Под купола (Том I)

1.

В Честърс Мил излизаше седмичен вестник, наречен „Демократ“. Названието беше подвеждащо, понеже енергичната Джулия Шамуей, която беше и собственичка, и редакторка, беше републиканка до мозъка на костите си. Главата на вестника изглеждаше така:

Обаче и мотото беше подвеждащо. Честърс Мил не приличаше на ботуш, а на юношески спортен чорап, и то толкова мръсен, че да стои изправен. Макар да се намираше близо до много по-големия и процъфтяващ Касъл Рок (петата на чорапа), Мил беше заобиколен от четири града, разположени на по-голяма площ, но с по-малко население: Мотън на юг и югоизток, Харло на изток и североизток, ТР-90 на север и Таркърс Мил на запад. Някои наричаха Честър и Таркър Близнаците Милс; по времето, когато текстилните фабрики в двата града работеха с пълна пара, Близнаците бяха превърнали река Престил в замърсена бара, която почти ежедневно променяше цвета си на различните места по течението. По онова време човек можеше да потегли с лодка от Таркър по зелена вода, която ставаше яркожълта при навлизането в Мотън. Освен това ако лодката беше дървена, боята под ватерлинията щеше да е свалена.

Само че последната от тези доходни фабрики и чудесни замърсители на околната среда беше затворена през 1979. Реката престана да се обагря в странни цветове и рибите се завърнаха, макар да беше спорно дали стават за консумация. („Демократ“ гласува „Да“.)

Броят на населението в града се променяше според сезона. Между Деня на загиналите, честван в края на май, и Деня на труда в началото на септември жителите наброяваха почти петнайсет хиляди. През останалото време бяха малко над или малко под две хиляди в зависимост от броя на новородените и починалите в болница „Катрин Ръсел“, която минаваше за най-добрата северно от Луистън.

Ако попитате летните пришълци колко пътища има за и от Честърс Мил, повечето щяха да отвърнат, че са два: шосе 117 за Норвегия-Южен Париж и шосе 119, минаващо през центъра на Касъл Рок по посока Луистън.

Онези, които живееха тук десет или повече години, щяха да назоват най-малко още осем (всички двулентови и асфалтирани) — от Блек Ридж и Дийп Кът Роуд, водещи към Харло, до Прити Вали Роуд (названието, означаващо „живописен път през долината“, много му пасваше, понеже наистина беше живописен), който на север стигаше до ТР-90.

Кореняците пък, ако имаха време да поразсъждават (може би в задната стаичка на смесения магазин на Брауни, където още имаше печка на дърва), щяха да изброят още дузина с названия, вариращи от митологични (Год Грийк, тоест гръцки бог) до цинични (Битч Роуд — шибаният път, отбелязан на местните топографски карти само с номер).

В деня, който след време започнаха да наричат Ден на купола, най-старият жител на Честърс Мил беше Клейтън Браси. Като най-възрастен и в целия окръг Касъл беше притежател на Бастуна на „Бостън Поуст“. За жалост старецът вече не помнеше какво е Бастун на „Бостън Поуст“, нито кой е той самият. Понякога вземаше праправнучката си Нел за съпругата си, предала богу дух преди четири десетилетия, а от три години насам „Демократ“ престана да публикува редовното „интервю с най-възрастния жител на града“. (Последния път на въпроса каква е тайната на дълголетието му Клейтън беше отговорил: „Къде ми е гнусната вечеря?“) Старческото слабоумие започна да го мъчи малко след стотната му годишнина; сега, на този двайсет и първи октомври, той вече беше навършил сто и пет. Казваха, че навремето е бил умел дърводелец, специалист по изработване на скринове, парапети и ламперии. Напоследък обаче уменията му бяха сведени само до това да си изяде желето, без да си го вкара в носа, и чат-пат да се докопа до тоалетната, за да пусне в чинията по няколко окървавени бъбречни камъка.

Само че когато още беше в разцвета на силите си — някъде около осемдесет и петата си годишнина — той можеше да назове всички шосета за и от Честърс Мил, общо трийсет и четири на брой. Повечето бяха черни пътища, много отдавна забравени и почти всички се виеха през гората, собственост на фабриките „Даймънд Матч“, „Континентал Пейпър“ и „Американ Тимбър“, съответно за производство на кибрит, хартия и дървен строителен материал.

И малко преди пладне в Деня на купола всеки внезапно беше затворен.

2.

На повечето пътища не се случи нищо така зрелищно като експлозията на сенеката и последвалата катастрофа с камиона за превоз на дървени трупи, но се случиха големи беди. Което си беше съвсем в реда на нещата. Ако невидима каменна стена ненадейно опаше цял град, бедите са в кърпа вързани.

В мига, в който мармотът беше разполовен, същото се случи и с плашилото в бостана на Еди Чалмърс недалеч от Прити Вали Роуд. Плашилото се намираше точно на границата между Мил и ТР-90. Заради местонахождението му Еди го наричаше Плашилото Без Родина или за по-кратко — господин ПБР. Половината от господин ПБР падна на територията на Мил, другата се сгромоляса в ТР.

След секунди ято врани, мераклии за тиквите на Еди (на гаргите изобщо не им пукаше за господин ПБР), се блъснаха в нещо, което досега го нямаше. Повечето си разбиха главите и изпопадаха като черни парцали на Прити Вали Роуд и полетата от двете му страни. Птиците от двете страни на Купола се удряха в невидимата преграда и загиваха; след време труповете им щяха да бележат мястото на новата бариера.

Боб Ру беше изравял картофи на нивата си край Грийк Год Роуд. На обяд яхна стария си трактор „Диъри“ и го подкара към къщи, слушайки музика по чисто новия си айпод, подарък от жена му по случай рождения му ден, който щеше да е последният в живота му. Къщата му се намираше само на около километър от нивата, но за негова зла участ картофеното поле се падаше в Мотън, а къщата — в Честърс Мил. Той се блъсна в преградата със скорост трийсет километра в час, докато слушаше песента на Джеймс Блънт „Колко си красива“. Не държеше здраво кормилото, понеже виждаше чак до къщата си и на пътя нямаше ни човек, ни превозно средство. Затова когато тракторът внезапно спря (при което лопатата за вадене на картофи, прикрепена към задницата му, се повдигна и се тресна обратно), Боб излетя от седалката и се удари в Купола. Айподът се пръсна в предния джоб на работния му гащеризон, но Боб така и не разбра какво се е случило, защото вратът му се прекърши при удара с невидимата бариера, той се строполи на земята и след няколко секунди предаде богу дух, проснат до колелото на трактора, чийто двигател продължаваше да работи на празни обороти. Искаш ли машина яка ти, трактор „Диъри“ купи.2

3.

Въпреки названието си Мотън Роуд всъщност не минаваше през Мотън, а кривваше в територията на Честърс Мил. Тук, в района, наричан някъде от седемдесет и мета Ийстчестър, се издигаха нови къщи. Собствениците им, предимно на възраст между трийсет и четирийсет и пет години, пътуваха до Луистън-Обърн, където заемаха високоплатени чиновнически длъжности. Парадоксът беше, че повечето къщи се намираха в Мил, но задните им дворове се падаха в Мотън. Като например домът на Джак и Майра Евънс на Мотън Роуд №379. Майра беше засадила в задния двор зеленчуци и въпреки че реколтата вече беше прибрана, на земята още лежаха няколко големи тикви. Тя тъкмо посягаше към едната, когато Куполът се спусна, и макар че беше коленичила в Честърс Мил, ръката й се пресягаше към тиква, намираща се в очертанията на Мотън.

Майра не изпищя, защото не я заболя — поне в първия миг. Ръката й беше отрязана като с гилотина.

Джак Евънс беше в кухнята и разбиваше яйца за омлет по италиански с шунка, сирене и зеленчуци. „Елсиди Саундсистъм“ свиреха „Североамериканска измет“ и Джак им припяваше, но по едно време чу как някой го вика. Отначало не позна гласа на съпругата си, с която бяха женени от четиринайсет години — звучеше като детско гласче. Обърна се и видя, че Майра е влязла в кухнята и се държи за корема. Изкаляла беше пода, което беше нетипично за нея. Обикновено си сваляше обувките на площадката отвън. С лявата си ръка, защитена с градинарска ръкавица, крепеше другата си ръка, между калните й пръсти се стичаше нещо червено. Хрумна му, че е сок от боровинки, но само след миг разбра, че е кръв. Изпусна купата с яйцата и тя се разби на пода.

Майра отново го повика със същия треперлив детски гласец.

— Какво? Майра, какво стана?

— Пострадах. — Майра посочи дясната си ръка. Само дето нямаше ни ръкавица, ни ръка, само окървавено чуканче. Тя немощно се усмихна и измънка: — Олеле!

Забели очи. Джинсите на чатала й потъмняха от урината. Краката й се подкосиха и тя се строполи на пода. Кръвта, бликаща от китката й (ръката й беше отсечена като по учебник по хирургия), се смеси с яйчената смес, излята на пода.

Джак коленичи до нея, в коляното му се заби остро парче от порцелановата купа. Той не му обърна внимание, въпреки че до края на живота си щеше да накуцва с този крак. Хвана ръката на жена си и я стисна с все сила. Ужасното кръвотечение от китката понамаля, но не секна. Той измъкна колана си от гайките и го използва като турникет. Само дето не можа да пристегне колана — дупките не достигаха.

— Боже! — каза на празната кухня. — Боже!

Забеляза, че е станало по-тъмно. Токът беше спрял. Компютърът излъчваше сигнал за помощ. „Елсиди Саундсистъм“ още пееха, понеже уредбата, поставена на кухненския плот, работеше на батерии. Не че на Джак му пукаше — беше изгубил желанието си да слуша техномузика.

Толкова много кръв! Толкова много.

Вече не го интересуваше какво е отсякло ръката на Майра. Имаше по-спешни въпроси. Например как да стигне до телефона. Не можеше да пусне колана, понеже жена му пак щеше да закърви, което можеше да се окаже фатално. Нямаше друг начин, освен да я влачи със себе си. Опита се да я хване за блузата, но само измъкна дрехата от панталона, после яката започна да задушава Майра — пролича си по задавеното й дишане. Той усука дланта си около дългата й кестенява коса и я задърпа, както навярно са постъпвали с жените си пещерните мъже.

Телефонът беше клетъчен и работеше. Джак набра 911 и номерът беше зает.

— Няма начин! — изкрещя той на празната кухня, потънала в мрак заради спирането на тока (въпреки че по стереото групата продължаваше да пее). — Няма начин 911 да е зает!

Натисна бутона за повторно избиране.

Заето.

Седеше, подпрял гръб на кухненския шкаф, стягаше турникета, доколкото можеше, взираше се в кръвта и яйчената смес на пода, периодично натискаше бутона за повторно избиране и неизменно чуваше същото идиотско ти-ти-ти. Недалеч нещо се взриви, само че звукът почти беше заглушен от музиката, надута до дупка (затова той не чу как експлодира сенеката). Искаше да намали музиката, само че за да достигне уредбата, трябваше да повдигне Майра. Или да пусне колана за секунда-две. Не му се искаше нито едното, нито другото. Затова не помръдна. Парчето „Североамериканска измет“ беше последвано от „Някой готин“, после от „Всичките ми приятели“ и от още няколко песни, накрая дискът с название „Сребърен звук“ свърши. Едва след като настъпи тишина, нарушавана само от воя на сирени в далечината и настойчивото писукане на компютъра, Джак осъзна, че жена му вече не диша.

„Ама как така? — помисли си. — Нали щях да правя омлет? Много специален, от онези, дето няма да те посрами, ако поканиш на обяд Марта Стюарт.“

Все така облегнат на шкафа, все така стискащ колана, без да забелязва, че в панталона му се просмуква кръв от нараненото му коляно, Джак Евънс притисна до гърдите си главата на съпругата си и заплака.

4.

Недалеч, на изоставен горски път, за който дори старият Клей беше забравил, една сърна скубеше младите филизи край блатото Престил. Както беше протегнала врат, главата й се озова в очертанията на Мотън и при падането си Куполът я отсече като опитен хирург.

5.

С вас обходихме границите на Честърс Мил, очертаващи нещо като чорап, и се върнахме на шосе 119. Благодарение на магията на повествованието не бе изминал и миг, откакто шейсетинагодишният мъж в тойотата удари главата си в нещо невидимо, но много твърдо, и си счупи носа.

Той сяда и смаяно се кокори в Дейл Барбара. Една чайка, вероятно потеглила по ежедневния си маршрут между сметището в Мотън, предлагащо изобилие от вкуснотии, и не толкова богатата трапеза на територията на Честърс Мил, тупва като камък близо до бейзболната шапка с логото на „Тюлените“, изхвърчала от главата на шейсетинагодишния мъж. Той взема капелата, изтупва я от праха и пак я нахлупва.

Двамата се заглеждат в посоката, откъдето се е появила птицата, и виждат поредната чуденка през този ден, който ще бъка от подобни необясними явления.

6.

Първото, което хрумна на Барби, беше, че вижда послеобраза от взривения самолет — също както виждаш движеща се синя точка, ако те заслепят със светкавицата на фотоапарат. Само че това не беше точка, камо ли синя, и вместо да се премести, когато той погледна в друга посока — в случая към новия си познайник — петното във въздуха си остана неподвижно. Тюлена зяпаше нагоре и си търкаше очите. Май беше забравил счупения си нос, подутите си устни и кървящото си чело. Криво-ляво се изправи и така протегна шия, че за малко не падна.

— Туй пък какво е? — смотолеви. — Какво е туй чудо, господине? — Голямо черно петно, което хората с въображение биха оприличили на пламък от свещ, загрозяваше синьото небе. — Да не е… облак? — Тонът му подсказваше, че изобщо не смята така.

Барби промърмори:

— Мисля, че… — Поколеба се, защото не му се искаше да го изрече. — Мисля, че е мястото, на което падна самолетът.

— Какъв самолет, бе? — попита оня, но преди Барби да отговори, голям кос полетя като камък от небето. Не се удари в нещо — в нещо видимо, но тупна недалеч от чайката.

Тюлена ахна:

— Туй видя ли го?

Барби кимна и посочи копата горящо сено. Още две копи вдясно от шосето горяха и колоните от черен дим се наслагваха върху пушека, издигащ се от останките на сенеката, обаче огънят не се разпространяваше, защото сеното още беше влажно от дъжда, паднал предишния ден. За щастие иначе пожари щяха да пламнат във всички посоки.

— А това видя ли го? — промърмори Барби.

— Ега ти — дълбокомислено отбеляза оня. Огънят беше прогорил голямо парче земя и се движеше напред, докато почти стигна до мястото, на което стърчаха двамата мъже, после се разпростря на запад до банкета на магистралата и на изток, навлизайки в някакво пасище. Обаче вместо ту да се разгарят, ту да затихват, пламъците се движеха под прав ъгъл.

Още една чайка прелетя в небето, само че тази се беше устремила към Мотън, а не към Честърс Мил.

— Наблюдавай туй птиче — обади се Тюлена. — Виж как ще му фръкне главата.

— Може да му се размине. — Барби погледна нагоре и засенчи с длан очите си. — Нищо чудно онова — каквото и да е — да ги спира само ако идват от юг.

— Надали. Кат гледам к’во стана с аероплана… — Тюлена говореше бавно като някой, силно озадачен от случващото се.

Чайката се блъсна в бариерата и падна върху най-голямата отломка от горящия самолет.

— Спира ги и в двете посоки. — Кимна човекът с бейзболната шапка, сякаш беше получил потвърждение на теорията си. — Туй ще е нещо като енергичното поле в „Стар Трек“.

— Енергийно — поправи го Барби.

— А?

— Мамка му! — Барби се взираше в нещо зад Тюлена.

— А? — повтори онзи и се обърна. — Да му е…

По шосето се задаваше камион с дървени трупи. Товарът надвишаваше разрешения лимит. Скоростта на камиона също беше много над лимита. Барби се опита да изчисли спирачния път на чудовищната машина, но не стигна до разумно предположение.

Тюлена хукна към тойотата си, която беше зарязал напреки на бялата осова линия. Шофьорът на камиона — може би друсан, може би безразсъден младеж, мислещ се за безсмъртен — го видя и натисна клаксона. Обаче не намали.

— Тоя е луд! — кресна Тюлена и скочи зад волана. Включи двигателя и даде на задна, без да затвори вратата. Джипът тупна в канавката и предницата се вирна. Тюлена изскочи навън. Препъна се, подпря се на коляно и хукна да бяга.

Барби се сети за самолета, за птиците и за онова шантаво черно петно в небето, навярно бележещо мястото, където се беше взривил самолетът, и също хукна да бяга към пасището; докато спринтираше през ниските, не особено настойчиви пламъци, изпод стъпалата му изригваха фонтанчета от черна пепел. Видя маратонка, прекалено голяма да е на жена, от която стърчеше крак.

„Мили Боже! — помисли си. А после: — Стига съм търчал като ненормален!“

— НАМАЛИ, БЕ, ПЕДЕРАСТ! — кресна Тюлена, само че гласът му беше изтънял от страха, пък и беше прекалено късно за предупреждения. Барби се озърна (не можа да се въздържи) и реши, че в последния момент шофьорът се е опитал да удари спирачки. Може би беше видял останките от самолета. Във всеки случай опитът се оказа неуспешен. Камионът, натоварен с двайсет тона дървен материал, се удари в Купола откъм Мотън със скорост над сто километра в час. Кабината се разпадна и машината спря. Претоварената платформа продължи напред, подчинявайки се на законите на физиката. От резервоарите за бензин, премазани от дървените трупи, заизскачаха искри, после те експлодираха. Самите трупи полетяха напред и нагоре, удариха се в невидимата бариера, отскочиха и се разпиляха във всички посоки. Към небето изригнаха пламъци и гъст черен дим. Разнесе се ужасяващ тътен, който прегази деня като грамаден скален блок. Дървените трупи западаха обратно откъм Мотън и осеяха шосето и нивите наоколо като гигантски пръчки за игра на микадо. Един се стовари върху джипа и го сплеска, предното стъкло се разби на хиляди парченца и те се посипаха върху капака като ситни диаманти. Друг падна пред самия Тюлен.

Барби престана да тича и се облещи.

Тюлена се изправи на крака, залитна и се просна на земята, вкопчи се в талпата, която едва не го беше убила, и отново се изправи. Олюляваше се и се блещеше. Барби тръгна към него и след дванайсет стъпки се блъсна в нещо — усещането беше като за тухлена стена. Залитна назад и почувства как от носа му се стича нещо топло и се разлива върху устните му. Избърса ги с длан, невярващо се втренчи в шепата си, пълна с кръв, и машинално се изтри от ризата.

Колите вече идваха и от двете посоки — Мотън и Честърс Мил. Трима бягащи човека, още съвсем умалени, прекосяваха пасището, идвайки от фермата от другата страна. Неколцина шофьори надуваха клаксоните, все едно така щяха да се разрешат всички проблеми. Първата, идваща от Мотън, спря на банкета далеч от горящия пикап. Две жени излязоха, с длани засенчиха очите си и се зазяпаха в стълба от огън и дим.

7.

— Да го ебеш! — задъхано прошепна Тюлена. Тръгна към Барби през ливадата, само че благоразумно кривна встрани от горящата клада. „Може оня тип с камиона да беше друсан и да караше като луд, ама поне погребението му е като на викинг“ — каза си.

— Видя ли къде падна онова ти дърво! — просъска Тюлена. — За малко да ме утрепе! Да ме смачка като дървеница!

— Имаш ли мобилен? — Дейл викаше, за да заглуши пращенето на пламъците, изригващи от камиона с дървесината.

— В джипа ми е. Ако искаш, ще се пробвам да го взема.

— Не, почакай. — Внезапно Барби изпита облекчение, защото реши, че случващото се може да е сън — от ония безумни кошмари, където да караш велосипед под водата или да разказваш за сексуалния си живот на език, който никога не си учил, изглежда съвсем нормално.

Първият, който пристигна от тази страна на бариерата, беше някакъв шишко със стар пикап на „Дженерал Мотърс“. Дейл се сети, че го познава от „Дивата роза“ — Ърни Калвърт, бивш управител на „Фуд Сити“, сега пенсионер. Ърни смаяно се кокореше срещу горящия камион, обаче стискаше мобилния си телефон и бръщолевеше в микрофона. Ревът на огъня почти заглушаваше гласа му, но Барби чу фразата „Голямо мазало стана“ и реши, че Калвърт се е обадил на полицията. Или на пожарната. Дано да се беше свързал с пожарната в Касъл Рок. В Честърс Мил имаше две противопожарни коли, обаче ако стигнеха дотук, най-много щяха да полеят с вода тревата, която и сама щеше да си угасне. Горящият лесовоз беше наблизо, само че огнеборците едва ли щяха да стигнат до него.

„Сънувам — помисли си. — Ако си го повтарям, ще действам адекватно.“

До двете жени от Мотън се бяха присламчили половин дузина мъже, които също засенчваха с длани очите си. Сега и на двата банкета бяха паркирани коли. Повечето шофьори слизаха и отиваха при другите хора. Същото се случваше и откъм страната на Барби. Сякаш от двете страни на преградата бяха открити два конкуриращи се улични пазара, претъпкани с интересни и евтини стоки.

Тримата от къщата вече наближаваха — фермер и двамата му синове тийнейджъри. Момчетата тичаха с лекота, бащата пуфтеше и се беше зачервил като домат.

— Мамицата му! — възкликна по-голямото момче и родителят му отвъртя здрава плесница. Юношата не реагира. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите. По-малкото момче посегна за ръката на брат си и заплака, когато онзи я хвана.

— Какво… е станало… тука, бе? — Фермерът се облещи срещу Барби и произнесе фразата на пресекулки, докато си поемаше дъх.

Барби не му обърна внимание. Бавно тръгна към Тюлена и вдигна дясната си ръка, за да го спре. Без да продума, онзи направи същия жест. Докато вървеше към мястото, на което знаеше, че е бариерата (то бе ясно обозначено от изгорялата земя), Дейл забави крачка. Вече си беше ударил главата и не искаше да му се случи отново.

Ненадейно го побиха тръпки — от глезените чак до тила, където косъмчетата се размърдаха и се опитаха да се изправят. Топките му завибрираха като камертони и за миг той усети в устата си гаден металически вкус.

Тюлена, който бавно крачеше към него, съвсем се облещи:

— Абе, усети ли го туй?

— Да. Обаче вече го няма. А ти?

— Няма го — кимна онзи.

Протегнатите им ръце не се докоснаха и на Барби отново му дойде наум асоциацията със стъклото: притискаш дланта си до дланта на приятел, който стои отвън, и пръстите ви хем са долепени, хем не се допират.

Отдръпна ръката си. Същата ръка, с която си беше избърсал окървавения нос. Видя във въздуха червени дири от собствените си пръсти. Пред очите му кръвта образува капки. Тъкмо както би станало върху стъкло.

— Майчице мила, какво става? — прошепна Тюлена.

Барби не знаеше. Преди да продума, Ърни Калвърт го потупа по гърба:

— Викнах ченгетата. Идват насам, обаче никой не ми вдигна в пожарната. Съобщението на секретаря е да звъня в Касъл Рок.

— Ами обади се — каза Барби. Друга птица полетя към земята на около пет метра от него, тупна в пасището на фермера и изчезна. В този момент му хрумна друга идея, вероятно загнездена в съзнанието му от времето, когато беше воювал на другия край на света. — Обаче първо се свържи с въздушната национална охрана в Бангор.

Ърни го зяпна:

— Гвардията ли?

— Само те могат да забранят полетите над Честърс Мил. И май трябва да го направят час по-скоро.