Положи я сред лилиите

I

Имаше един период, когато гордо си въобразявах; че притежавам прекрасно мебелиран, впечатляващ, небезвкусен, суперлуксозен офис. Между нас казано, двамата с Пола изхарчихме доста спечелени с нелек труд пари за бюрото, килима, завесите и библиотечките. Охарчихме се дори и за два акварела от един местен художник, който, ако се съдеше по цените, смяташе себе си за класик; може наистина и да беше такъв, но ако беше, това бе строго пазена тайна. Считах офиса си за такъв обаче само, докато не ми се отдаде възможността да видя някои от другите офиси в Оркид Билдингс. Едните бяха по-хубави от моя, другите — не, но всичките, които видях, преди да влезна в този на Манфред Уилет, президента на адвокатската кантора „Глин & Копли“, не биха ме накарали да сменя собствения си. Едва тогава разбрах, че ще трябва да спестя още доста пари, преди да мога да се надявам да се доближа до категорията на суперлукса. В сравнение с неговия моят офис изглеждаше като съборетина.

Кабинетът му беше просторен, с висок таван и дъбова ламперия. Бюрото, разположено в далечния ъгъл на стаята, пред три огромни прозореца, стигащи до тавана, бе достатъчно голямо, за да играеш на него билярд. Имаше три или четири удобни кресла и огромен диван, разположен пред камината, която би могла да се използва за скривалище от някой неголям слон. Килимът беше удобен и достатъчно дебел, за да бъде подрязван с косачка. Над камината и върху пръснатите из цялата стая интересни масички имаше избрани екземпляри от резба върху нефрит. На бюрото — сребърни прибори за писане, които блестяха благодарение на постоянно лъскане и нежни грижи. Белезникави виенски щори възпираха слънчевите лъчи. Температурата се контролираше от беззвучна климатична инсталация. Двойни прозорци, звукоизолиращи стени и подплатена е гума врата — всичко настояваше за пълна тишина. Изкъркорването на червата тук би прозвучало като падащ по наклон камък.

Манфред Уилет седеше в малкия въртящ се стол зад огромното бюро и пушеше дебела овална пура, пъхната в подходящо позлатено цигаре. Беше висок и солиден, на около четирийсет и пет. Тъмната му коса тук-таме сивееше, гладко избръснатото му, поразително красиво лице подхождаше по цвят на махагоновото бюро. Шитият му в Лондон костюм би накарал всяка филмова звезда да позеленее от завист, а ризата му бе чиста и бяла като току-що навалял сняг.

Остави ме да говоря. Сивозелените му очи не помръдваха от изпипания комплект сребърни писалки на бюрото. Едрата му фигура бе неподвижна. Лицето с цвят на махагон остана безизразно и празно като дупка в стената.

Започнах, като му показах писмото на Джанет Кросби, после му разказах за посещението си в Крестуейс, за състоянието на имението, за това, че се предполага, че Морийн е болна, а Джанет е играла тенис два дни, преди да умре от ендокардит. Споменах за д-р Бюли и за това, че Бени Дуон, който е работил за Салзър, ме е следил. Разправих му набързо за посещението си при Юдора Дру и как Дуон е пристигнал и я е удушил. Споменах за разговора си с капитана от полицията Брандън и че той ме е предупредил да не се занимавам със Салзър и Морийн. Спрях се на факта, че Брандън ги толерира и защо. Продължих с това как Дуон се е опитал да ме застреля и че той беше премахнат от някой, който кара кола, чиито гуми оставят следи с формата на диаманти. Споменах, че сержантите Макгро и Харстъл са карали кола със същите гуми. Завърших с разказа за посещението си в апартамента на сестра Гърни и за дебелата жена, която ядеше сливи, и как сестра Гърни е изчезнала. Беше дълга история, отне ми доста време да му я разкажа, но той не ми даваше зор, не ме прекъсваше и не ме караше да пропускам подробностите. Само седеше, вторачен в комплекта писалки, неподвижен като статуя и аз имах усещането, че не пропуска нищо, че си отбелязва всяка подробност и че зад безизразното, празно, махагоново лице умът му е съвсем, съвсем буден.

— Е, това е историята — завърших и се пресегнах да изтръскам пепелта от цигарата си в пепелника на бюрото му. — Мислех си, че като управляващ имота, трябва да я знаете. Брандън ми каза да върна петстотинте долара. — Извадих портфейла си, сложих парите на бюрото и без проява на нежелание ги побутнах към него. — Строго погледнато, тук моята роля свършва. От друга страна, вие можете да прецените дали има нужда от разследване и ако е така, бих се радвал аз да се заема с него. Честно казано, случаят ме интересува, мистър Уилет.

Той вдигна очи към мен и ме изгледа. Измина известно време. Имах чувството, че не ме вижда. Явно мислеше.

— Историята е необичайна — рече неочаквано. — Не мисля, че бих повярвал, ако не знаех с каква репутация се ползва вашата организация. Справили сте се с някои доста заплетени проблеми на мои клиенти и те са ми говорили за вас с голямо уважение. От това, което ми казахте, си правя извода, че имаме основания да започнем разследване и ще се радвам вие да го ръководите. — Той бутна стола си назад и стана. — Трябва обаче да сте наясно, че е наложително случаят да се пази в тайна, а фирмата ми по никакъв начин не бива да бъде свързвана с него. Ние ще ви платим, но вие трябва да ни прикривате. Положението ни е много сложно. Нямаме право да се ровим в работите на мис Кросби, освен ако не сме сигурни, че има нещо нередно, а ние не сме сигурни, макар да изглежда, че е така. Ако откриете някакво конкретно доказателство, което съвсем определено да свързва мис Кросби с тези необичайни случки, тогава, разбира се, можем да излезем на открито. Но не и преди това.

— Нещата стават така доста трудни за мен — изтъкнах. — Разчитах на вас да попречите на Брандън да ме безпокои.

В очите му се появи пламъче, когато рече:

— Сигурен съм, че ще успеете да се справите с Брандън и без моята помощ, но ако нещата тръгнат на зле, винаги можете да кажете, че съм ви адвокат. Ако ви нападнат, ще се радвам да ви защищавам в съда безплатно.

— Страхотно — отвърнах саркастично. — А междувременно срещу мен вече бе извършено покушение.

Той изглежда не смяташе, че това е нещо, заради което си струваше човек да се безпокои.

— Без съмнение, вие ще поискате заплащане, което да покрива поеманите рискове — меко рече той. — Все пак предполагам, че работа като вашата включва рискове.

Присвих рамене.

„Хонорарът ми, помислих си, сигурно ще е страшно висок.“

— Добре — отвърнах. — Значи мога да продължа.

Той започна да крачи из стаята с ръце зад гърба и сведена глава, като се мръщеше на килима.

— О, да. Настоявам да продължите.

— Има някои въпроси, които искам да ви задам — казах, палейки нова цигара. — Кога за последен път видяхте Морийн Кросби?

— На погребението на Джанет. Оттогава не съм я виждал. Делата й не са сложни. Всички документи, които трябва да подпише, й се изпращат по пощата. Не съм имал случай да я видя.

— Не сте ли чували, че е болна?

Той поклати глава. Не, нямал представа, че е болна.

— Уверен ли сте, че смъртта на Макдоналд Кросби е била резултат на нещастен случай — изстрелях.

Не очакваше такъв въпрос, вдигна очи и ме погледна остро.

— Какво имате предвид? Разбира се, че беше нещастен случай.

— А не би ли могло да е самоубийство?

— Кросби нямаше причини да се самоубива.

— Доколкото знаете вие.

— Човек обикновено не се застрелва с ловджийска пушка, когато има револвер, а Кросби имаше револвер. С ловджийската пушка не е много сигурно.

— Ако беше извършил самоубийство, това щеше ли да се отрази на финансовото му състояние?

— Ами да. — В очите му се появи изненада. — Животът му беше застрахован за милион и половина долара. Договорът включваше клауза, че сумата няма да бъде изплатена в случай на самоубийство.

— Кой получи парите от застраховката?

— Не ми е много ясно накъде биете — каза той, върна се зад бюрото и седна. — Може би ще ми обясните.

— Струва ми се странно, че се е наложило Салзър, който не е дипломиран лекар, да подпише смъртния акт. Следователят и Брандън е трябвало само да се съгласят. Опитвам се да убедя себе си, че около смъртта на Кросби няма нищо гнило. Но предположете, че наистина е било самоубийство. Както казахте, наследниците му биха загубили милион и половина долара. Но щом са се събрали един опитен и доброжелателен шарлатанин и подкупен следовател и капитан от полицията, би могло да се нагласи така, че да изглежда като нещастен случай, нали?

— Опасно е да се говорят подобни неща. Салзър не е ли дипломиран лекар?

— Не е. Кой получи парите от застраховката?

— Джанет, а след смъртта й — Морийн.

— Значи сега Морийн има милион и половина в брой, така ли?

— Да. Опитах се да убедя Джанет да вложи в нещо парите, но тя предпочете да ги остави в банката. Така преминаха към Морийн.

— Какво стана с тях? Още ли са в банката?

— Доколкото ми е известно. Нямам достъп до сметката й.

— А можете ли да получите?

Той ме гледа втренчено известно време.

— Бих могъл, но не знам дали искам.

— Ще е полезно да се разбере колко са останали. — Кимнах към писмото на Джанет върху бюрото. — Заради това с изнудването. Ако Франклин Лесуейс, следователят, и Брандън е трябвало да бъдат подкупени, възможно е да не са останали много. Бих се радвал, ако успеете да разберете.

— Добре, ще видя какво е възможно да се направи. — Той прокара замислено пръсти по устата си. — Предполагам, че бих могъл да предприема нещо срещу Салзър, ако онова, което твърдите е вярно. Засега обаче, дори да е нямал право да подписва смъртния акт, не горя от желание да се откривам. Не виждам някой да е проявил съмнения, че не с било нещастен случай. Застрахователната компания не предяви възражения.

— А как да предяви, щом като актът е минал през следователя и през Брандън. Какво ви е известно за Лесуейс?

Той направи гримаса.

— О, той е от онези, които могат да бъдат купени. Репутацията му е доста лоша.

— Добре ли познавахте Джанет Кросби?

Той поклати отрицателно глава.

— Срещал съм я два или три пъти — не повече.

— Правеше ли ви впечатление на човек с болно сърце?

— Не, но това не означава нищо. Много хора имат болно сърце. Не винаги им личи.

— Но те не играят тенис два дни преди да умрат, както е било с Джанет.

Виждах, че здпочва да се безпокои.

— За какво намеквате?

— За нищо. Само излагам един факт. Не съм много убеден, че е умряла от сърдечна болест.

Докато той ме гледаше втренчено, тишината в стаята бе достатъчно тежка, за да потопи боен кораб.

— Да не би да искате да кажете… — започна той и спря.

— Не още — отвърнах. — Но това е нещо, за което трябва да си имаме едно на ум.

Съзирах, че тази работа никак не му харесва.

— Да речем, че за момент оставим това настрана — продължих. — Нека се съсредоточим върху Морийн Кросби. От външния вид на къщата и от онова, което сестра Гърни ми каза, може да се предполага, че тя не живее в Крестуейс. Ако не е там, къде е?

— Да — съгласи се той. — Точно така.

— В санаториума на Салзър ли е? Хрумна ли ви, че може да е затворничка там?

Това го накара да се изопне като лък в стола си.

— Не сте ли отпуснали юздите на въображението си прекалено много? Та аз миналата седмица получих писмо от нея.

— Това още нищо не значи. Защо ви писа?

— Помолих я да подпише някои документи. Тя ми ги върна подписани, с приложена към тях бележка, в която ми благодари, че съм ги изпратил.

— От Крестуейс?

— Да. Посоченият адрес беше Крестуейс.

— Това също не доказва, че не е затворничка, нали? Не казвам, че е, но ето още едно нещо, което трябва да имаме наум.

— Можем много скоро да разберем дали е така — бързо рече той. — Ще й пиша и ще я помоля да се отбие при мен. Ще измисля някаква причина да говорим по работа.

— Да. Това е идея. Ще ме уведомите ли какво е станало? Може би няма да е зле да я проследя, когато си тръгва и да разбера къде ще отиде.

— Ще ви уведомя.

Надигнах се.

— Мисля, че това е горе-долу всичко. Няма да забравите да проверите състоянието на банковата й сметка, нали?

— Ще видя какво мога да направя. Внимавайте с тази работа, Малой. Не искам нищо прибързано. Разбрахте ли ме?

— Ще внимавам.

— Какво смятате да предприемете сега?

— Трябва да направя нещо за сестра Гърни. Това момиче ми харесваше. Ако все още е жива, възнамерявам да я намеря.

Когато си тръгвах, той вече не приличаше на статуя. Приличаше на много угрижен, много разтревожен адвокат на средна възраст. Това поне показваше, че е човешко същество.

II

Дежурният сержант ме уведоми, че Мифлин е свободен и мога да се кача горе. Той ме погледна с надежда в очите и аз разбрах, че очакваше да назова победителя в утрешните надбягвания, но си имах други неща наум.

Изкачих се по каменните стъпала. На площадката се натъкнах на червенокосия сержант Макгро.

— О-хо, отново Момчето-Чудо — подметна подигравателно той. — Какво те гризе този път?

Вгледах се в твърдите малки очички и онова, което видях там, не ми хареса. Беше човек, който би изпитвал удоволствие да причинява болка — едно от онези коравосърдечни ченгета, които биха се включили доброволно в акция за съкрушаване на нечия съпротива заради насладата от това.

— Нищо не ме гризе — отвърнах. — Но ако постоя достатъчно дълго край теб, може и това да стане.

— Умник, а? — той се захили, като ми показа дребните си жълти зъби. — Внимавай в картинката, Момче-Чудо. Наблюдаваме те.

— Поне засега не сте ме простреляли в главата — рекох, минах покрай него и поех по коридора към стаята на Мифлин.

Спрях, преди да почукам, и хвърлих поглед през рамо. Макгро все още стоеше в началото на стълбите и ме гледаше. На лицето му беше изписано изумление, отпуснатата му уста беше увиснала. Когато очите ни се срещнаха, той се завъртя и тръгна надолу по стълбите.

Когато влезнах в кабинета му, Мифлин вдигна поглед и се намръщи.

— Пак ти. За Бога, престани да идваш при мен непрекъснато. На Брандън това не му харесва.

Дръпнах един стол и седнах.

— Напомни ми да се разплача, когато имам време. Тук съм по служебна работа. Ако на Брандън това не му харесва, може да иде да се хвърли в океана.

— Каква работа? — попита Мифлин, като бутна назад стола си и положи големите си космати ръце върху бюрото.

— Една от сестрите, които се грижат за мис Кросби, е изчезнала — рекох. — Брандън би трябвало да се заинтересува, защото тя работи за Салзър.

— Изчезнала? — повтори Мифлин недоумяващо. — Какво искаш да кажеш с това „изчезнала“?

Разправих му как съм се отбил при сестра Гърни, как на вратата се е позвънило, как тя е отишла да отвори и не се е върнала повече. Описах му с подробности всичко, свързано с дебелата жена в празния апартамент отсреща, с костилката от слива на стълбата и колко лесно би могъл някой силен мъж да пренесе сестра Гърни по стълбата до чакаща долу кола.

— Е, това е много странна работа — каза Мифлин и прокара пръсти през чорлавата си черна коса. — Преди около две години изчезна друга от сестрите на Салзър. И досега не сме я открили.

— Търсихте ли я изобщо?

— Добре, Вик, не е необходимо да се държиш по този начин — отвърна сърдито той. — Разбира се, че я търсихме, но не я намерихме. Салзър каза, че според него е избягала, за да се омъжи. Баща й не одобрявал приятеля й или нещо такова.

— Салзър не е ли съобщил, че сестра Гърни е изчезнала?

Той поклати глава.

— Едва ли би имал време, не мислиш ли? Освен това, тя може да се е сетила за нещо и да е слязла да го вземе. Възможни са куп причини, поради които да е излязла от апартамента.

— Без обувки и чорапи и по средата на разговора? Не се прави на глупак. Това е отвличане и ти много добре го знаеш.

— Ще отида там и ще поговоря с портиера. Ти по-добре стой настрана от тази работа. На Брандън ще кажа, че портиерът е съобщил.

Вдигнах рамене.

— Ще стоя настрана, стига нещо да се върши по въпроса. Онзи другият случай ме интересува. Коя е била сестрата?

— Името й беше Анона Фрийдландър — отвърна той, порови в картотеката, извади една папка и я донесе на бюрото си. — Нямаме много информация. Баща й се казва Джордж Фрийдландър. Живее на Калифорния Стрийт 257, Сан Франциско. Момичето изчезна на 15-ти май миналата година. Салзър съобщи на Брандън, Фрийдландър пристигна при нас и всъщност идеята, че е избягала с този неин приятел, който се казвал Джек Брет, беше негова. Брет е служил във флотата. Няколко седмици преди да изчезне Анона, той е дезертирал. Брандън каза, че няма защо да си даваме много зор и ние не си дадохме.

— Намерихте ли Брет?

— Не.

— Чудя се колко ли съвестно ще търсите и сестра Гърни.

— Е, ще трябва да се убедим първо, че е била отвлечена. Брандън няма да започне да действа само заради твоите приказки. Ще зависи от Салзър.

— Този дяволски град изглежда се ръководи от Салзър.

— О, не, Вик, не си мисли такива работи.

Изправих се.

— Намери я, Тим, или ще предприема нещо. Това момиче ми харесваше.

— Само по-спокойно. Ако е изчезнала, ще я намерим. Сигурен ли си, че с онзи кон Краб Епъл всичко е наред? Не ми се ще да загубя пет долара.

— Краб Епъл няма значение. Съсредоточи се върху сестра Гърни — рекох и тръгнах да излизам от стаята.

Подкарах обратно към Оркид Билдингс. Пола ме чакаше в кабинета ми.

— Продължаваме — съобщих й и се настаних зад бюрото си. — Видях се с Уилет. Ще финансира разследването, но иска фирмата му да остане прикрита.

— Колко смело — отбеляза презрително Пола. — Ти ще поемеш всички рискове, предполагам?

— Той изглежда възнамерява да плати малко извънредни — подсмихнах се. Разказах й за посещението в Главното управление. — Този Салзър май има навика да прави така, че сестрите му да изчезват. Обърна ли внимание на датата? 15-ти май: денят, в който Джанет е починала. Никой не може да ме убеди, че изчезването на другата не е свързано по някакъв начин със смъртта на Джанет.

Пола ме погледна изучаващо.

— Мислиш, че Джанет е била убита, така ли?

Запалих цигара и внимателно пуснах клечката в пепелника преди да отговоря.

— Смятам, че е възможно. Има мотив: всичките пари. Разбира се, не е умряла от сърдечна недостатъчност. Отравянето с арсен, наред с някои други отравяния, причинява и инфаркт. Стар козел като Бюли лесно би могъл да бъде излъган.

— Но ти не знаеш! — възрази Пола. — Не може да мислиш, че Морийн е убила сестра си.

— Подбудата е твърде значителна. Освен получаването на състояние от два милиона долара има и малко пари от застраховка. Не казвам, че го е направила, но толкова пари са голямо изкушение, особено, ако си в ръцете на изнудвач. И още нещо — не съм напълно убеден, че самият Кросби не е бил убит. Ако не е имало нищо нередно в това прострелване, защо Салзър не е извикал човек като Бюли, за да подпише смъртния акт? Защо самият той го е подписал? Трябвало е да подкупи Лесуейс, следователя, а вероятно и Брандън. Било е или самоубийство, или убийство. Бих се хванал на бас, че не е било нещастен случай. И освен това, както изтъкна Уилет, когато човек има револвер, малко вероятно е да се застреля с ловджийска пушка: така че остава убийство.

— Правиш прибързани изводи, Вик — възрази остро Пола. — Това ти е голямата грешка. Вечно правиш безумни предположения.

Смигнах й.

— Но как само се забавлявам.

III

Когато искам да се отпусна, опитвам се да подредя картина, която се състои от отделни парченца. Пола ми ги носи от един загубил крака си ветеран, когото навестява през свободните си следобеди, за да си побъбрят. Този човек прекарва цялото си време в изрязване на елементи от железопътни плакати, които Пола му носи, за да прави игрите. Резултатът е страхотен и една картина ми отнема поне месец, докато я наредя. После я давам на някоя болница и взимам нова от приятеля на Пола.

Научих от опит, че някое на пръв поглед малко и незначително парченце много често се оказва ключът към цялата картина и вечно съм нащрек за такива парченца. По същия начин, когато съм на работа, винаги съм нащрек за някоя незначителна дреболия, която сякаш няма никакво значение за случая, а всъщност много често се оказва, че има.

През последния час седях умислен в кабинета си. Минаваше седем. През нощта офисът беше затворен, така че само бутилката уиски ми беше останала.

Бях нахвърлил някои бележки, които изглеждаха внушително, но не помагаха кой знае колко. Докато четях списъка на възможните следи, спрях се на името на Дъглас Шерил. Защо, запитах се, Джанет Кросби беше развалила годежа седмица преди смъртта на Макдоналд Кросби? Този факт като че ли нямаше отношение към случая, но би могъл и да има. Не можех да бъда сигурен преди да разбера поради каква причина точно годежът е бил развален. Кой би могъл да ми каже? Дъглас Шерил, очевидно, но не можех да отида при него, без да се издам, а за момента не бях готов да го направя. Кой още оставаше? Погледнах бележките си. Джон Стивънс, икономът на Кросби, беше една възможност. Реших, че не е лоша идея да раз-бера що за човек е. Ако беше някой, чийто вид внушава доверие, щеше вероятно да е от полза да му се доверя. Марта Бендикс беше казала, че сега работи за Грегъри Уейнрайт.

Нямаше защо да отлагам, помислих си, така че на мерих номера на Уейнрайт в указателя. Набрах го и след секунда или дори по-малко, един сериозен глас обяви: „Домът на мистър Уейнрайт“.

— Мистър Джон Стивънс ли е? — попитах.

Последва известна пауза и гласът рече предпазливо:

— Стивънс е. Кой се обажда, извинете?

— Казвам се Малой. Мистър Стивънс, искам да по-говоря с вас за нещо важно и поверително, свързано със семейство Кросби. Можем ли да се срещнем по ня-кое време тази вечер?

Отново пауза.

— Не разбирам. — Гласът принадлежеше на възрастен човек, възпитан и вероятно малко изкуфял. — Страхувам се, че не ви познавам.

— Може би сте чували за „Юнивърсъл Сървисиз“.

Да, чувал бил за „Юнивърсъл Сървисиз“.

— Аз ръководя организацията — казах. — Много важно за мен да поговоря с вас за Кросби.

— Не смятам, че имам право да обсъждам с вас бившия си работодател — отвърна студено той. — Съжалявам.

— Няма да ви заболи от това, което имам да ви кажа. След като ви обясня за какво става дума, може би ще склоните да ми доверите онова, което искам да знам. Ако ли не, нищо страшно няма да се е случило.

Този път паузата беше по-дълга.

— Добре, мога да се срещна с вас, но нищо не ви обещавам.

— Всичко е наред, мистър Стивънс. На ъгъла на „Джеферсън“ и „Фелмън“ има кафене. Можем да се срещнем там. По кое време ви е удобно?

Обеща, че ще бъде там в девет.

— Ще бъда с шапка и ще чета „Ивнинг Хералд“ — предупредих го.

Отвърна, че ще ме потърси и затвори.

Имах почти два часа до срещата и реших да убия времето в бара на Финеган. Загубих няколко минути, за да заключа вратата. Докато превъртах ключовете, затварях сейфа и прозорците, мислех си за сестра Гърни. Кой я беше отвлякъл? Защо я бяха отвлекли? Беше ли още жива? Тези мисли доникъде не можеха да ме доведат, но ме тревожеха. Вее още обзет от тях, отидох в предната стая, огледах се, за да се уверя, че всичко е наред за през нощта, прекосих стаята, излезнах в коридора и заключих външната врата след себе си.

В края на коридора забелязах нисък, набит мъж, който се беше облегнал на стената до вратата на асансьора и четеше вестник. Не вдигна поглед, когато спрях до него, за да натисна звънеца, с който се повикваше момчето от асансьора. Хвърлих му небрежен поглед — мургав беше, а чертите на сипаничавото му лице не бяха остри. Приличаше на италианец, но би могъл да бъде и испанец. Морскосиният му костюм от шевиот бе лъснал на лактите, маншетите на бялата му риза бяха мръсни.

Момчето от асансьора отвори вратата и двамата с жабаря влязохме. На третия етаж спряхме, за да вземем Манфред Уилет, който гледаше през мен с празен поглед, а после насочи вниманието си към вечерния вестник. Действително, казал ми беше, че иска дискретност, но, помислих си, все пак беше малко прекалено да се прави, че не ме познава. Той обаче беше човекът, който плащаше, така че можеше да си позволи да диктува условията.

Купих си „Ивнинг Хералд“ от будката, като дадох възможност на Уилет да излезе от сградата, без да се блъсне в мен. Видях го как се отдалечава с олдсмобила си, който имаше размерите на дреднаут16. Жабарят с мръсните маншети се беше разплул в едно от креслата във фоайето и четеше вестника си. Насочих се по коридора към задния изход, а после по уличката — към бара на Финеган.

Помещението беше пълно с дим, престъпни субекти и кресливи гласове. Едва бях направил няколко крачки към любимата си маса, когато за ръката ме хвана Олаф Крюгер, собственик на боксовата школа на Принсес Стрийт.

Олаф не беше много по-едър от жокей, беше плешив като яйце и почти толкова умен.

— Здрасти, Вик — поздрави ме той, когато си стиснахме ръцете. — Ела да пийнем по едно. Не съм те виждал от седмици. С какво съм съгрешил?

Пробих си път до бара и смигнах на Майк Финеган който се потеше под двата реда неонови лампи и пиеш бира.

— Редовно присъствах на състезанията — казах, когато Олаф се покачи на едно столче до бара, като си осигури пространство с лакти и заплашителни жестове които никой не приемаше сериозно. — Явно не сме се видели. Онова момче О’Хара добре се справя.

Олаф размаха малките си ръчички към Финеган.

— Уискита, Майк — извика той с пронизителния си писклив глас — О’Хара? Да, добре се справя, но е гола вода на кроса. Повтарям му го непрекъснато, но не ме слуша. Някой ден ще срещне човек, бърз като вятър, и това ще е краят.

През следващия половин час обсъждахме бокса Нямаше нищо друго, за което Олаф можеше да говори. Докато бъбрехме, унищожихме по два клубни сандвича и изпихме по три двойни уискита.

Към нас се присъедини Хъгсън, спортният коментатор на „Хералд“, и настоя да поръча по още едно уиски. Беше висок, строен, малко циничен, оплешивяващ, с болнави торбички под очите и посипано с пепел сако. Човек никога не може да го види без пура, която миришеше, сякаш я беше намерил преди две години в боклукчийските кофи и вероятно така си беше.

След като изслуша три или четири от дългите му цинични историйки, Олаф го прекъсна:

— Каква е тая работа, дето я разправят, че Дикси Кид попаднал на някаква шумна веселба снощи? Можеш ли да ми кажеш нещо по въпроса?

Хъгсън вдигна рамене:

— Не знам. Кид не ще да се разприказва. Окото му е насинено, ако това те интересува. Един от таксиметровите шофьори на пристанището твърди, че е доплувал до брега.

— Ако са го хвърлили от „Дрийм Шип“, това си е бая плуване — рече Олаф и се подсмихна.

— Говорете си, момчета — казах, палейки цигара. — Не се безпокойте за мен.

Хъгсън мушна оцветените си от никотина пръсти в джобчето на сакото си.

— Дикси Кид снощи отишъл на „Дрийм Шип“ и се спречкал с Шерил. Четирима от пазачите го хвърлили през борда, но преди това той здравата напердашил Шерил. Носи се слух, че Шерил ще заведе дело за побой. Ако го направи, с Кид е свършено. Затънал е до гуша в дългове.

— Мисля, че ще заведе — каза Олаф и поклати плешивата си глава. — Такава му е репутацията за тоя род неща.

— Няма — възрази Хъгсън. — Не може да си позволи публичност. Успокоих Кид хич да не се притеснява, но дори и след това тоя малък плъх не пожела да ми разкаже историята.

— Между другото, кой е Шерил? — попитах толкова спокойно, колкото можех и направих знак на Финеган да напълни чашите.

— Не си единственият, който пита — отвърна Хъгсън. — Никой не знае. Той е потаен тип. Пристигна в Оркид Сити преди около две години. Започна работа като посредник при продажбата на недвижими имоти в „Селби & Лауънстейн“. Мисля, че е понатрупал пари — не много, но достатъчно, за да си купи малка къща на Росмор Авеню. После по някакъв начин успя да се сгоди за Джанет Кросби, милионерката, но това не беше за дълго. Изчезна за около шест месеца, а след това се появи отново като собственик на „Дрийм Шип“: тритон-на шхуна, която превърна в хазартен клуб и държи на котва на три мили, точно зад границата. Притежава много водни таксита, които сноват дотам и обратно, а членовете на клуба са толкова специални, колкото церемониите в Бъкингамския дворец.

— И хазартът не е единственият грях на този кораб — допълни Олаф и намигна. — На борда има половин дузина специално подбрани момичета. Животът там е сладък. На три мили отвъд границата на града той може да покаже среден пръст на Брандън. Бас ловя, че прави куп пари.

— Онова, което ме озадачава — намеси се Хъгсън, като се пресегна към уискито, поръчано от мен, — е, откъде мръсник като Шерил е изровил толкова пари, че да купи такъв дяволски голям кораб като „Дрийм Шип“.

— Разправят, че е основал фирма — каза Олаф. Ако дойдеше при мен и ми предложеше да ми продаде част от този кораб, бих подскочил от радост. Хващам се на бас, че всички, които имат дял в кораба, трупа камари пари.

Слушах и ей мислех колко прекрасно беше, че бях срещнал тия двама в бара и че бях чул точно онова което ме интересуваше, без дори да питам.

— Историята за този кораб звучи любопитно — рекох небрежно. — Нямам нищо против да стана член.

Хъгсън се ухили.

— Не си единственият. Но не се надявай. Само богаташите имат шанс. Всеки член е специално подбран Нямаш ли мангизи, Шерил не те ще. Входната такса е 250 долара, а един заместник-редактор годишно печели петстотин. Шерил държи на босовете, не на пролетариата.

— Що за човек е Шерил? — попитах.

— Един от ония хитри типове… — отвърна Хъгсън. — Хубав, ловък, як и блестящ. От мъжете, по кои-то си падат жените. Къдрава коса, сини очи, големи мускули и се облича като кинозвезда. Точно така си представям истинското, първокласно копеле.

— Да имате представа защо Джанет Кросби е раз-валила годежа?

— Това момиче имаше здрав разум. Не знам какво се е случило, но предполагам, че й е светнала червената лампичка. Всичко, което той искаше бяха парите й и мисля, че тя го е разбрала преди да е станало прекалено късно. Всяко момиче, което се омъжи за животно като него, ще си намери белята.

Олаф, на когото този разговор започна да доскучава, се обади:

— Смятате ли, че Дикси Кид ще се съгласи да се бие срещу О’Хара? Имал съм случай да му партнирам и не съм много сигурен, че ще прилича наистина на двубой.

През следващите петнайсет минути спорихме за качествата на Дикси Кид, после, като погледнах часовника над бара, видях, че е време да вдигам платната.

— Ще трябва да ви оставя, момчета — казах и се смъкнах от столчето. — Ще намина в салона тия дни и тогава ще се видим.

Олаф рече, че ще се радва да ме види по всяко време и да предам почитанията му на Пола. Хъгсън ме помоли да й предам, че почти всяка нощ я сънува. Оставих ги, докато си поръчваха още уиски.

Когато се насочих към изхода, забелязах, че жабарят с мръсните маншети седеше на една маса до вратата, все още погълнат от вестника, но когато отворих двойната врата той спокойно го сгъна, бутна го в джоба си и се изправи.

Забързах към мястото, където бях паркирал буика, влезнах, запалих мотора и подкарах по тъмната уличка. Някъде отзад запали друга кола и аз видях светлините й в огледалцето.

Минах по Принсес Стрийт, като хвърлях по едно око в огледалото. Колата, която ме следеше, беше линкълн. Синьото стъкло, предназначено да предпазва от заслепяване, ми пречеше да видя шофьора, но можех да предположа кой беше.

В края на Принсес Стрийт свих вдясно по „Фелмън“. Движението намаляваше, така че карах бързо, но линкълнът нямаше никакъв проблем да ме следва по петите. Съзрях пред себе си червения неонов надпис на кафенето, където си бях уредил среща с Джон Стивънс. Малко преди да стигна до него свих рязко към бордюра и натиснах спирачките. Линкълнът ме следваше на прекалено близко разстояние, така че не можа да направи нищо друго, освен да отмине. Продължи напред и намали. Изскочих от буика и се спотаих до вратата на един тъмен магазин. Линкълнът спря до бордюра на около 50 ярда от мен. Жабарят излезе и погледна надолу по улицата, без да се опитва да скрие какво прави. Достатъчно бързо забеляза, че съм излезнал от буика и тръгна към паркираната ми кола с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете.

Отдръпнах се по-навътре в сянката и го наблюдавах как наднича в колата ми; после той се огледа надясно и наляво и продължи пътя си. Не изглеждаше обезкуражен от факта, че не ме е открил, а закрачи нехайно по улицата като обикновено конте, излезнало да подиша чист въздух.

Наблюдавах го, докато изчезна от погледа ми, после пресякох улицата през подлеза и се мушнах в кафенето.

Стенният часовник точно срещу мен показваше девет без пет, когато влезнах. Край масите имаше само около дузина посетители: невръстна блондинка с приятеля си, двама възрастни мъже, които играеха шах, две жени с пазарски чанти и едно момиче с изпито, измъчено лице, което пиеше мляко на ъгловата маса.

Избрах маса по-далеч от вратата, седнах, отворих „Ивнинг Хералд“ и го разстлах върху масата. После запалих цигара и почнах да се питам какъв ли беше случаят с жабаря. Дали и той беше от хората на Салзър или това беше някое ново ъгълче в цялата тая работа? Следеше ме — безспорно беше — и го правеше много зле. Или не умееше, или не му пукаше дали ще разбера, че го прави. Бях си отбелязал регистрационния номер, на колата му. Още една дребна работа за Мифлин, помислих си, и това ме подсети за нещо. Обърнах на спортните страници и проверих надбягванията. Краб Епъл беше спечелил. Е, това беше добре. Мифлин нямаше да има нищо против да провери номера на колата, след като беше спечелил малко пари.

Точно в девет двойната врата се отвори и влезе висок възрастен мъж. В момента, в който го видях, вече знаех, че това е Стивънс. Приличаше на архиепископ във ваканция. Насочи се към мен с уверената походка, която икономите имат, когато отиват да обявят, че вечерята е сервирана. На лицето му беше изписано малко неприветливо изражение, а очите му гледаха хладно и предпазливо.

Изправих се.

— Мистър Стивънс?

Той кимна.

— Аз съм Малой. Заповядайте, седнете, ще пиете ли кафе?

Той сложи бомбето си на един от столовете и седна. Да, щял да пие кафе.

За да спестя време, отидох до бара, поръчах две кафета и ги понесох към масата. Невръстната блондинка гледаше Стивънс и хихикаше с лошите маниери на съвсем младите. Каза нещо на приятеля си, младеж със свежо лице, раирана фланелка и колежанска шапка, килната назад. Той хвърли поглед на Стивънс и се ухили. Може би смятаха, че е смешно един архиепископ да дойде в кафене на самообслужване или бомбето ги веселеше толкова.

Поставих двете чаши на масата.

— Много мило, че дойдохте — рекох и му предложих цигара. Изучавах го, докато палеше. Изглеждаше съвсем както трябва. Верен дългогодишен прислужник, който умее да си държи устата затворена. Можеше да му се има доверие, но трудното щеше да бъде да го накарам да проговори. — Онова, което имам да ви кажа е строго поверително — продължих, сядайки. — Нает съм да разследвам смъртта на мис Кросби. Има един човек, който не е съвсем сигурен, че е умряла от сърдечна недостатъчност.

Той застина и се изпъна като струна.

— Кой е този човек? — попита. — Може би е малко късно за разследване.

— По-добре е да не ви отговарям за момента — рекох. — Съгласен съм, че е късно, но едва през последните няколко дни излезнаха наяве определени факти, които правят разследването наложително. Мислите ли, не Джанет Кросби е умряла от сърдечна недостатъчност?

Той се поколеба.

— Не е моя работа — отвърна с нежелание, — но След като ме питате, ще отбележа, че за мен беше голям шок. Тя беше толкова енергична млада жена. Д-р Салзър ме увери обаче, че в нейния случай внезапно запушване на артерията можело да причини сърдечна недостатъчност без никакви предварителни симптоми. И все пак, трудно ми е да го повярвам.

— Чудя се дали имате някаква представа защо мис Кросби е развалила годежа си с Дъглас Шерил?

— Страхувам се, че не мога да ви отговоря, без да знам кой иска това разследване — отсече той. — Чувал съм за вашата организация, и то добри неща, но не бих клюкарствал за бившия си работодател, освен ако не знам с кого си имам работа.

Това беше, до което стигнахме.

Изведнъж кафенето се вцепени и аз вдигнах бързо поглед.

Двойната врата се бе отворила и бяха влезли четирима мъже. Двама от тях бяха с автоматични пушки „Томпсън“, другите двама — с автоматични колтове. Четирима мургави жабари. Единият беше моят познайник с мръсните маншети. Двамата с томпсъните се разделиха и застанаха от двете страни на помещението, готови за стрелба. Жабарят с мръсните маншети и един дребосък със зачервени очи се насочиха към моята маса.

Стивънс издаде приглушен звук, сякаш се задушаваше, изправи се, но аз го хванах и го дръпнах да седне.

— Спокойно — изсъсках му.

— Стойте мирно! — заповяда единият от жабарите с томпсъните. — Кротувайте и си затваряйте устата или ще видя сметката на повечето от вас!

Всички се бяха вцепенили като мъртъвци. Сцената наподобяваше изложба на восъчни фигури. Ръцете на бармана бяха замръзнали върху апарата за сода, очите му бяха разширени от ужас. Пръстите на един от възрастните мъже бяха останали върху царицата му, както се е готвел да обяви, шах на приятеля си. Лицето му бе изопнато от страх. Слабото, изпито момиче седеше със затворени очи и с ръце на устата. Невръстната блондинка се беше наклонила напред, а хубавата й начервена уста зееше отворена. В очите й имаше застинал вик.

Когато жабарят мина покрай нея, викът изригна навън и предизвика остър, рязък звук в тихото помещение. Като псуваше, жабарят я удари жестоко с оръжието си по превзетата, глупава малка шапчица. Ударът беше доста силен и оръжието издаде грозен звук, когато се стовари върху периферията на шапката и я смачка към черепа на девойчето. То се свлече от стола и от ушите му рукна кръв, която започна да образува локвичка на пода. Момчето, което го придружаваше, придоби мъртвешки цвят и започна да повръща.

— Тишина! — викна силно мъжът с томпсъна.

По вида на тези жабари предусещах, че само някой да помръднеше и щяха да започнат да стрелят. Бяха безмилостни, хладнокръвни убийци. Всичко, от което имаха нужда, беше повод. Нищо не можех да направя по въпроса. Дори да имах пистолет, пак нямаше да предприема каквото и да било. Пистолетът срещу два томпсъна е толкова безпомощен, колкото клечката за зъби срещу шпага, а и аз нямаше да съм единственият, който щеше да стреля.

Двамата жабари дойдоха до масата ни.

Седях като статуя с ръце на масата и вперен в тях поглед. Чувах как Стивънс болезнено дишаше: въздухът излизаше с хъркане през ноздрите му, сякаш той щеше да припадне.

Жабарят с мръсните маншети ми се ухили злобно.

— Само да мръднеш, копеле такова, и ще ти разпилея вътрешностите по пода.

И двамата внимаваха да не пречат на онези с томпсъните да се прицелят.

Жабарят се протегна и сграбчи Стивънс за ръката.

— Хайде, тръгвай. Ще се поразходим.

— Остави го на мира — процедих през зъби.

Жабарят ме удари през лицето с пистолета — не много силно, но все пак достатъчно, за да ме заболи.

— Затваряй си устата — заповяда той.

Другият беше забил пистолета си в ребрата на Стивънс и го дърпаше от стола.

— Не ме докосвай — изпъшка той в направи немощен опит да се освободи от хватката му. Жабарят го удари с юмрук, изръмжавайки, хвана го за яката и го измъкна от масата.

Моят познайник с мръсните маншети се отдръпна от масата и единият с томпсъна дойде малко по-близо, с насочена към гърдите ми цев. Седях неподвижно, като се държах за бузата и усещах върху пръстите си лепкава, гореща кръв.

Стивънс падна.

— Хайде, по-живо — каза вбесен жабарят с мръсните маншети. — Изкарай тъпия стар боклук оттук. — Той се наведе и сграбчи Стивънс за единия глезен. Другият жабар хвана другия му глезен и забързаха към изхода, като влачеха Стивънс по гръб след себе си, преобръщайки маси и столове по пътя към вратата.

Ритнаха я да се отвори и повлякоха стария човек през тротоара към чакащата ги кола. Двамата с томпсъните стояха от двете страни на вратата, със заплашително насочени към зяпналите ги хора оръжия.

Това беше най-спокойното, най-дръзкото, най-хладнокръвиото нещо, което бях виждал.

Двамата с томпсъните обърнаха гръб на кафенето и скочиха в колата. Единият от тези, които бяха на улицата, се извъртя и започна да стреля по мен през шлифованото стъкло на прозореца. Очаквах такова нещо и в момента, в който той се завъртя, се смъкнах от стола, залегнах под масата и се прилепих към пода. Куршумите се забиха в стената точно над мен и посипаха главата и врата ми с мазилка. Един куршум отнесе тока на обувката ми. После стрелбата спря и аз надзърнах изпод масата точно навреме, за да видя как стрелящият скочи върху стъпалото на автомобила, когато той се отделяше от бордюра, за да запраши надолу по улицата.

Рипнах на крака и се хвърлих към телефона.

IV

Гласът звучеше като ехо в тунел, Той пълзеше към ъглите на стаята ми: сподавен шепот на намалено почти до край радио. Вече от половин час чаках този глас. Играта с парченцата, разположена на масата пред мен, ме интересуваше толкова, колкото умрялата мишка, която сутринта бях намерил в капана; може би дори малко по-малко. Затъмнената нощна лампа образуваше върху килима кръгче самотна светлина. На пода близо до мен имаше бутилка и чаша. Вече бях пийнал една, а може би две или три. След вечер като тази, нямаше значение колко или как ще пиеш.

Все още се чувствувах малко нервен. Никой не обича срещу него да изстрелват цял пълнител с автоматичен пистолет и аз не правех изключение. Непрекъснато ме преследваше гледката как ония двама жабари бяха извлекли стария човек от кафенето. Чувствах, че е трябвало да направя нещо. В края на краищата вината, че той беше там, беше моя.

— В девет часа тази вечер — започна говорителят, вмъквайки се в мислите ми — четирима мъже, за които се предполага, че са италианци, въоръжени с автоматични пушки и пистолети, са нахлули в кафене „Блу Бърд“ на ъгъла на „Джеферсън“ и „Фелмън“. Докато двама от бандитите са пазели изхода, другите двама тероризирали хората в кафенето; тези последните хванали Джон Стивънс и го извлекли от кафенето към чакаща навън кола. Стивънс, когото обществеността на града ще запомни като иконом на мистър Грегъри Уейнрайт, стоманеният милионер, е бил намерен по-късно мъртъв, встрани на магистралата от Лос Анджелес към Сан Франциско. Предполага се, че е умрял от сърдечен удар, предизвикан от грубото отношение на отвлеклите го. Когато те открили, че е мъртъв, брутално изхвърлили тялото му от движещата се с бясна скорост кола.

Гласът на говорителя беше толкова невъзмутим и хладен, колкото ако четеше цените на животинските продукти. Бих искал да съм зад него с автоматичен пистолет и да го посъживя със стрелба над главата му.

— Полицията очаква с нетърпение всяка информация, която би помогнала за залавянето на престъпниците — продължи говорителят. — Четиримата мъже са били описани като ниски, набити, мургави, всички до един облечени със сини костюми и черни шапки. Полицията иска също да поговори и с неизвестния мъж, който е бил с Джон Стивънс, когато нападателите пристигнали. След като се обадил в Главното управление, описал престъпниците и продиктувал номера на колата им, той изчезнал. Свидетелите го описват като висок, с яко телосложение, тъмна коса, жълтеникав цвят на лицето и остри черти. От дясната страна на лицето си има рана, причинена от удара на един от престъпниците. Всеки, който го забележи, трябва веднага да се свърже с капитана от полицията Брандън от Главното уп-равление, Грахам 3444…

Наведох се напред и изключих радиоапарата.

„Жълтеникав цвят на лицето и остри черти, но не и хубав. Никой не е казал, че той е бил хубав“, помислих.

Завъртях се бавно в стола си.

Сержант Макгро стоеше между отворените френски прозорци. Зад гърба му се криеше сержант Харстъл.

Не подскочих на повече от фут. Това беше една от онези неконтролируеми реакции, които не можех да командвам.

— Кой ви е разрешил да нахълтвате? — попитах, като станах.

— Той иска да знае кой ни е разрешил да нахълтва-ме — процеди Макгро през ъгълчето на устата си. — Да му кажем ли?

Харстъл пристъпи в стаята. Изпитото му лице излъчваше студено, мрачно изражение. Хлътналите му очи бяха като от камък.

— Да, кажи му.

Макгро затвори френските прозорци, без да сваля очи от мен.

— Една птичка ни каза — рече той и намигна. — Винаги се намира по някоя птичка да ни каже нещата, които искаме да знаем. Освен това тя ни каза, че си бил със Стивънс тази вечер.

Изпотих се леко — може би, защото нощта беше гореща. А може би видът на тия двамата не ми харесваше. Вероятно си бях спомнил и какво беше казал Брандън за побоя в някоя тъмна уличка.

— Точно така — отвърнах. — Заедно бяхме.

— Ето това наричам да се държиш умно — рече Макгро и се подсмихна. — Момчето-Чудо казва истината за разнообразие. — Той изпружи дебелия си пръст към мен. — Защо не останеш тук? Момчетата от радио-колата може би ще искат да поговорят с теб.

— Няма нищо, което да мога да им кажа — отвърнах. — Дадох на дежурния описанието на мъжете и на колата. С това моята роля приключва, а освен това за тази нощ вече ми стига, така че край.

Макгро седна в едно от креслата, бръкна във вътрешния си джоб и извади пура. После отхапа връхчето, изплю тютюна срещу стената и запали.

— Това ми хареса — рече той, след като повъртя дима в устата си преди да го издиша. — За една нощ ти стига. Да, това е хубаво. Но знаеш ли колко грешиш, приятелче. Нощта дори още не е започнала за теб.

Не отговорих.

— Хайде да почваме — настоя твърдо Харстъл. — След един час ми започва дежурството.

Макгро му се намръщи.

— Я по-спокойно, ако обичаш. Какво значение има, ако закъснееш малко? В момента сме дежурни, не е ли така? — погледна ме. — За какво си говорихте със Стивънс?

— Исках да знам дали вярва, че Джанет Кросби е умряла от сърдечна недостатъчност. Не вярваше.

Макгро изхихика и потри големите си бели ръце. Изглеждаше истински развеселен да го чуе.

— Знаеш, че капитанът не е глупак — обърна се той към Харстъл. — Не казвам, че е всеобщ любимец, но не е глупак. Думите му бяха: „Хващам се на бас, че този кучи син е говорил със Стивънс за семейство Кросби.“ Точно това ми рече в момента, в който получихме описанието. И беше прав.

Харстъл ми хвърли продължителен, злобен поглед.

— Така е — отвърна той.

— Само това ли искаше да разбереш, Момче-Чу-до? — попита Макгро. — Или си задал на Стивънс и други въпроси?

— Това беше всичко, което исках да знам.

— Капитанът не те ли предупреди да оставиш Кросби на мира?

Започваше се.

— Спомена ми.

— Може би смяташ, че капитанът си приказва, колкото да не заспи?

Прехвърлих погледа си от Макгро към Харстъл и отново към Макгро.

— Не знам. Защо не го попитате?

— Не се прави на много остроумен, Момче-Чудо. Не обичаме да ни се правят на остроумни, нали, Джо?

Харстъл направи нетърпеливо движение.

— За Бога, хайде да започваме — повтори той.

— Да започвате — какво? — попитах.

Макгро се приведе напред и отново се изплю върху стената. После тръсна пепелта на килима.

— Капитанът не е много доволен от теб, приятел-че — каза той и се ухили. — А когато капитанът е недоволен, става кисел, а когато стане кисел, изкарва си го на момчетата, така че решихме — по-добре ще е отново да стане доволен. Решихме, че начинът да върнем усмивката на лицето му е да дойдем да те видим и да поработим малко върху теб. Помислихме си, че няма да е лоша идея да смъкнем ушите ти малко надолу. Или може би да ги откъснем. После пък си помислихме, че не е лоша и идеята да поразтурим къщичката ти, да изпотрошим мебелите и да изпочупим разни неща, запращайки ги към стената. Така си го-представяхме, нали, Джо?

Харстъл облиза тънките си устни и в каменните му очи се появи злобен поглед. Той извади късо парче гумен маркуч от джоба си и го разлюля нежно в ръцете си.

— Да — отвърна той.

— А помислихте ли какво ще се случи, ако осъществите тези хубави идеи? — попитах. — Някога да ви е хрумвало, че мога да заведа дело за побой и че някой като. Манфред Уилет може да ви направи на нищо в съда и да ви съдере кожите? Тази идея да е проблясвала в малките ви сладки мозъчета или сте я пропуснали?

Макгро се наклони напред и изгаси пурата си в полираната повърхност на масата. После вдигна поглед, подсмихвайки се.

— Не си първият боклук, при когото се отбиваме, Момче-Чудо — каза ми той — и няма да си последният. Знаем как да се справяме с адвокатите. Не се плашим от красавец като Уилет, а освен това ти няма да заведеш дело. Дошли сме да вземем показанията та за Стивънс. По една или друга причина — вероятно лицата ни не са ти харесали, може да си бил малко пиян или да те е заболял мазолът — всичко ще свърши работа, но ти си започнал да се държиш грубо. Всъщност, Момче-Чудо, ти си започнал да се държиш прекалено грубо, толкова грубо, че ние с Джо е трябвало да те вразумим — дотолкова внимателно, доколкото сме успели. Ти малко си се разгорещил и стаята се е попреобърнала наопаки. Но вината не е наша. Такива неща не ни се харесват — поне не много и ако лицата ни не са ти били несимпатични или ако не си бил малко пиян, или ако не те е заболял мазолът, нищо не би се случило. В съда това го наричат твоята дума срещу думата на двама уважавани, трудолюбиви офицери от полицията и дори красавец като Уилет не би могъл да направи кой знае какво по въпроса. Другото, което можем да направим е да те отведем в Главното управление и да те държим в хубава тиха килийка, където момчетата ще идват от време на време да си избърсват обувките в лицето ти. Звучи необичайно, но доста от нашите момчета обичат да се отбиват при определени затворници, за да си избърсват обувките в лицата им. Не знам защо е така, може би са прекалено въодушевени. Тъй че нека да не говорим повече за искове за побой, за съдиране на кожи и за блестящи адвокати, освен ако не си сигурен какво е по-добро за теб.

Внезапно усетих студенина в стомаха си. Щеше да бъде моята дума срещу тяхната. Нищо не можеше да им попречи да ме арестуват и да ме бутнат в някоя килия. Докато Уилет започнеше да действа, можеха да се случат много неща. Тази вечер за мен явно не беше отредена за веселби и забавления.

— Обмислили сте го добре, нали? — попитах толкова спокойно, колкото обстоятелствата позволяваха.

— Налагаше се, приятелче — отвърна Макгро, подсмихвайки се. — Доста боклуци ни създават проблеми, а затворът ни не е толкова голям. Така че от време на време въвеждаме известен ред и дисциплина и спестяваме на града малко пари.

Трябваше да държа под око Харстъл, който стоеше на няколко крачки зад мен, вляво. Не че бих могъл да направя кой знае какво. Бях в ръцете им и го знаех. По-лошото беше, че и те го знаеха. Но все едно, беше тъпо, че не го наблюдавах. Чух внезапно изсвистяване и се опитах да се прикрия, но беше много, много късно. Гуменият маркуч ме уцеля по главата и аз паднах напред на четири крака.

Макгро само това чакаше и замахна с крак: квадратното бомбе на обувката му, подковано с желязо, улучи гърлото ми. Свлякох се настрани, като се опитвах да си поема дъх през болезнено свитото си гърло, Нещо ме удари по ръката и болката запълзя нагоре към черепа ми. Нещо се стовари върху врата ми, после някакъв остър предмет се заби в ребрата ми.

Превъртях се, изправих се на четири крака, видях Харстъл да се приближава и се опитах да се прикрия. Маркучът сякаш се блъсна в мозъка ми — все едно върхът на главата ми бе отнесен й мозъкът ми оставаше открит за ударите. Пльоснах се на килима, стискайки юмруци, възпирайки вика, който се опитваше да си пробие път вън от мен.

Някакви ръце ме сграбчиха и ме изправиха на крака. През мъгливата червена завеса Макгро изглеждаше огромен, свръхширокоплещест и невероятно грозен. Залитнах напред, когато ме пусна. Попаднах на насочения му към мен юмрук, който ме изпрати през стаята и ме стовари върху масата. Приземих се по гръб сред дъжд от парченца от играта ми.

Лежах неподвижно. Светлината се спускаше от тавана към мен, после изчезваше, като се отместваше другаде. Това се повтори няколко пъти, така че затворих очи. Някъде в подсъзнанието си разбирах, че така може да продължава и да продължава, докато те се изморят, а щеше да мине доста време преди подобни здравеняци като Макгро и Харстъл да се уморят. Когато свършеха, от мен нямаше да е останало кой знае какво. Чудех се полусъзнателно защо не приближаваха, защо ме бяха оставили да лежа на пода. Тъй като не се движех, болката беше поносима. Не ми се искаше и да си мисля какво щеше да се случи с главата ми, ако помръднех. Чувствах я, сякаш висеше на конец. Едно малко движение щеше да е достатъчно, за да се търкулне на пода.

През мъглата и болката чух жена да казва:

— Така ли си представяте веселбата?

Жена!

Последният удар трябва да ме беше напълно замаял или пък беше от блъскането по главата.

— Този човек е опасен, мадам — обясни Макгро с любезен глас като момченце, хванато натясно в килера. — Оказа съпротива при арестуването.

— Не смейте да ме лъжете! — със сигурност беше глас на жена. — Видях през прозореца какво стана.

Нямах намерение да пропусна това, дори и да ми струваше живота. Надигнах глава много внимателно. Всички вени, артерии и нерви в нея крещяха от болка, пулсираха, разширяваха се и ме докарваха до истерия, но все пак успях да седна. Светлината сякаш убоде очите ми и за момент притиснах главата са е ръце. После надникнах през пръстите си.

Макгро и Харстъл стояха до вратата и изглеждаха така, като че ли бяха стъпили върху нажежена печка. Макгро имаше раболепна усмивка, сякаш искаше да каже, че всичко това нямаше нищо общо с него. Харстъл изглеждаше като че ли в крачола му беше влязла мишка.

Обърнах се, без да движа глава и погледнах към френските прозорци.

Помежду дръпнатите наполовина завеси стоеше едно момиче с вечерна рокля без презрамки, която откриваше силно загорелите й рамене и хубавата малка вдлъбнатина между гърдите. Гарвановочерната коса падаше върху раменете й, подстригана в прическата на паж. Имах известни проблеми с фокусирането и красотата й достигна до мен бавно, сякаш се излъчваше на екрана от неумел прожекционист. Размазаните очертания на лицето й постепенно се проясниха. Мъглявите дупки, които всъщност бяха очите й, се запълниха и оживяха. Овално, много хубаво лице с нежни черти, малък идеално оформен нос, червени чувствени устни, големи тъмни очи, огнени като въглена.

Дори с пулсиращата в главата ми кръв и гърло, което непоносимо ме болеше, с тяло, което усещах, сякаш бе минало през центрофуга, почувствах омагьосващата сила на това момиче, както бях усетил силата на удара на Макгро. Тя не само имаше външност, тя притежаваше и още нещо: човек можеше да го види в очите й, в изваяната загоряла шия. То крещеше насреща ти като двайсет и петфутови букви на рекламен афиш.

— Как смеете да биете този човек! — настоя тя с глас, който премина през стаята с горещината и силата на огнехвъргачка. — Това идея на Брандън ли е?

— Вижте, мис Кросби — каза Макгро умолително, — този човек си пъха носа във вашите работи. Капитанът сметна, че може би трябва да го обезкуражим. Честно, това е всичко.

За първи път, доколкото можех да си спомня, тя се обърна да ме погледне. Едва ли изглеждах особено привлекателно. Знаех, че имам доста цицини и охлузвания, а раната на бузата ми от удара на жабаря отново кървеше. Успях някак си да й се усмихна, малко накриво и без особено въодушевление, но все пак се усмихнах.

Тя ме погледна, както човек би погледнал жаба, скочила в сутрешното му кафе.

— Стани! — изстреля. — Не може да си чак толкова зле, колкото изглеждаш.

Но тя не е била удряна по черепа три или четири пъти, нито ритана в гърлото и в ребрата, нито беше получавала юмрук по устата, ето защо не беше честно да очаквам, че ще знае дали съм зле или не.

Все пак направих усилие и се изправих някак си на крака. Може би, защото тя беше толкова очарователна. Ние от рода Малой си имаме своя гордост и не обичаме жените да ни мислят за слаби. Веднага щом стъпих на крака трябваше да сграбча облегалката на един стол и едва не се срутих отново на пода, но като се придържах и преодолявах болката, която летеше от петите към черепа ми и обратно, като влакче в увеселителен парк, започнах да се съвземам и прекрачих, така да се каже, във втория си живот.

Макгро и Харстъл ме гледаха, както тигрите гледат парче месо, което са измъкнали от клетката им.

Тя отново започна да им говори с надменен, унищожителен тон:

— Не ми харесва тая работа и смятам да направя нещо по въпроса. Ако това е начинът, по който Бран-дън ръководи полицията, то колкото по-скоро се махне оттам, толкова по-добре!

Докато Макгро редеше извинения, аз нагласих компаса си и тръгнах на зигзаг към съборената бутилка уиски. Запушалката си беше на мястото, така че нищо страшно не беше станало. Цял подвиг беше да се наведа и да я взема, но се справих. Закотвих се за гърлото и отпих.

— Преди да си тръгнете ще трябва да опитате от собственото си лекарство — каза тя и когато се отлепих от бутилката ми подаде гумената палка, която беше вдигнала. — Хайде, удари ги! — подкани ме тя с ожесточение. — Върни им го!

Взех палката, защото иначе вероятно щеше да я набута в гърлото ми. Насочих поглед към Харстъл и Макгро, които ме гледаха като прасета в очакване да им прережат гърлата.

— Удари ги! — повтори тя и гласът й се повиши. — Време е някой да го направи. Ще го преглътнат. Аз ще се погрижа за това.

Беше невероятно, но бях абсолютно сигурен, че щяха да стоят и да ме оставят да ги налагам по главите.

Ударих с палката по дивана.

— Не и аз, лейди, това не е начинът, по който си представям веселбата — рекох. Гласът ми звучеше като плоча, пусната на грамофон с тъпа игла.

— Удари ги! — изкомандва тя ядно. — От какво се страхуваш? Няма да посмеят да те пипнат дори. Пребий ги!

— Съжалявам — отвърнах. — Това няма да ми достави удоволствие. Да ги разкараме, ще изпоцапат стаята.

Тя се обърна, грабна палката и се запъти към Макгро. Бялото му лице прежълтя, но той не помръдна. Ръката й се вдигна и го удари по лицето. На отпуснатата му буза се появи грозна червена ивица. Той из-скимтя, но продължи да стои неподвижно.

Когато ръката й отново се вдигна, хванах я за китката и изтръгнах палката от дланта й. Това усилие ми струва пробождаща болка в главата и жилещ удар през лицето от страна на мис Спитфайър17. Тя се опита да ми измъкне палката, но аз продължавах да държа китката й и крещях: „Офейквайте оттук, тъпанари такива! Офейквайте, преди да ви е пребила до смърт!“

Да я държи човек беше все едно да държи разярен тигър. Беше изненадващо силна. Докато се борех с нея, Макгро и Харстъл се изпариха от стаята, сякаш дяволът ги гонеше. В бързането си да избягат се изтърколиха по стъпалата. Когато чух колата им да пали, пуснах китките й и се отдръпнах.

— Успокойте се — казах, като се задъхвах от напрежението. — Вече си отидоха.

За момент тя остана запъхтяна, с неподвижно лице и бляскащи очи: чудесно произведение на гнева. После ожесточението отмина, очите й загубиха вулканичната си сила, неочаквано отметна глава назад и се разсмя.

— Е, сто на сто сме изкарали ангелите на ония два плъха, нали? — рече тя и се отпусна на дивана. — Дай ми едно питие, сипи и на себе си. Личи ти, че имаш нужда да пийнеш.

Докато посягах към бутилката, попитах, като я гледах внимателно:

— Името, разбира се, е Морийн Кросби?

— Позна. — Тя потърка китките си и направи комична гримаса. — Заболя ме, брутален тип такъв!

— Съжалявам — отвърнах и наистина беше така.

— Имаш късмет, че надникнах. Ако не бях аз, досега щяха да са ти видели сметката.

— Точно така — съгласих се и налях четири пръста уиски в една чаша. Ръката ми беше доста нестабилна и част от алкохола се изля на килима. Подадох й чашата и започнах да си приготвям питието. — „Уайтрок“ или вода?

— Чисто — отвърна тя и погледна чашата на светлината. — Не вярвам в съчетанието на бизнеса с удоволствието и на водата с уискито. А ти?

— Зависи от бизнеса и от уискито — отговорих и седнах. Краката си чувствах, сякаш им бяха махнали пищялите. — Значи ти си Морийн Кросби? Да, да, последният човек, когото очаквах да се отбие при мен.

— Знаех си, че ще се изненадаш. — В тъмните й очи имаше подигравка, усмивката й беше премерена.

— Как върви лечението от наркомания? — попитах, като я наблюдавах. — Винаги са ми казвали, че наркоманът трябва да се откаже от алкохола.

Тя продължи да се усмихва, но очите й не бяха весели.

— Не трябва да вярваш на всичко, което чуеш.

Отпих от уискито. Беше много силно. Потръпнах и сложих чашата на масата.

— Не вярвам. Надявам се, че и ти също.

Доста време седяхме и се гледахме. Имаше способността да придава на лицето си безизразност, без от това привлекателността й да намалява, което си беше истинско постижение.

— Хайде да не усложняваме нещата. Дошла съм да говоря с теб. Създаваш много неприятности. Не е ли време да отдръпнеш малкия си нос и да го пъхнеш в нечия друга градина?

Дадох си вид, че мисля над това.

— Само питаш или това е предложение? — рекох накрая.

Тя стисна устни и усмивката й изчезна.

— Можеш ли да бъдеш купен? Казаха ми, че си един от ония чисти, праволинейни и неподкупни типове. Посъветваха ме, преди всичко да не ти предлагам пари.

Посегнах за цигара.

— Мислех, че сме се разбрали по въпроса да не вярваме на всичко, което чуем — рекох и се наведох напред да й предложа цигара. Тя взе моята, така че трябваше да се пресегна за друга. Докато я палех, отново почувствах пробождащата болка в главата, което не подобри настроението ми.

— Би могло да бъде предложение — отвърна тя, отпусна се назад и издиша дима към тавана. — Колко?

— Какво се опитваш да купиш?

Тя разглеждаше цигарата, сякаш никога не беше виждала такова нещо и каза, без да ме погледне:

— Не искам неприятности. Ти създаваш неприятности. Мога да ти платя, за да спреш да ги правиш.

— И колко струва това?

Тогава тя се извърна към мен.

— Знаеш ли, ти много ме разочарова. Досущ си като всички останали гадни малки изнудвачи.

— Ти, разбира се, знаеш всичко за тях.

— Да, знам всичко за тях. И когато ти кажа колко струва според мен, ти ще се изсмееш, както те винаги се изсмиват, и ще вдигнеш цената. Така че ще ми кажеш колко струва според теб и ще ми дадеш възможност аз да се изсмея.

Изведнъж желанието ми да продължавам в този дух се изпари. Може би главата прекалено силно ме болеше, а може би я намирах за твърде привлекателна и не исках да ме смята за мръсник.

— Добре, хайде да пропуснем това — рекох. — Будалках се. Не мога да бъда купен. Вероятно мога да бъда убеден Какво те кара да мислиш, че създавам неприятности? Кажи какъв е случаят. Ако си струва, бих могъл и да си дръпна носа и да ида да го напъхам другаде.

Тя ме гледа в продължение може би на десет секунди — замислено, мълчаливо и малко недоверчиво.

— Не биваше да се шегуваш за такива неща — смъмри ме сериозно. — Можеше да спра да те харесвам, а аз не искам да не те харесвам, освен ако нямам причина.

Облегнах се назад в стола и затворих очи.

— Чудесно. За да печелиш време ли ми говориш така или наистина го мислиш?

— Казаха ми, че се държиш като простак, но че имаш подход към жените. Това за простака е вярно.

Отворих очи и й се ухилих.

— Това за жените също важи, но не ми давай зор.

Тогава телефонът иззвъня като стресна и двама ни. Той беше точно до мен и когато посегнах да го вдигна, тя бързо бръкна в чантата си й извади 25-калибров автоматичен пистолет. Опря го в слепоочието ми и малкото дуло се прилепи до кожата ми.

— Стой си на мястото — заповяда и нещо в очите й ме накара да изстина. — Остави телефона.

Седяхме си така, докато телефонът звънеше и звънеше Звънът опъваше нервите ми, удряше се в тихите стени на стаята, пълзеше през затворените френски прозорци и се изгубваше някъде в морето.

— Какво ти става? — попитах и леко се дръпнах назад. Не обичах да усещам допира на пистолет до лицето си.

— Млъкни! — гласът й сега беше груб. — Не мър-дай!

Накрая телефонът се измори да звъни и спря. Тя се изправи.

— Хайде, махаме се оттук — автоматичният пистолет отново беше насочен заплашително към мен.

— Къде отиваме?

— Далеч от телефоните. Ставай, ако не искаш да получиш куршум в крака.

Не мисълта обаче, че мога да бъда прострелян в крака ме накара да тръгна с нея, а любопитството ми. Бях много, много любопитен, защото съвсем неочаквано тя се беше изплашила. Можех да прочета страха в очите й толкова ясно, колкото виждах вдлъбнатинката между гърдите й.

Докато слизахме по стъпалата към паркираната точно пред входната врата кола, телефонът отново започна да звъни.

V

Колата беше с аеродинамична форма, черен ролс, а мощността и скоростта й бяха страхотни. Нищо в колата не подсказваше с каква скорост се движи, нямаше люшкане, клатене, нито някакъв звук от двигател. Само свистенето на вятъра, разцепван от аеродинамичния покрив, и бесният бяг на черната, размазана нощ ме подсещаха, че стрелката на скоростомера, трепкаща на деветдесет мили, не се шегуваше.

Седях до Морийн Кросби в нещо, което приличаше на провиснало кресло и гледах блестящото кръгче светлина на пътя пред нас, което отплува назад като подплашен призрак.

Тя запраши с колата по булевард „Оркид“, като си пробиваше път през напрегнатото движение чрез пронизително, арогантно използване на клаксона. Задминаваше колите едва ли не под колелата на насрещното движение, промъквайки се през все по-тесни пролуки и избягвайки сигурни катастрофи, сякаш благодарение на дебелия слой боя върху бронята. Полетя нагоре по широкото, тъмно Маунт Верд Авеню и се на-сочи към магистралата „Сан Диего“. Едва когато стигна до магистралата с шест платна, започна наистина да кара, като задминаваше всичко, що се движеше по пътя, със спокойствие, което вероятно караше шофьорите да излизат от кожата си.

Нямах представа къде отиваме и когато се опитах да се обадя, тя ме прекъсна грубо: „Мълчи! Искам да помисля.“ Така че аз се предадох на бясното каране в мрака, като се възхищавах на начина, по който тя управляваше колата, потънал в луксозната седалка и надявайки се, че няма да се блъснем в нещо.

Магистралата „Сан Диего“ минава през равна пустиня от дюни и храсти и изведнъж неочаквано излиза при океана, след което отново се врязва в пустинята. Вместо да продължим по нея, когато стигнахме морето, тя намали до мързеливите шейсет мили и сви по тесен път край водата, който постепенно започна да се изкачва, а морето да се снишава под нас, докато накрая не овладяхме хълма и не излезнахме на една скала. През цялото време бяхме намалявали и в момента пълзяхме едва с-трийсет. След скоростта, с която се бяхме движили, сега като че ли не помръдвахме. В ослепителната светлина на фаровете изплува табела „Частна собственост. Вход забранен“, поставена в началото на друг тесен път, обграден от двете страни е високи храсти. Тя сви по него и колата се пъхна удобно в пътя, както ръка в ръкавица. Минавахме завои и остри като игла извивки, които, доколкото можех да видя, като че ли не отвеждаха наникъде След известно време тя намали и спря пред висока дванайсет фута, обгърната с бодлива тел, порта. Натисна клаксона три пъти: къси, остри изсвирвания, които отекнаха в неподвижния въздух и те все още се връщаха към нас, когато вратата сякаш сама се отвори.

— Много, много интересно — обадих се.

Тя нито отговори, нито ме погледна, а продължи напред и когато се обърнах, видях вратата да се затваря. Изведнъж се замислих дали и аз не бях отвлечен подобно на сестра Гърни. Може да беше от уискито, но не ми пукаше. Усещах, че няма да е зле да дремна малко. Часовникът на таблото показваше две минути до полунощ: времето, когато си лягах.

После изведнъж пътечката започна да се разширява в алея като за колесници и ние се промъкнахме през друга дванайсетфутова врата. Когато се обърнах назад, видях, че и тя се затваря, сякаш от нечия невидима ръка.

В светлината на фаровете се появи дървена къща в стил планинска хижа, заобиколена от разцъфнали храсти и дървета. Прозорците на приземния етаж бяха осветени. Електрически фенер хвърляше светлина върху стъпалата, водещи към входната врата. Тя спря, отвори вратата на колата и се плъзна навън. Аз излезнах по-бавно. Пред мек, в светлината на луната, се появи терасовидна градина, изградена направо в скалата. В дъното, а това беше доста надолу, се виждаше басейн. Морето шумеше тихо и блещукаше в далечината. Ароматът на цветята щедро изпълваше горещата нощ.

— Всичко това твое ли е? — попитах.

Тя стоеше до мен. Върхът на лъскавата й тъмна коса беше на едно равнище с рамото ми.

— Да — отвърна след известна пауза. — Съжалявам за пистолета. Трябваше да те доведа тук бързо.

— Щях да дойда и без пистолета.

— Но не и преди да вдигнеш телефона. Много важно беше да не го вдигаш.

— Знаеш ли, имам главоболие и съм изморен. Ритнаха ме в гърлото и въпреки че съм доста як, все пак това си е ритане в гърлото. Всичко, за което искам да те помоля е да не бъдеш тайнствена. Би ли ми казала защо ме доведе тук? Защо беше толкова важно да не вдигам телефона и какво искаш от мен?

— Разбира се. Ще влезем ли вътре? Ще ти приготвя питие.

Качихме се по стълбите. Входната врата се отвори и се озовахме в коридор, а през една арка — в просторна всекидневна с ширината на къщата. Точно така човек си представяше милионерския дом. Пари не бяха пестени. Цветовата гама беше в кремаво и пурпурно, помещението крещеше с блясъка си, но без вулгарност. Не беше по моя вкус, но той беше доста обикновен.

— Да седнем на верандата — предложи тя. — Би ли отишъл сам? Аз ще донеса напитките.

— Сама ли живееш тук?

— Като се изключи прислужницата. Тя няма да ни безпокои.

Излязох на верандата. Там бе разположен един от онези удобни дивани, дълги около десет фута, и то така, че да можеш да се радваш на гледката: а тя си заслужаваше да й се възхищаваш. Отпуснах се на меката кожена възглавничка и насочих поглед към морето в далечината. През цялото време, докато бях в колата, се чудех какво иска тя от мен. Все още се чудех.

Тя се появи след няколко минути, като буташе масичка, заредена с бутилки, чаши и съд за лед. Седна в единия край на дивана. Между нас имаше около осем фута кожа и разстояние.

— Уиски?

— Благодаря.

Гледах я как го наливаше. Тъмносините лампички по тавана на верандата хвърляха достатъчно светлина, за да мога да я наблюдавам, но не достатъчно, за да мога да виждам очите й. Помислих си, че тя е най-очарователната красавица, която някога съм срещал. Дари движенията й доставяха наслада на окото.

И двамата внимавахме да не нарушим тишината, докато тя сипваше алкохола. Предложи ми цигара и аз я приех. Запалих нейната и после — своята.

Вече бяхме готови да започваме, но тя като че ли нямаше желание да говори, а аз реших да не поемам риска да направя някоя погрешна забележка, която можеше съвсем да я възпре. Гледахме градината, морето и луната, докато стрелките на ръчния ми часовник вървяха напред.

— Съжалявам — рече изведнъж тя — за начина, по който… действах Имам предвид това, че ти предложих пари, за да ме оставиш на мира. Беше погрешен подход, но не исках да издавам нищо, преди да разбера що за човек си. Истината е, че имам нужда от помощта ти Заплела съм се в нещо и не знам как да се измъкна Бях голяма глупачка и съм уплашена. Страхувам се до смърт.

Не изглеждаше изплашена, но не й го казах.

— Искам да знам със сигурност дали му е известно за това място — продължи тя, сякаш говореше на себе си. — Ако е научил, сто на сто ще дойде.

— Хайде да караме полека и спокойно — рекох меко — Имаме достатъчно време пред нас. Защо беше толкова важно да не вдигам телефона? Да започнем с това.

— Защото щеше да разбере къде си, а той те търси — отвърна тя, сякаш говореше на бавноразвиващо се дете.

— Не ми каза кой е той. Шерил ли е?

— Разбира се — отвърна тя кратко.

— Защо ме търси?

— Не иска да има неприятности, а ти ги създаваш. Твърдо е решил да се отърве от теб. Чух го като каза на Францини да го направи.

— Францини да не е един малък жабар със сипаничаво лице?

— Да.

— И той работи за Шерил?

— Да.

— Значи Шерил е онзи, който организира нападението срещу Стивънс и отвличането му?

— Да. Тогава за мен всичко бе решено. Щом чух, че горкият старец е умрял, дойдох право при теб.

— Шерил знае ли за тази къща?

Тя поклати глава.

— Не мисля. Никога не съм говорила за нея и той не е идвал тук. Но би могъл и да знае. Има много малко неща, които той не знае.

— Добре, това го изяснихме, да започнем ли от самото начало?

— Първо искам да те попитам нещо — рече тя. — Защо си ходил да ме търсиш в Крестуейс? Защо си ходил да говориш с д-р Бюли? Наемал ли те е някой да разбереш какво правя?

— Да — отговорих.

— Кой?

— Сестра ти Джанет — казах.

Да бях я ударил през лицето, нямаше да реагира по-бурно. Отдръпна се назад, сякаш бе стъпила върху змия, и потрепери конвулсивно.

— Джанет? — каза го с ужасен шепот. — Но Джанет е мъртва. Какво имаш предвид? Как можеш да твърдиш такова нещо?

Извадих портфейла си, намерих писмото на Джанет и й го подадох.

— Прочети го.

— Какво е това? — попита тя, сякаш се страхуваше да го погледне.

— Прочети го и виж датата. Беше изчезнало за четиринайсет месеца. Аз самият го прочетох за първи път преди един-два дни.

Взе писмото. Лицето й замръзна, а зениците й започнаха да се свиват и разширяват при вида на почерка След като прочете писмото, тя остана известно време неподвижно втренчена в него. Не я притисках да бърза На лицето й се четеше истински, неприкрит страх.

— И това… това те накара да започнеш да задаваш въпроси? — попита тя накрая.

— Сестра ти ми изпрати петстотин долара. Чувствах се длъжен да ги заслужа. Отидох в Крестуейс да се видя с теб и да обсъдим това. Ако беше там и ми беше обяснила за какво става дума в писмото, щях да върна парите и да прекъсна разследването. Но ти не беше там. Тогава започнаха да се случват най-различни неща, така че продължих.

— Разбирам.

Чаках да каже още нещо, но тя не го направи Стоеше неподвижно, втренчена в писмото; лицето й беше бледо, очите й гледаха твърдо.

— Изнудвали ли са те? — попитах.

— Не. Не знам защо ти е писала. Предполагам, ч е искала да ми създаде неприятности. Вечно искаш да ми създава неприятности. Мразеше ме.

— Защо те мразеше?

Тя задържа погледа си доста дълго върху градината отпред, без да отговори нищо. Отпивах от уиски то и пушех. Ако имаше намерение да ми отговори, щеше да го направи, когато тя поискаше. Не беше от хората, които можеш да си позволиш да насилваш.

— Не знам какво да правя — рече тя. — Ако ти открия защо ме мразеше, ще се окажа изцяло в ръцете ти. Можеш да ме съсипеш.

Нямаше какво да отговоря на това.

— Но ако не го направя — продължи тя, стискай-ки юмруци, — не знам как ще се измъкна от тази бъркотия. Имам нужда от някой, на когото да мога да вярвам.

— Нямаш ли адвокат? — попитах, колкото да кажа нещо.

— Би ми направил по-лоша услуга и от най-безполезния адвокат. Той е моят попечител. Според клаузите в завещанието на баща ми губя всичко ако се забъркам в някой скандал. А аз съм затънала до ушите в нещо, което, ако излезе наяве, ще бъде най-големия скандал.

— Имаш предвид Шерил? — попитах. — Ти ли си финансирала „Дрийм Шип“?

Тя замръзна, после се обърна и ме погледна.

— Ти знаеш?

— Не знам. Само правя предположения. Ако излезе наяве, че ти стоиш зад „Дрийм Шип“, това би предизвикало скандал.

— Да. — Изведнъж тя се премести, така че вече беше по-близо до мен. — Джанет беше влюбена в Дъглас. Аз също бях полудяла по него. Отмъкнах й го. Опита се да ме застреля, но татко ме спаси. Застреля него, вместо мен — измърмори тя и скри лице в шепите си.

Стоях неподвижно като статуя и чаках. Не предполагах, че ще чуя точно това и бях изненадан.

— Тази работа се потули — продължи тя след дълга пауза. — Няма значение как. Само че легна като камък на съвестта на Джанет. Тя… тя се отрови. Това също беше потулено. Страхувахме се, че ще се разбере защо се е отровила. Беше лесно да се потули. Докторът беше стар. Мислеше, че е сърдечна недостатъчност. После, след като наследих парите, Дъглас показа истинския си образ. Каза, че ако не му дам пари да купи „Дрийм Шип“, ще изкара наяве цялата история — че съм го отмъкнала от Джанет и тя се е опитала да ме убие, но е застреляла татко, а след това се е отровила: и всичко това заради мен. Можеш да си представиш какво щяха да направят вестниците от тази история и аз щях да загубя всичко. Така че му дадох парите за дяволския кораб, но това не му стигна. Продължава да идва и да ми иска пари и да следи всяка моя стъпка. Разбрал е, че си започнал да задаваш въпроси. Беше го страх, че ще откриеш истината, а, разбира се, ако това станеше, щеше да загуби властта си над мен. Направи всичко, което беше по силите му, за да те спре. Когато узна, че Стивънс ще се срещне с теб, той го отвлече. А сега е решил да те премахне. Не знам какво да правя! Трябва да отида някъде и да се скрия. Искам да ми помогнеш Ще ми помотаеш ли? А? — сега се беше вкопчила в ръцете ми. — Ще ми обещаеш ли, че няма да ме предадеш? Ще направя всичко, за да ти се отблагодаря. Сериозно говоря. Ще ми помогнеш ли?

Зад нас се чу тих звук и ние двамата се обърнах-ме. Висок мъж с яко телосложение и черна къдрава коса, облечен с алена фланела без ръкави и тъмносин панталон, стоеше зад гърба ни. В ръката си държеше 38-калибров автоматичен пистолет, насочен право към мен. Върху загорялото му лице потрепваше весела снизходителна усмивка, сякаш се смееше в себе си на някаква си негова шега, малко по-сложна, отколкото за средно интелигентен човек.

— Разказа ти хубава историйка, нали? — рече той с един от ония супермъжествени гласове. — Значи иска да избяга и да се скрие? Така и ще стане, ще бъде скрита там, където никой никога няма да я намери. Това се отнася и за теб, любопитни приятелю.

Тъкмо изчислявах разстоянието между нас и се чудех дали бих могъл да скоча и да се хвърля към не-го преди да е стрелял, когато чух прекалено познато-то изсъскване на спускаща се надолу палка и глава-та ми сякаш експлодира.

Последното, което стигна до съзнанието ми, беше дивият, ужасен писък на Морийн.