Положи я сред лилиите

I

Капитанът от полицията Брандън седеше зад бюрото си и ме гледаше намръщено. Той беше около петдесет-годишен, почти дебел, с изобилно количество бяла като току-що паднал сняг коса и очи, които бяха толкова твърди, дружелюбни и безизразни, колкото бирени капачки.

Образувахме интересен квартет. Тук беше Пола, която изглеждаше хладна и невъзмутима, седнала някъде отзад. Тук беше и Тим Мифлин, който се беше облегнал на стената, бездвижен, замислен и тих като задрямал столетник. Тук бях и аз — в стола за важна гости пред бюрото, тук беше, разбира се, и капитанът от полицията Брандън.

Стаята беше голяма, просторна и добре мебелирана. На пода имаше хубав турски килим, виждаха се и няколко фотьойла, а на стените — една-две репродукции на селските пейзажи на Ван Гог. Голямото бюро беше разположено в ъгъла на стаята между двата прозореца, които гледаха към бизнес-района на града.

Вече бях идвал в тази стая и все още пазех спомена за малката неприятност, която беше възникнала тогава. Брандън ме харесваше толкова, колкото Хирошима харесваше атомната бомба, така че пак очаквах да се случи Нещо неприятно.

Разговорът не беше започнал добре, не се и подобряваше. Брандън вече въртеше пура в ръцете си — тик, който показваше неудоволствието му.

— Добре — каза той с тънък и гневен глас, — пак да започнем отначало. Получил си това писмо… — той се наклони напред, за да погледне писмото на Джанет Кросби така, сякаш то бе заразено с тетанус. Внимаваше да не го докосне — Датата е 15 май 1948.

Е, това поне показваше, че може да чете. Не отговорих нищо.

— В писмото е имало пет стодоларови банкноти. Така ли е?

— Точно така — потвърдих.

— Получил си писмото на 16 май, но си го пъхнал в джоба на някакво палто, без да го отвориш, и си забравил за него. Едва когато си подарил палтото, писмото се е намерило. Така ли е?

— Точно така.

Той погледна намръщено пурата си, после долепи широкия си дебел нос до нея.

— Страхотно си вършиш работата.

— Случват се такива неща — отвърнах кратко. — Спомням си, че по времето на процеса срещу Тетси полицията пропусна …

— Остави процеса срещу Тетси — рече Брандън с глас, с който човек можеше да нареже шунка. — Говорим за това писмо. Отишъл си до имението на Кросби с намерението да видиш мис Морийн Кросби. Така ли е?

— Да — отвърнах, като вече усещах, че започвам да се изморявам от всичко това.

— Но не си се срещнал с нея, защото тя не се е чувствала добре, така че е трябвало да продължиш да си пъхаш носа в тази работа като отидеш да видиш камериерката на мис Джанет Кросби. Така ли е?

— Ако ти харесва да го представяш по този начин, нямам нищо против.

— Така ли е или не е така?

— О, разбира се, че е така.

— Въпросната Дру е казала, че иска петстотин долара преди да проговори. Това е твоята версия, а аз не съм много сигурен дали ще я приема. Ти си наблюдавал къщата и не след дълго е пристигнал маслено-зелен додж с едър мъжага, който е влезнал вътре. Останал е там десетина минути, след което е излезнал. После си влезнал ти и си я намерил мъртва. Така ли е?

Кимнах.

Той откъсна връхчето на пурата и потърси опипом кибрит. През цялото това време подобните на бирени капачки очи продължаваха да ме гледат мрачно и втренчено.

— Твърдиш, че доджът принадлежи на д-р Салзър — продължи той и драсна клечката в подметката на обувката си.

— Така казва Мифлин. Помолих го да провери регистрационния номер.

Брандън погледна към Мифлин, който беше втренчил празен поглед в отсрещната стена.

— Половин час след като Малой ти е телефонирал и те е попитал кой е собственикът на тази кола, си получил съобщение от д-р Салзър, че колата е била открадната. Така е, нали?

— Да, сър — потвърди хладно Мифлин.

Погледът на Брандън се завъртя към мен.

— Чу ли това?

— Разбира се.

— Добре — Брандън поднесе запалената клечка към пурата си и всмукна дима. — В такъв случай значи ти е ясно и в главата ти няма да се раждат никакви чудновати идеи относно д-р Салзър. Ти може и да не знаеш, но той е много уважаван и ценен гражданин на този град и аз няма да допусна нито ти да го безпокоиш, нито някой като теб. Разбра ли?

Подръпнах замислено носа си. Това не се очакваше.

— Разбира се — отвърнах.

Той издиша през бюрото дима в лицето ми.

— Не ми харесваш, Малой, не ми харесва и скапаната ти организация. От нея може и да има някаква полза, но се съмнявам. Дяволски сигурен съм, че ти си човек, който само създава главоболия. Достатъчно неприятности създаде със случая „Сърф“ преди няколко месеца и ако не беше толкова дяволски хитър, самият ти също щеше да си навлечеш доста беди. Мис Джанет Кросби е мъртва. — Той се наклони напред, за да погледне отново писмото. — Семейство Кросби беше и все още е сред най-богатите и влиятелни семейства и аз не бих ти позволил да им причиняваш тревоги. Нямаш законно право над петстотинте долара, които мис Кросби ти е изпратила. Те трябва да се върнат обратно на наследниците й — веднага. Трябва да оставиш мис Морийн Кросби на мира. Ако има неприятности с някакъв изнудвач — в което се съмнявам, ще дойде да потърси помощ or мен. Цялата тази работа няма нищо общо с теб и ако науча, че вършиш безобразия, ще предприема действия, които ще те пратят там, където няма да безпокоиш никого за доста дълго време. Разбра ли?

Ухилих му се.

— Започвам да разбирам — отвърнах и се наклоних напред, за да го попитам: — Колко влага Салзър в спортните ви фондове, Брандън?

Дебелото розовобяло лице стана мораво. Подобните на бирени капачки очи сега светеха като нащърбен кремък.

— Предупреждавам те, Малой — озъби ми се той. — Моите момчета знаят как да се оправят с боклуци като теб. В някоя от следващите нощи може да ти се случи нещо в някоя тъмна алея. Сложи край на Кросби и забрави Салзър. Сега изчезвай.

Изправих се.

— А колко внасят Кросби в благотворителния ви фонд, Брандън? — попитах. — Колко ти плати старецът за потулвапето на случая, когато Морийн Кросби е убила човек с автомобила си преди две години? Уважавани и ценени? Не ме карай да се смея. Салзър е толкова уважаван и ценен, колкото побойниците в „Делмонико“. Как е станало така, че той е подписал смъртния акт на Макдоналд Кросби, след като дори няма лекарска правоспособност?

— Изчезвай! — каза много тихо Брандън.

Гледахме се в очите четири секунди, после аз повдигнах рамене, обърнах му гръб и се отправих към вратата.

— Хайде, Пола, да се махаме оттук, преди да сме се задушили — рекох и отворих вратата. — Запомни тази малка подробност за случката в тъмната алея. Да съдиш за нападение капитан от полицията е също толкова забавно, колкото и всеки друг.

Последвах Пола надолу по коридора. Мифлин се затътри подире ни като човек, който стъпва върху яйца с подковани с гвоздеи обувки.

В края на коридора той се изравни с нас.

— Чакайте малко — каза той. — Влезте тук — и отвори вратата на офиса си.

Влезнахме, защото и двамата с Пола харесвахме Мифлин, а освен това беше твърде полезен, за да се караме с него. Той затвори вратата и се облегна на нея. Червендалестото му жилаво лице изглеждаше угрижено.

— Избра много приятен начин да разговаряш с Брандън — отбеляза горчиво той. — Ти си луд, Вик. Знаеш не по-зле от мен, че така няма да стигнеш доникъде.

— Знам — отвърнах, — но това влечуго ме изкара от кожата.

— Трябваше да те предупредя, но не ми остана време. Все пак ще ти е от полза да знаеш, че Брандън те ненавижда до смърт.

— И това го знам, но какво можех да направя? Налагаше се да му разкажа цялата история. Какво означава Салзър за него?

Мифлин вдигна рамене.

— Салзър е добър приятел на полицията. Известно ми е естествено, че този санаториум си е чисто обирджийство, но в това няма нищо незаконно. — Той понижи глас и продължи: — Откъде, по дяволите, си мислиш, че Брандън е взел кадилака си? Парите, които получава един капитан от полицията, не стигат за такова нещо. Има и още — Морийн Кросби уреди детето на Брандън да учи в колеж, също така тя плаща и сметките на мисис Брандън при лекарите. Избрал си двамата най-скъпи благодетели на Брандън.

— Предполагах, че има нещо такова, за да се оплете Брандън в подобна бъркотия — рекох. — Слушай, Тим, Салзър наистина ли ви уведоми, че колата му е била открадната?

— Да, лично аз бях на телефона.

— Какво смяташ да правиш с тоя убиец? Нещо илч нищо?

— Е, много ясно — ще се опитаме да го открием. Знам какво си мислиш, Вик, но грешиш. Салзър е прекалено хитър, за да се замеси в убийство. Можеш да го изключиш.

— Щом казваш.

— И внимавай. Онова за случката в тъмната алея не беше казано само така. Няма да си нито първият, нито последният, който ще си го получи, защото не се харесва на Брандън. Послушай ме — внимавай.

— Благодаря ти, Тим. Ще внимавам, но знам как да се грижа за себе си.

Мифлин потърка безформения си нос с ръка.

— Не е толкова лесно. Започнеш ли да се отбраняваш, ще те арестуват за оказване съпротива на полицията. Ще изфабрикуват съответното обвинение, ще те приберат на топло и после момчетата от полицията наистина ще поработят върху теб.

Потупах го по ръката.

— Не се оставяй това да те безпокои. Лично мен няма да ме безпокои. Нещо друго?

Мифлин поклати глава.

— Внимавай — повтори той, отвори вратата, надникна навън, огледа коридора, за да е сигурен, че е чисто и после ни даде знак да излизаме.

Слезнахме по каменните стъпала във фоайето. Двама едри цивилни се бяха облегнали от двете страни на двойната врата. Единият имаше огненочервена коса и отпуснато бяло лице. Другият беше добре сложен и изглеждаше силен, почти колкото ръждясало парче чугун. Те двамата ни изпратиха с бавни и замислени погледи и червенокосият се изплю старателно в медния плювалник на шест ярда от него.

Минахме покрай тях, спуснахме се по стълбите и излезнахме на улицата.

II

Зад Оркид Билдингс се намира тясна уличка, която работещите в сградата директори и техните подчинени използват главно като място за паркиране, а в дъното й ще откриете бара на Финеган.

Майк Финеган ми беше стар приятел: човек, когото е полезно да познаваш заради връзките му с повечето от гангстерите и мошениците, пристигащи в града, а знаеше и за всяко тъмно дело, което се забъркваше. Преди няколко години се бях намесил в една малка разправия между него и трима главорези, които се опитваха да му извадят очите със счупена бутилка от уиски. Финеган изглежда смяташе, че ако не съм бил аз, е щял да загуби зрението си и ми беше вълнуващо признателен.

Освен че беше източник на полезна информация, барът на Финеган беше и удобно място за срещи след работно време, затова като предположих, че Кермън ще е там, паркирах буика отпред и влезнах вътре заедно с Пола.

Беше малко след единайсет и само няколко безделници продължаваха да стоят на бара. Джек Кермън се беше разположил до масата в ъгъла, пред него бе разтворен вестник, а бутилката уиски бе така поставена, че да му е под ръка. Той вдигна поглед и ни направи знак.

Докато прекосявахме помещението, махнах за поздрав на Финеган, който ми отвърна с широка усмивка. Финеган никога не би спечелил конкурс за красота. Имаше телосложение на горила, сплесканото му, наплашено лице беше колкото грозно, толкова и смешно, с една дума приличаше на нещо средно между Кинг-Конг и десеттонен камион.

Кермън се изправи и се поклони изискано на Пола.

— Да не повярваш, че дамата се появява на място като това — рече той. — Не ми казвай, че си оставила лошото си настроение и задръжките си, заключени в сейфа на офиса.

— Стига, Джек — намесих се, докато сядах. — Положението е напечено. Преди да подхвана приказката си, ти имаш ли нещо за мен?

Още не беше успял да си отвори устата, когато пристигна Финеган.

— Добър вечер, мистър Малой. Добър вечер, лейди.

Пола му се усмихна.

— Още една чаша, Майк — рекох. — Ще помогна на Кермън да довърши уискито. — Погледнах към Пола: — Кафе?

Тя кимна.

— И кафе за мис Бенсинджър.

След като Финеган донесе чашата и кафето и се върна на бара, минах отново на въпроса: „Хайде, да чуем.“

— Видях се с Джоун Пармета — подхвана Кермън и завъртя очи. — Много е хубава и много чувствена. — Ръцете му очертаха извивките на тялото й във въздуха. — Ако икономът не се мотаеше непрекъснато наоколо, можеше да се зароди хубаво приятелство. — Той въздъхна. — Чудя се какво толкова привлекателно виждат жените в мен?

— Липсата на акъл — изстреля Пола. — Възможността една жена да говори отвисоко на мъж не е за изпускане.

— Хайде, стига вече! — рекох остро, докато Кермън се надигаше бавно от стола си, като търсеше с ръка бутилката уиски. — Няма значение как изглежда тя. Какво каза за Джанет?

Кермън седна отново, погледът му беше насочен към Пола.

— Каза, че е била най-учуденият човек на света, след като научила, че Джанет е умряла от сърце. Два дни преди това играли заедно тенис и Джанет я разгромила. Това как ти изглежда за човек със сърдечни оплаквания?

— Нещо друго?

— Питах я и за онзи Шерил. Между другото той не е в града. Не съм се срещал с него. Джоун Пармета твърди, че Джанет била лудо влюбена в Шерил. Често се срещали. После, седмица преди смъртта на Макдоналд Кросби, Шерил престанал да я посещава и годежът бил развален. Никой нищо не казвал за причината и дори Джоун, която била много близка с Джанет, не могла да разбере, въпреки че се опитала. Джанет рекла само, че са се скарали, но не й се говори за това.

— Каза ли що за човек е бил този Шерил?

Кермън вдигна рамене.

— Срещала го е само няколко пъти. Според нея бил хубав, но няма представа с какво се занимава и дали има или няма пари. Има къща на Росмор Авеню. Малка, но хубава. За нея се грижи китайка. — Той изврати една целувка към тавана. — Тя също е хубава. Все пак не можах да измъкна кой знае какво от нея Рече, че нямала представа кога ще се върне Шерил. Той живее нашироко и изглежда добре печели. В гаража му се мъдри кадилак, голям колкото боен кораб, а градината изглежда така, както ако за нея се хвърлят куп пари. Има също басейн с разните обичайни украшения. Всичко е малко, но много, много хубаво.

— Това ли е?

Разказах му набързо за срещата си с Юдора Дру, за това как пристигна Големия мъж, за убийството, за разговора с Брандън. Той седеше, слушаше, а очите му се разширяваха все повече и повече — питието беше напълно забравено.

— Свети Петре! — възкликна, когато свърших. — Ама че вечер! Сега какво ще правим? Ще слагаме ля точка на тази работа?

— Не знам — отвърнах, като си сипах още една чашка. — Ще трябва да върнем парите. За да го направим, ще трябва да открием кой се грижи за имота. Сто на сто не е Морийн. Тя вероятно има някакви адвокати или пълномощници, които ръководят работите й. Може би ще успеем да разберем това от завещанието на Кросби. Бих искал да хвърля едно око и на завещанието на Джанет. Ще ми се да разбера дали е оставила някакви пари на Юдора. Ако не е, откъде са идвали парите й? Не казвам, че няма да продължим да се занимаваме със случая, не казвам и че ще продължим. Ще съберем още някой и друг факт и тогава ще вземем решението. Ще трябва да действаме много внимателно. Брандън може да направи живота ни черен.

— Ако върнем парите, случаят трябва да бъде приключен — обади се Пола. — Няма смисъл да се работи за нищо.

— Знам — отвърнах. — И все пак тази история ме интересува. Освен това не обичам Брандън да ми заповядва. — Допих си питието и бутнах стола назад. — Е, предполагам, че ще е по-добре да приключваме. Малко сън няма да ми се отрази зле.

Кермън се протегна, прозя се и стана.

— Току-що си спомнях, че утре сутринта трябва да заведа децата на Хофлин в Холивуд — каза той и направи гримаса. — Специална екскурзия из студията на „Парамаунт“. Ако не ми се предлагаше възможността да видя самата Дот Леймър11, по-скоро бих се качил на някое дърво. Тия три хлапета ме хвърлят в ужас.

— О’кей — рекох, — ще се върнеш ли вдругиден?

— Да. Ако съм все още цял.

— Дотогава ще съм решил какво да правим. Ако решим да продължим, ще трябва да действаме бързо и хитро. Задръжте за момент — искам да разменя две приказки с Майк.

Отидох до бара, където Финеган бавно избърсваше до блясък чашите. Някакъв дърт развратник и неговата блондинка тъкмо си тръгваха. Блондинката ми намигна изпод извитите си ресници и аз й намигнах в отговор.

Когато тя се отдалечи достатъчно, казах на Майка.

— Един човек ме следеше, Майк. Едър, с телосложение на боксьор; премазани ухо и нос, носи светло-бежова шапка с лента. Пуши пури с отрязани краища и изглежда достатъчно як, за да сдъвче ръждясали гвоздеи. Случайно да си го виждал?

Майк избърса водната чаша, която държеше, вдигна я към светлината и я разгледа. После я постави внимателно на лавицата.

— Прилича ми на Бени Дуон. И сто на сто ще е Бени, ако мирише на чесън.

— Не съм приближавал толкова близо до него. Кой е Бени Дуон?

Майк взе друга чаша, сложи я под чешмата и после започна да я търка. Можеше да бъде влудяващо муден, когато отговаряше на въпроси. Не че го правеше нарочно, такъв си беше.

— Той е долен главорез — отвърна Майк, хвърли поглед на чашата и продължи още няколко мига да я търка. — Работи в санаториума на Салзър. Беше дребен комарджия, преди да се хване при него. През 1938 го бяха осъдили на пет години за кражба с взлом. Сега се предполага, че е влезнал в правия път, но аз лично се съмнявам.

— Какво върши в санаториума на Салзър?

Майк вдигна рамене.

— Какво ли не: мие колите, малко градинарство, такива неща.

— Важно е, Майк. Ако е Дуон, над него виси обвинение в убийство.

Майк присви устни, сякаш се готвеше да подсвирне.

— Е, звучи напълно в неговия стил. Способен е на такова нещо.

Отново го описах — внимателно, с всички подробности.

— Да — отвърна Майк. — Съвсем на него прилича. Никога не съм го виждал без пура, а носът и дясното му ухо са сплескани. Той трябва да е.

Усетих леко вълнение.

— Е, благодаря ти, Майк.

Върнах се при двамата, които ме наблюдаваха от другия край на помещението.

— Майк разпозна Големия мъж — съобщих им. — Казва се Бени Дуон и представете си — работи за Салзър.

— Не е ли страхотно как успяваш да откриваш такива неща — ухили се Кермън. — Та какво ще правим?

— Ще съобщиме на Мифлин — отвърнах. — Нали ще почакате за секунда? Отивам да му се обадя.

От Главното управление на полицията ме уведомиха, че Мифлин се е прибрал вкъщи. Намерих домашния му номер в телефонния указател и го набрах. След известна пауза чух гласа му, който звучеше сънливо и уморено.

— Обажда се Малой — рекох. — Съжалявам, че те събудих, Тим, но съм напълно сигурен, че мога да ти посоча човека, който уби Юдора Дру.

— Можеш? — гласът му зазвуча по-бодро. — Казвай, това е страхотно. Кой е?

— Бени Дуон. Искаш ли да чуеш още нещо, Тим — той работи за Салзър. Ако отидеш веднага в санаториума, вероятно ще можеш да го спипаш.

Настъпи дълго, тежко мълчание. Чаках и се подсмихвах, като си представях изражението му.

— Салзър? — рече той накрая. Гласът му звучеше така, сякаш устата му бе пълна с горещи картофи.

— Точно така — приятелчето на Брандън.

— Сигурен ли си?

— Да. Както и да е, аз ще го идентифицирам, същото ще направи и Пола. Ще се радваме да го направим.

— Ще го направите ли? — в гласа му се прокрадваха колебание и вътрешна борба.

— Разбира се. Естествено. Салзър може да се ядоса, но освен на Брандън, на кого му пука за Салзър.

— О, по дяволите — измърмори с отвращение Мифлин. — Ще трябва да говоря с Брандън. Не ми се ще да си създавам подобни неприятности.

— Хайде, върви да говориш с него. И непременно му кажи, че не съм пропуснал да се обадя и на нощния дежурен редактор в „Хералд“, за да му разкажа тая история. Не би ми се искало да изтървете Дуон, само защото на Брандън не му се ще да огорчава приятелчето си.

— Не го прави — извика Мифлин. — Слушай, Вик, недей, за Бога, да намесваш и пресата. Това е нещо, което Брандън не би понесъл.

— Жалко, защото точно това смятам да направя. Кажи му го и тръгвайте да преследвате Дуон, ако на искате пресата да преследва вас. До скоро, Тим — и докато той продължаваше да вие, аз затворих телефона.

Пола и Кермън се бяха приближили до телефонната кабинка и слушаха.

— Изкара ли го от кожата? — попита Кермън, като потриваше ръце.

— Предизвиках само малка истерия. Изглежда не горят от желание да раздразнят Салзър. — Набрах, почаках и когато някакъв мъжки глас каза: „Редакцията на «Хералд»“, помолих да ме свържат с нощния редактор.

Отне ми две минути да му разкажа историята. Приз я така, както освирепял от глад човек приема обед от пет блюда.

— Салзър изглежда глези Брандън — обясних. — Не бих се учудил, асо Брандън се опита да потули тая работа.

— Вината няма да е моя, ако успее — отвърна нощният редактор и се засмя гадно. — Благодаря, Малой. Отдавна търсех тояга, с която да смачкам тоя плъх. Остави го на мен. Ще го оправя.

Затворих и излезнах от кабинката.

— Нещо ми подсказва, че дадох тласък на една малка неприятност — рекох. — Ако съм прав, Брандън няма да сънува приятни сънища нощес.

— Срамота — възкликна Кермън.

III

Карайте на север по булевард „Оркид“, минете край имението „Санта Роса“ и накрая ще стигнете до тесен път, който води към пясъчните дюни и към моята къщичка.

Тя не е нищо особено като място за живеене, но поне не се чува ничие радио и ако реша да пея по тиролски маниер във ваната, не преча на никого. Тя е с четири стаи, направена е от канадски чворест бор, градинката е с размера на носна кърпа и се поддържа в приличен вид от Тини, моя филипински прислужник. На сто метра от входната ми врата се плиска Тихият океан, а отзад, вляво и вдясно има храсти, пясък и полукръг от палми. Мястото е самотно и тихо като гроба на бездомник, но аз го харесвам. Вече повече от пет години живеех и спях там и не бих желал да живея или да спя на което и да било друго място.

След като излезнах от бара на Финеган, подкарах по песъчливия път към къщи. Часът беше двайсет минути преди полунощ. Имаше голяма като диня луна и страховити бели отблясъци осветяваха шубрака и пясъка като светлинките на фенерче. Морето приличаше на черно огледало. Въздухът беше горещ и неподвижен. Ако наблизо имаше някоя блондинка, нощта щеше да бъде романтична.

„Утрешният ден, казах си, докато карах, ще бъде пълен с работа“. Пола беше обещала да провери и двете завещания — на Макдоналд и на Джанет Кросби, веднага, щом отворят Съвета. Исках отново да се видя със сестра Гърни. Исках да разбера кой беше адвокатът на Морийн Кросби и да поговоря с него. Ако беше възможно, исках и повече информация за Дъглас Шерил. Ако завещанията не донесяха нищо интересно, ако адвокатът на Морийн Кросби се окажеше доволен от положението и ако не се явеше нищо гнило около Дъглас Шерил, реших, че ще върна петстотинте долара и ще сметна случая за приключен. Но някъде дълбоко в себе си бях абсолютно сигурен, че няма да сложа край на случая, макар че оставях разни доводи да ме убеждават, че си губя времето.

Спрях пред дървената барака, която ми служеше за гараж и минах по горещия пясък да отворя вратата. Върнах се в буика, вкарах го вътре, изключих двигателя и спрях да запаля цигара. Докато я палех, случайно погледнах в огледалото за обратно виждане. Погледът ми улови някакво движение в осветените от луната храсти.

Загасих клечката и останах неподвижен, наблюдавайки храстите в огледалото. Те се намираха според мен на около петдесет ярда отзад, успоредно на задницата на колата. Ново раздвижване. Клонките се извиха и потрепнаха, а после отново станаха неподвижни.

Нямаше вятър, нямаше и причина храстите да се движат. Нямаше птица, достатъчно голяма, за да предизвика подобно раздвижване, ето защо ми се струваше, че някой — мъж, а може би жена — се криеше зад тях, и беше дръпнал клонките, за да види по-добре, или пък беше залитнал и се беше хванал за тях, за да не падне.

Тая работа не ми харесваше. Хората не се спотаяваха из храсталаците, освен ако нямаха някое лошо намерение. Пола ми беше казвала навремето, че къщичката ми е опасно усамотена. С моята работа си бях създал врагове и по един или друг повод доста от тях ме бяха заплашвали, че ще ме очистят. Наклоних се напред и изгасих цигарата. Мястото беше предизвикателно усамотено за всеки, който имаше лоши намерения. Човек би могъл да започне тук минивойна и никой нямаше да чуе, затова със съжаление си помислих за 38-калибровия полицейски пистолет, скрит в чекмеджето на гардероба ми.

След като бях загасил двигателя на колата, бях изключил и фаровете, така че в гаража беше тъмно като в рог. Ако някой се спотаяваше в онези храсти и имаше намерение да предприеме нещо, моментът да го направи щеше да е, когато излезнех от гаража под лунната светлина и застанех да затворя вратата. Така на тъмно обаче и от това разстояние беше малко вероятно да ме улучи.

Ако исках да изненадам скритата в храстите ръка, трябваше да предприема нещо бързо. Колкото по-дълго седях в колата, толкова по-подозрителен и бдителен щеше да стане той — ако беше „той“. Дори ако не побързах, той можеше и да гръмне по задницата на колата с надеждата, че някой рикоширал куршум ще ме улучи, смятайки, че ще има късмет, а аз горещо се надявах, че няма да има.

Отворих вратата на колата и се плъзнах в тъмнината. От мястото си виждах ивица от брега, гъстите храсти и удивително ясно очертаващите се на лунната светлина дървета. Би било лудост да изляза навън под блясъка на бялата светлина и аз нямах намерение да го направя. Отстъпих назад и прокарах ръце по неравните дъски на задната стена. Преди известно време, след като една вечер се бяхме почерпили с Джек Кермън, малко прекалено бързо бях влезнал в гаража и едва не бях минал през тази стена. Знаех, че някои or дъските все още не бяха поправени, затова идеята ми беше да ги понатисна и да се измъкна навън през така образувания отвор.

Напипах една от тези дъски и започнах да работя върху нея. През цялото време, докато се занимавах с тази дейност, не свалях очи от храсталака. Нищо не помръдна. Който и да се криеше зад храстите, спотайваше се много, много тихо. Дъската поддаде под натиска ми. Натиснах още малко и после се измъкнах странично през отвора.

Зад гаража имаше широка ивица пясък, после — храсти. Запраших през пясъка и си намерих прикритие, без да предизвикам никакъв шум, но доста се за-дъхах. Беше малко прекалено горещо за такъв вид упражнения и като дишах тежко, седнах на пясъка да обмисля нещата.

Би било разумно да препълзя до задната част на къщата си, като внимавам да не бъда забелязан, да влезна вътре и да взема 38-калибровия пистолет от чекмеджето на гардероба. Щом успеех да го направя, знаех, че ще бъда способен да се справя с всеки, който си търсеше белята. Един куршум, изстрелян от прозореца на спалнята ми, няколко фута12 над въпросните храсти, най-вероятно щеше да изкара акъла на онзи, който се криеше там.

Единствената пречка беше, че След като не се бях появил навън от гаража, скритият в храстите би могъл да се сети, че съм го забелязал и може би се придвижваше насам, за да пресече пътя ми. От друга страна, би могъл да си мисли, че все още съм вътре понеже се страхувам да изляза и може би се готвеше да чака, докато го направех.

Изправих се бавно на крака и като държах главата си приведена, започнах тихо да се промъквам към къщата, прикривайки се зад храстите и пристъпвайки внимателно. Докато имаше храсти всичко щеше да е наред, но след десет ярда те свършваха и започваха отново едва след около двайсет фута. Тази празнота изглеждаше трагично пуста и лунната светлина сякаш беше насочена право върху нея. Вече бях излезнал от прикритието на гаража. Човекът, който се спотайваше в храстите, не би могъл да не ме забележи, ако се появях върху празния участък. Продължих напред, докато не стигнах на няколко фута от празното място и тогава спрях и надникнах иззад храсталака. Единствената утешителна мисъл по отношение на новото ми положение бе, че бях увеличил значително разстоянието между онези храсти, зад които „той“ се криеше и себе си. Вместо да съм на петдесет ярда от него, сега бях на около сто и двайсет, а да се улучи движеща се цел, дори ч толкова голяма като мен, от такова разстояние, би изисквало доста голямо майсторство. Реших да поема риска.

Свалих шапката си и като я държах за периферията, хвърлих я към храстите, като се надявах по този начин да отвлека вниманието. После, преди шапката да падне на пясъка, скочих напред и затичах. Едно е да набираш скорост върху твърда повърхност, съвсем друго нещо е, когато краката ти затъват до глезените в пясъка. Тялото ми сякаш летеше напред, но краката ми оставаха малко или много, където си бяха и ако не беше номерът с прелитащата под лунната светлина шапка, щях да съм мъртъв.

Запълзях на четири крака, придвижих се някак си напред и се скрих. Спокойната, тиха нощ се разтърси от трясъка на изстрел. Куршумът прелетя над главата ми, бръмчейки като разгневен стършел. Изстрелът хич не беше лош. Долепих се до земята, подвих крака пол себе си, направих салто и отново се прикрих. Пистолетът изгърмя още веднъж и куршумът запрати пясък в лицето ми.

Сега бях толкова спокоен, колкото възрастна жена, в чиято къща са влезли крадци. Като се потях и псувах, хвърлих се напред, устремен към някое по-сигурно прикритие, люлеейки храстите и стъпвайки върху пясъка подобно на препускащ носорог. Пистолетът изтрещя отново и този път куршумът се плъзна по ръката ми, като разкъса кожата и ме изгори, сякаш ме беше докоснала нажежена до червено маша. Паднах на земята задъхан и притиснах ръката си, неспособен да видя нищо друго освен корени, клончета и бодлива жълтеникавочервена трева.

Ако онзи Бъфало Бил беше намислил, за да ме убие, да се насочи насам, щях да се окажа в доста гадно положение. Къщата все още изглеждаше твърде далече, но поне имах някакво прикритие и ако приемехме, че успеех да се придвижа, без да вдигна никакъв шум, засега бяха сигурен, че ще се добера до нея. Нямах намерение да поемам повече никакви рискове. Който и да беше онзи там, той умееше да стреля. Дори от такова разстояние едва не ме беше пратил на оня свят, а това беше стрелба от висока класа. Не бях паникьосан, но ме обливаше ледена пот, а сърцето ми думкаше като парен чук. Започнах да пълзя по корем по пясъка толкова бързо, колкото можех, без да вдигам шум. Бях напреднал с около петдесет фута, когато чух тревата да прошумолява и внезапно изпука сухо клонче. Замръзнах и се ослушах, нервите ми бяха изопнати и сякаш по гърба ми се раздвижиха стотина паяци. Отново се чу прошумоляване в тревата и после меко проскърцване на обезпокоен от стъпки пясък: някъде наблизо, прекалено наблизо, по дяволите. Притиснах се към земята, прегръщайки пясъка, косата на врата ми настръхна.

На няколко ярда от мен храстът помръдна, счупи се още едно клонче, после настъпи тишина. Той беше точно над мен и вслушвайки се, си въобразих, че чувам дишането му.

Нямаше какво друго да правя, освен да чакам, така че зачаках. Минутите минаваха. Той вероятно също предполагаше, че съм точно до него и също чакаше, като се надяваше да издам някакъв звук, за да разбере местонахождението ми. Искаше ми се да чакам така до сутринта, само че след известно време, което ми се стори час, той отново се премести, но този път се отдалечи от мен. Все така не помръдвах. Слушах стъпките му от храст на храст, докато ме търсеше. После много тихо и предпазливо се изправих на четири крака. Инч по инч13 надигнах глава, докато най-сетне бях в състояние да погледна през гъстите клонки на храста. Тогава го видях. Големия мъж! Ето ти го него — със светлобежовата шапка, с рамене като врата на хангар, с грозните си нос и ухо, очертаващи се на лунната светлина. Стоеше на около трийсет ярда от мен с 45-калибров колт в ръката си. Беше извърнат настрани от мен, очите му претърсваха храстите от дясната му страна. Ако имах пистолет, бих могъл да го улуча не по-трудно, отколкото ако стрелях по заек от същото разстояние. Но нямах пистолет и всичко, което можех да направя, бе да го наблюдавам и да се надявам, че ще си отиде.

Той стоеше неподвижен, напрегнат, ръката, която държеше пистолета, бе издадена напред. После се завъртя, обърна се с лице към мен и тръгна в моята посока малко колебливо, сякаш не беше сигурен дали е на прав път, но твърдо решен да ме намери.

Отново започнах да се потя. Само още десет крачки и той щеше да ме открие. Снижих се, вслушвайки се в предпазливите му стъпки, сърцето ми барабанеше, дъхът ми бе замрял зад стиснатите зъби.

Спря на три стъпки от мен. През храста виждах здравите му крака, обути в панталон. Ако можех да докопам пистолета му…

Той се обърна, така че сега беше с гръб към мен. Скочих върху него. Ръцете ми, умът ми, скокът ми — всичко беше насочено към пистолета му. Ръцете ми се сключиха около мощния му кръст, рамото ми ударя гръдния му кош, той се олюля и издаде учуден вик — нещо средно между ярост и паника. Извих кръста му и стиснах пръстите му, като се вкопчих в пистолета. За един кратък миг го завладях. Той бе парализиран от изненадващия ми скок и от болката в притиснатите към пистолета пръсти. След като вече бях овладял пистолета, той започна да действа. Юмрукът му се стовари върху врата ми — страхотен удар, достатъчно силен, за да забие шестинчов пирон в дъб. Стрелях в храстите, като все още държах здраво пистолета и се опитвах да наместя пръста си върху спусъка преди той да го е изритал от ръката ми, но не успях да го направя. Пистолетът прелетя и тупна в храстите. Е, това беше все пак добре — аз не бях въоръжен, но той също не беше.

Той се втурна тромаво след мен през храстите, като се опитваше да ме стигне. Само че тези храсти върху пясъка изискваха внимание. Те не обичаха някой да се втурва отгоре им и той не бе направил и няколко скока, когато се спъна в един корен и се просна долу. Това ми даде време да си плюя на петите и да се насоча към мястото без храсти. Ако трябваше да се бием, не желаех да ми пречат храсти, клони и трева. Той беше много по-як от мен и имаше удар като ритник на катър, а аз бях все още замаян от удара по врата си и не исках да го преживявам отново. Единственият успешен начин да водя битката с него беше да имам достатъчно пространство за маневриране.

За броени секунди той отново бе на крака и се спусна подире ми. Добре се движеше — изравни се с мен, когато се измъкнах от последните храсти. Избегнах първата му атака и когато ми налетя отново, цапардосах го по носа, но отнесох такъв удар по главата, че зъбите ми изтракаха.

Когато отново се нахвърли върху мен, луната освети лицето му: студена, брутална маска на убиец, лице на човек, решил да те очисти и когото никой и нищо не могат да спрат. Отскочих назад, извъртях се и го цапардосах по смачканото ухо. Той залитна от удара ми и това ми вдъхна самочувствие. Може наистина да беше огромен, но все пак можеше да бъде както ударен, така и наранен. Той изсумтя, преви се, ръцете му със свити като куки пръсти се протегнаха към мен. Не чаках да ме нападне, а го атакувах, като използвах и двата си юмрука. Този път обаче не улучих лицето му. Ръцете му сграбчиха реверите на сакото ми и ме дръпнаха към него.

Замахнах с коляно, но такъв вид нападение му беше твърде добре познат и той вече се беше отместил настрани, за да посрещне тежкия удар на коляното ми с бедрото си. Когато го фраснах в ребрата, ръката му се изви и ме сграбчи за гърлото. Той отново изсумтя, но подобните му на стоманени куки пръсти се вкопчва-ха все по-надълбоко в гръкляна ми.

Тогава се нахвърлих върху него с все сила, защото знаех, че съм свършен, ако ме омаломощи, а тази парализираща хватка около гърлото ми би могла да пресуши силите ми за секунди, не успеех ли да се измъкна. Стоварих юмрука си в ребрата му и след като той продължи да стиска гърлото ми, насочих пръстите си към очите му.

Той изкрещя пронизително, пусна гърлото ми и отстъпи назад. Нахвърлих се върху него, като го налагах където ми падне. Той се държеше за очите и пое всичките ми удари. Нямаше какво да направи, така че скоро го свалих на колене. Беше безсмислено да си чупя юмруците в него, така че отстъпих назад и зачаках нова възможност да го нараня. Дишаше на пресекулки, опита се да се изправи, но не успя. Като стенеше, той отпусна ръце надолу, опитвайки да се повдигне, а аз точно това и чаках. Прицелих се и го цапардосах с юмрук, насочен откъм пясъка право към челюстта му. Той се претърколи назад и пльосна, дращейки пясъка като ранена катерица, опита се да се надигне на крака, строполи се и така си остана.

Приближих се до него. Беше вън от строя и като гледах кръвта, бликаща от очите му, изпитах съжаление. Не исках да го наранявам толкова лошо, но въпросът беше на живот и смърт. Поне не го бях убил.

Наведох се, измъкнах здравия кожен колан от кръста му, преобърнах го и му завързах ръцете зад гърба. Свалих и своя колан и го затегнах върху глезените му.

Беше доста тежък, за да го нося, а исках да се добера до телефона и до пистолета си. Реших, че ще издържи докато се върна, обърнах се и забързах към къщата.

Наложи се да почакам няколко минути, докато събудя Мифлин отново. Този път той се вбеси като стършел, когото си цапнал с мухогонка.

— Добре, добре — рекох. — Дуон е при мен.

— Дуон? — гневът се изпари от гласа му. — При теб?

— Да. Идвай. Вземи момчетата и джипката. Искам да поспя тая нощ.

— Дуон! Но Брандън каза…

— Майната му какво е казал Брандън — креснах. — Идвай и го прибирай.

— Потрай малко — отвърна мрачно Мифлин, — идвам.

Когато оставях слушалката, някъде навън откъм дюните задавено изгърмя пистолет. Направих два бързи скока към гардероба и сграбчих моя 38-калибров. Стигнах обратно до входната врата още преди ехото да е заглъхнало. Не изтичах навън под лунната светлина, а останах в сянката на верандата. Огледах се, но нищо не виждах и не чувах нищо, само усетих, че се изнервям.

После някъде зад палмите чух да се пали кола, която потегли с рязко сменяне на скоростите.

Слезнах тихо по стъпалата на верандата, като държах пистолета си с високо вдигнато дуло и тръгнах по пътечката, а после към осветената от лунната светлина ивица пясък. Звукът от отдалечаващата се кола ставаше все по-приглушен и по-приглушен, докато накрая съвсем заглъхна.

Стигнах до Бени Доун и застанах до него. Някой го беше прострелял в главата от много близко разстояние. Куршумът бе пробил слепоочието му и бе обгорил смачканото му ухо.

Изглеждаше много беззащитен и самотен, а също така и много мъртъв.

IV

Нисичката блондинка, която отговаряше за частната телефонна централа в предната стая на офиса ми, се усмихна свенливо, когато отворих вратата от матирано стъкло с надпис със златни букви „Юнивърсъл Сървисиз“. В десния й край, с по марки букви, пишеше: „Изпълнителен директор — Виктор Малой“.

— Добро утро, мистър Малой — каза ми тя, като разкри дребните си хубави бели зъбчета. Имаше чип нос и държане като на малко кученце. На човек му се струваше, че трябва само да я потупа, за да завърти опашка. Добро дете. Надали имаше и осемнайсет и само два сърдечни трепета: аз и Бинг Кросби14.

Другите две девойчета, които седяха зад пишещите машини — също блондинки, и също като кученца — ми се усмихнаха, както се усмихват малките момиченца и подобно на нея казаха: „Добро утро, мистър Малой“.

Мистър Малой огледа харема си и рече, че утринта е страхотна.

— Мис Бенсинджър е в Съвета. Може да закъснее малко — уведоми ме „телефонната“ блондинка.

— Благодаря, Трикси. Ще бъда в кабинета си. Когато се появи, кажи й, че ми трябва.

Тя сведе глава и ми хвърли такъв поглед, че той би означавал нещо за мен, ако беше с някоя и друга годинка по-голяма и не работеше тук, после се завъртя на стола си, за да приеме едно обаждане.

Влезнах в кабинета си и затворих вратата. Часовникът на бюрото ми показваше десет и пет — твърде рано за питие, макар че имах нужда от него. След известно колебание реших, че бутилката нямаше да разбере, че е твърде рано, измъкнах я от чекмеджето и отпих малка, доста скромна глътка. После седнах, запалих цигара и прехвърлих сутрешната поща, но не открих нещо, което да задържи вниманието ми. Оставих по-голямата част върху другия поднос на вниманието на Пола, качих крака на бюрото и затворих очи. След снощните преживявания се чувствах малко извън строя.

Една голяма муха бръмчеше мързеливо около главата ми. Двете машинописки тракаха на машините, Трикси се занимаваше с телефонните бутончета. Аз дремех.

В единайсет без двайсет ме събуди гласът на Пола в предната стая. Имах достатъчно време, за да сваля краката си от бюрото и да придърпам подноса о пощата към себе си преди тя да отвори вратата и да влезе.

— Ето те и теб — казах колкото можех по-бодро. — Идвай насам.

— Ако се налага да спиш в офиса, би ли се опитал поне да не хъркаш? — рече тя, докато издърпваше един стол и сядаше. — Това деморализира персонала.

— Те от години вече са деморализирани — отвърнах с усмивка. — Миналата нощ спах около два часа. Тази сутрин съм един уморен стар човек и с мен трябва да се отнасят мило.

Студените й кафяви очи се спряха върху, синината на скулата ми и веждите й се повдигнаха с половин инч.

— Неприятности?

— Ами, едно вълнуващо преживяване — отвърнах и й разказах за посещението на Бени Доун.

— Мъртъв? — учуди се тя. — Кой го е застрелял?

— Не знам със сигурност, но предполагам кой може да е — отвърнах, изпъвайки крака върху бюрото. — Десет минути след като се обадих на Мифлин ченгетата дойдоха, но той не беше с тях. Спомняш ли си двете куки, на които се натъкнахме, когато бяхме в Главното управление: онзи с червената коса и другия, здравеняка? Е, ясно е кои са: сержант Макгро — това е червенокосият, и сержант Харстъл. Двамина прекрасни, благовъзпитани, спокойни мерзавци, които човек би желал да не среща никога. Не си направиха труда да скрият колко им е приятно да научат, че Дуон е мъртъв. Това, естествено, е разбираемо. Смъртта му очиства Салзър. Всичко, което трябва да направи сега, е да заяви, че Дуон вече не е работел за него. А защо той е откраднал колата му, убил е Юдора и се е опитал да убие и мен, е нещо, което полицаите трябва да открият. Хващам се на бас, че те никога няма да го направят.

— Каза, че имаш предположение кой го е убил.

— Да. Когато ония двамата прибраха Дуон, аз се позавъртях наоколо и потърсих следи. Те пристигнаха с полицейска кола, чиито гуми оставиха отпечатъци с формата на диаманти. Намерих същите отпечатъци в пясъка зад къщата ми. Мисля си, че са пристигнали рано вечерта, за да ме държат под око и са имали запазени места на първия ред за малкия спектакъл, който Дуон бе устроил в моя чест, а когато го съборих и го оставих завързан, изкушението е било твърде голямо, за да му устоят. Докато съм звънял на Мифлин, те са отишли при Дуон и са му видели сметката.

— Искаш да кажеш, че двама полицаи…? — започна Пола, а очите й се разшириха от изумление.

— Забележи колко неприятности спестява това — рекох. — Постави се на тяхно място. Имаш един човек, когото търсят за убийство и който най-вероятно би проговорил, ако се стигне до съд. Може би е имал доста неща, които би могъл да изпее за д-р Салзър и които биха излезли на първа страница във вестниците. Брандън е приятелче на Салзър. Какво по-удобно от това да се прати един куршум в главата на Дуон, за да се спестят процесът и неприятностите, които той би предизвикал за приятелчето на Брандън? Просто, нали? Може и да греша, разбира се, но се съмнявам. Както и да е, нищо не можем да направим по тоя въпрос, така че да го пропуснем и да се заемем с някой, по който можем да направим нещо. Видя ли завещанията на Кросби?

Пола кимна.

— Джанет не е правила завещание. Кросби е оставил три четвърти от богатството си на нея и една — на Морийн Очевидно Джанет му е била любимка. В случай, че Джанет умре Морийн е трябвало да получи всичко при условие, че се държи прилично Ако се замесела обаче в скандал и името й се появяло във вестниците, цялото състояние трябвало да премине към Изследователския център на Оркид Сити, като на нея щели да изплащат само по хиляда долара годишно. Изпълнителите на завещанието му са „Глин & Копли“ — на третия етаж в тази сграда. Половината от капитала е неприкосновена, другата половина е на разположение на Морийн при условие, разбира се, че се държи прилично.

— Чудесни условия за един изнудвач — отбелязах — Ако е кривнала от правия път и някой мошеник е разбрал, би могъл да я притиска, докато й Измъкне всичко, с което разполага. От друга страна на нея няма да й е много весело да живее с хиляда долара годишно, нали?

Пола вдигна рамене:

— Някои момичета живеят и с по-малко.

— Сигурно, но не и милионерските дъщери. — Взех ножа за писма и започнах да пробивам дупки в попивателната. — Значи Джанет не е оставила завещание Това означава, че Юдора не е получила наследство. Тогава откъде е взимала парите си? — вдигнах очи и погледнах замислено Пола. — Представи си, че е знаела, че Морийн се лекува от наркомания? Представи си, че Морийн й е плащала, за да си държи устата затворена? Това е идея. После се появявам аз и Юдора решава, че може да измъкне още пари от нея. Уговаря ми среща за девет и се обажда на Морийн или на човека, който я представлява, а той би могъл да бъде д-р Салзър. Всъщност наистина би могъл да е той. Възможно е да е казала: „Давай още мангизи, иначе мога да си отворя устата“ — тогава Салзър изпраща Дуон да я разубеди. Вместо това, или пък действайки според заповедите, той я премахва. Как ти се струва?

— Звучи добре — отвърна Пола колебливо. — Но това са само предположения.

— Точно така. Предположения са. И все пак, не ми се струва невъзможно. — Направих още три дупчици в попивателната и рекох: — Мисля, че ще е най-добре да поговоря още веднъж със сестра Гърни. Слушай, Пола, тя не е дежурна през деня Би ли звъннала в Асоциацията на медицинските сестри да видиш дали ще можеш да вземеш домашния й адрес? Разкажи им някоя измишльотина. Вероятно ще ти го дадат.

Докато я нямаше в кабинета, ударих още една глътка уиски и запалих нова цигара „Първо — сестра Гърни, казах си, после — «Глин & Копли».“

Пола се върна след няколко минути и сложи върху обезформената ми попивателна лист хартия.

— Апартамент 246, 3882 Холивуд Авеню — съобщи тя. — Известно ли ти е, че е една от сестрите на д-р Салзър?

— Така ли? — бутнах стола си назад. — Е, какво знаеш? Всичко продължава да води към Салзър, нали? — наклоних таблата с кореспонденцията си към нея. — Тук няма нищо особено, поне нищо, с което да не можеш да се справиш.

— Приятно е да го чуя. — Взе подноса. — Продължаваш ли да се занимаваш със случая?

— Не съм сигурен. Ще ти кажа следобед. — Пресегнах се да си взема шапката. — Ще се видим по-късно.

Отне ми половин час да стигна до Холивуд Авеню, Движението по Сентър Авеню по средата на сутринта ме забави, но аз и не бързах.

3882 Холивуд Авеню се оказа шестетажен блок, построен набързо с поглед към лесната печалба и едва ли с някаква мисъл за удобството на живеещите в него. Фоайето бе тъмно и порутено. Асансьорът бе за трима души, ако те нямаха нищо против да се натъпчат вътре като сардели. На метална табелка с ръка, която сочеше към стълбата за мазето, пишеше: „Портиер“. Беше закачена накриво на стената, а буквите бяха в избледняло синьо.

Влезнах в асансьора, дръпнах решетката и натиснах копчето, на което бе отбелязано „етаж II“. Асансьорът пое със скърцане, сякаш се колебаеше дали изобщо да тръгне и спря с въздишка на втория етаж. Упътих се по един безкраен коридор, от двете страни на който бяха подредени изпокъртени, олющени врати. След като ми се стори, че съм извървял половин миля, стигнах до 246-ти апартамент, който се намираше в дъното — един от двата апартамента, разположени един срещу друг. Бутнах пръст в звънеца, после се подпрях на стената и извадих цигара. Чудех се дали сестра Гърни е в леглото. Чудех се дали ще се зарадва да ме види отново и се надявах да е така.

Трябваше да почакам няколко минути, преди да чуя шумолене, и после вратата се отвори. Сестра Гърни изглеждаше доста по-интересно без униформата си, Беше облечена с пеньоар, който стигаше до глезените й, но се, разтваряше на коленете й. Стъпалата и краката й бяха голи.

— А, здрасти — поздрави ме тя. — Искаш ли да влезнеш?

— Няма да откажа.

Тя отстъпи встрани.

— Как ми намери адреса? — попита, като ме въведе в малка всекидневна. — Изненада ме.

— Нали? — отвърнах, захвърляйки шапката си на един стол. — Изглеждаш като гръмната от изненада.

Тя изхихика.

— Случайно погледнах през прозореца и те видях като влизаше. Така че имах време да се съвзема. Откъде разбра, че живея тук?

— Звъннах в Асоциацията на медицинските сестри. Да не се готвеше да си лягаш?

— Ъ-хъ, но не се притеснявай.

— Ти си лягай в леглото, а аз ще седна до теб и ще ти държа ръката.

Тя поклати глава.

— Звучи тъпо. Хайде да пийнем. Нещо специално ли те води или само минаваш?

Наведох се напред в креслото.

— Петдесет на петдесет, макар че ударението пада на това, че само минавам. Не ме карай да правя питиетата. Чувствам се малко не както трябва. Не спах добре миналата нощ.

— С кого беше излезнал?

— Нищо подобно нямаше — протегнах се благодарно към чашата и й казах наздраве.

Тя се приближи и се отпусна на дивана. Пеньоарът й се разтвори. Имах време да хвърля един поглед, преди тя да прибере краищата.

— Знаеш ли, не очаквах да те видя отново — каза тя, като държеше чашата уиски с лед така, че бузата й опираше в ръба. — Мислех, че си от бройкаджиите.

— Аз? Бройкаджия? О, не, страшно си сгрешила в преценката си. Аз съм от постоянните, верните, привързващите се.

— Така да е, но почакай да видим, когато новото стане старо — отбеляза тя с горчивина. — Добро ли е питието?

— Чудесно — Протегнах крака и се прозях. Наистина ми се щеше да пропълзя в някоя дупка и да зария входа след себе си. — Колко време още смяташ, че ще се грижиш за младата Кросби?

Казах го предпазливо, но тя веднага ми хвърли остър, изненадан поглед.

— Сестрите никога не разговарят за пациентите си — отвърна строго и отпи малко от чашата си.

— Освен ако нямат причина да го правят — рекох. — Сериозно, не искаш ли да смениш работата си? Бих могъл да го уредя.

— Защо пък не! Сегашната работа ми е писнала до смърт. То някак не върви да наричам това работа, след като изобщо нямам какво да, правя.

— Е, сигурно трябва да има какво да се прави.

Тя поклати глава, понечи да каже нещо, но размисли.

Аз чаках.

— Каква е тая работа, за която ми говориш? — попита. — Като медицинска сестра ли ти трябвам?

— Нищо не би ме зарадвало повече. Не, не става дума за мен. За един мой приятел. Той е с апарат за изкуствено дишане и се нуждае от хубава сестра, за да му повдига настроението. Има много пари. Мога да кажа една дума за теб, ако искаш.

Тя се замисли, мръщейки се, после поклати глава.

— Не мога да го направя. Бих искала, но има затруднения.

— Не смятам, че ще има затруднения. Асоциацията на сестрите ще го уреди.

— Аз не работя за Асоциацията.

— Тогава ще е още по-лесно, не е ли така? Ако си на свободна практика…

— Имам договор с д-р Салзър. Той е собственикът на санаториума на булевард „Футхил“. Може би си чувал за него.

Кимнах.

— Салзър ли лекува Морийн?

— Да. Поне ат така предполагам. Никога не се доближава до нея.

— Как тогава — помощник ли има?

— Никой не се доближава до нея.

— Това е странно, не е ли така?

— Задаваш много въпроси, не мислиш ли?

Усмихнах й се.

— Аз съм любопитен човек. Състоянието й не е ли достатъчно лошо, за да има нужда от лекар?

Тя ме погледна.

— Между нас казано, не знам. Никога не съм я виждала.

Отпуснах се назад, като разлях част от уискито си.

— Никога не си я виждала? Какво искаш да кажеш? Нали се грижиш за нея?

— Не бива да ти го казвам, но това ме тревожи и трябва да го споделя с някого. Обещай, че няма да го раздрънкваш.

— На кого да го разправям? Наистина ли искаш да кажеш, че никога не си виждала Морийн Кросби?

— Точно така. Сестра Флеминг не ме пуска в стаята на болната. Моята работа е да залъгвам посетителите, а сега никой не ни посещава, така че нямам какво да върша.

— Тогава какво правиш през нощта?

— Нищо. Спя в къщата. Ако звънне телефонът, трябва да го вдигна. Но той никога не звъни.

— Сигурно си хвърлила един поглед на стаята на Морийн, когато сестра Флеминг не е била наоколо?

— Не съм, защото заключват вратата. Хващам се на бас, че тя дори не е в къщата.

— Къде другаде би могла да бъде? — попитах, като се приведох напред, без да си правя труда да крия вълнението си.

— Ако е вярно онова, което казва Флеминг, би могла да е в санаториума.

— А какво по-точно казва сестра Флеминг?

— Вече го знаеш: лекува се от наркомания.

— Ако е в санаториума, защо е тази лъжа? Защо не кажат направо, че е там? Защо ще държат в къщата две сестри и ще правят болнична стая?

— Братко, ако знаех, бих ти казала — отвърна сестра Гърни и допи питието си. — Наистина всичко това е много забавно, но защо, като се съберем заедно, все говорим за Морийн Кросби?

— Не през цялото време — отвърнах, изправих се и се запътих към дивана. Седнах до нея. — Има ли някаква причина, поради която не можеш да напуснеш Салзър?

— Имам договор за още две години. Не мога да напусна.

Пръстите ми погалиха коляното й.

— Що за човек е Салзър? Чух, че е шарлатанин.

Тя плесна ръката ми.

— Всичко си му е наред. Може и да е шарлатанин, но хората, които лекува, са само с наднормено тегло. Той ги държи гладни и ги събира в санаториума си. За да върши човек това, не е необходимо да има квалификация.

Ръката ми отново се плъзна по коляното й.

— Мислиш ли, че можеш да бъдеш умно, съобразително момиче и да разбереш дали Морийн е в санаториума? — попитах и започнах една доста сложна маневра.

Тя отново плесна ръката ми — този път доста силно.

— Хайде, пак те тегли натам — към Морийн.

Потърках дланта си.

— Доста силничко удряш.

Тя изхихика.

— Когато имаш моята външност, научаваш се да удряш силно.

И тогава на вратата се позвъни: продължителен, остър звън.

— Не отваряй — рекох. — Вече съм готов да не говоря за Морийн.

— Не ставай глупав. — Тя спусна дългите си крака от дивана. — Това е бакалинът ми.

— Той има ли нещо, което аз да нямам?

— Ще ти покажа, когато се върна. Нямам намерение да умра от глад, само за да ти угодя.

Излезе от стаята и затвори вратата. Възползвах се от възможността да напълня чашата си и после се из-легнах на дивана. Онова, което ми беше казала, беше доста интересно. Запуснатата градина, китайците, които играеха на зарове, дялкащият шофьор, пушещият иконом — всичко това, взето заедно, водеше до очевидната истина, че Морийн не живееше в Крестуейс. Тогава къде беше? В санаториума ли? От наркомания ли се лекуваше? Сестра Флеминг вероятно знаеше. Д-р Джонатан Салзър също трябваше да знае. Сигурно и Бени Дуон и Юдора Дру са знаели. Може би „Глин & Копли“ знаеха, ако ли че — биха искали да знаят. Започнах да прозирам един начин, чрез който бих могъл да поставя случая върху финансова основа. Умът ми се насочи към Брандън. Ако „Глин & Копли“ застанеха зад мен, не смятах, че Брандън щеше да посмее да предприеме нещо. „Глин & Копли“ бяха най-добрите, най-скъпите, най-първокласните адвокати в Калифорния. Имаха кантори в Сан Франциско, Холивуд, Ню Йорк и Лондон. Не бяха от хората, които биха позволили да бъдат мамени от подкупно ченге като Брандън. Стига да пожелаеха, имаха достатъчно влияние да го изметат от службата.

Затворих очи и си помислих колко хубаво би било да се отърва от Брандън и шеф на Управлението да стане добър и честен капитан от полицията като Мифлин. Колко по-лесно щеше да ми бъде да намеря сътрудничество, вместо да получавам заплахи като тази, че ще ме ступат в някоя тъмна уличка.

Тогава изведнъж осъзнах, че сестра Гърни я нямаше вече доста по-дълго време, отколкото би й отнело, за да вземе няколкото неща, поръчани в бакалията, и седнах на дивана, мръщейки се. Не я чувах да говори. Не долавях нищо. Оставих питието си и се изправих. Прекосих стаята, отворих вратата и погледнах в коридора. Външната врата беше отворена, но не се виждаше никой. Хвърлих поглед навън към коридора. Вратата на отсрещния апартамент бе плътно затворена и аз се върнах вътре. „Може би е в тоалетната“, помислих си и тръгнах обратно към всекидневната. Седнах и зачаках. Започнах да се изнервям все повече и повече; след пет минути довърших питието си и отново отидох до вратата.

Някъде в апартамента изръмжа хладилник и едва не ме изкара от равновесие. Отпуснах гласа си и викнах: „Ей!“, но никой не отговори. Като стъпвах тихо, отворих вратата срещу всекидневната и огледах стаята, която явно бе спалнята й. Не беше там. Погледнах дори под леглото. Влезнах в банята, в кухнята и в една миниатюрна стаичка, която, както личеше, беше стаята за гости. Никъде не я намерих. Върнах се във всекидневната, но и там я нямаше. Започна да ми става ясно, че тя не беше в апартамента, така че отидох до входната врата и продължих по коридорчето, докато не стигнах до главния коридор на етажа. Погледнах наляво и надясно. Вратите ми отвърнаха със студени погледи. Нищо не помръдна, нищо не се случи; само два реда врати, дълга опърпана черга, два или три мръсни прозореца, които пропускаха малко светлина, но никъде не се виждаше сестра Гърни.

V

Вторачих се безизразно през прозореца на малката всекидневна към покрива на паркирания долу буик.

„Без обувки и чорапи не може да е отишла много далече — рекох си — освен ако…“ и умът ми се насочи към Юдора Дру, припомняйки ми гледката, когато тя лежеше на леглото с впит в гърлото й шал.

Останах няколко мига в нерешителност. Като че нямаше какво да направя. Нямах и за какво да се хвана. Позвънява се на вратата и тя казва, че това е бакалинът. Излиза в коридора. Изчезва. Нито вик, нито кървави петна, нищо.

Все пак трябваше да направя нещо, така че се запътих към външната врата, отворих я и погледнах към вратата на апартамента отсреща. Тя ми отвърна с мълчание. Спрях пред нея и натиснах звънеца, Веднага се отвори, сякаш жената, която застана срещу мен, бе очаквала да позвъня.

Ниска и пълничка беше, с бяла коса и кръгло, пухкаво лице, забележителна с хубавите си, малко избледнели наистина очи с цвета на незабравка и с нищо друго. По моя преценка беше на около петдесет и когато се усмихваше, се виждаха големи бели зъби, които не биха могли да бъдат истински. Облечена беше със светлобежови сако и пола, които вероятно струва-ха куп пари, но никак не й подхождаха. В малката си пухкава бяла ръка държеше книжна торбичка.

— Добро утро — поздрави тя и големите й зъби светнаха срещу мен.

Бях изненадан. Не очаквах да видя тази пълничка жена с вид на домакиня, която сякаш току-що се беше върнала от пазар й се канеше да готви обяда.

— Съжалявам, че ви безпокоя — рекох, като повдигнах шапката си. — Търся сестра Гърни. — Махнах по посока на полуотворената врата зад гърба си. — Тя живее там, нали?

Пълничката жена бръкна в книжната торбичка и измъкна слива, разгледа я отблизо, а очите върху широкото й шишкаво лице гледаха подозрително. Доволна от огледа, тя метна сливата в устата си, а аз я наблюдавах като хипнотизиран.

— Ами, да — отвърна тя глухо. — Да, там живее. — Вдигна свитата си ръка, измъкна костилката от устата си с изискан жест и я пусна в торбата. — Искате ли слива?

Отвърнах, че не съм по сливите и й благодарих.

— Биха ви се отразили добре — каза тя, докато бъркаше в плика. Измъкна нова слива, която обаче не успя да премине успешно прегледа и я върна обратно, като намери друга, по по вкуса й.

— Не сте ли я виждали? — попитах, докато наблюдавах как сливата изчезва между големите й зъби.

— Кого да съм виждала?

— Сестра Гърни. Току-що се отбих и намерих външната врата отворена, но никой не отговаря на звъненето.

Тя задъвка сливата, а простоватото й лице остана безизразно. След като се отърва от костилката, рече:

— Трябва да ядете сливи. Тенът ви не е много здрав. Аз изяждам по два фунта15 всеки ден.

Като гледах формите и, едва ли ядеше само това.

— Е, може някой ден и да започна да ги ям — отвърнах търпеливо. — Случайно сестра Гърни да е във вашия апартамент?

Умът й отново тършуваше в книжната торбичка и тя вдигна поглед стреснато: „Какво?“

Винаги, когато се натъкна на жена от тоя тип, съм много, много щастлив, че съм ерген.

— Сестра Гърни — изпитах желание да започна да правя знаци с ръце, както когато говорех с чужденец. — Онази, която живее в този апартамент. Питах дали случайно не е в апартамента ви?

Сините очи погледнаха подозрително.

— Сестра Гърни?

— Точно така.

— В моя апартамент?

Поех дълбоко въздух.

— Тя случайно не се намира в апартамента ви, нали?

— А защо трябва да е тук?

Усетих как кръвта започна да бучи в ушите ми.

— Ами, разбирате ли, външната й врата беше отворена. Явно не си е у дома. Чудех се дали не е прескочила до вас да си побъбрите.

Пред погледа ми се появи нова слива. Отместих очи. Гледката на тези големи зъби, дъвчещи толкова много плодове, започваше да подкопава психическото ми равновесие.

— О, не, не е идвала тук.

Е, поне имахме някакъв напредък.

— Сигурно не знаете къде е?

Появи се костилката и тупна в плика. Върху шишкавото, безизразно лице се изписа болка. Тя се замисли. Човек можеше да види как размишлява, както можеше да види как се движи охлюв, ако го гледаше достатъчно дълго.

— Може да е в… в банята — каза тя накрая. — Аз бих изчакала и бих позвънила отново.

Твърде блестяща мисъл за тъпоумен.

— Не е там. Проверих.

Тъкмо се канеше да хапне още една слива, но вместо това я отдръпна от устата си, за да ме погледне укорително.

— Не е много хубаво да се прави така.

Свалих шапката си и прокарах пръсти през косата си. Ако това продължеше, щях да се покатеря по стената.

— Първо почуках — обясних през зъби. — Е, щом не е при вас, ще се върна и ще опитам отново.

Тя продължаваше да мисли. На лицето й все още беше изписана болка.

— Знам какво бих направила, ако бях на ваше място.

Можех да предположа, но го премълчах. Имах чувството, че ще се обиди, ако свалех шапка за сбогом.

— Кажете ми.

— Щях да слезна долу и да потърся портиера. Той е много услужлив човек. — После развали всичко, като добави: — Сигурен ли сте, че не искате слива?

— Да, напълно съм сигурен. Е, благодаря, ще потърся портиера. Съжалявам, че ви загубих толкова време.

— О, няма нищо — отвърна тя и ми се усмихна.

Тръгнах да си вървя и докато затваряше вратата, тя сложи нова слива в пастта, която наричаше уста.

Слезнах с асансьора до фоайето и по едни тъмни, прашни стълби се спуснах към мазето. Когато стигнах до края на стълбите, озовах се срещу врата, на която имаше един единствен надпис: „Портиер“.

Вдигнах ръка и потропах. Отвори слаб старец с дълъг жилест врат и избелели дънки. Беше дърт и отегчен, а от него лъхаше на креозот и уиски.

Погледна ме без интерес и от старото гърло флегматично излезе една дума: „Да?“

Имах усещането, че няма да извлека кой знае каква полза от срещата си с него, освен ако не го изкарам от летаргията. Като го гледах, имах чувството, че рядко се качва горе, вън от мрака, и че общуванията му с човешките същества са доста редки. Те с Рип ван Уинкъл биха станали идеални бизнес-партньори при положение, че Уинкъл би се заел с работата; не и обратното; категорично не и обратното.

— Слушай, приятелче — рекох сурово като ченге от Оркид Сити. — Изтупай прахоляка от себе си. Трябва ми помощта ти. — Докато говорех, го бутах напред-назад. — Апартамент 246, — какво ще ми кажеш?

Той глътна два пъти адамовата си ябълка навътре. Втория път си помислих, че изобщо няма да се появи отново, но тя се появи — горе-долу.

— Какво е станало? — попита той, като премигна, — какво му има на апартамент 246?

— Тебе питам. Външната врата е отворена; вътре няма никой. Това ти е работата, приятелче. Трябва да знаеш, когато външната врата е оставена отворена.

— Тя си е горе — отвърна той важно. — Винаги си е там по това време.

— Само че този път не е. Хайде, приятелче, качваме се да хвърлим един поглед.

Той тръгна с мен кротък като агънце. Докато пътувахме с асансьора, отбеляза немощно:

— Винаги е била добро момиче. Какво иска полицията от нея?

— Да съм казал, че полицията иска нещо от нея? — попитах и му се намръщих. — Всичко, което искам да знам, е защо външната врата е отворена, когато нея я няма.

— Може да е излязла и да е забравила да я затвори — предположи той след като размисли. Виждах, че идеята му се харесва.

— Не се прави на много умен — рекох, когато асансьорът спря със скърцане. Бях щастлив да излезна от него. Не изглеждаше достатъчно сигурен, за да изкачи един човек, камо ли двама. — Видя ли я да излиза?

Каза, че не я е виждал да излиза.

— Щеше ли да я видиш, ако беше излязла?

— Да. — Той премигна и адамовата му ябълка подскочи нагоре. — Стаята ми гледа към изхода.

— Сигурен ли си, че не е излизала през последните десет минути?

Не, не можел да бъде сигурен в това. Приготвял обеда си…

Минахме по дългия коридор, стигнахме до коридорчето на сестра Гърни и влязохме в апартамента й. Прегледахме всички стаи, но никъде не я открихме.

— Няма я — отбелязах. — Как, освен през главния вход, би могла да напусне сградата?

След като се втренчи безизразно в стената, той отвърна, че нямало друг изход.

Посочих отсрещния апартамент. — Коя е дебеланата, която яде сливи? Този път адамовата му ябълка изчезна завинаги.

— Сливи? — повтори той и се отдръпна назад. Предполагам, че ме с взел за луд.

— Да. Коя е тя?

Той погледна вратата на номер 244, премигна и ми хвърли уплашен поглед.

— Там ли, мистър?

— Да.

Той поклати глава.

— Никой не живее там. Апартаментът се дава под наем.

Усетих как по гърба ми пробягна тръпка. Минах покрай него и натиснах звънеца. Чувах как той звъни, но нищо не се случи; никой не отвори.

— Имаш ли резервен ключ?

Той порови в джоба си, измъкна един ключ и ми го подаде.

— Но там няма никой, мистър — каза той. — Празен е от седмици.

Завъртях ключа, отворих вратата и влезнах в коридор, подобен на този при сестра Гърни. Бързо минах от стая в стая. Апартаментът беше празен и гол като шкафа на мисис Хюбърд.

Банята гледаше към аварийната стълба. Отворих прозорчето и погледнах навън. Алеята отдолу водеше към Скайлайн Авеню. За здрав мъж не бе трудно да пренесе по тази стълба момичето до чакащата долу кола.

Като се надвесих повечко навън, забелязах на едно от железните стъпала костилка от слива. Жалко, че не я беше глътнала. Можеше да се задави.