Положи я сред лилиите

I

Беше една от онези горещи, безветрени юлски утрини — приятни, ако си по бански на плажа с любимата си блондинка, но трудно поносими, ако си затворен в офис, какъвто бе случаят с мен.

Звукът на сутрешното движение по булевард „Оркид“, бръмченето на самолетите, кръжащи над брега, и отдалеченият шум на вълните нахлуваха на талази през отворените прозорци. Климатичната инсталация, скрита някъде в недрата на Оркид Билдингс, се справяше успешно с покачващата се температура. Слънчевата светлина, гореща и златиста, образуваше фигури по килимчето в офиса, което Пола беше купила, за да впечатли клиентите, и което все ми се струваше прекалено скъпо, за да си позволя да стъпя върху него.

Седях зад бюрото, по чиято хоризонтална повърхност бях разхвърлял няколко стари писма, които би трябвало да убедят Пола, ако внезапно влезеше, че работя. Чаша уиски със сода, достатъчно силно, за да пропука и бетон, се бе сгушила зад две внушителни юридически книги и ми иззвъняваше с ледчетата си всеки път, когато се пресегнех да я взема.

Изминали бяха точно три години и половина, откакто бях основал „Юнивърсъл Сървисиз“ — организация, която се нагърбваше с всякаква работа — от обучаване на пуделче до премахването на изнудвача, който смуче парите на клиента ни. Тя очевидно обслужваше главно милионери, щом като доходите ни нарастваха, което пък означаваше, че в Оркид Сити милионерите бяха почти толкова многобройни, колкото песъчинките на плажа. През тези три години и половина ние се забавлявахме, впускахме се в различни игри, заемахме се с какви ли не случаи, дори убийство се бе явило по пътя ни досега и направихме малко пари.

През последните няколко дни бизнесът ни беше спокоен като стара мома, която яде симид по време на някаква лекция. Рутинни случаи естествено имаше, но с тях се занимаваше Пола Бенсинджър. Само когато нещо необикновено подадеше глава, започвахме да действаме аз и моят помощник Джек Кермън. Но нищо необикновено не бе подало глава, така че ние просто си седяхме, чакахме, изпразвахме бутилка уиски и се нравехме пред Пола на заети.

Джек Кермън, висок, слаб и елегантен, с широк побелял кичур в иначе черната му гъста коса и с мустаци а ла Кларк Гейбъл, се беше изтегнал в предназначеното за клиенти кресло, разтриваше челото си с ледената чаша уиски със сода и почиваше. Безупречен в маслиненозеления си летен костюм, с вратовръзка на жълти и червени райета и с тесни стъпала, обути в бели обувки от шевро с тъмнозелени езици, той приличаше досущ на излезнал от страниците на „Искуайър“1.

След надвисналата над нас продължителна тишина той каза:

— Каква мадама! Махни й ръцете и тя би сразила Венера. — Той се размърда и зае по-удобно положение, после въздъхна: — Бих искал някой да й е махнал ръцете. Човече! Толкова недостъпна! А аз бях достатъчно глупав да си помисля, че е лесна плячка.

— Не ми разказвай — примолих се, посягайки към чашата си. — Това начало обещава познат край. Последното нещо, което ми се слуша в сутрин като тази, е откъс от любовния ти живот. Предпочитам да прочета Крафт-Ебинг2.

— Тоя стар козел с нищо няма да ти помогне — отвърна Кермън презрително. — Писал си е всичките историйки на латински.

— Би се учудил колко много хора са научили латински само за да разберат какво е казал. На това му викам да улучиш с един куршум два заека.

— Така че ни връща право към моята блондинка — каза Кермън, като изтегна напред дългите си крака. — Налетях на нея снощи в магазина на Барни.

— Не се интересувам от блондинки — отговорих твърдо. — И вместо да седиш тук и да приказваш за жени, би трябвало да си навън и да се опитваш да намериш някой клиент. Понякога се чудя за какво ли, по дяволите, ти плащам.

Кермън се замисли по въпроса. Лицето му придоби изненадано изражение.

— Наистина ли искаш да се заемем с нещо? — попита той накрая. — Мислех, че идеята е да оставим Пола да върши цялата работа, а ние да си живеем на неин гръб.

— Такова е общото положение, но няма да е лошо от време на време и ти да правиш нещо, за да заслужиш, че те държа тук.

Кермън изглеждаше успокоен.

— Да. От време на време. За момент си помислих, че имаш предвид точно сега. — Той отпи от уискито си и затвори очи. — Та за тази блондинка, дето се опитвам да ти кажа. Най-страхотното парче, което съм виждал. Когато се опитах да й уредя среща, тя ми рече, че не тичала подир мъже. Знаеш ли к’во й отвърнах?

— Какво й отвърна? — попитах, защото така или иначе щеше да ми каже, а ако не му слушах лъжите, кой щеше да слуша моите?

— Лейди — изчуруликах — може и да не тичате подир мъже, но и капанът за мишки също не трябва да тича след мишките. Остроумно, нали? Е, това я разби, Няма нужда да ме гледаш толкова отегчено. Ти може и да си го чувал вече, но не и тя и направо я зашеметих.

После, преди да успея да скрия уискито със сода, вратата се отвори и нахълта Пола.

Пола беше висока, тъмна сладурана с хладни, сериозни кафяви очи и фигура, която поражда идеи — само че това си бяха мои идеи, а не нейни. Схващаше бързо и беше безпощадно действен и неуморим работник. Тя беше човекът, който ме окуражи да създам „Юнивърсъл Сървисиз“ и ми зае парите, за да се оправя през първите шест месеца. Единствено на нейната способност да се справя с административната страна на работата се дължеше успехът на начинанието. Ако аз бях мозъкът на предприятието, за нея можеше да се каже, че е гръбнакът му. Без Пола организацията би се разпаднала за седмица.

— Нямате ли нещо по-добро за вършене от това да си седите и да пиете? — запита тя и се намести до бюрото, като ме гледаше осъдително.

— А какво по-добро има за вършене? — попита Кермън леко заинтригуван.

Тя му хвърли унищожителен поглед и отново насочи искрящите си кафяви очи към мен.

— Всъщност ние с Джек тъкмо се готвехме да излезем, за да потърсим някаква работа — рекох и припряно бутнах назад стола си. — Хайде, Джек. Да вървим да видим какво можем да намерим.

— И къде смятате да търсите? В бар „Финеган“? — попита презрително Пола.

— Това е страхотна идея, мърморанке — отвърна Кермън. — Може би „Финеган“ ще има нещо за нас.

— Преди да тръгнете, може би ще искате да хвърлите един поглед на това — каза Пола и размаха продълговат плик под носа ми. — Портиерът току-що го донесе. Намерил го е в един от джобовете на онзи стар тренчкот, който ти така щедро му подари.

— Нима? — рекох, като взех плика. — Странно. Не съм обличал този тренчкот повече от година.

— Пощенското клеймо потвърждава думите ти — каза Пола със зловещо спокойствие. — Писмото е пуснато преди четиринайсет месеца. Предполагам, че не би могъл да го сложиш в джоба си и да забравиш за съществуването му? Ти не би могъл да направиш такова нещо, нали?

Писмото беше адресирано до мен с четлив женски почерк и не беше отваряно.

— Изобщо не си спомням да съм го виждал — казах.

— Като се има предвид, че ти изглежда не си спомняш нищо, освен ако не съм ти напомнила, този факт не ме учудва — отвърна язвително тя.

— Един ден, моя малка харпийо — отбеляза мило Кермън, — някой ще се завърти и ще те плесне по задника.

— Това няма да я спре — казах аз, докато отварях плика. — Вече съм опитвал. Прави я още по-лоша. — Мушнах вътре два пръста и извадих лист хартия за писма и пет стодоларови банкноти.

— Великомъчениче Петре! — възкликна Кермън, изправяйки се на крака. — Дал си това на портиера?

— Не започвай и ти — рекох и зачетох писмото.

Настъпи дълга и болезнена тишина. Дори Джек Кермън нямаше какво да каже. Ние разчитахме на препоръките, за да навлезем в бизнеса, а задържането на петстотин долара, които принадлежаха на вероятен клиент, цели четиринайсет месеца, без дори да го подозираме, не беше начинът, по който бихме могли да получим препоръки.

— Спешно и поверително — измърмори Пола. — След като го е държал в себе си четиринайсет месеца, дава го на портиера да го покаже на всичките си приятелчета. Страхотно!

— Млъкни! — изръмжах й. — Защо не се е обадила да поиска обяснение? Трябва да е предположила, че писмото се е загубило. Чакайте малко. Тя е мъртва, нали? Една от сестрите Кросби умря. Джанет ли беше?

— Мисля, че да — отвърна Пола. — Скоро ще разбера.

— Изрови и всичко, което имаме за Кросби.

Когато тя беше вече в предната стая на офиса, казах:

— Сигурен съм, че е мъртва. Предполагам, че ще трябва да върнем тези пари на наследника й.

— Ако го направим — възрази Кермън, който винаги с нежелание се разделяше с пари, — пресата маже да раздуха случая. Такава история ще бъде страхотна реклама за начина, по който си вършим работата. Ще трябва да обмислим всяка наша стъпка, Вик. Може би ще е по-умно да задържим парите и да си замълчим.

— Не можем да го направим. Ако не сме били полежи, то поне нека бъдем честни.

Кермън отново се отпусна в креслото.

— По-добре ще е да не разлайваме кучетата. Кросби е в нефтения бизнес, нали?

— Беше. Мъртъв е. Застрелял се е неволно преди около две години. — Взех ножа за разрязване на писма и започнах да пробивам дупки в попивателната хартия. — Мъчи ме мисълта как съм могъл да оставя писмото в тренчкота. Никога няма да го разбера.

Кермън, който познаваше Пола, се усмихна съчувствено.

— Сръгай я в ребрата, ако натяква — посъветва ме услужливо той. — Колко се радвам, че не се е случило на мен!

Продължих да пробивам дупки в попивателната до момента, в който Пола се върна с куп изрезки от вестници.

— Умряла е от сърдечна недостатъчност на 15 май, същия ден, в който е написала писмото. Нищо чудно, че не ти се е обадила — каза тя, затваряйки вратата.

— Сърдечна недостатъчност? На колко години е била тогава?

— На двайсет и пет.

Оставих ножа и потърсих пипнешком цигара.

— Струва ми се, че е била твърде млада, за да умре от сърдечна недостатъчност. Както и да е, дай да видим с какво разполагаме. Какво носиш?

— Не е много. Повечето вече го знаем — отвърна Пола, която бе приседнала на ръба на бюрото. — Макдоналд Кросби е натрупал милионите си от нефтения бизнес. Бил е твърд, противен стар квакер, тесногръд колкото си щеш. Женил се е два пъти. Джанет, с четири години по-голяма от сестра си, е била от първата му жена, Морийн — от втората. Оттеглил се е от бизнеса през 1943 и се е установил в Оркид Сити. Преди това е живял в Сан Франциско. Момичетата са толкова различни, колкото може да бъде. Джанет е била прилежна и е прекарвала повечето време, рисувайки. Няколко от работите й с масло са изложени в „Артс Мюзиъм“. Изглежда е била доста талантлива, обичала е самотата и е имала чепат нрав. Морийн е красавицата на семейството. Тя е буйна, вятърничава и разпусната. До самата смърт на Кросби все е попадала на първите страници на вестниците, забъркана в някой скандал.

— Какви скандали? — попитах.

— Преди около две години блъснала човек и го убила на Сентър Авеню. Слуховете разправят, че е била пияна, което е твърде вероятно, като се има предвид, че е пиела като смок. Кросби подкупил полицията и тя се измъкнала с доста голяма глоба за опасно шофиране. После яздила веднъж кон по булевард „Оркид“ гола-голеничка. Някой си се хванал на бас с нея, че няма да посмее да го направи, но тя го направила.

— Нека се разберем — включи се Кермън развълнувано, — конят ли е бил гол-голеничък или момичето?

— Момичето, глупако!

— Къде съм бил аз, бе, та не съм я видял?

— Изминала е само петдесет ярда, преди да я арестуват.

— Ако съм бил наблизо, нямаше да измине и толкова.

— Не бъди вулгарен и млъкни!

— Е, тя наистина изглежда подходящ обект за изнудване — отбелязах.

Пола кимна.

— Знаеш за смъртта на Кросби. Чистел е някакъв пистолет в кабинета си, а той случайно гръмнал и го убил. Оставил е три четвърти от състоянието си на Джанет без никакви уговорки, с които да я обвързва, и една четвърт на Морийн — на вяра. Когато Джанет умира, Морийн наследява всичко и изглежда си променя характера. Откакто е загубила сестра си, нито веднъж не е била обект на пресата.

— Кога е умрял Кросби? — попитах.

— През март 1948. Два месеца преди Джанет.

— Много удобно за Морийн.

Пола повдигна вежди.

— Да. Джанет е била силно разстроена от смъртта на баща си. Никога не е била много устойчива и пресата твърди, че шокът я е довършил.

— Все едно, пак е много удобно за Морийн. Не ми харесва тая работа, Пола. Може би съм твърде подозрителен. Джанет ми пише, че някой изнудва сестра й и точно тогава внезапно умира от сърдечна недостатъчност, така че сестра и наследява парите й. Това е прекалено удобно, по дяволите.

— Не виждам какво можем да направим — рече Пола, като се мръщеше. — Не можем да представляваме мъртъв клиент.

— О, напротив, можем. — Потупах петте стодоларови банкноти. — Или трябва да върна тези пари на наследничката й, или да се опитам да ги заслужа. Мисля, че ще се опитам да ги заслужа.

— Четиринайсет месеца са много време — отбеляза Кермън колебливо. — Следата ще е студена.

— Ако има следа — каза Пола.

— От друга страна — продължих, като бутнах назад стола си, — ако около смъртта на Джанет има нещо гнило, четиринайсет месеца осигуряват приятното чувство за сигурност, а когато се чувстваш сигурен, не си нащрек. Мисля, че ще се обадя на Морийн Кросби и ще видя как й харесва харченето на парите на сестра и.

Кермън изпъшка.

— Нещо ми подсказва, че краткият период на почивка е приключил — рече той тъжно. — Така си и знаех — твърде хубаво беше, за да продължи дълго. Сега ли да започвам да работя или да чакам да се върнеш?

— Чакай да се върна — казах, на път към вратата. — Но ако си си уредил среща с капана за мишки, съобщи й да иде да си потърси друг мишок.

II

Крестуейс, имението на Кросби, се криеше зад ниски, покрити с вилеа3 стени, над които се издигаше висок, подрязан плет от австралийски бор, а най-отзад стърчеше поцинкована ограда, покрита с бодлива тел. Тежка дървена порта, в дясното крило на която имаше шпионка, пазеше входа.

По протежение на булевард „Футхил“ имаше около половин дузина подобни имения, задната част на кои: то стигаше до Кристъл Лейк Дезърт. Всяко от тях бе отделено от съседното с около акър ничия земя или храсталак, див пелин, пясък и топлина.

Бях се отпуснал в довоенния си буик с гюрук и наблюдавах дървената порта без особен интерес. Освен богато украсената табела на стената, която известяваше как се нарича къщата, нямаше нищо, което да отличава имението от другите милионерски имоти в Оркид Сити. Те всичките се криеха зад непревзимаеми стени. И всичките имаха високи дървени порти, които възпираха достъпа на неканения посетител. Те всичките излъчваха една и съща благоговейна тишина, един и същ мирис на цветя и добре поляти морави. Въпреки че не можех да надзърна зад портата, знаех, че зад нея се крие все същият великолепен басейн, все същият аквариум, все същата пътечка сред рододендрони и потънала в рози градина. Ако имаш милион, трябва да живееш по същия начин както останалите милионери или ще сметнат, че си боклук. Така е било, така е и така ще бъде винаги — ако имаш милион.

Явно никой не бързаше да отвори портата, затова се измъкнах от колата и дръпнах веригата на камбанката. Постарали се бяха звукът да е приглушен и тя издрънча плахо.

Не последва нищо. Слънцето се изливаше върху ми. Температурата се покачи с още една степен. Беше твърде горещо дори и за такова елементарно усилие като дърпането на веригата на камбанка. Вместо това, бутнах портата и тя се отвори със скърцане, когато я натиснах Погледнах ивицата ливада пред мен, която бе достатъчно голяма за танкови маневри. Тревата не беше косена този месец, нито пък предишния. Цветните бордюри от двете страни на алеята също не са били удостоявани с някакво внимание тази пролет, както и през миналата есен. Нарцисите и лалетата очертаваха грозни кафяви петна сред мъртвите цветове на божурите. Изсъхналите самакитки се редуваха с неподпряни с колчета и преплетени делфиниуми. Ивица рехава трева беше презряла очертанията на моравата. Кал-дъръмената алея беше обрасла с бурени. Пренебрегната пълзяща роза се извиваше истерично в мързеливия повей на бриза, който идваше откъм пустинята. Занемарена, изоставена градина — като я гледах, сякаш чувах стария Кросби да се преобръща в ковчега си.

В края на алеята се виждаше къщата: двуетажна постройка от варовик с червен керемиден покрив, зелени капаци на прозорците и издаден напред балкон. На прозорците имаше щори. Никой не се виждаше на облицования с плочки външен двор. Реших да се отправя натам, вместо да се боря с портата и да вкарвам вътре буика.

На половината път нагоре, по покрития с бурени калдъръм, се натъкнах на една от онези градински беседки, около които се вие цъфтяща лоза. Там, в сянката, бяха клекнали трима китайци и хвърляха зарове. Не си направиха труда да ме погледнат, когато минавах, както не си бяха правили труда вече много, много време и да се грижат за градината: трима мърляви, нехайни мъже, които пушеха жълти цигари и си нямаха никакви грижи на тоя свят.

Продължих пътя си.

Следващият завой по калдъръмената алея ме отведе до басейна. Басейн трябваше да има, но не и точно такъв. В него нямаше вода и бурените растяха на воля върху напуканото, покрито с плочки дъно. Бетонните му стени бяха покрити с кафеникав, прегорен от слънцето мъх. Белият сенник, който трябва да е бил доста хубав навремето, се беше отпуснал върху подпорите си, поклащаше се и сякаш ми се оплакваше.

От дясната страна на къщата имаше редица гаражи с двойни врати, които бяха затворени. Малко човече с фланелени панталони, потник и шофьорско кепе седеше върху един варел под слънцето и дялкаше парче дърво. Погледна ме и се намръщи.

— Има ли някой вкъщи? — попитах, като търсех цигара. Намерих една и я запалих.

Мина известно време, преди той да събере достатъчно сили да отговори:

— Не ми досаждай, човече, зает съм.

— Виждам — отвърнах, като издухах дима към него, — ще се радвам да те погледам, докато си почиваш.

Той се изплю старателно върху леха миналогодишно мушкато, което никой не си беше направил труда да подреже, и продължи да дялка. За него бях само част от запуснатия пейзаж.

Не смятах, че ще измъкна нещо полезно от него, а освен това беше твърде горещо, за да си правя труда, така че продължих към къщата, изкачих широката стълба и се облегнах на звънеца.

Над къщата беше надвиснала гробна тишина. Трябваше доста да почакам, преди някой да се отзове на звъненето ми. Нямах нищо против да потрая. Вече бях на сянка и сънливата атмосфера на мястото, отлагаща всичко за догодина, оказваше някакво хипнотично въздействие върху мен. Ако бях стоял там повече време, сигурно и аз щях да почна да дялкам къс дърво.

Вратата се отвори и някакво същество, което би могло да мине за иконом, ме огледа по начина, по който се гледа човек, събудил ближния си по време на приятна и спокойна следобедна дрямка. Това същество беше високо и слабо, с изпито лице, сива коса и близко разположени жълтеникави очи. Беше облечено с една от онези оранжеви фланели и черни панталони, които изглеждаха, сякаш беше спал с тях и сигурно беше така; без сако беше, а ръкавите на ризата му подсказваха, че имат нужда от пране, но не могат да си позволят да си губят времето.

— Какво обичате? — попита хладно и повдигна вежди.

— Мис Кросби?

Забелязах, че държи запалена цигара, наполовина скрита в сгънатата длан.

— Мис Кросби не приема в момента — отвърна човекът и се накапи да затвори вратата.

— Аз съм неин стар приятел. Ще ме приеме — рекох и преместих крака си напред, за да попреча на вратата да се затвори. — Казвам се Малой. Предайте й и вижте реакцията. Хващам се на бас, че ще извади шампанско.

— Мис Кросби не се чувства добре — отвърна ми той с равен глас, сякаш четеше някаква роля в любителска пиеса. — Вече не приема.

— Като мис Оутис?

Пропусна тази забележка, сякаш изобщо не я бях направил.

— Ще й предам, че сте се отбили. — Вратата започна да се затваря. Не беше забелязал крака ми. Учуди се, когато тя не се затвори.

— Кой се грижи за нея? — попитах усмихнат.

Лицето му придоби смутено изражение. За него животът бе нещо толкова тихо и приятно вече от доста дълго време, че не беше научен да се справя с непредвидени обстоятелства.

— Сестра Гърни.

— Тогава искам да се видя със сестра Гърни — казах и стоварих част от тежестта си върху вратата.

Липсата на каквито и да било физически упражнения, твърде многото сън, цигарите и преслушването на избата бяха изцедили всичката сила, която някога вероятно е имало в мускулите му. Той отстъпи пред натиска ми като фиданка пред булдозер.

Озовах се в огромно преддверие, което гледаше към широко стълбище, водещо към широка, полукръгла извивка в посока към стаите на горния етаж. По средата на стълбището забелязах облечена в бяло фигура: сестрата.

— Всичко е наред, Бенскин — каза тя. — Ще се погрижа за това.

Високият, слаб човек изглежда си тръгна с облекчение. Хвърли ми бърз, заинтригуван поглед, прекоси с котешка стъпка преддверието, продължи по коридора и мина през тапицирана със зелена материя врата.

Сестрата заслиза бавно по стълбите сякаш знаеше, че представлява приятна гледка и й харесваше да я гледат. Аз точно това и правех. Тя изглеждаше също като медицинска сестра, тъкмо излязла от някоя музикална комедия: онзи тип сестра, която ти вдига температурата всеки път, щом я погледнеш. Руса, с алено-червени устни, с тъмносини очи — страхотно парче: симфония от извивки и сладострастие; толкова вълнуваща и жива и толкова гореща — като пламъка на ацетиленова факла. Ако някога й се наложеше да се грижи за мен, щях да остана прикован на легло за остатъка от дните си.

Вече беше толкова близо, че можех да я докосна и трябваше съзнателно да направя усилие да не го сторя. По очите й можех да позная, че беше наясно е впечатлението, което ми правеше, а можех да предположа, че и аз я интересувах в не по-малка степен. Дългият й изящен пръст прибра една сламеноруса къдрица под сестринската шапчица. Старателно оскубаната й вежда се надигна на около инч. Начервената уста се изви в усмивка. Под спиралата синьозелените й очи бяха не само нащрек, а сякаш готови да ти се притекат на помощ.

— Надявах се да се видя с мис Кросби — казах. — Чувам, че не била добре.

— Така е. Страхувам се, че не е достатъчно добре дори, за да приема посещения. — Имаше дълбок, контраалтов глас, който сякаш отекна в тялото ми.

— Това е много лошо — отвърнах и хвърлих бърз поглед към краката й. Тези на Бети Грейбъл4 може и да бяха по-хубави, но нямаше какво повече да се желае. — Току-що пристигнах в града. Аз съм неин отдавнашен приятел. Нямах представа, че е болна.

— Вече от няколко месеца не е добре.

Имах чувството, че за сестра Гърни болестта на Морийн Кросби не е най-привлекателната тема за разговор. Беше само усещане. Може би грешах, но не ми се вярваше.

— Нищо сериозно, надявам се?

— Е, не е сериозно, но има нужда от много почивка и спокойствие.

Ако беше получила поне малко насърчение, това щеше да бъде за нея знак да се прозее.

— Е, тук е достатъчно спокойно — казах усмихнат. — Спокойно и за вас, предполагам?

Точно това й трябваше. Човек можеше да види, че е готова да разпусне косата си.

— Спокойно? Със същия успех бих могла да бъда погребана в гробницата на Тутанкамон — възкликна тя, но после като си спомни, че от нея се очаква да бъде медицинска сестра в най-добрите традиции на Флорънс Найтингейл5, прояви благоприличието да се изчерви. — Предполагам, че не трябваше да го казвам? Не е много редно.

— С мен няма нужда да се притеснявате за добрите обноски — уверих я. — Аз съм човек, с когото лесно се общува, а след двойно уиски с вода това става дори още по-лесно.

— Е, чудесно. — Очите й зададоха въпрос, а моите й отговориха. Внезапно тя изхихика. — Ако нямате нещо по-добро за правене…

— Както казва един мой стар приятел: „Какво по-добро има за правене?“

Оскубаната вежда се повдигна.

— Мисля, че бих могла да му отговоря, ако той наистина иска да узнае отговора.

— Тогава го кажете на мен, вместо на него.

— Може, в някой от близките дни. Ако действително имате желание да пийнете, заповядайте вътре. Знам къде е скрито уискито.

Последвах я в просторна стая, в която се влизаше откъм преддверието. Тя леко се полюшваше при всяка стъпка, като добре контролираше тежестта на хълбоците си. Те се раздвижваха под строгата бяла дреха, подобно на бейзболна топка, с леки завъртания. Бих могъл да вървя цял ден след нея, наблюдавайки тези движения.

— Седнете — рече тя, като посочи едно канапе дълго към осем стъпки. — Ще ви приготвя питието.

— Чудесно — отвърнах, настанявайки се върху покритата с възглавнички повърхност. — Но при едно условие. Никога не пия сам. Много държа на това.

— Както и аз — отвърна тя.

Наблюдавах я как изважда бутилка „Джони Уокър“, две чаши от по една пинта6 и бутилка „Уайтрок“ от нишата в шкаф от времето на английския крал Джеймс I.

— Бихме могли да сложим лед, но това означава да помоля Бенскин, а предполагам, че в момента можем да минем и без него, нали? — обърна се тя към мен, като ме гледаше изпод ресниците, които приличаха на редици извити релси.

— Ледът е без значение — отвърнах — и внимавайте с „Уайтрок“-а. Това нещо може да съсипе хубавото уиски.

Тя сипа по три инча уиски във всяка чаша и добави по една чаена лъжичка от „Уайтрок“-а.

— Така добре ли е за вас?

— Изглежда чудесно — отговорих, като протегнах ръка. — Може би не е зле да се представя. Казвам се Вик Малой. За приятелите — само Вик, а всички красиви блондинки са мои приятели.

Тя седна без да си прави труда да придърпа полата си. Имаше прекрасни колене.

— Вие сте първият ни посетител от пет месеца насам — каза. — Вече бях започнала да си мисля, че това място е прокълнато.

— Като го гледа човек, би казал, че е така. Ще ме подкрепите в това, нали? Последният път, когато бях тук, то си беше имение, не пущинак. Никой ли не се грижи вече за поддържането му?

Тя повдигна добре оформените си рамене.

— Знаете как е. На никого не му пука.

— Всъщност, колко зле е Морийн?

Тя се нацупи.

— Вижте, не може ли да говорим за нещо друго? Толкова ми е омръзнала Морийн.

— Тя не е и моята страст — отвърнах, отпивайки от уискито. Беше достатъчно силно, за да предизвика пришки по гърба на бик. — Само че навремето се познавахме и съм любопитен. Какво точно й се е случило?

Тя облегна назад русата си главица и изля по-голямата част от уискито в снежнобялото си, твърде красиво гърло. Начинът, по който преглътна силното питие ми подсказа, че е доста добра в пиенето.

— Не бива да ти казвам — започна тя и се усмихна, — но ако обещаеш дума да не продумваш…

— Нито дума.

— Лекува се от наркомания. Това е строго секретно.

— И трудно ли върви?

Тя сви рамене.

— Доста трудно.

— А междувременно, докато котката е в леглото, мишките лудуват, а?

— Горе-долу. Никой не се отбива насам. Ще мине доста време, докато тя се оправи. А когато я хванат бесните и започне да пищи като луда, персоналът си почива. Достатъчно справедливо е, нали?

— Разбира се, и персоналът има право да си почива.

Тя довърши питието си.

— Хайде сега да оставим Морийн. Стигат ми и нощите с нея, та и ти да ми говориш за това.

— Нощем ли дежуриш? Това е срамота.

— Защо? — синьозелените очи застинаха нащрек.

— Мислех, че ще бъде забавно да те изведа някой вечер, за да ти покажа това-онова.

— Какво по-точно?

— Като начало имам прекрасна колекция от офорти.

Тя изхихика.

— Ако има нещо, което да ми харесва повече от един офорт, то е колекция от офорти. — Тя стана и се насочи към бутилката уиски. Начинът, по който се поклащаха хълбоците й, изостряше вниманието ми като на ловджийско куче. — Дай да ти долея — продължи тя, — ти изобщо не пиеш.

— Достатъчно е. Започвам да си мисля, че има и по-хубави неща за вършене от пиенето.

— Така ли? Допусках, че би могъл да си го помислиш. — Тя сипа още алкохол в чашата си. Този път не си направи труда да слага от „Уайтрок“-а.

— Кой се грижи за Морийн през деня? — попитах, докато тя се връщаше към дивана.

— Сестра Флеминг. Няма да ти хареса. Мъжемразка е.

— Сериозно? — тя седна до мен и преметна крак връз крак. — Може ли да ни чуе?

— И да можеше, няма значение, но не може. В лявото крило е, което гледа към гаражите. Когато Морийн започне да крещи, я преместват там.

Точно това исках да зная.

— Да вървят по дяволите всички мъжемразки — рекох, като плъзнах ръката си по облегалката на дивана и я пъхнах зад главата й. Тя се наклони към мен. — Ти мъжемразка ли си?

— Зависи от мъжа. — Лицето й беше близо до моето, така че докоснах с устни слепоочието й. Изглежда това й хареса.

— Какво ще кажеш за такъв мъж като начало?

— Твърде добре е.

Взех чашата с уиски от ръката й и я сложих на пода.

— Това ще ни пречи.

— Жалко е да отива на вятъра.

— Ще имаш нужда от него след малко.

— Така ли?

Тя се наклони към мен, устните й докоснаха моите. Останахме така известно време. Неочаквано тя се отдръпна от мене и стана. За момент си помислих, че е от типа „целувка-чао“, но сгреших. Прекоси стаята, отиде до вратата и завъртя ключа. После се върна и седна.

III

Паркирах буика пред Кметството, на ъгъла на Фелдман и Сентър Авеню. Качих се по стълбите и се озовах в света на напечатани формуляри, тихи коридори и стари-млади чиновници, чакащи с надежда някое наследство.

Отделът за актове за раждане и смърт беше на първия етаж. Попълних един формуляр и го подадох през гишето на риж чиновник, който му сложи марка, взе ми парите и махна с ръка към редицата картотечни шкафове.

— Заповядайте, мистър Малой — каза той. — Шестият шкаф отдясно. — Благодарих му.

— Как върви бизнесът? — попита и се облегна на гишето, готов да губи своето и моето време. — Не съм ви виждал насам от месеци.

— Нито пък в момента ме виждате — отвърнах. — Бизнесът е добре. А вашият? Още ли умират?

— И се раждат. Нещата по този начин се уравновесяват.

— Така става.

Нямах какво друго да му кажа. Бях изморен. Кратката ми съвместна работа със сестра Гърни ме беше довършила. Запътих се към картотеката. Картотеката под буква „К“ сякаш тежеше цял тон, така че не ми остана нищо друго, освен да я подпра върху едно бюро. Това също се дължеше на сестра Гърни. Започнах да прелиствам страниците и скоро стигнах до смъртния акт на Джанет Кросби. Извадих един стар пощенски плик и молив. Беше починала от злокачествен ендокардит, каквото и да означаваше това, на 15 май 1948 година.

Беше описана като неомъжена жена на възраст двайсет и пет Смъртният акт беше подписан от д-р Джон Бюли Записах си името му и после прелистих назад около дузина страници, докато не открих смъртния акт на Макдоналд Кросби. Беше умрял от мозъчен кръвоизлив, предизвикан от рана от огнестрелно оръжие. Докторът се казваше Дж. Салзър, а следователят — Франклин Лесуейс. Направих си още някои бележки, после оставих картотеката както си беше и се запътих към чиновника, който ме наблюдаваше с вяло любопитство.

— Можете ли да намерите някой, който да върне картотеката на мястото й? — попитах, като се подпрях на гишето. — Не съм толкова силен, колкото ся мислех.

— Не се притеснявайте, мистър Малой.

— Още нещо: кой е д-р Джон Бюли и къде живее?

— Има малка къщичка на Скайлайн Авеню — отвърна чиновникът. — Не ходете при него, ако имате нужда от добър лекар.

— Че какво му е на него?

Чиновникът повдигна уморено рамене.

— Стар е. Преди петдесет години може и да е бил добър, но сега е съвсем изкуфял. Предполагам, че за него трепанацията е нещо като отваряне на консерва боб.

— А не е ли?

Чиновникът се изсмя.

— Зависи за чия глава става дума.

— Значи той е един изкукуригал мърморко, а?

— Това описание напълно му подхожда. Но все пак той не причинява вреда никому. Не ми се вярва в момента да има повече от дузина пациенти. — Чиновникът се почеса по ухото и ми хвърли проницателен поглед. — Работите ли над нещо?

— Аз никога не работя — отвърнах. — Пак ще се видим някой път. Довиждане.

Слезнах бавно и замислено по стълбите и се плъзнах навън под тежката жега. Момиче, което притежава милион, внезапно умира, а те повикват някакъв изкуфял доктор. Не звучи много по милионерски. Човек би очаквал, че при смъртта на такава важна особа ще се стекат най-големите медицински светила в града.

Вмъкнах се в буика и натиснах стартера. От другата страна на пътя, в посока обратна на движението, беше паркиран масленозелен додж. Зад кормилото седеше мъж със светлобежова шапка, обточена със оплетена връв. Четеше вестник. Нямаше да забележа нито него, нито колата, ако той не беше вдигнал внезапно глава и след като ме видя, не беше захвърлил вестника на задната седалка и не беше включил мотора. Тогава наистина го погледнах, чудейки се защо изведнъж бе загубил интерес към четивото си. Изглеждаше едър мъж с рамене широки почти колкото вратата на хамбар. Главата му започваше направо от раменете, без каквато и да било следа от врат. Имаше оформени на черта мустаци, очите му бяха хлътнали Някога носът и едното му ухо бяха здравата пострадали и никога не се бяха възстановили напълно. Имаше вид на главорез, каквито често виждаме в гангстерските филми на „Уорнър Брадърс“: от онзи тип бандити, които са неизменен фон за Хъмфри Богарт.

Насочих буика към потока на движението и подкарах на изток, нагоре по Сентър Авеню, без да бързам, като хвърлях по едно око в огледалцето за обратно виждане.

Доджът форсира по посока на западния трафик, направи завой на сто и осемдесет градуса, докато клаксоните свиреха и шофьорите го псуваха, и тръгна след мен. Не бих повярвал, че някой би се опитал да го направи на Сентър Авеню и би успял, но очевидно полицаите или спяха, или им се струваше твърде горещо да се впрягат.

На кръстовището при Уестуд Авеню отново погледнах в огледалцето Доджът продължаваше да е по петите ми. Виждах шофьора, залегнал зад волана, зъбите му стискаха пура, а с едната ръка се беше облегнал на отворения прозорец. Дръпнах напред, за да мога да прочета регистрационния номер на колата му и го запомних. Ако ме следеше, правеше го много лошо. На Холивуд Авеню увеличих скоростта и стигнах до върха с шейсет и пет. След кратко колебание доджът форсира напред и изръмжа зад мен. На булевард „Футхил“ отбих към бордюра и рязко спрях. Доджът отмина. Шофьорът не погледна в моята посока, а продължи към магистралата за Лос Анджелес и Сан Франциско.

Записах номера му на стария пощенски плик до името на д-р Бюли и грижливо го скътах в страничния си джоб. После отново запалих буика и подкарах надолу по Скайлайн Авеню. На половината път забелязах блестяща на слънцето табелка. Беше прикрепена върху ниска дървена вратичка, която пазеше малка градина и къщичка от канадски бор. Скромно и тихо местенце: почти съборетина в сравнение с ултрамодерните къщи от двете й страни.

Спрях пред нея и се подадох от прозореца, но от такава далечина бе почти невъзможно да прочета какво пишеше на табелката. Слезнах от колата и погледнах отблизо. Дори и така не беше лесно да се разчете, но все пак успях да разгадая достатъчно, за да разбера, че това беше „резиденцията“ на д-р Джон Бюли.

Докато търсех слепешком резето на вратичката, маслиненозеленият додж пропълзя надолу по пътя и отмина. Шофьорът не гледаше към мен, но аз знаех, че ме е видял и е забелязал къде отивам. Спрях се да погледна след колата. Тя все така продължаваше надолу по пътя вече с по-голяма скорост и я загубих от погледа си, когато сви по Уестуд Авеню.

Бутнах шапката си назад, извадих пакет „Лъки Страйк“, запалих и прибрах пакета. После махнах резето на вратата и тръгнах по сгуриената пътечка към къщата.

Градината беше малка, прибрана и толкова спретната и подредена, колкото казарма по време на официална проверка. Жълти щори, избелели и отминали най-добрите си дни, закриваха прозорците. На вратата една бяла боя не би й се отразила зле. Същото важеше и за останалата част от къщичката.

Бутнах пръст в звънеца и зачаках. След малко осъзнах, че някой надзърта към мен през щорите. Нямаше какво да правя по въпроса, освен да си измайсторя приятно изражение на лицето и да чакам. Така че измайсторих приятното изражение и зачаках.

Точно, когато си мислех, че трябва да позвъня отново, чух някакъв шум, подобен на миши стъпки при пълзенето им по дървения, и после вратата се отвори.

Жената, която се озова пред мен, беше слабичка, дребна и подобна на птичка. Облечена беше в черна копринена рокля, която би могла да мине и за модерна преди петдесет години, ако си живял в усамотение и никой никога не ти е изпращал „Вог“. Слабото й старо лице беше уморено и отчаяно, очите й ми казваха, че животът не е особено весел.

— Докторът вкъщи ли е? — попитах, повдигайки шапката си за поздрав и усещайки, че ако на някой любезността му харесва, то това е именно на нея.

— Ами да. — Гласът й също звучеше отчаяно. — Той е в градината зад къщата. Ще го повикам.

— Предпочитам да не го правите. Сам ще отида веднага там, за да се видя с него. Не съм пациент. Само искам да го попитам нещо.

— Добре. — Лъчът надежда, който бе започнал да се заражда в очите й, се скри. Не бях пациент. Няма заплащане. Само един здрав, млад бабаит с въпрос. — Не го задържайте много, нали? Не обича да го безпокоят.

— Няма да го задържа много.

Вдигнах шапка, поклоних й се, както смятах, че мъжете са го правили в най-доброто й време, и се насочих към градината зад къщата. Тя затвори вратата. След миг я забелязах да поглежда към мен през щорите на прозорците в предната част на къщата.

Тръгнах по пътечката покрай къщата към градината отзад. Доктор Бюли може и да не беше номер едно като лечител, но беше страхотен като градинар. Бих искал да докарам онези трима градинари на Кросби да погледнат тази градина. Може би щяха да им хрумнат някои идеи.

В дъното на градината до една гигантска далия стоеше висок старец с бяло сако от вълна на лама, жълта панамена шапка, жълтеникавобели панталони и гумени обуща. Той гледаше далията по начина, по който лекарят гледа гърлото ти, когато казваш „А-а-а“, и вероятно намираше това занимание за далеч по-интересно.

Той рязко вдигна поглед, когато се озовах на няколко стъпки от него. Лицето му беше сбръчкано и съсухрено, не много различно от сушена синя слива, а от ушите му стърчаха снопчета бели косми. Лицето не излъчваше благородство или голям ум обикновено лице на старец, който е доволен от себе си, стандартът му на живот не е особено висок, но вече не го е грижа за нищо — твърдоглав, тъп старец, но не и отчаян.

— Добър ден — казах. — Надявам се, че не ви преча.

— Приемните ми часове са от пет до седем, млади момко — отвърна той толкова тихо, че едва го чух. — Не мога да ви приема сега.

— Не съм дошъл при вас като при професионалист — рекох, като погледнах през рамото му към далията. Беше чудесна: осем инча, безукорна. — Казвам се Ма-лой. Стар приятел съм на Джанет Кросби.

Той докосна нежно далията с дебелите си пръсти.

— На кого? — попита вяло, без особен интерес: един обикновен, тъп старец с цвете.

— На Джанет Кросби — отвърнах. Слънцето прежуряше и бръмченето на пчелите и ароматът на всички тези цветя ме караха да се чувствам малко замаян.

— Какво за нея?

— Вие сте подписали смъртния й акт.

Той отмести поглед от далията и го насочи към мен.

— Кой казахте, че сте?

— Виктор Малой. Нещо не ми харесва в смъртта на мис Кросби.

— И защо не ви харесва? — попита, а в очите му се появи тревога. Той знаеше, че е стар, тъп и завеян. Знаеше, че като продължава да практикува медицина на тази възраст, се изправя пред риска рано или късно да направи грешка. Ясно ми беше какво си мислеше — ей сега ще го обвиня в една такава грешка, именно в този момент.

— Ами, виждате ли — рекох меко аз, като се опитвах да не го паникьосвам, — отсъствах три-четири години. С Джанет Кросби бяхме стари приятели. Нямах представа, че има болно сърце. За мен беше голям шок да науча, че си е отишла по този начин. Искам да бъда спокоен, че не е имало нищо нередно.

Един мускул на лицето му потрепна, ноздрите му се разшириха.

— Какво имате предвид под „нередно“? Тя умря от злокачествен ендокардит. Симптомите не могат да се сбъркат. Освен това д-р Салзър беше там. Нямаше нищо нередно. Не разбирам какво наистина имате предвид.

— Е, радвам се да го чуя. Какво по-точно означава злокачествен ендокардит?

Той се смръщи безучастно, дори за момент си помислих, че ще ми каже, че не знае, но се съвзе, напрегна остарялата си, отслабнала памет и изрече бавно, сякаш бе извикал във въображението си страница от някакъв медицински речник: „Това е прогресираща микробна инфекция на сърдечните клапи. Частици от възпалените клапи са били отнесени от кръвообръщението по цялото й тяло. Нямаше никакъв шанс. Дори да ме бяха повикали по-рано, нищо нямаше да мога да направя“.

— Точно това ме безпокоеше, докторе — рекох, като му се усмихнах, за да му покажа, че съм на негова страна. — Защо са ви повикали? Вие не сте били лекуващият й лекар, нали?

— Разбира се, че не — отвърна той почти сърдито. — Но няма нищо нередно в това, че са ме повикали. Живея наблизо. Би било неетично д-р Салзър да издаде акта.

— Кой всъщност е д-р Салзър?

Той отново придоби подозрително изражение и пръстите му се плъзнаха измъчено по далията. Виждах, че иска да го оставя на мира, да оставя мозъка му да си почива в кроткото съзерцание на цветята, да не бъде безпокоен от бабаит като мен, на когото явно му харесва да му губи времето.

— Той управлява един от онези шантави санаториуми, а неговият се намира точно до имението на Кросби — отвърна накрая. — Приятел е на семейството. Положението му е такова, че не би било етично той да издаде смъртния акт. Няма необходимите права. Бях много въодушевен от това, че ме извикаха.

Можех да си го представя. Интересно ми беше колко ли са му платили.

— Вижте, докторе — рекох. — Бих искал да изясним това. Опитах се да се срещна с Морийн Кросби, но тя не е добре. Заминавам, само че преди да замина бих искал да имам ясна представа за тази работа. Всичко, което чух, беше, че Джанет внезапно е починала. Вие казвате, че сърцето й било болно. Какво се случи? Там ли бяхте, когато умря?

— Ами не — отвърна тай и в избледнелите му очи отново се появи тревога. — Пристигнах около половин час след смъртта й. Беше умряла в съня си. Симптомите бяха налице. Доктор Салзър ми каза, че е страдала от тази болест от няколко месеца. Той я лекувал. Няма какво толкова да се направи при такива случаи, освен да се препоръча почивка. Не мога да разбера защо задавате толкова много въпроси. — Той погледна с надежда към къщата, за да види дали жена му няма нужда от него. Нямаше.

— Искам само да бъда спокоен — отвърнах и отново се усмихнах. — Вие сте пристигнали в къщата и Салзър вече е бил там. Така ли е?

Той кимна и с всяка секунда ставаше все по-неспокоен.

— Имаше ли още някой там?

— Мис Кросби. По-младата. И тя беше там.

— Морийн?

— Мисля, че така й беше името.

— И Салзър ви заведе в стаята на Джанет? Морийн също ли дойде?

— Да. И двамата дойдоха с мен в стаята. Мла-младата жена изглеждаше много разстроена. Плачеше. — Той докосна далията. — Може би трябваше да бъде направена и аутопсия — каза той внезапно. — Но ви уверявам, че нямаше нужда. Злокачественият ендокардит не може да се сбърка. Човек трябва да се съобразява с чувствата на онези, които са останали след умрелия.

— И все пак след четиринайсет месеца вие започвате да мислите, че е трябвало да бъде направена аутопсия? — леко натъртих думите си.

— Строго погледнато, би трябвало да бъде направена, защото д-р Салзър я е лекувал, а както той ми обясни, е доктор на науките, но не и на медицинските. Само че симптомите…

— Да… не могат да се сбъркат. Още нещо, докторе. Някога виждали ли сте Джанет Кросби преди това? Имам предвид — преди да умре?

Той застана нащрек, като се чудеше дали не му подлагам капан.

— Виждал съм я в колата й, но не съм разговарял с нея.

— И не достатъчно отблизо, за да забележите има ли някакви симптоми на сърдечно заболяване?

Той премигна.

— Не ви разбрах.

— Доколкото схванах, тя е боледувала от тази болест от няколко месеца. Казвате, че сте я видели в колата й. Преди колко време беше това, кога я видяхте? Колко време, преди тя да умре?

— Месец, може би два. Не си спомням.

— Онова, което имам предвид, е — рекох търпеливо, — че при това заболяване тя би трябвало да има някакви видими симптоми, които бихте могли да разпознаете, щом сте я видели преди да умре.

— Не мисля, че бих могъл.

— И все пак — симптомите не могат да се сбъркат?

Той облиза устни.

— Наистина не разбирам за какво говорите — каза той и започна да отстъпва. — Не мога да ви отделя повече от времето си. То е ценно. Трябва да ви помоля да ме извините.

— Няма нищо, докторе — отвърнах. — Е, благодаря. Съжалявам, че ви досадих. Но нали знаете как е. Исках единствено да успокоя съзнанието си. Това момиче ми харесваше.

Той не каза нищо, само продължи да отстъпва по посока на розовите храсти.

— Още едно единствено нещо, докторе — рекох. — Как се е случило така, че д-р Салзър е подписал смъртния акт на Макдоналд Кросби, когато той неволно се е застрелял? Не е ли било неетично един шарлатанин да го направи?

Той ме погледна така, както човек гледа огромен паяк, спуснал се във ваната му.

— Не ме тревожете — отговори той. — Питайте него: не ме закачайте.

— Да — съгласих се. — Това е добра идея. Благодаря ви, докторе. Ще го направя.

Той се обърна и се отдалечи надолу по пътеката към своите рози. В гръб изглеждаше дори по-стар, отколкото беше. Гледах го как откъсва една прецъфтяла роза и забелязах, че ръката му доста трепери. Страхувах се, че бях развалил следобеда му.

Малката, подобна на птичка женичка, стоеше до вратата в предната част на къщата, като че изпълнена с някакви надежди и се направи, че не ме вижда, когато стигнах до нея.

— Страхувам се, че отнех доста от времето на доктора — рекох, като повдигнах шапката си. — Той ми каза, че му е ценно Дали пет долара ще покрият цената?

Изморените очи светнаха. Слабичкото лице се озари.

— Много мило, че сте се сетили — отвърна тя и погледна крадешком през градината към стария, превит гръб и жълтата панамена шапка.

Мушнах банкнотата в ръката й. Тя я грабна с бързината, с която гущер лапва муха. Беше ми ясно, че старецът в дъното на градината дори нямаше да я зърне. Поне нейния следобед не бях развалил.

IV

Отворих вратата на офиса си и влезнах триумфално, Джек Кермън дремеше в креслото до прозореца. Пола седеше зад бюрото ми и работеше над едно от стотиците си картончета с индекси: индексите, които ни държаха в крак с пулса на Оркид Сити, която ни казваха кой кой е, кой е в града и кой го е напуснал, кой за кого се е оженил и така нататък. Макар и да имаше четири момичета, които непрекъснато работеха над картончетата, тя настояваше лично да поддържа ключовите картончета в крак с времето. Пола стана от стола ми. Метнах шапката си върху Кермън и го събудих. Той изсумтя стреснато, потърка очи и се прозя.

— Та какво става — работиш ли? — попита той. — Или още не си започнал.

— Започнах — отвърнах и седнах. Взех цигара, запалих я, разкопчах ръкавелите си и се потопих в разказа. Разправих им всички подробности с изключение на съвместната си дейност със сестра Гърци. Заобиколих това преживяване, защото знаех, че Пола няма да го одобри, а Кермън така ще се развълнува, че няма да е в състояние да мисли както трябва. — Не е много — заключих аз, — но е достатъчно, за да смятам, че си заслужава да се занимаем с това. Може нищо нередно да няма; може и да има. Дори да съществува и най-слабата следа от съмнение, ще направим най-добро-то, на което сме способни. Засега обаче никой друг не трябва да знае.

— Ако онзи в доджа те е следил, то струва ми се, че някой вече знае — изтъкна Кермън.

— Да, но не можем да бъдем сигурни. Може би лицето ми го е заинтригувало. Може би се учи да бъде детектив — посегнах към телефона. — Свържете ме с Главното управление на полицията — казах на телефонистката.

— Взе ли му номера? — попита Пола, като ровеше из тестето картончета в ръцете й.

— Сега ще го проверя — отвърнах. — Дайте ми лейтенант Мифлин — продължих аз, когато един отегчен глас обяви, че това е Главното управление. Чу се изщракване и решителният глас на Мифлин каза: „Ало?“

Тим Мифлин беше свястно, яко ченге и бяхме работили известно време заедно по един или друг случай. Когато можех му помагах, когато пък той можеше, също ми помагаше. Той високо ценеше моята интуиция при конните залагания и, следвайки съветите ми, бе успял да скъта малко пари.

— Малой е — казах. — Как си, Тим?

— Какво ти пука? — заяде се той. — Никога не те е интересувало здравето ми и никога няма да те интересува. Какво ти трябва този път?

— Кой е собственикът на масленозелен додж с регистрационен номер OR 3345?

— Начинът, по който използваш Главното управление за финансови изгоди ме съсипва — отвърна той. — Ако Брандън разбере някога какво правя за теб, ще ми разгони фамилията.

— Е, аз няма да му кажа, значи зависи от теб — рекох и се подсмихвах — и още нещо, като сме се заговорили за финансови изгоди. Ако искаш да спечелиш малко джобни пари, заложи си ризата на Краб Епъл като победител. Утре, в четири и половина.

— Наистина ли имаш предвид ризата ми?

— Бих казал, че да Продай си къщата, заложи си жената, разбий сейфа на Брандън. Нещо от тоя род. Залогът е две срещу шест. Единственото нещо, което може да попречи на тоя кон, е някой да го застреля.

— Може някой и да го направи — отвърна Мифлин, който винаги беше обзет от колебания. — Е, щом казваш …

— Това е най-сигурното залагане, което някога си, правил. Та какво за този номер?

— Разбира се, разбира се. Почакай. Ще ти дам информация след десет секунди.

Докато чаках, видях Джек Кермън да набира делово някакъв номер по другия телефон.

— Какво си мислиш, че правиш? — попитах.

— Свързвам се с букмейкъра си. Този Краб Епъл ми се струва добра работа.

— Забрави го. Само му съобщавам нещо, което някой ми е казал. Информацията е достатъчно сигурна за полицай, но не и за приятел.

Кермън остави слушалката, сякаш го беше ухапала.

— А я си представи, че продаде къщата си и заложи жена си? Знаеш колко е запален по тия неща.

— Виждал ли си къщата и жена му? Е, аз съм ги виждал. Бих му направил услуга. — Когато чух гласа на Мифлин, попитах: — Какво откри?

— OR 3345 каза, нали?

— Да.

— Колата е регистрирана на името на Джонатан Салзър, санаториума на булевард „Футхил“. Това ли искаше да знаеш?

Опитах се да прикрия вълнението си.

— Може би. Кой е Салзър? Знаеш ли нещо за него?

— Не много. Държи един санаториум за чудаци. Ако чувстваш болки в корема, той те натъпква с плодов сок и те оставя да ферментираш. Справя се добре.

— Нещо гнило?

— О, какви ги разправяш. Той няма нужда от нищо гнило. И така печели купища пари.

— Е, благодаря ти, Тим.

— Сигурен ли си за коня?

— Естествено, че съм сигурен — отвърнах и намигнах на Кермън. — Заложи си и ризата на него.

— Е, ще хвърля петарка, но не повече.

Затворих.

— Петарка! Комарджия!

— Колата на Салзър, а? — рече Кермън.

Кимнах.

— Може би наистина сме се издали. — Погледнах към Пола. — Имаш ли нещо за Салзър?

— Ще проверя. — Тя сложи едно картонче пред мен. — Това може би ще те заинтересува. Тук е цялата информация, която имаме за Джанет Кросби.

Зачетох подробностите, докато тя отиде до стаята с картотеката, в която се влизаше откъм приемната на офиса.

— Танци, тенис и голф — казах, като погледнах към Кермън през бюрото. — Не ми звучи като за човек със сърдечна болест. Близки приятели: Джоун Пармета и Дъглас Шерил. Преди около две години е била сгодена за Шерил, но е развалила годежа. Не се споменава причината. А кой е Шерил?

— Никога не съм чувал за него. Искаш ли да разбера?

— Не би било лоша идея да се поразходиш и да се видиш с тази Пармета и с Шерил. Кажи им, че си стар приятел на Джанет от времето, когато е живеела в Сан Франциско. Ще трябва да се запознаеш с миналото й в случай, че се опитат да ти поставят капан. Пола ще ти намери небходимите сведения. Онова, което ме интересува, Джек, е реакцията им на това, че е имала проблеми със сърцето. Може би тя наистина е имала слабо сърце, но ако не е така, наистина ще има върху какво да поработим.

— О’кей — рече Кермън.

Пола влезе.

— Нищо особено — започна тя. — Салзър е създал санаториума си през 1940-та. Луксозно място. Двеста долара на седмица.

— Добра печалба — отбелязах завистливо.

— Някои хора трябва да са луди. Представяш ли си, да плащаш цялата тая пара за чаша сок — обади се Кермън ужасено. — Май и ние трябва да се захванем с такъв бизнес.

— Друго няма ли?

— Женен е. Говори свободно френски и немски. Доктор е на науките. Няма хобита. Няма деца. На петдесет и три е — занарежда Пола, поглеждайки в картончето. — Това е всичко, Вик.

— О’кей — въздъхнах и станах. — Ще помогнеш на Джек, нали? Трябват му данни за тази Пармета и за Шерил. Аз слизам долу да разменя две приказки с мама Бендикс. Искам да проверя нещата около персонала на Кросби. Онзи иконом ми се стори съмнителен, Може би тя му е осигурила работата.

V

На пръв поглед, а като се замисли човек, дори и при втори поглед, мисис Марта Бендикс, изпълнителен директор на „Бендикс Доместик Ейджънси“, лесно би могла да бъде сбъркана с мъж. Тя беше едра, широкоплещеста и носеше косата си късо подстригана. Едва когато станеше и излезнеше иззад бюрото си, човек с учудване виждаше пола от туид, копринени чорапи и тежки спортни обувки. Много сърдечна беше, така че ако не си достатъчно предпазлив, рискуваш да бъдеш потупан енергично по гърба — такъв навик тя имаше, след което, поне през следващите два-три часа, ще се чувстваш зле. Смехът й беше силен като гърмежа на дванайсеткалибров пистолет и ако не го очакваш, излизаш вън от кожата си, когато тя избухне в кикот. Жена, с която не бих искал да живея, но все пак добродушно същество — тя щедро раздаваше парите си и далеч повече се вълнуваше от крехки малки блондинки, отколкото от едър бабаит като мен.

Миниатюрното скулесто момиче, което ме отведе до кремаво-зеления кабинет на мисис Бендикс, се държеше настрана от мен, сякаш бях изпълнен с лоши намерения, а на мисис Бендикс отправи срамежлива усмивчица, която би могла да означава нещо яли да не значи нищо в зависимост от настроението ти.

— Влизай, Вик — изгърмя мисис Бендикс откъм покритото си с хартийки бюро. — Сядай. Не съм те виждала от сума време. Какво правиш със себе си?

Седнах и й се ухилих.

— Това-онова — отвърнах й. — Изкарвам си прехраната. Отбих се за малко помощ, Марта. Имала ли си някаква работа със семейство Кросби?

— От доста време не съм. — Наведе се и измъкна бутилка уиски, две чаши и половин дузина зрънца кафе. — Хайде, бързо! — продължи тя. — Не искам да хвърлям в ужас Мери. Тя не одобрява пиенето в работно време.

— Онази Мери със заешките зъбки?

— Остави на мира зъбите й. Няма да те захапе с тях. — Тя ми подаде пълна чаша с уиски и три кафени зрънца. — Имаш предвид онези Кросби, които живеят на булевард „Футхил“?

Казах, че имам предвид точно онези Кросби, дето живеят на булевард „Футхил“.

— Веднъж им свърших една работа, но оттогава нищо повече. Беше преди около шест години. Осигурих им целия персонал. След като Джанет Кросби умря, наметоха цялата стара гвардия и набавиха нови хора. Не са идвали при мен за новите.

Опитах уискито. Беше пивко, предразполагащо и много качествено.

— Имаш предвид, че са уволнили всички?

— Това ти разправям.

— Какво стана с тях?

— Настаних ги другаде.

Премислих всичко това.

— Виж, Марта, да си остане между теб, мен и зърната кафе, но се опитвам да открия истината за смъртта на Джанет. Получих информация — тя може и да заслужава, може и да не заслужава да се работи върху нея. Но не си падам много по идеята, че е умряла от болно сърце. Бих искал да поговоря за това с някои от стария персонал. Може да са видели нещо. Икономът, например. Кой е бил той?

— Джон Стивънс — отвърна мисис Бендикс, след като помисли за миг. Тя довърши питието си, метна трите зърна в устата си, скри чашата и уискито и натисна звънеца на бюрото си.

Скулестото момиче допълзя вътре.

— Къде работи в момента Джон Стивъис, скъпа? Скулестото момиче каза, че ще направи справка. След няколко минути то се върна и ни уведоми, че Стивънс работел за Грегъри Уейнрайт, Хилсайд, Джеферсън Авеню.

— Ами камериерката на Джанет? Тя къде е сега? — попитах.

Мисис Бендикс направи знак на скулестото момиче да излезе. Когато това стана, тя рече:

— Онази кучка? Тя вече не работи и не бих й намерила работа дори на колене да ми се моли.

— Какъв е случаят с нея? — попитах, като побутнах с надежда празната си чаша напред. — Хайде, бъди добра, Марта. Едно питие не е нищо за големи, силни момчета като нас с теб.

Мисис Бендикс изхихика, измъкна отново бутилката и наля.

— Та какъв е случаят с нея? — повторих въпроса си, след като се чукнахме.

— Не е свясна — отвърна мисис Бендикс и се намръщи. — Само една дяволска, мързелива готованка.

— Не сме се криво разбрали, нали? Говоря за личната камериерка на Джанет Кросби.

— Аз също — отвърна мисис Бендикс и сложи още три зърна кафе в устата си. — Юдора Дру. Така се казва. Побъркала се е. Трябваше ми добра камериерка за мисис Рандолф Плейфеър. Направих си труда да се свържа с Дру, за да й съобщя, че мога да й осигуря работа. Тя ми отвърна да ходя да се завра в помийната яма. Хубав начин за общуване, няма що. Рече, че нямала намерение повече да върши каквато и да била работа и че ако една помийна яма не ми бъдела достатъчна, всеки щял да ми изрови друга, стига да му кажела, че ще е за мен. — Мисис Бендикс се замисли мрачно над обидата. — Едно време смятах, че е добро, умно момиче. Излиза, че след като не можеш да им вярваш, е по-добре да ги изхвърлиш, не е ли така? Хващам се на бас, че някой мъж я издържа. Има къщичка в Коръл Гейбълс и живее нашироко.

— Къде е Коръл Гейбълс?

— На Маунт Верд Авеню. Интересува ли те?

— Може би. Какво стана с останалата част от персонала?

— Намерих им работа. Мога да ти дам адресите, ако искаш.

Довърших си питието.

— Възможно е да ми потрябват. Ще ти се обадя. Колко време след смъртта на Джанет беше уволнена тая Дру?

— На следващия ден. Целият персонал трябваше да си отиде преди погребението.

Сдъвках едно зрънце кафе.

— Казаха ли някаква причина?

— Морийн Кросби замина за няколко месеца. Къщата беше затворена.

— Обикновено човек не уволнява целия персонал когато заминава, нали?

— Обикновено не.

— Кажи ми нещо повече за тази Дру.

— Ама че неща те интересуват — въздъхна мисис Бендикс. — Дай ми тая чаша, освен ако не ти се пие още.

Отвърнах, че не ми се пие и я видях да скрива уискито и двете чаши. После натисна звънеца на бюрото си.

Скулестото момиче влезе и отново й се усмихна срамежливо.

— Изрови картончето на Юдора Дру, скъпа — нареди мисис Бендикс. — Искам да му хвърля един поглед.

Скулестото момиче се върна след малко с картончето и го подаде на мисис Бендикс, тъй както някое младо девойче би дало китка на Франк Синатра.

Когато то излезе, мисис Бендикс каза:

— Не знам дали точно това е, което искащ. Възраст: двадесет и девет. Домашен адрес: 2243 Келси Стрийт, Кармил. Три години при мисис Франклин Ламбърт. Отлични препоръки. Лична камериерка на Джанет Кросби от юли 1943-та. Върши ли ти някаква работа?

Вдигнах рамене.

— Не знам. Може би. Мисля, че ще е по-добре да отида да поговоря с нея. Какво те кара да смяташ, че живее с мъж?

— Че откъде иначе намира пари? Не работи. Или има мъж, или много мъже.

— Джанет Кросби може да й е оставила наследство.

Мисис Бендикс повдигна рунтавите си вежди. — Не ми е идвало наум за такава възможност. Би могла, разбира се. Да, като се замисли човек, в това може и да е отговорът.

— Е, добре — рекох, като се изправих. — Благодаря за питиетата. За разнообразие мини някой път да ни видиш. И ние имаме поркане.

— Няма да стане — твърдо отсече мисис Бендикс. — Оная Бенсинджър не ме одобрява. Мога да го прочета по очите й.

Подсмихвах се.

— Тя и мен не одобрява, но не позволявам това да ме разстройва. Не трябва да разстройва и теб.

— Не ме разстройва. И не се прави на дете, Вик. Това момиче е влюбено в тебе.

Замислих се над думите й, после поклатих глава.

— Грешиш. В никого не е влюбена. Тя не е от тоя тип хора, дето се влюбват.

Мисис Бендикс сви устни и издаде силен, груб звук.

VI

Коръл Гейбълс е задънено кварталче в Оркид Сити — едно малко градче от съборетини, израснало около пристанището, където процъфтяваха търговията с гъби и морски животни, пазарчетата и ходенето по кръчмите, както и неопределен брой съмнителни типове. По-голямата част от онзи край на Коръл Гейбълс, който гледа към водата, е зает от бар „Делмонико“, най-престъпното място по цялото крайбрежие, където три четири сбивания на нощ са съвсем в реда на нещата и където жените са много често по-груби от мъжете.

Маунт Верд Авеню се намира в задната част на Коръл Гейбълс: широк, безличен път, от двете страни на който са нанизани подобни на колиби къщи, придържащи се по-малко или повече към един и същ образец. Като място за живеене то е може би една стъпка по-високо от Коръл Гейбълс, но това не е кой знае колко. По-голямата част от подобните на колиби къщи са населени с професионални комарджии, леки жени, наперени бандити, които се шляят покрай брега през деня и си въртят бизнеса по тъмно, и от букмейкъри и техните мацки. Единствената двуетажна къща край пътя принадлежи на Джо Бегило, собственик на погребално бюро и балсаматор, който също така прави и ковчези, аборти и помага на ранени от нож и от куршуми.

Продължих по пътя, докато не стигнах до къщичката на Юдора Дру, която се намираше на около три пресечки надолу по пътя, вдясно. Тя беше бялосиня, петстайна, с градина, която се състоеше от полянка, достатъчно голяма за игра на халма7, и от две доста измъчени хортензии, поставени в саксии от двете страни на входната врата.

Прескочих ниската дървена вратичка на оградата и почуках с малкото медно чукче, което не беше почиствано от месеци.

Минаха около десет секунди, не повече, и вратата на къщата се отвори. Набита млада жена със сивозелени панталони, с бяла копринена риза и с тъмна, вдигната нагоре коса, ме огледа подозрително с леко кръвясалите си очи. Човек не би я нарекъл красавица, но в нея имаше нещо животинско, което би накарало всеки мъж да я погледне втори път, а някой дори и трети път.

Преди да успея да отворя уста, тя каза с глас, малко по-мелодичен от хвърлена надолу консервна кутия, но само малко по-мелодичен:

— Спести си думите, ако си дошъл да продаващ нещо. Никога не купувам по този начин.

— Би трябвало да напишете това на градинската вратичка — отвърнах бодро. — Помислете си само колко време ще ви спести. Вие мис Дру ли сте?

— Какво ви интересува коя съм?

— Имам работа с мис Дру — отговорих търпеливо — Важна работа.

— Кой сте вие?

— Името ми е Вик Малой. Стар приятел съм на Джанет Кросби.

Изведнъж едно мускулче на горната й устна се сви конвулсивно, иначе друга реакция нямаше.

— И какво?

— Това прави ли ви мис Дру или не?

— Да. За какво става дума?

— Надявах се, че можете да ми помогнете — казах, като опрях едната си ръка на стената и се облегнах на нея. — Истината е, че има неща около смъртта на мис Кросби, които не ме задоволяват.

В този момент в очите й се прокрадна предпазливост.

— Разправяте отдавнашна история, а? От доста време е мъртва. Както и да е, не знам нищо по въпроса.

— Там ли бяхте, когато почина?

Тя хвана вратата и я дръпна към себе си.

— Казах ви, че не знам нищо по въпроса и нямам достатъчно време, за да го губя за работи, които не ме засягат.

Вгледах се в твърдото, подозрително лице.

— Мис Дру, знаете ли кое нещо не предизвиква почти никакъв шум, но може да бъде чуто на миля разстояние? — попитах и й се усмихнах многозначително.

— Вие нещо да не сте луд?

— Някои хора го чуват и на две мили. Хайде, познайте.

Тя нетърпеливо повдигна яките си рамене.

— О’кей, казвайте — кое е то?

— Стодоларова банкнота, сгъната на две и прошумоляваща нежно между палеца и показалеца.

Мрачният поглед изчезна от лицето й. Очите й се отвориха малко по-широко.

— Приличам ли на човек, на който стодоларова банкнота би му свършила някаква работа? — попита тя презрително.

— Дори Пирпойнт Морган8 би могъл да оползотвори една стодоларова банкнота — отвърнах. — Все пак бих могъл да вдигна цената, ако имате нещо, което си струва да се купи.

Сякаш виждах как мозъкът й трескаво работи. Поне сега говорехме на един и същ език. Тя гледаше покрай мен надолу по пътеката към света на доларовите знаци и тайни. Изведнъж се усмихна — някак самодоволно, не на мен, а на мисълта, която й беше минала през главата.

— Какво ви кара да мислите, че има нещо нередно около смъртта й? — попита тя, запъвайки се, като от-ново премести погледа си върху мен.

— Не съм изказвал мисълта, че има нещо нередно. Казах, че не съм напълно спокоен. За мен въпросът ще остане отворен, докато не разговарям с хората, които са били при нея, когато е починала. Да сте забелязали, че има проблеми със сърцето?

— Много време мина оттогава, мистър — рече тя и се подсмихна самодоволно — Аз имам слаба памет за неща от тоя род. Може би, ако дойдете отново довечера към девет, ще имам време да си спомня, но няма смисъл да се връщате със сто долара. Сега съм голямо момиче и имам големи идеи.

— Колко големи? — попитах учтиво.

— Сякаш са повече като за пет по сто. Това би си струвало да си поразмърдам паметта — пет по сто, но не и за цент по-малко.

Замислих се над това.

— Довечера в девет? — попитах.

— Там някъде.

— Не бих искал да изхарча всичките тези пари без да съм сигурен, че информацията е важна.

— Ако успея да накарам паметта си да заработи — каза тя, — няма да е чудно, ако се окаже, че информацията е важна.

— Тогава до девет.

— Донесете парите със себе си, мистър. Трябва да са в брой.

— Разбира се. Да се надяваме, че това е начало на едно хубаво приятелство.

Тя ми хвърли продължителен, замислен поглед и после затвори вратата под носа ми. Бавно поех обратно по пътечката, прескочих вратичката и влезнах в буика.

Защо в девет? — чудех се, докато натисках стартера. Защо не сега? Разбира се, парите имаха нещо общо с това, но тя не би могла да знае, че не съм дошъл, натоварен с петстотин долара. Не попита. Тя беше една хитра и умна мадама: мадама, която знае всички отговори и може да сметне четири и четири по начин, че да получи девет. Подкарах буика надолу по пътя така, че след първите сто ярда9 стрелката за скоростта скочи на седемдесет мили10. В дъното на пътя натиснах спирачките, за да мога да взема завоя по Бийч Роуд и причиних на някакъв възрастен джентълмен, който се канеше да пресича, най-малкото три сърдечни страдания, овладях колата, която поднесе, и продължих, докато не съзрях едно магазинче. Свих към бордюра, спрях, претичах през тротоара, влезнах в магазинчето и после в телефонната кабина.

След миг Пола вдигна телефона.

— „Юнивърсъл Сървисиз“ слуша — рече тя с приятния си, любезен глас. — Добър вечер.

— А тук е старото ти приятелче Вик Малой, което се обажда от едно магазинче в Коръл Гейбълс. Мятай се на колата си, умнице, и карай насам с пълна газ. Ще си държим ръцете и ще правим любов. Как ти звучи тази перспектива?

Последва кратка пауза. Бих дал много, за да видя изражението й.

— Къде точно се намираш? — попита тя. Гласът й звучеше толкова спокойно, сякаш я бях попитал колко е часът.

— На Бийч Роуд. Идвай колкото можеш по-бързо — казах и затворих телефона.

Оставих буика пред магазина и отидох до ъгъла на Бийч Роуд. Оттам можех да виждам къщичката на Юдора Дру. Подпрях се на един електрически стълб и не откъсвах очи от вратичката на къщата.

Девет часа. Оставаха ми три часа чакане и ми се щеше да бях помолил Пола да ми донесе уиски и сандвич, за да убия времето дотогава.

През следващите двайсет минути стоях облегнат на стълба и нито за миг не отместих поглед от градинската вратичка. Никой не излезе. Никой не влезе. Няколко съмнителни типа се измъкнаха от близките къщурки и всеки си замина по пътя — кой пеша, кой с кола. Три момичета — и трите блондинки, и трите с резки гласове, се изсипаха от къщичката, съседна на тази на Юдора и се насочиха по посока към мен, като въртяха ханшовете си и отправяха многозначителни погледи на всичко, що беше в панталони. Като минаха покрай мен, те до една ме изгледаха, но аз продължих да се взирам в къщичката.

Хубаво кварталче, помислих си. Едва ли скулеста-та приятелка на мисис Бендикс би минала по този път.

Малката двуместна кола на Пола се зададе откъм Принсес Стрийт и се насочи към мен. Колата спря и вратата се отвори. Пола изглеждаше елегантна и някак си студена в сивия си костюм. Беше без шапка, кафявите й очи ме гледаха въпросително.

— Сега какво? — попита тя, когато приближих до нея.

— Карай бавно и внимателно до завоя и спри там. Къщата на Юдора Дру е оная бялосиня гадост отдясно — рекох и, докато колата потегляше, й обясних набързо какво се бе случило. — Предполагам, че би могла да влезе във връзка с някого — заключих, — Може и да греша, но мисля, че няма да е зле да я държим под око през следващите два часа. Единственият начин да наблюдаваме къщата, без да предизвикаме паника у съседите, е да си играем на влюбена двойка. Това е нещо, към което всички в този квартал се отнасят с разбиране.

— Жалко, че трябваше да избереш мен — отвърна Пола студено.

— Е, не бих могъл да избера Кермън — отговорих й малко кисело. — Ще ти кажа, че има момичета, дето биха литнали от щастие при такава възможност.

— Какво да ги правя като имат странни вкусове? — попита тя, спирайки при завоя. — Тук добре ли е?

— Да. А сега се отпусни, за Бога. Предполага се, че трябва да ти харесва — плъзнах ръка зад врата й. Тя се притисна до мен и се втренчи унило в къщичката по-надолу до пътя. Със същия успех бих могъл да се прегръщам с шивашки манекен. — Не би ли могла да проявиш малко ентусиазъм? — Опитах се да захапя ухото й.

— Това може и да има голям успех при другите ти приятелки — каза ледено тя и се отдръпна, — но не и при мен. Ако отвориш жабката, ще намериш малко уиски и няколко сандвича. Те ще ти осигурят по-качествено занимание.

Дръпнах ръката си иззад врата й и бръкнах в жабката.

— Мислиш за всичко — рекох и започнах да дъвча. — Това е единственото нещо в света, което би ме спряло да те целуна.

— Знам — отвърна кисело. — Затова и ги донесох.

Вече се занимавах с втория сандвич, когато масленозелен додж профуча надолу по пътя. Не ми беше необходимо да го поглеждам втори път, за да разбера, че беше същият масленозелен додж и че го караше същият едър здравеняк.

Смъкнах се надолу, за да не се виждам.

— Това е човекът, който ме следеше — казах на Пола. — Дръж го под око и виж къде отива.

— Спря пред къщата на Юдора и в момента слиза от колата — съобщи ми тя.

Надигнах предпазливо глава, докато очите ми не се изравниха с предното стъкло. Както Пола бе казала, доджът беше спрял пред синьобялата къща. Едрият здравеняк излезе, блъсна вратата толкова силно, че едва не преобърна колата и тръгна с тежки стъпки надолу по пътечката към вратата на къщата. Не почука, а натисна дръжката и влезе вътре: човек, който няма време за губене.

— А на това, умнице, му се вика интуиция — казах на Пола. — Мислех си, че ще излезе или ще телефонира. Е, телефонирала е. Големия мъж пристигна на консултация. Всичко това, разбира се, говори, че съм се издал. Онова, което ще се случи оттук нататък, ще бъде интересно.

— Какво ще направиш, след като той си тръгне?

— Ще ида и ще й кажа, че не мога да дам пет стотака. После ще видим какво ще прави тя.

Бях приключил със сандвича и точно се захващах с уискито, когато вратата на къщата се отвори и Големия мъж излезе. Беше стоял вътре единайсет минути и половина според часовника на таблото в колата на Пола. Той се огледа наляво и надясно, хвърли навъсен поглед към колата ни, но беше твърде далеч, за да види кой е вътре, бавно мина по пътечката, прескочи градинската портичка, качи се в доджа и подкара спокойно нанякъде.

— Е, не им отне много време — отбелязах. — Ако всички работеха толкова бързо, щеше да се върши много повече работа. Хайде, скъпа, ние също можем да направим посещение. Поне би могла да ме закараш дотам и да ме чакаш отвън. Не бих искал тя да се изнервя.

Пола запали колата и ме откара до портичката на бялосинята къщичка. Слязох.

— Може да чуеш, а може и да не чуеш писъци — рекох й. Ако чуеш, не си мисли нищо лошо. Това само ще означава, че Юдора е била впечатлена от моята личност.

— Надявам се да те цапардоса по главата с нещо желязно.

— Може и да го направи. Тя е от онзи непредсказуем тип хора. Точно такива харесвам.

Прескочих портичката и се запътих по пътечката към входната врата. Почуках и зачаках, като си подсвирквах тихичко. Не се случи нищо. Къщата беше притихнала като мишка, която гледа котка.

Почуках отново, спомняйки си как Големия мъж бе погледнал нагоре и надолу по пътя и в спомена за това съзрях някакъв зловещ знак. Бутнах вратата, но тя беше заключена. Този път беше мой ред да се озърна нагоре и надолу по пътя. Като се изключат Пола и колата, той беше толкова пуст, колкото лицето на старец, на когото му се е свършил тютюна, а няма пари за нов. Вдигнах чукчето и тропнах три пъти с него, като предизвиках доста шум. Пола хвърли поглед праз прозореца на колата и ми се намръщи.

Зачаках. Пак не се случи нищо. Мишката все още гледаше котката. Над къщата цареше тишина.

— Карай към Бийч Роуд — казах на Пола. — Чакай ме там.

Тя запали и се отдалечи, без да ме погледне. Това е едно от най-добрите й качества. Разбира кога е настъпило извънредно положение и се подчинява на заповедите, без да задава въпроси.

Отново се огледах, като се чудех дали любопитни очи не надничат към мен иззад пердетата на някой от домовете наоколо. Трябваше да поема риска. Заобиколих къщата. Задната врата беше отворена и аз бавно и тихо се вмъкнах в кухнята — беше точно такава, каквато човек би очаквал да бъде кухнята на момиче като Юдора. Тя изглежда чистеше веднъж месечно. Навсякъде — в мивката, на масата, по столовете и по пода се въргаляха мръсни тенджери, съдове и чаши. Кофата преливаше от празни бутилки от джин н уиски. Пълен с мазнина и мухи тиган ме гледаше цинично откъм мивката. Във въздуха се носеше добре смесена миризма на гнилоч, мръсотия и вкиснато мляко. Аз не бих искал да живея така, но вкусовете на хората са различни.

Минах през кухнята, отворих вратата и надникнах в малко, разхвърлено антре. Две врати водеха от антрето вероятно към дневната и трапезарията. Насочих се да изследвам дясната врата и надникнах вътре — отново безпорядък, още прах, още мърляво съществуване. Юдора не беше там, нито пък беше в трапезарията. Оставаха стаите на горкия етаж. Изкачих тихо стълбите, като се чудех дали е възможно да е в банята и това да е причината да не отваря вратата, но реших, че не звучи правдоподобно. Не изглеждаше да е от хората, които вземат внезапни вани.

Намерих я в спалнята в предната част на къщата. Големия мъж добре си беше свършил работата, а тя от своя страна бе направила всичко възможно да се защити. Лежеше напреко на прекатуреното легло, краката й бяха разкрачени, блузата й разкъсана на гърба. Около врата й беше затегнат синьочервен шал — вероятно неин. Очите й гледаха предизвикателно от по-тъмняло синкавото й лице; около извадения й език имаше малка локвичка пяна. Гледката не беше приятна, нито смъртта й трябва да е била бърза и лека.

Отместих поглед от нея и огледах стаята. Всичко изглеждаше на мястото си, но и тук беше толкова разхвърляно и прашно, колкото и в останалите стаи, а и също толкова наситено с воня.

Пристъпих тихо към вратата, без да поглеждам отново към леглото, и се изсулих в коридора. Внимавах да не пипам нищо и като слизах надолу, изтрих перилото с кърпата си. Влезнах в миризливата малка кухничка, отворих стъклената врата, измъкнах се под горещия бриз, после се насочих надолу по пътечката към вратата на оградата и без много да бързам — към мястото, където ме чакаше Пола.