че това ще се случи в най-скоро време. Ако имаше нещо, което да му идваше отръки на Големия Джим, то бе да накисва другите.

„Сега изобщо няма значение дали ще разбере, че съм се чупил от тъпото училище — помисли си Младши, — защото знам доста по-лоши неща за него. Къде-къде по-лоши.“

Не че напускането на гимназията имаше някакво значение сега, на фона на онова, което бе сполетяло Честърс Мил. Обаче трябваше да внимава и да продължава да бъде нащрек. Не биваше да допуска баща му да го натопи, ако току-виж ситуацията го изискаше.

— Младши? Ехо, Земята вика Младши.

— Слушам те, казвай — измърмори той, леко раздразнен, задето прекъсваха мислите му. — В града ли се връщаме?

— Май в края на краищата ще е най-добре да проверим и другите хижи — изтъкна Франки. — Все пак става въпрос само за половин километър, а ако се върнем в града, току-виж Рандолф ни намерил друга работа.

— Аз нещо взех да огладнявам… — сподели Младши.

— Да се отбием да хапнем някъде, а?

— Къде? В „Дивата роза“? Да не искаш бъркани яйца с отрова за плъхове, приготвени специално за теб от Дейл Барбара?

— Не би посмял.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Добре де, добре. — Франки запали колата и подкара на заден ход по късата алея. Яркоцветните есенни листа висяха неподвижно по клоните и въздухът бе зноен и душен. Времето напомняше повече за юли, отколкото за октомври. — Обаче ако двамата тъпаци не са се измели оттук, когато се върнем, смятам да запозная цицораната с моя едноок отмъстител.

3.

Първите три хижи очевидно пустееха и двамата мъже дори не си направиха труда да излизат от автомобила. Черният път неусетно се превърна в два неравни коловоза с туфи трева, прорасла между тях. От двете му страни надвисваха дървета и някои от по-ниските клони почти драскаха покрива на колата.

— Мисля, че последната хижа е точно зад завоя — предположи Франки. — След малко пътят свършва в нещо като шибан кей за лодки…

— Внимавай! — извика Младши.

На излизане от слепия завой пред тях неочаквано се показаха две деца — момче и момиче. Те стояха насред пътя и очевидно не предприемаха нищо, за да се махнат оттам. На лицата им бяха изписани потрес и недоумение. Ако Франки не бе внимавал да не повреди ауспуха и гърнето на тойотата, ако беше карал малко по-бързо, със сигурност щеше да ги блъсне. Сепнат от предупреждението на Младши, той удари спирачките и колата се закова на шейсетина сантиметра от децата.

— Боже мили, за малко! — възкликна той. — Ще получа инфаркт!

— Щом на баща ми му се размина… — подхвърли Младши, — и на теб нищо няма да ти стане.

— Какво?

— Няма значение — махна с ръка Младши и излезе от колата. Децата продължаваха да стоят на пътя. Момиченцето бе по-високо и изглеждаше по-голямо от другарчето си. Навярно бе на девет, а момченцето — на пет. Личицата им бяха бледи и изцапани. Държаха се за ръце. Момиченцето вдигна поглед към Младши, ала другото дете продължи да гледа неотклонно напред, сякаш бе хипнотизирано от предния ляв фар на тойотата.

Младши забеляза ужаса в очите на момичето и приклекна пред него.

— Миличка, добре ли си?

Тя мълчеше и момчето отговори вместо нея.

— Искам мама — изрече то, без да откъсва поглед от фара. — И искам моята скуска!

Франки се присъедини към тях.

— Истински ли са? — попита той с глас, който сякаш казваше: „Шегувам се, но не съвсем.“ Протегна се и докосна ръката на момиченцето.

То се сепна и го изгледа.

— Мама така и не се върна — промълви.

— Как се казваш, пиленце? — попита Младши.

— И коя е майка ти?

— Аз съм Рейчъл Епълтън — отвърна тя. — Това е Ейдън Патрик Епълтън. Майка ни се казва Вера Епълтън. Баща ни е Едуард Епълтън, обаче двамата с мама се разведоха миналата година и сега живее в Плейно, Тексас. Ние живеем в Уестън, Масачузетс, на Оукуей Стрийт номер шестнайсет. Телефонният ни номер е… — и тя го продиктува с безизразния тон на автоматизираните гласови съобщения.

„Ох, майко мила! — помисли си Младши. — Поредните хаховци от Масачузетс.“ Обаче всичко си идваше на мястото; кой друг би харчил скъп бензин само за да зяпа шибания листопад?

Франки също приклекна до него.

— Алис — започна той, — чуй ме, миличка. Къде е майка ти сега?

— Не знам. — В ъгълчетата на очите й се появиха големи кристални сълзи и се търкулнаха по бузките й. — Дойдохме да погледаме листата. Щяхме и да се повозим с кану. Обичаме да се возим на кану, нали, Ейд?

— Гладен съм — каза унило момченцето и също заплака.

При вида им Младши усети как също му идва да заплаче, обаче си напомни, че все пак е ченге. Ченгетата не плачеха… или поне на дежурство. Той отново попита момиченцето къде е майка им и отново Ейдън беше този, който му отговори:

— Отиде да ни донесе кремки.

— Иска да каже понички с крем — обясни Алис. — Както и да купи разни други неща. Защото се оказа, че господин Килиън не се е грижил както трябва за хижата. Мама каза, че аз трябва да се погрижа за Ейдън, защото вече съм голямо момиче, и че тя веднага ще се върне, понеже отива само до „Йодърс“. И ми каза: „Само не пускай Ейдън близо до езерото.“

Младши започна да сглобява картинката. Очевидно жената бе очаквала да завари хижата добре заредена с провизии (или поне с няколко пакета от основните продукти), но ако познаваше по-добре Роджър Килиън, едва ли щеше да разчита на него. Този човек се славеше с рядка тъпота и бе предал своя рекордно нисък интелект на цялото си домочадие. „Йодърс“ беше тясно магазинче откъм страната на Таркърс Мил, специализирано в продажбата на бира, какаов ликьор и консервирани спагети. Обикновено на човек му трябваха не повече от двайсет минути, за да стигне пеша дотам, и още двайсет, за да се върне. Само че жената не се беше върнала и Младши знаеше защо.

— Събота сутринта ли ви остави самички? — попита той. — Събота сутринта беше, нали?

— Искам мама! — извика Ейдън. — И искам скуска! Коремчето ме боли!

— Да — кимна Рейчъл. — Събота сутринта беше. Гледахме анимацийки, обаче сега не можем да гледаме нищо, понеже токът спря.

Младши и Франки се спогледаха. Децата бяха прекарали две нощи съвсем самички в пълен мрак. При това момиченцето бе на девет, а момченцето — на пет. Младши дори не смееше да си представи какво можеше да им се случи.

— Имахте ли нещо за ядене? — обърна се Франки към Алис Епълтън. — Пиленце, яли ли сте нещо?

— Намерихме една глава лук в отделението за зеленчуци — прошепна тя. — Разделихме си я на две половинки и я изядохме. Със захар.

— Мамка му! — извика Франки и побърза да добави: — Не казах това. Не сте ме чули да го казвам. Секунда. — Той се върна при колата, отвори вратата и взе да рови из жабката.

— Накъде бяхте тръгнали, Алис? — попита Младши.

— Към града. За да потърсим мама и да намерим нещо за ядене. Щяхме да минем покрай съседната хижа и после напряко през гората. — Тя посочи неопределено на север. — Мисля, че така щеше да стане най-бързо.

Младши се усмихна, но сърцето му се сви. Детето въобще не сочеше към Честърс Мил, а към ТР-90. Към непроходимия пущинак, където нямаше нищо друго освен преплетени гъсталаци и блатисти тресавища. И Купола, разбира се. Там Алис и Ейдън със сигурност щяха да умрат от глад — „Хензел и Гретел“ без щастлив край.

„А ние за малко да ги подминем — каза си той. — Господи.“

Франки се върна. Държеше в ръка шоколадово десертче „Милки уей“. Изглеждаше старо и поразтопено, но поне беше все още в опаковката си. Децата мигом се втренчиха в него с онзи поглед, който Младши свързваше с гладуващите деца в Африка. Подобни изражения на лицата на американски деца изглеждаха нереални и ужасяващи.

— Това е всичко, което намерих — заяви Франки, докато късаше опаковката. — В града ще ви намерим нещо по-добро.

Той разчупи десертчето на две половинки и ги даде на децата. След пет секунди от шоколадчето нямаше и следа. Щом преглътна и последната хапка, момченцето пъхна пръстчета дълбоко в устата си. Бузите му ритмично се засвиваха и отпускаха, докато ги смучеше.

„Досущ като куче, което облизва кокала“ — помисли си Младши и се обърна към приятеля си:

— Няма да чакаме, докато стигнем до града. Ще се отбием в хижата на дъртака и мацето. Каквото намерим, отива за децата.

Франки кимна и вдигна момченцето. Младши вдигна момиченцето. Можеше да долови миризмата на пот… и страх. Погали косата му, сякаш така щеше да прогони неприятния мирис.

— Всичко е наред, миличка — прошепна. — Ще се погрижим за теб и за братчето ти. Няма страшно. Вече сте в безопасност.

— Обещавате ли?

— Да.

Ръчичките й обгърнаха още по-силно врата му и той си каза, че това е едно от най-приятните неща, които са му се случвали.

4.

Западната част на Честърс Мил бе най-слабо населената и до към девет без петнайсет целият район беше чист. Единствената полицейска кола, останала на Битч Роуд, беше на Втори патрул. Джаки Уетингтън караше, а Линда Евърет седеше до нея. Шерифът Пъркинс, който беше от старата школа, никога нямаше да изпрати двете жени да патрулират заедно, ала, естествено, шериф Пъркинс вече го нямаше, а и дамите обичаха нововъведенията. Понякога мъжете полицаи с техните селски възклицания бяха ужасно досадни.

— Готова ли си да се връщаме? — попита Джаки. — „Дивата роза“ ще е затворена, ала може би ще успеем да си изпросим чаша кафе.

Линда не отговори. Мислеше си за мястото, където Куполът прерязваше Битч Роуд. Самата идея да отидат там й действаше изнервящо, и то не само заради войниците, застанали на пост с обърнати към тях гърбове, които дори не помръднаха, когато ги поздрави с добро утро от високоговорителя на колата. Изнервяше се, понеже върху Купола бе нарисувано голямо червено Х, което висеше във въздуха като холограма от научнофантастичен филм. Това бе планираната точка на удара. Според нея бе невъзможно една ракета, изстреляна от триста-четиристотин километра, да уцели толкова малка мишена, обаче Ръсти я увери, че е възможно.

— Лин?

Гласът на колежката й я изтръгна от мислите й.

— Да, готова съм, ако и ти си готова…

Радиото изпука.

— Втори патрул, втори патрул, чувате ли ме? Край.

Линда взе микрофона от Стойката му.

— Прието. База, говори втори патрул. Чуваме те, Стейси, но имай предвид, че връзката тук не е много добра. Край.

— Прието. Всички го казват — отвърна Стейси Могин. — Най-зле е в непосредствена близост до Купола и се подобрява с приближаването към града. Предполагам, че все още сте на Битч, така ли е? Край.

— Прието. Да — потвърди Линда. — Току-що проверих къщите на Килиън и Баучър. Празни са. Ако ракетата пробие преградата, Роджър Килиън ще се сдобие с цял куп печени пилета! Край.

— Прието. Тъкмо ще си направим пикник. Пит настоява да говори с теб. Исках да кажа шериф Рандолф. Край на връзката!

Джаки отби колата встрани от шосето. Дочу се пращене, след което смущенията утихнаха и се разнесе гласът на Рандолф. Както винаги той не се церемонеше с думички като „Прието“ и „Край“.

— Проверихте ли църквата, втори патрул?

— На Христос Изкупителя ли? — попита Линда. — Край.

— Не се сещам за друга църква в района, полицай Евърет. Освен ако някой не е издигнал хиндуистка джамия за една нощ…

Линда не мислеше, че хиндуистите се молят в джамии, ала моментът не бе подходящ да коригира началника си. Шерифът й се стори уморен и кисел.

— Храмът на Христос Изкупителя не е в нашия сектор — отвърна тя. — Мисля, че за нея отговарят двамата нови полицаи, Тибодо и Сиърлс. Край.

— Проверете я отново — изръмжа Рандолф, по-изнервен от всякога. — Никой не е виждал Когинс, а някои от енориашите му искат да ги причеше или както там му казват.

Джаки допря показалец до слепоочието си и имитира изстрел. Линда, която искаше да се върне и да види как са децата й в дома на Марта Едмъндс, кимна.

— Прието, шерифе — каза. — Ще бъде изпълнено. Край.

— Проверете и дома му. — Пауза. — И радиостанцията. Не спира да бълва проповеди, следователно все трябва да има някой там…

— Ще го направим. — Тъкмо щеше да добави: „Край на връзката“, когато се сети за нещо друго. — Шерифе, съобщиха ли нещо ново по телевизията? Президентът каза ли нещо? Край.

— Нямам време да слушам всяка дума, която излиза от глупавата му уста. Просто намери падрето и му кажи да си докара задника тук. Това се отнася и за вашите задници. Толкоз.

Линда върна микрофона на стойката му.

— Да докараме и нашите задници? — възмути се Джаки. — Нашите задници?

— Той е задник — изсумтя Линда.

В друг случай забележката й навярно щеше да бъде смешна, но сега прозвуча плоско и изтъркано. За момент двете поседяха безмълвни в колата. После Джаки проговори с глас, който бе толкова тих, че едва се чуваше:

— Това е ужасно.

— Това, че Рандолф е на мястото на Пъркинс ли?

— И това, и новите извънредни сътрудници. — Тя направи знака за кавички с ръце. — Тези хлапета. Знаеш ли какво е станало тази сутрин? Когато днес дойдох на работа, Хенри Морисън ми каза, че Рандолф е назначил още двама… Дошли направо от улицата заедно с Картър Тибодо и Пит веднага ги назначил, без да ги пита за нищо!

Линда знаеше що за типове се мотаеха с Картър — беше ги виждала както в „Дипърс“, така и пред супермаркета, където оставяха мотоциклетите си за тунинговане.

— Още двама? Защо?

— Пит казал на Хенри, че може и да ни потрябват, ако ракетата не пробие Купола. Заявил, цитирам: „Трябва да сме сигурни, че ситуацията няма да излезе извън контрол.“ Предполагам, че се сещаш кой му е дал тази идея…

Линда изсумтя. Естествено, че се сещаше.

— Е, поне няма да бъдат въоръжени.

— Напротив, двама са. Не със служебно, а с лично оръжие. До утре — ако Куполът не бъде премахнат днес, — всички ще имат оръжия. И тази сутрин Пит ги пусна да патрулират заедно, вместо да ги разпредели с редовните полицаи. Нещо като тренировъчен период, представяш ли си? От двайсет и четири часа. Осъзнаваш ли, че тези хлапета в момента са повече от нас?

Линда се замисли над това.

— „Хитлерюгенд“ — отбеляза Джаки. — Ей такива асоциации ми идват наум. Може и да преувеличавам, обаче се надявам всичко да свърши днес и да не се налага да чакам дали страховете ми ще се оправдаят…

— Нещо не мога да си представя Питър Рандолф като Хитлер.

— Аз също. По-скоро ми прилича на Херман Гьоринг. Мисля, че в нашия случай Рени е Хитлер. — С тези думи тя включи на скорост, направи обратен завой и подкара към църквата.

5.

Храмът пустееше, генераторът му мълчеше и вратата не бе заключена. Домът на свещеника също изглеждаше пуст, макар че шевролетът на преподобния бе паркиран в малкия гараж. Линда надзърна вътре и прочете двата стикера на задната броня. Тази вдясно гласеше: „АКО ВЪЗНЕСЕНИЕТО Е ДНЕС, МОЛЯ НЯКОЙ ДА СЕДНЕ ЗАД ВОЛАНА МИ!“ а тази отляво — „ДРУГОТО МИ ВОЗИЛО Е С 10 СКОРОСТИ“.

Тя веднага извика Джаки и й посочи стикера:

— Има велосипед! Виждала съм го да го кара. И след като колелото му не е в гаража, може да е отишъл с него до града. Тъкмо няма да хаби бензин.

— Може би — замисли се Джаки. — Обаче няма да е зле да проверим къщата. Току-виж се подхлъзнал в банята и си счупил врата.

— Това означава ли, че трябва да го гледаме гол?

— Кой ти е казал, че полицейската работа е приятна? — засмя се Джаки. — Хайде!

Къщата бе заключена, ала в градчетата, където голяма част от обитателите си идват само за няколко месеца в годината, полицията знае как да си осигури достъп. Двете провериха обичайните скривалища за резервния ключ. Джаки го откри — висеше на кукичка зад един от кухненските кепенци. С него отключиха задната врата.

— Пастор Когинс? — извика Линда през отворената врата. — Полиция, пастор Когинс, тук ли сте?

Никакъв отговор. Влязоха. Приземният етаж бе чист и подреден, ала въпреки това изпълваше Линда с някакво неприятно чувство. Опита се да се успокои с мисълта, че все пак се намира в чужда къща. В дома на божи служител, при това неканена.

Джаки се качи на горния етаж.

— Пастор Когинс? Полиция. Ако сте тук, обадете се!

Линда застана в подножието на стълбите и погледна нагоре. Нещо тук определено не беше наред. Изведнъж се замисли за Джанин — как се гърчеше в плен на пристъпа. Това също не бе в реда на нещата. Незнайно защо й хрумна, че ако в този момент Джанел се озове тук, отново ще получи пристъп. Да, и ще започне да дърдори странни неща. Може би за Хелоуин и Страшната тиква…

Стълбището си бе съвсем обикновено, обаче нещо я възпираше да се качи. Искаше й се Джаки да каже, че на горния етаж няма никого, за да могат да продължат към сградата на радиостанцията. Обаче не стана така. Партньорката й я извика и Линда нямаше друг избор, освен да се присъедини към нея на горния етаж.

6.

Линда стоеше насред спалнята на свещеника. На едната стена висеше простичък дървен кръст, а на другата — плочка с надпис: „ТОЙ СЕ ГРИЖИ ЗА ВРАБЧЕТО“. Кувертюрата на леглото бе обърната. По чаршафа под нея се виждаха капки кръв.

— И това тук… — промълви Джаки. — Ела при мен.

Макар и неохотно, Линда се подчини. Върху полирания паркет на пода между леглото и стената се виждаше въже с множество възли по него. Възлите бяха окървавени.

— Сякаш някой го е пребил… — каза мрачно Джаки. — До такава степен, че да го нокаутира… После са го положили върху… — Тя изгледа другата жена. — Какво има?

— Май не си израснала в религиозно семейство — отбеляза Линда.

— Напротив. Почитахме Светата троица — Дядо Коледа, Великденското зайче и Феята на зъбчетата. Ами ти?

— Традиционна баптистка съм, но съм чувала за подобни неща. Мисля, че се е самобичувал.

— Отврат! Хората го правят заради греховете си, нали?

— Да. И като се замисля, бичуването напълно се връзва със стила му.

— Значи това тук си е в реда на нещата. Доколкото може да е. Отиди в тоалетната и провери казанчето.

Линда не помръдна. Възлестото въже не беше приятна гледка, ала излъчването на пустеещата къща бе далеч по-потискащо.

— Хайде. Нищо няма да те ухапе и се обзалагам на долар срещу десет цента, че си виждала и по-гадни работи.

Линда влезе в тоалетната. Върху казанчето бяха оставени два списания. Едното бе религиозно — „Небесен трон“. Другото се казваше „Млади ориенталски цепки“. Полицайката се съмняваше, че го продават в книжарниците с богословска литература.

— Е? — подвикна й Джаки. — Ясна ли е вече картинката? Седи си значи на тоалетната чиния, пипа си трюфела…

— Пипа си трюфела? — изкикоти се Линда въпреки сковалото я напрежение. Или може би тъкмо заради него.

— Така казваше майка ми — поясни Джаки. — А щом приключи, си удря един гъзобой, за да изкупи греховете си, след което си ляга и потъва в щастливи азиатски мокри сънища. Тази сутрин е станал освежен и пречистен от греховни желания, свършил си е набожните обязаности и е тръгнал към града с велосипеда си. Не се ли връзва?

Връзваше се. Само не обясняваше защо продължаваше да има усещането, че нещо в тази къща не е наред.

— Хайде да проверим сградата на радиото — предложи Линда. — После ще отидем в града и ще пием кафе. Аз черпя.

— Супер — съгласи се Джаки. — Аз искам моето чисто. Пада ми кръвното.

7.

Входът на ниската, остъклена сграда на Радиото на Исус също бе заключен, ала от високоговорителите, монтирани под козирката, звучеше „Лека нощ, мили Исусе“ в изпълнението на прочутия соул певец Пери Комо. Зад студиото се издигаше кулата на предавателя, чиито алени светлини на върха едва се виждаха на фона на ярката утринна светлина. До кулата имаше продълговата, подобна на хамбар постройка, където според Линда би трябвало да се помещава генераторът на радиото, както и всички онези провизии, необходими за насочването на Божията любов към Западен Мейн, Източен Ню Хемпшир и останалите планети от слънчевата система.

Джаки похлопа по вратата. После заблъска.

— Май няма никого… — каза Линда. Това място също я изпълваше с чувството, че нещо не е наред. Във въздуха витаеше някаква особена миризма — на застояло и спарено. Така миришеше кухнята на майка й дори и след хубаво проветряване. Обаче майка й пушеше като комин и вярваше, че единствената храна, които си заслужаваше да се яде, е пържената на тиган в свинска мас.

Джаки поклати глава.

— Обаче чухме някого, нали?

Линда нямаше какво да каже, защото това бе самата истина. Бяха слушали въпросното радио, докато пътуваха насам, и ясно си спомняха сладникавия водещ, който обяви следващата песен като „още едно послание на Божията любов, въплътено в песен“.

Този път търсенето на ключа се оказа по-дълго, ала Джаки все пак го откри — в плик, пъхнат под пощенската кутия. Освен него в плика имаше и листче, на което някой бе надраскал „1 6 9 3“.

Ключът беше дубликат и малко лепнеше, ала с цената на известни усилия успяха да отключат. Веднага щом влязоха, се задейства неприятното бръмчене на охранителната система. Таблото с кода беше на стената. Джаки въведе кода и шумът престана. Вече звучеше само музика. Пери Комо бе заменен от някакъв инструментал; Линда си каза, че мелодията подозрително напомняше солото на орган от парчето „Ин А Гада Да Вида“ на култовата група „Айрън Бътерфлай“. Тук високоговорителите бяха хиляди пъти по-добри от онези отвън, музиката беше значително по-гръмка — направо оглушителна — и тя имаше чувството, че усеща физически присъствието й в сградата.

„Нима хората наистина могат да работят на фона на тази религиозна врява? — зачуди се тя. — Да отговарят на телефонните обаждания? Да вършат задълженията си? Наистина ли е възможно?“

И тук се долавяше нещо нередно. Не, не си го измисляше, усещаше го с всяка фибра на тялото си. Мястото не просто бе зловещо; в него се таеше осезаема заплаха. Щом видя, че Джаки разкопчава кобура на автоматичния си пистолет, Линда направи същото. Допирът на ръкохватката й подейства успокояващо. Да бъде благословен полицейският патлак, помисли си тя.

— Ехо? — извика партньорката й. — Пастор Когинс? Има ли някой тук?

Никакъв отговор. Бюрото на портиера беше празно. Вляво от него се виждаха две затворени врати. Точно отпред имаше голям прозорец, заемащ цялата стена на главната зала. Линда забеляза мигащите светлинки зад стъклото и предположи, че това е студиото.

Джаки блъсна с крак затворените врати и отстъпи назад. Зад едната се откри неголям кабинет, а зад другата — конферентна зала, обзаведена с изненадващ лукс. На отсрещната й стена се виждаше огромен телевизор с плосък екран, който работеше, макар и с изключен звук. Линда видя известния журналист Андерсън Купър (почти в реален ръст), който, изглежда, предаваше пряко от главната улица на Касъл Рок. Околните сгради бяха украсени със знамена и жълти ленти. На един от близките магазини се виждаше голям плакат с надпис: „ОСВОБОДЕТЕ ГИ!“ Тази гледка засили още повече безпокойството й. Текстът, който течеше в долната част на екрана, гласеше: „ИЗТОЧНИЦИ ОТ МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА ТВЪРДЯТ, ЧЕ РАКЕТНИЯТ ОБСТРЕЛ Е НЕИЗБЕЖЕН“.

— Защо телевизорът е включен? — попита Джаки.

— Защото шефът явно го е оставил така, когато…

Думите й ненадейно бяха прекъснати от бумтящ глас:

— Току-що чухте версията на Реймънд Хауъл на „Христос — мой Господ и водач“.

Сепнати, и двете жени подскочиха от изненада.

— Аз съм Норман Дрейк и бързам да ви напомня три важни неща — първо, слушате предаването „Часът на спасението“ по Радиото на Исус, второ, Бог ви обича, и трето, той изпрати собствения си син, за да умре за вас на кръста на Голгота. Часът е девет и двайсет и пет сутринта и както винаги сме ви напомняли, времето ни изтича. Отдадохте ли сърцето си на Господа? Ще се чуем пак след малко.

Норман Дрейк заглъхна и на негово място се появи някакъв сребролюбив дявол с мазен гласец, който предлагаше цялата Библия на дивиди и обясняваше как прекрасната новина била, че можело да се плати за нея на месечни вноски и да се върне комплектът, ако клиентът случайно не останел доволен от него като свиня в кочина. Двете жени пристъпиха към прозореца на студиото и надзърнаха вътре. Нито Норман Дрейк, нито сребролюбивият дявол бяха там, ала щом рекламата свърши и водещият обяви поредната песен-възхвала към Бога, зелената лампичка грейна в червено, а червената — в зелено. Щом музиката започна, друга червена лампичка светна в зелено.

— На запис е! — възкликна Джаки. — Цялото това нещо е на запис!

— Тогава защо ми се струва, че тук има някой? И не ми казвай, че ти не го усещаш!

Да, така беше, Джаки също го усещаше.

— Всичко това… много е странно. Водещият съобщава дори точното време. Сигурно тази апаратура струва цяло състояние! Като си говорим за духа в машината, докога според теб ще плямпа това чудо?

— Вероятно докато генераторът спре. — Линда забеляза друга затворена врата и я отвори с крак, също както бе сторила партньорката й… Само че за разлика от нея, преди това извади пистолета си. И макар че не бе освободила предпазителя и дулото на оръжието сочеше надолу, това я накара да се почувства по-добре.

Оказа се тоалетна, при това празна. На стената висеше картина, изобразяваща един Исус с доста арийски вид.

— Не съм религиозна — сподели Джаки, — така че би ли ми обяснила защо някой би искал Исус да го гледа, докато сере?

Линда поклати глава.

— Да се махаме оттук, преди да съм психясала напълно — предложи тя. — Това място е досущ като онзи кораб-призрак „Мария Селесте“.

Джаки се озърна нервно наоколо.

— Да, наистина си е зловещичко, спор няма. — И тя внезапно повиши глас, надавайки дрезгав вик, при което Линда подскочи. Прииска й се да каже на Джаки да не вика така. Някой можеше да ги чуе и да дойде насам. Или нещо. — Ехо? Има ли някой? Последен шанс!

Нищо. Никой.

Щом излязоха навън, Линда си пое дълбоко дъх.

— Когато бях тийнейджърка, отидохме с едни приятели в Бар Харбър, където си направихме пикник покрай пътя, насред живописния пейзаж. Бяхме пет-шест човека. Времето беше ясно и можеше да видиш чак Ирландия. Когато приключихме с хапването, казах, че искам да направя снимка. Приятелите ми не спираха да се лигавят и да се закачат, а междувременно аз се опитвах да хвана всичките в кадър. Тогава едно момиче — Арабела, най-добрата ми приятелка по онова време — изведнъж прекрати опитите да вдигне полата на съседката си и ми изкрещя: „Спри веднага, Линда! Спри!“ Аз спрях и се обърнах. И знаеш ли какво видях?

Джаки поклати глава.

— Атлантическия океан. Неусетно бях отстъпила назад чак до ръба на скалата. Естествено, имаше предупредителна табела, но никакъв парапет или нещо подобно… Само още една стъпка и щях да полетя в бездната. Разказвам ти всичко това, защото сега се чувствам по същия начин, както се почувствах тогава.

— Лин, вътре няма никого…

— Не съм убедена. Както и ти.

— Да, имах някакво странно усещане… Но нали проверихме всички помещения…

— Без студиото. Освен това звукът на телевизора и музиката бяха твърде силни. Според теб това нормално ли е?

— Откъде да знам кое е нормално за религиозните фанатици? — разпери ръце Джаки. — Може би очакват Апокалипсиса. Искаш ли да проверим съседната постройка с генератора?

— Никак даже — отвърна Линда и другата жена се засмя.

— Добре. Значи ще докладваме, че не сме намерили и следа от преподобния, така ли?

— Точно така.

— Тогава да потегляме към града. Кафето ни чака.

Преди да седне до Джаки, Линда хвърли още един поглед към сградата на радиото, откъдето продължаваше да ехти музика. Не се чуваха никакви други звуци, дори птиците сякаш бяха занемели, и тя се зачуди дали не се бяха самоубили в стената на Купола… После обаче отхвърли тази мисъл. Макар че знаеше ли човек…

Джаки посочи към микрофона на таблото.

— Искаш ли да им извикам през високоговорителя? Да кажа, че ако някой се крие вътре, най-добре да не се мотае, ами моментално да хукне към града? Защото — току-що ми хрумна — не е изключено да са се уплашили от нас…

— Искам само да се разкараме колкото се може по-бързо оттук — каза партньорката й.

Джаки нямаше никакво намерение да спори с нея. Даде на заден по късата алея и когато излязоха на Битч Роуд, подкара колата към Честърс Мил.

8.

Времето минаваше, а религиозната музика не спираше да звучи. Норман Дрейк се върна и обяви, че часът е девет и трийсет и четири източно „Господ ви обича“ време. Последва реклама на автокъщата на Джим Рени, направена от самия градски съветник: „Дойде времето на годишните ни есенни намаления и да знаете как сме се подготвили само!“ После Големия Джим продължи с отчаян глас, сякаш правеше всичко това за дребни пари: „Имаме фордове, шевролети, плимути! Имаме толкова трудния за намиране пикап «Додж Рам» и дори още по-трудния за намиране «Мустанг»! Хора, говоря не за един или за два, а за цели три мустанга, които са като нови! Единият от тях даже е прочутият кабриолет с шестцилиндров двигател! Всички коли са със знаменитата «християнска гаранция» на Джим Рени! Предлагаме ви невероятно гаранционно обслужване, продаваме на изплащане и отгоре на всичко го правим на толкова ниски цени, че по-ниски просто няма накъде. А точно сега… — той се изкикоти, сякаш се присмиваше на себе си — … сме решили да разчистим автокъщата! Така че елате и няма да съжалявате! Ще получиш и безплатно кафе, друже, и няма да си тръгнеш с празни ръце! Нали знаеш — от Големия Джим купувай, по шосетата лудувай!“

В този момент в дъното на студиото се отвори една врата, която полицайките не бяха забелязали. Зад нея се виждаха още повече мигащи светлинки — цяла галактика. Помещението бе не по-голямо от кутийка и беше осеяно с жици, разклонители, рутери и електронни разпределителни кутии. Всеки би предположил, че вътре няма място за човек. Буши обаче беше не просто мършав; той буквално бе кожа и кости. Очите му бяха искрящи цепнатини, погребани дълбоко в черепа му. Кожата му беше бледа и покрита с петна. Устните му скриваха венци, които бяха изгубили по-голямата част от зъбите си. Ризата и панталоните му бяха мръсни, а от дните, когато бе носил бельо, беше останал само спомен. Въпреки че бе убедена в противното, Сами Буши едва ли щеше да разпознае изчезналия си съпруг. В едната си ръка той държеше сандвич с желе и фъстъчено масло (вече можеше да яде само меки храни), а в другата — деветмилиметров пистолет „Глок“.

Мъжът се приближи до прозореца, който гледаше към паркинга, възнамерявайки да се втурне навън и да убие натрапниците, ако бяха все още тук; за малко да го направи още докато бяха вътре. Обаче се страхуваше. Защото демоните не можеха да бъдат убити. Загинеха ли човешките им тела, те просто се прехвърляха в друг гостоприемник. Когато се пренасяха от тяло в тяло, демоните изглеждаха като черни птици. Готвачът знаеше това, понеже ги беше виждал в ярките съновидения, които го навестяваха, макар и изключително рядко.

Нямаше ги. Бяха си тръгнали. Явно неговият атман21 се бе оказал твърде силен за тях.

Рени му беше казал, че трябва да спре производството, и готвачът Буши го бе послушал, макар че можеше да се наложи отново да започне да „готви“. Голямата доставка за Бостън отпреди седмица бе изчерпила запасите му. А той не можеше да живее, без да пафка… Все пак от известно време насам това бе най-важната храна за неговия атман.

Засега обаче все още имаше достатъчно. Беше загърбил блуса, който беше толкова важен за него в предишния етап от живота му, когато още беше Фил Буши — Би Би Кинг, Коко и Хрътката Тейлът, Мъди и Виещия вълк, включително и вечния Литъл Уолтър, както бе загърбил и секса. Мамка му, беше загърбил даже ходенето по голяма нужда, понеже страдаше от запек от юли насам. Ала изобщо не му пукаше за това. Онова, което унижаваше тялото, бе благотворно за неговия атман.

Той отново провери паркинга и шосето зад него, за да се увери, че демоните не са се притаили да дебнат наоколо, след което затъкна пистолета в колана на кръста си и се насочи към пристройката на хранилището, която напоследък изпълняваше по-скоро ролята на фабрика. Е, за момента фабриката бе затворена, обаче той можеше да промени това в момента, в който го сметнеше за наложително.

Най-важното, което имаше да направи сега, бе да напълни лулата си.

9.

Ръсти Евърет стоеше и се взираше в пристройката зад болницата, където беше складът. Държеше фенерче, защото двамата с Джини Томлинсън — колкото и парадоксално да звучеше, сега тя беше административният шеф на медицинските услуги в Честърс Мил, бяха решили да изключат захранването във всички части на болницата, където токът не беше от абсолютна необходимост. Сега от мястото, където се намираше, Ръсти чуваше ръмженето на големия генератор, който жадно поглъщаше оскъдните им запаси от пропан.

Туич беше казал, че повечето газови бутилки вече са празни и за съжаление това се оказа самата истина. Според картончето на вратата трябвало да са седем, обаче всъщност били само две. Е, тук обаче Туич не бе познал. Оказа се, че има само една. Ръсти освети с фенерчето си сините букви „БОЛН“, отпечатани върху сребристия метал под емблемата на компанията „Дед Ривър“.

— Казах ти — ненадейно се обади Туич зад гърба му. Ръсти подскочи сепнато.

— Сбъркал си. Има само една.

— Глупости! — изсумтя Туич и пристъпи през прага. Докато обхождаше помещението, Ръсти насочи лъча на фенерчето към натрупаните покрай стените кутии с провизии и голямото — и празно — пространство в средата. — Хъм, май не са глупости!

— Не са ами!

— Тогава има само едно обяснение, безстрашни вожде. Някой ни е свил пропана.

Парамедикът не искаше да повярва в това, ала май нямаше особено голям избор.

Изведнъж Туич приклекна и му махна с ръка да се приближи.

— Ела да видиш нещо!

Ръсти се наведе. Заемащият около декар парцел зад болницата бе асфалтиран през лятото и понеже все още не бе станало достатъчно студено, за да се напука настилката, повърхността й беше гладка като добре опънат черен чаршаф. Поради тази причина пред плъзгащите се врати на склада ясно се виждаха следи от широки автомобилни гуми.

— Предполагам, че ги е оставил голям товарен камион — отбеляза Туич.

— Или какъвто и да е камион.

— Какво ще кажеш да проверим бараката зад кметството? Туич не вярва на Голям вожд Рени. Той лош шаман.

— Защо ще взима нашия пропан? Градският съвет си има предостатъчно!

Те минаха през вратата, водеща към пералнята на болницата, която също бе оставена без електричество (поне засега). До вратата имаше пейка. Над нея на тухлената стена бе закачена табелка с надпис: „ПУШЕНЕТО ТУК ЩЕ БЪДЕ ЗАБРАНЕНО ОТ ПЪРВИ ЯНУАРИ. ОТКАЖЕТЕ ГО СЕГА И СИ СПЕСТЕТЕ НЕПРИЯТНОСТИТЕ!“

Туич извади пакет „Марлборо“ и предложи на Ръсти. Той машинално махна с ръка, обаче после явно размисли и си взе една цигара. След като запалиха, Туич попита:

— Откъде знаеш?

— Откъде знам какво?

— Че си имат предостатъчно. Проверявал ли си?

— Не — отвърна Ръсти. — Но ако ще крадат, защо точно от нас? Първо, не е хубаво да се краде от болница, и второ, пощата е точно до нас. Те също би трябвало да имат някакви запаси…

— Може би Рени и приятелчетата му вече са ги овършали. Пък и колко да имат в пощата? Една бутилка? Или две? Нищо работа.

— Не мога да разбера за какво им е да го правят. Не виждам никакъв смисъл.

— Нищо в тази история няма смисъл — подхвърли Туич и се прозина толкова широко, че парамедикът чу как изскърцаха челюстите му.

— Предполагам, че си приключил с визитацията — отбеляза Ръсти и изведнъж се замисли колко сюрреалистична бе ситуацията. След смъртта на Хаскел бе станал главен лекар на болницата, а Туич — който само допреди три дни изпълняваше функциите на медицинска сестра, — бе заел предишната му позиция и сега беше негов асистент.

— Аха — кимна Туич. — Господин Карти няма да доживее до края на деня.

Ръсти си бе помислил същото още преди седмица — Ед Карти страдаше от рак на стомаха в последен стадий, — ала ето че човекът все още се държеше.

— Да не е изпаднал в кома?

— Уцелихте в десетката, сенсей.

Що се отнася до другите им пациенти, Туич можеше да ги преброи на пръстите на едната си ръка. И в конкретния случай това си беше невероятен късмет, каза си Ръсти. Обаче беше твърде уморен и угрижен, за да се почувства като късметлия.

— Бих казал, че състоянието на Джордж Уърнър е стабилно.

Уърнър беше на шейсет години, живееше в източната част на града и страдаше от сериозно затлъстяване. В деня на появата на Купола бе получил инфаркт на миокарда. Ръсти смяташе, че ще му се размине… засега.

— Що се отнася до Емили Уайтхаус… — Туич вдигна рамене. — Там работата е зле, сенсей.

Емили Уайтхаус, която беше на четирийсет и теглото й не надвишаваше нормалното дори с половин килограм, също бе получила миокарден инфаркт около час-час и нещо след инцидента с Рори Динсмор. Състоянието й беше по-опасно от това на Джордж Уърнър, понеже жената бе маниачка на тема фитнес и се бе сблъскала със „спукания балон на здравословния живот“, както обичаше да казва доктор Хаскел.

— Момичето на Фрийман се подобрява, Джими Сиройс още се държи, а Нора Коувланд е в страхотна форма. Следобед вероятно ще я изпишем. Като цяло положението не е никак зле.

— Така е — кимна Ръсти, — но ти гарантирам, че ще се влоши. Да те питам нещо… ако получиш травма на главата при катастрофа, би ли искал аз да те оперирам?

— Не — усмихна се Туич. — Ще чакам доктор Хаус да се появи.

Ръсти загаси цигарата си в една консервена кутия и погледна към полупразния склад. Може пък да успееше да надзърне в хранилището зад градския съвет — какво толкова щеше да стане?

Този път беше негов ред да се прозине.

— Колко време ще издържиш така? — поинтересува се Туич. От шеговития му тон не бе останала и следа.

— Питам, защото в момента ти си единственият лекар в Честърс Мил.

— Колкото се наложи. Това, което ме притеснява, е да не допусна някоя грешка от преумора. И да не изникне проблем, чието решение е извън моята компетентност.

— Той се замисли за Рори Динсмор… и Джими Сиройс. Мисълта за Джими му подейства по-потискащо, понеже Рори вече бе недосегаем за каквито и да било лекарски грешки. Джими, от друга страна…

Съзнанието му се върна към операционната и приглушеното бипкане на уредите. Ръсти се видя как стои надвесен над бледия крак на Джими, загледан в черната черта, отбелязваща мястото на предстоящия разрез. Замисли се за Дъги Туичъл и неговата компетентност по отношение на упойките. Почувства как Джини Томлинсън пъха скалпел в ръката му и усети студения поглед на сините й очи, които го наблюдаваха над маската.

„Господи, ако можеш да ми спестиш това!“ — пожела си той.

Туич сложи ръка на рамото му.

— Не се притеснявай, ще се справиш — успокои го. — Решавай проблемите ден по ден.

— Май трябва да ги решавам час по час — отвърна Ръсти и се изправи. — Трябва да отскоча до здравния център и да проверя какво е положението там. Слава богу, че това не се случи през лятото; тогава щяхме да имаме три хиляди туристи и седемстотин деца от летните лагери.

— Искаш ли да дойда с теб?

Той поклати глава.

— По-добре остани тук и провери отново как е Ед Карти. Виж дали все още е в страната на живите.

Ръсти хвърли още един поглед към склада, след което свърна зад ъгъла на сградата и пое към здравния център, издигащ се в далечния край на болничната алея.

10.

Джини беше в болницата, разбира се; трябваше да претегли за последно новороденото бебе на госпожа Коувланд, преди да ги пусне да се приберат вкъщи. Дежурна на регистратурата в здравния център беше седемнайсетгодишната Джина Буфалино, която имаше точно шест седмици медицински стаж. Тя изгледа ужасено главния лекар, при което сърцето му се сви в лошо предчувствие, ала гледката на празната чакалня го успокои. Все пак това не беше никак малко.

— Някакви обаждания? — попита Ръсти.

— Едно. От госпожа Венциано на Блек Ридж Роуд. Бебето й си заклещило главичката между пръчките на креватчето. Искаше да изпратим линейка. Аз… аз й казах да намаже главата на детенцето със зехтин и да опита да се справи сама. Чухме се отново, вече всичко е наред.

Ръсти се усмихна. Е, девойчето явно си го биваше. Изпълнена с облекчение, Джина му се усмихна в отговор.

— Е, поне нямаме пациенти — отбеляза той. — Което е чудесно.

— Не е съвсем така. Госпожа Гринъл е тук… Андрея се казваше, нали? Настаних я в трета стая. — Момичето се поколеба. — Стори ми се доста разстроена.

Сърцето на Ръсти, което тъкмо бе започнало да се отпуска, отново се сви. Андрея Гринъл. При това разстроена. Това означаваше само едно — че иска ударна доза от предписания й оксиконтин. Той обаче не можеше да й го даде, ако искаше съвестта му да е чиста, без значение дали Анди Сандърс държи купища от препарата в склада си.

— Ясно — измърмори и тръгна по коридора към трета стая, ала внезапно се спря и погледна назад. — Защо не ми звънна да ми кажеш?

Джина поруменя.

— Тя ме помоли да не го правя.

Думите й го озадачиха, ала само за миг. Андрея може и да имаше проблем с хапчетата, обаче не бе глупачка. Знаеше, че ако Ръсти е в болницата, най-вероятно е в компанията на Туич. А Дъги Туичъл беше нейният по-малък брат, който дори на трийсет и девет годишна възраст трябваше да бъде пазен от грозните житейски истини.

Ръсти спря пред вратата с черната цифра три и се опита да се вземе в ръце. Нямаше да му бъде никак лесно. Андрея не беше от закоравелите алкохолици, които твърдяха, че пиенето няма нищо общо с проблемите им, нито пък от пристрастените наркомани, чийто брой нарастваше със страшна бързина през последните години. Отговорността, с която се отнасяше към проблема си, усложняваше ситуацията и правеше още по-трудно лечението й. Животът й определено не беше никак лесен след падането й. Оксиконтинът бе най-добрият препарат за нея, понеже й позволяваше да се справя с болката, да спи нормално и да започне терапия. Не беше нейна вината, че медикаментът, който й осигуряваше всичко това, беше известен като „хероин за селяндури“.

Накрая, след като бе репетирал как категорично й отказва, отвори вратата и влезе. „Любезно, но безкомпромисно“ — каза си. Любезно, но безкомпромисно.

Андрея седеше на един стол в ъгъла точно под постера за вредното въздействие на холестерола. Коленете й бяха събрани, а главата й бе сведена върху чантичката в скута й. Беше едра жена, а сега изглеждаше невероятно дребничка. И някак смалена. Когато вдигна глава и той видя изпитото й лице — бръчките, обрамчващи като скоби устата й, и почти черните кръгове около очите й, — Ръсти неочаквано промени решението си и в крайна сметка склони да напише рецептата върху една от жълтите бланки на доктор Хаскел. Може би, след като тази история с Купола приключеше, щеше да я включи в някоя програма за освобождаване от медикаментозна зависимост; щеше да я заплаши, че ако не се съгласи, ще разкаже всичко на брат й. Сега обаче щеше да й даде онова, от което се нуждаеше. Рядко бе виждал толкова неистов наркотичен глад.

— Ерик… Ръсти… имам голям проблем.

— Знам. Виждам. Ще ти напиша…

— Не! — извика тя и му хвърли поглед, изпълнен с ужас. — Недей, даже и да те моля! Аз съм пристрастена и трябва да спра! Станала съм проклета дърта наркоманка! — Лицето й се сгърчи като смачкана хартия. Тя се опита да го изглади, ала не можа и го закри с длани. Измъчените й ридания се запроцеждаха между пръстите й и проехтяха в стаята.

Ръсти се приближи до нея, приклекна и я прегърна.

— Андрея, хубаво е, че искаш да го направиш — даже е чудесно, — но сега едва ли е най-подходящият момент за това…

Тя го изгледа със сълзящи, зачервени очи.

— Прав си, това е възможно най-неподходящото време, но трябва да стане сега! И ти не трябва да казваш нищичко нито на Дъги, нито на Роуз. Можеш ли да ми помогнеш? Може ли изобщо да стане? Защото сама няма да се справя. Тези гнусни розови хапчета! Слагам ги в аптечката си и казвам: „Толкова за днес!“, а само след час отново ги взимам! Никога не съм се чувствала толкова безсилна, никога през целия си живот! — Тя понижи глас, сякаш споделяше съкровена тайна. — Мисля, че вече болките не идват от гърба ми, а мозъкът ми заповядва на гърба ми да ме боли, за да гълтам тези гадни хапове!

— Защо искаш да ги спреш точно сега, Андрея?

Тя само поклати глава.

— Можеш ли да ми помогнеш, или не?

— Да, но ако очакваш да бъде бързо и окончателно, ще трябва да те разочаровам. Например ще започнеш да получаваш… — В съзнанието му за миг изплува образът на Джанин — как се гърчи в леглото си и бълнува за Страшната тиква. — Ще започнеш да получаваш кризи.

Андрея или не го чу, или не обърна никакво внимание на думите му.

— Колко време ще продължи?

— Физическата част? Две седмици. Максимум три-четири. — „В най-добрия случай“ — помисли си той, ала предпочете да й спести тази подробност.

Тя стисна ръката му. Дланта й бе леденостудена.

— Очаквах да стане по-бързо…

Изведнъж Ръсти бе осенен от една изключително неприятна идея. Може би се дължеше на параноята, предизвикана от повишения стрес напоследък, обаче не бе лишена от убедителност.

— Андрея, да не би да те изнудва някой?

— Шегуваш ли се? Всички знаят, че взимам тези хапчета, все пак живеем в толкова малко градче…

Той си помисли, че това не е отговор на въпроса му, но нищо не каза.

— Какъв е най-краткият възможен срок? — попита жената.

— С инжекции Б-12 — плюс тиамин и витамини — може да стане и за десет дни. Обаче ще ти бъде много трудно. Няма да можеш да спиш и ще страдаш от така наречения „синдром на неспокойните крака“. Неслучайно се казва, че лошите навици умират най-трудно. Трябва също така някой да следи за постепенното намаляване на дозата — някой, който да съхранява таблетките ти и да не ти ги дава, когато му ги поискаш. Защото, повярвай ми, ще го направиш.

— Десет дни? — Андрея изглеждаше обнадеждена. — Дотогава това нещо… този Купол… вече би трябвало да го няма, нали?

— Би трябвало — кимна Ръсти. — Надявам се, че още днес следобед ще се отървем от него.

— Десет дни — повтори тя. — Десет дни.

„Според най-оптимистичния сценарий — помисли си той. — Ала дори и да ги откажеш, до края на живота си ще копнееш за тях.“

Не посмя да изрече нито първото, нито второто на глас.

11.

В „Дивата роза“ беше необичайно оживено за понеделник сутринта… ала естествено в историята на Честърс Мил нямаше понеделник като този. Въпреки това редовните клиенти си тръгнаха, когато Роуз обяви, че спира да приема поръчки за грила и че ще го включат отново чак в пет следобед.

— Междувременно можете да отскочите до „Моксис“ в Касъл Рок и да хапнете там — подхвърли тя.

Шегата й породи взрив от аплодисменти, защото освен всичко друго „Моксис“ бе изключително долнопробно заведение.

— Значи няма да обядваме, така ли? — попита Ърни Калвърт.

Роуз погледна към Барби, който разпери ръце в красноречив жест.

— Ще я караме на сандвичи — заяви тя. — Докато и те не свършат.

Нови аплодисменти. Тази сутрин хората изглеждаха в изненадващо добро настроение — смееха се и си разменяха шегички. А може би най-добрият знак за повдигнатия дух на хората бе задната част на ресторанта, където местата около масата за игра на карти отново бяха заети.

Навярно до известна степен за това бе спомогнал и телевизорът върху барплота, който в момента бе включен на Си Ен Ен. Коментаторите изказваха предимно предположения, обаче думите им звучаха обнадеждаващо. Неколцината учени, които бяха интервюирани, заявиха, че има голяма вероятност крилатата ракета да пробие невидимата преграда и да сложи край на кризисната ситуация. Един даже оцени шанса за успех на „повече от осемдесет процента“. Да не забравяме обаче, че той беше от Масачузетския технологичен институт, помисли си Барби. Ето защо можеше да си позволи този оптимизъм.

Сега, докато почистваше решетките на грила, някой похлопа на вратата. Той вдигна поглед и видя Джулия Шамуей, придружена от три деца. Те й придаваха вид на прогимназиална учителка, повела учениците си на екскурзия. Барби пристъпи към вратата и избърса ръцете си в престилката.

— Ако пускаме всеки, който иска да яде, провизиите ни ще свършат за нула време! — изсумтя ядосано Ансън, който в момента почистваше масите. Роуз бе отскочила до „Фуд Сити“, за да се опита да купи още месо.

— Не мисля, че са дошли за храна — отвърна му Барби и се оказа съвсем прав.

— Добро утро, полковник Барбара — поздрави го Джулия и се усмихна като Мона Лиза. — Ще ми се да ви наричам майор Барбара. Като…

— Пиесата на Бърнард Шоу, знам — махна с ръка той. Беше го чувал вече. Поне десет хиляди пъти. — Ще ми представиш ли бойната си дружина?

Първото от децата бе извънредно високо и извънредно кльощаво момче с рошава тъмнокестенява коса; второто бе по-ниско и пълничко и носеше размъкнати къси панталони и избеляла тениска на „Фифти Сент“; третото бе симпатично момиче със светкавица на бузата. И макар че бе рисунка, а не татуировка, определено й придаваше чар. Барби си даде сметка, че ако й каже, че прилича на знаменитата роклъвица от осемдесетте Джоан Джет, девойчето едва ли щеше да разбере с кого я сравняват.

— Нори Калвърт — обяви Джулия, докосвайки рамото на момичето, — Бени Дрейк. А този висок свежарко е Джоузеф Макклачи. Вчерашната протестна демонстрация бе негова идея.

— Но не исках никой да пострада — побърза да каже Джо.

— Ти нямаш никаква вина за случилото се — каза му Барби. — Така че не си го слагай на сърцето.

— Ти наистина ли си най-големият шеф? — попита Бени, гледайки го с възхищение.

— Не — засмя се Барби. — И нямам намерение да се правя на голям шеф, освен ако не стане абсолютно наложително.

— Обаче познаваш войниците навън, нали? — включи се и Нори.

— Е, не лично. Все пак те са морски пехотинци, а аз бях в сухопътните войски.

— Ти все още си в сухопътните войски — отбеляза Джулия. На лицето й бе изписана загадъчната й студена усмивка, ала в очите й се четеше вълнение. — Може ли да поговорим? Младият господин Макклачи има страхотна идея. Дано само да проработи.

— Ще проработи — заяви Джо. — Става ли въпрос за компютърни изгъз… неща, аз съм най-големият шеф.

— Заповядайте в офиса ми — усмихна се Барби и ги поведе към барплота.

12.

Идеята наистина бе страхотна, но вече наближаваше десет и половина и ако искаха това да се случи, трябваше да действат бързо. Барби се обърна към Джулия:

— Носиш ли си джиесе…

Тя му го пъхна в ръката, преди да успее да довърши:

— Номерът на Кокс е в паметта.

— Супер. Не че знам как да вляза там…

Джо взе апарата.

— Ти от Средните векове ли идваш?

— Да! — отвърна той. — Когато рицарите бяха храбри, а жените ходеха без бельо.

Нори се засмя и вдигна малкия си юмрук. Барби го удари леко със своя.

Джо натисна няколко бутончета на клавиатурата. Заслуша се, след което подаде телефона на младия мъж.

Сякаш Кокс бе чакал с телефон в ръка, защото се обади в мига, в който Барби допря джиесема на Джулия до ухото си.

— Как е положението, полковник? — попита Кокс.

— Като цяло бива.

— Това е едно добро начало.

„Лесно ти е да го кажеш“ — помисли си Барби.

— Предполагам, че положението ще остане такова поне до момента, в който ракетата не рикошира в Купола или го пробие, причинявайки огромни щети на горите и стопанствата от нашата страна на барикадата. Нещо, което жителите на Честърс Мил ще приветстват. Какво казват вашите хора?

— Нищо особено. Гледат да се въздържат от прогнози.

— По телевизията друго разправят…

— Нямам време да гледам телевизия — отсече рязко Кокс. — Имаме определени надежди. Мислим, че си струва да опитаме.

Джулия го попита с очи: „Какво става?“

— Полковник Кокс, в момента съм с четирима мои приятели. Единият е младеж на име Джо Макклачи, който има доста добра идея. Ей-сега ще ви го дам… — Момчето заклати глава толкова яростно, че косата му се развя във въздуха. Барби обаче не обърна внимание на това. — … да ви обясни всичко.

Той подаде телефона на Джо и му каза само:

— Говори.

— Но…

— Недей да спориш с големия шеф, синко. Говори.

Джо го послуша. В началото беше малко притеснен и се запъваше, обаче колкото повече навлизаше в подробностите около идеята си, толкова по-ясна и уверена ставаше речта му. По едно време се заслуша, а по-късно и се усмихна. Накрая възкликна: „Точно така, сър. Благодаря ви много, сър!“ и върна апарата на Барби.

— Ще се опитат да засилят сигнала на безжичния ни достъп до интернет, преди да изстрелят ракетата! — възкликна момчето. — Еба си якото! — В следващия миг Джулия го сграбчи за ръката и Джо изрече: — Съжалявам, госпожице Шамуей, не исках да кажа това.

— Не, няма проблеми, просто искам да знам можеш ли да работиш с това нещо?

— Шегувате ли се? Никакъв проблем.

— Полковник Кокс? — попита Барби. — Вярно ли е това за безжичния интернет?

— Не можем да спрем нещо, което според вас ще помогне — отвърна Кокс. — А и все пак вие ми дадохте тази идея. Така че защо да не ви помогнем? Ще имате най-бързия интернет в света, поне за днес. Между другото, това хлапе е страшно умно.

— Да, сър, и аз имам същото впечатление — каза Барби и вдигна палец към Джо. Момчето засия от радост.

— Ако идеята на младежа проработи и успеете да направите запис, погрижете се и ние да получим копие. Естествено, ние също ще записваме, обаче учените, които се занимават с тази работа, ще искат да видят как е изглеждал ударът и от вашата страна на Купола.

— Мисля, че ще направим нещо още по-добро — заяви Барби. — Ако Джо свърши всичко както трябва, повечето жители на Честърс Мил ще могат да го гледат на живо.

Този път Джулия вдигна юмрук във въздуха и той го посрещна със своя.

13.

— Уха! — извика Джо. Страхопочитанието, изписано на лицето му, го караше да изглежда на осем вместо на тринайсет. Увереността бе изчезнала от гласа му. Двамата с Барби стояха на трийсетина метра от мястото, където Битч Роуд се срязваше от Купола. Вниманието им бе насочено не към войниците, които се бяха обърнали с лице към тях, а към предупредителната лента и големия червен хикс, нарисуван върху невидимата преграда.

— Местят лагера си или както там му викате — отбеляза Джулия. — Палатките ги няма.

— Така е. След около… — Барби погледна часовника си — … деветдесет минути тук ще стане доста напечено. Затова по-добре се захващай веднага за работа, синко.

Докато стояха тук, насред пустия път, той изведнъж се изпълни със съмнение, дали Джо ще успее да свърши онова, което обеща.

— Добре, но… виждате ли дърветата?

Отначало Барби не разбра какво има предвид и се обърна към Джулия, ала тя само вдигна рамене. Тогава момчето посочи с ръка и той разбра. Клоните на дърветата от външната страна на Купола танцуваха под ласките на есенния ветрец и сипеха разноцветните си листа върху морските пехотинци под тях. От вътрешната страна обаче клонките едва помръдваха и повечето от тях бяха запазили почти непокътнати своите премени. Барби беше сигурен, че въздухът преминава през преградата, но не и вятърът. Куполът убиваше скоростта му. Изведнъж се сети за онова поточе, на което двамата с Пол Гендрън, човекът с бейзболната шапка на „Тюлените“, се бяха натъкнали. Как водата се събираше, сякаш преградена от невидим бент.

— Листата от тази страна изглеждат някак… — Джулия се запъна. — Безжизнени. Вкаменени.

— Защото от другата страна духа вятър, а от тази има само лек полъх — обясни Барби и се зачуди дали наистина е така. Дали не пропускаше нещо много важно? Имаше ли обаче смисъл да се впускат в размишления за чистотата на въздуха в Честърс Мил, при положение че не могат да направят нищо по въпроса? — Давай, Джо. Свърши си работата.

По пътя за насам бяха минали през дома на Макклачи, за да може момчето да вземе своя лаптоп „Пауър Бук“. (Госпожа Макклачи бе накарала Барби да се закълне, че ще направи всичко, за да бъде синът й в безопасност, и той се бе заклел.) Сега Джо посочи към шосето:

— Там добре ли ще е?

Барби вдигна длани пред лицето си и оформи кръг, след което погледна през него към червения хикс.

— Малко наляво. Можеш ли да я изпробваш? Да провериш как се вижда?

— Да — кимна момчето, отвори лаптопа си и го включи. Разнесе се характерното за „Мак“ бръмчене и Барби си каза, че този звук никога не му се бе струвал толкова приятен. В същото време в сложения на асфалта на Битч Роуд сребрист компютър имаше нещо сюрреалистично. Сякаш символизираше по един перфектен начин всичко, което се бе случило през последните три дни.

— Батерията е заредена, така че ще издържи поне шест часа — отбеляза Джо.

— Няма ли по някое време да мине в „тих“ режим? — попита Джулия.

Джо я дари с онзи снизходителен детски поглед, който обикновено казва: „О, мамо, я стига!“ После се обърна отново към Барби:

— Ако ракетата изпържи моя „Мак“, обещавате ли да ми купите нов?

— Чичо Сам ще ти купи друг — успокои го младият мъж. — Лично ще напиша официална молба.

— Добре.

Джо се наведе над лаптопа си. Над монитора бе монтирано малко сребристо цилиндърче. Момчето обясни на спътниците си, че това е „Ай Сайт“ — най-модерната компютърна камера. Междувременно прокара пръсти по клавиатурата, натисна ENTER и изведнъж на екрана се появи Битч Роуд. И понеже уредът бе сложен на земята, всяка неравност и изпъкналост изглеждаше като планина. На заден план се виждаха и морските пехотинци, макар и само до глезените.

— Сър, имате ли картина, сър? — попита един от тях.

Барби вдигна глава.

— Нека поставим въпроса така, пехотинецо — ако аз ви инспектирах, в момента щяхте да правите лицеви опори с моя крак в задника ви. Бомбето на лявата ви кубинка е надраскано. А това е неприемливо за цивилна задача.

Войникът сведе поглед към кубинката си и установи, че наистина е надраскана. Джулия се засмя, ала Джо си замълча. Вниманието му беше погълнато от компютъра.

— Прекалено ниско е… — измърмори момчето. — Госпожице Шамуей, имате ли нещо в колата, с което можем да го… — Джо вдигна длан на около метър от земята.

— Мисля, че да — кимна тя.

— Донесете ми и малкия спортен сак, ако обичате.

— Пръстите му отново затанцуваха по клавиатурата. — Може ли джиесема? — подвикна след малко.

Барби му го подаде и хлапето занатиска малките бутончета със свръхестествена бързина.

— Бени? О, Нори, добре. Там ли сте? — Кратка пауза. — Добре. Не, май никога не съм стъпвал в бирария. Готови ли сте? Супер. Давайте така. — Той се заслуша, след което се усмихна. — Шегувате ли се? Леле, не мога да повярвам какво става. Наистина го направиха, яко усилиха безжичния сигнал. Ей-сега ще включа рутера. — Той прекъсна разговора и подаде телефона на Барби.

Междувременно Джулия се върна със сака на Джо и голям кашон, в който се намираха неразпространените броеве на неделния извънреден брой на „Демократ“. Момчето сложи лаптопа върху кашона (на Барби му се зави свят от рязката промяна на картината), след което провери камерата и обяви, че всичко е на шест. Наведе се и взе да рови из сака си, докато не извади нещо като черна кутийка с антена, която присъедини към компютъра. Войниците се бяха струпали от другата страна на Купола и ги наблюдаваха с интерес. „Е, вече знам как се чувстват рибките в аквариума“ — помисли си Барби.

— Дотук добре… — измърмори Джо. — Зелената лампичка светна, значи би трябвало да няма проблеми…

— Искаш ли да се обадиш на твоите…

— Ако проработи, те сами ще ми звъннат — отвърна момчето, след което изведнъж възкликна: — Опа, май се задават неприятности!

Отначало Барби си помисли, че има предвид нещо покрай лаптопа, ала после осъзна, че хлапето дори не гледаше натам. Веднага проследи посоката на погледа му и зърна зелената кола на шерифа. Не се движеше бързо, но светлините й примигваха. Щом спря, Пит Рандолф слезе от шофьорското място, а от съседното се надигна Големия Джим. От вниманието на Барби не убягна как се разклати автомобилът, когато масивното туловище на градския съветник го освободи от тежестта си.

— Абе, вие какво правите тук? — попита Големия Джим.

Телефонът в ръката на Барби иззвъня. Той обаче го подаде на Джо, без да отделя очи от двамата мъже, които се приближаваха към тях.

14.

Надписът над входа на „Дипърс“ гласеше: „ДОБРЕ ДОШЛИ НА НАЙ-ГОЛЕМИЯ ДАНСИНГ В МЕЙН!“ и за пръв път в историята на заведението то гъмжеше от посетители в единайсет и четирийсет и пет на обяд. Томи и Уилоу Андерсън любезно посрещаха всички още на входа — досущ като свещеници, приветстващи енориашите си в черквата. В случая храмът бе „Първата църква на рокбандите директно от Бостън“.

В началото аудиторията бе притихнала, понеже на големия екран нямаше нищо друго освен думата: „ИЗЧАКАЙТЕ“. После обаче Бени и Нори присъединиха необходимите кабели и превключиха телевизора на съответния режим за възпроизвеждане. И изведнъж пред очите на всички се появи Битч Роуд — в живи, ярки цветове, а на заден план се виждаха падащите около войниците пъстри есенни листа.

Тълпата избухна в аплодисменти и възторжени викове.

Доволен, Бени удари вдигнатата длан на Нори, а тя го целуна по устните. Това бе най-щастливият миг в живота на момчето и определено засенчваше момента, когато успя да направи със скейтборда си пълен кръг във вътрешността на огромна тръба, без да изгуби равновесие.

— Обади му се! — настоя Нори.

— Веднага — отвърна Бени. Струваше му се, че лицето му всеки момент ще пламне и ще изгори, обаче се усмихваше. Натисна бутона за повторно набиране и доближи джиесема до ухото си. — Човече, успяхме! Картината е толкова добра, че…

Джо обаче попари ентусиазма му.

— Хюстън, имаме проблем.

15.

— Не знам какво си мислите, че правите — изръмжа шериф Рандолф, — обаче искам обяснение. — И това нещо… — той посочи лаптопа — … моментално да бъде изключено!

— Извинете ме, сър — обади се един от морските пехотинци. Носеше пагони на младши лейтенант. — Това е полковник Барбара и има официално разрешение от правителството на САЩ за тази операция.

Големия Джим отвърна на тези думи с най-саркастичната си усмивка. Вената на врата му пулсираше.

— Полковник? Този човек ни създава само главоболия. Той е просто един готвач в местния ресторант.

— Сър, моите заповеди…

Рени размаха показалец на лейтенанта.

— Тук, в Честърс Мил, единствената официална власт, която признаваме в момента, е нашата, войнико, и аз съм нейният представител. — Той се обърна към Рандолф: — Шерифе, ако хлапето не иска да го изключи, ти сам издърпай кабела.

— Не виждам никакъв кабел — заяви Рандолф. Погледът му се местеше от Барби към младшия лейтенант и Големия Джим. И бе започнал да се поти.

— Тогава смачкай проклетия му екран с крак! Стъпчи го като хлебарка!

Шерифът пристъпи напред. Въпреки че изглеждаше изплашен, Джо прояви достатъчно смелост, за да застане пред поставения върху кашона лаптоп. Мобилният телефон продължаваше да е в ръката му.

— По-добре не го правете. Компютърът си е мой, а аз не съм нарушил никакъв закон!

— Отдръпни се, шерифе — каза Барби. — Това е заповед. Ако все още зачиташ правителството на страната, в която живееш, ще се подчиниш.

Рандолф се озърна притеснено.

— Джим, може би трябва да…

— Нищо не трябва — отсече той. — Точно в този момент това е страната, в която живееш. Стъпчи тази проклета джаджа!

Тогава Джулия направи крачка напред, грабна лаптопа и го обърна така, че уебкамерата да започне да снима шерифа и градския съветник. Няколко кичура се бяха изплъзнали от строгия й кок и се вееха покрай розовите й бузи. Барби си каза, че така изглежда изключително красива.

— Попитай Нори дали ги виждат! — обърна се Джулия към момчето.

Усмивката на Големия Джим застина в грозна гримаса.

— Жено, ти не се бъркай! Спри проклетия компютър!

— Попитай дали ги виждат!

Джо заговори по телефона. Заслуша се. После заяви:

— Виждат ги. Виждат господин Рени и шериф Рандолф. Нори ми каза, че хората искат да разберат какво точно става.

На лицето на Рандолф се изписа страх, а на това на Рени — гняв.

— Кой иска да разбере какво става? — попита Рандолф.

— Осъществихме предаване на живо до „Дипърс“… — започна Джулия.

— Тази греховна клоака! — извика Големия Джим. Дланите му бяха свити в юмруци. Барби си каза, че мъжът навярно има поне петдесетина кила в повече и се мръщеше при всяко движение на дясната си ръка — сякаш я бе навехнал, — ала все още изглеждаше способен да удря с нея. И съдейки по вбесената му физиономия, като нищо можеше да го направи. Към кого обаче щеше да бъде насочено крошето му — към Барби, Джулия или момчето… Може би и самият Рени не знаеше.

— Хората се събират там от единайсет без петнайсет — продължи Джулия. — Новините се разпространяват бързо. — Тя се усмихна и наклони глава настрани. — Искаш ли да помахаш на своите избиратели, Голям Джим?

— Това е блъф — изсумтя Рени.

— Защо да блъфирам за нещо, което може толкова лесно да се провери? — Тя се обърна към Рандолф: — Обади се на някой от полицаите си и ги попитай къде в момента се е насъбрал най-много народ. — После отново насочи вниманието си към Големия Джим: — Ако спреш предаването, стотици хора ще разберат, че си ги лишил от възможността да станат свидетели на събитие, което е от изключителна важност за тях. Нещо повече — животът им буквално зависи от него.

— Нямате разрешение от местната власт за подобно нещо!

При тези думи Барби, който обикновено се владееше доста добре, почувства как кипва. Ала не защото градският съветник се държеше като глупак. Не, Рени определено не беше такъв и може би точно това изкара младия мъж от кожата му.

— Какъв ви е проблемът всъщност? Нещо опасно ли виждате тук? Защото аз не виждам нищо такова. Идеята бе да нагласим камерата, да пуснем лаптопа да предава на живо какво се случва и после да се отдалечим на безопасно разстояние.

— Ако ракетата не успее да пробие Купола, само ще предизвикате излишна паника. Едно е да знаеш, че нещо се е прецакало, а съвсем друго — да го видиш. И нищо чудно да избухнат я бунтове, я безредици…

— Имате много лошо мнение за хората, които са ви избрали, господин съветник.

Големия Джим отвори уста, за да му отвърне — Барби предполагаше, че ще каже нещо от сорта на: „Непрекъснато се убеждавам в това“, ала явно осъзна, че голяма част от жителите на Честърс Мил следят словесния им сблъсък на широкоекранен телевизор. С перфектно дигитално качество на картината.

— Ще изтрия от лицето ти самодоволната ти саркастична усмивчица, Барбара — процеди Рени.

— Ние също ли не бива да се усмихваме? — попита Джулия.

Джо Плашилото прикри устата си с длан, но усмивката му не остана незабелязана от Рандолф и Големия Джим. Сподавеният му кикот също бе достатъчно красноречив.

— Ей, хора! — извика им младши лейтенантът. — Разчистете по-бързо района, защото времето напредва!

— Джулия, обърни тази камера към мен — заяви Барби.

Тя изпълни молбата му.

16.

„Дипърс“ буквално се пукаше по шевовете — дори паметното новогодишно шоу за посрещането на 2009, когато специални гости бяха музикантите от „Ватикан Секс Китънс“, не познаваше подобно стълпотворение от хора. И никога досега заведението не бе събирало толкова тиха публика. Над петстотин души се бяха наредили като сардели един до друг и наблюдаваха съсредоточено как уебкамерата се завърта на сто и осемдесет градуса и се заковава върху Дейл Барбара.

— Ето го моето момче — прошепна Роуз Туичъл и се усмихна.

— Здравейте, приятели — каза Барби. Картината бе толкова добра, че неколцина от събралите се отвърнаха на поздрава му. — Аз съм Дейл Барбара и отново бях призован на военна служба като полковник в американската армия.

Хората зашушукаха изненадано помежду си.

— Отговорността за предаването на живо от Битч Роуд е изцяло моя и както вероятно сте разбрали, между мен и градския съветник Рени има известни разногласия по отношение на това дали да продължим излъчването.

Шушукането прерасна в приглушен ропот.

— Тази сутрин обаче нямаме никакво време да спорим по тънкостите около това кой е по-главен — продължи той. — Сега ще насочим уебкамерата към предполагаемата точка на удара от крилатата ракета. Дали предаването на живо ще продължи, вече зависи само от господин градския съветник. Ако след малко картината изчезне, обърнете се към него. Благодаря ви за вниманието.

С тези думи Барби изчезна от екрана. В продължение на няколко секунди множеството на дансинга не виждаше нищо друго освен дървета, след което картината се стабилизира и пред погледите на хората изникна увисналият сякаш във въздуха хикс. На заден план войниците товареха последните елементи от оборудването си в два големи армейски камиона.

Уил Фрийман, собственик и шеф на местното представителство на „Тойота“ (който не се погаждаше с Джеймс Рени), заговори направо на телевизора:

— Не пипай камерата, Джими, ако не искаш до края на седмицата да си изберем нов градски съветник на твое място.

Думите му бяха посрещнати с одобрителни възгласи. После тълпата притихна и зачака да види дали предаването, което бе приковало вниманието й — това толкова еднообразно и в същото време безкрайно вълнуващо предаване, — ще продължи, или екранът на телевизора внезапно ще помръкне.

17.

— Какво искаш да направя, Голям Джим? — попита Рандолф и извади носната си кърпичка, за да попие потта от тила си.

— Ти какво искаш да направиш? — отговори му йезуитски Рени.

За първи път, откакто бе получил ключовете за зелената шерифска кола, Пит Рандолф си помисли, че с радост би ги преотстъпил на някой друг.

— Искам нещата да останат такива каквито са — въздъхна тежко той.

Големия Джим му кимна по такъв начин, сякаш казваше: „Добре, на твоя отговорност.“ После се усмихна, доколкото механичното опъване на устните можеше да се брои за усмивка.

— Е, ти си шерифът. Май бяхме надхитрени — обърна се Рени към Барби, Джулия и Джо. — Нали така, господин Барбара?

— Уверявам ви, че никой не се е опитвал да ви надхитри, господин съветник — отвърна той.

— Тия приказки си ги напъхай в задни… задния джоб. Откъдето и да го погледнеш, това си е борба за власт. Много пъти съм виждал подобни опити. Виждал съм ги да успяват… и да се провалят с гръм и трясък. — Той пристъпи към Барби, като потриваше наболяващата го ръка. Младият мъж подуши одеколона и потта му. Рени дишаше хрипливо и понижи глас. Може би дори Джулия не можа да чуе какво каза. Ала Барби го чу. — Затънал си до шия, синко. Целият си вътре. Ако ракетата пробие Купола, печелиш. Обаче отскочи ли… ще си имаш работа с мен. — За момент погледът му — макар и заровени в дълбоките гънки плът, очичките му излъчваха вледеняваща злонамереност, — се срещна с този на Барби, след което Рени му обърна гръб. — Хайде, шериф Рандолф. Благодарение на господин Барбара и приятелите му ситуацията стана достатъчно напрегната. Да се връщаме в града. Трябва да подготвим хората ти как да действат, в случай че избухне бунт.

— Това е най-нелепото нещо, което някога съм чувала! — възкликна Джулия.

Големия Джим само й махна презрително с ръка, без дори да се обърне.

— Искаш ли да минем през „Дипърс“, Джим? — попита Рандолф. — Имаме време.

— Кракът ми за нищо на света не би стъпил в този бардак — изсумтя той и отвори предната врата на полицейската кола. — Сега искам само да се наспя. Но няма да го направя, защото имам много работа за вършене. Имам големи отговорности. Не съм ги искал, но Господ ме натовари с тях.

— На едни величието се пада по наследство, други го придобиват, а към трети то само снизхожда22, нали така, Джим? — подхвърли Джулия със саркастична усмивка.

Рени се обърна към нея и неистовата омраза, изписана на лицето му, я накара да отстъпи крачка назад. После мъжът се завъртя към полицейската кола.

— Хайде, шерифе.

Зеленият автомобил потегли към Честърс Мил, хвърляйки отблясъци в необичайната за октомври утринна омара.

— О! — възкликна Джо. — Страшничък човек.

— И аз мисля същото — кимна Барби.

Джулия го гледаше изпитателно. От усмивката й нямаше и следа.

— Преди имаше сериозен противник — отбеляза тя. — Сега обаче се сдоби със заклет враг.

— Ти също.

Тя кимна.

— За доброто и на двама ни се надявам тази работа с ракетата наистина да се получи.

В този миг лейтенантът от другата страна на преградата им извика:

— Полковник Барбара, ние тръгваме. Ще се чувствам доста по-спокоен, ако и вие тримата направите същото.

Той му кимна и за пръв път от три години насам отдаде чест по войнишки.

18.

Бомбардировачът Б-52, който бе излетял от военновъздушната база в Карсуел в ранните часове на тази понеделнишка сутрин, кръжеше в готовност над Бърлингтън, Върмонт, още от десет и четирийсет (във ВВС са убедени, че винаги, когато е възможно, трябва да се подранява за купона). Мисията носеше кодово име „Гранд Айл“ („Голям остров“). Главен пилот беше майор Джийн Рей — човек, участвал както във Войната в залива от 1990 година, така и в по-късната война в Ирак (която пред приятели често наричаше „големия маймунджилък на Джордж Буш“). В бомбения отсек на самолета имаше две ракети „Фастхоук“. Това бе изключително оръжие, доста по-надеждно и мощно от старата „Томахоук“, ала в същото време Рей се чувстваше малко странно при мисълта, че ще изстрелят подобна ракета към американска мишена.

В дванайсет часа и петдесет и три минути червената лампичка на контролното табло светна в кехлибарено. Компютърът пое управлението на бомбардировача и започна плавно да го обръща към целта. Бърлингтън вече не се намираше под дългите тесни крила.

Рей заговори в шлемофона:

— Време е за шоу, сър.

Полковник Кокс му отвърна от Вашингтон:

— Разбрано, майоре. Успех! Разкажете играта на копелето!

— Ще го направим, сър.

В дванайсет и петдесет и четири кехлибарената лампичка започна да примигва. А точно в дванайсет часа, петдесет и четири минути и петдесет секунди светна в зелено. Рей натисна превключвателя с обозначение „едно“. Не долови нищо, освен някакво свистене под корпуса на самолета, обаче видя на монитора, че фастхоукът е започнал полета си. Ракетата бързо ускори до максималната си скорост, оставяйки след себе си плътна инверсионна следа. Сякаш някой бе надраскал с нокът небесната синева.

Джийн Рей се прекръсти и целуна основата на палеца си.

— Бог да е с тебе, синко — промълви след ракетата.

Максималната скорост на фастхоука бе пет хиляди и шестстотин километра в час. На седемдесет и пет километра от целта си и на около четирийсет и пет километра западно от Конуей, Ню Хемпшир, и източно от Белите планини компютърът й светкавично изчисли и определи финалната й траектория. Докато се снижаваше, скоростта й падна от пет хиляди и шестстотин до три хиляди километра в час. Тя се насочи към шосе 302, което преминава в главната улица на Северен Конуей. Пешеходците погледнаха притеснено нагоре, докато самолетът прелиташе над тях.

— Не е ли малко бавен тоя самолет? — учуди се една жена на паркинга пред търговския център „Сетлърс“, докато засланяше очи с длан. Ако самонасочващата система на ракетата можеше да говори, вероятно би й казала: „Още нищо не си видяла, скъпа.“

Фастхоукът премина границата между Мейн и Ню Хемпшир на четири хиляди и петстотин метра височина и от грохота, съпътстващ летенето със свръхзвукова скорост, немалко зъби се разтракаха и много прозорци се строшиха. Когато радарът й прехвана шосе 119, ракетата се спусна първо на хиляда и петстотин, а после и на седемстотин метра. По това време компютърът й вече бе разгърнал пълната си мощност и актуализираше новопостъпващите данни с мълниеносна бързина, правейки по хиляди корекции на траекторията й в минута.

Във Вашингтон полковник Джеймс О. Кокс каза:

— Последни метри до целта. Стискайте изкуствените си зъби!

Фастхоукът откри Битч Роуд и се снижи почти до нивото на земята, продължавайки да се движи два пъти по-бързо от скоростта на звука. Прецизният й самонасочващ механизъм отчиташе всяко възвишение и завой в следвания курс, оставяйки отровна миризма подире си, а пламъкът, струящ от соплото й, беше твърде ярък, за да се гледа с просто око. Токсичните остатъци от горивото й разяждаха листата на дърветата и дори възпламениха няколко. Причиниха и експлозията на една дървена крайпътна сергия в Таркърс Холоу, в резултат на което във въздуха полетяха изпотрошени дъски и парчета тикви. Взривът, който последва, накара хората да се хвърлят на земята, покривайки главите си с ръце.

„Ще го пробие — помисли си Кокс. — Просто няма начин да не се получи.“

19.

В „Дипърс“ вече имаше над осемстотин души, скупчени един до друг. Никой не смееше да продума, макар че устните на Лиза Джеймисън мърдаха беззвучно, докато отправяше молитва към някоя от Висшите души (тя бе последователка на „Ню Ейдж“ движението), стиснала кристал в ръка. Преподобната Пайпър Либи пък притискаше към устните си разпятието, което бе наследила от майка си.

— Ето я — промълви Ърни Калвърт.

— Къде? — попита Марти Арсено. — Не виждам нищо…

— Тихо! — прекъсна го Бренда Пъркинс. — Чувам я!

В този миг всички я чуха. Откъм западния край на града се надигна неописуемо, сякаш издавано от летяща чиния бръмчене, което се усили неимоверно в рамките на броени секунди. Присъстващите не видяха почти нищо на широкоекранния телевизор — едва половин час по-късно, когато провалът на операцията вече беше безспорен факт, Бени Дрейк върна записа и го пусна кадър по кадър. Тогава видяха как ракетата променя курса си над големия завой на Битч Роуд. Движеше се на не повече от метър и половина от земята и почти целуваше смътната си сянка. В следващия кадър фастхоукът, чиято бойна глава трябваше да експлодира при контакт, застина във въздуха над мястото, където се бяха намирали морските пехотинци.

Секунда по-късно екранът блесна в такава ослепителна белота, че зрителите в „Дипърс“ трябваше да закрият очите си с ръце. След малко, когато яркостта започна да намалява, забелязаха фрагментите от ракетата — безброй миниатюрни парченца, реещи се около голямото обгорено петно, където се бе намирал хиксът. Фастхоукът бе поразил съвсем точно мишената си.

После множеството на дансинга видя как дърветата откъм западната стена на Купола избухват в пламъци. Асфалтът на шосето се напука и започна да се топи.

20.

— Изстреляйте и другата — нареди с глух глас Кокс и Джийн Рей изпълни заповедта.

Втората ракета изпотроши още повече прозорци и изплаши още повече хора в Източен Ню Хемпшир и Западен Мейн.

Ала крайният резултат беше същият.