Под липата

XII

— Три краставици ли им продаде, жена? Ех и те са като нас работни хора. Сполай и на туй, което са дали. Седни тука… Разправям на батя все за малкия. — Какво? Ще му дотегнат моите приказки ли? — Я чуй той какво казва… Асла моя син да вземе да си разправи прилуките и блъскането в една книга, хамен като онези житиета на някой от мъчениците или светиите ще излезе. Едно време дето Граматика в събота подир вечерня на метоха ги четеше. Има да слуша света и да се чуди.

Ама да карам поред. Като свърши да го доведе батю му от Сливен, аз си рекох, за по-голяма наука в София не ще ходи той. Едно, нея година беше засуха, бостаня цял изгоря, нямахме пари в къщи масрафа си да посрещнем; друго, мислех си, и на него ще се е наситила вече душата да го пъдят и да се разправя. Пък и позагатнах на по-големия да видят да му намерят място за даскал и той като че ми пристана на думата.

Щом се заесени, изведнъж крейна глава по-малкия, пак не искаше и да ме чуе дори. Молих му се: да почака да изкара батю му, че тогава — той да го поддържа. Не, по-малкия не иска да си губи годините, още сега с него ще върви. Накара ме да тръгна пари със запис да вземам и — как изкарах първите две години, аз си зная. Заех от сарафина, че повторих, че и потретих, отидох след туй при стария кмет, та най-подир като не можах да намеря отникъде, на касата бостаня си заложих…

Третата година изкара батю му, пое той неговата грижа, пък аз захванах да се мъча дълговете да намалявам. Мина зимата, разтикви се земята, тъкмо ще се хващам да се приготвям за работа аз и си мисля — още няколко месеца, по-малкия изкарва и трима като се заемем, за две години свободно ще се разплатим. И току се разчу из града: в Софийското училище момчетата се разбунтували. Хем вече не срещу даскалите — срещу правителството и на, колко момчета със стражари ги проводили при бащите им. Мене ме побиха тръпки изведнъж. Таквази работа без моя син няма да мине…

Подир няколко дена, една дъжделива, ветровита нощ, ний бяхме вече заспали, чувам, някой хлопа на пътните врата. Като отворих да погледнах — нашия син, окалян, объхтян, едвам се държи на краката си. Влязохме в къщи, захвана да разправя: два дена вървял пешком и коня на стражарят му духал във врата… Слушам го аз и едно ме е яд, друго — като го гледам тъй: не ми дава сърце да го погълча.

Млада душа нали е — два-три дена не минаха, отпочина си, забрави теглило и като че не иска да знай ни, че са го изпъдили, ни какво ще стане с него занапред — разсмя се, зашегува се, наоколо му и цялата къща се развесели.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .