Под напрежение

Глава 24

— За какво, по дяволите, ти е зареден пищов?

Кити рипна от леглото и открехна едно от спуснатите пердета.

— Как ме откри? — Очите й щяха да изскочат. — Божичко, дано не са те проследили!

— Какво? Никой не ме следи.

— Сигурен ли си? — Пълна паника. Притича до друг прозорец и пак надникна навън. — Как успя да ме намериш?

— Успокой се.

— Не мога да се успокоя. Къде е Мики?

— Видях го да отива на работа.

— Толкова рано? Колко е часът?

— Един следобед. — И Майрън реши да си спести заобикалките. — Вчера си се видяла със Сузи.

— Тя ли ти каза къде съм? А обеща да си мълчи!

— За кое?

— За всичко. Но най-вече за адреса ми. След като й обясних.

Придържай се към дирята, рече си Майрън.

— Какво си й обяснила?

— В каква опасност съм. Но на нея вече й беше ясно.

— Кити, обясни и на мен, ако обичаш. За каква опасност говориш?

— Не мога да повярвам, че Сузи ме е предала — завъртя глава тя.

— Изобщо не те е предала. Открих те по нейния джипиес и по разбивката на телефонните ти разговори.

— Какво? Как?

Той обаче нямаше намерение да забива по тази пътека.

— Откога спиш?

— Не знам. Снощи излязох.

— Къде ходи?

— Не ти влиза в работата.

— Да се надрусаш ли?

— Махай се!

Майрън отстъпи крачка назад и вдигна ръце да покаже, че не й мисли злото. Трябваше да престане с нападките си. Защо винаги прекаляваме, когато спорим с роднини?

— Разбра ли за Сузи?

— Тя всичко ми каза.

— Какво по-точно?

— Тайна е. Обещах й да си трая. И тя ми обеща.

— Кити, Сузи е мъртва.

За миг му се стори, че може и да не го е чула. Остана загледана в една точка, но погледът й едва сега се проясни. И тя взе да клати глава.

— От снощи — рече Майрън. — Свръхдоза наркотик.

— Не!

— Откъде според теб е намерила тя дрога, Кити?

— Не може да бъде. Та тя беше бременна.

— Ти ли я снабди?

— Аз? Божичко, за какъв човек ме имаш?

Мислено й отвърна: за човек, който държи пистолет до леглото си. И крие дрога в чантичката си. И се чука с непознати по клубовете за поредната си доза. На глас обаче каза:

— Тя е била тука вчера, така ли?

Кити мълчеше.

— Защо?

— Тя ме потърси — рече Кити.

— Откъде е намерила номера ти?

— Прати ми имейл до „Фейсбук“ акаунта ми. Както направи и ти. Писа ми, че било спешно. Че трябвало да ми съобщи нещо.

— И ти й прати номера си по имейл.

Кити кимна.

— След което Сузи ти се е обадила. А ти си й казала да дойде тук.

— Не тук. Не бях още сигурна. Не знаех дали мога да й се доверя. Страх ме беше.

На Майрън нещата започнаха да му се изясняват.

— Вместо да й дадеш адреса си, си й казала да те чака на ъгъла.

— Да. Да паркира пред „Стейпълс“. Та да мога да я наблюдавам. Да се убедя, че е сама и че никой не я следи.

— Кой според теб е можел да я следи?

Кити обаче категорично завъртя глава. Очевидно ужасът не й позволяваше да проговори. Ако не искаше да млъкне съвсем, не биваше да задълбава в тази насока. Поради което Майрън се върна на по-плодотворна пътека.

— После двете сте си поговорили значи.

— Да.

— И за какво?

— Казах ти вече: тайна е.

Майрън се приближи. И се опита да се престори, че не мрази от дъното на душата си тази жена. Положи нежно длан върху рамото й и привлече погледа й.

— А сега ме чуй, окей?

Очите на Кити бяха замъглени.

— Сузи е дошла тук при теб вчера — изрече натъртено Майрън, все едно говореше на бавно възприемащо дете от детска градина. — Оттук тя е отишла с колата си в Касълтън и се е срещнала с Карл Сноу. Знаеш ли кой е той?

Кити затвори очи и кимна.

— А оттам се е прибрала у дома си и е поела такова количество дрога, че да умре.

— Изключено е сама да го е направила — отвърна Кити. — Не би сторила подобно нещо на бебето си. Познавам я. Убили са я. Те са я убили.

— Кои са те?

И пак завъртане на главата в смисъл „Няма да кажа“.

— Кити, на всяка цена трябва да ми помогнеш да разбера какво е станало тук. За какво си приказвахте двете?

— И двете се зарекохме.

— Но тя вече не е жива. И това е по-силно от всякакво заричане. Ничие доверие няма да предадеш. Какво ти каза тя?

Кити се пресегна и извади пакет цигари „Куул“ от чантичката си. И се втренчи за миг в него.

— Тя знаеше, че постингът „Не негово“ е мой.

— Много ли я беше яд на тебе?

— Напротив. Молеше ме аз да й простя.

Майрън обмисли чутото.

— За злословенето й по твой адрес, когато ти беше бременна ли?

— И аз така си помислих. Че иска да й простя, задето разправяше наляво и надясно как съм спяла с кого ли не и че бебето не било от Брад. — Кити прехвана погледа на Майрън. — На теб нали Сузи ти каза?

— Да.

— И ти затова реши, че съм едва ли не курва? И нали затова каза на брат си, че вероятно бебето не е от него?

— Е, не точно заради това.

— Но и то те подтикна, нали?

— Предполагам — призна той, мъчейки се да потисне гнева си. — Да не искаш да кажеш, че по онова време спеше само с Брад, а?

Грешка, упрекна се Майрън.

— Какво значение има аз какво казвам? — попита тя. — Така или иначе, ти ще повярваш на най-лошото. Както винаги.

— Просто исках да накарам Брад да провери. Нали съм му батко. Всичко бе само от грижа за него.

— Какво благородство — изрече тя с изпълнен с горчивина глас.

Пак беше на път да я изгуби. Да се отклони от правилната посока.

— Та Сузи дойде да се извини, че е злословила срещу теб?

— Не.

— Но ти нали…

— Казах, че така съм си помислила. В началото. И тя наистина се извини. И си призна, че се е поддала на спортната си злоба. „Не е била спортната ти злоба — рекох й, ами оная кучка майка ти. Или първо място, или нищо. Никакви компромиси.“ Тая жена беше лунатик. Помниш ли я?

— Много добре.

— Но аз тогава не си давах сметка колко бясна е тая кучка. Помниш ли оная хубавичката състезателка по фигурно пързаляне от деветдесетте години, забравих как се казваше, дето я нападна бившето гадже на най-голямата й съперница, та да не може да участва в олимпиадата?

— Нанси Кериган.

— Същата. Нямаше да се изненадам, ако майката на Сузи беше постъпила по същия начин — да наеме някой да ми строши крака с железен лост или нещо от тоя род. Но Сузи твърди, че не се дължало на майка й. Призна, че майка й упражнявала огромен натиск и тя тотално се поддала, но си било нейна вина, а не на майка й.

— Кое е било нейна вина?

Очите на Кити се вдигнаха и извъртяха надясно. На устните й се появи слаба усмивка.

— Искаш ли да чуеш нещо смешно, Майрън?

Той зачака.

— Обожавах тениса. Самият спорт. — Погледът й се отнесе нанякъде, а Майрън си я спомни такава, каквато беше навремето, и начина, по който летеше по корта като пантера. — Но нямах онзи хъс, който притежаваха повечето момичета. Е, и аз исках да побеждавам. Но понеже бях и още малка, просто изпитвах удоволствие от самата игра. И досега не разбирам как може човек да държи толкова силно винаги да побеждава. Още тогава такива хора ми се струваха отвратителни, особено в тениса. Знаеш ли защо?

Майрън поклати глава в недоумение.

— В един тенис двубой участват двама души. Накрая единият побеждава, другият губи. И удоволствието, мен ако питаш, идва не от победата, а от това, че си бил някого. — И направи учудена по детски физиономия. — И защо се възхищаваме от такива неща? Наричаме ги победители, а те всъщност се радват на нечия загуба. Защо е целият този възторг?

— Много хубав въпрос.

— Лично аз исках да играя професионално тенис. Можеш ли да си представиш нещо по-хубаво от това да си печелиш хляба, като играеш любимата си игра?

А той чу в ушите си гласа на Сузи: „Кити беше голяма тенисистка“.

— Не, не мога.

— Но когато си наистина добър, истински талантлив, всички се мъчат да ти отнемат удоволствието. Защо?

— Не знам.

— Защо щом покажеш, че можеш да постигнеш нещо повече, ти отнемат красотата и поставят цялото ударение върху победата? Записват ни в ония ужасно конкурентни школи. Пращат ни в двубои с приятелките ни. Не стига че ти трябва да успееш, ами и приятелките ти трябва да се провалят. Сузи ми разясни всичко това, сякаш аз самата не съм стигнала отдавна до същите изводи. Аз, която затрих цялата си кариера. А тя най-добре от всички знаеше какво означава тенисът за мен.

Майрън стоеше абсолютно неподвижен, да не наруши случайно магията. Изчака Кити да продължи, но тя взе че млъкна.

— Значи Сузи дойде да ти се извини?

— Да.

— И какво ти каза?

— Каза ми… — Погледът на Кити мина покрай него по посока на пердето. — Каза ми колко съжалява, че ми е провалила кариерата.

Майрън се постара да запази неутрално изражение.

— И по какъв начин ти провали кариерата?

— Имам чувството, че не ми вярваш.

Не й отговори.

— Мислиш си, че нарочно забременях тогава. За да не изпусна брат ти. — Усмивката й изведнъж стана странна. — Колко тъпо, като се замислиш. За какво ми е трябвало да го правя? Та аз бях само на седемнайсет. И мечтаех да съм професионална тенисистка, а не майка. За какво ми е било да забременявам нарочно?

Нима на самия Майрън не му бяха минали през ума сродни мисли, и то съвсем наскоро?

— Съжалявам — каза й. — Толкова ми е бил умът тогава. Нищо че още в първите часове по полова просвета в седми клас ни обясняваха, че хапчетата не дават стопроцентова гаранция.

— Което ти отказваше да повярваш, нали?

— Тогава, навремето, ни най-малко. За което искрено съжалявам.

— Поредното извинение — завъртя глава тя. — И то с огромно закъснение. Но ти, естествено, пак грешиш.

— Къде греша?

— Че хапчетата са несигурни. Точно това беше дошла да ми съобщи Сузи. Че първо го направила едва ли не на шега. Но не забравяй, че Сузи беше наясно, че съм вярваща. И че никога няма да прибягна до аборт. Така че кое се оказва най-сигурният начин да елиминира мен, най-голямата й съперница?

И пак гласът на Сузи отпреди две вечери: „Моите родители все ми втълпяваха, че в спорта всичко е допустимо, стига да ти донесе победата…“

— Боже мой.

Кити кимна, сякаш да потвърди мисълта му.

— Точно това дойде да ми каже Сузи. Че подменила хапчетата ми. И затова съм забременяла.

Целият пъзел като че ли се подреждаше. Колкото и шокиращо да звучеше, беше напълно логично. Майрън се спря за миг да го осмисли. Преди две вечери, докато седяха на балкона, Сузи му се беше сторила ужасно разстроена. Сега вече разбираше причината — а така също и всичките й приказки за чувство на вина, за опасността от прекалената спортна злоба, за съжаленията по отношение на миналото. Нещата взеха да му се изясняват полека.

— Изобщо не съм предполагал — каза Майрън.

— Знам. Но това не променя ни най-малко фактите, нали?

— Май да. Ти прости ли й?

— Оставих я да се изкаже. Да ми обясни всичко с най-големи подробности. Без изобщо да я прекъсвам. Без да й задавам въпроси. А когато свърши, станах, прекосих тази стая, в която и сега се намираме, и я прегърнах. Силно. И много дълго. И накрая й рекох: „Благодаря ти“.

— За какво?

— И тя ми зададе същия въпрос. Всеки, който наблюдава отстрани, би попитал. Това го разбирам. Погледни ме на какво съм заприличала. И си задай въпроса: какъв ли щеше да е животът ми, ако не бе разменила хапчетата? Нищо чудно да бях продължила с тениса и да стана онази шампионка, в каквато всички очакваха да се превърна — да печеля главните турнири и да обикалям света в пълен лукс и прочее. Може би с Брад щяхме да останем заедно и да си имаме деца, след като приключех кариерата си, някъде по сегашно време, и щяхме да живеем завинаги щастливи. Може би. Но и още нещо знам със сигурност — единственото, което всъщност знам със сигурност — а то е, че ако Сузи не бе подменила хапчетата ми, сега нямаше да го има Мики.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Независимо какво стана след това, какви трагедии ми се стовариха, Мики ги компенсира десетократно. Истината е, че независимо от какви подбуди е действала Сузи, Мики е на този свят благодарение именно на нея. Той ми е най-големият дар от Бога — и то заради онова, което тя е сторила. Така че аз не само й простих, но и й благодарих, защото, колкото и да съм зависима от дрогата, не забравям да коленича и да благодаря на Господ за това красиво идеално момче.

Майрън стоеше като поразен от гръм. Кити мина покрай него, влезе в хола, а оттам — в кухнята. Отвори хладилника. Малкото продукти в него бяха старателно подредени.

— Мики отиде да напазарува — каза. — Искаш ли да пиеш нещо?

— Не. — А след това: — А ти какво призна на Сузи?

— Нищо.

Кити лъжеше. Взе наново да се озърта.

— А тя защо оттук е отишла в сладоледаджийницата на Карл Сноу?

— Не знам. — Шумът на кола я стресна. — О, божичко! — Затръшна вратата на хладилника и надникна изпод спуснатото перде.

Колата отмина, но Кити не се успокои. Параноята отново разшири зениците й. Тя се навря в ъгъла и взе да се озърта уплашено, сякаш мебелите се канеха да скочат и да я нападнат.

— Ще трябва да се махнем оттук.

— И къде ще вървите?

Тя отвори едно гардеробче с дрехите на Мики — всички на закачалки, а над тях, сгънатите му ризи. Малкият май беше голям чистофайник.

— Върни си ми пистолета.

— Кити, какво става?

— Както ти ни намери… Тук вече не е сигурно.

— Кое не е сигурно? Къде е Брад?

Кити завъртя глава и издърпа един куфар изпод дивана. Взе да хвърля в него дрехите на Мики. Докато наблюдаваше тази изнервена до крайност наркоманка, Майрън изведнъж си даде сметка за нещо необичайно, което трябваше да е съвсем очевидно. И рече:

— Брад никога не би се отнесъл по този начин към семейството си.

Което я накара да намали темпото.

— Каквото и да се случва около теб — а аз все още не съм убеден дали ти, Кити, наистина си в опасност, или просто мозъкът ти е изпържен до състояние на ирационална параноя — все пак познавам много добре брат си. Той в никакъв случай не би ви оставил двамата в това положение — да си изнервена до крайна степен и да изпитваш истинска или въображаема заплаха за живота си.

Лицето на Кити взе бавно да рухва. А гласът й стана като на хленчещо дете.

— Не е виновен той.

Тпрууу! Майрън моментално усети, че не бива да пришпорва нещата. Приближи се с половин крачка към нея и каза нежно:

— Знам.

— Ужасно ме е страх.

Майрън кимна.

— Но Брад не може да ни помогне.

— Къде е той?

Тя завъртя глава, а тялото й се стегна.

— Не мога да ти кажа. Моля те. Не мога да ти кажа.

— Окей — вдигна ръце Майрън. Леко сега, без излишен натиск, рече си. — Но може би ще ми позволиш аз да ти помогна.

— Как? — изгледа го недоверчиво тя.

Най-сетне пробив — макар и незначителен. Канеше се да й предложи рехабилитация. Близо до дома му в Ливингстън имаше една доста добра клиника. Искаше там да я отведе, дано да й помогнат да се очисти. Докато е в клиниката, Мики ще живее при него, поне докато се обадят на Брад да се върне.

Но собствените му думи не му даваха мира: Брад не би ги оставил в такова положение. Което налагаше два извода: или Брад не знае колко зле е жена му, или по една или друга причина не е в състояние да им окаже помощ.

— Брад ли е в опасност, Кити? — зададе бавно той въпроса си. — За него ли те е толкова страх в момента?

— Той скоро ще се върне.

И тя взе да се чеше по ръцете, сякаш под кожата си имаше бълхи. А очите й взеха да шарят наоколо. Почна се, рече си Майрън.

— Добре ли си? — попита я.

— Имам нужда да отида до тоалетната. Къде ми е чантичката?

Точно така.

Тя се втурна в спалнята, грабна чантичката си и се затвори в банята. Майрън се потупа по задния джоб. Прахчето й беше все още у него. От банята се носеха шумове на трескаво ровене.

— Кити? — провикна се Майрън.

И се стресна от звука на стъпките по предната стълбичка. Извъртя рязко главата си нататък. А Кити се провикна иззад вратата на банята:

— Кой е?

Повлиян от паниката й, Майрън извади пистолета си и го насочи към външната врата. Топката на вратата се завъртя. Влезе Мики. Майрън моментално свали оръжието.

Мики изгледа изненадано чичо си.

— Какво, по дяволите…?

— Здрасти, Мики. Или трябва да ти викам „Боб“? — посочи той табелчицата на ревера му.

— Как успя да ни откриеш?

И Мики се боеше. Гласът му го издаваше. В него имаше и гняв, но най-вече страх.

— Къде е майка ми?

— В банята.

Той се втурна към вратата и хвана дръжката.

— Мамо?

— Нищо ми няма, Мики.

Мики опря глава о вратата и притвори очи. Гласът му беше непоносимо гальовен.

— Мамо, моля ти се, излез.

— Ще се оправи — каза Майрън.

Мики се извърна към него със свити юмруци. Само на петнайсет, а вече готов да се бие с целия свят. Или поне с чичо си. Беше мургав, широкоплещест младеж с онази мрачна, опасна външност, от която на момичетата им се разтреперват нозете. Майрън се зачуди откъде ли Мики е наследил въпросната мрачност, но като погледна към вратата на банята, веднага му стана ясно.

— Как ни намери? — повтори въпроса си Мики.

— Не се притеснявай. Исках да попитам майка ти за някои неща.

— Като например?

— Например къде е баща ти.

— Не му казвай! — изкрещя от банята Кити.

При което той се извърна пак към вратата.

— Мамо? Излез, чуваш ли?

Шумовете на паническо и — доколкото му бе известно на Майрън — безплодно ровене продължиха. Кити взе да ругае. Мики пак се обърна към чичо си.

— Махай се оттук!

— Няма.

— Какво?

— Ти си петнайсетгодишен хлапак. Аз съм възрастният. И ти казвам: „Няма да стане“.

И двамата вече чуваха как Кити ридае.

— Мики?

— Кажи, мамо.

— Как се прибрах снощи?

Мики хвърли гневен поглед на Майрън.

— Аз те докарах.

— Ти ли ме сложи да си легна?

Личеше си, че Мики не желае да води този разговор в присъствието на Майрън. И се опита да прошепне през вратата:

— Да.

Майрън само завъртя глава. Гласът на Кити вече стана трескав.

— Бъркал ли си в чантата ми?

Майрън пое въпроса върху себе си.

— Не, Кити. Аз бръкнах.

Мики се извърна и застана лице в лице срещу чичо си. Майрън бръкна в задния си джоб и извади хероина. Вратата на банята се отвори. Кити излезе гневна и му заповяда:

— Веднага ми го дай.

— В никакъв случай.

— Не знам за кой се мислиш, обаче…

— Писна ми вече — рече Майрън. — Ти си наркоманка. Той е дете. И двамата идвате с мен.

— Не можеш да ни заповядваш — запъна се Мики.

— Мога и ти заповядвам, Мики. Аз съм ти чичо. Колкото и да не ти е приятно, няма да те оставя тук с тая майка наркоманка, готова да се друса пред очите на сина си.

Мики застана между майка си и Майрън.

— Нищо ни няма.

— Напротив, съвсем сте зле. Няма спор, че работиш незаконно, под чуждо име. Прибираш я от баровете или тя се довлича до вкъщи и ти я слагаш да си легне. Поддържаш този дом обитаем. Зареждаш хладилника, а тя само лежи и се инжектира.

— Не можеш да го докажеш.

— Мога, но това няма значение. Ето какво ще стане от тук нататък и хич не ми пука дали ти харесва, или не. Теб, Кити, те вкарвам в клиника за лечение. Мястото е добро. Не знам дали ще могат да ти помогнат — и дали изобщо някой може да ти помогне — но си заслужава да опитам. А ти, Мики, идваш с мен.

— Имаш много здраве.

— Идваш, идваш. Ако не искаш да си с мен, ще живееш в Ливингстън с баба си и дядо си. Майка ти ще се оправи. Ще се свържем и с баща ти да знае какво става.

Мики не отместваше тялото си, застанало като щит пред майка му.

— Не можеш да ни отведеш насила.

— Мога, и още как.

— Да не си мислиш, че ме е страх от теб? Ако не се беше намесил дядо…

— Този път няма да ми скочиш в тъмнината.

— Ама пак мога да те надвия — опита се да се захили Мики.

— Няма да стане, Мики. Силен си, смел си, но нямаш никакъв шанс. Но и това е без значение. Или ще изпълняваш каквото ти казвам, или ще викна полицията. Поне на един параграф мога да се позова: майка ти поставя в опасност здравето на малолетен. И в затвора могат да я вкарат за такова нещо.

— Не! — викна Кити.

— Не си мисли, че ви давам право на избор. Къде е Брад?

Кити излезе иззад сина си. Опита се да се изпъне и Майрън за миг видя едновремешната спортистка.

— Мамо? — рече Мики.

— Той е прав — отвърна Кити.

— Не…

— Нуждаем се от помощ. И от закрила.

— И сами ще се оправим — каза Мики.

Тя обхвана лицето на сина си с длани.

— Всичко ще е наред — рече му. — Той е прав. Ще ми окажат необходимата помощ. И ти ще си на сигурно място.

— На сигурно място от какво? — попита за пореден път Майрън. — Ама на мен наистина взе вече да ми писва. Искам да знам къде е брат ми.

— И ние искаме същото — каза Кити.

И пак Мики:

— Мамо?

— Какви ги приказвате? — приближи се с една крачка Майрън.

— Брад изчезна преди три месеца — отговори Кити. — Точно заради това бягаме. Нито един от нас не е в безопасност.