Под напрежение

Глава 20

Адресът в Касълтън се оказа крайпътен мол с четири магазина, основен сред които бе супермаркетът от веригата „Кингс“. Другите три сгради се заемаха от пицария „Ренато“, сладкарница за сладолед „Сноукап“ и старовремска бръснарница „Сал и Шорти Джо“ с класически прът в бяло и червено пред вратата9.

За какво й е било на Сузи да идва чак дотук?

Нима нямаше супермаркети, сладоледаджийници и пицарии много по близо до дома й? А и силно се съмняваше, че е ползвала фризьорските услуги на Сал или на Шорти Джо. Какъв е бил смисълът на пътуването й? Майрън се спря и зачака да му се яви отговорът. Минаха две минути. И понеже отговорът така и не дойде, Майрън реши да му даде начален подтик.

Започна от супермаркета „Кингс“. И понеже не му дойде друго наум, взе да показва на пазаруващите снимка на Сузи Т. и да разпитва дали някой не я е видял. Разследване по старовремски. Съвсем в стила на Сал и Шорти Джо. Неколцина се сетиха, че са гледали Сузи като тенисистка. Други бяха гледали телевизионните новини предната вечер и предположиха, че Майрън е полицай — впечатление, което той не се постара да опровергае. В крайна сметка се оказа, че никой не я е виждал в супермаркета.

Първи опит: неуспешен.

Майрън излезе навън. Огледа паркинга. Най-вероятната версия? Сузи да е дошла тук да се сдобие с дрога. Дилърите, особено в предградията, масово използваха паркингите. Спираш до колата му, сваляте предните стъкла, някой подхвърля пари от едната кола в другата, друг подхвърля обратно пакетчето с дрога.

Опита се да си представи подобна сцена. Сузи — жената, която предната вечер му бе говорила за тайни и се притесняваше, че имала прекалено много спортна злоба; същата тази жена, бременна в осмия месец; жената, която само два дни по-рано бе влязла в офиса му с думите „Дяволски щастлива се чувствам“ — същата тази Сузи да е дошла чак до този крайпътен мол за достатъчно количество хероин, че да се самоубие?

Много съжалявам, но не може да бъде, рече си Майрън.

Възможно бе да е имала среща с друг човек, не с дилър, пак на този паркинг. Колкото възможно, толкова и не. Дотук се бе проявил великолепно като детектив. Не че не му предстоеше още куп работа де. Пицарията „Ренато“ не работеше. Бръснарницата за сметка на това беше отворена. Майрън видя през витрината бъбрещите си старци, повели разпален спор с вид на изключително доволни от живота хора. Прехвърли вниманието си върху сладоледената сладкарница „Сноукап“, на чиято витрина окачваха надпис „ЧРД, ЛОРЕН!“. Пристигаха момиченца на около осем-девет години, понесли подаръци, хванали за ръка изтощените си, притеснени, но и доволни майки.

И гласът на Сузи: „Дяволски щастлива се чувствам“.

Ето такъв трябваше да е животът на Сузи, помисли си, докато наблюдаваше майките. Щеше да бъде. Точно какъвто го искаше Сузи. Но хората вършат глупости. Изхвърлят щастието си на боклука, сякаш е мръсна салфетка. Нищо чудно и със Сузи така да е станало — успяла е в типичен свой стил да обърка всичко тъкмо преди да се добере до истинското щастие.

Гледаше през витрината как момиченцата се отделят от майките и с леки писъци се прегръщат. Цялата сладкарница представляваше водовъртеж от цветове и движения. Майките се оттеглиха към ъгъла с кафемашината. Майрън пак се опита да си представи как щеше да изглежда Сузи на полагащото й се място, но в същия момент забеляза, че в него се е втренчил застаналият зад тезгяха мъж — около шейсетгодишен, с коремче на мениджър на средно ниво и старателно преметнати през плешивото теме коси. Наблюдаваше Майрън през свръхмодерни очила, каквито човек би очаквал да види на носа на суетен градски архитект, и постоянно ги буташе нагоре на носа си.

Управителят, каза си Майрън. Сигурно постоянно е така нащрек, да пази заведението, да надзирава и персонала. И нищо не пропуска. Идеално. Запъти се към вратата със снимката на Сузи Т. в ръка. Но още не беше я стигнал, когато онзи я отвори отвътре и я задържа Майрън да влезе.

— С какво мога да съм ви полезен? — попита мъжът.

Майрън му показа снимката. Онзи я погледна и затвори очи.

— Виждали ли сте тази жена? — попита Майрън.

Гласът му долетя сякаш отнякъде много далеч:

— Вчера разговарях с нея.

Човекът изобщо нямаше вид на дилър.

— За какво?

Човекът преглътна и понечи да се извърне.

— За дъщеря ми. Интересуваше се от дъщеря ми.

— Последвайте ме — каза мъжът.

Минаха покрай щанда, иззад който жена в инвалидна количка, с огромна усмивка, обясняваше на някакъв клиент смисъла на странните названия на различните видове сладолед и какво можеше да се добави върху тях. Вляво партито беше в разгара си. Момиченцата се редуваха да смесват различни видове сладолед по собствен вкус. Две какички на гимназиална възраст им помагаха да загребват, а трета ръсеше върху топките разноцветни захарни пръчици, трохи от бисквити, желатинови мечета, ядки и стърган шоколад.

— Обичате ли сладолед? — попита мъжът.

— Има ли някой, който да не обича? — разпери ръце Майрън.

— Не са много, да чукна на дърво — потропа с кокалчета човекът върху гетинакса на масичката, покрай която минаваха. — От кой вид ще желаете?

— Не, в момента не искам.

Онзи обаче не прие отказа му.

— Кимбърли?

Жената на инвалидния стол вдигна глава.

— Направи на госта ни един „размразвач на снежни шапки“.

— Дадено.

Сладкарницата бе облепена навсякъде с емблемата на „Сноукап“. Това трябваше всъщност да му подскаже. „Сноукап“ — от Сноу. Майрън разгледа още веднъж лицето на мъжа. Изминалите петнайсет години не се бяха отнесли към него нито приятелски, нито враждебно — нормално състаряване — но Майрън вече сглобяваше подробностите.

— Вие трябва да сте Карл Сноу — рече, — бащата на Алиста.

— А вие от полицията ли сте? — попита онзи.

Майрън се поколеба.

— Няма значение. Нямам какво да ви кажа.

Майрън реши да го притисне.

— Нима се каните да прикриете и второ убийство?

Очакваше онзи да се шокира или да се възмути, но той само категорично завъртя глава.

— Вече четох вестниците. Сузи Т. е починала от свръхдоза.

По-силен подтик ли му бе нужен?

— Да де, колкото и вашата дъщеря просто е паднала през прозореца.

Майрън съжали за думите си в мига, в който ги изрече. Прекалено много, прекалено рано. Изчака избухването. Но такова не последва. Лицето на Карл Сноу провисна.

— Седнете. И ми кажете кой сте.

Майрън седна насреща му и се представи. Зад гърба на Сноу партито на Лорен набираше обороти. За миг си даде сметка за очебийния контраст — изгубилият дъщеря си човек организира рожден ден на чуждо дете — но незабавно го прогони.

— По новините съобщиха, че било свръхдоза — каза Карл Сноу. — Вярно ли е?

— Не съм убеден — отвърна Майрън. — Затова провеждам разследване.

— Но защо вие, а не полицията?

— Не бихте ли ми казали все пак тя за какво беше дошла?

Карл Сноу се облегна назад, намести очилата на носа си.

— Позволете ми да уточня нещо, преди да започнем. Имате ли изобщо някакви доказателства, че Сузи е била убита — да или не?

— Като начало — отвърна Майрън, — налице е фактът, че беше бременна в осмия месец и чакаше с нетърпение бебето да се роди.

— Не ми звучи особено убедително — отказа да се впечатли събеседникът му.

— И не е — съгласи се Майрън. — Затова ще ви изредя нещата, които знам със сигурност. Сузи е шофирала дотук вчера. Разговаряла е с вас. Само няколко часа по-късно вече не е сред живите.

Хвърли поглед зад себе си. Младата жена се приближаваше с инвалидния стол, понесла огромен сладолед. Майрън понечи да стане и да й помогне, но Карл Сноу завъртя глава. Майрън остана на мястото си.

— Един „размразвач на снежни шапки“ — обяви жената, докато го поставяше пред Майрън. — Добър апетит.

„Размразвачът“ трудно би се побрал в багажника на кола. Майрън се приготви да задържи масата, ако се килне.

— Това цялото само за един човек ли е? — попита.

— Ами да — отвърна тя.

— В комплект с ангиопластика ли го предлагате или с инжекция инсулин?

— Ау! За пръв път чувам такъв интересен въпрос — завъртя очи тя.

— Запознайте се с дъщеря ми Кимбърли, господин Болитар — намеси се Карл Сноу.

— Много ми е приятно — заяви Кимбърли и го възнагради с една от ония усмивки, които карат и циниците да вярват, че има рай.

Размениха по някоя и друга приказка — тя управлявала сладоледаджийницата, Карл бил само собственикът — след което тя се върна с количката зад щанда.

Без да снема поглед от нея, Карл обясни:

— Тя беше на дванайсет, когато Алиста… — И млъкна, сякаш не знаеше коя точно дума да използва. — Майка им почина две години преди това от рак на гърдата. Много тежко го понесох. Пропих се. Кимбърли има вродена церебрална парализа. Нуждаеше се от постоянни грижи. И предполагам, че покрай всичко друго Алиста някак си се изплъзна от вниманието ми.

И като в телевизионно шоу при тази му реплика избухна силен смях. Майрън хвърли поглед на партито зад гърба си. Рожденичката Лорен се беше нахилила, а около устата й имаше пръстен от шоколад.

— Нямам намерение да навредя нито на вас, нито на дъщеря ви — заяви Майрън.

— Ако проведа сега разговор с вас — каза бавно Карл Сноу, — ще искам да ми обещаете, че няма повече да ви видя. Не желая медиите да се набъркат отново в живота ни.

— Обещавам ви.

Карл Сноу разтри лице с двете си ръце.

— Сузи искаше да научи как е загинала Алиста.

Майрън зачака да чуе още. Когато Карл замълча, попита:

— Какво по-точно я интересуваше?

— Дали Гейбриъл Уайър в действителност е убил дъщеря ми.

— И вие какво й отговорихте?

— Че след като се срещнах насаме с господин Уайър, се убедих, че той няма вина. И че в крайна сметка съм се примирил, че е било нещастен случай. И понеже споразумението ни е конфиденциално, повече нищо не мога да й кажа.

Майрън не можеше да отмести очи от него. Карл Сноу бе произнесъл всичко това с трениран монотонен глас. Зачака да срещне погледа му. Не се получи. Сноу само завъртя глава и промълви:

— Още не мога да повярвам, че е мъртва.

Майрън така и не разбра дали става дума за Сузи, или за Алиста. Карл Сноу запримигва и отмести поглед по посока на Кимбърли. И като я видя, сякаш почерпи сили от нея.

— Губили ли сте някога дете, господин Болитар?

— Не съм.

— Ще ви спестя всички клишета. Нещо повече. Всичко ще ви спестя. Знам как гледат на мен хората: безсърдечният баща, съгласил се да го купят срещу свободата на убиеца на дъщеря му.

— А случаят не беше ли точно такъв?

— Понякога се налага да обичаш детето си насаме. А друг път — и да го жалиш насаме.

Понеже Майрън не беше сигурен в смисъла на думите му, предпочете да замълчи.

— Хапвайте от сладоледа — подсети го Карл, — иначе Кимбърли ще забележи. Това момиче и на тила си има очи.

Майрън взе лъжичката и опита сметаната с първия пласт, който бе някаква комбинация от курабийки и сметана. Манна небесна.

— Харесва ли ви?

— Манна — рече Майрън.

Карл пак се усмихна, но без никаква радост.

— „Размразителят“ е изобретение на Кимбърли.

— Жив гений.

— Добра дъщеря е тя. И обожава сладкарницата. С Алиста обаче сбърках. Няма втори път да допусна същата грешка.

— Това ли точно казахте и на Сузи?

— Отчасти. Исках да й обясня тогавашното ми положение.

— А именно?

— Алиста страшно харесваше „Хорс Пауър“. И като всяка друга тийнейджърка беше луднала по Гейбриъл Уайър. — Нещо премина през лицето му. Загледа се настрани, загубил се в мислите си. — Наближаваше шестнайсетият й рожден ден. Нямах пари да й организирам голямо парти, но чух, че „Хорс Пауър“ щели да имат концерт в „Мадисън Скуеър Гардън“. Предполагам, че концертите им не бяха много на често — не се интересувах кой знае колко от тях — но се сетих, че в сутерена на универсалния магазин „Маршъл“ на шосе номер 4 има билетна каса. Така че една сутрин се вдигнах още в пет и се наредих на опашката. Нямате представа колко неловко се чувствах. Жива душа нямаше на повече от трийсет, а аз кисна там цели два часа, само и само да се сдобия с билети за концерта. Когато ми дойде редът, жената почна да пише нещо на компютъра, после каза, че билетите са свършили. Но изведнъж рече: „Я чакайте. Май са останали точно два“. Никога нищо не съм купувал с такава радост през живота си. Пръстът на съдбата, един вид. Сякаш е било писано да се случи.

Майрън кимна колкото се може по-неангажирано.

— Прибирам се аз значи у дома, но рожденият ден на Алиста е чак след седмица, така че се налага да изчакам. Но все пак споделям с Кимбърли. И двамата ще умрем от нетърпение. Билетите буквално прогарят дупка в джоба ми. Изпитвали ли сте някога подобно чувство? Да купите нещо за някого и да нямате търпение да му го дадете?

— Естествено — промълви Майрън.

— Та и ние така с Кимбърли. В крайна сметка отиваме с колата до гимназията на Алиста. Паркираме, изнасям Кимбърли, слагам я в инвалидния стол. Алиста излиза след часовете, а ние сме се захилили като котараци, дето току-що са изяли канарчето. Алиста ни прави някаква тийнейджърска физиономия и пита „Какво има?“, а аз само й показвам билетите, при което Алиста — тук спря, а светът му се върна назад през годините… — само изпищя, метна ми се на врата и така ме стисна…

Гласът му заглъхна. Издърпа книжна салфетка от кутията, посегна да обърше очите си, но се отказа. И впери поглед в масата пред себе си.

— Така или иначе, Алиста взе най-добрата си приятелка на концерта. После щеше да преспи у тях. Само че… Останалото ви е известно.

— Съжалявам.

— Отдавна беше — завъртя глава Карл Сноу.

— И не вините за случилото се Гейбриъл Уайър?

— Да го виня ли? — Карл млъкна и се замисли. — Истината е, че след смъртта на майка й не упражнявах достатъчно контрол върху Алиста. Така че, като се замисли човек, кого да виниш? Роудито, който забелязал Алиста сред тълпата ли? Абсолютно непознат човек. Охранителят, който я е пуснал зад сцената ли? И той случаен човек. Че и Гейбриъл Уайър — пълен непознат. Та аз бях неин баща — и не успях да я предпазя. С какво са били длъжни те да се грижат за нея?

Карл Сноу примига и отмести погледа си надясно.

— Това ли всъщност казахте на Сузи?

— Казах й, че липсват улики Гейбриъл Уайър да е извършил нещо нередно през въпросната нощ — и по-точно, нищо, което полицията би могла да докаже. Това поне ми бяха разяснили най-подробно. Вярно, Алиста е била в хотелския апартамент на Уайър. И именно от неговия балкон е паднала, а той е бил на трийсет и втория етаж. Но за да се стигне от „А“ до „Б“, от тези факти до подвеждането на знаменитост под отговорност, да не говорим за постигането на присъда… — И той сви рамене. — Имах грижи по другата си дъщеря. Нямах пари. Знаете ли колко трудно се гледа дете инвалид? И колко е скъпо? Ето, „Сноукап“ вече е верига от сладкарници, макар и скромна. Откъде, мислите, дойде началният капитал?

Майрън полагаше всички усилия да му влезе в положението, но гласът му прозвуча по-рязко, отколкото искаше.

— От убиеца на дъщеря ви ли?

— Виждам, че отказвате да ме разберете. Алиста вече не беше между живите. Умрелият си е умрял. Нищо повече не можех да направя за нея.

— Но пък можехте да направите нещо за Кимбърли.

— Да. Но не става дума за чиста пресметливост. Представете си, че не бях взел парите. Уайър пак щеше да е на свобода, а Кимбърли щеше да продължи да страда. По този начин поне успях да подсигуря Кимбърли.

— Без да искам да ви обиждам, доста пресметливо ми звучи.

— На страничен човек може и така да му се стори. Но аз съм баща. А бащата има всъщност една основна задача — да опази детето си. Нищо друго. И след като веднъж се бях провалил, като пуснах дъщеря си на концерт, а след това не проверих къде е… Каквото и да сторя, не мога да изкупя грешката си. — Млъкна и обърса една сълза. — Както и да е. Вас ви интересуваше какво е търсела тук Сузи. Искаше да знае дали смятам, че Алиста е била убита от Гейбриъл Уайър.

— А спомена ли защо й трябва да го знае? Все пак доста години изминаха оттогава.

— Не ми каза. — Карл пак примига и се загледа настрани.

— Моля?

— Нищо. Само я предупредих да не се забърква. Алиста се замеси с Гейбриъл Уайър — и знаете докъде стигна.

— Да не искате да кажете…

— Нищо не искам да казвам. По новините обявиха, че е поела свръхдоза хероин. Доста разстроена беше, като си тръгваше, така че всъщност не се изненадах особено.

Зад него една от приятелките на Лорен се разплака. Изглежда, не беше получила полагащата й се торбичка с лакомства за вкъщи. Карл Сноу чу суматохата. И бързо отиде при момиченцата — всичките нечии дъщери, на които предстоеше бързо да пораснат и да се влюбят в разни рок звезди. Засега обаче си бяха деца на детско парти и не искаха нищо друго, освен сладолед и торбичка с лакомства за вкъщи.