Под купола (Том I)

1.

Големия Джим Рени удари спирачките на своя хамър „НЗ Алфа“ (цвят: „черна перла“, аксесоари: каквито ти дойдат на ума) и със задоволство установи, че е изпреварил с три минути градските ченгета. Мотото му гласеше: „Смачкай конкуренцията.“

Ърни Калвърт още говореше по телефона, обаче леко вдигна ръка за поздрав. Косата му беше разчорлена и от вълнението изглеждаше като умопобъркан.

— Привет, Джим! Свързах се с тях!

— С кои? — машинално попита Рени, защото го слушаше с половин ухо. Взираше се във все още горящата клада, в която се беше превърнал лесовозът, и в останките от самолета. Истинско мазало, което щеше да донесе негативи за града, особено след като двете най-нови противопожарни коли се намираха в Касъл Рок. Той беше одобрил участието им в учението… но формулярът беше подписан от Анди Сандърс, понеже Анди беше председател на градския съвет. Чудесно! Рени твърдо вярваше в онова, което определяше като свой „защитен коефициент“, и постът му на обикновен градски съветник беше чудесен пример за ползата от въпросния коефициент: той притежаваше цялата власт (поне докато шеф му беше мухльото Сандърс), но много рядко му се налагаше да поеме вината при някоя издънка.

Тъкмо това Рени (който на крехката шестнайсетгодишна възраст беше отдал сърцето си на Исус и никога не използваше нецензурни думи) наричаше мазало. Събитията изискваха незабавни действия. И контролиране на положението. А той не можеше да разчита на дъртия откачалник Хауард Пъркинс. Преди двайсет години дядката беше сносен началник на полицията, но вече беше настъпил нов век.

Рени се намръщи още повече, докато оглеждаше сцената. Зяпачите бяха прекалено много. Разбира се, при катастрофите и други бедствия винаги се събираха прекалено много любопитни — хората си падаха по кръв и разрушения. А тези тук като че ли играеха на някаква идиотска игричка: накланяха се, сякаш да проверят докъде могат да се наведат. Ама че тъпанари!

— Веднага се разкарайте оттам! — кресна им. Гръмливият му и самоуверен глас беше идеален за даване на заповеди. — Разкарайте се от мястото на злополуката!

Ърни Калвърт, поредният кретен (градът бъкаше от кретени), го дръпна за ръкава. Изглеждаше пощурял от вълнение:

— Свързах се с ВНГ, Джим, и…

— С кого? Какви ги плещиш?

— Въздушната национална охрана!

Нещата все повече загрубяваха. Онези типове играеха на някаква игра, а този идиот се беше обадил на…

— Ърни, защо им се обади, да му се не види?

— Защото той каза… онзи човек каза… — Ърни не можа да си спомни точните думи на Барби, затова ги прескочи и продължи: — Важното е, че полковникът от ВНГ ме изслуша, после ме свърза с Антитерористичния отдел в Портланд. Свърза ме тутакси!

Рени притисна длани до страните си, както му беше навик, когато се ядосаше. Направеше ли така, заприличваше на комика Джак Бени, само че с ледени очи. И Джим обичаше от време на време да разправя вицове (никога цинични). Разказваше анекдоти, понеже продаваше коли и понеже знаеше, че политиците имат този навик, особено дойдеше ли време за избори. Затова разполагаше с малък арсенал от смешни хрумки, както ги наричаше. (Ей, момчета, искате ли да чуете една смешна хрумка?) Наизустяваше ги, както турист в чужда страна наизустява полезни фрази от разговорника като например „Къде е тоалетната“ или „В това село има ли хотел с интернет?“ Сега обаче не му беше до смях.

— Антитерористичният отдел! Откъде ти скимна тази дивотия? — Дивотия, боклук и посерко бяха любимите му думи, заместващи ругатните.

— Защото онзи младеж рече, че има нещо оттатък пътя. И наистина има, Джим! Само че не можеш да го видиш! Хората се облягат на него! Погледни ги. Ако пък… ако пък замериш с камък нещото, камъкът рикошира! Ей-сега ще ти покажа! — Ърни взе камък и го хвърли. Рени не си направи труд да проследи полета му; знаеше, че ако камъкът беше улучил някой зяпач, онзи щеше да изпищи. — Камионът с трупите се разби в… в онова нещо… също и самолетът! Затуй човекът ми каза да…

— По-полека. Уточни за кого говориш.

— Ами един такъв, млад — намеси се Рори Динсмор. — Работи в „Дивата роза“. Поискаш ли леко изпечен хамбургер, тъкмо такъв получаваш. Тате вика, че е трудно да улучиш такъв хамбургер, щото никой не знае как да го изпече, обаче този умее. — Ненадейно лицето му се озари от ангелска усмивка. — Знам как се казва.

— Трай, Роар! — изсъска брат му. Лицето на господин Рени беше заприличало на буреносен облак. От опит Оли Динсмор знаеше, че такова изражение добиват учителите, преди да те накажат да оставаш след часовете цяла седмица.

Рори обаче не му обърна внимание.

— Името му е като на момиче. Казва се Баааарбара.

„Тъкмо реших, че завинаги съм се отървал от него, боклукът пак цъфна! — помисли си Рени. — Проклетият посерко!“ Обърна се към Ърни Калвърт. Полицаите всеки момент щяха да пристигнат, но той смяташе, че има достатъчно време да сложи край на поредната лудост, предизвикана от Барбара. Въпреки че не го виждаше сред тълпата. Пък и не очакваше да го види. Типично за посеркото беше да забърка кашата и да си плюе на петите.

— Ърни — заяви с възможно най-авторитетен тон, — погрешно са те информирали.

Олдън Динсмор се намеси:

— Господин Рени, как разбрахте, че има грешка, като не знаете какво са му казали?

Джим му се усмихна. По-точно му се озъби.

— Познавам Дейл Барбара, Олдън. Тази информация ми е предостатъчна. — Отново се обърна към Ърни и добави: — Ако обичаш…

— Тихо! — Калвърт вдигна ръка. — Свързаха ме!

Големия Джим Рени не обичаше да го командват, камо ли да го командва пенсиониран управител на магазин. Изтръгна телефона от ръката му, все едно Ърни му беше секретар и му подаваше апарата.

От мобилния телефон се чу глас:

— С кого разговарям?

Само три думички, но бяха достатъчни Големия Джим да разбере, че си има работа с бюрократичен посерко. През трийсетте си години в градската управа се беше сблъскал с доста от тази порода, а федералните бяха най-противните.

— Говори Джеймс Рени, заместник-председател на общинския съвет в Честърс Мил. Кой сте вие, сър?

— Доналд Уозняк, агент от отдел „Антитероризъм“. Разбрах, че имате проблем на шосе 119. Някаква обструкция.

„Обструкция? Обструкция? Що за федерален агент е тоя, дето говори така?“ — помисли си Рени и побърза да отговори:

— Погрешно са ви осведомили, сър. Катастрофирал е самолет — частен самолет на местен човек, който се е опитал да се приземи на шосето и се е блъснал в лесовоз. Положението е напълно овладяно. Не ни е необходима вашата помощ.

— Господин Рени — обади се фермерът, — не стана така.

Големия Джим му направи знак да млъкне и тръгна към първата полицейска кола, от която тъкмо слизаше Ханк Морисън. Едър мъжага, висок близо два метра, но в общи линии безполезен. Зад него приближаваше патрулката на жената с големите бомби. Казваше се Уетингтън и беше нещо по-лошо от безполезна: комбинация от остър език и нито капчица мозък. Подир нея обаче се движеше Питър Рандолф. Рандолф беше помощник-полицейски началник и любимец на Рени. Защото си знаеше интереса. Ако той беше на смяна в нощта, когато Младши се сби в боклучавия бар, господин Дейл Барбара вече нямаше да е в града и още да мъти водата. Всъщност господин Барбара щеше да е зад решетките в Касъл Рок. Което идеално устройваше Големия Джим.

Междувременно човекът от Антитерористичния отдел (нима онези типове имаха нахалството да се наричат агенти?) още дърдореше. Рени го прекъсна:

— Благодаря за интереса, господин Уознър, но нямаме нужда от помощ. — Прекъсна връзката, без да каже „дочуване“, и подхвърли телефона на Ърни Калвърт.

— Джим, според мен постъпи глупаво — отбеляза Калвърт.

Рени не му обърна внимание, защото наблюдаваше как Питър Рандолф спира зад патрулката на Уетингтън, без да изключи лампите на покрива на колата. За миг му хрумна да го пресрещне, но отхвърли идеята още преди да се оформи в ума му. Нека Рандолф дойде при него. Така беше редно. И така щеше да бъде.

2.

— Ей, Джим! — подвикна Питър. — Какво е станало тук?

— Според мен е очевидно. Самолетът на Чък Томпсън се е сборичкал с един лесовоз. Изглежда, мачът е завършил наравно. — Вече чуваше сирени на коли, идващи от Касъл Рок. Сто на сто бяха пожарните (той се надяваше, че двете противопожарни коли на Честърс Мил — чисто нови и безбожно скъпи — са сред тях; така никой нямаше да разбере, че по време на мазалото новите машини са били извън града). Сигурно ги следваха линейки и полицейски автомобили.

— Не стана така — заинати се Олдън Динсмор. — Бях в градината и видях как самолетът…

— Първо да разкараме зрителите, става ли? — обърна се Рени към любимия си полицай. Сума зяпачи се бяха струпали откъм страната на лесовоза (и благоразумно стояха по-далеч от горящите останки), още повече „зрители“ имаше откъм страната на Честърс Мил. Все едно бяха делегати, събиращи се за конгрес.

Рандолф се обърна към колегите си.

— Ханк — каза и посочи зяпачите от Честърс Мил. Някои се бяха осмелили да ровят из останките от самолета на Томпсън и ужасено пищяха, натъквайки се на още останки от човешки тела.

— Слушам! — каза Морисън и тръгна към тях.

Питър насочи Уетингтън към хората до лесовоза:

— Джаки, ти се заеми с… — Но не довърши изречението.

Зяпачите, намиращи се южно от мястото на катастрофата, стояха сред пасището от едната страна на шосето и сред ниските гъсталаци от другата му страна. Бяха зяпнали от изумление, което им придаваше вид на глуповатата заинтересованост, така добре позната на Големия Джим — виждаше я всеки ден на нечие лице и всеки месец март на много лица по време на ежегодното събрание на общинските съветници. Само че тези хора не гледаха горящия камион. Ето, че и Питър Рандолф, който не беше глупак (в никакъв случай не беше и гений, но си знаеше интереса), се загледа в същата посока и на лицето му се изписа същото изумление. И Джаки Уетингтън се ококори от учудване.

Гледаха дима. Димът, издигащ се от горящия лесовоз.

Беше тъмен и мазен. Хората по посока на вятъра би трябвало да се давят от задушливата му миризма, само че това не се случваше. И Рени видя защо. Беше невероятно, но го видя с двете си очи. Димът се разнасяше на север (поне отначало), но изведнъж завиваше почти под прав ъгъл и се издигаше право нагоре все едно през комин. И след него оставаше тъмнокафява диря, която сякаш се рееше във въздуха.

Рени тръсна глава, за да прогони въображаемия образ, но той отказваше да изчезне.

— Какво е това? — удивено прошепна Рандолф.

Фермерът Динсмор се изтъпанчи пред него и посочи Ърни Калвърт:

— Този човек се беше свързал по мобилния с антитерористите, а онзи там — той махна към Рени с театрален жест, заимстван от съдебната зала, който изобщо не се понрави на Големия Джим — му взе телефона и затвори! Не биваше да затваря, Пит. Щото камионът и самолетът не се сблъскаха. Чък Томпсън летеше високо. Видях го. Покривах с найлони разсада в градината, не да не падне слана, и го видях.

— А аз — подхвана Рори, но този път брат му го шамароса и малкият заплака.

— Блъсна се в нещо — намеси се Олдън Динсмор. — В същото, в което се удари и камионът. Там си е, всеки може да го пипне. Оня младок, готвачът, рече, че сигурно е някаква зона, забранена за полети, и май беше прав. Обаче господин Рени — фермерът отново посочи Големия Джим, все едно беше гениалният Пери Мейсън, а не човек, който си изкарва хляба с доене на крави — отказа да разговаря. Просто затвори.

Рени не си направи труда да го опровергае, а заяви на Рандолф:

— Губиш си времето. — Пристъпи до него и прошепна: — Началникът пътува насам. Съветвам те да овладееш положението преди пристигането му. — Изгледа на кръв фермера и добави: — После ще разпиташ свидетелите.

Оказа се обаче, че Олдън Динсмор има последната дума:

— Онзи Барбара беше прав. А господин Рени сбърка.

Големия Джим мислено се закани на устатника. Рано или късно фермерите идваха при общинските съветници за една или друга услуга — молба за издигане на пристройка в нарушения на закона за териториалното устройство или нещо друго — и когато господин Динсмор дойдеше с шапка в ръка, молбата му нямаше да бъде удовлетворена, ако зависеше от съветник Рени. А обикновено той колеше и бесеше в общината.

— Отцепи местопроизшествието! — нареди на Рандолф.

— Джаки, накарай ги да се отдръпнат — заповяда Питър и посочи към зяпачите до лесовоза. — Отцепи периметъра.

— Сър, според мен тези хора всъщност са в Мотън…

— Не ме интересува. Да се отдръпнат! — Рандолф се обърна и видя, че Дюк Пъркинс слиза от зелената кола, полагаща се на началника на полицията и която Рандолф мечтаеше да види на своята алея. И с помощта на Големия Джим Рени мечтата му щеше да се сбъдне. Най-много след три години. — Полицаите от Касъл Рок ще са ти благодарни.

— Ами… — Тя посочи дима, подобен на петно, което продължаваше да се разраства. Гледани през него, дърветата, обагрени с есенни краски, изглеждаха тъмносиви, а небето — жълтеникаво-синьо.

— Не го доближавай — каза Рандолф и тръгна да помогне на Ханк Морисън да отцепи периметъра откъм страната на Честърс Мил. Първо обаче щеше да съобщи на Пърк малкото, което знаеше.

Джаки се приближи до хората край горящия камион. Групичката се беше превърнала в многолюдна тълпа, новодошлите бързаха да снимат с мобилните си телефони. Някои, преминавайки през храстите, неволно бяха изгасили малките пожари, което беше добре, но сега не се опитваха да предприемат нещо, а само зяпаха. Джаки размаха ръце, все едно гонеше кокошки, и заповтаря като мантра едно и също:

— Отдръпнете се, няма нищо за гледане, направете път на пожарните и полицията, отдръпнете се, напуснете района, вървете си у дома, отдръп…

Тя се удари в нещо. Рени не знаеше в какво, но видя резултата. Козирката на униформената й фуражка първа влезе в досег с невидимото препятствие. Огъна се и фуражката се изтъркаля на земята. След секунда палавите цици на Джаки се сплескаха. После се сплеска и носът й. Изригна струя кръв, плисна се върху нещо… и се стече като боя върху стена. Госпожица Уетингтън тупна на големия си задник, на лицето й беше изписано изумление.

Проклетият фермер отново се обади:

— Видяхте ли? Какво ви казах?

Рандолф и Морисън не видяха какво се случи. Пъркинс — също; тримата се съвещаваха до зелената кола на началника. Рени се запита дали да отиде при Джаки, но веднага се отказа: първо, други хора вече й се бяха притекли на помощ, второ, тя още беше прекалено близо до нещото, в което се беше ударила. Вместо към нея забърза към мъжете — сериозната му физиономия и изпъченият му корем бяха символ на деловитост и власт. Пътьом не пропусна да хвърли още един кръвнишки поглед към фермера Динсмор.

— Привет, началник — подхвърли, промъквайки се между Морисън и Рандолф.

— Джим. — Пъркинс му кимна. — Виждам, че не си губиш времето.

Май се подиграваше, но старата лисица Рени не се хвана на уловката.

— Боя се, че тук става нещо странно. Предлагам да се свържем с антитерористите. — Замълча и се престори на угрижен. — Не твърдя, че става въпрос за терористичен акт… но може би е тъкмо това.

3.

Дюк Пъркинс погледна зад Големия Джим. Ърни Калвърт и Джони Карвър, собственикът на местната бензиностанция, помагаха на Джаки да се изправи. Тя беше замаяна и носът й кървеше, но иначе май й нямаше нищо. Във всеки случай тук нещо не беше наред. Разбира се, при всяка катастрофа с жертви той имаше подобно усещане, но този път чувството беше много натрапчиво.

Първо, пилотът на самолета не се беше опитвал да го приземи. Отломките бяха твърде много и разпръснати в твърде голям периметър, за да се приеме подобна версия. Имаше нещо нередно и в зяпачите, което не беше направило впечатление на Рандолф, но Дюк го забеляза. Би трябвало да са се струпали на едно място, както правеха винаги, сякаш обединявайки се пред лицето на смъртта. Само че тези тук се бяха разделили на две: групата откъм Мотън беше прекалено близо до още горящия лесовоз. Според Пъркинс бяха вън от опасност, но защо не се приближаваха насам?

Първата пожарна се появи иззад завоя. Последва я втора с надпис отстрани „ПОЖАРНА №2 НА ЧЕСТЪРС МИЛ“, после трета. Зяпачите неохотно отстъпиха назад и нагазиха в шубраците, за да дадат път на колите. Пъркинс отново се обърна към Рени:

— Знаеш ли какво се е случило тук?

Големия Джим понечи да отговори, но Ърни Калвърт го изпревари:

— Шосето е преградено от бариера. Не се вижда, но е там, началник. Камионът се блъсна в нея. Също и самолетът.

— Точно така! — възкликна Динсмор.

— И полицай Уетингтън се удари в преградата. Слава богу, че вървеше по-бавно. — Прегърнал беше през раменете Джаки, която още беше зашеметена. Дюк забеляза, че кръвта й беше изцапала ръкава на якето на Карвър.

От страната на Мотън беше пристигнала още една пожарна кола. Първите две бяха спрели под ъгъл и блокираха шосето. Огнеборците вече слизаха и развиваха маркучите. Дюк чу сирена на линейка, идваща от Касъл Рок. „Къде е нашата? — запита се. — И тя ли е изпратена на идиотското учение?“ Дано не беше. Кой нормален човек би изпратил линейка в празна горяща къща?

— Изглежда, има невидима бариера… — подхвана Рени.

— Да, знам — прекъсна го Пъркинс. — Не знам какво означава, но вече знам. — Обърна гръб на Големия Джим и тръгна към ранената си подчинена; не видя как лицето на градския съветник пламна от очевидното пренебрежение. — Джаки? — Леко стисна рамото й. — Добре ли си?

— Да. — Тя опипа носа си, който още кървеше, макар и слабо. — Изглежда ли счупен? На пипане не е.

— Не е счупен, но ще се подуе. Според мен обаче ще си във форма за танците по случай приключването на събирането на реколтата.

Джаки кисело се усмихна.

— Началник — намеси се Рени, — мисля, че се налага да повикаме помощ. Ако не антитерористите — като се замисля, ми се струва доста крайно — то поне щатската полиция…

Дюк го избута встрани. Жестът не беше груб, но безкрайно красноречив. Почти равнозначен на изблъскване. Рени сви пръстите си в юмруци, после ги отпусна. Свикнал беше той да блъска, а не да го изблъскват, обаче това не променяше факта, че грубата сила е приоритет на малоумните. Синът му беше най-яркият пример. От друга страна, помнеше всяка обида и си отмъщаваше. Обикновено след време, но така отмъщението беше по-сладко.

— Питър! — провикна се Дюк. — Позвъни в болницата и попитай къде, по дяволите, е линейката! Искам я тук!

— Морисън ще се обади. — Рандолф беше взел от колата фотоапарата си и заснемаше местопроизшествието.

— Ти ще се обадиш, и то веднага!

— Началник, Джаки не е толкова тежко ранена и според мен…

— Когато ми притрябва мнението ти, ще го поискам, Питър.

Рандолф понечи да възрази, но като видя изражението на шефа си, хвърли фотоапарата на седалката на патрулната и извади мобилния си телефон.

— Какво усети, Джаки? — попита Пъркинс.

— Не знам. Отначало нещо леко ме разтресе и ръката ми изтръпна, както когато случайно докоснеш оголен електрически проводник. Усещането премина, обаче се блъснах в… Да му се не види, не знам в какво!

Зяпачите ахнаха. Пожарникарите бяха насочили маркучите към горящия лесовоз, но водните струи рикошираха от нещо от другата му страна. Удряха се в невидима преграда и се разплискваха, а от милиардите капчици се образуваха красиви дъги. През живота си Дюк не беше виждал такова чудо. Все едно седеше в колата си в автомивка и гледаше как струите под високо налягане се блъскат в предното стъкло.

След миг видя дъга и откъм страната на Честърс Мил, само че тази беше по-малка. Библиотекарката Лиза Джеймисън вървеше към нея.

— Лиза, не се приближавай! — извика Дюк.

Тя не му обърна внимание. Изглеждаше като хипнотизирана. Стоеше с разперени ръце на сантиметри от мястото, на което силната водна струя се удряше във въздуха и се разплискваше. Ситни капчици блещукаха в косата й, прибрана на стегнат кок. Малката дъга се разпадна, после отново се оформи зад нея.

— Кондензирана пара! — възторжено се провикна Лизи, като че ли гледаше едно от чудесата на света. — Толкова много вода, а тук има само пара. Все едно е от овлажнител.

Питър Рандолф вдигна мобилния си телефон и поклати глава:

— Има сигнал, но не мога да се свържа. Според мен всички тия любопитковци са блокирали линиите.

Пъркинс не знаеше дали това е възможно, но наистина всички, които виждаше, или говореха по телефоните си, или снимаха с тях. С изключение на Лиза, която още се правеше на горска нимфа.

— Бягай да я доведеш! — нареди Дюк на Рандолф. — Дръпни я назад, преди да реши да мине под дъгата или някоя друга глупост.

Питър направи кисела физиономия, защото подобни задачи бяха за обикновените полицаи, но все пак се подчини. Пъркинс се разсмя. За кратко, но от сърце.

— Да му се не види, какво е толкова смешно? — промърмори Големия Джим. Още полицаи от окръг Касъл се струпваха откъм Мотънската страна на невидимата бариера. Ако Пъркинс продължаваше да се хили като идиот и да се мотае, полицията от Касъл Рок щеше да вземе нещата в свои ръце. И да си припише всички заслуги.

Началник Пъркинс престана да се смее, но продължи да се усмихва.

— Тук е истинска мазало — заяви преспокойно. — Нали това е твоята дума, Джим? От опит знам, че понякога смехът е единственият начин да оправиш мазалото.

— Представа нямам за какво говориш! — почти изкрещя Рени. Хлапетата Динсмор стреснато отстъпиха назад и застанаха до баща си.

— Знам — кротко отвърна Дюк. — И не ти се сърдя. Важното е да разбереш, че докато пристигне областният шериф, аз командвам тук, а ти си градски съветник. Нямаш официални правомощия, затова се отдръпни. — Посочи мястото, което Хенри Морисън ограждаше с жълта лента, като заобикаляше по-големите отломки от корпуса на самолета, и се провикна: — Всички да се отдръпнат и да ни оставят да си вършим работата! Последвайте съветник Рени! Той ще ви отведе зад жълтата лента!

— Не ми харесва отношението ти, драги — просъска Големия Джим.

— Бог да те поживи, драги, но въобще не ми дреме! Разкарай се и не ми се мотай в краката. И гледай да заобиколиш лентата. Не искам Хари пак да я връзва.

— Началник Пъркинс, запомни как днес разговаря с мен. Защото аз няма да забравя!

Замарширува към лентата. Зяпачите го последваха, повечето се обръщаха да погледнат как водата се разплисква върху бариерата, покафеняла от дизеловото гориво, и образува мокра линия на шосето. Неколцина по-наблюдателни (например Ърни Калвърт) забелязаха, че тази линия минава точно върху границата между Мотън и Честърс Мил.

Рени изпита детинското желание да скъса лентата, грижливо опъната от Ханк Морисън, но устоя на изкушението. Само че нямаше никакво намерение да заобиколи периметъра и да скъса шикарния си панталон в трънливите храсталаци. Изръсил се беше за него цели шейсет долара. Повдигна лентата и се промъкна отдолу. Не можеше да се наведе кой знае колко, защото шкембето му пречеше.

Дюк бавно тръгна към мястото на сблъсъка на Джаки. Протегнал беше ръка като слепец, проправящ си път и непознато помещение.

Ето тук тя беше паднала… а тук…

Усети изтръпването, описано от нея, но вместо да премине, то предизвика пареща болка в лявото му рамо. Имаше достатъчно време да си спомни последните думи на Бренда: „Пази си пейсмейкъра!“ после устройството се взриви в гърдите му с такава сила, че разкъса тениската с логото на любимия му отбор, която сутринта беше облякъл в чест на следобедния мач. Кръв, късчета плат и парченца плът се удариха в бариерата.

Тълпата ахна.

Дюк се помъчи да изрече името на жена си, но не можа, обаче ясно видя лицето й. Тя се усмихваше.

После го обгърна мрак.

4.

Хлапето се казваше Бени Дрейк и беше Острие, защото принадлежеше към „Остриета“ — един клуб на скейтъри, чиито членове се славеха със самоотвержеността си. Местните полицейски власти недолюбваха Остриетата, но клубът не беше забранен въпреки настояванията на съветниците Рени и Сандърс (на последното ежегодно събрание това неповторимо дуо беше издействало бюджет за изграждане на площадка за скейтборд върху градската мера зад естрадата за оркестъра).

Мъжът беше Ерик Евърет, наричан още Ръсти — трийсет и седем годишен, помощник на доктор Рон Хаскел, когото той мислено наричаше Великолепния вълшебник от Оз. При необходимост щеше да обясни (стига да довереше другиму освен на съпругата си защо проявява такава непочтителност), че е лепнал на началника си този прякор, понеже, общо взето, онзи си клатеше краката, докато асистентът му извършваше манипулациите зад завесата в кабинета.

Провери кога за последен път хлапето е било имунизирано против тетанус. Есента на 2009. Чудесно. Особено предвид факта, че този път при подвизите си със скейтборда младият господин Дрейк си беше разкъсал прасеца. Нямаше да окуцее, но раната беше доста сериозна и нямаше да мине без шевове.

— Токът дойде, готин — осведоми го хлапето.

— Генераторът се включи, готин — обясни Ръсти. — Снабдява с електричество болницата и здравния център. Жестоко, а?

— Щом казваш — кимна младият господин Дрейк.

За миг възрастният и юношата безмълвно се загледаха в дълбоката рана, която не изглеждаше толкова страшна, след като беше почистена от мръсотията и кръвта. Градската сирена беше замлъкнала, обаче в далечината се чуваха полицейски сирени. После се включи противопожарната аларма и двамата подскочиха. „Ще повикат линейката — помисли си Ръсти. — Сто на сто. И кои ще пътуват с нея? Туич и Евърет. Не е зле да побързам.“

Само че хлапето беше пребледняло и май в очите му блестяха сълзи.

— Страх ли те е? — попита Ръсти.

— Малко. Мама ще ме накаже да не излизам.

— От това ли се боиш? — Изглеждаше неправдоподобно, понеже Бени Дрейк положително беше наказван и преди. И то често.

— Ами… много ли ще боли?

Ръсти извади спринцовката, която досега криеше, и изтегли три кубика ксилокаин и епинефрин — обезболяващо вещество, което още наричаше новокаин. Инфилтрира бавно около раната, за да не причини допълнителна болка на хлапето.

— Само толкова — промърмори.

— Леле! Загазихме! Код „Синьо“! Ей, колко шева ще имам? Миналото лято на Нори Калвърт направиха дванайсет.

— Няма да я стигнеш. — Ръсти познаваше Нори — малка варварка, чиято цел в живота май беше да се убие със скейтборд, преди да навърши пълнолетие. Боцна с иглата близо до раната. — Боли ли?

— Да, мой човек… Ей, чу ли как нещо гръмна ей-там? — Бени, който седеше по долни гащета на масата за прегледи и кървеше върху хартиената постелка, посочи на юг.

— Не. — Всъщност беше чул два гърмежа, които май бяха експлозии. Наистина трябваше да побърза. И къде беше Шамана? На визитация, така твърдеше Джини. Което вероятно означаваше, че добрият чичо доктор дреме в лекарската стая. Напоследък само там правеше визитации. — А сега боли ли?

— Не, братче, никак даже. Нещо ме поднасяш.

— Грешиш. Упойката те хвана. Така… започваме. Облегни се назад, приятен полет с авиокомпания „Кати Ръсел“. — Проми раната със стерилен физиологичен разтвор, почисти я и след това изряза ръбовете й с любимия си скалпел №10. — А сега четири шева с най-хубавия конец номер четири.

— Суперяко! — промърмори хлапето, после изпъшка: — Май ще се издрайфам.

Ръсти му подаде легенче:

— Повръщай в това. Само гледай да не припаднеш.

Бени не припадна. Нито повърна. Тъкмо когато Ръсти тампонираше раната, на вратата се почука и Джини Томлинсън надникна в кабинета:

— Може ли да ти кажа нещо насаме?

— Не се притеснявайте от мен. Все едно ме няма — заяви Бени.

— В коридора! — натърти Джини и дори не погледна хлапето.

— Ей-сега се връщам, Бени. Стой тук и си почивай.

— Бива, пич.

Ръсти последва сестрата в коридора и попита:

— Викат ни с линейката, нали?

Забеляза в чакалнята майката на Бени, зачетена в книга с мускулест мъжага на корицата.

Джини кимна:

— Шосе 119 откъм Таркър. Има още една катастрофа в другия край на града, но доколкото разбрах, там няма оцелели. Сблъскали са се камион и самолет. Пилотът се е опитвал да се приземи.

— Абе, ти премяташ ли ме?

Алва Дрейк вдигна глава, намръщи се и отново се зачете. Или по-точно се загледа в страницата, докато се опитваше да предположи дали мъжът й ще я подкрепи в намерението й да накаже синчето им, докато то навърши осемнайсет.

— Изобщо не се шегувам — отвърна Джини. — Получавам обаждания и за други катастрофи…

— Странно.

— … обаче човекът на шосе 119 още е жив. Май е шофирал камионетка. Побързай, началник. Туич чака.

— Ще довършиш ли превръзката на хлапето?

— Да. Тръгвай, не се мотай.

— Доктор Рейбърн?

— Имаше прегледи в „Стивънс Мемориал“. — Това беше болницата в Норвегия-Южен Париж. — Пътува към катастрофата. Тръгвай, Ръсти!

На излизане той спря да каже на госпожа Дрейк, че Бени е добре. Алва май не се зарадва на новината, но му благодари. Дъги Туичъл, по прякор Туич Треперкото, седеше на задната броня на старомодната линейка, която Джим Рени и останалите общинари отказваха да заменят с нова и модерна кола, пушеше цигара и се припичаше на слънцето. Държеше портативно радио, жужащо от разговори: гласовете изскачаха като царевични зърна и се наслагваха един върху друг.

— Прибери тая бракма и да потегляме — подвикна Ръсти. — Знаеш ли къде отиваме?

Туич изключи радиото. Въпреки прякора си беше най-спокойният санитар, когото Ръсти познаваше, което означаваше, че наистина умее да запазва самообладание.

— Знам какво ти каза Джин-Джин — шосето на границата с Таркър, нали така?

— Да. Преобърнат лесовоз.

— Да, обаче има промяна в нарежданията. — Отиваме в обратната посока. — Той посочи на юг, където във въздуха се издигаше стълб от черен дим. — Виждал ли си някога разбит самолет?

— О, да, когато бях в армията. Загинали бяха двама души. Останките им можеха да се намажат на филия. Ще ми държи влага за цял живот. Джини каза, че всички там са мъртви. Защо…

— Може би — промърмори Туич, — но сега Пъркинс е пострадал и може би още е жив.

— Началникът Пъркинс ли?

— Самият той. Ако наистина пейсмейкърът му е гръмнал — така твърди Питър Рандолф, — положението му хич не е розово, обаче той е началник на полицията. Нашият безстрашен вожд.

— Туич. Готин! Пейсмейкърът не може да се взриви. Абсурдно е.

— Тогава Пъркинс може би още е жив и ще му помогнем. — Туич тръгна да заобиколи линейката и извади цигарите си.

— Няма да пушиш в колата! — скастри го Ръсти. Санитарят опечалено го изгледа. — Освен ако не ме почерпиш.

Онзи въздъхна и му подаде пакета.

— О, „Марлборо“! Любимата ми марка.

— Авантаджия — изпъшка Туич.

5.

Профучаха на червено на светофара на пресечката между шосета 117 и 119 в центъра на града; сирената виеше, двамата пушеха като комини (както винаги, когато стъклата бяха свалени) и слушаха бърборенето по радиото. Ръсти не разбра почти нищо, но едно беше ясно като бял ден — работното му време щеше да продължи много след четири часа.

— Братче, не знам какво е станало — промърмори Туич, — обаче ще видим истинска самолетна катастрофа. Е, не е като да гледаме как машината пада и се разбива, но е по-добре от нищо.

— Приятел, ти си напълно извратен.

Движението беше много натоварено, почти всички коли се движеха в южна посока. Неколцина шофьори може би пътуваха по работа, но според Ръсти повечето бяха мухи с човешки образ, привлечени от миризмата на кръвта. Туич с лекота задмина четири автомобила наведнъж — лентата в обратната посока беше изненадващо празна.

— Гледай, бе! — въодушевено възкликна санитарят. — Телевизионен хеликоптер! Ще ни дават по новините в шест, готин! Храбри парамедици свалят вражески… — Възторженият му монолог изведнъж секна. Хеликоптерът, който вероятно се намираше над местопроизшествието, рязко зави. За миг Ръсти видя числото 13 на корпуса и окото-лого на телевизия Си Би Ес. После машината експлодира и от ясното следобедно небе заваляха горящи отломки.

Туич изкрещя:

— Исусе, съжалявам! Не исках да падне. — И добави нещо детинско, от което Ръсти се трогна, въпреки че беше в шок: — Вземам си думите обратно!

6.

— Връщам се — заяви Гендрън. Свали бейзболната си шапка и избърса с нея окървавеното си бледо лице. Носът му се беше подул и приличаше на палец на великан. Под очите му се бяха вдлъбнали тъмни сенки. — Съжалявам, обаче цивката зверски ме боли, пък и… вече съм на години. Освен това… — Вдигна ръце и бавно ги отпусна. Стояха един срещу друг и ако беше възможно, Барби щеше да го прегърна и да го потупа по рамото.

— Май съвсем излезе от релси, а? — подхвърли.

Гендрън невесело се засмя:

— Това с хеликоптера преля чашата. — И двамата се загледаха към новия димен стълб.

Барби и Гендрън се бяха отдалечили от местопроизшествието на шосе 117, след като се бяха уверили, че свидетелите на катастрофата са повикали линейка за Елза Андрюс, единствената оцеляла. Жената май не беше тежко ранена, макар че не беше на себе си заради смъртта на приятелката си.

— Връщай се тогава. Бавно. Не бързай, спирай да си починеш.

— Ти продължаваш ли?

— Да.

— Смяташ ли, че това чудо свършва някъде?

Барби не отговори веднага. Отначало беше сигурен, обаче сега…

— Надявам се — промърмори.

— Стискам ти палци. — Гендрън му помаха с шапката си, после пак си я сложи. — Ще ми се довечера да ти стисна ръката.

— И на мен. — Дейл се позамисли и добави: — Ще ми направиш ли една услуга, ако се добереш до мобилния си телефон?

— Естествено.

— Позвъни в армейската база във Форт Бенинг. Помоли да те свържат с полковник Джеймс О. Кокс. Кажи, че е спешно и че се обаждаш от името на капитан Дейл Барбара. Запомни ли всичко?

— Дейл Барбара. Това си ти. Търся полковник Джеймс О. Кокс. Ясно.

— Ако те свържат с него… което е доста съмнително, но ако се случи, разкажи му какво се случва тук. Предай му на всяка цена да се обади на Отдела по антитероризъм. Ще го направиш ли?

Гендрън кимна:

— Стига да мога. Късмет, войнико.

Барби мразеше да го наричат така, обаче козирува. После продължи напред, търсейки онова, което вече не се надяваше да намери.

7.

Откри коларски път през гората, почти успореден на бариерата. Очевидно отдавна не го използваха, защото беше почти скрит от храстите от двете му страни, но придвижването по него беше за предпочитане пред провирането през трънливите шубраци. Сегиз-тогиз Дейл кривваше на запад и протягаше ръка. Винаги напипваше стената между Честърс Мил и света отвъд нея.

Спря, щом стигна до мястото, на което шосе 119 навлизаше в Таркърс Милс. Шофьорът на преобърнатата камионетка беше отместен от някой добър самарянин отвъд бариерата, но самата камионетка препречваше шосето като голямо умряло животно. При удара задните врати се бяха отворили. Платното беше осеяно със снаксове, десертчета „Сникърс“, „Ринг-Динг“ и „Туинки“. Младеж с тениска с лика на Джордж Стрейт седеше на един дънер и си похапваше „Туинки“.

— Привет! Оттам ли идваш? — Посочи някъде зад Барби. Изглеждаше уморен, изплашен и обезнадежден.

— Да. От другия край на града.

— Невидимата стена няма край, нали? Границата е затворена.

— Да.

Младежът кимна и натисна бутон на мобилния си телефон:

— Дъсти? Още ли си там? — Заслуша се, после каза „добре“ и прекъсна разговора. — С приятеля ми Дъсти се разделихме. Той тръгна на юг. От време на време се чуваме по телефона. Когато успеем да се свържем. Сега се намира на мястото, където е паднал хеликоптерът. Каза, че там става пренаселено.

„Не се и съмнявам“ — помисли си Дейл и попита:

— Не откри ли някаква пролука откъм твоята страна?

Младежът само поклати глава и жестът беше по-красноречив от всякакви думи. Възможно беше да са пропуснали пролуки — дупки с големината на врата или прозорец, само че Барби твърде се съмняваше.

Мислеше, че са откъснати от света.