Под липата

XI

Дойде си батю му през лятото, приказваха, сговаряха се, наесен извади и него от ум — ще го води в Габрово. — Кой ще ви поддържа? — ги питам. Казват: — С туй, което дават на най-големия, и втория, ако изкара някоя пара в черковния хор там — той пее хубаво, — как да е ще преминат и двамата.

И още първата година, щом ги разпуснаха да си доде, изведнъж отлича, че неговото място не е там, дето е отишел. По-големия, и докогато в нашето училище се учеше, и подире от габровското като се връщаше, нито един път не си е отворил устата дума против даскал да рече. Пък втория — аз не се прибрах в къщи някога през лятото — да чуя за друго да приказва… Събрал горе на чардака десетина все като него от габровското училище, махат ръце и само туй разправят: еди-кой си даскал такъвзи бил, еди-кой си пък онакъвзи; тази книга пишела глупаво, онази нищо не струвала. И през приказка, през две чувам го и него, и другарите му току се запъват: „Аз на този даскал ще му кажа… Аз на онзи тази година не му сметнах, ама да има късмет догодина…“ Спра се под стълбите понякога, облегна се на дирека, слушам ги, слушам ги, че ми иде да отида да им река — ама не им реквам я! — Не ви се криви ни даскалите, ни букетата бре, момчета. На тези млади хубави години, напращяла сила у вас, земята наопаки да обърнете: защо сте се вързали у тази книга? В нея ли ще излейте силата си, и да я излейте, може ли нещо покара на листовете й, да го видите и да ви зарадва сърцето? Само ще ви се набира вътре и ще търсите на кого да си го изкарате. И ако покрай вас не си изтилеса някой даскал да му счупите главата, пак е работа…

Втората есен отиде пак, три ли, четири ли месеца минаха, току чухме: цялото училище в Габрово се разбунтувало срещу даскалите, нашия син с още няколко момчета ги изпъдили и посред зима всички заедно пешком преминали Балкана и чак в Сливен се отзовали. Да беше дошел някой по-рано да ми го рече, нямаше тъй право да го прокобя.

— Онези хора на колибата какво искат? Я, ти иди ги виж, жена. Тъкмо сме отворили тези приказки, сега не ми се става. Краставици ако търсят, аз напред откъснах десетина в паничка: е-е там горе на кола, дето е закачен…

— Та да си додем на думата. Оставил моя син и хор в черкова, отдето се поддържаше, и къщата, в която толкоз години брат му стоя — стопанката го гледаше като свой: къде отива, как ще се поддържа занапред и не помислил дори…

Ама забравих да кажа, че втората година той беше останал самичък в Габрово. Батю му свърши тамкашното училище и беше заминал вече да учи по-голяма наука в София. На него в учението му потръгна, отиваше му като по вода. И колкото по’ напредваше, толкози по му вървеше. В габровското училище даскалите му даваха двеста гроша на месец, като отиде в София, покачиха му на четиристотин.

Най-вече с помощта на по-големия и аз оттук колко ми стигаше ръка: както и да е, издържахме и втория да довърши в Сливен. Ама той нали навред с белите си върви, моя син и там накрай време завъртя една таквази… Остави се! Аз и досега крия, да не се научи жената.

Като си изкарал изпитите, накривил си калпака синковеца и я ударил съвсем през просото! Гледам аз: училищата ги затвориха, вече всички момчета, дето се учеха навън, дадоха си, прибра се и батю му — него го още няма. Два-три пъти оттука заръчвам на кираджии, на връщане от Сливен да му натоварят дрехите, да го доведат, ходят, викат го хората — само си намерва работа. Пък то защо било? Една гъркиня, вдовица с три деца, му завъртяла ума, увил се наоколо й, без малко щяла да му се татарузни на врата да се венчее за нея.

Добре че някои от неговите другари пошушнали на батя му, пък вдига се оттука той, отиде в Сливен, та едвам-едвам го вразуми.