Под напрежение

Глава 18

Преди да си тръгне от болницата, Майрън се направи на адвокат и предупреди Лорън Мюс да не разговаря с клиента му Лекс Райдър в отсъствието на неговия юридически представител. В отговор тя му пожела да се плоди и да се множи, но не точно с тези думи. Пристигнаха Уин и Есперанца. Уин го осведоми за срещата си с Франк Ейк в затвора. На Майрън не му стана съвсем ясно какъв е бил замисълът.

— Може би — подсказа Уин — се налага да се срещнем с Хърман Ейк.

— Може би — контрира Майрън — се налага да се срещнем с Гейбриъл Уайър. — И се извърна към Есперанца. — Я да проверим къде се е намирал по време на смъртта на Сузи и любимият ни учител по френски Кръш.

— Окей — рече Есперанца.

— Да те закарам до нас — предложи му Уин.

Майрън обаче му отказа. Имаше нужда да се усамоти. Да отстъпи крачка назад. Може пък Мюс да беше права — да е било просто свръхдоза. И такова елементарно обяснение беше съвсем допустимо. Кой знае какви стари демони е пробудил снощният разговор на балкона с изглед към Манхатън, с всичките споделени тайни, чувството на вина към Кити и спомените от миналото.

Качи се в колата си и подкара към дома си в Ливингстън. Обади се пътьом на баща си да му каже, че пътува към него.

— Карай внимателно — заръча бащата.

Майрън щеше да се зарадва повече, ако старият му беше подсказал поне малко за какво ще разговарят. По радиото вече съобщаваха за смъртта на „някогашната измъчвана от лични проблеми сензация в тениса Сузи Х“, което накара Майрън да се замисли за пореден път върху сбития изказ на медиите.

Докато стигне до старото си жилище, вече се беше стъмнило. Лампата в спалнята на горния етаж — онази, която споделяха двамата братя в детството си — светеше и Майрън вдигна очи натам. Мярна очертанията на отдавна избелелия стикер на „Дететърсачите“, каквито пожарната в Ливингстън раздаваше в ранните дни на президентството на Джими Картър. Стикерът изобразяваше драматично смел пожарникар с гордо навирена брадичка, понесъл спасеното от него отпуснато дългокосо дете. Стаята отдавна беше превърната в домашен кабинет.

Фаровете му осветиха и табелата „Продава се“ на ливадата пред къщата на Нусбаум. Синът им Стив му беше съученик от гимназията — приятно момче, което всички наричаха или „Нус“, или „Баум“, но с което Майрън някак си не се беше сприятелил особено. Нусбаум бяха сред първоначалните заселници: закупили бяха парцела си преди четирийсет години, веднага след като селскостопанската земя бе обявена за жилищна. И много им харесваше да живеят в този район. Непрестанно ровеха из градината или работеха по беседката в задния си двор. Носеха на семейство Болитар излишните им домати собствено производство, което може да се оцени само от човек, заръфал домат от Джърси посред август. Но ето че и Нусбаум беше тръгнал да се мести.

Майрън паркира на алеята. Видя нечий силует зад пердетата — най-вероятно на баща му, вечно будния безмълвен страж. Когато Майрън беше тийнейджър, нямаше определен вечерен час, понеже, според баща му, бил достатъчно съзнателен. Ал Болитар поначало спеше лошо, така че Майрън нямаше спомен да се е прибрал по който и да е час, без баща му да го чака. Старият не можеше да си представи, че ще затвори, без всичко да си е отишло по местата. Зачуди се дали още си е такъв и как ли се е променил режимът на съня му, след като по-малкият му син избяга с Кити.

Паркира. Сузи беше мъртва. Поначало не обичаше да спори с фактите, но този продължаваше да му се изплъзва. Та тя бе готова да започне нова важна глава в живота си — да стане майка. Често си бе представял първия ден, в който родителите му са открили този дом: майка му бременна, баща му борещ се да изкарва препитанието им в склада в Нюарк. Представяше си Ел-Ал — млади, хванати както винаги за ръка, приближаващи се по бетонната алея, вперили погледи в двуетажната сграда и мислещи си: да, тук ще приютим новото ни семейство и тук ще кътаме своите надежди и мечти. И сега неминуемо си задаваше въпроса: дали в днешно време смятат тогавашните си мечти за осъществени и за кое ли съжаляват?

Много скоро и на него му предстоеше да се ожени. Териса не можеше да има деца. Това вече му беше известно. Цял живот си беше представял как ще има семейство, олицетворяващо „американската мечта“ — къщата, ниската дървена оградка, баскетболния ринг на стената на гаража — тоест начина на живот, присъщ на всички семейства от рода на Нусбаум, Браун, Лайън, Фонтера и Ел-Ал Болитар. Явно не му е било писано.

Вечно реалистичната му майка бе изтъкнала една много важна причина, поради която следвало да продаде къщата: не бивало да се привързва така силно към миналото. Трябвало да си създаде нов дом с Териса, тъй като в крайна сметка единствено обичаният от теб човек можел да накара останалия свят да изчезне. При което той не можеше да отрече колко изтъркана приказка бе нейната.

Тътреше се по бетонената алея, потънал в мислите си, и вероятно затова не усети надвисналата опасност. А може и нападателят да беше умел — търпелив, прикрил се в тъмнината, дебнещ да се нахвърли на приближилия се разсеян Майрън.

Първо блесна силна светлина. Още преди двайсет години баща му беше монтирал пред къщата прожектори, които се включваха от датчици за движение. Родителите му не спираха да се дивят на това чудо на техниката, което слагаха на едно ниво с изобретяването на електричеството и кабелната телевизия. И в продължение на цели седмици Ел-Ал бяха подложили новата система на изпитание: вървяха крадешком, та дори и лазеха в желанието си да излъжат детекторите — от най-различни ъгли, с различна скорост — и щом прожекторите лумнеха, а това ставаше всеки път, без изключение, те се заливаха в бурен смях. Дребни житейски удоволствия.

Та в случая детекторът беше усетил изскочилия от храсталака нападател. Майрън бе заслепен от блясъка, чу шум като от нахлуващ вятър, пъшкане, може би и някакви думи. Обърна се нататък и видя летящия към лицето му юмрук.

Нямаше време да приклекне или да блокира удара с ръка. Юмрукът се носеше право към целта си. Поради което Майрън се извърна. Съвсем просто, научно обяснено движение. Движи се по посоката на удара, а не насреща му. По този начин се намалява силата на съприкосновение. Но в случая ударът се нанасяше от видимо як мъж, така че силата му си беше съвсем сериозна. За част от секундата на Майрън му се привидяха звезди.

— Остави ни на мира! — изръмжа нечий глас.

И към главата на Майрън се понесе нов юмрук. Нямаше друг начин да го избегне, освен да падне по гръб. При което кокалчетата на другия се плъзнаха по темето му. Пак го заболя. Майрън се канеше да се изтъркаля настрани, за да има възможност да се окопити, но в този миг дочу друг шум. От отварянето на предната врата. И панически вик:

— Майрън!

По дяволите. Появил се беше баща му.

Понечи да му викне да не мърда, че сам ще се справи. Да влезе и да се обади на полицията, да прави каквото ще, само да не излиза навън.

Но беше късно.

Преди да успее да отвори уста, баща му вече се носеше към него.

— Копеле мръсно! — изкрещя баща му.

— Татко, спри! — успя да намери гласа си Майрън.

Без никаква полза. Нападнали бяха сина му и бащата не можеше да стои настрана. Все още по гръб, Майрън вдигна поглед и видя силуета на нападателя — висок мъж със свити юмруци — който допусна грешката да се извърне по посока на връхлитащия го Ал Болитар. При което езикът на тялото му мигновено се промени. Ръцете неочаквано се отпуснаха. Майрън се задейства светкавично. Прихвана с два крака десния глезен на нападателя. И тъкмо се канеше да го усуче, да го смели и да разкъса сухожилията му, когато видя как баща му се метна върху другия — да, метна се, при всичките си седемдесет и четири години. Нападателят бе едър мъж. Баща му нямаше никакъв шанс и вероятно го съзнаваше. Но това нямаше за него абсолютно никакво значение.

С вратарски плонж бащата посегна към коленете на нападателя. Майрън стегна захвата си около глезена, обаче онзи, едрият нападател, дори не вдигна ръка да се защити и остави Ал Болитар да го повали.

— Остави сина ми! — изкрещя бащата, докато обхващаше онзи с ръце, след което и двамата рухнаха на земята.

Действията на Майрън бяха светкавични. Изправи се на колене, готов за саблен удар по носа или гърлото. Вече и баща му се бе включил, така че нямаше време за губене. Налагаше се незабавно да обездвижи нападателя. Сграбчи го за косите, издърпа го извън сянката и се метна върху гърдите му. Сви юмрук, но в мига, в който се канеше да фрасне противника по носа, светлината огря лицето му. И накара ръката на Майрън да замръзне. Онзи бе извил главата си наляво и загрижено гледаше баща му. А лицето му, чертите му… бяха адски познати.

При което Майрън чу мъжа — по-скоро младежа — под него да казва една-единствена дума:

— Дядо?

Гласът бе младежки, без капка злоба.

— Мики? — седна на земята баща му.

Майрън погледна надолу, а племенникът му се обърна към него. Очите им се срещнаха — толкова еднакви на цвят — и Майрън бе готов да се закълне, че изпита нещо като физически шок. Племенникът му Мики Болитар отмести ръката му от косите си и се извъртя силно на една страна.

— Пусни ме, по дяволите.

Баща му се задъхваше.

Майрън и Мики преодоляха едновременно вцепенението си и помогнаха на стария да се изправи. Беше силно зачервен.

— Нищо ми няма — обяви с гримаса бащата. — Пуснете ме.

Мики пак се извърна към Майрън. Ръстът на Майрън бе метър и деветдесет и три, този на Мики горе-долу същият. Младежът беше широкоплещест и як — в наше време всички млади хора вдигат тежести — но си беше все още младеж. Навря пръст в гърдите на Майрън.

— Остави семейството ми на мира.

— Къде е татко ти, Мики?

— Казах…

— Чух какво каза — прекъсна го Майрън. — И те питам, къде е баща ти?

Мики отстъпи една крачка и погледна Ал Болитар. А когато му каза „Извинявай, дядо“, толкова млад му се видя.

Баща му се бе привел с ръце върху коленете. Майрън понечи да му помогне, но старият ги отстрани. Изпъна се в цял ръст, а на лицето му се появи нещо като гордост.

— Няма проблем, Мики. Разбирам.

— Какво значи пък това „разбирам“? — обърна се Майрън към Мики. — Какви ги приказвате, по дяволите?

— Искам просто да ни оставиш на мира.

Поразително сюрреалистична първа среща с племенника му, ако питаха Майрън.

— Слушай. Защо да не влезем у дома да се разберем?

— Защо не вървиш по дяволите?

Мики хвърли последен загрижен поглед на дядо си. А Ал Болитар му кимна, един вид „всичко е наред“. Мики изгледа зверски Майрън и изчезна в мрака. Майрън понечи да го догони, но баща му го възпря с ръка.

— Остави го.

Ал Болитар продължаваше да диша тежко, но пък и се смееше.

— На теб нали нищо ти няма, Майрън?

Майрън се опипа по устата. Устната му кървеше.

— Ще оживея. Ти за какво се смееш?

Баща му не отместваше поглед от пътя, по който Мики се скри в тъмнината.

— Малкият е куражлия.

— Майтапиш се, нали?

— Хайде да влезем и да си поговорим — рече баща му.

Влязоха в стаята с телевизора на долния етаж. Майрън помнеше, че почти през цялото му детство баща му си имаше личен удобен стол за излягане — голям колкото динозавър, но стигнал дотам, че да е обвит целият в лепенки, за да не се разпадне. В най-ново време обаче Майрън бе обзавел баща си с някакво чудо от пет секции, наречено „Мултиплекс II“, с нагаждащи се облегалки и специални места за бутилки и чаши. Майрън му го купи от магазин за преоценени мебели, макар в началото баща му да се опъваше заради особено дразнещите реклами на магазина по радиото.

— Страшно съжалявам за случилото се със Сузи — рече бащата.

— Благодаря.

— Знаеш ли какво всъщност е станало?

— Не засега, но работя по въпроса. — Червенината не изчезваше от лицето на баща му. — Ти сигурен ли си, че нищо ти няма?

— Добре съм.

— Мама къде е?

— Излезе с леля ти Карол и Сейди.

— Имам нужда от чаша вода — каза Майрън. — Ти искаш ли?

— Може. И си сложи лед на устната, да не се подуе.

Майрън изкачи трите стъпала до кухнята, грабна две чаши и ги напълни от прекалено скъпия диспенсър. Във фризера имаше торбички с лед. Взе една и се върна в стаята с телевизора. Подаде едната от чашите на баща си и се излегна на дълбокия стол вдясно.

— Просто не мога да повярвам. При първата ни среща моят племенник ме напада.

— И ти го виниш за това?

— Моля? — подскочи Майрън.

— Кити ми се обади — каза баща му. — Научих как сте се скарали в мола.

Майрън трябваше да се досети досега.

— Нима?

— Да.

— И това е дало повод на Мики да ми скочи?

— А ти не си ли нарекъл майка му… — Баща му млъкна, затърси думата, която му трябваше, не я намери. — Не си ли й казал… нещо лошо?

— Но тя е нещо лошо.

— А ти как би реагирал, ако някой каже нещо подобно за твоята майка?

Баща му пак се засмя. Притокът на адреналин по време на схватката — или може би гордостта, че има такъв внук — още не го напускаше. Ал Болитар беше израснал в бедност по едни от най-суровите улици на Нюарк. Едва на единайсетгодишна възраст бе станал касапски чирак на Мълбъри стрийт. Прекарал бе основната част от зрелия си живот като собственик на фабрика за бельо в северния район на Нюарк, близо до река Пасейк. Онова, което минаваше за негов офис, висеше над конвейера и бе изцяло остъклено, че да може през цялото време да наблюдава работниците, а те — него. Опитал се бе да спаси фабриката по време на бунтовете през 1967 г., но тя изгоря, подпалена от тълпа мародери. По някое време успя да я възстанови и се върна на работа, но вече гледаше и на работниците си, и на града със съвсем други очи.

— Помисли си само какво си казал на Кити. Как би се почувствал, ако някой каже същото по адрес на майка ти?

— Да, ама майка ми не е Кити.

— Ти смяташ ли, че това е от значение за Мики?

Майрън завъртя глава.

— Но за какво й е притрябвало на Кити да му повтаря думите ми?

— Майките трябва ли да лъжат според теб?

Когато Майрън беше още на осем, веднъж се сбута с Кевин Уорнър пред основното училище „Бърнет Хил“. След което се наложи в присъствието на родителите си да изслуша строгата лекция от директора господин Селебр за вредата от сбиванията. Когато се прибраха, майка му се качи в стаята си, без дума да каже. А баща му го накара да седне тъкмо в тази стая, в която се намираха в момента. Майрън очакваше да го накажат доста строго, а баща му само се приведе и го изгледа право в очите.

— От мен неприятности няма да имаш, ако се сбиеш с някого. Ако се озовеш в положение, в което ти се налага по този начин да разрешиш някой спор, няма да се усъмня в решението ти. Щом ти се наложи — бий се. Никога не бягай от двубой. И никога не отстъпвай.

Колкото и щур и неочакван да беше бащиният му съвет, в течение на годините Майрън от доста сбивания се беше измъквал, като постъпваше „благоразумно“ и бе стигнал до истината — истина, която вероятно обясняваше така наречения от приятелите му негов „героичен комплекс“ — че от нито един бой не боли толкова, колкото от отстъплението.

— Ти за това ли ме извика да приказваме?

— Искам да ми обещаеш, че ще ги оставиш на мира — кимна баща му. — И макар да го знаеш, пак ще ти го повторя: не е бивало да наговаряш всички тези приказки на жената на брат си.

— Исках единствено да говоря с Брад.

— Него го няма.

— Къде е?

— На някаква благотворителна мисия в Боливия. Кити отказа да ми съобщи подробности.

— Може да си имат неприятности.

— Кой? Брад и Кити ли? — Баща му отпи от водата. — Възможно е. Но това не ни влиза в работата.

— Ами след като Брад е в Боливия, Кити и Мики какво търсят тук?

— Смятат да се завърнат за постоянно в Щатите. И още умуват дали да е тук някъде или в Калифорния.

Още една лъжа. Добре го баламосваш стареца, Кити: „Отърви ме от Майрън и може да заживея близо до вас. Не го ли махнеш от главата ми, чак на другото крайбрежие ще ме търсите“.

— Защо точно сега? Защо след всичките тези години са тръгнали да се прибират?

— Не знам. Не я и питах.

— Татко, отчитам желанието ти да третираш синовете си като самостоятелни хора, но в случая смятам, че се увличаш.

Баща му се засмя тихичко.

— Децата се нуждаят от самостоятелност, Майрън. Аз например така и не споделих с теб какво е отношението ми към Джесика.

Пак това негово старо гадже.

— Ама аз бях останал с впечатлението, че одобряваш Джесика.

— Лош човек беше, не за теб.

— Тогава защо си мълчал?

— Защото не беше моя работа.

— Не е трябвало. Може би си щял да ми спестиш сума ти неприятности.

Баща му завъртя глава.

— Всичко бих сторил да те опазя — и едва ли не надникна навън, където беше доказал думите си само преди минути, — но най-добрият метод в това отношение е да те оставя да се учиш от собствените си грешки. Не си заслужава да се живее живот, застрахован от грешки.

— И казваш да оставя нещата както са си, така ли?

— Засега, да. Брад знае, че си потърсил начин да се свържеш. Кити ще реши как да му го каже. И аз вече му пратих имейл. Ако иска да възстанови връзката ви, сам ще те потърси.

Друг спомен се яви в съзнанието на Майрън: как по-големите момчета тероризираха Брад по време на един летен лагер. Веднъж, след безславната му проява в края на софтболен мач, го бяха подложили на масови подигравки. След което Майрън завари Брад сам насред игрището. Поиска да седне до него, но Брад не спираше да реве и да му повтаря да се махне. Беше един от онези моменти, в които човек се чувства безпомощен и е готов да убие някого, та да му мине. Сети се и за едно семейно пътуване, през февруарската ваканция, когато цялото семейство Болитар отиде в Маями. Двамата с Брад бяха в самостоятелна хотелска стая. След един чудесен ден в „Папагалската джунгла“ вечерта Майрън попита Брад как му върви училището, при което Брад ревна и заяви, че го ненавиждал, защото си нямал никакви приятели, а това направо разкъса сърцето на Майрън. На другия ден, докато седяха край басейна, Майрън поиска от баща си съвет как да постъпи. Съветът на баща му беше съвсем елементарен: „Не повдигай повече въпроса. Не му разваляй настроението. Остави го да си се радва на ваканцията“.

Брад беше несръчен и тромав, сравнително късно съзря. А може пък всичко да се дължеше просто на факта, че Брад растеше в сянката на Майрън.

— Останал бях с убеждението, че искаш да се сдобрим — каза Майрън.

— Искам. Но насила хубост не става. Не ги закачай.

Баща му все още дишаше тежко след отминалото стълкновение. По-добре да не го ядосва повече. Да изчака до сутринта. И въпреки това…

— Кити взема дрога — каза Майрън.

— Сигурен ли си? — вдигна вежда баща му.

— Да.

Бащата потърка брадичката си, докато смилаше новия факт. И каза:

— Все пак най-добре ще е да ги оставиш на мира.

— Сериозно ли говориш?

— А на теб известно ли ти е, че в един момент майка ти се беше пристрастила към болкоуспокояващите лекарства?

Майрън млъкна сащисан.

— Късно стана — рече баща му и понечи да се надигне. — Добре ли си?

— Чакай, чакай. Какво значи, това? Хвърляш ми бомбата и отиваш да си легнеш.

— Не беше кой знае колко сериозно. Това искам да ти кажа. Преборихме се с проблема.

Майрън се чудеше какво да му отговори. И как би реагирал баща му, ако му съобщеше за поведението на Кити в нощния клуб, като искрено се надяваше баща му да не прибегне към поредната аналогия „и майка ти правеше така“.

Да оставим разговора за утре, мислеше си Майрън. Не бива да избързваме. Така или иначе, до разсъмване нищо ново няма да стане. Чуха как по алеята навлезе кола, после как вратата й се затвори.

— Това трябва да е майка ти. — Ал Болитар колебливо се надигна. И Майрън се изправи. — Недей да й разправяш за станалото. Не искам да я тревожа.

— Окей. Тате…

— Да?

— Хубава хватка приложи там, навън.

Баща му едва-едва потисна усмивката си. Майрън се взря в стареещото му лице. И го обзе онази пълна меланхолия, която го спохождаше колчем осъзнаеше, че родителите му остаряват. Искаше му се да каже още нещо, да му благодари, но в същото време си даде сметка, че всичко това е известно на баща му и че всякакви по-нататъшни обсъждания по темата биха се явили неприлични и ненужни. Остави мига да улегне. Дай му да диша.