Под напрежение

Глава 13

— Мобифонът е с предплатена карта — каза Есперанца. — Изключено е да разберем на какъв адрес се води.

По дяволите. Майрън изкара форд тауруса от гробището. Голямата Синди едва се беше натикала на седалката и човек можеше да си помисли, че въздушната възглавница се е надула. Мдааа: форд таурус. Цвят зелен металик на име „Атлантис“. Когато Майрън минава, супермоделите припадат от възторг.

— Закупен е от магазин на „Т-Мобайл“ в Едисън, Ню Джърси — добави Есперанца. — Платен в брой.

Майрън тръгна да прави обратен завой. Време беше да поиска още една услуга от Джоуел Фишман. Старият Кръш щеше да умре от радост, като го види.

— И още нещо — рече Есперанца.

— Слушам те.

— Помниш ли оня странен символ до постинга „Не негово“?

— Да?

— Нали ти ми даде идеята да го пусна на фен страницата на „Хорс Пауър“ да видя дали някой няма да го познае. Обади ми се някоя си Ивлин Стакман, но не желае да го обсъжда по телефона.

— Защо?

— Не ми каза. Но тя държи да се срещнем лично.

— Само заради някакъв си символ ли? — направи кисела физиономия Майрън.

— Точно така.

— Защо не се заемеш ти? — попита Майрън.

— Ти не слушаш какво ти говоря — каза Есперанца. — Казах „тя“ — в смисъл „нежелаеща да приказва жена“.

— Аха! — досети се Майрън. — И ти смяташ, че с лукавство и мъжки чар ще успея да я накарам да проговори?

— Да — рече Есперанца. — Да пробваме този вариант.

— Ами ако е гей?

— Бях останала с впечатлението, че твоето лукавство и мъжки чар действат на всякакви предпочитания.

— Ама да, разбира се. Виноват.

— Ивлин Стакман живее във Форт Лий. Ще ти уредя среща за днес следобед.

И затвори телефона. Майрън угаси двигателя.

— Да вървим — каза на Голямата Синди. — Ще се представим за родители на прогимназист.

— Ура! — Но после Голямата Синди май поразмисли. — Чакай малко. Момче ли е или момиче?

— Ти какво предпочиташ?

— Каквото и да е, стига да е здраво.

Върнаха се в училището. Пред класната стая чакаха двама родители. Като по поръчка, Голямата Синди пусна ред сълзи и им разправи, че „малката Саша“ имала „спешен проблем по френски“, който нямало да отнеме повече от секунда. Майрън се възползва от диверсията, за да влезе сам в стаята. Нямаше смисъл да стряска Джоуел с появата на Голямата Синди.

Никак не се изненада, че Джоуел Фишман не се зарадва на присъствието му.

— Какво пак искаш, по дяволите?

— Да й се обадиш и да си уредиш среща с нея.

— От какъв зор да се срещаме?

— Ами… откъде да знам? Направи се на дилър, който се интересува дали не й трябва още дрога.

Джоуел се намръщи. И тъкмо да възрази, Майрън завъртя глава. Джоуел пресметна пъргаво, че най-лесно ще се отърве, ако му угоди. Извади клетъчния си телефон. Записал я бе сред контактите си като „Кити“, без фамилно име. Майрън приближи ухо до телефона. И когато чу плахото, боязливо „ало“ от отсрещната страна, лицето му помръкна. Нямаше съмнение: гласът беше този на снаха му.

Фишман изигра ролята си безупречно, като истински социопат. Попита я не иска ли пак да се видят. Тя каза „да“. Майрън му кимна. И Фишман каза:

— Добре. Много гот. Ще дойда до вас. Кажи ми адреса си.

— Няма да стане — рече Кити.

— Защо?

И тогава Кити прошепна нещо, от което сърцето на Майрън се смрази.

— Синът ми си е у дома.

Фишман обаче се оказа талант. Предложи да не ходи до тях, само да й предаде „пакета“ на място по неин избор, но Кити продължаваше да се дърпа. Накрая се договориха да се срещнат близо до детската въртележка при мола „Гардън Стейт Плаза“ в Парамус. Майрън погледна часовника си. Имаше достатъчно време да поговори с Ивлин Стакман за символа на постинга „Не негово“, преди да се върне за срещата с Кити.

И се запита какво всъщност ще направи след това — след като се срещне с Кити. Дали да скочи и да й се скара? Или да започне с внимателни въпроси? Или изобщо да не се появи. Дали пък няма да е най-добре да накара Фишман да й се обади, след като тя се появи, и да отмени срещата им, та да може да я проследи до дома й?

Половин час по-късно Майрън паркира колата пред скромен тухлен нос в близост до Лемойн авеню във Форт Лий. Голямата Синди остана в колата и взе да човърка айпода си. Майрън тръгна по алеята към къщата. Ивлин Стакман му отвори още преди да успее да позвъни. Изглеждаше към петдесетгодишна, със ситни рошави къдрици, които му напомниха за Барбара Страйсънд в „Роди се звезда“.

— Госпожа Стакман? Казвам се Майрън Болитар. Благодаря ви за поканата.

Тя го пусна да влезе. Във всекидневната имаше протъркан зелен диван, пиано от светло черешово дърво и плакати от концерти на „Хорс Пауър“. Единият беше от първото им шоу в „Холивуд Боул“ преди повече от две десетилетия. Имаше автографи и от Лекс Райдър, и от Гейбриъл Уайър. А посвещението, с почерка на Гейбриъл, гласеше: „На Хорас и Ивлин — много сте готини и двамата“.

— Уау! — възхити се Майрън.

— Вече ми предложиха десет хиляди долара за него. Не че не ми трябват пари, но… — И млъкна. — Проверих ви в „Гугъл“. Но не бях чувала за вас, понеже не се интересувам от баскетбол.

— А и то беше много отдавна.

— Но разбирам, че сега сте мениджър на Лекс Райдър.

— Само негов представител. Което е малко по-различно. Но е факт, че работя с него.

Тя обмисли чутото.

— Елате с мен. — Отведе го до стълбите към мазето. — Съпругът ми Хорас беше всъщност истинският техен фен.

Малкото обзаведено мазе беше толкова ниско, че Майрън трябваше да стои приведен. Като се изключеха сивият футон и старият телевизор върху черната масичка от фибростъкло, всичко останало бе нещо като храм на „Хорс Пауър“. Сгъваемата маса, от онези, които се прилепват към масата в столовата, когато се съберат повече гости, бе отрупана с всякакви вещи, свързани с „Хорс Пауър“: снимки, обложки на албуми, нотни листа, реклами за концерти, перца за китара, палки за барабани, ризи, кукли. Майрън разпозна една от черните ризи с копчета тик-так.

— Гейбриъл беше с нея на един концерт в Хюстън — рече тя.

Имаше и два сгъваеми стола. Плюс няколко снимки от таблоиди на тема „Папараци засичат Уайър“.

— Съжалявам, че всичко е в такъв безпорядък. Но на Хорас сърцето му се разби след онази трагедия с Алиста Сноу. Той беше инженер, способен математик и любител на загадките и с особено удоволствие изучаваше папарашките снимки на Гейбриъл. Тези тук всичките са фалшиви. — Тя посочи материалите от жълтата преса.

— В какъв смисъл?

— Хорас неминуемо намираше начин да докаже, че човекът на снимката не е Гейбриъл. Ето тази например. Гейбриъл Уайър имаше белег отгоре на дясната си длан. А Хорас се сдоби с оригиналния негатив и го увеличи. Никакъв белег. Към тази тук пък приложи някакво математическо уравнение — не ме питайте кое и как — и изчисли, че човекът носи обувки четирийсет и трети номер, а Гейбриъл Уайър носеше четирийсет и шести.

Майрън кимна, но нищо не каза.

— Сигурно подобно вманиачаване ви се струва странно.

— Не съвсем.

— Някои мъже следят отборни спортове, ходят по конни надбягвания или колекционират марки. Хорас обожаваше „Хорс Пауър“.

— А вие?

— Може да се каже, че и аз им бях фен — засмя се Ивлин. — Но не до такава степен като Хорас. И все пак всичко правехме заедно. Отсядахме на палатка преди концерта им. Слушахме песните им в полумрак и се мъчехме да проумеем истинския смисъл на думите им. Може да ви се струва незначително, но какво ли не бих дала само за още една такава нощ.

По лицето й пропълзя сянка. Майрън се запита дали да задълбае в тази насока и реши, че вероятно ще е най-добре.

— Какво стана с Хорас? — попита.

— Почина през януари — каза тя със стегнато гърло. — Сърдечен удар. Както си пресичал улицата. Хората помислили, че го е блъснала кола. А той просто рухнал на зебрата и починал. Ей така — за един миг. А беше само на петдесет и три. Влюбихме се още в гимназията. В тази къща две деца отгледахме. И крояхме планове за старините си. Аз току-що се бях пенсионирала като пощенски служител и си правехме сметката да тръгнем да пътешестваме.

Хвърли му една бърза усмивка в смисъл „какво да се прави“ и извърна очи. Всеки носи своите си белези, кошмари и призраци. Всеки се движи, усмихва се и се преструва, че всичко му е наред. Проявяваме учтивост към околните, правим им път, редим се на опашка в супермаркета и се стремим да прикрием болката и отчаянието си. Работим всеотдайно, кроим планове, но в повечето случаи всичко отива по дяволите.

— Моите съболезнования — рече Майрън.

— Не биваше да засягам тази тема.

— Няма лошо.

— Знам, че трябва да се отърва от всички тези неща. И все се каня да ги продам. Но нещо вътре в мен ме възпира.

И понеже не се сещаше какво друго да каже, Майрън прибягна към класическото „Разбирам ви“. Тя успя да се усмихне наново.

— Вас всъщност ви интересува онзи символ.

— Да, ако не възразявате.

Ивлин Стакман отвори кантонерката в другия край на стаята.

— Хорас много държеше да разбере смисъла му. Взе да се рови в разни санскритски и китайски йероглифи. Но така и не успя да стигне до същността му.

— Кога за пръв път го видяхте?

— Символът ли? — Ивлин бръкна и извади нещо като обложка на компактдиск. — Известен ли ви е този албум?

Майрън огледа подадения му картон. Дизайн, ако това беше точната дума, за обложката на албум. Която до момента не беше виждал. Най-отгоре пишеше LIVE WIRE. А отдолу, с по-дребен шрифт: Хорс Пауър ЛАЙВ В МЕДИСЪН СКУЕЪР ГАРДЪН. Не надписът обаче го впечатли, а необичайната фотография под него на Гейбриъл Уайър и Лекс Райдър: двамата застанали с гръб един към друг, снимани голи от кръста нагоре, с кръстосани пред гърдите ръце. Лекс вляво, Гейбриъл вдясно, извърнали глави да изгледат със сериозни погледи бъдещия купувач на албума им.

— Канеха се да издадат този „лайв“ албум току преди трагедията с Алиста Сноу — обясни Ивлин. — Вие не сте ли били с тях по онова време?

— По-късно се включих — завъртя глава Майрън.

Не можеше да откъсне очи от снимката. И Гейбриъл, и Лекс имаха грим по очите. Пространството на снимката беше поделено по равно между двамата, дори с леко предимство за Лекс, тъй като погледът автоматично се насочва първо наляво, и въпреки всичко човек оставаше с неизбежното чувство, че очите му са привлечени едва ли не тотално от Гейбриъл Уайър, като че някакъв прожектор осветяваше тъкмо неговата половина от снимката. С цялото си хетеро уважение, Майрън не можеше да отрече, че Гейбриъл е дяволски красив. Погледът му не само изпепеляваше, но те и зовеше, настояваше за вниманието ти, държеше да предизвика реакцията ти.

Преуспелите музиканти поначало са силни личности; суперзвездите на рока обаче, подобно на онези в спорта и сценичното изкуство, притежават и определени нематериални качества. Именно благодарение на тях Гейбриъл бе израснал от музикант в легенда на рока. У него имаше някаква почти свръхестествена харизма, която те обладаваше от сцената или при лична среща, но се усещаше дори и от тази никога непубликувана снимка. И не се дължеше само на хубостта му. Тлеещият му поглед излъчваше и чувственост, и трагизъм, и гняв, и интелигентност. Принуждаваше те да го слушаш. И да копнееш да знаеш повече за него.

— Разкошен е, нали? — попита Ивлин.

— Да.

— Вярно ли е, че лицето му се е съсипало?

— Не знам.

В сравнение с Гейбриъл, Лекс сякаш се мъчеше в същата поза: скръстените му ръце бяха напрегнати, все едно беше стегнал тайно бицепсите си. Имаше вид на съвсем обикновен мъж, с невзрачни черти, но ако изобщо му обърнеше внимание, човек постепенно започваше да си дава сметка, че тъкмо той, Лекс, е разумният, постоянният, стабилният член на дуета. Или, казано просто: по-скучният. Лекс беше земното „ин“, допълващо хипнотичното летливо „ян“ на Гейбриъл. Но като си помислиш, всяка оцеляла през годините група се нуждае именно от такова равновесие.

— Не виждам тук символа обаче — каза Майрън.

— Така и не стигна до обложката — заби пак в кантонерката Ивлин. Извади кафяв плик с омотана около него връвчица. Хвана връвчицата и я заусуква с палец и показалец. Спря се и вдигна очи. — Още не съм убедена, че искам да ви го покажа.

— Госпожо Стакман?

— Наричайте ме Ивлин.

— Ивлин. Предполагам, известен ви е фактът, че Лекс е женен за Сузи Т.

— Разбира се.

— Някой се мъчи да им причини неприятности, на нея и на Лекс. А аз се мъча да открия кой е този човек.

— И смятате, че символът ще ви подскаже отговора?

— Напълно възможно е.

— Имате вид на свестен човек.

Майрън зачака.

— Казах ви вече, Хорас беше запален колекционер. Най-вече на уникати. Преди няколко години му се обади Кърк Бърджис, фотографът. Направил снимката, която търсите, само седмица преди смъртта на Алиста Сноу.

— Окей.

— Тя, естествено, не е единствената фотография от този ден. Имали са дълга фотосесия. И понеже Гейбриъл вероятно е целял и нещо по-фрапантно, на част от снимките е гол. Помните ли как преди няколко години частен колекционер закупи порнофилм с Мерилин Монро, та никой друг да не го гледа?

— Помня.

— Същото стана и с Хорас, така да се каже. Взе че изкупи всички негативи. Не че можехме да си го позволим на оня етап, но както вече ви изтъкнах, той се беше отдал напълно на страстта си. А тази — посочи обложката за албума в ръката му — първоначално беше снимка в цял ръст. По-късно я изрязаха.

Отвори кафявия плик, извади снимка и я подаде на Майрън. Двамата бяха снимани в профил, голи наистина, но всичко беше направено с такъв вкус, че сенките служеха за смокинови листа.

— Пак не го виждам.

— Забележете петното в горния край на… бедрото на Гейбриъл, така да се каже.

И му подаде друга снимка, увеличение на част от първата. Там вече се виждаше — от вътрешната страна на дясното бедро, току до едва ли не легендарните слабини на Гейбриъл: татус.

И то татус, който по нищо не се различаваше от символа до постинга „Не негово“ на „Фейсбук“ страницата на Сузи Т.