Под купола (Том I)

1.

Впоследствие Ръсти Евърет си спомняше най-вече настаналия хаос. Единственият по-ясен образ в паметта му беше голият до кръста пастор Когинс и по-конкретно бялата му като рибешки корем кожа и четящите се ребра.

Барби обаче — вероятно защото полковник Кокс отново го бе нагърбил с разузнавателна мисия — видя всичко. И най-яркият му спомен не беше свързан с пастора, а с Мелвин Сиърлс — как го сочи с пръст и клати леко глава. Недвусмислен жест, който гласеше: „Още не сме свършили с теб, слънчице.“

Онова, което всички присъстващи със сигурност запомниха — и което ги накара да осъзнаят трагедията по безпрецедентен начин, — беше риданието на бащата, докато вдигаше на ръце клетото си пострадало дете, както и воплите на майката („Той добре ли е, Олдън? ДОБРЕ ЛИ Е?“), устремила затлъстялото си туловище към мястото на произшествието.

Барби забеляза как Ръсти Евърет си пробива път през тълпата, скупчила се около момчето, и се присъединява до двамата коленичили мъже — Олдън и Лестър. Олдън притискаше сина си в обятията си, а пасторът ги зяпаше със зейнала като изкъртена врата уста. Жената на Ръсти беше непосредствено зад него. Медикът приклекна до Олдън и Лестър и се опита да отлепи дланите на момчето от лицето му. В същия миг бащата — реакцията му не изненада Барби предвид ситуацията — му фрасна един. От носа на Ръсти потече кръв.

— Не! Оставете го да помогне! — извика съпругата на парамедика.

Линда, каза си Барби. Името й беше Линда и работеше в полицията.

— Не, Олдън! Не! — Линда хвана фермера за рамото и той се обърна, очевидно готов да фрасне и нея. На лицето му не се четеше и помен от здрав разум; той се бе превърнал в див звяр, защитаващ мъничето си. Барби направи крачка напред, за да парира удара, ако фермерът посегне, ала после му хрумна друга идея.

— Имаме лекар! — извика той, като се изпречи пред Олдън и се опита да скрие Линда от полезрението му. — Лекар, лекар, ле…

Ненадейно някой го дръпна рязко за яката на ризата и го завъртя. Случи се толкова бързо, че Барби едва успя да зърне Мел Сиърлс — едно от приятелчетата на Рени младши — и да осъзнае, че Сиърлс носи синя униформена риза и значка. „Не може да стане по-зле“ — помисли си Барби, но сякаш за да го опровергае, в следващия миг Сиърлс изстреля юмрука си към лицето му, както бе направил и в онази нощ на паркинга пред „Дипърс“. Не уцели носа му, както вероятно бе възнамерявал, ала за сметка на това размаза устните на Барби в зъбите му.

Сиърлс замахна отново, обаче Джаки Уетингтън — партньорката на Мел в този злополучен ден — го сграбчи за ръката.

— Недей! — извика тя. — Полицай, спри!

Мел се поколеба за момент. Точно тогава обаче Оли Динсмор, следван плътно от ридаещата си, задъхана майка, се промуши между тях и избута Сиърлс крачка назад.

— Добре — изръмжа Сиърлс и отпусна ръката си. — Защо се тикаш на местопрестъплението, задник такъв? Тук се провежда полицейско разследване… или както там му викат.

Барби избърса с длан кръвта от сцепената си устна и си помисли: „И това не е най-лошото. Точно там е проблемът — че тепърва ще става още по-зле.“

2.

Единственото, което Ръсти чу, беше как Барби крещи: „Лекар! Имаме лекар!“ Сега и той самият реши да се представи:

— Аз съм парамедик, господин Динсмор. Ръсти Евърет. Познавате ме. Позволете ми да прегледам сина ви.

— Дай му да го прегледа, Олдън! — извика Шели. — Нека да се погрижи за Рори!

Фермерът поразхлаби мечешката прегръдка, в която държеше момчето си. Коленичило на земята, то се поклащаше напред-назад, а сините му дънки бяха подгизнали от кръвта. Рори отново бе закрил очите си с длани. Ръсти го хвана за китките — нежно и внимателно — и бавно отлепи ръцете му от лицето. Надяваше се, че най-лошите му страхове няма да се оправдаят, ала засегнатата очна кухина представляваше разръфана зейнала дупка, бълваща кръв. Мозъкът зад нея също бе сериозно засегнат. Цяло чудо беше как другото око се взираше безчувствено в небето, пулейки се в нищото.

Парамедикът посегна да свали ризата си, ала проповедникът вече му подаваше своята. Мършавият, осеян с пресичащи се алени белези на гърба торс на Когинс бе плувнал в пот.

— Не — спря го Ръсти. — Първо я разкъсай.

Отначало Лестър не го разбра. После съдра ризата по средата. По това време пристигна и останалата част на полицейския контингент и някои от редовните ченгета — Хенри Морисън, Джордж Фредерик, Джаки Уетингтън и Фреди Дентън — викнаха на новите си извънредни сътрудници да помогнат с избутването на тълпата и осигуряването на свободно пространство около пострадалото момче. Новоизпечените униформени се заеха с изпълнението на задачата, при това доста ентусиазирано. Тези от хората, които не успяха да реагират своевременно, бяха повалени на земята, в това число и знаменитата инквизиторка на кукли Саманта Буши. Сами носеше Литъл Уолтър в бебешко „кенгуру“ и когато тупна по задник, и двамата ревнаха. Рени младши обаче я прекрачи най-безцеремонно и сграбчи майката на Рори. Щеше да събори и нея на земята, ако Фреди Дентън не го беше спрял.

— Не, Младши, недей! Това е майката на хлапето! Пусни я!

— Полицейска бруталност! — извика Сами Буши, която продължаваше да лежи в тревата. — Полицейска бру…

Джорджия Ру, най-новото попълнение в полицейското управление на Питър Рандолф, се приближи заедно с Картър Тибодо (всъщност държеше ръката му). Джорджия притисна крак до едната гърда на Сами — не беше точно ритник — и каза:

— Млъквай, лесбо!

Рени младши пусна майката на Рори и се присъедини към Мел, Картър и Джорджия. Те бяха застанали в редица и наблюдаваха изпитателно Барби. Рени младши последва примера им и си каза, че готвачът е като проклет черен гологан, който все изниква отнякъде. И че би изглеждал чудесно в килията до тази на Сам Мърляча. Помисли си още, че полицейската работа е истинското му призвание; определено се беше отразила добре на главоболията му.

Ръсти взе половината от съдраната риза на Лестър и я скъса още на две. После сгъна едното парче и понечи да го омотае около зеещата рана на момчето, ала в крайна сметка промени решението си и го подаде на бащата.

— Притиснете го до…

Думите му едва се чуха, защото гърлото му беше пълно с кръв от разбития му нос. Ръсти се прокашля, обърна глава настрани, изплю полусъсирена кървава храчка на земята и опита отново.

— Притиснете го до раната, татко. И натиснете добре. Другата ръка на тила и стискате.

Макар че все още беше в шок, Олдън Динсмор вече бе склонен да го послуша и изпълни указанията му. Импровизираната превръзка веднага се обагри в червено, обаче фермерът изглеждаше по-спокоен. Явно задачата да свърши нещо му бе помогнала. Да, най-често ставаше точно така.

Ръсти махна с другото парче плат на Лестър.

— Още! — нареди и пасторът започна да разкъсва ризата си на по-тесни ивици. Ръсти повдигна главата на хлапето и смени първата превръзка, която вече бе подгизнала и безполезна. Щом зърна зейналата очна кухина, Шели Динсмор изпищя:

— Божичко, синчето ми! Горкото ми синче!

Питър Рандолф дотича задъхан, пухтейки като локомотив. Очевидно загрижен за болното си сърце, Големия Джим се тътреше бавно на сериозна дистанция зад него през тревата, която тълпата бе утъпкала и превърнала в широка пътека. Мислеше си за бъркотията, която бе настанала. Занапред гражданите щяха да могат да се събират само след изрично разрешение. И ако той имаше нещо общо с издаването на тези разрешения (много ясно, че щеше да има!), щеше да направи всичко възможно да затрудни максимално процедурата.

— Изтласкайте тези хора още по-назад! — изръмжа Рандолф на полицай Морисън. Хенри се обърна, за да изпълни заповедта. — Отдръпнете се назад, хора! Направете малко място!

Морисън излая:

— Полицаи, стройте се в редица! Избутайте ги назад! Който се съпротивлява, с белезници!

Тълпата започна бавно да отстъпва назад. Барби се поколеба:

— Господин Евърет… Ръсти… имате ли нужда от някаква помощ? Добре ли сте?

— Добре съм — отвърна той и Барби прочете на лицето му всичко, което го интересуваше — парамедикът е добре, само носът му продължава да кърви. Хлапето обаче не беше добре и никога нямаше да бъде, даже и да оцелееше. Ръсти притисна нова превръзка до грозната рана и отново положи дланта на бащата отгоре й.

— Другата ръка на тила — повтори. — Натиснете. Силно.

Барби понечи да отстъпи назад, ала точно в този момент хлапето проговори.

3.

— Вече е Хелоуин. Не можете… не можем…

Ръсти тъкмо сгъваше поредната превръзка, ала щом го чу, буквално застина. Стори му се, че ненадейно се е пренесъл в стаята на дъщерите си и слуша виковете на Джанел: „Всичко е заради Страшната тиква!“

Вдигна очи към Линда. И тя го беше чула. Очите й се бяха разширили, а румените й страни бяха бледи.

— Линда! — извика Ръсти. — Веднага вземи радиостанцията си и се обади в болницата! Кажи на Туич да прати линей…

— Огън! — изкрещя Рори Динсмор с пронизителен, треперещ глас. Лестър го гледаше смаяно, както навярно Мойсей е гледал пламтящия къпинов храст. — Огън! Автобусът гори! Всички пищят! Пазете се от Хелоуин!

Тълпата бе притихнала и слушаше бълнуванията на момчето. Дори Джим Рени ги чу и бързо започна да си пробива път с лакти.

— Линда! — кресна й Ръсти. — Веднага се обади в болницата! Трябва ни линейка!

Тя се сепна, сякаш някой току-що бе щракнал с пръсти пред лицето й, и взе радиостанцията, която висеше на колана й.

Рори се приведе, тупна върху изпотъпканата трева и започна да се гърчи.

— Какво става? — попита бащата.

— Ох, боже мили, той умира! — проплака майката.

Ръсти обърна треперещото момче (опитваше се да не мисли за Жанин, докато го правеше, което бе невъзможно) и надигна брадичката му, за да осигури достъп на въздуха до дробовете му.

— Хайде, татко — каза на Олдън. — Не ме изоставяй точно сега. Стисни добре отзад врата му. Да приложим натиск върху раната. Да спрем кръвта.

Натискът можеше да вкара частицата, отнесла окото на хлапето, още по-навътре, ала по-късно щеше да се тревожи за това. Ако хлапето не умреше тук, на тревата.

Някъде наблизо — и същевременно толкова далеч — се чу гласът на един от войниците. Още юноша, той изглеждаше изплашен и изпълнен със съжаление:

— Опитахме се да го спрем. Момчето не ни послуша. Не можехме да направим нищо.

Пит Фрийман, чийто фотоапарат „Никон“ се полюшваше до коляното му, дари младия боец с язвителна усмивка.

— Мисля, че го знаем. И да не сме го знаели преди, вече нямаме никакви съмнения.

4.

Преди Барби да се слее с тълпата, Мел Сиърлс го хвана за китката.

— Пусни ме — каза кротко Барби.

Сиърлс обаче му се озъби (явно това беше неговата представа за усмивка) и процеди:

— Мечтай си, дрисльо. — После извика: — Шерифе! Хей, шерифе!

Питър Рандолф се обърна рязко и го изгледа намръщено.

— Този тип ми пречеше, докато се опитвах да обезпеча сигурността на района. Мога ли да го арестувам?

Рандолф отвори уста, вероятно за да каже: „Не ми губи времето.“ После обаче се огледа наоколо. Джим Рени най-накрая се бе присъединил към малката групичка, която наблюдаваше как Евърет оказва първа помощ на хлапето. Големия Джим хвърли студен и безизразен поглед на Барби — така гледат змиите, докато се излежават на припек, — след което кимна леко на шерифа.

Мел го забеляза и усмивката му стана още по-широка.

— Джаки? Исках да кажа „полицай Уетингтън“? Ще ми заемете ли един чифт от белезниците си?

Рени младши и останалите от дружинката му също се ухилиха. Ето нещо по-забавно от някакво кървящо хлапе и далеч по-интересно от това да поддържаш реда сред демонстриращи тъпаци с протестни лозунги.

— Получи ли си го, Баааар-бииии? — злорадстваше Рени младши.

Джаки обаче се колебаеше.

— Пит… исках да кажа „шерифе“… мисля, че човекът се опитваше само да пом…

— Закопчайте го — нареди Рандолф. — По-късно ще видим какво се е опитвал или не се е опитвал да направи. Междувременно искам тази бъркотия да се разчисти. — Той повиши глас: — Всичко свърши, народе! Позабавлявахте се и видяхте какво стана! Сега се разотивайте по домовете си!

Джаки тъкмо откопчаваше един чифт от връзката пластмасови белезници от колана си (нямаше намерение да ги дава на Мел, а да ги постави сама на задържания), когато Джулия Шамуей заговори. Тя стоеше точно зад Рандолф и Големия Джим (всъщност точно Големия Джим я бе изблъскал с лакти, за да заеме мястото й).

— Не бих допуснала това, шериф Рандолф, освен ако не искате полицейското ви управление да бъде изтипосано на първа страница на „Демократ“ — рече и се усмихна като Мона Лиза. — Все пак сте съвсем отскоро на този пост, а и всичко останало…

— Какво искаш да кажеш? — попита той. Беше се намръщил още повече и лицето му приличаше на прорязан от дълбоки пукнатини мрачен пейзаж.

Джулия вдигна апарата си — малко по-стар модел от този на Пит Фрийман.

— Имам няколко снимки на господин Барбара, които показват как помага на Ръсти Евърет в грижите за раненото момче, няколко на полицай Сиърлс, докато дърпа явно безпричинно господин Барбара… и една, на която полицай Сиърлс удря господин Барбара в устата. Също безпричинно. Не съм кой знае какъв фотограф, ала специално тази се получи много добра. Искате ли да я видите, шериф Рандолф? Мога да ви я покажа, апаратът ми е цифров.

Възхищението, което Барби изпитваше към нея, се засили още повече, понеже според него жената блъфираше. Ако наистина бе снимала, защо държеше капака на обектива в лявата си ръка, сякаш току-що го е свалила?

— Това е лъжа, шерифе — каза Мел. — Той пръв се опита да ме удари. Попитайте Рени младши.

— Мисля, че снимките ми показват как младият господин Рени бе зает с успокояването на тълпата и поради тази причина беше обърнат с гръб по време на удара — вметна Джулия.

Рандолф продължаваше да я гледа навъсено.

— Мога да взема апарата ти — каза. — Като доказателство…

— Можете — съгласи се охотно тя, — обаче Пит Фрийман ще ви заснеме, докато го правите. После можете да вземете и апарата на Пит… но всички тук ще видят какво правите.

— Ти на коя страна си всъщност, Джулия? — попита Големия Джим. На лицето му се мъдреше свирепата му усмивка — усмивката на акула, която всеки момент ще си отхапе парче от тлъстия задник на нищо неподозиращия плувец.

Джулия също му отговори с усмивка.

— За какво говориш, Джим? — В очите й се четеше невинно любопитство. — Нима има и други страни, освен онази там — посочи наблюдаващите ги войници — и тази тук?

Големия Джим я изгледа изпитателно и ъгълчетата на устните му кривнаха надолу в друг вид усмивка — преобърната. Той махна ядосано на Рандолф.

— Е, май сме сбъркали, господин Барбара — заяви шерифът. — Разгорещили сме се малко повечко…

— Благодаря — каза Барби.

Джаки улови ръката на намръщения си партньор.

— Хайде, полицай Сиърлс. Този епизод свърши. Да накараме тези хора да се разотидат.

Мел тръгна подире й, но не и преди да се обърне към Барби и да повтори любимия си жест със соченето и поклащането на глава.

— Още не сме свършили с теб, слънчице.

Помощникът на Роми — Тоби Манинг — пристигна заедно с Джак Евънс. Двамата носеха саморъчно направена от платно и десет пръта носилка. Роми отвори уста да ги пита какво, по дяволите, си въобразяват, че правят, след което отново я затвори. И бездруго извънградското мероприятие бе отменено, така че нямаше никакво значение.

5.

Онези с колите се насочиха към тях. Накрая всички се опитаха да потеглят по едно и също време.

„Предсказуемо — помисли си Джо Макклачи. — Напълно предсказуемо.“

Повечето ченгета се захванаха да отпушат възникналата „тапа“ в трафика, макар че дори хлапетата (Джо беше тук с Бени Дрейк и Нори Калвърт) виждаха, че петимата от новоназначения специален отряд нямат ни най-малка представа какво да правят. Разнесоха се цветисти полицейски псувни („Накарай тъпото копеленце да се дръпне назад!“). Въпреки бъркотията повечето шофьори сякаш се въздържаха да натискат клаксоните. Явно бяха твърде шокирани и посърнали, за да го сторят.

— Вижте ги тези ненормалници — каза Бени. — Кой знае колко бензин ще издухат през ауспусите си! Все едно запасите ни са неограничени.

— Абсолютно — кимна Нори. Тя беше печено хлапе, родена бунтарка с „футболна“ прическа (къса отстрани и отпред и дълга отзад коса), ала сега изглеждаше пребледняла, унила и уплашена. Пръстите й намериха тези на Бени и се сключиха около тях. Това нейно действие разби сърцето на Джо Плашилото, ала в следващия миг Нори хвана и него за ръката и той отново се почувства добре.

— Ето го онзи, дето за малко да го арестуват — вметна Бени и посочи със свободната си ръка. Барби и жената от вестника вървяха през импровизирания паркинг заедно с шейсет-осемдесет други хора, някои от които влачеха вяло протестните си лозунги зад себе си.

— Всъщност вестникарката не направи никакви снимки — каза Джо Плашилото. — Бях точно зад нея. Много хитро от нейна страна.

— Да — кимна Бени, — ама хич не ми се иска да съм на неговото място. Докато тази идиотщина не приключи, ченгетата ще могат да правят каквото си искат.

Бени бе напълно прав, каза си Джо. А и новите ченгета далеч не бяха приятни типове. Особено Рени младши. Историята с арестуването на Сам Мърляча вече се разнасяше от уста на уста.

— Какво намекваш? — попита Нори.

— Засега нищо. За момента положението е стабилно. — Той се замисли. — Донякъде. Но ако нещата продължат… Спомняте ли си „Повелителят на мухите“? — Трябваше да го прочетат за часовете по подготовка за колежа.

И Бени изрецитира:

— „Убий прасето. Заколи го. Прасни го по зурлата.“ Хората често наричат ченгетата „прасета“, обаче сега ще ви кажа какво мисля — мисля, че именно ченгетата изнамират прасетата, когато работата се развони до небесата… Може би защото и те умират от страх.

Нори Калвърт се разплака. Джо обгърна раменете й с ръка. Направи го внимателно, сякаш се боеше, че след подобно действие и двамата ще експлодират. Тя обаче притисна лице в ризата му и също го прегърна. Е, с една ръка, понеже продължаваше да държи Бени с другата. Джо си помисли, че досега не бе изпитвал нищо подобно — нищо не можеше да се сравнява с тръпката, която усещаше, докато сълзите й навлажняваха ризата му. Той хвърли укорителен поглед на Бени.

— Съжалявам — каза Бени и я потупа по гърба. — Не се страхувай.

— Окото му го нямаше! — проплака Нори. Думите й бяха приглушени от ризата на Джо. Тя се отдръпна от него. — Това вече не е забавно! Изобщо не е забавно.

— Така си е — изрече той с такъв тон, сякаш бе открил голяма истина. — Хич не е забавно.

— Вижте! — посочи Бени. Беше линейката. Туич я караше бавно през полето на Динсмор, а сигналната лампа на покрива хвърляше алени мълнии. Сестра му — собственичката на „Дивата роза“ — вървеше пред него и му посочваше най-големите дупки. Линейка на ливадата под яркото следобедно небе на късния октомври; това бе последният щрих.

Изведнъж Джо Плашилото изгуби всякакво желание да протестира. Вече не му се искаше и да се прибере вкъщи. В този момент единственото нещо на света, за което копнееше, бе да се разкара от този град.

6.

Джулия седна зад волана на колата си, ала не я запали; задръстването още беше голямо, така че нямаше смисъл да хаби бензин сред другите автомобили. Тя се пресегна през Барби, отвори жабката и извади стар пакет „Американ Спирит“.

— Запаси за критични ситуации — заяви жената, сякаш се оправдаваше. — Искаш ли?

Той поклати глава.

— Тогава имаш ли нещо против да запаля? Защото мога да почакам.

Барби отново не възрази. Джулия си пое жадно от дима и го издиша през отворения прозорец. Времето все още беше топло — циганското лято бе в разгара си, — обаче нямаше да се задържи дълго такова. След седмица — седмица и нещо живакът щеше да падне, както казваха старите хора. А можеше и да не стане така. По дяволите, кой бе способен да го предскаже със сигурност? Ако Куполът останеше на мястото си, тя не се съмняваше, че сума ти метеоролози ще започнат да се надпреварват с прогнози за времето вътре в него, но какво от това? Мъдреците от Метеорологичния ТВ канал не можеха да предскажат как ще се развие една елементарна снежна буря и според Джулия не заслужаваха по-голямо доверие от домораслите гении, които бистреха политиката и пилееха времето си в игра на „Гледай си работата“ на масите в „Дивата роза“.

— Благодаря ти, задето се застъпи за мен — каза Барби. — Спаси ми кожата.

— Не се заблуждавай, миличък — кожата ти още виси в сушилнята на кожодерите. Какво ще направиш следващия път? Приятелчето ти Кокс обади ли се на Съюза за защита на гражданските права? Дори проблемът ти живо да ги е заинтересувал, едва ли някой от портландския им офис ще цъфне скоро в Честърс Мил…

— Не бъди такава песимистка. Още тази вечер куполът може да бъде отвян в морето. Или просто да се изпари. Не знаем нищо.

— Никакъв шанс. Това си е правителствена работа — определено някое правителство стои зад нея — и бас държа, че твоят полковник Кокс го знае.

Събеседникът й мълчеше. Беше повярвал на полковника, когато му каза, че американското правителство не е отговорно за Купола. И не защото Кокс бе човек, който нямаше да го излъже, а чисто и просто понеже Барби не смяташе, че Америка разполага с подобна технология. Нито пък някоя друга страна на света. Но откъде беше толкова сигурен? Последната му военна задача бе да заплашва изплашени иракчани. Понякога с дуло до главите им.

Едно от приятелчетата на Рени младши, Франки Делесепс, стоеше на шосе 119 и помагаше в организирането на трафика. Носеше синя униформена риза и дънки — явно в управлението не се бяха намерили униформени панталони с неговия размер. Кучият му син беше бая висок. И както забеляза Джулия, на колана му висеше пистолет. По-малък от глоковете, с които бе въоръжена полицията на градчето (вероятно негово лично оръжие), обаче пистолет. Това не вещаеше нищо добро.

— Какво би направил, ако онзи член на „Хитлерюгенд“ те набележи? — попита жената и посочи с брадичка към Франки. — Ще крещиш: „Полицейски произвол!“, докато те закопчават и тикват в ареста, за да довършат започнатото? Не знам дали си наясно, но в града има само двама адвокати. Единият е изкуфял, а другият кара порше, закупено със специална отстъпка от Джим Рени. Или поне така съм чувала.

— Мога да се грижа за себе си.

— Леле, какъв безстрашен мачо!

— Какво става с вестника ти? Снощи, когато си тръгнах, изглеждаше готов…

— Ако трябва да сме точни, тръгна си тази сутрин. Да, новият брой е готов. Заедно с Пит и неколцина приятели ще се погрижим за разпространението му. Казах си, че няма смисъл да го разнасяме из града, при положение че три четвърти от населението се е събрало тук. Няма ли да си предложиш услугите като раздавач?

— С най-голямо удоволствие, обаче имам да правя купища сандвичи. Тази вечер в ресторанта ще предлагаме само студен бюфет.

— Може да намина. — Тя захвърли недопушената си цигара през прозореца. После се замисли за момент, излезе от колата и я загаси с подметка. Идеята за пожар никак не й допадаше… особено като се имаше предвид, че новите лъскави пожарни коли на града се намираха в Касъл Рок.

— Днес се отбих в къщата на шериф Пъркинс — каза Джулия и се намести зад волана. — Която вече е всъщност къщата на Бренда…

— Как е тя?

— Много е зле. Обаче щом й казах, че искаш да я видиш и че наистина е важно — въпреки че не й споменах за какво става дума, — се съгласи. Най-добре отиди, след като се стъмни. Предполагам, че приятелят ти изгаря от нетърпение, ама…

— Стига си наричала Кокс мой приятел. Не ми е такъв.

Двамата се умълчаха и се загледаха как пренасят раненото момче в линейката. Войниците наблюдаваха същата сцена, вероятно в противоречие на дадените им заповеди. Това накара Джулия да се почувства малко по-благоразположена към тях. Линейката се заклатушка обратно през полето с включени светлини.

— Ужасна работа… — пророни тя с изтънял глас.

Барби обгърна раменете й с ръка. Джулия се стегна за миг, но после се отпусна. Без да отделя очи от линейката, която вече завиваше по разчистената от автомобили лента на шосе 119, тя попита:

— Ами ако го закрият, приятелю? Ами ако Рени и полицейските му слуги решат да забранят малкото ми вестниче?

— Не се тревожи, това няма да се случи — успокои я Барби. Обаче се замисли. И си каза, че ако тази история продължи достатъчно дълго, единственото сигурно нещо в Честърс Мил щеше да бъде, че няма да има нищо сигурно.

— Останах с впечатлението, че в главата й се върти нещо друго — добави Джулия.

— Кой? Госпожа Пъркинс?

— Да. Разговорът ни беше доста странен.

— Навярно тъгува за съпруга си — отбеляза Барби. — Мъката често кара хората да се държат странно. Днес поздравих Джак Евънс — съпругата му загина вчера при появата на Купола — и той ме изгледа така, сякаш изобщо не ме познава… А всяка сряда от миналата пролет насам аз му приготвям знаменитото си руло „Стефани“!

— Познавам Бренда Пъркинс още от времето, когато беше Бренда Морс — въздъхна тежко жената. — Това са близо четирийсет години. Очаквах да ми каже какво я притеснява… но тя не го стори.

Барби посочи към пътя.

— Мисля, че вече можем да потегляме.

Джулия запали двигателя и в същия миг мобилният й телефон иззвъня. Тя зарови трескаво из чантата си и за малко да я изпусне, докато го търсеше. След като чу гласа на онзи, който я търсеше, подаде апарата на Барби с иронична усмивка:

— За теб е, шефе.

Естествено, обаждаше се Кокс и имаше да му каже нещо. По-точно няколко неща. Барби от своя страна го прекъсна, за да му разкаже за случилото се с момчето, което в момента пътуваше към болницата, обаче полковникът или не свърза историята на Рори Динсмор с онова, което имаше да каже, или просто не пожела да го направи. Изслуша търпеливо Барби, след което продължи невъзмутимо от там, където бе прекъснат. Когато приключи, зададе един въпрос, който щеше да представлява заповед, ако Барби беше с униформа и под негово командване.

— Сър, разбирам какво ме питате, обаче не разбирате… „тукашната политическа ситуация“, както навярно бихте се изразили. И моето участие в нея. Имах известни проблеми още преди появата на този Купол и…

— Знаем всичко за това — отвърна Кокс. — Конфликт със сина на един от градските съветници и някои от приятелите му. За малко да те арестуват… според сведенията в папката, която ми дадоха.

Папка със сведения. Ето че са му направили и досие. Боже мили!

— Разузнаването си е свършило чудесно работата — отбеляза Барби, — но нека ви кажа още някои неща. Първо, шерифът, който не позволи да ме арестуват, умря на шосе 119 недалеч от мястото, където разговаряхме с вас…

Едва доловимо, в един свят, където не можеше да пристъпи, Барби чу шумолене на хартия. Ненадейно му се прииска да удуши полковник Джеймс О. Кокс с голи ръце само защото полковникът можеше да отиде до „Макдоналдс“ когато си поиска, а той, Дейл Барбара, не можеше.

— Знаем и за това. Проблем с пейсмейкъра му.

— Второ — продължи Барби, — новият шериф, който е като дупе и гащи с единствения влиятелен градски съветник, назначи няколко нови попълнения в полицията. По една случайност това са същите онези типове, които се опитаха да ми откъснат главата на паркинга пред местния нощен клуб.

— Ще трябва да се издигнеш над тези неща, полковник.

— Защо ме наричате полковник? Вие сте полковникът.

— Честито — поздрави го Кокс. — Ти не само започна отново да служиш на родината си, но и получи абсолютно зашеметяващо повишение.

— Не! — извика Барби. Джулия го гледаше загрижено, но той изобщо не я забелязваше. — Не, не го искам!

— Може и да не го искаш, обаче го получи — каза Кокс. — И възнамерявам да изпратя копие от заповедта на твоята приятелка от вестника, преди да спрем интернет достъпа на злополучното ви малко градче.

— Да го спрете? Не можете да го спрете!

— Заповедта е подписана лично от президента. И на него ли ще кажеш „не“? Знаеш колко сърдит става, когато го ядосат…

Барби мълчеше. Мислите му препускаха.

— Трябва да отидеш при въпросния влиятелен градски съветник и шерифа — заяви Кокс. — И да им кажеш, че президентът е обявил военно положение в Честърс Мил и ти си командващият офицер. Сигурен съм, че ще се сблъскаш с известна съпротива, ала информацията, която току-що ти дадох, ще ти помогне да възстановиш връзката на града с външния свят. Знам, че си способен да убеждаваш хората. Видях го с очите си в Ирак.

— Сър… — въздъхна Барби, — боя се, че сте разчели погрешно тукашната ситуация. — Той прокара пръсти през косата си. Ухото му пулсираше от проклетия телефон. — Явно по-лесно можете да разберете същността на Купола, отколкото случващото се в това градче вследствие от него. А са минали по-малко от трийсет часа.

— Тогава ми помогни да го разбера.

— Казвате, че президентът иска да го направя. Ами ако му се обадя и му кажа да целуне червения ми задник?

Джулия го изгледа ужасена и това го разпали още повече.

— Или му кажа, че съм бил прикрит агент на „Ал Кайда“ и съм планирал да го убия — бум, с изстрел в главата. Това как ви се струва, а?

— Лейтенант Барбара — исках да кажа полковник Барбара — казахте достатъчно.

Обаче Барби не смяташе така.

— Дали би могъл да изпрати ФБР да дойдат тук и да ме арестуват? Тайните служби? Или шибаната Червена армия? Не, сър. Никакъв шанс.

— Планираме да променим това, както току-що ти обясних — изсумтя ядосано Кокс. Благоразположението и доброто настроение на полковника сякаш се бяха изпарили яко дим.

— Ако планът ви сработи, чувствайте се свободни да пратите тук някоя федерална агенция по ваш избор, която да ме закопчае. Останем ли отрязани от света обаче, кой от тукашните ще ми обърне внимание? Набийте си го в главите най-накрая — целият град е отцепен. И то не само от Америка, но и от целия свят. И нито ние, нито вие можете да сторите нещо по въпроса.

— Не разбираш ли, че се опитваме да ви помогнем? — промълви едва чуто Кокс.

— Вижте сега, аз ви вярвам почти на сто процента. Но дали някой друг ще ви повярва? Когато хората потърсят помощта, заради която плащат данъци, виждат застанали на пост войници, които са им обърнали гърбовете си. Адски красноречиво послание, не смятате ли?

— Говориш твърде много за човек, който е казал „не“.

— Не съм казвал „не“. Казах, че съм на косъм от ареста и ако се самообявя за временен комендант на града, това с нищо няма да помогне.

— Я си представи, че се обадя на председателя на градския съвет… как се казваше… Сандърс… и му кажа, че…

— Точно това имах предвид, когато изтъкнах, че не познавате ситуацията. Тя е същата като в Ирак, само дето сега вие сте във Вашингтон и подобно на останалите канцеларски плъхове нямате реална представа за случващото се. Понякога недостатъчната информация е по-лоша от липсата на информация.

— Както казва Александър Поуп, да знаеш малко е по-опасно от това да не знаеш нищо — отбеляза отнесено Джулия.

— Ако Сандърс не е точният човек, тогава кой ни трябва?

— Джеймс Рени. Градският съветник. Той е големият бос тук.

Кратка пауза. После Кокс каза:

— Май ще бъде по-разумно да ви оставим интернет достъпа. И бездруго някои от нас смятат, че спирането му е прибързано и необмислено решение.

— Защо? — попита Барби. — Не мислите ли, че ако не ни резнете нета, рано или късно тайната рецепта за боровинковия пай на леля Сара ще се разчуе по широкия свят?

Джулия изпъна гръб и промърмори тихо:

— Искат да ни спрат интернета?

Барби й даде знак да мълчи.

— Изслушай ме, Барби. Да предположим, че се обадим на този Рени и му кажем, че ужасно съжаляваме, ала се налага да отрежем достъпа ви до интернет, понеже ситуацията е екстремна и дрън-дрън-дрън. След което ти ще ни „накараш“ да променим решението си и така ще го убедиш в значимостта си.

Барби се замисли. Току-виж този план проработил. Поне за известно време. Макар че нямаше никаква гаранция.

— Освен това — продължи Кокс — ще им дадеш и информацията, която ти споделих. С което не само ще спасиш мнозина, но и ще им помогнеш да се избавят от страховете си.

— Искам достъпът до интернет да остане — заяви Барби. — Както и телефоните.

— Това ще бъде трудничко. Може и да успея да ви запазя нета, ала… опитай се да ме разбереш и ти, човече. В комитета има най-малко петима твърдоглавци като Къртис Лемей17, които са абсолютно убедени, че всички до един в Честърс Мил са терористи до доказване на противното.

— Интересно ми е каква вреда на Америка биха могли да нанесат тези хипотетични терористи? Да взривят със самоубийствени атаки Независимата църква?

— Няма нужда да ме убеждаваш. Напълно споделям мнението ти.

Барби не се съмняваше в това.

— Е, мога ли да разчитам на теб?

— Ще ви кажа, когато се чуем отново. Изчакайте обаждането ми, преди да предприемете каквото и да било. Първо трябва да поговоря с вдовицата на шерифа.

— Надявам се, че ще запазиш поверителната информация, която ти дадох, за себе си — добави Кокс.

Барби за пореден път бе поразен от това как дори Кокс — който бе доста по-интелигентен от повечето униформени коне с капаци, — не можеше да проумее промените, възникнали в резултат от Купола. Под неговия похлупак думичките „поверително“ и „секретно“ бяха изгубили всякакво значение.

„Ние сме изправени срещу тях — помисли си младият мъж. — В момента това е положението. Освен ако налудничавата им идея не проработи.“

— Сър, наистина се налага да се чуем отново; батерията на телефона, по който говоря, е почти изтощена. — След което добави: — И не забравяйте, че трябва пак да обсъдим нещата, преди да ги придвижите към някой шеф.

— Добре, само запомни, че Големият взрив е насрочен за тринайсет нула нула утре. Ако искаш да обезпечиш по-висока живучест, по-добре стой на предната линия.

„Да обезпечиш по-висока живучест.“ Поредната изпразнена от съдържание фраза под Купола. Освен ако не ставаше въпрос за упътване по съхранение на газова бутилка.

— Пак ще говорим — каза Барби и прекъсна връзката, преди Кокс да успее да каже нещо друго. Повечето автомобили бяха напуснали шосе 119 и Франк Делесепс се бе облегнал на покрива на мощния си шевролет „Нова“. Докато минаваха покрай впечатляващия олдтаймер, Барби забеляза стикера с надпис: „СЕКС, БЕНЗИН ИЛИ ГАНДЖА — НИКОЙ НЕ ВОЗИ БЕЗПЛАТНО“, както и малкия полицейски буркан върху таблото. И си каза, че този контраст прекрасно символизира всички онези неща, които се бяха обърнали с главата надолу в Честърс Мил.

Докато пътуваха, Барби сподели с Джулия всичко, което полковникът му беше казал.

— Това, което планират, с нищо не е по-различно от идеята на пострадалото хлапе — възмути се тя.

— Е, има известни разлики — подметна той. — Хлапето използваше пушка, а те са си приготвили крилати ракети. Явно смятат да проверят на практика своята теория за Големия взрив.

Тя се усмихна. Усмивката й бе измъчена и я караше да изглежда на шейсет вместо на четирийсет и три.

— Мисля, че следващият брой на вестника ще излезе по-скоро, отколкото възнамерявах.

Барби кимна.

— Супер, нека всички да прочетат за това.

7.

— Здрасти, Сами — каза някой. — Как си?

Саманта Буши не разпозна гласа и се обърна предпазливо, повдигайки бебешкото кенгуру с две ръце. Литъл Уолтър бе заспал и сякаш тежеше цял тон. Хълбокът я болеше от падането и се чувстваше наранена не само физически — все пак онази проклета Джорджия Ру я бе нарекла „лесба“. Джорджия Ру, която бе идвала неведнъж в караваната на Сами, за да поиграе на билярд със схванатия задръстеняк, с когото излизаше.

Беше бащата на Дуди. Сами бе разговаряла с него хиляди пъти, ала не можа да разпознае гласа му; в интерес на истината едва разпозна и самия него. Човекът изглеждаше не просто състарен и тъжен; изглеждаше съсипан. Дори не удостои с поглед бюста й, което означаваше много.

— Здравейте, господин Сандърс. Господи, не ви видях на… — Тя махна с ръка към изпотъпканата поляна и голямата шатра, която се бе деформирала, сякаш всеки момент ще се сгромоляса. Господин Сандърс обаче изглеждаше в по-окаяно състояние от нея.

— Бях приседнал на сянка — отвърна с треперещ глас и се усмихна извинително. Беше болезнено човек да го гледа. — Трябваше да пийна нещичко. Не беше ли топличко за октомври? О, да. Какъв приятен следобед, казах си — прекрасен градски следобед, — и после това момче…

О, боже милостиви, той се разплака!

— Ужасно съжалявам за жена ви, господин Сандърс. Моите съболезнования.

— Благодаря ти, Сами. Много си мила. Мога ли да ти помогна с бебето — примерно да го занеса до колата ти? Мисля, че вече можеш да тръгваш, пътят изглежда чист…

Това бе предложение, което Сами не можеше да откаже, въпреки че човекът продължаваше да плаче. Тя измъкна Литъл Уолтър от кенгуруто — все едно изваждаше голям и топъл самун хляб — и му го подаде. Бебето отвори очи, усмихна се, оригна се и отново заспа.

— Струва ми се, че има колетче в пелените си — отбеляза Сандърс.

— Да, той е перфектна машинка за говна. Добрият стар Литъл Уолтър.

— Сладур. Уолтър е прекрасно традиционно име.

— Благодаря ви.

Сами си каза, че няма смисъл да го осведомява, че първото име на бебето всъщност е Литъл18… а и беше сигурна, че вече са разговаряли на тази тема.

Той просто не си спомняше. Да повърви така с него — въпреки че той носеше бебето — бе ужасно досадният финал на един ужасно досаден следобед. Поне се оказа прав за трафика — автомобилното стълпотворение най-накрая се бе разчистило. Сами се зачуди след колко ли време целият град ще се върне отново към велосипедите.

— Никога не съм одобрявал идеята да пилотира самолет — заяви господин Сандърс. Сякаш продължаваше на глас вътрешен разговор, който е водил сам със себе си. — Понякога дори се чудех дали Клоди не спи с тоя тип…

Майката на Дуди да спи с Чък Томпсън? Сами бе едновременно потресена и заинтригувана.

— Едва ли — отбеляза мъжът и въздъхна тежко. — Във всеки случай сега няма никакво значение. Виждала ли си Дуди? Снощи не се прибра у дома.

Сами за малко да отговори: „Да, вчера следобед.“ Но ако Дудстър не бе спала вкъщи предишната нощ, така щеше само да засили тревогите на съсипания й старец. И той ще се впусне в дълъг разговор със Сами, по време на който тя ще трябва да наблюдава стичащите по лицето му сълзи и полюшващия се от едната му ноздра сопол. Тази перспектива никак не я блазнеше.

Стигнаха до колата й — стар „Шевролет“ с проядени от ръжда прагове на вратите. Тя пое бебето от ръцете на Сандърс и се намръщи при миризмата. Определено не ставаше въпрос за някакво си колетче, а за цял денк обемисти пратки.

— Не, господин Сандърс, не съм я виждала.

Той кимна и избърса носа си с опакото на дланта си. Сополът изчезна, явно преместен някъде другаде. Сами изпита облекчение.

— Сигурно е отишла в мола с Анджи Маккейн, а после се е отбила при леля си Пег в Сабатъс, щом е разбрала, че не може да се върне в града.

— Да, вероятно е направила точно така. — А после, когато Дуди се появи в Честърс Мил, старецът ще се изненада приятно. Клетият човечец напълно го заслужаваше. Сами отвори вратата и положи Литъл Уолтър на предната седалка. Беше се отказала от детските столчета за кола още преди месеци. Създаваха само главоболия. Пък и тя беше извънредно внимателен шофьор.

— Радвам се, че те видях, Сами. — Кратка пауза. — Ще се помолиш ли за жена ми?

— Ъъъ… разбира се, господин Сандърс, никакъв проблем.

Тя понечи да седне зад волана, ала в същия миг си спомни две неща — че Джорджия Ру бе сритала гърдата й с тежката си моторджийска бота — вероятно достатъчно силно, за да й остави синина — и че Анди Сандърс, съсипан или не, беше председателят на градския съвет на Честърс Мил.

— Господин Сандърс?

— Да, Сами?

— Някои от полицаите се държаха доста грубичко днес. Сигурно ще пожелаете да направите нещо по въпроса. Преди, нали разбирате, нещата да излязат от контрол.

Тъжната му усмивка не се промени.

— Виж, Сами, напълно разбирам как вие, младите хора, се отнасяте към полицията — аз също съм бил млад като вас, — ала положението ни в момента е критично. И колкото по-бързо възстановим реда и властта, толкова по-добре ще бъдат всички. Разбираш ме, нали?

— Да — кимна тя. Разбираше още и че мъката, колкото и силна да е, явно не пречи на един политик да ръси до болка познати клишета. — Е, до скоро!

— Те са добър отбор — добави отнесено Анди. — Пит Рандолф ще се погрижи да ги стикова още по-добре. Ще ги накара да действат в синхрон… Да танцуват един и същи танц… Да служат и закрилят, нали така?

— Разбира се — подхвърли скептично Саманта. Танцът „Служи и закриляй“ със задължителния елемент „ритници по бюста“. Тя запали двигателя и мимоходом констатира, че Литъл Уолтър отново се е унесъл и похърква доволно. Вонята от акото му обаче бе непоносима. Сами отвори прозорците и погледна в огледалото за обратно виждане. Господин Сандърс продължаваше да стои на поляната, която сега изглеждаше съвсем пуста. Той й помаха с ръка за довиждане.

Саманта му махна на свой ред, чудейки се къде ли Дуди е прекарала нощта, след като не се е прибрала вкъщи. После прогони тази мисъл — все пак не беше нейна работа — и пусна радиото. Единствената станция, която можа да хване без смущения, предаваше някакви религиозни нравоучения, така че побърза да я изключи.

Когато вдигна глава, забеляза, че Франки Делесепс стои на пътя пред нея с вдигната ръка, досущ като истински пътен полицай. Наложи се да натисне рязко спирачките, за да не го блъсне, както и да задържи с ръка бебето, което се килна заплашително напред. Литъл Уолтър се събуди и започна да плаче.

— Виж какво направи! — кресна Сами на Франки, с когото бе изкарала двудневна авантюра по времето, когато още бяха в гимназията; направиха го зад гърба на Анджи, която бе заминала на ученически музикален фестивал. — Бебето ми за малко да падне на пода!

— Къде е обезопасителното му столче? — попита Франки и се облегна на отворения й прозорец, при което бицепсите му се издуха. Големи мускули и малка пишка, това бе Франки Делесепс. Но доколкото Сами знаеше, на Анджи това явно й стигаше.

— Не е твоя работа.

Един истински пътен полицай би й съставил акт — не само за липсата на столче, но и заради думите й, — ала Франки само се ухили мазно.

— Виждала ли си Анджи?

— Не. — И това бе самата истина. — Сигурно е станало, докато е била извън града — предположи Сами, макар и да й се струваше, че точно жителите на Честърс Мил бяха онези, които се оказаха под похлупака.

— Ами Дуди?

Този път излъга. Обаче нямаше друг избор, защото Франк можеше да поговори с господин Сандърс.

— Колата на Анджи си е тук — изтъкна Франки. — Проверих в гаража им.

— Това не значи нищо. Може да са отишли някъде с киата на Дуди.

Младежът се замисли. Вече бяха почти сами; от задръстването бе останал само спомен. Ненадейно той каза:

— Боли ли те циценцето, захарче? — И преди да успее да му отвърне, се протегна и я стисна за гърдата. Доста грубичко при това. — Искаш ли да го цункам, за да му мине?

Тя го перна по ръката. Вдясно от нея Литъл Уолтър се скъсваше от рев. Понякога се чудеше защо Господ е създал мъжете. Или ти надуваха ушите, или ти причиняваха болка, или и двете едновременно.

Франки вече не се усмихваше.

— На твое място щях да съм по-внимателен, малката — изсъска. — Нещата вече не са както преди.

— Какво ще направиш? Ще ме арестуваш ли?

— Мисля си за нещо по-добро — ухили се той. — Хайде, пръждосвай се оттук. И ако срещнеш Анджи, кажи й, че искам да я видя.

Сами побърза да форсира двигателя и да се отдалечи колкото се може по-бързо от Франки Делесепс. Беше бясна и — не й се искаше да го признае, ала бе така — малко уплашена. След около километър отби встрани от пътя и смени памперса на Литъл Уолтър. На задната седалка държеше кутия за използваните памперси, обаче сега хич не й беше до нея. Вместо това изхвърли наакания памперс през прозореца на колата, недалеч от голямата табела с надпис:

Не след дълго задмина няколко хлапета на велосипеди и отново се запита кога ли всички ще зарежат автомобилите и ще започнат да въртят педалите. Макар че едва ли щеше да се стигне дотам. Някой щеше да оправи работата, също както в апокалиптичните филми, които тя обожаваше да гледа по телевизията, когато се надрусваше — ту вулкани изригваха в Лос Анджелис, ту зомби нападаха Ню Йорк… И когато нещата се върнеха към нормалното, Франки и Картър Тибодо отново щяха да се превърнат в онова, което бяха: провинциални неудачници без пукнат цент в джоба. А междувременно няма да й навреди да се скатава за известно време и да не им се набива на очи.

В крайна сметка бе доволна, задето бе успяла да не се раздрънка за Дуди.

8.

Щом чу изнервящото бипкане на уреда за измерване на кръвното налягане, Ръсти вече не се надяваше да успеят да спасят момчето. В интерес на истината надеждите му гаснеха, откакто качиха Рори в линейката — вероятно съдбата му бе предрешена още от мига на рикошета, — ала въпросното пиукане изписа тази истина с огромни букви в съзнанието му. Веднага след инцидента Рори трябваше да бъде изпратен в интензивното отделение на някоя голяма болница. Вместо това сега хлапето лежеше в оскъдно оборудвана операционна, където на всичкото отгоре беше и твърде задушно (климатикът бе изключен, за да не се натоварва генераторът), а край него се суетяха лекар (който отдавна трябваше да е излязъл в пенсия), неговият асистент (който никога не бе присъствал на неврохирургична интервенция) и една-единствена, преуморена от работа медицинска сестра.

— Вентрикуларна фибрилация, доктор Хаскел — каза тя.

В този момент мониторът, отчитащ сърдечната дейност, също се обади. Двата уреда забипкаха в дует.

— Разбрах, Джини. Не съм умрял. — Кратка пауза. — Исках да кажа „заспал“.

За миг двамата с Ръсти се спогледаха над покритото с чаршаф тяло на момчето. Очите на Хаскел бяха ясни и бистри — това определено не беше онзи увенчан със стетоскоп нагаждач, който се влачеше по коридорите на болницата като летаргичен призрак, — ала човекът изглеждаше ужасно състарен и грохнал.

— Е, поне направихме опит да го спасим — въздъхна Ръсти.

Всъщност лекарят бе направил доста повече от опит; стореното от него напомни на Ръсти за любимите му навремето юношески романи, в които застаряващият питчър напуска резервната скамейка и отново възкресява старата си слава в седмия мач от Световната купа. На трибуните обаче седяха само Ръсти и Джини Томлинсън и жестоката реалност не предвещаваше щастлив финал за легендарния ветеран.

Ръсти добави манитол към физиологичния разтвор в системата, за да редуцира до минимум подуването на мозъка. Хаскел пък напусна операционната и буквално хукна към лабораторията, за да направи пълна кръвна картина на хлапето. Друг не можеше да го стори; Ръсти нямаше нужната квалификация, а лаборанти просто липсваха. Болницата страдаше от отчаян недостиг на персонал. Парамедикът си помисли, че момчето на Динсморови навярно е само първата вноска от високата цена, която градът тепърва щеше да плаща заради липсата на достатъчно медицински персонал.

Когато изследванията бяха готови, се оказа, че положението е още по-лошо. Кръвната група на хлапето беше А-отрицателна, а те не разполагаха с такава в банките си. Имаха само нулева отрицателна — универсалният донор, — и му преляха четири дози от нея, което означаваше, че запасите на болницата вече се свеждаха до девет дози. И двамата си помислиха, че преливането й на момчето навярно бе равносилно на това да я излеят в канала, обаче никой не го изрече на глас. Докато животворната течност се процеждаше във вените на Рори, Хаскел изпрати Джини до миниатюрната кабинка, която служеше като болнична библиотека. След малко тя се върна с опърпан екземпляр от „Кратък увод в неврохирургията“. Лекарят отвори книгата на нужната страница, постави я до себе си, сложи отгоре й един отоскоп (в качеството му на преспапие) и започна да оперира. Ръсти си каза, че едва ли някога ще забрави бръмченето на медицинския трион, миризмата на костен прах в нетърпимо горещото помещение или бучката съсирена кръв, която се появи след изваждането на парченцето отчупена кост.

Въпреки всичко в продължение на няколко минути Ръсти се осмели да се надява. С премахването на хематома жизнените показатели на момчето се бяха стабилизирали — или поне опитаха да се стабилизират. После, докато Хаскел се стараеше да определи дали куршумът е в обсега му, състоянието на Рори рязко се влоши.

Ръсти се замисли за родителите му, които чакаха отвън и се надяваха, противно на всякаква логика, се надяваха детето им да се оправи. И ето че сега, вместо да изнесат момчето оттук и да го закарат по коридора вляво — в спешното отделение на болницата, където майката и бащата можеха да го видят, — щяха да поемат надясно, директно към моргата.

— Ако това беше обичайна ситуация, щях да го сложа на животоподдържащи системи и да помоля родителите му за донорство на органи — въздъхна Хаскел. — Но при обичайна ситуация той нямаше да бъде тук. А дори и да беше, нямаше да се мъча да го оперирам с помощта на… упътване, все едно става дума за шибана кола. — Лекарят вдигна отоскопа и го запрати през стаята. Той се удари в зелените плочки, отчупи част от една и тупна на пода.

— Искате ли да направим адреналинова инжекция, докторе? — попита Джини. Говореше спокойно, съсредоточено и хладнокръвно… и в същото време имаше вид на човек, който всеки момент ще се строполи на земята от изтощение.

— Не бях ли достатъчно ясен? Няма да удължавам повече агонията на това момче. — Хаскел се пресегна към червения превключвател на респиратора. Някой шегаджия — вероятно Туич — бе залепил там стикерче с надпис „БУМ!“ — Имаш ли друго мнение по въпроса, Ръсти?

Парамедикът се замисли, после поклати глава. Тестът на Бабински беше позитивен, свидетелствайки за тежко мозъчно увреждане, но най-важното в случая беше друго — нямаше даже нищожен шанс за подобрение. И никога не бе имало.

Хаскел изключи превключвателя. Оставен сам на себе си, Рори Динсмор си пое измъчено въздух, сетне се опита да го направи отново… и се отказа.

— Сега е… — Лекарят погледна големия часовник на стената. — Седемнайсет и трийсет. Ще го запишеш ли като време на настъпване на смъртта, Джини?

— Да, докторе.

Хаскел свали маската си и Ръсти угрижено забеляза, че устните на възрастния човек са синкави.

— Да се махаме оттук — каза. — Тази жега ме убива.

Обаче не беше жегата, а сърцето му. Лекарят се свлече по средата на коридора, докато вървеше към Олдън и Шели Динсмор, за да им съобщи лошите новини. В края на краищата се възползваха от адреналиновата инжекция, предложена от сестрата преди броени минути, ала тя не подейства. Същото се отнасяше за сърдечния масаж и електрошоковата терапия.

Време на настъпване на смъртта: седемнайсет и четирийсет и пет. Рон Хаскел надживя последния си пациент точно с трийсет и четири минути. Ръсти се отпусна тежко на пода и опря гръб в стената. Джини тъкмо съобщаваше лошата новина на родителите на момчето; от мястото, където седеше със заровено в шепите си лице, той дочу воплите на сломената от скръб майка. Те ехтяха из коридора на почти пустата болница и медикът имаше чувството, че ще продължават вечно.

9.

Барби си каза, че навремето вдовицата на шерифа е била изключителна красавица. Дори сега, въпреки тъмните кръгове под очите й, избелелите дънки и нещо, наподобяващо горнище на пижама, които носеше, Бренда Пъркинс изглеждаше поразително. Младежът си помисли, че интелигентните хора рядко изгубват красотата си — стига наистина да я притежават, — а той ясно виждаше колко умни и будни са очите й. Имаше и нещо друго — траурът й явно не бе успял да заглуши любопитството й. И точно в този конкретен момент обектът на любопитството й беше самият той.

Тя погледна през рамо към колата на Джулия, която се отдалечаваше на заден ход по алеята, и вдигна въпросително ръце. „Къде тръгна?“ — сякаш казваше жестът й.

Журналистката се подаде през прозореца и извика:

— Имам малко работа покрай излизането на новия брой! Трябва и да намина през „Дивата роза“ и да съобщя на Ансън Уилър лошата новина — тази вечер е на смяна. Не се тревожи, Брен, Барби е напълно безопасен!

И преди Бренда да отвърне или да възрази, Джулия подкара по Морин Стрийт — жена, заела се с изпълнението на своята мисия. Изведнъж на Барби му се прииска да е с нея и единствената му задача да бъде приготвянето на четирийсет сандвича с шунка и сирене и още толкова с риба тон.

Щом Джулия се скри от поглед, госпожа Пъркинс отново се зае да оглежда изпитателно посетителя си. Стояха от двете страни на мрежестата врата на верандата. Барби имаше чувството, че присъства на интервю за работа.

— Така ли е? — попита Бренда.

— Моля, госпожо?

— Безопасен ли сте?

Младият мъж се замисли. Преди два дни без колебание би отвърнал „да“ (определено), ала този следобед се чувстваше повече като войник във Фалуджа, Ирак, отколкото като готвач в Честърс Мил, Мейн. Накрая каза, че е послушно момче, което накара жената да се усмихне.

— Е, мисля, че трябва сама да се уверя в това — добави тя. — Макар че в момента способността ми за преценка не е кой знае каква. Претърпях голяма загуба.

— Знам, госпожо. Моите съболезнования.

— Благодаря ви. Погребението му е утре. Тъкмо ще напусне загубеното погребално бюро на Бауи, което по цяло чудо не е фалирало, при положение че всички тукашни използват това на Кросман в Касъл Рок. Неслучайно местните го наричат „Погребалния хамбар на Бауи“. Стюарт е кръгъл идиот, а брат му Фърналд е по-зле и от него, обаче сега нямаме друг избор. Аз нямам друг избор — поправи се тя и въздъхна тежко като домакиня, изправена пред сериозно задължение. В това нямаше нищо чудно за Барби. Смъртта на любимия човек влачи подире си безброй неприятни неща, едно от които без съмнение е уреждането на погребението му.

Той не очакваше тя да излезе на верандата, ала Бренда направи точно това.

— Хайде да се поразходим малко, господин Барбара. После може и да ви поканя вътре, но не и докато не се уверя във вас. Обикновено вярвам безпрекословно на Джулия, обаче в случващото се напоследък няма нищо обикновено. — Поведе го покрай къщата и двамата запристъпваха бавно по окосената, почистена от шумата морава. Вдясно бе дъсчената ограда, отделяща имота на Пъркинс от съседите, а вляво пъстрееха грижливо поддържани цветни лехички.

— Цветята бяха голямата страст на мъжа ми. Сигурно си мислите, че това е необичайно хоби за един полицай…

— Напротив.

— Аз също, обаче не можете да отречете, че сме малцинство. В малките градчета често има големи предразсъдъци. Писателите Грейс Металиъс и Шъруд Андерсън са напълно прави за това. — Пък и тук… — добави тя, докато свиваха зад ъгъла на къщата и се озоваха сред обширен двор — ще остане светло по-дълго време. Имам генератор, обаче тази сутрин престана да работи. Предполагам, че му е свършило горивото. Имам резервна бутилка, но не знам как да я сменя. Често натяквах на Хауи за генератора. Той все искаше да ме научи как да се оправям с него, ала аз отказвах. Ей-така, напук. — От окото й се отрони сълза и се търкулна по бузата й. Тя я избърса машинално. — Сега бих му се извинила, ако можех. Бих му признала, че е прав. Ама не мога, нали?

Барби знаеше какво е риторичен въпрос, ето защо се върна към генератора.

— Ако е само резервоарът, мога и аз да го сменя — предложи.

— Благодаря ви. — Бренда го поведе към малка масичка, до която имаше хладилен шкаф. — Щях да помоля Хенри Морисън и възнамерявах да купя още няколко резервни бутилки от „Бърпис“, обаче когато излязох днес следобед, „Бърпис“ бе затворен, а Хенри беше на Динсморовата поляна заедно с всички други. Как смяташ, дали ще мога да си ги набавя утре?

— Може би — отвърна Барби. В интерес на истината се съмняваше.

— Чух за момчето — добави тя. — Съседката ми Джина Буфалино се отби и ми каза. Ужасна трагедия. Ще оживее ли?

— Не знам — вдигна рамене той. После обаче, навярно защото интуицията му подсказа, че с откровеност най-лесно ще спечели доверието на жената, добави: — Не ми се вярва.

— Не… — въздъхна тя и отново избърса очите си. — Не, това е ужасно. — Наведе се и отвори хладилния шкаф. — Имам вода и диетична кола. Това бе единствената газирана напитка, която разрешавах на Хауи. Какво предпочитате?

— Вода.

Бренда отвори две бутилки минерална вода. След като отпиха, тя го изгледа с тъжните си любопитни очи.

— Джулия ми каза, че искаш ключ за общината — мина тя на „ти“. — Разбирам защо ти трябва. Също така разбирам защо не искаш Джим Рени да узнае…

— Може и да се наложи да узнае. Ситуацията се промени. Нали разбирате, че…

Тя вдигна ръка и поклати глава. Барби замлъкна.

— Преди да продължиш, искам да ми разкажеш за проблемите си с Рени младши и приятелите му.

— Госпожо, нали съпругът ви…

— Хауи рядко говореше за случаите си, но този беше изключение. Сякаш не му даваше покой. Затова първо искам да видя дали твоята версия съвпада с неговата. Ако не съвпада, ще те помоля да си тръгнеш. Можеш да вземеш водата със себе си.

Барби посочи малката червена барака до левия ъгъл на къщата.

— Това ли е генераторът ви?

— Да.

— Ако сменя резервоара, докато си говорим, ще ме слушате ли внимателно?

— Да.

— Искате цялата истина, нали, госпожо?

— Точно така. И ако още веднъж ме наречеш „госпожо“, кълна се, ще те фрасна.

Вратата на бараката се придържаше затворена от лъскава медна кукичка. Явно мъжът, който до вчера бе живял тук, се бе грижил добре за нещата си… макар че не би трябвало да оставя резервоара само с една бутилка. Барби си каза, че без значение от развоя на разговора, утре ще направи всичко възможно да набави поне няколко резервни бутилки на жената.

Междувременно ще й разкаже всичко, което тя иска да узнае за онази нощ. Тъкмо щеше да му е по-лесно, докато е обърнат с гръб към нея. Не му беше никак приятно да разказва, че всичко е започнало заради Анджи Маккейн, която го бе възприела като желан сексуален трофей и бе тръгнала да го сваля.

„Бъди възпитан“ — напомни си той и заразказва историята си.

10.

Най-яркият му спомен от изминалото лято бе онази песен на Джеймс Макмърти, която сякаш звучеше отвсякъде — „Разговор на бензиностанцията“. А стихът, който се беше запечатал в съзнанието му, бе как в малкото градче „всеки трябва да си знае мястото“. Тези думи изплуваха в паметта му, когато Анджи застана твърде близо до него, докато той готвеше, и уж неволно взе да притиска бюста си в ръката му, пресягайки се за едно или за друго. Барби добре знаеше кое е гаджето й; знаеше още и че Франки Делесепс е близък с местната власт, пък макар и само заради приятелството си със сина на Големия Джим Рени. Дейл Барбара, от друга страна, си беше малко или много скитник. И не се вписваше в социалния пейзаж на Честърс Мил.

Една вечер Анджи протегна ръка покрай бедрото му и го стисна леко за чатала. Той реагира и миг по-късно разбра от дяволитата й усмивка, че тя също е почувствала реакцията му.

— Можеш да получиш нещичко отзад, ако искаш — каза тя. Намираха се в кухнята и тя повдигна ръба на късата си пола, показвайки дантелено розово бельо. — Съвсем честно.

— Мисля да пасувам — отвърна той и Анджи му се изплези.

Бе ставал свидетел на подобни случки в половин дузина ресторантски кухни, дори се бе включвал от време на време в някои от тях. Специално тази навярно се дължеше на мимолетното момичешко увлечение по по-възрастния и сравнително симпатичен колега. После обаче Анджи и Франки се разделиха и една вечер, докато Барби изхвърляше боклука след края на работното време, тя го изненада с доста фриволен ход.

Барби се обърна и видя, че Анджи стои пред него. Тя го притисна към себе си, впи устни в неговите и в началото той отвърна на целувката й. После обаче, когато момичето улови едната му ръка и я постави върху лявата си гърда, той дойде на себе си. Бюстът й бе разкошен — твърд и стегнат, — ала щеше да му създаде само неприятности. Опита се да се отдръпне, обаче Анджи увисна на врата му, впила нокти в тила му. Тогава Барби приложи малко повечко сила, отколкото възнамеряваше, за да я отдели от себе си, в резултат на което момичето се блъсна в контейнера за смет. Тя го изгледа ядосано, попипа дънките си и му хвърли изпепеляващ поглед.

— Мерси! Сега панталоните ми са целите в боклук!

— Трябваше да се пуснеш сама — отвърна тихо той.

— На теб ти хареса!

— Може би — каза Барби, — но не харесвам теб. — В следващия миг обаче забеляза как гневът и оскърблението й се струпват като черни облаци в изражението й и побърза да добави: — Искам да кажа, харесвам те, но не по този начин.

Анджи обаче добре знаеше, че в подобни ситуации хората казват точно това, което са искали да кажат.

Четири дни по-късно, докато си седеше в „Дипърс“, някой заля с бира гърба му. Барби се обърна и видя Франки Делесепс.

— Хареса ли ти, Баа-аарби? Ако ти е харесало, мога да го направя пак — днес бирата е по два долара голямата халба. А ако не ти е харесало, можем да се разберем отвън, разбира се.

— Не знам какво ти е казала, обаче не е така — каза Барби. Джубоксът свиреше нещо — не беше песента на Макмърти, но именно нейните думи отекваха в главата му: „Всеки трябва да си знае мястото.“

— Каза ми, че ти е отказала, обаче въпреки това ти си я изчукал. С колко кила си по-тежък от нея? Петдесет? Това ми звучи като изнасилване.

— Не съм я изнасилил — заяви Барби, макар и да знаеше, че само си хаби думите.

— Искаш ли да излезем навън, копеле, или те е страх?

— Страх ме е — отвърна той и за негова изненада Франки се отдалечи. Барби си каза, че е получил достатъчно бира и музика за една нощ, и тъкмо ставаше да си ходи, когато другият се завърна — този път носеше не халба, а голяма кана.

— Не го прави — предупреди го Барби, ала, естествено, Франки не му обърна никакво внимание. Плисна бирата в лицето му. Истински душ от „Будвайзер“ светло. Няколко души се изсмяха и изръкопляскаха в пиянски възторг.

— Сега можем да излезем и да си уредим сметките — каза Франки, — а ако не искаш, ще почакам. Последно предупреждение, Баа-аарби.

И Барби тръгна с него, осъзнавайки, че трябва да действа светкавично. Ако проснеше Франки на земята, без много хора да го видят, това щеше да сложи край на конфликта. Можеше даже да му се извини и да повтори, че никога не е спал с Анджи. Нямаше да каже, че тя му се натискаше, въпреки че доста хора го знаеха (включително Роуз и Ансън). Току-виж, разбитият му нос го освестил и Франки ще прозре онова, което бе очевадно за Барби — че всичко е замислено от малката фръцла, за да си го върне тъпкано на готвача.

В началото му се струваше, че няма причина ситуацията да не се развие по този начин. Франки стоеше здраво стъпил на земята, вдигнал юмруци като легендарния боксьор Джон Л. Съливан, и хвърляше двойна сянка под светлината на лампите в срещуположните краища на паркинга. Изглеждаше зъл, силен и прост; типичният селски отворко. Явно бе свикнал да поваля противниците си с един-единствен мощен удар, след което да ги довършва със серия бързи крошета, докато не започнат да циврят за милост.

Той пристъпи тромаво напред и пусна в действие тайното си (което хич не беше толкова тайно) оръжие — ъперкът, който Барби избегна по най-простичкия възможен начин, като килна главата си на една страна. После отговори с директен удар в слънчевия сплит, Франки се строполи на земята със смаяно изражение.

— Не се налага да… — започна Барби и в този миг Рени младши го изненада отзад, удряйки го в бъбреците. Барби залитна напред. Там го чакаше Картър Тибодо — той изскочи между две паркирани коли и замахна отдалеч в мощен раундхаус. Ако юмрукът му бе срещнал челюстта на противника му, със сигурност би я строшил, ала Барби парира ръката му навреме. Въпреки това именно тогава получи най-сериозната си травма, която дори в деня на появата на Купола не бе избледняла и изпъкваше в грозноват жълтеникав оттенък.

Завъртя се рязко настрани, осъзнавайки, че е попаднал в капан, и си каза, че трябва да се махне възможно най-бързо оттук, преди някой да е пострадал сериозно. Нямаше предвид себе си. Бе готов да побегне; не страдаше от глупаво честолюбие. Обаче направи точно три крачки, преди Мелвин Сиърлс да го спъне. Барби се просна по корем на чакъла и в същия момент ритниците започнаха да се сипят отгоре му. Закри главата си, но ръцете, краката и задникът му се оказаха незащитени от яростната атака на масивните кожени обувки. Един от ритниците го уцели в ребрата точно преди да успее да се понадигне на едно коляно зад пикапа за стари мебели на Стъби Норман.

Тогава желанието му да намери разумен изход от ситуацията се изпари и той престана да мисли за бягство. Изправи се, обърна се с лице към нападателите си и протегна длани към тях в знак, че ги очаква. Проходът, където бе застанал, беше тесен. Трябваше да го нападат един по един.

Рени младши се пробва пръв; ентусиазмът му бе възнаграден с хубав ритник в корема. Барби носеше маратонки, а не кожени боти, ала въпреки това ритникът му бе достатъчно мощен, за да запрати Младши до пикапа, където той се приведе, мъчейки се да си поеме дъх. Франки беше вторият и Барби го награди с два удара в лицето — болезнени, но не твърде силни, за да му счупят нещо. Започваше да идва на себе си.

Чакълът зад гърба му изхрущя. Той се обърна тъкмо навреме, за да отнесе крошето на Картър Тибодо, който се бе промъкнал зад гърба му. Юмрукът го фрасна в слепоочието и пред погледа му затанцуваха звезди. („Една от тях бе ярка като комета“ — сподели пред Бренда, докато отваряше вентила на новата газова бутилка.) Тибодо направи крачка напред и бе удостоен с подсичащ ритник в глезена, в резултат на който самодоволната усмивка на Картър бе заменена от болезнена гримаса. Той падна на едно коляно, подобно на състезател по американски футбол, стиснал топката миг преди да се хвърли в атака. Само дето футболистите обикновено не се държат за глезените.

— Биеш се нечестно, шибаняко! — кресна възмутено Тибодо.

— Виж ти кой го каз… — понечи да му отвърне Барби, преди да бъде прекъснат от Мелвин Сиърлс. Той го приклещи с лакът през врата и Барби използва собствения си лакът, за да нанесе контраудар на Сиърлс, с който му изкара въздуха. В дъха на Мелвин се усещаха бира, цигари, сушени наденички… Барби се обърна, очаквайки Тибодо да му се нахвърли, преди да е успял да се измъкне от тесния проход между колите. Вече нямаше да проявява милост. Лицето му пулсираше от болка, същото се отнасяше и за ребрата му. Изведнъж реши — и решението му се стори съвсем разумно предвид обстоятелствата, че ще изпрати и четиримата в болницата. Там нападателите му можеха да си обсъждат на воля принципите на нечестния бой, докато се подписваха на гипсовите си превръзки.

В този момент колата на шериф Пъркинс — извикан или от Томи, или от Уилоу Андерсън, съдържателите на заведението — се закова рязко на паркинга с включени светлини. Биещите се бяха ярко осветени като актьори под светлината на сценични прожектори.

Пъркинс пусна за секунда-две и полицейската сирена; после излезе от колата и подръпна колана, обгръщащ масивната му талия.

— Не е ли малко рано за бой, момчета? Да бяхте изчакали уикенда…

На което Рени младши отвърна…

11.

Не се налагаше Барби да й казва как бе отвърнал Младши; Бренда го знаеше от самия Хауи и не беше изненадана. Още от малък синът на Големия Джим си беше изпечен лъжец, особено в случаите, когато на карта бе заложен собственият му задник.

— Казал е: „Готвачът започна.“ Права ли съм?

— Абсолютно — кимна Барби и натисна бутона за включване. Генераторът изръмжа и заработи без проблеми. Младият мъж се усмихна на Бренда, макар и да усещаше как издайническата руменина затопля бузите му. Това, което току-що й бе разказал, не беше любимата му история, обаче предполагаше, че би предпочел да сподели нея пред онази за спортната зала във Фалуджа. — Всичко е готово — светлини, камера, екшън!

— Благодаря ти. Колко време ще издържи?

— Не повече от два-три дни, но дотогава всичко може и да е свършило.

— Съмнявам се. Предполагам, знаеш какво те е спасило от ареста онази нощ?

— Естествено — отвърна Барби. — Съпругът ви видя как беше. Четирима срещу един. Беше си очевидно.

— Другите ченгета не биха го забелязали, дори и да те бяха нападнали пред очите им. Имаш късмет и че Хауи бе дежурен онази нощ; по график трябваше да застъпи Джордж Фредерик, ала му дадоха болнични заради стомашно неразположение. — Тя се замисли. — Не просто късмет; сякаш самото провидение се е намесило, за да те спаси.

— Напълно съм съгласен — кимна той.

— Искаш ли да влезем вътре, господин Барбара?

— Трябва ли? Тук ми е много приятно.

— На мен също. И бездруго скоро ще застудее. А може би няма? Как смяташ?

Барби вдигна рамене.

— Когато Хауи те е отвел в управлението, Делесепс му е казал, че си изнасилил Анджи Маккейн. Права ли съм?

— Това беше първата му версия. После заяви, че май не било точно изнасилване… Тя се изплашила и ми казала да спра, а аз не съм я послушал. Предполагам, че това се води „изнасилване от втора степен“.

Жената се усмихна.

— Внимавай да не кажеш пред някоя феминистка, че изнасилването има степени.

— Ще внимавам. Както и да е, съпругът ви ме отведе в стаята за разпити, която повече прилича на килерче, където чистачките си държат метлите…

Бренда се засмя.

— … след което натика и Анджи вътре. Сложи я да седне така, че да ме гледа в очите. Мамка му, беше толкова тясно, че лактите ни се допираха. По принцип, за да излъжеш за нещо значимо, се изисква сериозна психическа подготовка и това в най-голяма степен се отнася за младите хора. Видях го и при Анджи. Съпругът ви също го видя. Каза й, че тази работа ще отиде в съда. Разясни й какви са наказанията за лъжесвидетелстване. И накрая тя се отказа от показанията си. Призна, че не е имало полов акт, да не говорим за изнасилване.

— Хауи си имаше девиз: „Първо разумът, после законът.“ И винаги се ръководеше от това в своята работа. Това не е начинът, по който действа Питър Рандолф, защото, от една страна, в главата му цари пълна каша, а, от друга, не може да се оправи с Рени. А моят съпруг можеше. Хауи ми сподели, че когато вестта за вашето… спречкване… стигнала до господин Рени, той настоял да бъдеш подведен под отговорност за нещо. Не бил на себе си от гняв. Знаеше ли за това?

— Не — поклати глава Барби. В същото време никак не беше изненадан.

— Тогава Хауи казал на господин Рени, че ако нещо отиде в съда, той лично ще се погрижи цялата история да отиде в съда, включително и боят „четирима срещу един“ на паркинга. И добавил, че един добър адвокат би могъл да вкара дори гимназиалните изстъпления на Франки и Младши в делото. Известни са ми поне няколко, макар че никое от тях не може да се сравнява с твоя случай.

Бренда поклати глава.

— Рени младши никога не е бил приятно хлапе, но до един момент поне беше сравнително безобиден. Промени се през последната година — година и нещо. Хауи го знаеше и това го тревожеше. Наскоро открих, че Хауи е знаел някои неща за бащата и сина… — Тя замлъкна и Барби усети, че жената се колебае дали да продължи да говори по темата. В крайна сметка се отказа; явно дискретността, която бе усвоила като шерифска съпруга, се бе превърнала в навик, който трудно можеше да бъде превъзмогнат.

— Хауи те е посъветвал да напуснеш града, преди Рени да е открил някакъв друг начин да те тормози, нали? И предполагам, че най-вероятно Куполът ти е попречил да го сториш…

— Отговорът и на двата ви въпроса е „да“. Мога ли да си взема диетична кола, госпожо Пъркинс?

— Наричай ме Бренда. А аз ще ти казвам Барби, ако нямаш нищо против. Моля, заповядай — заведението е на самообслужване.

Той се наведе и си взе кола от хладилния шкаф.

— Искаш ключ от противоядреното укритие, за да вземеш оттам Гайгеров брояч. Мога да ти помогна и ще го направя. Обаче останах с впечатлението, че искаш и Джим Рени да узнае за това, и точно тази идея ме притеснява. Може би мъката замъглява съзнанието ми, но не разбирам защо искаш сам да влезеш в открита конфронтация с него. Големия Джим побеснява всеки път, когато някой уронва авторитета му, а ти поначало не си сред любимците му. Пък и не ти дължи никакви услуги. Ако съпругът ми още бе шериф, може би двамата заедно щяхте да успеете да го сложите на мястото му… Мисля, че това доста би ми харесало. — Тя се приведе и го изгледа с цялата откровеност на обрамчените си от тъмни кръгове очи. — Обаче Хауи вече го няма и ти най-вероятно ще се озовеш в някоя от килиите на тукашния арест, вместо да търсиш някакъв тайнствен генератор.

— Наясно съм с всичко това, обаче възникна нещо ново. Военновъздушните сили възнамеряват да изстрелят крилата ракета срещу Купола — утре, точно в тринайсет нула нула.

— Мили боже!

— Вече са изстреляли няколко ракети по него, ала само за да определят колко нависоко се издига бариерата. Радарите се оказали безполезни да свършат таза работа. Всички от изстреляните досега ракети били с халосни бойни глави. Тази обаче ще бъде от най-мощните в своя клас. От онези, с които взривяват бетонни бункери.

Бренда пребледня.

— Към коя част на града смятат да я изстрелят?

— Прицелната точка ще бъде мястото, където Куполът пресича Битч Роуд. Предната нощ двамата с Джулия бяхме точно там. Експлозията ще бъде на височина метър и половина над земята.

Долната й челюст увисна по абсолютно неподобаващ за една дама начин.

— Не може да бъде!

— Боя се, че може. Ще я изстрелят от бомбардировач Б-52 и тя ще полети по предварително зададения й курс. И като казвам „предварително зададен“, наистина е така. Траекторията й е програмирана с невероятна точност и е съобразена с всички особености на местния релеф, спусне ли се веднъж до нивото на целта си. Тези ракети наистина са зловещи. Ако се взриви, без да пробие Купола, всички в града ще се разминат само с уплаха — тътенът ще е оглушителен, все едно е дошъл Денят на страшния съд. Успее ли да го пробие обаче…

Тя несъзнателно се хвана за шията.

— Какви ще бъдат пораженията? Барби, нямаме нито една пожарна кола!

— Сигурен съм, че ще осигурят достатъчно противопожарно оборудване. Що се отнася до пораженията… — Той вдигна рамене. — Всички жители ще трябва да бъдат евакуирани, това е извън всякакво съмнение.

— Разумно ли е? Това, което са намислили, разумно ли е?

— Спорен въпрос, госпожо… Бренда. Вече са го решили. И се опасявам, че става още по-лошо… — Уплашеното й изражение го накара да добави: — За мен, не за града. Повишиха ме в чин полковник. С указ на президента.

Тя завъртя театрално очи.

— Честито!

— От мен се очаква да обявя военно положение и да поема контрола над Честърс Мил. Джим Рени няма ли да се зарадва, щом го чуе?

Реакцията й го изненада, защото Бренда избухна в смях. В следващия миг се изненада и от собствената си реакция, защото се присъедини към смеха й.

— Разбирате ли проблема ми? Градът няма защо да знае, че искам да взема за кратко Гайгеровия брояч, обаче трябва да узнае за крилатата ракета, която ще литне насам. Ако аз не го сторя, Джулия Шамуей ще разпространи новината, но градската управа трябва да чуе новината за ракетата от мен. Защото…

— Знам защо. — Лицето й вече не изглеждаше толкова бледо, навярно заради аленото зарево на залязващото слънце. — Защото само така ще можеш да укрепиш авторитета си тук… и точно това иска и началникът ти от теб.

— Предполагам, че с Кокс вече сме по-скоро колеги — подхвърли Барби.

Тя въздъхна.

— Андрея Гринъл. Ще уведомим първо нея, след което ще отидем заедно при Рени и Анди Сандърс. Поне ще ги превъзхождаме в числено отношение три към две.

— Това не беше ли сестрата на Роуз? Защо?

— Не знаеш ли, че тя също е градски съветник? — Той поклати глава и Бренда добави: — Недей да се косиш. Много жители на Честърс Мил също не го знаят, въпреки че тя заема този пост вече от няколко години. Обикновено е пионка на другите двама… всъщност на Рени, понеже Анди Сандърс също му е пионка… а и си има някои… проблеми… обаче на нея може да се разчита. Или поне преди можеше.

— Какви проблеми?

Барби очакваше, че събеседничката му и този път ще запази полицейска дискретност и няма да се впусне в подробности, ала се оказа, че греши.

— Медикаментозна зависимост. От болкоуспокояващи. Не знам повече — може да е много сериозно, а може и да не е.

— Предполагам, че рецептите й са били изпълнявани в дрогерията на Сандърс…

— Да. Знам, че това не е идеалното решение и че трябва да действаш много внимателно, но… като се има предвид неотложната ситуация, Джим Рени може да се окаже принуден да те приеме, макар и за известно време. Но ти да поемеш контрола над града? — Тя поклати глава. — Той ще избърше задника си с всяка заповед за обявяване на военно положение, без значение дали е подписана от президента или не. Не бих…

Тя ненадейно замлъкна. Очите й се разшириха и сякаш вече не го виждаха.

— Госпожо Пъркинс? Бренда? Какво има?

— О… — пророни тя. — Мили боже!

Барби проследи посоката на погледа й и също се вцепени. Слънцето залязваше, обагрено в алено, както често ставаше след топлите, ясни и непомрачени от валежи дни. Ала никога досега не бе виждал такъв залез. Каза си, че навярно единствените свидетели на подобна гледка са били жителите на титанични вулканични изригвания.

„Не — помисли си само след миг. — Дори те не са зървали нещо такова. То просто няма аналог.“

Снижаващото се слънце не изглеждаше като сфера. Представляваше нещо като червена папийонка с пламтящ кълбовиден център. Небето над западния хоризонт сякаш бе покрито с кървава пелена, която преливаше в оранжево с нарастване на височината. Самият хоризонт не се виждаше, понеже мътното пурпурно зарево го засенчваше.

— Божичко, все едно карам кола и гледам залеза през мръсното предно стъкло — възкликна Бренда.

И, разбира се, беше точно така, само че Куполът изпълняваше ролята на предното стъкло. Вече бе започнал да събира прах и полени.

Плюс всякаква друга мръсотия. И скоро щеше да стане още по-зле.

„Ще трябва да го измием“ — помисли си Барби и си представи опашки от доброволци с парцали и кофи. Абсурд. Как щяха да го измият на десет метра височина? Или на петдесет? А на двеста и петдесет?

— На това трябва да се сложи край — прошепна Бренда. — Обади им се и им кажи да изстрелят най-голямата ракета, която имат, пък да става, каквото ще. Защото на това трябва да се сложи край.

Барби мълчеше. Не беше сигурен, че ще успее да проговори, даже и да имаше какво да каже. Това зловещо, мътно сияние бе отнело способността му да говори. Струваше му се, че се взира в самия Ад.