Под липата

I

— Изпрежулихме си ръцете с този бурен, моите ме смъднаха чак. Стига, батьо, утре ще го доизскубем и в другите лехи. Жена, събери плевеля. Донеси го да го натрупаме на камара, ай тука на пътеката. Да е наръки. Като полеем бостаня, довечера с чирака ще го изхвърлим оттатък в сипеите. Де го него? — Ха-ха, коня отишел да доведе. Чакай пък аз да занеса хамутя. Ако има някоя вада неотпушена, вземи търнокопа, батьо, да я отпушиш.

— Ами като отвърза коня, напои ли го? Хубаво. Дай го тука. Остави го на мене, аз ще му турна хамутя. Ти вземи катраника да намажеш долапя и колелото горе да не скърцат. Оправи и лакомицата. Да не се пилее водата, че я виж как е изкопала покрай вадата. Тука жената пак мисирки беше насадила…

— Дорчо, Дорчо, стой! С-с-ст! Стой! Не те оставят и тебе мухите на мира. Цял ден си си клатил главата по моравата и си дръгнал крантавите си ребра. Още малко. Повърти долапя да полеем, подире ще те назобя и никой няма да те бута чак до утре. Ха, ела да те впрегна. Ди-и, ди-и… Върви де!

— Я го дръпни да го закопчеш от другата страна, батьо. Жена, намери му пак парцаля да му вържеш очите. Какво се чудиш? Добитък, пък и на него му се вие свят ли! Ами да те турна петстотин пъти на туй малко колело да обиколиш до вечеря, как ти се струва? Добитъка, и той не е без свяст. Хубаво го вържи. Ха тъй. — Да доде чирака да го поведе. — Обиколи два-три пъти с него, доде си поеме сам… Елате пък ний да седнем сега ай тука на синора под липата…

— Пуф-ф-ф, снеми си калпака батьо, да ти се проветри главата… И днешната горещина не беше малка. Я вижте стърковете на пиперя и на патладжаните като попарени стоят. На тази мараня, ний като смогнахме да оплевим повечето лехи… Сега да си починем. Подир труда и мъката, почивката е благодат. Този, който се е бъхтал като нас отзори, може най-добре да сети сладостта й по туй време. Ей вече сенките се отпуснаха надолу по лъките и отсреща въз баиря вечерника зареди дългите из ръжта. Белите облаци, като разчепкани фъндъци вълна, и те се показаха отдолу. Вадите навред нали са отпушени. — Гледай, водата обиколи бостаня. Лехите захванаха да се поят. Сега ще се разкрави всеки стрък… Ех, какво хубаво се прохлади наоколо.

— Туй е тя, нашата книга, а, батьо! Какво ще кажеш? Всяка леха е лист в нея, всяка межда — ред. Ката година ний с жената си я преговаряме. Знаем я вече наизуст. Пролет с лизгаря и търнокопите я напишем и ще я четем цяло лято до Димитровден. Хем на ум ни учи, хем здраве ни дава, хем отгоре и хляба си изкарваме с нея. Ти, докато не беше се размирила Влашката земя, години наред походи отвъд, през Дунава да четеш. Ама не вярвам и твойта книга там да се е отличавала по нещо от нашата тук… Бог да прости баща и майка, че са я оставили… Слушам тази сутрина, буля облажава жената, че отхранила синове, работата им само на писане и четене да върви. Пък аз й соча лехите и й викам: — Който се научи на тази книга да пише и чете, той и помисъла на самия господ ще проумей. Над него господ стои и всяка буква с цвят кичи и с плод оплодява. И на нея пак си исках аз моите синове да научим. Нищо друго не им трябаше да знаят. Щяха и тримата да ме поменуват, докато са живи.

— Гледай, ти се смееш!