Положи я сред лилиите

I

Стаята беше голяма, просторна. Стените и таванът бяха матовобели. Прозорците бяха закрити със студени, бели найлонови завеси. Затъмнена лампа хвърляше кръгче светлина върху леглото отсреща.

На това легло седеше мъж и четеше. Лицето му, с малък череп и високо, широко чело, напомняше за младеж-студент, учещ за изпит.

Наблюдавах го няколко минути през полузатворените си клепачи и напрягах замъгленото си, болезнено съзнание, за да си спомня кой беше той и какво правеше в една стая с мен. Имаше нещо странно в книгата, която четеше. Голяма беше, шрифтът — дребен и сбит. Едва когато обърна страницата и видях заглавието на следващата глава, осъзнах, че държеше книгата наопаки.

Не се изненадах, когато открих, че съм в тази стая. Имах някакъв смътен спомен, че съм бил в нея известно време — може би дни, може би седмици. Усещането за тясното, високо легло, в което лежах, ми беше познато: почти толкова познато, колкото усещането за моето собствено легло в къщичката ми на брега, която сега ми се струваше далечна като ланския сняг.

Инстинктът ми подсказваше, — уверен бях в това, не ми го бяха казали — че съм в болница и се опитах да си спомня дали ме е блъснала кола, но умът ми отказваше да работи, да се концентрира и отново прескочи към мъжа на леглото отсреща. Единственото нещо, което занимаваше ума ми, беше защо този човек държеше книгата наопаки, тъй като тя изглеждаше достатъчно суха и сложна, без да се добавят допълнителни трудности при четенето й.

Мъжът в леглото беше млад, на не повече от двайсет и четири или около тази възраст. Гъстата му светла коса беше въздълга и лъскава. Очите му бяха много хлътнали и лампата хвърляше върху тях сянка, така че те приличаха на две тъмни дупки в лицето му.

Изведнъж осъзнах, че той също ме гледа, макар да се преструваше, че чете. Гледаше ме крадешком изпод клепачите си, наблюдаваше ме дори когато прелисти страницата със съсредоточено, смръщело изражение на лицето си.

— Ще ви бъде по-лесно, ако обърнете книгата както му е редът — казах и се учудих колко далечен прозвуча гласът ми: все едно, че говорех от другата стая.

Той вдигна поглед и се усмихна. Беше хубав младок — типичен колежанин, на когото би отивала повече бейзболна хилка, отколкото книга.

— Винаги чета по този начин — отвърна, гласът му беше изненадващо висок. — По-забавно е и е също толкова лесно, след като веднъж свикнеш, но трябва да потренираш наистина — Той остави книгата. — Е, как се чувствате, мистър Сийбрайт? Страхувам се, че положението ви беше доста гадно. Как е главата?

Странно наистина, но след като той го спомена, открих, че главата ме боли и слепоочията ми пулсират.

— Боли — отвърнах — Това болница ли е?

— Е, не точно болница. Мисля, че го наричат санитариум18.

— Искате да кажете санаториум, нали? Санитариумът е дупка за смахнати.

Той се усмихна и поклати русата си глава.

— Точно така. Дупка за смахнати.

Затворих очи. Трудно ми беше да мисля, но направих усилие Отне ми няколко минути да си спомня съскането на приближаващата се палка, мъжа с алената фланела без ръкави и дивия, ужасен писък на Морийн. Санитариум Усетих тръпка на страх, сякаш стотици мравки пробягаха по гърба ми. Санитариум?

Рязко се привдигнах в леглото. Нещо задържаше лявата ми ръка към кревата. Обърнах се да видя какво е. Блестящи, никелирани, подплатени с гума белезници обгръщаха китката ми. Другата част на белезниците беше захваната за леглото.

Русият мъж ме наблюдаваше с лек интерес.

— Смятат, че ще бъдете в по-голяма безопасност, ако сте завързани по този начин — обади се той. — Странно наистина, но не се съмнявам в добрите им намерения.

— Да — отвърнах и се отпуснах назад. Отново по гърба ми пробягаха мравки. — Кой ръководи мястото?

— Ами, д-р Салзър, разбира се. Не го ли познавате? Много е симпатичен. Ще ви хареса. На всички се харесва.

Тогава си спомних: мъжът с алената фланела беше казал, че ще ме открие там, където никой няма да ме намери. Една лудница, разбира се, беше добре защитено дори за глупаци скривалище. Но санаториумът на Салзър не беше лудница, а място за отслабване: така беше казала сестра Гърни.

— Аз пък си мислех, че при Салзър се занимават с нещо като природолечение — рекох предпазливо, — а не със смахнати.

— Точно така е, но има и едно странично крило, където са психично болните — обясни ми русият, като прокара два пръста по ръба на нощното шкафче, после додаде: — Обикновено не се говори за него. — От-дръпна пръстите си назад. — Много по-удобно е за роднините да кажат, че си подложен на природолечение, отколкото че си затворен в тапицирана килия.

— В това крило ли се намираме? — попитах.

— Ами да. Стените са тапицирани. Не им личи, но опитайте да ги ударите. Много е забавно. — Той се наклони и удари стената. Юмрукът му не предизвика никакъв звук. — Мисля, че е гума. Между другото, казвам се Дънкан Хопър. Може да сте чували за баща ми Дуайт Хопър.

Доколкото си спомнях, Дуайт Хопър беше някаква клечка в боите и в търговията с темпери. Не знаех, че има син.

— Аз съм Малой — представих се, — Виктор Малой.

Той наклони главата си на една страна и ме загледа втренчено.

— Кой?

— Малой.

— Сигурен ли сте? — сега се усмихваше срамежливо — Казаха ми, че името ви е Едмънд Сийбрайт.

— Не. Малой — отвърнах и отново почувствах мравките да ме полазват по гърба.

— Разбирам — рече той и отново започна да движи пръстите си по ръба на нощното шкафче. Изглежда това му харесваше. — Чудех се дали ще имате нещо против, ако ви наричам Сийбрайт? Бланд ви нарича Сийбрайт. Д-р Салзър също ви нарича така Името върху документите ви е Сийбрайт. Знам, защото убедих Бланд да ми разреши да ги видя. Описали са болестта ви като депресивна лудост. Знаехте ли го?

Устата ми изведнъж пресъхна.

— Ъ-ъ… какво?

— Депресивна лудост. Смея да твърдя, че това са глупости.

— Да, глупости са. — Започнах да усещам, че ми е все по-трудно да говоря и да разсъждавам спокойно.

— Толкова се радвам. Тези с депресиите са доста уморителни. Не мислех, че вие сте такъв и го казах на Бланд. Той обаче е много глупав — съвсем необразован човек. Никога не слуша какво му говоря. Страхувам се, че няма да ви хареса. Твърди, че съм параноик, но това е абсолютна глупост. Имахме страхотен спор по тоя въпрос днес сутринта и той ми зае тази книга. В нея е казано всичко за параноята. Действително много интересно. Но аз нямам нито един от симптомите. Има много интересна глава и за депресивната лудост. — Той прокара пръсти по ръба на шкафчето и добави: — Имате ли халюцинации?

Отвърнах, че нямам.

— Толкова се радвам. — Той наистина изглеждаше доволен. — Все пак е необичайно да си мислите, че името ви е Малой, нали? А може би само си въобразявате?

Казах много бавно и отчетливо:

— Никак не е необичайно, защото по една случайност името ми наистина е Малой.

— Разбирам. — Той се пресегна за книгата и започна да прелиства страниците. — Тогава, щом не сте Едмънд Сийбрайт, защо сте тук?

— Това е дълга история — отвърнах и изведнъж ми се стори невероятно важно да накарам този рус млад мъж да ми повярва Ако той не го направеше, от кого ли трябваше да го очаквам? — Аз съм нещо като частен детектив и работя по един случай Открих, че д-р Салзър е отговорен за убийството на Юдора Дру. Твърде сложно е, за да се впускам в подробности, но с две думи — бях отвлечен заради това, което открих. — Не знам как успях да го произнеса. Звучеше ужасно, но ако все пак исках да спася живота си, не бих могъл да го кажа по-меко. Когато видях по лицето на Хопър да се изписва любезна недоверчивост, усетих как в мен полека започна да се надига паника.

— Д-р Салзър? — рече той и се усмихна чаровно. — Убиец? Това звучи интересно. А вие сте нещо като детектив, така ли? Наистина ли?

— Вижте сега — започнах и се опитах да се изправя в леглото. — Знам какво си мислите. Смятате, че съм луд, нали?

— Разбира се, че не, мистър Сийбрайт — отвърна той любезно. — Нищо такова не си мисля. Знам, чене сте добре, но не сте луд: наистина не сте, сто на сто.

Облизах пресъхналите си устни.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се.

Но по лукавото, развеселено изражение на лицето му разбрах, че лъжеше.

II

Хопър ми каза, че около девет часа Бланд ще дойде да загаси лампата.

— След около пет минути — уточни той, като погледна часовника си. — Бланд ми позволя да нося часовник, защото му давам по сто цигари на седмица. Баща ми ги праща, но, разбира се, на мен не ми е позволено да пуша. Изглежда си мислят, че ще подпаля леглото. — Той се засмя и откри малки равни бели зъби. — Смешно наистина, но смятам, че са напълно прави.

Опитвах се под прикритието на чаршафа да измъкна ръката си от белезниците. Веднъж само да се освободя, рекох си, нищо, дори автоматична пушка, не би могло да ме спре да се махна от това място. Белезниците обаче плътно обгръщаха ръката ми и нямаше на-чин да я измъкна, освен ако не я отрежех или не разполагах с ключа.

— Какъв ден сме днес? — попитах неочаквано.

Хопър отвори едно от чекмеджетата на нощното шкафче и погледна календара.

— 29 юли. Нямате ли си календарче? Утре ми е юбилей, ще се навършат три години, откакто съм тук.

Но аз не го слушах. Наложи ми се да мисля дълго и напрегнато, преди да си спомня, че бе 24-ти юли, когато Морийн ме бе отвела в убежището си. Пет дни! Пола и Кермън щяха да ме търсят. Щяха ли да се сетят да проверят тук? Но дори и да им дойдеше наум, че може да съм тук, как щяха да се доберат до мен? Салзър имаше закрилата на Брандън, а Брандън нямаше да иска и да чуе, каквото и да му кажеше Кермън. Ако Шерил — а аз бях сигурен, че мъжът с алената фланела беше Шерил — не беше напълно уверен, че тук никой не може да ме открие, нямаше ли да изпрати един куршум в главата ми и да ме хвърли в морето? Защо, между другото, не го беше направил? Може би не искаше да убива. Стивънс не беше убит. Смъртта му бе настъпила случайно. Но Салзър не се спираше пред убийствата — освен ако Дуон не бе превишил заповедите му. А може би, помислих си, дори щеше да е по-добре да бяха ме убили, отколкото да прекарам остатъка от дните си в тапицирана килия като тази.

Я се стегни, Малой, рекох си. Я ела на себе си! Добре, фраснали са те по главата и ако се съди по особеното усещане в мозъка и в устата ти, явно са те натъпкали с цял бидон наркотици, но това не е извинение да се паникьосваш. Пола и Кермън ще те измъкнат от положението. Дръж се и не се разкисвай, докато го направят.

Неочаквано и тихо вратата се отвори и влезе нисък мургав мъж. Раменете му бяха като на горила Кръглото му, покрито с лунички лице, беше изкривено в за-учена, нищо не значеща усмивка. Беше облечен с бяло, късо до кръста сако, бял панталон и бели обувки с гумени подметки. Носеше покрит с кърпа поднос и се движеше тихо и леко като падащо на пода перо.

— Здравей, Хопи — поздрави той, като остави подноса на една маса до вратата. — Как си? Успя ли да научиш нещо от тази книга?

Хопър махна с ръка по посока на леглото ми.

— Мистър Сийбрайт вече е с нас — обади се той.

Бланд — защото това трябва да беше Бланд — се приближи до долния край на леглото ми и ме погледна. Усмивката все още беше на лицето му — малко по-широка, ако може така да се каже. Зеленикавите му очи бяха твърди, студени и остри като буци лед.

— Здравей, малкия — рече той. Имаше странен шепнещ глас: дрезгав и потаен, сякаш нещо с ларингса му не беше наред. — Аз съм Бланд. Ще се грижа за теб.

Усетих, че се вкопчвам в чаршафа, но се спрях. Спокойно, казах си. Отпусни се. Не пресилвай нещата.

— Здрасти — отвърнах. Гласът ми звучеше изтегнато като струна на пиано. — Няма защо да се грижиш за мен. Къде е Салзър? Искам да говоря с него.

— Доктор Салзър, малкия — смъмри ме Бланд. — Не проявявай неуважение. — Той намигна бавно и продължително на Хопър. — Ще го видиш утре.

— Искам да го видя сега — настоях.

— Утре, малкия. Докторът има нужда и от свободно време. Ако ти трябва нещо, обърни се към мен. Аз съм шефът на този етаж. Каквото аз наредя, това става.

— Искам Салзър — възразих, като се опитвах да контролирам гласа си.

— Утре, малкия. А сега се успокой. Ще ти сложа една мъничка инжекция и ще заспиш.

— Той си миели, че е детектив — рече Хопър и се намръщи — Казва, че д-р Салзър е убил някого.

— Много неучтиво, но какво значела има? — отвърна Бланд и извади една спринцовка от опаковката й.

— Разбира се, че има значение. Това са халюцинации — настоя ядосано Хопър. — Така пише в книгата. Не разбирам защо трябва да бъде при мен. Това не ми харесва. Може да е опасен.

Бланд се изсмя високо.

— Забавно е човек да го чуе от тебе. Хайде, затваряй си устата, малкия. Имам да върша много работа. — Той сложи иглата и напълни спринцовката с безцветна течност.

— Ще се оплача на д-р Салзър — заплаши Хопър. — На баща ми няма да му хареса.

— Много му здраве на баща ти, а още повече пък на теб — отвърна нетърпеливо Бланд и се приближи до мен. — Добре, хайде, дай си ръката — дясната.

Рязко седнах в леглото.

— Няма да ми сложиш това — възпротивих се остро.

— Не се дръж така, малкия. Доникъде няма да те докара — предупреди ме Бланд. Заучената му усмивка стана по-широка. — Легни назад и се успокой.

— Не, няма да го направиш — повторих.

Той хвана китката ми с дясната си ръка. Късите му дебели пръсти стегнаха кожата ми като менгеме.

— Ако искаш да бъде с лошо — рече той и приближи червендалестото си луничаво лице до моето, — нямам нищо против.

Напрегнах бързо мускулите си, като се надявах да се освободя, но вместо това едва не си счупих ръката. Засилих се напред, опитвайки се да го ударя с рамо в гърдите, но и това не помогна.

Той продължи да ме стиска, като се усмихваше и изчакваше какво още ще направя. Не го накарах да чака дълго, опитах се да изритам чаршафа и да освободя краката си, но това също се оказа невъзможно. Чаршафът беше здрав като брезент и беше подпъхнат под дюшека, така че не можеше да бъде измъкнат.

— Свърши ли, малкия? — попита той почти весело. — Сега ще пъхна иглата в теб и ако се съпротивляваш, тя ще се счупи в тялото ти, така че внимавай какво правиш.

Скръцнах със зъби и се оттласнах силно назад, той изгуби равновесие, препъна се, но моментално се овладя и усмивката му изчезна.

— Значи си мислиш, че си много силен? — прошепна той. — Добре, малкия, дай да видим колко си силен.

Започна да извива ръката ми. Съпротивлявах се, но то беше все едно да се бориш с парен валяк. Беше много, много як, невероятно як и ръката ми бавно се изви назад. По гърба ми изби студена пот. Докато се борехме, дъхът излизаше със свистене от гърдите ми.

Стегнах се и се надигнах на няколко инча. Бланд също бе започнал да диша тежко. Може би ако имах възможността да включа цялата си тежест в битката, щях да го надвия, но седнал в леглото с една вързана ръка и крака, стегнати от чаршафа, нямах никакъв шанс срещу силата и тежестта му.

Той ме накланяше напред инч по инч, а аз продължавах да се съпротивлявам за всеки инч. Ръката ми бавно беше извита назад и той я притисна към лопатката ми. Не усещах болките. Само да можех, щях да го убия. После почувствах острото убождане на иглата и той отстъпи назад, като пусна ръката ми.

Лицето му беше потно, дишането — тежко. И за него не беше лесно.

— Ето че свършихме, малкия — изпъшка той. — Търсеше си го и си го получи. Ако не бях толкова добър, щях да ти счупя ръката.

Опитах се да го цапардосам, но ръката ми не се подчини. Не знам какво ми беше бил, но то действаше бързо. Червендалестото, луничаво, омразно лице започна да избледнява. Стените на стаята се разпаднаха. Зад лицето и стените се появи дълъг черен тунел.

III

Отворих очи.

През затъмнените прозорци влизаше бледа слънчева светлина и сянката на решетките падаше върху срещуположната бяла стена: шест ясно очертани линии, които ми напомняха, че съм затворник.

Бланд се движеше тихо из стаята с парцал в ръка и съсредоточено изражение върху луничавото си лице. Избърса праха навсякъде; нищо не убегна от вниманието му.

Хопър седеше в леглото си и четеше книга. Лицето му беше ядосано и намръщено и той не обръщаше никакво внимание на Бланд, дори когато той избърса нощното му шкафче.

Бланд приближи към мен и избърса нощното ми шкафче. Очите ни се срещнаха и заучената усмивка на лицето му се разтегна.

— Здравей, малкия — поздрави ме той. — Как се чувстваш?

— Чудесно — отвърнах и се надигнах в леглото. Дясната ръка и рамото ме боляха, на китката ми все още личаха отпечатъци от дебелите му пръсти.

— Много добре. След няколко минути ще дойда с приборите за бръснене. После ще можеш да се изкъпеш.

„Това означава, че ще ми махне белезниците“, помислих си.

Бланд изглежда разбра какво се върти в глава-та ми.

— И виж какво, малкия, да си нямаме неприятности — рече той. — Не си въобразявай, че можеш да се измъкнеш оттук. Не можеш. Наоколо има още няколко като мене. Вратата към стълбището е заключена, на всички прозорци има решетки. Питай Хопи. Той ще ти каже. Когато дойде тук, Хопи ни създаде неприятности — опита се да избяга, само че не стана.

Взирах се в него вдървено и нищо не отговорих.

— Питай Хопи какво правим с приятелчетата, дето ни създават главоболия. Той ще ти обясни. — Погледна към Хопър и се ухили: — Ще му разкажеш, нали, Хопи?

Хопър вдигна поглед и му се намръщи.

— Не ми говори, долен плъх такъв. Противно ми е да те гледам.

Бланд захихика.

— Няма нищо, малкия. Не възразявам. Свикнал съм.

Хопър го изруга.

— Спокойно, малкия — рече Бланд, все още усмихвайки се. — Не прекалявай. — Тръгна към вратата. — Бръснене, вана и после закуска. Ще видя дали ще мога да ви уредя по едно яйце допълнително.

Хопър му каза какво би могъл да направи с яйцето.

Бланд продължи пътя си, хихикайки.

— Не се опитвай, Сийбрайт — посъветва ме Хопър. — Не си струва. Ще те сложат в усмирителна риза и ще те държат във вана със студена вода дни наред. Не лъже за вратата. Не можеш да се измъкнеш, без да имаш ключ.

Реших да изчакам и да видя.

След малко Бланд се върна с електрически само-бръсначки. Включи ги и даде едната на Хопър, а другата — на мен.

— Действайте бързо, малките — каза той, — Днес имам много работа.

— Вечно мърмориш — обади се ядосано Хопър. — Що не се разкараш? Писна ми да гледам грозното ти лице.

— Чувствата ни са взаимни, малкия — отвърна весело Бланд. — Побързайте и си свършете добре работата. Д-р Салзър обича пациентите му да изглеждат добре.

Значи щях да се срещна с д-р Салзър. Не че можех да се надявам на нещо от него, но може и да успеех да го изплаша. Ако Шерил ме беше довел тук, може пък да успеех да убедя Салзър, че отвличането на когото и да било е опасна игра. Не смятах, че има кой знае каква надежда, но си струваше да опитам.

След като се избръснах, Бланд дойде с бял памучен халат.

— Без щуротии, малкия — предупреди ме той е шепнещия си глас и заобиколи леглото ми, за да свали белезниците. — Просто се успокой.

Лежах кротко, докато той сваляше белезниците. Хопър ме наблюдаваше с нескрит интерес. Бланд се отдръпна на няколко фута и също ме погледна.

— Ставай горе, малкия.

Сгънах крака и ги измъкнах изпод чаршафа, после се извъртях, спуснах ги на пода и станах. В момента, в който усетих тежестта си върху краката, разбрах, че е безсмислено да предприемам каквото и да е. Краката ми бяха прекалено нестабилни и слаби. Не бих могъл да избягам, дори да ме гонеше разярен бик.

Направих несигурна крачка напред и незабавно седнах на пода. Можех и да не се свлека на пода, но ми хрумна, че няма да е зле да накарам Бланд да си мисли, че краката ми са много по-слаби, отколкото бяха в действителност.

Надигнах се на четири крака и се изправих. Бланд не помръдна. Беше подозрителен и нямаше намерение да се остави да го надхитря.

— Ще ми помогнеш ли, ако обичаш? — озъбих му се. — Иначе ме остави да се върна в леглото.

— Виж какво, малкия, предупреждавам те — каза меко той. — Не се опитвай да правиш каквото и да било, за да не ти бъде последното нещо, което ще си направил за доста дълго време.

— Стига си хленчил. Какво ти става бе? Да не си се уплашил от мен?

Явно така трябваше да му се говори, защото той се протегна и ме хвана за ръката.

— Не мога да се изплаша от теб, малкия, нито пък от някой друг.

Помогна ми да облека халата, отвори вратата и двамата заедно прекрачихме прага към дълъг, широк коридор. Направих още няколко крачки и спрях, като че ли все още не се чувствах много уверен в силите си. Това ми даде възможност да се огледам надясно и наляво. Единият край на коридора завършваше с масивна врата, а другият беше плътно затворен от висок прозорец, закрит с гъста решетка.

— О’кей, малкия — рече Бланд, като се подсмихна. — Вече се огледа, хайде сега да вървим. Обясних ти какво е положението. Вече и сам видя.

Да, видял бях.

Минах заедно с Бланд по коридора, като размишлявах. Трябваше някак си да се добера до ключа от тази врата и от белезниците. Или трябваше да го направя, или щях да стоя тук, докато им омръзнеше да ме пазят, или докато изгниех.

Неочаквано бяхме стреснати от писък на уплаха и силно строполясване, сякаш някой или нещо тежко беше паднало.

Бланд ме хвана за ръката.

Близката врата се отвори и в коридора изскочи момиче. Първото нещо, което се набиваше на очи, беше пълната й голота. Изглежда беше изскочила направо от ваната, защото по бялата й кожа блестяха капчици вода, а по тънките й ръце личаха следи от сапун. Беше руса и косата й образуваше къдрав ореол около главата. Не беше красавица, но не беше в безлична. Имаше у нея нещо привлекателно. Несъмнено и категорично беше привлекателна и аз подозирах, че тя не би била чак толкова привлекателна с дрехи, колкото беше без тях. Предположих, че е на около двайсет и пет. Имаше хубаво тяло, дълги крака, високи гърди, а кожата й беше с цвета на бита сметана.

Чух как Бланд си пое дълбоко въздух.

— По дяволите! — изруга той под носа си, скочи напред, дебелите му пръсти се протегнаха към момичето, очите му светеха от животинска възбуда. Той сграбчи ръката на момичето и писъкът й се удари в тавана, след което се разби в стените. Ръката му се плъзна по насапунисаната й кожа, тя се завъртя и побягна надолу по коридора. Тичаше с неочаквана грация и бързо като вятъра.

Бланд направи стъпка напред и после размисли. Тя не можеше да избяга. Вече беше стигнала до масивната врата и удряше по нея с юмруци.

Всичко това стана за секунди. После от банята се появи сестрата: висока, със силно телосложение и продълговато лице с остри черти, пребледняло от уплаха и гняв. Тя погледна надолу по коридора към голия гръб на момичето. После погледна към Бланд.

— Разкарай пациента си оттук — каза тя. — Разкарай се и ти, маймуна такава!

— Я по-спокойно — отвърна Бланд, все още загледан в момичето. — Оставила си я да излезе, ти, глупава, дърта магарицо!

— Разкарай пациента си оттук или ще докладвам за теб — заплаши го сестрата вбесено.

— Направи го — отвърна й Бланд, като се подсмихна.

— Хайде, малкия — рече той и ме хвана за ръката. — Веселбата свърши. Не можеш да се оплачеш от мястото. Обграден си с внимание и е пълно с мацки като във „Фоли Бержер“19. Какво повече можеш да искаш?

Той ме набута в банята, разположена срещу тази, от която беше изскочило момичето, а сестрата тръгна по коридора. Момичето я видя, че се задава и се обърна с лице към нея; писъците му сякаш разцепиха главата ми и изопнаха нервите ми. Бях щастлив, когато вратата на банята се затвори и ме спаси от крясъците.

Бланд, беше развълнуван. Твърдите му малки очички блестяха, езикът му продължаваше да облизва устните.

— Страхотно парче! — каза той като на себе си. — Не бих изпуснал такава гледка дори срещу седмичната си заплата. Ей, ти, събличай се и влизай във ваната. Ама че късмет да седя тук и да те пазя, след като онова сладурче е на показ.

— Престани да се държиш като дете — отвърнах, докато събличах халата и пижамата. — Коя е тя, между другото?

— Сладурчето? Не може да я познаваш. Едно време беше сестра: побърка се неочаквано, когато приятелят й я заряза. Както и да е, това е историята. Тук е отпреди аз да дойда. Да ме убиеш, не мога да разбера защо е трябвало да откача заради това, че приятелят й я е зарязал. Лично аз бих я връткал всеки път щом й се прииска.

Лежах неподвижно във ваната с безизразно лице. Сестра! Дали не беше изчезналата сестра, за която ми беше споменал Мифлин? Вероятно беше.

— Казва се Анона Фрийдландър — прав ли съм? — изстрелях.

Бланд се изненада.

— Откъде знаеш?

— Детектив съм — отвърнах тържествено.

Бланд се ухили, седна на една табуретка до ваната я запали цигара.

— Хайде, действай, малкия. Не мисли сега за детективството. Имам много неща да върша. — Хвърли завеяно клечката във водата.

— Какво му има на Хопър? — смених аз темата. — Защо е тук?

— Хопи е много специален случай — отвърна той и поклати глава. — Има определени периоди в месеца, когато дори аз не се приближавам до него. Не би го повярвал така като го гледаш, нали? Голям измамник е. Ако не бяха парите на стареца му, щеше да е в затвора. Убил е едно момиче: разкъсал гърлото й със зъби. Ще остане тук до края на дните си. Човек никога не може да бъде спокоен с него. Когато е в лошо настроение, той е убиец. Единият ден си е съвсем наред, на следващия е опасен като тигър в гладна стачка.

Започнах да се чудя дали Бланд можеше да бъде подкупен.

— Какво ще кажеш за една цигара? — попитах, отпускайки се във водата. — Не бих отказал.

— Разбира се, малкия. Стига да се държиш добре, ще се отнасям към теб като към роден брат. — Той извади пакет „Лъки Страйк“, даде ми една цигара я ми я запали. — Отначало всички вие се опитвате да се правите на много важни и да създавате неприятности. Послушай ме и не го прави. Имаме начини да се справяме с тези неща. Само го запомни.

Глътнах дима. Не беше толкова приятно, колкото очаквах.

— Колко време, според теб, ще ме държат тук?

Той извади от джоба си дълъг пощенски плик и изтръска пепелта в него, после го сложи до ваната, за да мога и аз да го използвам.

— Като ти гледам документите, малкия, тук си завинаги.

Реших да опитам.

— Какво ще кажеш да спечелиш сто долара?

— Като направя какво? — малките очички застанаха нащрек.

— Нещо много лесно — да се обадиш на един мой приятел.

— И какво да му кажа?

Само че беше се съгласил малко прекалено бързо и твърде лесно. Погледнах го изпитателно. Подигравателната усмивка го издаде. Разиграваше ме.

— Няма значение — отвърнах, потопих цигарата във водата и сложих мократа угарка в плика. — Забрави го. Дай ми сега една кърпа.

Даде ми.

— Не се дръж така, малкия. Бих могъл да го направя. Сто долара няма да ми се отразят зле. Какъв е номерът?

— Забрави за това — повторих.

Той седеше и ме гледаше с усмивка на лицето и залепнал за долната му устна фас.

— Може би ще решиш да вдигнеш цената — предложи той. — Виж за петстотин…

— Изкарай го от онова, което наричаш свой акъл и толкова — рекох и облякох пижамата си. — Някой ден ще се срещнем в по-равностойни позиции. С нетърпение ще чакам този момент.

— Добре, малкия. Мечтай си, щом искаш. На мен какво ми пука? — каза той, отвори вратата и надникна навън. — Хайде. Трябва да се заема с Хопи.

Нищо не се случи в отсрещната баня, когато минавах по коридора. Ваната ми се беше отразила добре. Ако бе имало някаква възможност да мина през онази врата, щях да се възползвам. Но вече бях започнал да осъзнавам, че ще трябва да действам много търпеливо. Нарочно вървях бавно, облегнат на ръката на Бланд. За колкото по-слаб ме мислеше, толкова повече щях да го изненадам, когато дойдеше време да действам.

Легнах на леглото и покорно му позволих да сложи белезниците.

Хопър каза, че не иска вана.

— Хайде, малкия, така не се прави — укори го Бланд. — Тази сутрин трябва да изглеждаш добре. В единайсет ще имаме официално посещение. Следователят Лесуейс ще дойде да говори с теб. — Той ме погледна и се ухили. — Ще говори и с теб също. Всеки месец градските съветници идват да видят перковците. Не че обръщат кой знае какво внимание на онова, което смахнатите им казват, но идват и понякога дори слушат. Само че не им разправяй ония работи за убийството, малкия. Вече са го чували. За тях ти си още един луд сред лудите, нищо повече, и няма да имаш никаква полза.

Той убеди Хопър да стане от леглото и двамата се отправиха към банята. Останах сам. Лежах в леглото, гледах шестте ясно очертани сенки на отсрещните стени и мислех. Значи следователят Лесуейс щеше да дойде. Е, това все пак беше нещо. Както спомена Бланд, нямаше особено смисъл да му казвам, че Салзър е отговорен за убийството на Юдора Дру. Беше прекалено невероятно, прекалено трудно за вярване, но ако ми се отдадеше възможност, щях да му дам тема за размисъл. За първи път, откакто бях в този капан, почувствах лека надежда.

Изведнъж вратата леко се отвори и аз вдигнах поглед. Не се виждаше никой. Вратата се отвори широко и си остана така. Наклоних се напред и погледнах към празния коридор, като отначало си помислих, че вятърът я е отворил, но после си спомних, че бях чул изщракване на ключалката, когато Бланд и Хопър излезнаха.

Чаках, гледах отворената врата и се вслушвах. Нищо не се случи. Не чувах нищо и понеже знаех, че някой е отворил тази врата, изведнъж усетих, че се изнервям.

След известно време, което ми се стори цял век, чух шумолене на хартия. Сред пълната тишина то прозвуча като трясък на гръмотевица. После зърнах някакво движение и пред очите ми се появи жена.

Тя застана на прага, в ръцете си държеше хартиена торбичка, уморените й очи бяха празни и безизразни. Гледаше ме втренчено, с не по-голям интерес, отколкото, ако бях мебел и ръката й бръкна наслуки в торбичката. Да, сто процента това беше тя: жената, която ядеше сливи и нещо повече — тя продължаваше да яде сливи.

Гледахме се доста дълго време. Челюстите й се движеха бавно и ритмично, докато сдъвкваха сливата. Изглеждаше доволна и щастлива като крава, преживя-ща храната.

— Здравейте — казах и се ядосах, че гласът ми беше прегракнал.

Дебелите й пръсти потърсиха слива, намериха една и я извадиха навън.

— Това е мистър Малой, нали така? — рече тя любезно като жена на свещеник, която се запознава с нов член на паството.

— Точно така — отвърнах. — Последния път, когато се видяхме, нямахме време да се опознаем. Коя сте вие?

Тя подъвка още малко, изплю костилката в свитата си длан и я пусна в торбичката.

— Ами, аз съм мисис Салзър — отвърна.

Трябваше да се сетя. Наистина, не би могла да е никоя друга.

— Не искам да навлизам в лични неща — казах, — но харесвате ли съпруга си, мисис Салзър?

Неопределеното изражение изчезна, за да отстъпи място на учудването, а после на гордостта.

— Д-р Салзър е прекрасен човек. Няма друг като него на този свят — отвърна тя и обърна към мен меката си кръгла буза.

— Жалко. Значи ще ви липсва. Дори в пашите съвременни затвори все още разделят съпрузите от съпругите им.

Неопределеното изражение се появи отново.

— Не разбирам за какво говорите.

— Е, би трябвало. Ако не бутнат съпруга ви в газовата камера, ще му дадат двайсет годинки. За отвличане и за убийство присъдата е такава.

— Какво убийство?

— Една жена на име Юдора Дру бе убита по заповед на мъжа ви. Аз бях отвлечен, отсреща има едно момиче, което също смятам, че е било отвлечено: Анона Фрийдландър. И още, да не забравяме сестра Гърни.

Месестото й лице се озари от хитра усмивчица.

— Той няма нищо общо с всичко това. Той мисли, че мис Фрийдландър е моя приятелка, която е изгубила паметта си.

— Предполагам, че си мисли, че и аз съм ваш приятел? — отбелязах саркастично.

— Не точно мой, но приятел на мой приятел.

— Ами Юдора Дру?

Мисис Салзър вдигна рамене.

— Нямаше късмет, това е. Искаше пари и аз пратих Бени да я вразуми. Той го е взел прекалено присърце.

Почесах устата си с нокът и я загледах втренчено. По-скоро почувствах, отколкото осъзнах, че казваше истината.

— Къде е сестра Гърни?

— О, случи й се нещастие — отвърна мисис Салзър и отново хвърли поглед в книжната торбичка. Извади една слива, предложи ми я. — Искате ли? Ще ви бъде от полза, щом сте на легло.

— Не. Оставете сливите. Какво й се случи?

Лицето отново стана безизразно.

— О, ами слизаше по аварийната стълба и се подхлъзна. Качих я в колата, но мисля, че трябва да си бе счупила врата. Не знам защо, но изглежда много се страхуваше от мен.

Изсъсках през зъби:

— Какво направихте с нея?

— Оставих я в някакви храсти сред пясъка. — Отхапа от една слива и махна неопределено към прозореца. — Ей там, в пустинята. Нищо друго не можех да направя.

Прокарах пръсти през косата си. Може би беше луда, помислих си или може би аз бях луд.

— Вие ли уредихте да се озова тук?

— Ами да — отвърна тя, като се облегна на вратата. — Виждате ли, д-р Салзър не разбира нищо от медицина и от душевни заболявания, но аз разбирам. Бях свикнала да имам много пациенти, но нещо се случи. Не си спомням какво. Д-р Салзър купи това място заради мен. Прави се, че той го ръководи, но всъщност аз върша цялата работа. Той е само подставено лице.

— Не, не е — рекох. — Подписал е смъртния акт на Макдоналд Кросби. А е нямал правото. Няма диплома.

— Много грешите — спокойно отвърна тя. — Аз го подписах. По някаква случайност инициалите ни са едни и същи.

— Но той е лекувал Джанет Кросби от злокачествен ендокардит — възразих. — Д-р Бюли ми каза.

— Д-р Бюли е сгрешил. Д-р Салзър случайно беше по една моя работа в къщата на Кросби, когато момичето почина. Казал е на д-р Бюли, че аз съм я лекувала. Д-р Бюли е стар човек и е малко глух. Не го е разбрал правилно.

— Защо изобщо са го извикали? — добавих. — Защо вие не сте подписали акта, след като вие сте я лекували?

— Точно тогава отсъствах от града. Мъжът ми е постъпил правилно, като е повикал д-р Бюли. Винаги постъпва правилно.

— Чудесно — рекох. — Тогава ще е по-добре да ме пусне да си отида.

— Той мисли, че сте опасен — каза мисис Салзър и отново надзърна в пликчето. — И вие сте такъв, мистър Малой. Знаете прекалено много. Мъчно ми е за вас, но наистина не трябваше да се намесвате. — Вдигна поглед и ми се усмихна глуповато. — Страхувам се, че ще трябва да останете тук и не след дълго разсъдъкът ви ще започне да отслабва. Нали разбирате, хората, на които непрекъснато им бият наркотици, често стават слабоумни. Забелязали ли сте?

— Това ли ще ми се случи?

Тя кимна.

— Боя се, че да, но не искам да си мислите лоши работи за д-р Салзър. Той е такъв прекрасен човек. Затова ви казах и толкова много неща. Повече, отколкото трябваше, наистина, но това е без значение. Вие няма да излезете оттук.

Тя започна да се отдалечава толкова тихо, колкото се беше появила.

— Ей, не си отивайте — викнах, като се надигнах в леглото. — Колко ви плаща Морийн Кросби, за да ме държите тук?

Избледнелите очи малко се ококориха.

— Но тя не знае — отвърна. — Това няма нищо общо с нея. Мислех, че сте наясно. — И се отдалечи досущ като изморен призрак след дълъг и изтощителен период на скиталчество.

IV

След ваната Хопър беше в по-добро настроение и докато закусвахме го попитах дали някога се е опитвал да избяга.

— Нямам къде да отида — отвърна той и повдигна рамене. — Освен това на глезена ми има белезници, захванати за леглото. Ако леглото не беше приковано към пода, може би щях да опитам.

— Какво общо има леглото? — попитах, като мажех конфитюр върху тънка филийка. Не беше лесно с една ръка.

— Резервният ключ за белезниците се пази в най-горното чекмедже — обясни ми той и посочи един шкаф с чекмеджета до отсрещната стена. — Държат го там в случай, че стане пожар. Ако можех да преместя леглото, щях да мога и да го взема.

Подскочих едва ли не до тавана.

— Какво! В онова чекмедже там?

— Точно така. Никой не би трябвало да знае, но видях веднъж Бланд да го взема оттам, когато си беше загубил ключа.

Прецених разстоянието между долния край на леглото ми и шкафа с чекмеджетата. Бях по-близко, отколкото Хопър. Реших, че ако бях завързан за глезена бих могъл и да го достигна. Щеше да ми струва доста усилия, но все пак заложих на това, че бих могъл да го направя. Обаче с тези белезници на ръката ми всичко ставаше невъзможно.

— Защо твоите белезници са на крака, а моите — на ръката? — попитах.

— Първо ги бяха сложили на китката — отвърна Хопър равнодушно и бутна подноса си настрани, — но ми беше неудобно да чета, така че Бланд ги премести. Ако го помолиш, ще премести и твоите. Нали нямаш нищо против да спрем да говорим? Искам да продължа книгата.

Не, нямах нищо против. Изобщо не възразявах. Бях развълнуван. Ако успеех да убедя Бланд да освободи китката ми, можех да се добера до ключа. Тази мисъл ме занимаваше през целия следващ час.

Бланд влезе няколко минути преди единайсет. Носеше огромна ваза с гладиоли. Сложи я върху шкафа с чекмеджетата и се отдръпна назад да й се полюбува.

— Хубави са, нали? — отбеляза той и се усмихна. — Заради съветниците е. Странно е колко си падат по цветята тия хора. Последният път дори не погледнаха пациентите, само ходеха нагоре-надолу и ахкаха за цветята.

Той вдигна подносите от закуската, отнесе ги нанякъде и почти веднага се върна. Огледа ни критично, изпъна чаршафа на Хопър, приближи се до мен и ми оправи възглавницата.

— Сега гледайте да стоите кротко — нареди той. — За Бога, не разхвърляйте. Нямаш ли си книга? — попита ме.

— Не си ми дал.

— Трябва да имаш книга. Това е още една от прищевките на тия шемети. Обичат да виждат пациентите да четат.

Той излезе от стаята и се върна малко запъхтян, като носеше тежка книга, която тръсна върху колене-те ми.

— Заеми се с това, малкия. Ще ти намеря нещо по-леко след като си отидат.

— Как ще обръщам страниците само с една ръка? — попитах, гледайки книгата. Казваше се „Гинекология за студенти от горните курсове“.

— Добре, че ми напомни, малкия. — Той извади ключа си. — Гледаме белезниците да не се виждат. Тия шемети са мекосърдечни.

Наблюдавах го как премества белезниците на глезена ми и едва можех да повярвам на късмета си. Това беше невероятен момент в живота ми.

— О’кей, малкия, гледай да се държиш добре-продължи той, оправяйки леглото ми. — Ако те питат как ти се харесва тук, кажи, че добре се грижим за теб. Гледай да няма никакви други отговори. Каквото и да им кажеш, няма да повярват, а след като си отидат, ще трябва да поговориш с мен.

Отворих книгата. Първото заглавие, на което попаднах, ме накара да примигна.

— Не знам дали ще мога да се справя с това — рекох и му посочих заглавието.

Той погледна, пое си дълбоко въздух, дръпна книгата от ръцете ми и се взря в заглавието.

— Дявол да го вземе! Такава ли била работата? — и той излезе бързо от стаята, после се върна запъхтян с паралелния превод на Дантевия „Ад“. Предпочитах да не си бях отварял устата.

— Това ще им направи впечатление — отбеляза той със задоволство. — Не че тия шемети могат да четат…

Няколко минути след единайсет откъм коридора се зачуха гласове, които проникнаха в стаята през полуотворената врата.

Бланд, който чакаше до прозореца, изпъна сакото си и приглади косата си.

Хопър се намръщи и затвори книгата.

— Идват.

В стаята влезнаха четирима мъже. Първият очевидно беше д-р Джонатан Салзър. Беше най-забележителният на вид от четиримата: висок, слаб мъж с рошава коса а ла Падаревски20, бяла като гръбчето на гълъб. Чертите на загорялото му от слънцето лице бяха студени и правилни. Хлътналите му очи имаха замислено изражение. Малко над петдесетте, реших аз, но все още беше силен, тялото му беше стегнато и изпънато като на кадет по време на парад. Облечен беше с черно сутрешно сако, раирани панталони — безукорен като шивашки манекен. След като човек преодолее шока от рошавата му коса, следващото нещо, което се хвърляше на очи бяха ръцете му. Бяха твърде красиви, дълги и тънки, със заострени пръсти — ръце на хирург или ръце на убиец: биха могли да бъдат добри и в двете области.

Следователят Лесуейс влезе след него. Разпознах го от редките случаи, когато бях виждал снимката му във вестниците: нисък, набит мъж с кръгла като топка глава, малки очички и нервна, злобно стисната малка уста. Изглеждаше точно какъвто беше: мошеник, който бе прекарал целия си живот, занимавайки се с из-мамничество.

Придружаващият го беше от същата порода — ояден и лукав.

Четвъртият се въртеше пред вратата, сякаш се колебаеше дали да влезе или не. Не си направих труда да го погледна. Вниманието ми беше приковано в Салзър.

— Добро утро, господа — поздрави Салзър с дълбокия си, плътен глас, — Надяваме се, че се чувствате добре. Следователят Лесуейс, градският съветник Линкхаймър и мистър Странг, известният писател, са дошли да ви видят. Искат да ви зададат няколко въпроса. — Той погледна Лесуейс. — Ще размените ли няколко думи с мистър Хопър?

Докато Лесуйес гледаше важно Хопър и стоеше на безопасно разстояние, аз се обърнах да погледна четвъртия мъж, когото Салзър бе представил като Странг.

За момент си помислих, че съм полудял, тъй като на прага с равнодушно изражение и досада върху лицето стоеше Джек Кермън. Беше облечен с костюм в тропическо бяло, носеше рогови очила, а от джобчето на сакото му се подаваше червеножълта копринена кърпичка в най добрите традиции на дендитата.

Направих движение, което едва не преобърна леглото. Слава Богу, Салзър беше зает със схемата на лечението и не забеляза. Кермън ме погледна безизразно, вдигна едната си вежда и се обърна към Салзър:

— Кой е този човек, докторе? Изглежда съвсем наред.

— Това е Едмънд Сийбрайт — отвърна му Салзър. Студеното му лице се озари от усмивка и ми напомни за Дядо Мраз, който се готви да даде играчка на някое послушно дете. — При нас е съвсем отскоро. — Подаде на Кермън схемата на лечението. — Може би ще ви бъде любопитно да видите това. То говори достатъчно красноречиво.

Кермън намести роговите си очила и хвърли поглед на схемата. Помислих си, че едва ли вижда добре през тях и какъвто си го знаех, предположих, че ги е взел назаем от някого.

— О, да — каза той, като хапеше устни. — Интересно. Предполагам, че мога да разменя няколко думи с него?

— Разбира се — отвърна Салзър и се доближи до леглото ми.

Кермън се присъедини към него и двамата се втренчиха в мен. Аз също ги загледах, като се съсредоточих върху Салзър, знаейки, че ако погледнех Кермън, вероятно щяхме да се издадем.

— Това е мистър Странг — обясни ми Салзър. — Пише книги за нервните заболявания. — Усмихна се на Кермън. — Мистър Сийбрайт си въобразява, че е известен детектив. Нали така, мистър Сийбрайт?

— Да — отвърнах. — Детектив съм. Открих, че Анона Фрийдландър се намира тук, на този етаж, и че сестра Гърни е мъртва, а тялото й е скрито някъде в пустинята от жена ви. Как ви се струва това като разследване?

Салзър хвърли мила, тъжна усмивка на Кермън.

— Както виждате, отговаря на описанието — измърмори той. — И двете жени, за които спомена, изчезнаха. Едната преди две години, другата — наскоро. За тях писаха във вестниците. По незнайни причини това го гложди.

— Точно така — съгласи се Кермън сериозно. Погледна ме изучаващо, очите му зад дебелите стъкла сякаш се присвиха.

— Има и още нещо, което трябва да знаете — попривдигнах се в леглото и прошепнах: — На крака ми има белезници.

Лесуейс и Линкхаймър се бяха присъединили към Салзър и ме гледаха.

Кермън повдигна бавно вежди.

— Вярно ли е? — попита той Салзър.

Салзър наклони глава. Усмивката му беше отправена към цялото страдащо човечество.

— Понякога създава доста неприятности — обясни със съжаление той. — Нали разбирате?

— Да, да — отвърна Кермън с болка. Направи го толкова изкусно, че ми се дощя да го ритна.

Бланд се приближи откъм прозореца и застана до главата ми.

— Спокойно, малкия — каза той меко.

— Не ми харесва това място — обърнах се към Лесуейс. — Протестирам срещу това, че всяка нощ ми бият наркотици. Не ми харесва заключената врата в края на коридора. Това не е санаториум, това е затвор.

— Скъпи приятелю, — рече спокойно Салзър преди Лесуейс да измисли какво да отвърне, — състоянието ти се подобрява и ще се прибереш вкъщи. Не искаме да те задържаме тук, освен ако не се налага.

С периферното си зрение видях как Бланд бавно свива юмрук като предупреждение да внимавам какво говоря. Имаше много неща, които бих могъл да кажа, но сега Кермън знаеше, че съм тук и реших да не рискувам.

— Е, хайде да продължаваме — рече Лесуейс. — Всичко тук изглежда много добре. — Той се усмихна лъчезарно на Кермън. — Видяхте ли онова, което ви интересуваше, мистър Странг? Не искаме да ви притесняваме.

— О, да — отговори Кермън небрежно. — Ако д-р Салзър не възразява, бих искал да се отбия някой път пак.

— Страхувам се, че това противоречи на правилата ни — рече Салзър. — Прекалено честите посещения могат да превъзбудят нашите приятели. Сигурен съм, че ще ме разберете.

Кермън ме погледна замислено.

— Съвсем прав сте. Не се бях сетил — отвърна той и се насочи към вратата.

Напуснаха тържествено, последен беше Салзър.

Чух Кермън да пита:

— Никой друг ли няма на този етаж?

— В момента не — отвърна Салзър. — В последно време имахме няколко интересни заболявания. Може би ще искате да видите картоните.

Гласовете се отдалечиха и Бланд затвори вратата. Подсмихна ми се.

— Не стана, нали, малкия? Казах ти: само един луд сред много други като него.

Не ми беше лесно да си придам вид на дълбоко разочарован, но някак си успях да го направя.

V

Салзър не дрънкаше празни приказки когато рече, че посетителите превъзбуждат пациентите. Въздействието върху Хопър беше очевидно, макар че преди Бланд да донесе подносите с обяда, той с нищо не подсказа, че ще избухне.

Когато Салзър и другите си отидоха, Хопър продължи да лежи неподвижно, втренчен в тавана, с много начумерено изражение Той остана в това положение до времето за обяда и не обръщаше внимание на забележките, които правех, така че ю оставих на мира. И без това имах да мисля върху доста неща и не бях приритал за компанията му. Но когато Бланд сложи подноса на нощното шкафче, той неочаквано замахна и го запрати в другия край на стаята, където подносът се приземи с трясък и всичко се разхвърча по пода.

После седна и видът му ме накара да се изприщя. Лицето му се беше разкривило, така че едва го познах. Беше по-слабо, по-възрастно и набръчкано. В очите му имаше ожесточение на хванато в капан кръвожадно животно. Бланд отскочи на безопасно разстояние като подплашена жаба.

— Спокойно, малкия — каза той повече по навик, отколкото влагайки някакво значение в думите си.

Хопър се наведе напред и го погледна, сякаш го подканяше да се приближи, но Бланд не беше от хората, които биха се излъгали.

— Ама че дяволски късмет имам — рече той ядосано. — Трябваше да пощурее баш, когато дежурството ми свършва.

Той почисти съвестно счупените съдове и ги събра на купчинка върху подноса. Докато се занимаваше с това, явно бе решил да не обръща внимание на Хопър, който продължаваше да го гледа с обезумял, искрящ поглед.

— Така или иначе си отивам, разбра ли? — обърна се той към мен. — Имам среща и нямам намерение да я пропусна. Ти можеш да бъдеш спокоен. Няма да стигне до теб, а може и да му мине. Понякога и това се случва. Ако положението стане наистина напечено, натисни звънеца. Куел е дежурен, но недей да звъниш, освен ако не се налага. О’кей?

— Ами, не знам — отвърнах колебливо. Не ми харесваше видът на Хопър. — Колко време ще бъда сам?

— Куел ще наминава често Мен няма да ме видиш до утре — обясни ми той припряно. — Ако не се измъкна веднага, Салзър ще ме накара да остана и да наблюдавам тоя перко. Аз съм единственият, който умее да се оправя с него.

Внезапно ми хрумна една идея. Не ми харесваше перспективата да остана с Хопър. Само като го погледнех, тръпки ме побиваха, но след като Бланд щеше да се махне от пътя ми и щом ключът от белезниците беше наблизо, имах шанс да предприема нещо.

— Е, щом мога да позвъня — съгласих се и се отпуснах на възглавницата. — Но също така бих тръгнал и с теб. Какво ще кажеш?

Той се ухили.

— Шапката достатъчно ме е стегнала и без ти да си ми наоколо.

Изнесе съсипаната храна на Хопър, а аз се опитах да хапна, но тежкото дишане на съседа ми и начинът, по който гледаше отсрещната стена с изкривеното си лице, преобърнаха стомаха ми. След няколко несполучливи опита да преглътна храната, бутнах подноса настрани. Онова, което исках, беше една цигара. Исках я повече от всичко на тоя свят.

След малко Бланд се върна. Беше сменил бялата си униформа и изглеждаше толкова елегантен, че едва го познах. Вратовръзката му с ръчно изрисувани шарки ме шашна.

— Какво има? — попита той, като видя подноса ми. — Да не мислиш, че има отрова?

— Не съм гладен.

Той се обърна към Хопър, който още щом го беше видял, отново се беше привел от леглото и го гледаше убийствено.

— Е, той няма да ми попречи да се забавлявам — каза Бланд с усмивка. — Само се успокой, малкия. Не го вземай надълбоко.

— Искам цигара — рекох — и ако не получа, ще вдигна тревога преди да си излязъл от сградата.

— Не можеш да получиш — обясни ми той. — Не е много безопасно, когато вие смахнатите имате на-близо кибрит.

— Не искам кибрит, искам цигара. Запали ми я и ми остави още няколко. Ще ги паля една от друга. Ако не поема дима, ще ми избият чивиите. Не би искал и двамата да сме ти на главата, нали?

Той се раздели без желание с цигарите, запали ми една и кривна към вратата.

— Кажи на Куел да се пази от него — обади се той от прага. — Може би ще се успокои, когато излезна. Каквото и да стори, до пет минути недей да натискаш звънеца. Дай ми време да се измъкна.

Хопър направи неочаквано движение към него, но беше прекалено далеч, за да постигне нещо друго, освен да раздвижи въздуха около Бланд. Начинът обаче, по който той изскочи навън, ми показа, че беше уплашен от Хопър. Както и аз.

Следобедът беше най-дългият в живота ми. Не посмях да направя опит да взема ключа за белезниците от чекмеджето. Нямах представа кога щеше да се появи Куел, а освен това съществуваше и проблемът с Хопър. Не знаех дали нямаше да предприеме нещо, ако видеше, че се измъквам от леглото. Знаех, че веднъж ми се е паднала възможност да взема ключа и ако я пропуснех друга нямаше да имам. Реших, че ще трябва да направя опита през нощта, когато Хопър заспи и Куел бъде в леглото. Това означаваше, че някак си трябваше да избегна наркотика, а нямах представа как да го направя.

Веднага щом Бланд излезе, Хопър се успокои. Беше изключил присъствието ми и лежеше втренчен в отсрещната стена, като си мърмореше нещо и прокарваше пръсти през гъстата си руса коса. Опитах се да чуя какво казва, но думите стигаха до мен като неразбираем, неакордиран звук.

Внимавах да не направя някое внезапно движение, с което да привлека вниманието му и лежах, пушейки. Когато успях да спра да мисля за него се запитах какво ли правеше Кермън.

Учудваше ме как беше успял да убеди Лесуейс, че пише за душевни заболявания и заподозрях, че Пола имаше нещо общо с това. Поне сега знаеха какво е положението. Знаеха, че Анона Фрийдландър е в сградата. Знаеха за вратата в края на коридора и за решетките на прозорците. Едното от двете препятствия трябваше да бъде преодоляно, за да могат да ме освободят. Само че как щяха да го направят — това беше проблемът.

Около четири и половина вратата се отвори и младо момче в бяла униформа, подобна на тази на Бланд, влезе с поднос за чай. Фигурата му беше слаба, длъгнеста и мършава. На продълговатото му слабо лице беше изписано сериозното, съсредоточено изражение на кон по време на състезание. Не че не приличаше на кон. Имаше широка горна устна и големи зъби, които направо натрапваха това сравнение. Нямаше да се изненадам, ако ми беше изцвилил. Не го направи, а вместо това ми се усмихна.

— Аз съм Куел — представи ми се той и остави подноса на нощното шкафче. — Вие сте мистър Сийбрайт, нали?

— Не — отвърнах. — Аз съм Шерлок Холмс. И ако разбирате намека ми, не ми харесва да съм около Уотсън. Изпаднал е в едно от своите настроения.

Хвърли ми продължителен, тъжен, обезпокоен поглед. По вида му си личеше, че не се занимава с лунатици от много дълго.

— Но това е мистър Хопър — каза търпеливо той, сякаш говореше на дете.

Сега Хопър беше седнал в леглото, свиваше и отпускаше юмруци и ръмжеше към Куел.

Куел може да беше отскоро в това заведение, но беше достатъчно умен да разбере, че Хопър не е в настроение да си играе игрички. Той го погледна, както човек би погледнал неочаквано влезнал в дневната му тигър.

— Не мисля, че мистър Хопър иска да го безпокоят с някакъв си чай. — отбелязах. — И ако разбирате намека ми, ще стоите настрани докато не се върне Бланд.

— Не мога да го направя — отвърна той колебливо. — Д-р Салзър отсъства, а Бланд едва ли ще се върне преди утре сутринта. Наистина не трябваше да си тръгва.

— Късно е да се съжалява за това — рекох. — Покривай се, братче. Плюй си на петите. А ако можеш да ми донесеш малко уиски за вечеря, ще го посрещна с отворени обятия.

— Страхувам се, че на пациентите не им се позволява да пият алкохол — отвърна той сериозно, без да сваля очи от Хопър.

— Тогава пийни ти и ела да ми дъхнеш малко — отвърнах. — Дори и това ще е по-добре от нищо.

Той каза, че не се докосвал до алкохол и си тръгна с озадачен и изплашен вид.

Хопър се втренчи в мен и под изпитателния поглед на блестящите му очи усетих, че започвам да се чувствам малко нервно. Горещо се надявах, че белезниците на глезена му са достатъчно здрави и ще го удържат, ако му хрумне да се опита да се освободи.

— Знаеш ли какво си мислех, Хопи — подхванах бавно и отчетливо. — Онова, което трябва да направим е да разкъсаме гърлото на оня боклук Бланд и да му изпием кръвта. Трябваше вече да сме го сторили.

— Да — отвърна Хопър и пламъкът в очите му започна да гасне. — Ще го направим.

Чудех се дали е достатъчно безопасно да се опитам да взема ключа в този момент, но реших да не го правя. Не бях сигурен как ще постъпи брат Куел. Ако ме хванеше да го правя, този факт щеше да натъжи младия му живот дори повече, отколкото бе натъжен досега.

— Ще измисля плана — казах на Хопър. — Бланд е много хитър. Няма да е лесно да го хванем в капана.

Хопър изглежда се беше успокоил и лицето му спря да се криви.

— И аз ще измисля план — отвърна той.

Останалата част от вечерта мина за него в изготвяне на плана, а за мен — с мисълта какво щях да правя, ако се освободях от белезниците. Не изглеждаше особено вероятно да успея да се измъкна от сградата, но ако намерех Анона Фрийдландър и поговорех с нея и й кажех, че скоро ще я освободим, времето ми нямаше да бъде загубено напразно. После, когато Кермън се появеше — а аз бях сигурен, че рано или късно той ще се появи — нямаше да е необходимо да губим ценно време в търсенето й.

От време на време Куел надникваше в стаята. Той само подаваше глава от вратата, а Хопър беше прекалено зает, за да го забележи. Правех му шъткащи знаци всеки път щом се появеше и посочвах към Хопър, като поклащах глава. Куел, който сега приличаше на кон повече от всякога, кимваше и тихо изчезваше.

Около осем той ми донесе подноса с вечерята, при-ближи се до долната част на леглото на Хопър и му се усмихна.

— Искате ли да хапнете нещо, мистър Хопър? — попита той придумващо.

Реакцията на Хопър дори мен накара да подскоча, а Куел едва не получи инфаркт. Той се хвърли към него и го сграбчи за бялото сако, сякаш ръцете му бяха направени от някакъв еластичен материал. Куел се дръпна назад, препъна се и едва не падна. Лицето му стана бяло като хоросан.

— Не мисля, че мистър Хопър иска да яде — рекох, а парчето пиле, което дъвчех, изведнъж придоби вкуса на талашит. — Не смятам, че и аз вече искам.

Но Куел явно хич не се интересуваше какво чувствам аз. Той изхвърча от стаята — една бяла ивица, разцепваща въздуха — и трясна вратата.

Хопър отметна завивките настрани и се хвърли след него, падна с трясък на пода, тъй като беше хванат за глезена, и започна да пищи. Обърна се диво към веригата, наранила глезена му. После като видя, че не може да се освободи, превъртя се обратно в леглото и се нахвърли върху веригата на белезниците. Започна да я дърпа, а аз го гледах вледенен. От моята позиция тя изглеждаше ужасно несигурна. Мисълта, че тоя луд може да се освободи, докато аз все още бях с белезници, ме накара да потръпна. Ръката ми напипа звънеца и го натисна.

Сега Хопър държеше веригата с двете си ръце и опрял крака в долната табла на леглото се изпъна назад, почервенявайки от напрежението. Таблата се изви, но удържа на натиска и веригата също устоя. Накрая той се отпусна назад запъхтян и аз знаех, че опасността е отминала. Усетих, че лицето ми се е изпотило. Без дори да го осъзнавам, току-що бях преживял най-ужасните минути в живота си.

Зачервеното лице на Хопър сега беше станало бяло. Той лежеше неподвижно със затворени очи, а аз чаках и го наблюдавах. След известно време, за мое най-голямо учудване, той захърка.

После Куел влезе в стаята, носейки усмирителна риза. Лицето му беше бледо, но решително.

— Спокойно — казах му аз и се учудих от това, че гласът ми трепереше. — Той заспа. По-добре хвърли един поглед на белезниците му. Помислих си, че ще се освободи.

— Не би могъл — отвърна Куел и пусна усмирителната риза на пода. — Веригата е специално изработена. — Той се приближи и погледна Хопър. — По-добре да му сложа една инжекция.

— Не ставай глупак — рекох остро. — Бланд нареди да не се доближаваш до него.

— О, все пак трябва да му се бие инжекция — от-върна Куел. — Ако получи нов пристъп може да бъде много лошо за него. Не умирам от желание да го направя, но това ми е задължение.

— По дяволите задължението ти — казах нетърпеливо. — Да се занимаваш с тоя човек е все едно да държиш бомба. Остави го на мира.

Куел се доближи предпазливо до леглото и погледна Хопър, който продължаваше да хърка тежко и, придобил смелост, Куел започна да оправя завивките. Наблюдавах го със затаен дъх, като се чудех дали Хопър се преструва или не. Питах се също дали Куел е само тъп или е много смел. Или беше пълен глупак, или имаше стоманени нерви, за да се приближи толкова близо до тоя лунатик.

Куел подпъхна чаршафа и се отдръпна. Видях по челото му малки капчици пот. Не беше тъп, реших аз. Тогава значи беше смел. Ако имах медал, щях да му го дам.

— Изглежда добре — отбеляза той по-бодро. — Ще му бия инжекция. Ако се наспи хубаво, утре ще бъде във форма.

Това ме задоволяваше, но все пак се безпокоях. Нито купчина медали, нито купища пари биха ме накарали да се приближа толкова близо до спящия Хопър.

— Поемаш риск — рекох. — Убождането ще го събуди. Ако те пипне, с теб е свършено.

Той се обърна и ме погледна учудено.

— Изобщо не те разбирам — каза той. — Не се държиш като пациент.

— Аз не съм пациент — отвърнах важно. — Аз съм Шерлок Холмс, не си ли спомняш?

Той отново като че ли се натъжи и излезна. Минутите минаваха. Хопър не помръдваше, продължаваше да хърка, а лицето му беше отпуснато и уморено.

Куел се върна след известно време, което ми се стори часове, но едва ли е било повече от десет минути. Носеше покрит с кърпа поднос.

— Виж сега — казах аз и седнах в леглото. — Защо не ми махнеш белезниците? Ако стане нещо, бих могъл да ти помогна. Изглеждаш разумен човек. Ако се събуди и те сграбчи, бих могъл да го цапна по главата.

Той ме погледна сериозно като кон, очакващ торба с овес, която можеше и да не получи.

— Не мога да го направя — отвърна. — Това е в разрез с разпоредбите.

Е, бях направил всичко, което можех. Топката беше вече в него и всичко зависеше от решението му.

— О’кей — вдигнах рамене аз. — Поне ще се моля за теб.

Той напълни спринцовката и се приближи към Хопър Гледах го и усещах как косата ми настръхва, а сърцето ми започва да барабани неистово.

Изглеждаше малко несигурен, но сериозното му, наподобяващо на кон лице, беше спокойно. Той дръпна леко нагоре ръкава на пижамата на Хопър и приготви спринцовката Беше като да гледаш как някой върти в ръцете си бомба със закъснител. Не можех да направя нищо друго, освен да гледам и да се потя заради него и аз наистина се потях като ми напираше да му кажа да побърза и, за Бога, да не стои там като статуя, ами да приключва с цялата тази работа.

Въпреки очилата, той малко недовиждаше и не можеше да намери вената. Главата му се накланяше все по-ниско и по-ниско докато се взираше в бялата, жилава ръка. Изглежда беше забравил колко опасен беше Хопър. Единственото, за което явно мислеше, беше да си свърши добре работата. Лицето му беше само на фут от Хопър, когато кимна, като че ли беше намерил вената, която търсеше и наклони съвсем леко иглата към нея.

Бях спрял да дишам. Ръцете ми стискаха чаршафа. После, точно когато се готвеше да забие иглата, той се отдръпна с припряно възклицание и се запъти към подноса, който беше оставил на шкафа с чекмеджетата.

Дъхът изсвистя през сухата ми уста, когато попитах неспокойно:

— Сега пък какво стана, по дяволите?

— Забравих етера — отвърна той. — Ама че тъпо. Кожата винаги трябва да се почиства преди да се направи инжекцията.

Той се потеше почти толкова обилно, колкото и аз но, тъй като трябваше да използва етер преди да постави инжекция, точно така смяташе и да направи. О, небеса!

Хопър помръдна леко, когато Куел го мазна с етера. Едва не паднах от леглото от нервното очакване, а ръката на Куел трепереше, когато отново започна търсенето на призрачната вена.

Главата му се наведе на фут от Хопър, очите му бяха съсредоточени върху кожата.

Изведнъж Хопър отвори очи. Куел беше твърде зает, за да забележи.

— Внимавай! — извиках дрезгаво.

В момента, в който Куел вдигна поглед със сподавена въздишка, Хопър го сграбчи за гърлото с бързината на змия.

VI

С бясно, диво движение измъкнах краката си изпод тежката завивка и се хвърлих навън от леглото. Проблесна ми откачената мисъл, че силата на тласъка ми ще освободи леглото и ще мога да го влача по пода и да се добера до Хопър. Но то устоя и единственото, което направих, беше, че останах без дъх.

Дивият вик на Куел се удари в тавана, разби се и се стовари върху мен като шрапнел. Той отново извика и следващият му вик премина в смразяващо кръвта гъргорене, когато ръцете на Хопър разкъсаха гърлото му.

Не гледах към тях. Беше ме страх. Достатъчно ужасна беше и шумотевицата от борбата им. Вместо това се изправих в леглото, стигнах до края му и прекрачвайки таблата, стъпих със свободния си крак на пода. Бях в такава паника, че едва дишах и се тресях като старец, страдащ от паралично треперене. Протегнах се към шкафа с чекмеджетата. Върхът на пръстите ми само докосна дръжката на най-горното чекмедже. Зад мене се чу свирепо ръмжене — звук, който не приличаше на нищо, което бях чувал и който не исках никога повече да чуя. Отчаяно се хвърлих към дръжката на чекмеджето. Ноктите ми я докоснаха, бясно дръпнах белезниците и кожата на глезена ми сякаш пламна.

Ноктите ми се впиха в дръжката и чекмеджето се отвори на около инч. Беше достатъчно, за да-го издърпам и то падна с трясък на пода. Пълно беше с кърпи и бинтове и висейки над таблата на леглото аз бясно зарових из тях, като търсех ключа.

Внезапно зад гърба ми се чу изскимтяване, което ми вдигна кръвното, но въпреки това за секунда не спрях неистовото си търсене. Накрая намерих ключа между две кърпи и плачещ за глътка въздух се изтеглих обратно на леглото и започнах да търся малката ключалка в белезниците. Глезенът ми кървеше, но не ми пукаше. Мушнах ключето в ключалката, завъртях го и белезниците се отвориха.

С едно движение скочих от леглото и се озовах в другия край на стаята. После спрях за миг, направих две стъпки назад и преглътнах внезапно придошлата слюнка.

Хопър ми хвърли един поглед над тялото на Куел. Озъби ми се и видях, че устата му е омазана с кръв. Навсякъде имаше кръв: на стената зад него, по чаршафа, по него и по Куел.

Куел лежеше напряко на леглото: безжизнен манекен с оплескани с кръв дрехи. Полуотворените му, изцъклени очи гледаха в мен с ужас. Хопър беше прегризал юголарната му вена. Беше по-мъртъв от мъртва скумрия.

— Дай ми ключа — прошепна Хопър едва-едва. — И други ще умрат тази нощ.

Отдръпнах се. Мислех си, че съм силен мъж, но не и в този момент: Малой гнусливецът със студена пот по лицето и парче олово в стомаха. В живота си бях виждал какви ли не ужасяващи гледки, но тази картинка спечели Оскара.

— Дай ми ключа или ще убия и теб — повтори Хопър и бутна тялото на Куел от леглото на пода, после започна да пълзи към мен, лицето му се кривеше, кръвта по устата му блестеше на светлината на лампата.

Беше някакъв абсолютен кошмар. Кошмар, за който човек можеше да разкаже на приятелите си; кошмар, на който те не биха повярвали.

Започнах бавно, заобиколно движение назад към вратата.

— Не излизай, Сийбрайт — каза Хопър, навеждайки се от леглото с вперен в мене поглед. — Дай ми ключа!

Стигнах до вратата и когато ръката ми обхвана дръжката, той нададе адски писък на разочарование и гняв и се хвърли от леглото към мен. Леглото се разклати, но устоя и свитите му пръсти задраскаха по килима на около шест фута от мен.

Треперех. Отворих вратата и едва не паднах навън в коридора. Когато сграбчих дръжката, за да затворя, от гърлото му отново се изтръгна ужасяващ животински вик.

Известно време само стоях в дългия, тих коридор. Сърцето ми подскачаше, коленете ми се подкосяваха, после бавно започнах да идвам на себе си. Като се подпирах с една ръка на стената, полека тръгнах към масивната врата в дъното на коридора. Минах покрай четири врати преди да стигна до нея. Прокарах ръце по повърхността, усещайки хладната гума под горещите си длани. Завъртях дръжката, но нищо не стана. Вратата беше заключена толкова здраво, колкото гроба на фараон.

Е, очаквах го. Но ако можех, имах намерение да се измъкна оттук. Мисълта да се върна в оная костница ме накара да потръпна. Хванах дръжката на вратата и я напънах. Нищо не излезе. Беше като да се опитваш да се прехвърлиш през Великата китайска стена.

Не беше това начинът да излезна.

Върнах се до другия край на коридора и разгледах решетките на прозореца. Нищо, освен железен лост, не би могло да ги помръдне, а дори и с него би отнело половин ден, за да се измъкнеш.

Следващата ми стъпка беше да си намеря оръжие. Ако можех да открия нещо, което да използвам като палка, трябваше само да се скрия до главната врата и да чакам някой да се появи. Q. Е. D.21 Дори и на Малой понякога му идваха идеи.

Тръгнах по коридора. Първата врата, която опитах, беше отключена. Надникнах предпазливо в тъмнината, ослушах се, не чух нищо друго освен собственото си дишане, потърсих пипнешком електрическия ключ и светнах лампата. Вероятно това беше стаята на Куел. Чиста беше, подредена и спретната и наоколо не се виждаше никакво оръжие или нещо, което бих могъл да използвам за целта. При вида на една бяла униформа, окачена на закачалка, ми просветна идея. Вмъкнах се в стаята и пробвах сакото. Седеше ми не по-добре, отколкото би стояла кожата на къртица на полярна мечка, така че отхвърлих идеята.

Следващата стая също беше празна. Над мръсното легло имаше цветен плакат на момиче със силно изрязани бикини и наниз бисери. Тя ми се усмихна подканващо, но аз не й се усмихнах в отговор. Явно това беше стаята на Бланд.

Плъзнах се вътре и затворих вратата. След бързото претърсване на шкафа с чекмеджетата се сдобих освен с някои и други неща и с кожена палка с каишка, в която да промушиш китката — идеално оръжие за убиване, точно от каквото имах нужда.

Минах през стаята и спрях до друг шкаф, намерих една резервна униформа и изпробвах сакото. Беше ми почти по мярка — малко по-голямо, но достатъчно добро. Преоблякох се, като оставих пижамата си на пода. Почувствах се много по-добре, след като отново бях с панталон и обувки. Пижамата и босите крака не са най-добрата екипировка за бой. Мушнах палката в страничния си джоб и ми се прииска да имах пистолет.

В дъното на шкафа намерих еднопинтова бутилка ирландско уиски. Счупих печата, отвъртях капачката и отпих. Алкохолът премина като коприна надолу и експлодира като бомба в стомаха ми.

Хубав алкохол, помислих си, и за да бъда напълно сигурен, ударих още една глътка. Все още ми се струваше много добър. Прибрах бутилката в страничния си джоб и се насочих към вратата. Започвах да се съвземам.

Когато отворих вратата, чух стъпки. Стоях по-тих от мишка, която вижда котка, и чаках. Сестрата с продълговатото лице вървеше по коридора и си тананикаше под носа. Мина съвсем близо до мен и щеше да ме види, ако беше погледнала в моята посока, но не погледна. Тя продължи напред, отвори една врата в другия край на коридора и влезе в полутъмна стая. Вратата се затвори.

Чаках със спотаен дъх. Чувствах се много по-добре след уискито. Минутите летяха. Едно перце, което течението бе промушило под вратата, полетя през коридора сякаш се извиняваше. Изведнъж по прозореца с решетката заплиска дъжд. Вятърът въздишаше около къщата. Аз продължавах да чакам. Не исках да удрям сестрата с палката, ако можех да го избегна. Имам предразсъдъци относно удрянето на жени; вместо това те ме удряха.

Сестрата отново се появи, мина по коридора, извади ключ и преди да усетя какво прави, отключи вратата. Видях вратата да се отваря и стълбище, водещо към нещо осветено някъде долу. Скочих напред, но тя беше минала през прага и затвори вратата зад себе си.

Както и да е, казах си утешително, така или иначе още не бях готов да си тръгна. Вратата можеше да почака. Реших, че ще разгледам стаята, която сестрата току-що беше напуснала. Може би в нея беше Анона.

Извадих палката, устоях на изкушението да отпия още една глътка от уискито и тръгнах по коридора. Спрях пред вратата, долепих ухо до нея и се ослушах. Не чух нищо, освен вятъра и дъжда, който плющеше по прозореца. Хвърлих поглед през рамо. Никой не надничаше към мен от останалите врати. Коридорът изглеждаше самотен и пуст като църква в понеделник следобед. Натиснах дръжката и бавно я завъртях. Вратата се отвори и аз надникнах в стая, направена и мебелирана точно като онази, в която бях държан като затворник.

Имаше две легла, едното от които — празно. В другото, срещу мен, лежеше жена. Синята нощна лампа хвърляше призрачна светлина върху чаршафа и върху бялото й лице. Ореол от руса коса почиваше върху възглавницата. Очите изучаваха тавана с обърканото изражение на загубило се дете.

Отворих малко по-широко, влезнах тихо в стаята, затворих и се опрях на вратата. Запитах се дали щеше да изпищи. Тапицираната с гума врата сякаш ме увери, че и да го направи, никой нямаше да я чуе. Но тя не го стори. Очите й продължиха да гледат тавана, но един нерв на бузата й започна да трепка. Аз чаках. Нямаше нищо спешно, така че реших да не я плаша.

Погледът й бавно се придвижи от тавана към стената и от стената към мен. Очите ни се срещнаха. Осъзнах, че дишам едва-едва и че палката в ръката ми е толкова ненужна, колкото пистолет по време на спявка. Пъхнах я обратно в джоба си.

Тя ме изучаваше, нервът трепкаше, очите й се разширяваха.

— Здравей — казах бодро, но тихо. Дори успях да се усмихна.

Малой и доброто му отношение към болните: талант, който внуците му ще обсъждат със затаен дъх — ако изобщо някога имаше внуци, което беше съмнително.

— Кой си ти? — тя не извика, нито се опита да се покатери по стената, но нервът на бузата й продължаваше да трепка.

— Нещо като детектив — отвърнах, като се стараех да я успокоя. — Дошъл съм да ти помогна да се върнеш вкъщи.

След като се бях приближил до нея, можех да видя, че зениците на сините й очи са като върхове на топлийки.

— Нямам никакви дрехи — каза тя. — Взеха ми ги.

— Ще ти намеря други. Как се чувстваш?

— Добре — русата глава се завъртя надясно, после наляво. — Но не мога да си спомня коя съм. Мъжът с бялата коса ми каза, че съм си загубила паметта. Той е симпатичен, нали?

— И на мен така ми казаха — рекох предпазливо. — Но искаш да си отидеш вкъщи, нали?

— Аз нямам дом — тя извади дълга гола ръка изпод чаршафа и прокара нежни пръсти през русата си коса. Дланта й се плъзна надолу, докато не напипа трепкащия нерв. Тя притисна пръста си към него, сякаш, за да го скрие. — Загубила се е, но сестрата каза, че я търсят. Ти да не си я намерил?

— Да, затова съм тук.

Тя се замисли за известно време над чутото, като се мръщеше.

— Тогава значи знаеш коя съм? — рече накрая.

— Казваш се Анона Фрийдландър — отвърнах. — И живееш в Сан Франциско.

— Така ли? Не си спомням. Сигурен ли си?

Гледах ръката й. Беше осеяна с миниатюрни белези. Държали я бяха дрогирана доста време, И в момента беше повече или по-малко под въздействието на наркотик.

— Да, сигурен съм. Можеш ли да станеш от леглото?

— Не мисля, че искам — отвърна тя. — Мисля, че предпочитам да поспя.

— Всичко е наред — казах. — Заспивай. Още не сме готови да си тръгнем. След известно време — след като поспиш, ще си ходим.

— Нямам никакви дрехи или вече май ти го казах? В момента съм абсолютно гола. Хвърлих нощницата си във ваната. Сестрата много се ядоса.

— Не трябва да се безпокоиш за нищо. Аз ще се погрижа. Когато сме готови да тръгваме, ще ти намеря нещо да облечеш.

Тежките клепачи неочаквано се затвориха, после отново се отвориха с усилие. Пръстът се плъзна от нерва. Той вече не трепкаше.

— Харесваш ми — обади се сънливо. — Кой каза, че си?

— Малой. Вик Малой — нещо като детектив.

Тя кимна.

— Малой. Ще се опитам да запомня. Имам много слаба памет. Като че ли никога нищо не запомням. — Клепачите отново започнаха да се отпускат. Стоях над нея и я гледах. — Май не мога да стоя будна. — После, след доста дълга пауза, когато вече си мислех, че е заспала, рече с далечен глас: — Тя го застреля, знаеш ли? Аз бях там. Взе ловджийската пушка и го застреля. Беше ужасно.

Почесах носа си. В стаята настъпи тишина. Тя спеше. Каквото и да й беше била сестрата, вече я беше отнесло в забравата. Може би нямаше да дойде в съзнание до сутринта. Бих могъл да я нося, ако можех да се измъкна навън, но имаше време да мисля за това.

Ако се наложеше да я нося, можех да я увия в чаршафа, но ако настояваше да ходи, трябваше да й намеря какво да облече.

Огледах стаята. Шкафът с чекмеджетата беше срещу леглото. Отворих подред чекмеджетата. Повечето бяха празни, в другите имаше кърпи и бельо за смяна. Дрехи нямаше.

Прекосих стаята и отидох до гардеробчето, отворих го и надникнах вътре. Имаше пеньоар, чехли и два големи куфара, поставени спретнато на горния рафт. Смъкнах единия. На капака имаше инициали А. Ф. Разкопчах, каишите и го отворих. Съдържанието разреши проблема с дрехите. Беше претъпкан с какво ли не. Порових из дрехите и на дъното открих униформа на сестра.

Бръкнах във вътрешните джобчета на куфара. В едното намерих малко синьо дневниче от 1948 година.

Запрелиствах го бързо. Записките бяха малко, с голямо разстояние помежду им. Няколко от тях се отнасяха до „Джек“ и аз предположих, че това беше Джек Брет, дезертьорът от флотата, за който ми беше казал Мифлин.

Нищо повече до 10 март.

Останалата част от дневника беше празна, както беше празен и животът й след тази дата. Вероятно беше отишла в Крестуейс, за да се грижи за някого. Беше видяла как е умрял Кросби. Така че беше затворена в тази стая от две години и й се биеха наркотици с надеждата, че рано или късно мозъкът й ще се замъгли и тя няма да може да си спомни какво се беше случило. Тава беше очевидно, но тя все още помнеше. Ужасът от видяното все още живееше в ума й. Може би неочаквано беше влезнала в стаята, където двете момичета са се борили за оръжието. Може би се беше оттеглила, когато Кросби се е намесил в разправията, като не е искала да го разстройва, и е видяла пушката да се насочва към него и да стреля.

Погледнах неподвижното бяло лице. Някога, макар че вече не бе, това лице е било решително и волево. Тя не беше от хората, които биха потулили вещо, нито пък би могла да бъде убедена с пари. Най-вероятно би настоявала да се извика полицията. Така че я бяха заключили.

Почесах се по бузата и ударих с дневничето по дланта си. Следващата стъпка беше да се измъкваме оттук и то бързо.

И сякаш в отговор на тази ми мисъл, изведнъж се разнесе страхотен трясък, който разтърси сградата: като че ли половината от нея се беше срутила.

Едва не излезнах от кожата си, озовах се с два скока до вратата и я отворих. Коридорът беше пълен с тухлен прах, от който се измъкнаха две фигури с пистолети в ръцете и се затичаха към стаята на Хопър. Това бяха Джек Кермън и Майк Финеган. Щом ги видях, нададох радостен вик. Те рязко се обърнаха и насочиха пистолетите си към мен.

Напрегнатото лице на Кермън се разтегли в широка, сърдечна усмивка.

— „Юнивърсъл Сървисиз“ на вашите услуги — каза той, сграбчвайки ме за ръката. — Каква е хавата, приятелю?

— Имам нужда от транспорт за една гола блондинка — отвърнах, като го прегръщах, а от Майк получих потупване по гърба, което едва не ме събори. — Какво направихте — сградата ли срутихте?

— Закачихме няколко вериги за прозореца и го измъкнахме с десеттонов камион — обясни Кермън, усмихнат до ушите. — Малко грубо, но резултатно. Къде е блондинката?

Там, където по-рано беше прозорецът с решетката, сега зееше дупка в разкъртената тухлена стена.

Повлякох Кермън към стаята на Анона, а Финеган остана да пази коридора. Отне ни десет секунди да увием изпадналото в безсъзнание момиче в чаршафа и да го изнесем навън.

— Прикривай ни, Майк — рекох му, когато минавахме покрай него на път за дупката в стената. — Стреляй, ако се наложи.

— Метни я на рамото ми — каза ми Кермън, като трепереше от вълнение. — До стената има опряна стълба.

Помогнах му да се покачи на онова, което бе останало от стената. Голи ръка и крак висяха отпуснато близо до лицето ми.

— Сега разбирам защо хората се записват в противопожарната охрана — каза той, като внимателно започна да слиза по стълбата.

Долу видях голям камион, паркиран близо до сградата, а в подножието на стълбата забелязах Пола. Тя ми махна.

— О’кей, Майк — викнах му. — Да тръгваме.

В момента, в който Майк се присъедини към мен, вратата в края на коридора се отвори и се появи сестрата с продълговатото лице. Тя зяпна изумено към нас, към разрушената стена и започна да крещи.

Смъкнахме се по стълбата и се натъпкахме в камиона.

Пола беше вече на волана и когато се качихме отзад, тя включи амбреажа и подкара бясно през цветните лехи.

Кермън беше положил Анона на пода и я гледаше.

— Хъм-м-м — рече той и засука мустак. — Ако знаех, че е толкова хубава, щях да дойда по-рано.