Положи я сред лилиите

I

Прикрих се в сянката на един вентилатор и огледах палубата. Над главата ми горещият бриз люлееше кремавочервен сенник. По цялата дължина на палубата беше застлан дебел червен килим, а покрай парапета блестяха зелени и червени светлини.

Точно под капитанския мостик двама безукорно облечени моряка стояха под арковидно разположени светлини в началото на мостика за посетителите. Едно момиче във вечерна рокля и двама мъже в смокинги току-що се бяха качили на борда. Моряците ги приветстваха, докато те преминаваха през палубата, за да изчезнат в прекрасно осветения ресторант, разположен между мостика и помещението за моряци в носовата част на кораба. През големите овални прозорци можех да видя танцуващи, под звуците на саксофони и барабани, двойки.

На капитанския мостик три облечени в бяло фигури наблюдаваха нестихващия поток на пристигащите. Там беше тъмно, но забелязах, че единият пушеше.

Никой не ми обръщаше внимание и след като се огледах наляво и надясно, излезнах изпод сянката на вентилатора и се запътих по дебелия килим към, спасителната лодка. Спрях, ослушах се, отново погледнах надясно и наляво и започнах тихо да се спускам към сенките непосредствено под капитанския мостик.

— Продължават да пристигат — каза провлачено някакъв глас над мен. — Май ще имаме още една хубава вечер.

— Да — съгласи се друг глас. — Я погледни онази мадама с червената рокля. Виж й формите. Хващам се на бас, че тя…

Но аз не дочаках да чуя за какво се хващаше на бас. Страхувах се, че може да погледнат надолу и да ме видят. Точно до мен имаше врата. Отворих я на няколко инча и забелязах стълба, която водеше към долната палуба. Някъде недалеч се изсмя момиче: висок, дрезгав смях, който ме накара да погледна през рамо.

— Стегната като струна — каза единият от мъже-те на капитанския мостик. — Точно такива жени харесвам.

Трима мъже и три момичета току-що се бяха качили на борда. Едното от момичетата беше толкова пияно, че едва ходеше. Когато се насочиха към ресторанта, аз се спуснах по стълбата към долната палуба.

Там беше тъмно и тихо. Отдалечих се от стълбата. Лунната светлина, която се прокрадваше иззад малко облаче, ми беше достатъчна, колкото да видя, че палубата беше пуста. От кръглото прозорче на една каюта струеше самотна светлина — толкова очебийна, колкото петно от сапун върху булчинска рокля.

Запътих се натам, като се движех предпазливо и безшумно. Когато стигнах до средата на палубата, спрях. Пред мен се появи някаква бяла фигура, която идваше насреща ми. Нямаше къде да се скрия. Палубата беше гола като длан. Пръстите ми се сключиха около дръжката на пистолета и аз се запътих към парапета и се облегнах на него.

На светлината, идваща от каютата, се очерта фигурата на висок, широкоплещест мъж с потник и бели панталони, който вървеше към мен. Отмина ме, тананикайки си под носа, без дори да ме погледне, и се заизкачва по стълбата към горната палуба.

Издишах тежко през носа и отново се насочих към светлината. Спрях до нея и хвърлих бърз поглед вътре. Едва не извиках.

Срещу мен в едно кресло седеше Пола и четеше някакво списание с леко намръщено, угрижено лице. Изглеждаше много хубава и самотна. Бях се надявал да я намеря на тази палуба — не можех да се сетя къде другаде биха могли да я скрият — но не бях очаквал да я открия толкова бързо.

Разгледах вратата на каютата. От външната страна имаше резе и то беше пуснато. Отместих го, натиснах дръжката и бутнах вратата. Тя се отвори и аз се вмъкнах вътре. Беше като да влезнеш в парник посред лято.

Когато се появих, Пола подскочи в стола си. В първия момент не ме позна с белите панталони и с фуражката, после се отпусна назад в креслото и се опита да се усмихне. Облекчението, което прочетох в очите й, беше достатъчна награда за пътешествието, което бях направил в сандъка.

— Как вървят работите? — рекох и се усмихнах. Ако не беше толкова дяволски хладнокръвна, щях да я целуна.

— Добре. Трудно ли дойде? — опитваше се гласът й да звучи както обикновено, но той леко трепереше.

— Оправих се. Поне засега не знаят, че вече съм тук. Джек и Майк ще пристигнат към девет. Може да ни се наложи да плуваме.

Тя пое дълбоко въздух и стана.

— Знаех, че ще дойдеш, Вик. — После, точно когато вече си мислех, че ще се размекне, тя продължи: — Само че не трябваше да идваш сам. Защо не доведе полицията?

— Не смятам, че щяха да дойдат — отвърнах. — Къде е Анона?

— Не знам. Не мисля, че е тук.

Горещината в каютата ме накара да се изпотя.

— Какво стана? Казвай набързо.

— На вратата се позвъни и аз отидох да отворя-рече ми тя. — Мислех, че си ти. На площадката ме обградиха четирима жабари. Двама от тях се запътиха към спалнята и чух как Анона изпищя. Другите двама казаха, че ще ме отведат на кораба. Единият ме заплаши с нож. Бях сигурна, че ще го използва при най-малкия повод. — Тя направи гримаса. — Слязохме с асансьора и излезнахме на улицата. През цялото време единият държеше ножа опрян в ребрата ми. Чакаше ни кола. Напъхаха ме вътре и потеглихме. Докато се отдалечавахме, видях пред блока да спира голям черен ролс. Единият от жабарите излезе, носейки Анона на ръце. И това посред бял ден. Хората само зяпаха, без да направят каквото и да било. Набутаха я в ролса и повече не я видях. Доведоха ме тук и ме заключиха. Казаха ми, че ако гъкна, ще ми прережат гърлото. Те са ужасни пънове, Вик.

— Знам — отвърнах мрачно. — Срещали сме се. Онзи ролс принадлежи на Морийн Кросби. Може да са завели Анона в къщата й на скалите. — Замислих се за миг и попитах: — Някой досажда ли ти?

Тя поклати глава.

— Искам да огледам кораба преди да си тръгнем. Морийн може да е на борда. Мислиш ли, че ще е безопасно да дойдеш с мен?

— Ако открият, че ме няма, ще обявят тревога. Май по-добре ще е да стоя тук, докато станеш готов да тръгнем. Ще внимаваш, нали, Вик?

Поколебах се, като се питах дали да не се опитаме да се махнем от кораба, след като вече бях намерил Пола или преди това да се уверя, че Анона и Морийн не са на борда.

— Ако не са на тази палуба, ще се откажа — рекох и изтрих лицето си с носната кърпа. — Аз ли имам температура или тази каюта е прекалено гореща?

— От каютата е. През последния час става все по-гореща и по-гореща.

— Сигурно са пуснали парното. Потрай десет минути, детето ми. Дотогава ще се върна.

— Внимавай!

Потупах я леко по ръката, усмихнах й се и се измъкнах на палубата. Пуснах резето: започнах да се движа към кърмата.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — викна някакъв глас от тишината.

Едва не излязох от кожата си.

Нисък, набит мъж с моряшка фуражка се беше появил от пустотата. Никой от нас двамата не можеше да види лицето на другия. Взирахме се един в друг.

— Колко пъти трябва да ви се повтаря на вас да стоите настрани от тази палуба? — изръмжа той и се приближи.

Почти бях в ръцете му. Видях как ръката му замахва и се отдръпнах. Ударът се плъзна по рамото ми, Ударих го в шкембето с всичката сила, на която бях способен. Дъхът му агонизиращо замря в гърлото. Той се присви и се опита да си поеме въздух. Забих му такъв юмрук в ченето, че едва не си счупих ръката.

Той се свлече на четири крака и после пльосна по гръб. Наведох се над него, хванах го за ушите и ударих главата му в палубата.

Всичко това стана за секунди. Изтичах до каютата на Пола, дръпнах резето, отворих вратата, разчистих терена, след което замъкнах изпадналия в безсъзнание мъж вътре и го пуснах на пода.

— Налетях право на него — изпъшках, докато се навеждах, за да повдигна клепача му. Беше в безсъзнание и ако се съдеше по лепкавото петно отзад на главата му, щеше да остане в това състояние още известно време.

— Бутни го в онзи шкаф — рече Пола. — Ще го наблюдавам.

Беше бледа, но достатъчно спокойна. Трябваше й доста, за да излезе от равновесие.

Завлякох го до шкафа. Трябваше да го посмачкам и успях да затворя вратата едва след като се облегнах с цялата си тежест върху нея.

— Уф! — въздъхнах и си избърсах лицето. — Там ще му е добре, ако не се задуши. Тук е като пещ, нали?

— Започвам да се безпокоя. Дори подът е горещ. Мислиш ли, че може да има пожар?

Сложих ръка на килима. Наистина беше горещо твърде горещ. Отворих вратата и опипах дъските на палубата. Бяха толкова горещи, че едва не ми направиха мехурче.

— Господи! — възкликнах. — Права си. Този дяволски кораб гори някъде долу. — Хванах я за ръката и я издърпах на палубата. — Няма да оставаш вътре. Хайде, детето ми, последвай ме. Ще хвърлим един бърз поглед и после се качваме на горната палуба. — Погледнах часовника си. Беше девет без пет. — Джек ще се появи след пет минути.

Когато тръгнахме по палубата, Пола каза:

— Не трябва ли да вдигнем тревога? Корабът е пълен с хора, Вик.

— Още не. По-късно — отвърнах.

В другия край на палубата имаше преграда и врата в нея. Спрях пред вратата и се ослушах, после натиснах дръжката и отворих.

Беше по-горещо, отколкото в пусната с пълна сила пещ и боята по стените беше започнала да тече. Стаята беше хубава: голяма, просторна и добре мебелирана — полукабинет, полувсекидневна. Големите прозорци от двете й страни откриваха гледки към крайбрежието на Оркид Сити и към Тихия океан. Самотна настолна лампа хвърляше кръг светлина върху бюрото и върху част от килима. Останалата част от стаята беше тъмна. Над главите ни се чуваха звуците на танцова музика и тихото трополене на пристъпващи в такт крака.

Влезнах в стаята с пистолет напред. Пола влезе след мен и затвори вратата. Усещаше се мирис на изгоряло и на дим и когато се приближих до бюрото, видях, че килимът пушеше, а изпод ламперията на малки снопчета излизаше дим.

— Огънят е точно под нас — рекох. — Стой на вратата. Подът може да не е много сигурен. Това ми прилича на кабинета на Шерил.

Прегледах чекмеджетата на бюрото, без да знам какво търся, но все пак търсех. В едно от най-долните чекмеджета намерих квадратен плик. Един поглед ми беше достатъчен, за да разбера, че това беше изчезналото досие на Анона Фрийдландър. Сгънах го и го пъхнах в джоба на панталона си.

— О’кей — казах. — Да се махаме оттук.

Пола се обади с прималял глас:

— Вик! Какво е онова — до бюрото?

Погледнах зад бюрото. Там имаше нещо: нещо бяло, нещо, което приличаше на човек. Преместих лампа-та, така че светлината да пада точно на това място.

Чух как Пола ахна.

Беше Шерил. Лежеше по гръб, на лицето му имаше тъжна усмивка. Дрехите му пушеха, а ръцете му върху горящия килим имаха опърлен, обгорял вид. Беше застрелян в главата от близко разстояние. От едната страна черепът му беше пръснат.

Когато се наведох да го погледна, изведнъж се чу съскащ звук и два дълги огнени езика изникнаха изпод пода и облизаха мъртвото му лице.

II

На прага стоеше дребен жабар и ни се усмихваше злорадо. Тъпата цев на автомата му сочеше право в гърдите ми. Мургавото, грозно дребно лице лъщеше от пот, а тъмните му малки очички горяха от омраза. Беше се появил съвсем тихо, незнайно откъде.

— Дай ми го — каза той и протегна ръка. — Онова, което сложи в джоба си — бързо!

Държах пистолета ниско до тялото си. Знаех, че не мога да го вдигна и да успея да стрелям преди него. Извадих досието от джоба си с лявата ръка. Когато го направих, видях как изведнъж изражението в очите му се промени: омразата премина в ярост. Пръстът, който държеше спусъка, побеля, докато дърпаше предпазителя. Видях всичко това за част от секундата, като знаех, че ще стреля.

Пола хвърли напред един стол, който се разби с трясък на пода между жабаря и мен. Очите му се преместиха, ръката — също. Чу се изстрел и куршумът мина на около два фута от мен. Стрелях, преди той да има време да премести погледа си от стола обратно към мен. Три куршума се забиха като ковашки чукове в гърдите му и го запратиха назад към стената. Автоматът падна от ръката му. Лицето му се гърчеше отвратително.

— Измъквай се — рекох на Пола.

Тя се наведе, грабна автомата на жабаря и изскочи през вратата. Когато се затичах по пода, усетих, че той поддава под мен. Чу се внезапен трясък на падащи греди. Докато тичах по нажежените до червено дъски, жегата стана непоносима. Подът се изкриви и поддаде. За един ужасен миг помислих, че ще се срутя заедно с него, но дебелият килим издържа достатъчно, за да стигна вратата и палубата.

Откъм кабинета на Шерил се разнесе страхотен трясък. Мернах набързо как мебелите биваха поглъщани от червената, ръмжаща пещ, после Пола ме сграбчи за ръката и двамата затичахме надолу по палубата.

Изпод дъските се просмукваше катран и се издигаше дим.

Някъде от тъмнината, по средата на палубата някой стреля по нас. Куршумът проби дървената преграда зад мен, пръсна огледалото в една от каюти-те и парчетата се разсипаха с трясък.

Дръпнах Пола зад гърба си, като си давах сметка, че в белите си дрехи изглеждах като призрак, излезнал на нощна разходка.

Отново изстрел. Усетих как куршумът изсвистя покрай лицето ми Изстрелът дойде някъде откъм спасителната лодка. Стори ми се, че виждам неясна фигура, превита до перилата. Стрелях два пъти. Вторият куршум го улучи Той излезе, препъвайки се, иззад спасителната лодка и се просна върху горещата палуба.

— Продължаваме — казах.

Затичахме се напред Палубата беше вече толкова гореща, че пареше през обувките. Стигнахме някак си до стълбата, водеща към горната палуба. През свистенето на огнените езици дочувахме викове, писъци и трясък на счупено стъкло.

Изкатерихме се горе. Край парапета се бяха стълпили мъже и жени във вечерно облекло, които крещяха като обезумели. Димът беше обвил с черната си плащеница кораба. Горе беше почти толкова горещо, колкото и долу.

Видях как трима четирима от моряците се опитваха да овладеят паниката. Със същия успех биха могли да се опитат да затръшнат въртяща се врата.

— Джек вече би трябвало да е някъде наоколо — викнах на Пола. — Стой близо до мен и да опитаме да си пробием път до парапета.

Запробивахме си път през боричкащата се тълпа. Някакъв мъж сграбчи Пола и я запрати встрани от мен. Не знам какво си въобразяваше. Лицето му се свиваше конвулсивно, очите му гледаха диво. Вкопчи се като обезумял в мен и аз му забих такъв юмрук в ченето, че се завъртя, след което разбутах тълпата и си пробих път към Пола.

Някакво момиче, чиято горна част на роклята беше разкъсана, се хвърли на врата ми и изпищя в лицето ми. Дъхът й толкова силно лъхаше на уиски, че едва не се изприщих. Опитах се да се освободя от пея, но ръцете й само дето не ме задушиха. Пола я издърпа и я зашлеви доста силно. Момичето залитна към тълпата, пищейки като локомотивна сирена.

Накрая се добрахме до парапета. Цялото море наоколо беше осеяно с лодки, които прииждаха от всички страни. Водата сякаш беше оживяла.

— Ей, Вик!

Това беше гласът на Кермън, който се опитваше да надвие врявата и ние го видяхме да стърчи до парапета недалеч от нас. Беше се хванал за сенника и от-ритваше обезумялата тълпа всеки път, когато тя заплашваше да го откъсне от опората му.

— Хайде, Вик!

Бутнах Пола пред себе си. Добрахме се до него не без борба, в която Пола едва не изгуби роклята си.

Кермън се усмихваше развълнувано.

— Нужно ли беше да подпалваш кораба? — викна той. — Ама че паника! Какво им е станало на тия, бе? Ще бъдат на безопасно разстояние седмици преди тази съборетина да е потънала.

— Къде е лодката? — попитах задъхано и отместих от пътя си един стар развратник, точно когато се опитваше да се прехвърли през парапета. — По-спокойно, татенце — рекох му — Прекалено мокро е за плуване, Всички лодки на света са се запътили насам.

— Ето я — отговори ми Кермън и посочи под себе си. Той покачи Пола на парапета, докато аз се опитвах да попреча на останалите мераклии да я последват. Помогна й да стъпи на въжена стълба, закачена отстрани на кораба, и тя слезе по нея като опитен моряк.

— Вие — не, мадам — викна Кермън, когато едно момиче започна да си пробива път към него. — Това е частна група. Опитайте малко по-натам.

Момичето изпищя истерично, хвърли се към него и обви ръце около краката му.

— За Бога! — извика той. — Ще ми свалите панталоните! Ей, Вик, помогни ми. Тая мадама е луда.

Преметнах се през парапета и стъпих на стълбата.

— Мислех, че такива ти харесват. Вземи я, щом пък чак толкова ти се натиска.

Не знам как се беше отървал от вея, но след като скочих в лодката, той се спусна по стълбата и едва не ме хвърли зад борда, когато се изтърси вътре.

— Успокой се — казах му и го хванах, за да възстановя равновесието му.

Майк беше включил мотора и лодката започна да се отдалечава от кораба. Трябваше да си пробиваме път. Броят на отправилите се към „Дрийм Шип“ лодки беше наистина нещо забележително. Същински Дюнкерк22.

— Добра работа свърши! — казах на Майк и го потупах по широкия гръб. — Момчета, дойдохте почти навреме — Погледнах назад към „Дрийм Шип“. Сега долната палуба вече гореше и димът беше обгърнал кораба отвсякъде — Чудя се за колко ли е застрахован?

— Ти ли го подпали? — попита Кермън.

— Не, глупако! Шерил е мъртъв. Някой го е застрелял и е подпалил кораба. Ако не бяхме го видели, никога нямаше да се разбере какво е станало с него.

— Доста скъпичко погребение — отбеляза равнодушно Кермън.

— Не и ако корабът е застрахован. Говори си с Пола. Аз искам да хвърля един поглед на това — и извадих от джоба на панталона си досието на Анопа Фрийдландър.

Кермън ми подаде фенерче.

— Какво е това? — попита той.

Погледнах първата страница на досието, като едва вярвах на очите си.

— Вик — обади се Пола, — не е ли по-добре да решим какво ще правим?

— Да правим ли? Джек и аз тръгваме незабавно по дирите на Анона. Искам ти да кажеш на Мифлин за Шерил. Накарай го да отиде колкото се може по-бързо в къщата на Морийн Кросби на скалите. Всичко ще приключи още тази нощ.

Тя погледна Джек.

— Не е ли по-добре ти да се срещнеш с Мифлин?

— Нямаме време. Ако Анона е в къщата на Морийн тя е в опасност.

Кермън се наведе към мен.

— Каква е цялата тази работа?

Размахах досието под носа му.

— Всичко е тук, а онзи тъпанар Мифлин не го е сметнал за достатъчно важно, за да ми го каже. От 1944 Анона е страдала от ендокардит. Казах ти, че се опитват да задържат котката в торбата. Е, сега вече я изпуснаха.

— Анона има болно сърце? — облещи се насреща ми Кермън. — Намекваш за Джанет Кросби, нали?

— Чуй описанието, което дават на Анона — рекох. — Пет фута, тъмнокоса, кафяви очи, закръглена. Помисли над това.

— Но това не е вярно. Тя е висока и руса — каза Кермън. — За какво говориш?

Пола схвана.

— Тя не е Анона Фрийдландър. Това е, нали?

— Сто процента не е Анона — отвърнах развълнувано. — Не разбирате ли? Анона е тази, която е умряла от сърдечна недостатъчност в Крестуейс! А момичето в санаториума на Салзър е било Джанет Кросби!

III

Стояхме в подножието на почти отвесната скала и се взирахме нагоре в тъмнината. Далеч в морето огромна червена светлина на хоризонта определяше местонахождението на горящия „Дрийм Шип“. Гъба от пушек се очертаваше на фона на нощното небе.

— Там горе ли? — попита Кермън. — За какво ме мислиш — за маймуна?

— Това е нещо, което е по-добре да обсъдиш с баща си — отвърнах и се подсмихнах в мрака. — Няма друг път. Главният вход се охранява с две задвижваща се с електричество врати и с цялата бодлива тел на света. Ако искаме да влезем вътре, това е начинът.

Кермън се дръпна назад, за да разгледа повърхността на скалата.

— Има поне триста фута — рече той със страхопочитание. — Ще благославям всеки един от тях!

— Е, хайде. Поне да се опитаме.

Първите двайсет фута бяха лесни. Основата на скалата беше от големи камъни, по които не беше трудно да се изкачваш. Спряхме един до друг върху един от тях и аз насочих лъча на фенерчето си към мрака. Над нас се издигаше грапавата повърхност на скалата, която близо до върха се издаваше напред и оформяше, както изглеждаше, непреодолима преграда.

— Ей тая част ми е любима — рече Кермън, като посочи. — Там, където е издадено. Ще падне голяма веселба, докато я изкачваме: ще трябва да драпаме с нокти и зъби.

— Може да не е чак толкова лошо, колкото изглежда — отвърнах, но и на мен самият не ми харесваше. — Ако имахме въже…

— Ако имахме въже, щях да се отдалеча тихичко и щях да се обеся — рече мрачно Кермън. — Това щеше да ми спести време и доста усилия.

— Я по-тихо, дяволски песимист такъв! — скастрих го и започнах да пълзя нагоре по скалата. Имаше стъпалца и хватки и ако скалата не беше отвесна, щеше да бъде съвсем лесна за изкачване. Не при това положение на нещата си давах сметка, че едно подхлъзва-не щеше да сложи край на катеренето и на мен самия. Щях да падна право надолу и нищо нямаше да може да ме спаси.

Когато изкачих около петдесет фута, спрях да си поема дъх. Не смеех да погледна надолу. Дори най-малкият опит да се отлепя от скалата щеше да наруши равновесието ми и щях да падна.

— Как се справяш? — изпухтях и се притиснах към повърхността на скалата с поглед, вперен нагоре към звездното небе.

— Както се очакваше — изстена Кермън. — Учуден съм, че още съм жив. Мислиш ли, че е опасно или само си въобразявам?

Хванах се за една издатина и напреднах с още няколко фута.

— Опасно е само ако паднеш; тогава вероятно ще е и фатално — отвърнах.

Продължихме нагоре. Изведнъж чух, шум от търкалящ се надолу камък и Кермън затаи дъх. Косата ми настръхна.

— Внимавай с тези камъни — изпъшка Кермън. — Един току-що ми остана в ръката.

— Ще внимавам.

Когато изминах около една четвърт от пътя, неочаквано се озовах върху широка четири фута издатина, отпуснах се върху нея, легнах по гръб и се опитах да си отдъхна. Усетих, че вратът ми и гърбът ми са покри ги със студена пот. Ако знаех, че ще е толкова зле, щях да опитам вратите. Сега вече беше късно. Би могло и да е възможно да се изкачим, но щеше да е невъзможно да слезем.

Кермън се присъедини към мен. Лицето му лъщеше от пот, краката му трепереха.

— Това ме отказа от алпинизма — изпъшка той. — По едно време бях достатъчно глупав да си мисля, че е забавно. Смяташ ли, че ще можем да преодолеем онази издатина?

— Ще ни се наложи — отвърнах, като се взирах нагоре в тъмнината. — Вече нямаме друг избор, освен да продължим. Я си представи да решим да слизаме?

Отново насочих лъча на фенерчето нагоре. Вляво имаше широка четири фута пукнатина, която заобикаляше издатината.

— Видя ли? — рекох. — Ако се подпираме с крала и с рамене към онази пукнатина, можем да се изкачим покрай издатината.

Кермън пое дълбоко въздух.

— Ама че идеи ти идват — отвърна. — Това не може да стане.

— Мисля, че може — казах, оглеждайки стените на пукнатината. — И смятам да опитам.

— Не ставай глупак! — в гласа му прозвуча паника — Ще се подхлъзнеш.

— Ако предпочиташ издатината, давай. Аз ще мана по този път.

Изправих се, намерих основа за крака си, прокарах ръка по повърхността на скалата, докато не намерих за какво да се хвана и отново тръгнах да се изкачвам. Беше бавно и трудно. Слабата лунна светлина не ми помагаше особено и през повечето време трябваше да търся хватките пипнешком. Когато главата и раменете ми се изравниха с долния край на процепа, издатниката, върху която бях стъпил, поддаде. Усетих за част от секундата как помръдва, преди да се търкулне надолу и се хвърлих към процепа в отчаян опит да намеря опора. Пръстите ми напипаха някаква издатинка и аз увиснах на нея.

— Спокойно — викна Кермън, паникьосано като старица, чиято рокля е пламнала. — Задръж така. Идвам.

— Стой, където си — изпъшках. — Само ще те повлека със себе си.

Опитах се да намеря опора за краката си, но обувките ми само застъргаха по скалата и не намериха нищо. После понечих да се изтегля нагоре, като се опитвах да издърпам цялата си тежест с върховете на пръстите си, но това беше невъзможно. Успях да се изтегля на няколко инча и това беше всичко.

Нещо докосна крака ми.

— Спокойно — извика умолително Кермън и насочи крака ми към рамото си. — Сега се отпусни върху мен и се изтегли нагоре.

— Ще те блъсна надолу, глупако! — изпъшках.

— Хайде! — гласът му трепереше. — Хванал съм се добре. Бавно и сигурно. Не прави нищо прибързано.

Нямаше какво друго да се направи. Прехвърлих тежестта си много предпазливо върху рамото му, после преместих ръката си върху по-здрава опора.

— Започвам — изпъшках. — Става ли?

— Да — отвърна Кермън и аз усетих как се стегна.

Надигнах се на ръце и рамене и се плъзнах нагоре към пода на цепнатината. Легнах запъхтян, докато главата на Кермън не се появи над издатинката и после изпълзях напред и го издърпах до себе си. Легнахме един до друг и само мълчахме.

След малко се изправих несигурно.

— Страхотна нощ ни се очертава — казах и се облегнах на стената на цепнатината.

Кермън ме погледна косо.

— Да — рече. — Ще получа ли медал?

— Не, но ще те почерпя едно питие — отвърнах, поех си дълбоко въздух, забих рамене в стената и вдигнах крака срещу отсрещната стена. Като натисках силно с рамене и крака, успях да достигна седяща позиция между двете стени.

— По този начин ли смяташ да се придвижваш — попита ужасено Кермън.

— Да. Това е стар швейцарски обичай.

— Аз също ли трябва да го направя?

— Освен ако не искаш да останеш тук до края на дните си — отвърнах безчувствено. — Няма друг начин.

Започнах да се придвижвам нагоре. Острите ръбове на скалата се забиваха в лопатките ми. Ставаше бавно, но все пак напредвах. Ако мускулите на краката ми не откажеха, щях да се добера до върха. Ако откажеха обаче, падането щеше да е бързо и болезнено.

Продължавах да се движа. Предпочитах да се изкачвам оттук, пред перспективата да пробвам издатината. Когато изминах една трета от разстоянието, трябваше да спра да почина. Усещах краката си така, сякаш бях пробягал сто мили. Мускулите на бедрата ми трепереха.

— Как е, приятелю? — викна Кермън и насочи фенерчето си към мен.

— Добре. Все още съм цял — отвърнах неуверено. — Изчакай ме да стигна до върха и тогава започвай.

— Качвай се спокойно. Аз не бързам.

Тръгнах отново — бавна работа! Раменете започваха да ме болят. Продължавах да гледам нагоре към осеяното със звезди небе. То сякаш се приближаваше. Може би само се надявах да е така, но това ме вдъхнови да продължа. Дъхът ми излизаше със свистене през стиснатите зъби. Краката ми започнаха да изтръпват. Раменете ми бяха издрани. Нагоре и нагоре. Инч по инч. Знаех, че връщане назад няма. Трябваше или да стигна догоре, или да падна.

Пукнатината започна да се стеснява и това ми подсказа, че минавам покрай издатината. Придвижването стана по-трудно. Коленете ми бавно започнаха да, се допират до брадичката. Полето ми за действие се смаляваше. После изведнъж спрях. Не можех да продължа по-нататък. Над мен пукнатината се беше стеснила до три фута. Стегнах се, извадих фенерчето и насочих лъча към стената над мен. Близо до мен от скалата беше израснал храст. Отдясно имаше тесен издатък — върхът на издатината.

Прибрах фенерчето в джоба си и се протегнах към храста. Хванах се близо до корените му и леко дръпнах. Издържа. Пренесох част от тежестта си върху него. Все още издържаше. После си поех дълбоко дъх, освободих краката си от натиска върху стената и увиснах в пространството. Беше забележителен момент. Храстът се изви, но корените му бяха дълбоки. Залюлях се напред и назад, усещайки как гърбът ми се облива с ледена пот, после се люшнах към издатината и със свободната си ръка потърсих опора. Пръстите ми напипаха някаква цепнатина: недостатъчна, за да ме задържи, но стигаше, колкото да ме спре. Увиснах така, с тяло, опряно в стената на пукнатината и с крака във въздуха С дясната си ръка държах храста, а лявата беше забита в цепнатината Едно погрешно движение и щях да полетя надолу. Беше ме страх и още как. Преживявал съм какви ли не ужасни моменти в живота си, но никой от тях не можеше да се сравнява с този.

Започнах много предпазливо да се изтласквам с дясната и да се издърпвам с лявата ръка Придвижвах се бавно нагоре. Главата и раменете ми се подадоха над издатината. Наклоних се напред и гърдите ми докоснаха ръба й. Увиснах така, почти на края на силите си, Сърцето ми барабанеше. Ушите ми бучаха. След малко събрах достатъчно сили, за да се изкача с още няколко инча Вдигнах едното си коляно и го опрях на издатината. После с ужасна мъка се тласнах напред и се озовах върху нея. Легнах по гръб, без да усещам нищо, освен лудото биене на сърцето си и дрезгавото си дишане.

— Вик!

Гласът на Кермън достигна до мен през тунела на процепа. Издадох дрезгав звук и изпълзях до ръба.

— Добре ли си, Вик?

Гласът му сякаш идваше много отдалече: слаб шепот някъде от мрака. Като погледнах надолу, видях една светлинка, която се движеше напред-назад. Нямах представа, че съм се изкачваш толкова много. Лъчът долу ме накара да потръпна.

— Да — извиках му. — Дай ми една минутка. След малко овладях дишането а нервите си.

— Няма да можеш да го направиш, Джек — викнах. — Ще трябва да ме почакаш, докато намеря въже. Прекалено опасно е. Не се опитвай.

— Откъде ще вземеш въже?

— Не знам. Ще измисля нещо. Чакай там.

Обърнах се и насочих лъча на фенерчето в мрака пред мен. Бях само на около трийсет фута под върха на скалата. Останалата част от пътя беше лесна.

— Тръгвам — викнах му. — Стой там, докато намеря въже.

Следващите трийсет фута ги изкачих направо ходейки и се озовах точно до претрупания с украса басейн. Над мен се извисявате къщата. В един от прозорците се виждаше самотна светлина.

Тръгнах към нея.

IV

Нямаше никой, когато стигнах до верандата и люлеещият се стол изглеждаше съблазнително удобен. Би ми се искало да се отпусна в него и да дремна дванайсет часа.

Един лампион с абажур от жълтосин пергамент хвърляше светлината си в просторната всекидневна. Стъклените врати, които водеха от всекидневната към верандата, бяха отворени.

Когато стигнах в подножието на стълбата към верандата, чух глас и спрях: глас на жена, който беше в дисхармония с тихата лятна нощ, уханието на цветя и голямата жълта луна. Гласът беше висок и писклив. Може би беше и сърдит, а имаше и истерични нотки.

— О, млъкни! Млъкни! Млъкни! — казваше гласът. — Идвай бързо. Достатъчно приказва. Млъкни и ела.

Видях я, коленичила върху големия диван. Малкият й, побелял от напрежение юмрук, стискаше слушалката. Беше с гръб към мен. Светлината на лампата падаше право върху добре оформената й глава и подчертаваше отблясъците на гарвановочерната й коса. Беше облечена със зелени панталони с висока талия и копринена риза от същия цвят. Напомняше за картините на Варга23. Беше неговият тип: дълги крака, тесен ханш, високи гърди, бърза и подвижна като живак.

— Престани! — рече тя. — Защо трябва да продължаваме до безкрайност? Просто ела. Това е единственото нещо, което се иска от теб. — И тресна слушалката.

Не мислех, че положението изисква потайност или кой знае каква хитрост, а не бях и в настроение да се превземам. Краката ми бяха нестабилни, изподран бях, и все още не ми достигаше въздух, а нервите ми бяха обтегнати като спусъка на пищова на крадец, така че влезнах в стаята, без да си правя труда да стъпвам тихо. Стъпките ми по паркета прозвучаха като миниексплозии.

Видях как гърбът й се изопна. Главата й бавно се завъртя. Погледна ме през рамо. Големите й черни очи се разшириха. Настъпи пауза, през която човек можеше да преброи бавно до десет. Не ме позна. Пред нея стоеше някой, който приличаше на занемарен моряк о парцаливи бели панталони, с дупка на едното коляно, с риза, която всяка пералня би върнала с бележка, че се извинява и покрито с мръсотия лице.

— Здравей — казах тихо. — Помниш ли ме? Аз съм Малой, приятелчето ти.

Спомни си. Пое си дълбоко въздух, стана от дивана и се изправи неуверено върху малките си, добре оформени стъпала.

— Как дойде? — попита тя. Лицето и гласът й бяха безизразни като гънките на ризата й.

— Изкачих се по скалата. Някой път, когато ти до-скучае, трябва да опиташ — отвърнах и влезнах по-на-вътре в стаята. — Полезно е и за фигурата. Не че на твоята й е необходимо.

Тя сви палеца си и се взря в него. После го захапа неуверено.

— Още не си я видял — отвърна тя.

— „Още“ ли е ключовата дума в изречението? — попитах, гледайки в нея.

— Може би. Зависи от теб.

— Така ли? — седнах. — Ще пийнем ли? Не съм мъжът, който бях. Ще видиш, че след уискито рефлексите ми ще са по-добри.

Тя се запъти през всекидневната към барчето.

— Истина ли е това за скалата? — попита. — Никой досега не се е изкачвал по нея.

— Леандър24 преплувал Хелеспонт, а Херо не била и на половина толкова хубава, колкото теб — отвърнах.

— Искаш да кажеш, че наистина си я изкачил? — Тя се върна с голяма чаша, пълна догоре с уиски и лед. Чашата изглеждаше много по-съблазнителна от нея, но не й го казах.

— Изкачих я — отвърнах и взех питието. — За прекрасните ти черни очи и за фигурата, която не съм видял… още.

Тя застана до мен и ме наблюдаваше как изпих една трета от съдържанието. После запали цигара с твърда като скалата, за която говорехме, ръка, извади я от червените си чувствени устни и ми я подаде.

Пръстите ни се докоснаха. Кожата й пареше.

— Сестра ти тук ли е? — попитах и оставих внимателно чашата на масичката за кафе до мен.

Тя отново разгледа замислено палеца си, после ме погледна с ъгълчетата на очите си.

— Джанет е мъртва. Умря преди две години — отвърна.

— Откакто ми го каза, направих доста открития — рекох. — Знам, че момичето, което майка ти е държала-затворено в санаториума около две години, е сестра ти Джанет. Да ти кажа ли точно колко знам?

Тя направи лека гримаса и седна.

— Ако желаеш — отвърна.

— Някои неща са предположения. Може би ще ми помагаш, докато разказвам? — рекох, като се отпуснах по-удобно в стола. — Джанет е била любимката на баща ти. И ти, и майка ти сте знаели, че той смята да й остави по-голямата част от парите си. Джанет се е влюбила в Шерил, който също е бил наясно, че тя ще наследи всичките тези пари. Шерил беше доста лъскав тип, a на теб такъв вид мъже ти харесват. Двамата сте имали тайна връзка, но Джанет е разбрала и е развалила годежа. Между вас двете е възникнал скандал. Едната от вас е грабнала ловджийската пушка. Точно тогава е влезнал баща ви. Ти ли го застреля или Джанет?

Тя запали цигара, пусна клечката в пепелника и едва тогава каза:

— Има ли значение? Аз бях, ако те интересува.

— По същото време в къщата е имало сестра — Анона Фрийдландър. Защо беше там?

— Майка ми не беше много наред — отвърна тя просто. — Смяташе, че и аз не съм, така че убеди татко, че имам нужда от грижи и изпрати сестра Фрийдландър да ме шпионира.

— Сестра Фрийдландър е искала да извика полицията, когато ти си застреляла баща си, нали?

Тя кимна и се усмихна. Усмивката не достигна до безизразните, черни като катран очи.

— Майка каза, че ще ме затворят, ако се разбере, че съм го застреляла. Сестра Фрийдландър се държеше като глупачка. Майка я взе обратно в санаториума и я затвори. Това беше единственият начин да я накараме да мълчи. После Джанет настоя да затворят и мен и майка трябваше да се съгласи. Изпрати ме тук. Това е нейната къща. Джанет си мислеше, че съм в санаториума. После разбра, че не съм, но не знаеше къде съм. Мисля, че това е била причината да ти пише. Смятала е да те помоли да ме намериш. После сестра Фрийдландър получи инфаркт и умря. Това беше прекалено удобен случай, за да го пропуснем. Майка и Дъглас занесоха тялото й в Крестуейс. Майка казала на Джанет, че искам да я видя и тя отишла в санаториума. Затворили я в стаята на сестра Фрийдландър, а нея сложиха в леглото на Джанет. Идеята беше страхотна, не мислиш ли? Повиках д-р Бюли, който живееше наблизо. Не се сети, че мъртвата жена не е Джанет и подписа смъртния акт. След това беше лесно. Изпълнителите на завещанието не заподозряха нищо и аз получих парите. — Тя се наклони, за да изтръска пепелта от цигарата и продължи със същия равен, безразличен глас. — Онова, което ти казах за Дъглас, беше истина. Това влечуго тръгна срещу мен, опита се да ме изнудва и ме накара да купя „Дрийм Шип“. Камериерката на Джанет също ме изнудваше. Тя знаеше, че Джанет не е умряла. После се появи ти. Мислех, че ако ти разкажа част от историята, Дъглас ще се уплаши, но не стана така. Той искаше да те убие, но аз не му позволих. Идеята да отидеш в санаториума беше моя. Не мислех, че ще измъкнеш Джанет оттам. Щом разбрах къде се намира тя, накарах хората на Шерил да я доведат тук.

— Твоя ли беше идеята да застрелят бащата на сестра Фрийдландър?

На лицето й се изписа отвращение.

— Какво друго можех да направя? Ако той ти беше казал, че тя е имала болно сърце, щеше да разбереш каква е работата. Бях изпаднала в паника. Помислих си, че ако го убием и успеем да измъкнем досието й от полицията, ще можем да продължим. Но сега ми се струва безнадеждно.

— Значи Джанет е тук?

Тя вдигна рамене.

— Да, тук е.

— И ти се опитваш да решиш какво да правиш с нея?

— Да.

— Нещо да ти е хрумнало?

— Може би.

Допих питието си. Имах нужда.

— Ти си застреляла Шерил, нали? И си подпалила кораба?

— Доста неща си научил.

— Ти го направи, нали?

— Ами да. Знаех, че ще ме предаде, ако полицията го хване. Така или иначе, той вече беше неудобен. Много забавно беше да подпаля тоя кораб. Винаги съм го мразила. Добре ли гореше?

Казах, че е горял много добре.

Седяхме известно време като се гледахме.

— Чудя се нещо — рече неочаквано тя. — Не бихме ли могли да станем съдружници? Струва ми се толкова безсмислено да давам всичките тези пари на някакви мухлясали дърти учени. Трябва да са останали почти два милиона.

— И как ще станем съдружници?

Тя захапа палеца си и се замисли как щяхме да станем съдружници.

— Разбираш ли, тя ми е сестра. Не мога да я държа дълго тук. Ако научат, че е жива, ще загубя парите. По-добре би било да умре.

Не отговорих нищо.

— Три или четири пъти отивах там с пистолет — продължи тя след дълга пауза. — Но всеки път, когато се канех да натисна спусъка, нещо ме спираше. — Погледна ме и каза: — Ще ти дам половината от парите.

Загасих цигарата си.

— Да не би да предлагаш аз да го направя?

Този път празната й усмивка стигна до очите.

— Помисли си какво би могъл да направиш с толкова пари.

— Мисля, но още не съм ги получил.

— О, ще ти ги дам. Още сега ще напиша чек.

— Винаги можеш да анулираш чека, след като вече съм ти свършил работата, нали? Можеш да ме застреляш, както застреля Шерил — рекох и й хвърлих един от тъпите си погледи.

— Когато кажа нещо, го правя, а когато обещая нещо, го изпълнявам — отвърна търпеливо тя. — А освен топа, можеш и да ме имаш.

— Мога ли? — опитах се гласът ми да не прозвучи толкова неентусиазирано, колкото се чувствах. — Чудесно — станах. — Къде е тя?

Тя ме погледна, лицето й беше безизразно, но някъде горе на лявата й буза един нерв започна да трепка.

— Ще го направиш ли?

— Не виждам защо не. Дай ми пистолета и ми кажи къде е тя.

— Не искаш ли първо да напиша чека?

Поклатих глава.

— Вярвам ти — отвърнах и се надявах, че не съм прекалил с тъпия поглед.

Тя посочи една врата в другия край на стаята, която беше точно срещу вратата към верандата.

— Там е.

Станах.

— Тогава ми дай пистолета. Трябва да изглежда като самоубийство.

Тя кимна.

— Да, мислех си за това. Нали… нали няма да й причиниш болка?

Сега в очите й се появи празнота. Умът й сякаш беше някъде далеч.

— Пистолетът — повторих и я докоснах.

— О, да — тя потръпна, намръщи се и се огледа разсеяно. — Беше някъде тук. — Нервът подскачаше като жаба под кожата й. — Мисля, че трябва да е в чантата ми.

Чантата беше в едно от креслата. Тя се насочи натам, но аз я изпреварих.

— Не си прави труда — рекох. — Аз ще го взема. Седни и се успокой.

Взех чантата и отворих закопчалката.

— Не я отваряй, Малой! Обърнах се бързо.

На прага на верандата стоеше Менфред Уилет. В ръката му имаше автоматичен пистолет, който беше насочен към мен.

V

Морийн извика пронизително:

— Глупак такъв! Защо не изчака? Щеше да го направи! Тъпо, безмозъчно същество такова!

Студените очи на Уилет се преместиха от мен върху нея.

— Разбира се, че нямаше да го направи — отвърна той грубо. — Трябваше му пистолетът ти. Сега мълчи и ме остави да се оправям.

Тя се наежи и се хвърли към мен. Тъмните й очи светеха трескаво.

— Нямаше ли да го направиш? — попита тя. — Нямаше ли?

Поклатих глава.

— Не — отвърнах и й се усмихнах.

— Това продължи достатъчно дълго — каза Уилет и влезна в стаята. — Седни — приближи се той до мен. — Искам да си поговорим. Ти също седни. — Това се отнасяше за Морийн.

Аз седнах, но тя — не. Стоеше неподвижно и гледаше Уилет. Острите й малки зъби гризяха палеца.

— Седни — повтори той и насочи пистолета си към нея. — И ти си луда като майка си. Време е да бъдеш сложена под контрол.

Тя се усмихна и се насочи към креслото, в което беше чантата й. Седна, кръстоса крака и продължи да дъвче палеца си.

Уилет застана пред празната камина. Пистолетът беше на равнището на кръста му и сочеше някъде между Морийн и мен Лицето му беше мрачно и угрижено, очите му се местеха от нея към мен и обратно.

— Къде е Джанет? — попита той.

Тъй като Морийн не отговори, аз посочих към вратата срещу верандата.

— Казва, че е там.

— Добре ли е?

— Доколкото знам.

Той се поотпусна, но не свали пистолета.

— Осъзнаваш ли, че от всичко това все още могат да се извлекат много пари, ако се съюзиш с мене? — рече той. — Все още можем да овладеем нещата. Грешката ми е, че й оставих прекалено много свобода. Не мислех, че може да бъде толкова опасна Знаех, че е неуравновесена Майка й беше такава. Но мислех, че са безобидни. Щях да започна да действам по-рано, но Шерил ми попречи. Сега, след като тай е мъртъв, ще е лесно. Ти си единствената пречка. Ще държиш ли устата си затворена, ако получиш петдесет хиляди?

Вдигнах вежди.

— Тя току-що ми предложи милион.

Той направи нетърпелив жест.

— Виж, това е делово предложение. Да не си губим времето. Тя няма милион. Нямаше да ти даде нищо, дори и да имаше какво. Не тя ще получи застраховката на „Дрийм Шип“, а аз.

— Какво ще стане с нея? — попитах и погледнах към Морийн, която ми хвърли безизразен празен поглед с безизразните си празни очи.

— Ще уредя да бъде настанена в лудница. За нея няма друг избор, освен ако не иска да бъде предадена на полицията и съдена за убийство — отвърна Уилет тихо и забързано. — Всичко може да се уреди без много шум. Джанет едва ли ще ни създава неприятности. Мога да я убедя да направи каквото й кажа. Тя ще си получи парите, а ние двамата ще вземем застраховката на „Дрийм Шип“.

— Изясни ми едно нещо — казах. От самото начало ли кроеше този малък план?

— Няма защо да навлизаме в подробности — отвърна грубо той.

— Идеята беше негова — обади се Морийн. — Всичко, от началото до края, беше негова идея. Той спекулираше с парите от наследството. Джанет разбра. Той беше този, който убеди майка ми да затвори Джанет в санаториума. Ако не беше Дъглас, щеше да затвори и мен.

— Млъкни! — изръмжа Уилет и лицето му придоби сурово изражение.

— Предполагах, че има нещо такова — казах. — Някой от хората, които управляваха имуществото, не можеше да не е замесен. Започнах да се съмнявам в теб, когато видях, че нямаш желание да уведомиш останалите попечители. После, когато Джанет беше отвлечена от апартамента на секретарката ми, вече бях сигурен Никой освен теб, мен и Пола не знаеше, че Джанет е там.

— Какво значение има? — прекъсна ме Уилет нетърпеливо. — Ако не бяха Шерил и тази луда жена, всичко щеше да е наред. Но убийствата не одобрявам. Откакто те започнаха тази игра, реших, че трябва да я спра. И тя може да бъде спряна. Ще се спогодим ли? Ще разделя парите от застраховката с теб на половина.

— Ами ако не се съглася?

— Готов съм за бягство — отвърна. — Не искам да се махам, но где го направя, ако се наложи. Ще трябва да ви задържа тук, докато прибера застраховката. Няма да е лесно, но може да се направи. Все пак, ако си умен, ще ми станеш съдружник.

Погледнах към Морийн.

— Нямаш ли какво да кажеш за всичко това?

— Тя няма какво да каже — намеси се нетърпеливо Уилет. — Или ще отиде в лудницата, или в затвора. Прекалено опасна е, за да остане на свобода.

Не му обърнах внимание и повторих:

— Няма ли нещо, което би искала да кажеш?

Тогава тя се усмихна: стегната, твърда малка усмивчица.

— Не, но има нещо, което смятам да направя.

Трябва да беше държала пистолета скрит отстрани в креслото през цялото време. Изстрелът прозвуча като гръмотевица. Барутният огън от изстрела подпали тапицерията на стола.

Уилет изпусна пистолета си и направи няколко не-сигурни стъпки напред с притиснати към гърдите ръце. Видях го да се свлича на колене и в същия момент се хвърлих през малкото разстояние, което делеше моя стол от нейния. Извих китката й точно, когато пистолетът се насочваше към мен. Той изгърмя и усетих барутният огън от изстрела да обгаря врата, ми. Сгромолясахме се на пода — тя, аз и столът. Измъкнах оръжието от ръката й, ударих я силно и се изправих на крака.

— О’кей, о’кей, по-спокойно — викна ми Мифлин откъм вратата на верандата. Двамата с Джек Кермън влезнаха в стаята.

— Добре ли си, Вик? — попита Кермън.

— Да, чухте ли всичко това?

— Чухме го — рече Мифлин. — Зле ли е ранен? — погледна към Уилет.

— Внимавайте! — извиках и скочих напред.

Морийн се беше хвърлила към вратата за верандата. Опитах се да я хвана, но тя беше прекалено бърза. Изтича на верандата и после надолу по стълбите.

— Мъртъв е — чух да казва Мифлин отвратено, когато с Кермън се затичахме след нея.

Когато стигнахме до първата тераса, тя вече беше на четвъртата. Хванах Кермън и го задържах.

— Остави Мифлин да я преследва, ако иска — казах аз.

Мифлин изтрополи по стъпалата на терасата и спря при нас.

— Къде отиде тя? — попита.

Посочих му.

Биваше я в бягането — вече беше стигнала най-долната тераса. Мифлин се спусна след нея, после спря. Тя тичаше право към ръба на скалата. Продължи да тича и след това…

Известно време останахме неподвижни, ослушвахме се и чакахме, но не чухме нищо. Като че ли пространството между скалата и морето се беше разтворило и я беше погълнало.

— Това беше най-добрият път за нея — рекох и тръгнах обратно към къщата. Повдигаше ми се. Дори и да беше луда, все пак беше красива, а аз винаги изпитвах съжаление, когато нещо красиво си отидеше.

Когато стигнахме до верандата, попитах:

— По скалата ли се изкачи?

Кермън кимна.

— Изкачих се по издатината — уточни той и силно потрепери. — Вероятно ще го сънувам до края на дните си. Пола е някъде наоколо. Търси Джанет Кросби.

— Сега ще трябва да обясним всичко това на Бран-дън — казах когато Мифлин се върна задъхан. — Ще бъде доста забавно.

— Станала е на пихтия — съобщи той и ни погледна сърдито. — Е, хайде, умници такива, влизайте вътре и говорете!

Ние влезнахме и говорихме.