Положи я сред лилиите

I

Звънецът иззвъня, платиненорусата блондинка измъкна добре очертаните си форми иззад бюрото и тръгна към мен. Каза ми, че мистър Уилет ще ме приеме веднага. Говореше като че ли беше в църква и гледаше, сякаш е трябвало да бъде в първата редица на красавиците на Изи Джейкъб в Оркидския салон на красотата.

Последвах полюшкващите се хълбоци през приемната към кабинета. Тя почука на вратата със смарагдовозелен нокът, отвори я и, докато оправяше сламенорусата си къдрица, съобщи: „Мистър Малой е тук“.

Отдръпна се настрани, подканвайки ме да вляза. Влезнах.

Уилет се беше загнездил зад суперголямото си бюро и се взираше подозрително в нещо, което приличаше на завещание и вероятно беше такова. Между двата му пръста димеше дебела цигара със златиста ивица. Махна ми към един стол, без да ме погледне.

Платиненорусата блондинка се оттегли. Наблюдавах я. На прага тя удари хълбока си така, че той се изви под черния гланц на копринената й рокля. Съжалявах, когато вратата се затвори зад нея.

Седнах и насочих поглед към вътрешността на шапката си, като се опитвах да си спомня кога я бях купил. Изглежда беше преди много, много време. Фирменият знак на шапкаря не се четеше. Обещах си, че ще си купя нова шапка, ако успеех да убедя Уилет да участва с още пари. Ако не успеех, можех да мина и с тази.

Мислех си за всичко това, за да убия времето. Уилет изглеждаше потънал в юридически мъглявини: картина на виден адвокат, който прави пари. Човек почти, чуваше как доларите се изливат в банковата му сметка.

— Цигара? — попита неочаквано и разсеяно. Без да откъсва поглед от купчината документи, които стискаше в ръката си, той бутна сребърната табакера към мен.

Взех една от дебелите цигари с позлатена ивица, които намерих в табакерата, и я запалих. Надявах се, че ще ме накара и аз да се почувствам като човек, който прави пари, но това не стана. Цигарата изглеждаше много по-добре, отколкото беше на вкус: с тези цигари обикновено е така.

После неочаквано, точно когато вече се готвех да подремна, той захвърли документите в подноса, премести стола си напред и каза:

— Е, мистър Малой, хайде да започваме. След десет минути имам друга среща.

— Тогава по-добре да се видим някой друг път — отвърнах. — Няма да свършим за десет минути. Не знам на колко оценявате работите на Кросби, но сумата трябва да е порядъчно голяма. Не насочите ли цялото си внимание към тях, няма да се учудя, ако не след дълго те вече не са във ваши ръце.

Това го подразни. Погледна ме мрачно, загаси изкушената си до половината цигара и се наклони напред през бюрото.

— Какво точно имате предвид?

— В подробности ли да ви го кажа или желаете само един бегъл поглед? — попитах. — И в двата случая ще бъде неприятно, но с подробности това поне ще стане постепенно.

— Колко време ще отнеме?

— Половин час, може и повече, а после ще поискате да ми зададете въпроси. Да речем — час, може би малко повече. Но няма да ви доскучае.

Той захапа долната си устна, намръщи се, взе телефонната слушалка и отмени три поредни срещи. Виждах, че това му причинява болка, но все пак го направи. „Десетминутен разговор с човек като Уилет би струвал стотачка, вероятно и повече — за него, не за теб.“

— Давайте — подкани ме той и се облегна в стола. — Защо досега не се свързахте с мен?

— Това ще е част от разказа ми — отвърнах и пуснах шапката си под стола. Имах чувството, че не след дълго ще си купя нова. — Прекарах последните пет дни в лудница.

Нямах намерение отново да го ядосвам с дреболии. Той изсумтя, но изражението му не се промени.

— Преди да започна — рекох, — може би ще ми кажете нещо за банковата сметка на мис Кросби? Хвърлихте ли й един поглед?

Той поклати глава.

— Банкерът ми отказа и съвсем правилно. Ако ми я беше показал и се беше разчуло, щеше да загуби сметката, а това са много пари. Но все пак ми каза, че парите от застраховката са били обърнати в чекове на приносител и са изтеглени от банката.

— Каза ли кога?

— Малко след легализирането на завещанието.

— Написахте ли писмо на мис Кросби да дойде да се видите?

— Да. Ще намине утре следобед.

— Кога й писахте?

— В четвъртък — преди пет дни.

— С обратна поща ли ви отговори?

Той кимна.

— Тогава не мисля, че ще дойде на срещата. Както и да е, ще видим. — Изтръсках пепелта в сребърния му пепелник. — О’кей, с това точките, които си бяхме набелязали заедно, са изчерпани. Сега най-добре е да започвам с разказа си.

Разправих му как Макгро и Харстъл са наминали да ме видят. Той ме слушаше, потънал в стола си, а очите му бяха непроницаеми като фарове. Нито се разсмя, нито заплака, когато му описах как са ме пребили. Не беше се случило на него, тогава защо трябваше да му пука? Но когато му казах как Морийн се е появила на сцената, веждите му се смръщиха и той си позволи лукса да почука с нокти по ръба на бюрото. Най-вероятно това беше начинът, по който обикновено показваше вълнението си.

— Заведе ме в една къща в скалите на изток от магистралата за Сан Диего. Каза, че е нейна — хубаво място, ако човек си пада по къщи, които струват купища пари и са достатъчно шик, за да приютят филмова звезда. Знаехте ли, че има такава къща?

Той поклати глава.

— Седнах и си поговорихме — продължих. — Тя искаше да знае защо се интересувам от нея и аз й по-казах писмото на сестра й. По една или друга при-чина тя изглеждаше изплашена. Не се преструваше, наистина се страхуваше. Попитах я дали са я изнудвали по онова време и тя ми отговори, че не са и че вероятно Джанет е искала да й създаде неприятности. Обясни, че Джанет я е мразела. Така ли беше?

Сега Уилет си играеше с ножа за писма. Лицето му беше напрегнато, погледът му — угрижен.

— Дочух, че не се разбират, нищо повече. Нали знаете как е с доведените сестри.

Отвърнах, че знам как е с доведените сестри.

Изминаха няколко минути. Единственият звук стаята беше деловото тиктакане на часовника върху бюрото на Уилет.

— Продължавайте — подкани ме той рязко. — Какво още каза тя?

— Както ви е известно, Джанет и един мъж на име Дъглас Шерил са били сгодени. Онова, което вероятно не знаете е, че Шерил е тъмна птица — стопроцентов мошеник. По думите на Морийн, тя го е от-мъкнала от Джанет.

Уилет не отговори. Чакаше.

— Момичетата имали разправия, която преминала в бой — продължих. — Джанет грабнала ловджийска-та пушка. Появил се старият Кросби, опитал се да й я отнеме и бил застрелян.

За момент помислих, че Уилет ще скочи през бюрото, но той се овладя и рече с глас, който сякаш идваше изпод пода:

— Морийн ли ви каза това?

— Ами да. Искаше да снеме този товар от плещите си. Сега чуйте още нещо, което ще ви хареса. Случилото се трябвало да бъде потулено. Сбъркал съм в това, че д-р Салзър е подписал смъртния акт. Не е бил той. Мисис Салзър го е подписала. Според думите й тя е дипломиран лекар и приятел на семейство Кросби. Едно от момичетата й се обадило, тя отишла и уредила нещата. Лесуейс, който не е от хората, създаващи неприятности на богатите, приел версията, че Кросби е почиствал пушката и се е застрелял неволно. Повярвал е на думите им. Както и Брандън.

Уилет запали цигара. Приличаше на гладен човек, на когото са дали пай без никакъв пълнеж.

— Продължавайте — рече той и се облегна назад.

— По една или друга причина по това време в къщата се е намирала медицинската сестра Анона Фрийдландър, която е видяла всичко. Мисис Салзър не е от хората, които биха поели какъвто и да било риск, така че затворила сестрата, за да е сигурна, че няма да проговори. Оттогава е била държана в тапицирана килия в санаториума на Салзър.

— Искате да кажете — против волята й?

— Не само против волята й, но през тези две години те непрекъснато са я помпали с наркотици.

— Нали не намеквате, че на Морийн Кросби това й е било известно?

— Не знам.

Уилет започна да диша тежко. Мисълта, че богат клиент като Морийн Кросби може да бъде съден за отвличане изглежда го шокира, макар че затрудненото положение на Анона Фрийдландър не го накара дори да трепне.

— Между другото, в случай, че сте изпитали някакво съчувствие към нея, искам да ви кажа, че снощи измъкнахме Анона Фрийдландър от санаториума.

— О?! — изглеждаше объркан. — Има ли вероятност да създаде някакви неприятности.

Отправих му злъчна усмивка.

— Бих казал, че е повече от вероятно. Вие например не бихте ли предприели нещо, ако ви бяха държали затворен две години само защото някакви богаташи не искали името им да се появи във вестниците?

Той подпря с пръст бузата си и се замисли дълбоко.

— Може би бихме могли да й дадем някакво обезщетение — рече накрая, но видът му не беше много доволен. — Май ще е най-добре да я видя.

— Никой няма да я види преди тя да е готова за това. Засега тя не знае жива ли е или мъртва. — Загасих цигарата и запалих една от моите. — Трябва да бъде съобщено за отвличането в полицията. Щом това стане, цялата тая гадна история ще излезе на първите страници във вестниците. Тогава ваше задължение ще бъде да предадете милионите на Кросби на Центъра за изследвания. Те може да пожелаят, а може и да не пожелаят да поемат грижата за парите: по-вероятно е да не пожелаят.

— Още една причина, за да искам да говоря с нея — настоя той. — Обикновено тези неща могат да се уредят.

— Не бъдете толкова сигурен. Освен това, остава и малкият инцидент с мен — рекох кротко. — Аз също бях отвлечен и ме държаха като затворник пет дни и също бях напомпан с известна доза наркотици. Още едно нещо, за което трябва да се съобщи в полицията.

— Защо ще се отказвате от такава хубава работа? — отвърна той и за първи път, откакто бях в стаята, си позволи да се усмихне леко. — Тъкмо смятах да ви предложа допълнителен хонорар: да речем още петстотин долара.

Това направи новата ми шапка сигурна.

— Изкушавате ме. Можем да го наречем застраховка срещу риск — казах. — Но ще трябва да бъде извън заплащането за работата, която вършим.

— Дадено.

— Е, вероятно можем да оставим Анона Фрийдландър за момента и да продължим с историята. Има още доста и колкото по-нататък отиваме, толкова по-хубаво става.

Той бутна стола си назад и стана. Гледах го как се отправя към барчето до отсрещната стена и се връща с бутилка „Хай & Хай“ и две малки чаши.

— Пиете ли от това нещо? — попита, сядайки.

Отвърнах, че пия, когато ми се удаде случай.

Той наля две питиета, бутна едното към мен, изля другото в гърлото си и веднага напълни отново чашата си. Сложи бутилката помежду ни.

— Сипвайте си.

Отпих от уискито. Беше много хубаво: най-добрият алкохол, който бях пил от месец. Помислих си колко забавно беше как един прочут адвокат може да се разпусне, когато види, че насреща му се задава неприятност с неговото име, изписано върху нея.

— По думите на Морийн, смъртта на Кросби гризяла съвестта на Джанет — продължих. — Може и така да е било, но начинът, по който го е показвала, е бил доста странен. Трябваше да предположа, че не би следвало тя да има желание да играе тенис или да ходи насам-натам в подобен момент, но явно го е правела. Както и да е, пак по думите на Морийн, Джанет се е самоубила шест или седем седмици след случилото се. Взела арсеник.

Миниатюрна капчица уиски се изтърколи от чашата на Уилет върху попивателната.

— Господи! — рече той под носа си.

— Това също било потулено. Случило се така, че мисис Салзър отсъствала и Морийн и д-р Салзър повикали д-р Бюли — безобиден стар козел. Казали му, че Джанет е страдала от злокачествен ендокардит и той услужливо написал смъртния акт. Джанет имала лична камериерка — Юдора Дру, която вероятно е чула Морийн и Салзър, докато съчинявали тази история. Притиснала ги и те й платили. Научих за нея и отидох да я видя. Тя беше достатъчно хитра, за да ме преметне и да се обади на Салзър да му съобщи, че след като й предлагам петстотин долара за информацията, ще си затваря устата, ако той пожелае да вдигне цената. Мисис Салзър е имала отговор на това. Изпратила един бивш убиец, който в момента работел в санаториума, да я вразуми. Според мисис Салзър, той се разгорещил и я убил.

Уилет си пое дълбоко въздух и отпи като човек, който наистина има нужда да си пийне.

— Икономът на семейството, Джон Стивънс, също знаеше или подозираше нещо — продължих аз. — Тъкмо го убеждавах да проговори, когато шестима жабари, работещи за Шерил, го отвлякоха. Те се отнесли малко по-грубо с него и той от само себе си хвърлил топа, но това си остава убийство. Харесва ли ви?

— Продължавайте — каза той решително.

— Спомняте си сестра Гърни, нали? Мисис Салзър признава, че я е отвлякла, само че, според думите й, тя сама е паднала, когато слизала по аварийната стълба и си счупила врата. Мисис Салзър я скрила някъде в пустинята. Това също е убийство.

— Невероятно — рече Уилет. — Не мога да повярвам.

— Звучи невероятно единствено заради мотива. Имаме двама души — мисис Салзър и Шерил, които извършват три убийства, да оставим настрана отвличането на Анона Фрийдландър и моето, само за да спасят едно момиче от вестникарската врява. Ето кое прави историята невероятна. Мисля, че в цялата работа има много повече, отколкото знаем. Мисля, че теза двамата се опитват да попречат на някоя много плодовита котка да изскочи от торбата и искам да разбера що за котка е това.

— Не са вестниците, които ги тревожат — каза Уилет. — Забележете какви пари са замесени.

— Да, но продължавам да смятам, че има някаква неизвестна котка, която още не сме открили. Възнамерявам да я потърся. Както и да е, продължавам. Още не съм приключил. Най-силният удар е за накрая. Морийн ми каза, че когато получила парите, Шерил се променил. Превърнал се в изнудвач. Заплашил я с мълвата, която ще пусне, че понеже го е отмъкнала от Джанет, Джанет е убила баща си, а после се е самоубила. Но ако Морийн му купела „Дрийм Шип“, щял да си трае и тя му купила „Дрийм Шип“: затова е превърнала парите от застраховката в чекове на приносител. Дала е чековете на Шерил. Представете си как ще пропищят вестниците, ако се разбере, че Морийн Кросби стои зад хазартния кораб. Няма ли това да пусне всичките пари на Кросби в пазвата на Изследователския център?

Уилет успя да придобие позеленял вид, без в действителност да позеленее.

— Тя е купила „Дрийм Шип“? — изрече сковано той.

— Така ми каза. Довери ми също, че се страхува от Шерил и точно в този драматичен момент Шерил се появи лично. Той обяви, че ще набута Морийн на място, където никой няма да я намери и че ще се отърве от мен по същия начин. Тъкмо започвах да споря с него, когато някой отзад ме цапна по главата и се събудих в санаториума на Салзър. Няма да си губим времето с онова, което се случи там. Достатъчно е да се каже, че моят помощник успял да излъже Лесуейс, че е прочут писател и си бе издействал да бъде поканен на ежемесечното посещение на градските съветници в лудницата. Намери ме и ме измъкна, а взехме с нас и Анона Фрийдландър. Онова, което трябва да разберем е, дали Шерил е изпълнил заканата си да скрие Морийн. Ако тя не се появи утре, хващам се на бас, че е скрита: вероятно на кораба на Шерил. Но ако се появи, ще съм склонен да мисля, че е вътре в тази работа, заедно с останалите и че ме е завела в къщата си, за да може Шерил да ме пипне.

Уилет си наля още една чашка с не особено стабилна ръка.

— Не ми се вярва да е така — рече той.

— Ще видим. Ако Шерил я държи, имате ли някаква възможност да наложите запор на парите й?

— Изобщо нямам никаква власт над парите й. Всичко, което бих могъл да направя, е да се обяви пред другите попечители, че е нарушила условията в завещанието.

— Кои са другите попечители?

— Мистър Глин и мистър Копли, шефовете ми, които, разбира се, са в Ню Йорк.

— Трябва ли да се разговаря с тях?

— Не на този етап — отвърна той и се почеса по устата. — Ще бъда откровен с вас, мистър Малой. Те ще изпълнят клаузите в завещанието без всякакво колебание и без да вземат под внимание, че момичето може да е невинно. Според моите разбирания завещанието е прекалено сурово. Кросби е поставил условието, че появи ли се името на Морийн във вестниците, парите преминават към Изследователския център. Допускам, че донякъде му е било писнало от лудориите й, но не е осъзнавал, че дава оръжие в ръцете на някой безскрупулен изнудвач. И най-вероятно това е, което се е случило.

— Хрумна ли ви, че прикривате три убийства? — попитах, като си сипах нова чашка. От всички тези приказки устата ми беше пресъхнала. — Засега Бран-дън не се е задълбал, защото се бои от парите на Кросби, но ако фактът, че Морийн има нещо общо с тези убийства, излезе наяве, той ще трябва да забрави за парите й и да предприеме нещо. Тогава двамата с вас ще се окажем в доста тежко положение.

— Ще трябва да приложим към нея презумпцията за невинност — каза неспокойно Уилет. — Никога няма да си простя, ако загуби несправедливо парите си, защото сме действали прекалено прибързано. Ами тази Фрийдландър? Колко време ще мине преди да може да говори?

— Не знам. Като я гледам, ще й трябва известно време. Дори не може да си спомни коя е.

— В болница ли е?

Поклатих глава.

— Секретарката ми, мис Бенсинджър, се грижи за нея. Извиках лекар, но той не може нищо да направи. Каза, че било въпрос на време. Днес отивам в Сан Франциско да се срещна с баща й. Появата му може да помогне на паметта й.

— Ще поемем разходите — рече Уилет. — Записвайте всичко на наша сметка. — Запали друга цигара. — Каква ще е следващата стъпка?

— Ще трябва да почакаме и да видим дали Морийн ще се появи. Ако не се появи, ще отида на „Дрийм Шип“ да видя дали е на борда. Има и някои други крайчета в тази картинка, които изследвам. В момента има доста хлабави нишки, които трябва да се натегнат.

На вратата се почука, платиненорусата блондинка влезе кръшно и се насочи към бюрото на Уилет.

— Мисис Полард започва да става нетърпелива — измърмори тя. — Току-що пристигна и това съобщение. Помислих си, че трябва веднага да го видите.

Тя му подаде някакво листче. Той прочете онова, което беше написано на него и вдигна вежди.

— Добре. Кажете на мисис Полард, че ще я приема след пет минути — рече той и ме погледна. — Мис Кросби няма да дойде утре. Както изглежда, заминава на екскурзия в Мексико.

— Кой се е обадил? — попитах, като се приведох напред.

— Не каза кой е — отвърна платиненорусата блондинка на Уилет. — Каза, че се обажда от името на мис Кросби и попита дали бих ви предала съобщението веднага.

Уилет повдигна вежди и ме погледна. Аз поклатих глава.

— Добре, мис Палмитър — рече той. — Това е всичко.

Измъкнах шапката си изпод стола и станах.

— Май ще трябва да посетя „Дрийм Шип“ — отбелязах.

Уилет прибра уискито и двете чаши.

— По-добре не ми говорете за това — отвърна той. — Ще бъдете внимателен, нали?

— Ще се учудите колко внимателен ще бъда.

— Може и да е заминала за Мексико — предположи той със съмнение.

Усмихнах му се леко, но той не ми отвърна със същото.

— До скоро — казах и излезнах в приемната.

В един от фотьойлите седеше и дишаше тежко дебела, натруфена жена с перли, колкото мариновани лукчета, около врата. Когато минавах покрай нея на път за вратата, тя ми хвърли леден поглед.

Обърнах се към платиненорусата блондинка и опитах въздействието на усмивката си върху нея.

Тя ококори очи, погледна ме с празен поглед и после се извърна настрани.

Измъкнах се навън, а усмивката ми увисна в пространството като нежелано бебе, оставено на прага.

II

Когато влезнах, Джек Кермън тъкмо показваше на Трикси, моята телефонистка, как Грегъри Пек целува изпълнителките на главните роли. Двамата се отлепиха един от друг, малко по-бавно от гръмотевица, но не по-бавно. Трикси рязко седна на мястото си и започна да включва и изключва щепселите, като се опитваше неуспешно да покаже усърдие.

Кермън ми отправи тъжна, но самодоволна усмивка, поклати печално глава и ме последва в кабинета.

— Защо трябваше да го правиш? — попитах, отидох до бюрото и отворих едно чекмедже. — Не е ли прекалено млада?

Кермън се усмихна подигравателно.

— Не, ако се съди по начина, по който действа — отвърна той.

Извадих моя 38-калибров полицейски пистолет и го пъхнах в страничния си джоб заедно с няколко резервни пълнители.

— Имам новини — рече Кермън малко опулено. — Искаш ли да ги чуеш?

— Ще ми ги кажеш в колата. Двамата с теб отиваме във Фриско.

— Въоръжени?

— Да. Отсега нататък няма да поемам никакви рискове. Носиш ли си патлака?

— Мога да го взема.

Обадих се на Пола, докато го нямаше.

— Как е тя? — попитах, когато вдигна.

— Горе-долу, все така. Д-р Мансъл току-що беше тук. Сложи й инжекция. Каза, че ще мине доста време, докато отвикне.

— Каня се да ида да се видя с баща й. Ако реши да си я прибере, това ни задължение ще отпадне. Ти добре ли си?

Отвърна ми, че е добре.

— Ще се отбия на връщане — рекох и затворих.

С Кермън взехме асансьора до партера и прекосихме тротоара към буика.

— Тази нощ ще отидем на „Дрийм Шип“ — съобщих му, когато включих двигателя.

— Официално или неофициално?

— Неофициално — точно като във филмите. Може дори да ни се наложи да плуваме дотам.

— А акули и други подобни? — отвърна Кермън. — Може да се опитат да стрелят по нас, когато се качваме на борда.

— Сто на сто ще го направят, ако ни видят. — Минах покрай един камион и продължих до Сентър Авеню със скорост, която стресна двама таксиметрови шофьори и едно момиче, което караше понтиак.

— Това е нещо, което трябва да очакваме с трепет — каза мрачно Кермън и се отпусна по-дълбоко в седалката. — Нямам никакво търпение. Май ще е по-добре да направя завещание.

— Имаш ли какво да завещаеш? — попитах учудено и рязко натиснах спирачките, когато светна червено.

— Няколко омърляни картички и препариран плъх — отвърна Кермън. — Ще ги оставя на теб.

Когато светна зелено, попитах:

— Какви са новините? Откри ли нещо за мисис Салзър?

Кермън запали цигара и запрати клечката на задната седалка на понтиака, когато той се опита да ни задмине.

— Открих. Внимавай как караш. Това, което ще чуеш, ще те зашемети. Цяла сутрин съм се ровил. Знаеш ли коя е тя?

Завих по булевард „Феървю“.

— Казвай.

— Втората жена на Макдоналд Кросби: майката на Морийн.

Колата залитна в насрещното движение и едва не се блъсна в един камион, който си караше спокойно и си вършеше работата, а шофьорът ме напсува. Свих обратно в платното си.

— Предупредих те да внимаваш — рече Кермън и се подсмихна. — Страхотно, нали?

— Давай нататък: какво още?

— Преди около двайсет и три години е била специалист по уши, нос и гърло в Сан Франциско. Кросби я срещнал, когато лекувала Джанет от някакво незначително заболяване. Оженил се за нея. Тя продължила да практикува, претоварила се, получила нервна криза и трябвало да спре да работи. Двамата с Кросби не се погаждали. Хванал я да флиртува със Салзър и се развел с нея. Когато той се преместил в Оркид Сити, тя също се преместила, за да е по-близо до Морийн. Харесва ли ти?

— Е, не е зле — отвърнах. Вече бяхме на магистралата за Лос Анджелес и Сан Франциско и бях натиснал здраво газта. — Обяснява доста неща, но не всичко. Става ясно защо се е намесила в играта. Естествено е да бъде загрижена дъщеря й да запази всичките тези пари. Но за Бога! Представи си докъде е стигнала. Хващам се на бас, че е луда.

— Сигурно — рече самодоволно Кермън. — В „Асоциацията на медиците“ много не им се говореше за нея. Казаха, че имала нервна криза и че няма да се разпростират по въпроса. Получила пристъп по средата на една операция. От някаква сестра, с която разговарях, научих, че ако не бил анестезиологът, щяла да пререже гърлото на пациента — толкова зле било.

— Салзър имал ли е пари?

— Никакви.

— Питам се кой е финансирал санаториума: вероятно Кросби. Смъртта на сестра Гърни няма да й се размине Когато полицията намери тялото, смятам да дам на Мифлин малко информация.

— Може никога да не я намерят — отбеляза Кермън. Мнението му за Оркидската градска полиция беше много ниско.

— Ще им помогна, след като се видя с Морийн.

През следващите десет минути пътувахме в мълчание и аз се бях отдал на размисли.

После Кермън каза:

— Не си ли губим времето, като отиваме да видим стария Фрийдландър? Не можехме ли да му се обадим по телефона?

— Малко късничко ти идват гениалните идеи, не е ли така? Може да не гори от желание да си я получи обратно. Един телефонен разговор би могъл да бъде прекратен много лесно. Имам чувството, че е нужно да се поговори с него.

Няколко минути след три прекосихме Оукланд Бей Бридж, свихме по Монтгомери Стрийт, а след това наляво по Калифорния Стрийт.

Къщата на Фрийдландър се намираше на половината път надолу по улицата, от дясната страна. Беше една от типичните невзрачни сгради: шестетажен лабиринт, огласян от гърмящо радио и писъци на деца.

Посрещна ни тълпа хлапета, които се спуснаха по каменните стъпала Направиха с колата какво ли не, освен че не й спукаха гумите и не хвърлиха запалени клечки в резервоара.

Кермън избра най-едрото и най-силното от тях и му даде половин долар.

— Дръж приятелчетата си настрана от тази кола и ще получиш другата половина — рече му той.

Хлапето се завъртя и цапна едно дете по ухото, за да ни увери във верността си. Оставихме го, когато риташе друго.

— Хубаво кварталче — каза Кермън, като приглади мустаците си с нокътя на палеца.

Качихме се по стълбата и разгледахме двете редици пощенски кутии. Жилището на Фрийдландър беше на петия етаж, №25. Нямаше асансьор, така че тръгнахме пеша.

— Денят ми ще е страхотен, ако се окаже, че го няма — изпъшка Кермън, когато спря на площадката на четвъртия етаж, за да направи гримаса.

— Прекалено много пиеш — отбелязах и тръгнах да изкачвам последните стъпала.

Озовахме се в дълъг, мръсен коридор. Нечие радио свиреше джаз и гърмеше оглушително нашир и на-длъж из целия коридор.

От близката стая излезе мърлява жена. На главата й имаше черна сламена шапка, която вече си беше изпяла песента, а в ръка държеше пазарска чанта. Хвърли ни изпълнен с любопитство поглед и продължи по коридора към стълбите. Обърна се отново да ни погледне, а Кермън сложи ръце на ушите си и раздвижи пръсти. Тя заслиза надолу, гордо вирнала нос.

Поехме по коридора към № 25. Нямаше нито звънец, нито чукче. Когато вдигнах ръка да потропам, иззад вратата се чу приглушен трясък, както когато човек надуе книжна торба и я удари с ръка.

Бях извадил пистолета си и хванах дръжката на вратата още преди ехото да заглъхне. Завъртях дръжката и натиснах. За мое учудване вратата се отвори. Надникнах в средноголяма стая — дневна, ако се съдеше по начина, по който беше мебелирана.

Чувах тежкото дишане на Кермън зад гърба си. Обгърнах стаята с бърз поглед. Никой не се виждаше. Имаше две врати, които водеха нанякъде, но и двете бяха затворени.

— Мислиш ли, че беше пистолет? — измърмори Кермън.

Кимнах, влезнах тихо в стаята и му махнах да остане на мястото си. Той остана. Прекосих помещението и се ослушах да доловя някакъв звук зад вратата от дясната ми страна, но радиото заглушаваше всичко.

Направих знак на Кермън да се скрие, завъртях дръжката и бутнах леко вратата да се отвори, като в същото време се дръпнах встрани и се прилепих към стената. Двамата чакахме и се ослушвахме, но не се случи нищо. Откъм отворената врата се носеше силната, кисела миризма на барут. Приведох се напред, за да хвърля един поглед в стаята.

В средата, на пода, се беше проснал някакъв мъж. Краката му бяха подвити под него, а ръцете му обгръщаха гърдите. През пръстите му течеше кръв, стичаше се по дланите и капеше на пода. Беше на около шейсет и предположих, че беше Фрийдландър. Когато го погледнах, той въздъхна сподавено и ръцете му се отпуснаха на пода.

Не помръднах. Знаех, че убиецът трябва да беше там. Не би могъл да излезе.

Кермън се промъкна в дневната, мина зад мен и се сниши от другата страна на вратата. Тежкият му 45-калибров пистолет приличаше на оръдие в ръката му.

— Излизай! — изръмжах неочаквано. Гласът ми прозвуча като дисков трион, който се забива в дървен чеп. — И то с вдигнати ръце!

Изгърмя пистолет и куршумът проби стената точно до главата ми.

Кермън плъзна ръце покрай вратата и гръмна два пъти. Трясъкът разклати прозорците.

— Не можеш да избягаш! — казах, опитвайки се гласът ми да прозвучи като на ченге. — Обкръжен си.

Този път обаче убиецът не се шегуваше. Настъпи тишина и не последва никакво движение. Чакахме, но напразно. Представях си, че ченгетата пристигат, а хич не ми се искаше да се забърквам с полицаите на Фриско: бяха прекалено усърдни.

Махнах на Кермън да остане на мястото си и се промъкнах до прозореца. Когато го вдигнах, Кермън отново стреля в стаята и под прикритието на шума от изстрела, аз отворих прозореца. Погледнах навън. На няколко фута се намираше прозорецът на вътрешната стая. Това означаваше да стъпя на перваза и да се прехвърля на другия перваз на сто фута от земята. Когато промуших крак през прозореца, погледнах назад. Кермън ме гледаше ококорено и поклати глава към мен. Посочих към другия прозорец и се прехвърлих на перваза.

Някой стреля отдолу и куршумът посипа цимент по лицето ми. Бях толкова изненадан, че едва не се пуснах, погледнах към улицата и към обърнатите на-горе лица на насъбралата се тълпа. Точно в центъра беше застанало набито ченге, което се прицелваше в мен.

Нададох глух вик, хвърлих се напред и встрани, залитнах към прозореца на следващата стая, влетях вътре, чупейки стъклото и паднах на пода на четири крака. Буквално в лицето ми изгърмя пистолет, после гръмна оръдието на Кермън, като откърти дебело парче от мазилката на тавана.

Приведох се и отчаяно се извих, за да се прикрия зад леглото, когато нови куршуми разтърсиха стаята.

Изведнъж видях едно тъмно, озъбено лице, което надничаше към мен над леглото. Кръвожадното синьо дуло на автоматичен пистолет бе насочено към главата ми. После ръката, която държеше пистолета, изчезна сред гърмежа на огнестрелно оръжие и отново се появи като пихтиеста червена маса.

Това беше моят приятел жабарят с мръсната риза. Той извика и залитна към прозореца, когато Кермън се хвърли към него. Той удари Кермън с гърба на ръката си, плъзна се покрай него и побягна през вратата, през другата стая — към коридора. Отново се чу стрелба, някаква жена изпищя и някакво тяло се строполи на пода.

— Внимавай! — изпъшках аз. — Там има едно ченге, което си пада по стрелянето. Ще те гръмне в момента, в който те види.

Стояхме неподвижни и чакахме.

Но ченгето не искаше да поема никакви рискове.

— Всички да излизат! — извика то иззад вратата. Дори от това разстояние можех да чуя, че се задъхва. — Ще ви пратя в пъкъла, ако посмеете да стреляте.

— Идваме — обадих се. — Не се превъзбуждай и недей да стреляш.

Тръгнахме през стаята към коридора с вдигнати ръце.

Жабарят лежеше проснат в коридора. По средата на челото му имаше дупка от куршум.

Ченгето беше от онези грамадни мъже, които имат големи крака и едър череп. То изръмжа и ни заплаши с пистолета.

— Спокойно, братле — рекох. Видът му хич не ми харесваше. — Вече имаш в ръцете си два трупа. Едва ли искаш още два.

— Хич не ми пука — отвърна то и се озъби. — Два или четири, ми е все едно. Вдигнете ръце до онази стена, докато дойде колата.

Облегнахме се. Не мина кой знае колко време и чухме вой на сирена. Двама души с бели сака се появиха откъм стълбите, като лъхтяха. Следваше ги внушителна група от отдела за убийства. Бях щастлив да видя сред всички тези ченгета главния детектив на района — Дъниган. Бяхме си имали вземане-даване и преди.

— Здрасти — рече той и ни погледна втренчено. — Това погребението ви ли е?

— На косъм бяхме от него — отвърнах. — Вътре има още един труп. Би ли казал на този офицер, че не сме опасни. Продължавам да си мисля, че има намерение да ни застреля.

Дъниган махна на ченгето да се отдръпне.

— След миг ще дойда да си поговорим.

Влезна вътре да хвърли един поглед на Фрийдландър.

— Той ни е приятел — казах на ченгето, което ни зяпаше. — Трябва повече да внимаваш по кого стреляш.

Ченгето се изплю.

— Сглупих, че не ви затрих, боклуци такива — от върна то с отвращение. — Ако ме бяха заварили с четири трупа, може би щяха да ме направят сержант.

— Какво симпатично малко мозъче имаш — рече Кермън и му обърна гръб.

III

Тръгнахме обратно към Оркид Сити в пет часа, след два ужасни часа, прекарани в кабинета на Дъниган, главния детектив на района. Направи всичко по силите си, за да вникне в случая, но всеки път, когато вече мислеше, че е пооткрехнал капака, той се захлупваше под носа му, така че всичките му напъни завършиха без успех.

Историята, която му разказах, беше проста и повече или по-малко вярна. Казах му, че дъщерята на Фрийдландър се е водела изчезнала през последните две години. Това той можеше да провери, като се обади на отдела за изчезнали лица при полицията в Оркид Сити. Казах му още, че случайно съм я открил да броди из улиците напълно безпаметна и съм я завел в апартамента на секретарката си, след което веднага съм се качил на колата, за да дойда във Фриско и да заведа Фрийдландър при нея.

Искаше да знае как съм разбрал, че точно тя е дъщерята на Фрийдландър и аз му казах, че съм чел бюлетина за изчезналите, който е бил разпространен от полицията и съм запомнил описанието.

Той ме гледа няколко минути безизразно, като се чудеше дали да ми повярва или не и в отговор аз също го гледах.

— Мислех си, че имаш по-важни неща за вършене — беше последният му коментар.

Продължих с разказа за това, как съм пристигнал в апартамента на Фрийдландър, чул съм изстрела, намерил съм стареца мъртъв, а жабарят се е опитал да избяга. Казах, че той е стрелял по нас и тогава ние сме му отвърнали със същото и показах на Дъниган разрешителните ни за огнестрелно оръжие. Изразих предположение, че жабарят може да е бил крадец. Не, не мислех, че съм го виждал преди, макар че беше възможно. Всички жабари ми изглеждали еднакви.

Дъниган имаше натрапливото усещане, че зад всичко това се крие много повече, отколкото му казвах. Можех да го прочета много ясно на голямото му, квадратно лице. Така ми и каза.

Отвърнах му, че явно чете прекалено много криминалета и попитах може ли вече да тръгвам, тъй като имам доста работа за вършене.

Но той отново започна от самото начало, изучаваше ме, задаваше въпроси, като ми губеше куп време и накрая завърши точно там, откъдето беше започнал. Когато ме погледна, приличаше на победен бик.

За щастие жабарят беше взел парите и златния часовник на Фрийдландър — единствените ценни не-ща в апартамента, така че всичко изглеждаше като идеално подготвено за обикновен „стреляй и бягай“ обир. Накрая Дъниган реши да ни пусне да си ходим.

— Може и да е било обир — каза тежко той. Ако вие двамцата не бяхте там, нямаше да се замисля, но присъствието ви ме кара да се чудя.

Кермън отбеляза, че ако се тревожел за разни дребни случаи като този, щял да се състари и да се пенсионира преди да е стигнал до големите случаи.

— Няма значение — рече кисело Дъниган. — Не знам какво има във вас двамата. Винаги, щом си по-дадете муцуните в този град, става някоя беля и обикновено тя е на мой гръб. Бих искал да стоите надалеч. И без това си имам достатъчно работа, така че няма нужда да пристигате тук и да ми създавате допълнителна.

Ние двамата се засмяхме вежливо, ръкувахме се с него, обещахме, че ще присъстваме на предварително то следствие и си тръгнахме.

Дума не разменихме, докато не се качихме в буика и не потеглихме през Оукланд Бей Бридж за вкъщи. После Кермън каза спокойно:

— Ако той някога разбере, че това е жабарят, който е отвлякъл Стивънс, имам чувството, че животът ти може да стане доста напечен.

— Достатъчно напечен е и сега. В момента Анона ляга изцяло на наши ръце. — Изминах почти миля преди да продължа: — Знаеш ли, това е дяволски случай. През цялото време съм с чувството, че някой се опитва много настойчиво да попречи на една голяма, силна котка да изскочи от торбата. Пропускаме нещо Гледаме торбата, но не и котката, а тя е ключът към цялата история. Така трябва да е. Всеки, който я е зърнал, вече е мъртъв: Юдора Дру, Джон Стивънс, сестра Гърни, а сега и Фрийдландър. Мисля си, че Анона Фрийдландър също знае за котката. Трябва по някакъв начин да върнем паметта й и то бързо.

— Ако знае нещо, защо не са я премахнали, вместо да я държат на онова място? — отвърна Кермън.

— Точно това ме безпокои. Досега всички са били убити малко или повече случайно, но по отношение на Фрийдландър е извършено предумишлено убийство. Това означава, че някой е започнал да се паникьосва. Това означава също така, че Анона вече не е в безопасност.

Кермън се надигна в седалката.

— Смяташ, че ще се опитат да се докопат до нея?

— Да. Ще трябва да я скрием на някое сигурно място. Може би трябва да уредим д-р Мансъл да я настани в клиниката си в Лос Анджелес и да помоля Крюгер да ми заеме няколко от боксьорите си, за да ги поставя пред вратата й.

— Май че и ти четеш прекалено много криминалета — отвърна Кермън, като ме стрелна с периферното си зрение.

Продължавах да карам с доста голяма скорост, докато размишлявах върху убийството на Фрийдландър и колкото повече мислех, толкова по-нервно ми ставаше.

Стигнахме до Сан Лукас и спрях пред едно магазинче.

— Сега пък какво има? — попита учудено Кермън.

— Смятам да се обадя на Пола — отвърнах. — Трябваше да й се обадя още от Фриско. Започва да ме втриса.

— Я се успокой — рече Кермън. Изглеждаше изненадан. — Отпуснал си юздите на въображението си.

— Дано да е така — отвърнах и се насочих към една телефонна кабинка.

Кермън ме сграбчи за ръката и ме дръпна назад.

— Виж това!

Сочеше към купчина вечерни вестници на щанда за пресата.

На първа страница, с едри цял инч букви, пишеше:

— Вземи един — казах, измъкнах ръката си и се затворих в кабинката. Поръчах разговор с апартамента на Пола и зачаках. Чувах как телефонът звънеше, но никой не отговори. Стоях така, сърцето ми бумкаше, слушалката беше залепнала за ухото ми. Вслушвах се и чаках.

Трябваше да е там. Разбрали се бяхме, че Анона не бива да остава сама.

Кермън се приближи и се взря в напрегнатото ми лице през стъклената врата. Кимнах му с глава, прекъснах връзката и помолих телефонистката да опита отново.

Докато я чаках да се свърже, отворих вратата.

— Никой не отговаря — казах. — Телефонистката опитва пак.

Лицето на Кермън помръкна.

— Давай да тръгваме. Имаме още доста път.

— Тръгването ще почака малко — отвърнах и точно, когато се канех да затворя, телефонистката се включи и ми съобщи, че линията е в ред, но никой не отговаря.

Затворих телефона и двамата излезнахме от магазинчето Подкарах буика по главната улица и веднага щом излезнахме от града, надух скоростта.

Кермън се опитваше да чете вестник, но при тази скорост му беше трудно да го държи стабилно.

— Намерена е днес следобед — извика в ухото ми. — Взела е отрова, след като Салзър е съобщил за смъртта на Куел в полицията. Нито дума за Анона, нито пък за сестра Гърни.

— Тя е първата, която я е хванало шубето — рекох. — Или някой я е отровил. Всъщност, майната й. Страхувам се за Пола.

След време Кермън каза, че никога преди в живота си не е пътувал в по-бясно карана кола и че не би искал да преживее това отново. По едно време стрелката на скоростомера беше заковала на деветдесет и две мили и си остана там, докато профучавахме по широкия крайбрежен път с натиснат клаксон.

Едно ченге от пътната полиция тръгна след нас, но не успя да ни настигне. Задържа се зад нас за около две-три мили, после се загуби от погледа ни. Предположих, че ще предаде описанието ни на следващия град, затова свих по един черен път не по-широк от двайсет фута. Кермън само седеше със затворени очи и се молеше.

Пристигнахме в Оркид Сити за четирийсет и пет минути и това наистина можеше да се нарече каране.

Апартаментът на Пола се намираше на булевард „Парк“, на около стотина ярда от Парк Хоспитал. Префучахме нагоре по широкия булевард и когато заковахме пред блока, гумите изсвистяха, сякаш беше дошъл лобният час в някоя кланица.

Докато стигнем до третия етаж ни се стори, че асансьорът едва крета. Най-накрая спря и ние двамата се втурнахме по коридора към апартамента на Пола. Забих пръст в звънеца и се облегнах с цялата си тежест на него. Чувах как звънеше, но никой не отвори. По челото ми беше избила пот, сякаш току-що излизах изпод душа.

Отдръпнах се.

— Заедно — казах на Кермън.

Хвърлихме се срещу вратата с раменете напред. Вратата беше здрава, но и аие бяхме много здрави мъже. Третият тласък разби ключалката и ни запрати в уютното малко коридорче.

Пистолетите бяха в ръцете ни. Запътихме се през дневната към спалнята на Пола.

Леглото беше в безпорядък. Чаршафът и одеалото лежаха на пода.

Влезнахме в банята и в стаята за гости. Апартаментът беше празен: и двете — и Пола, и Анона — бяха изчезнали.

Хвърлих се към телефона и се свързах с офиса. Трикси ми каза, че Пола не се е обаждала. Съобщи ми, че някакъв мъж, който не се представил, се обаждал два пъти. Казах й да му даде телефона на Пола, ако позвъни отново и затворих.

Кермън ми подаде цигара с леко трепереща ръка. Запалих я несъзнателно и седнах на леглото.

— Най-добре ще е да идем на „Дрийм Шип“ — рече Кермън със свито гърло. — И то бързо.

Поклатих глава.

— Спокойно — отвърнах му аз.

— По дяволите! — избухна той и тръгна към вратата. — Хванали са Пола. О’кей, отиваме там да поговорим с тях. Хайде!

— Спокойно — повторих, без да помръдна. — Сядай и не ставай глупав.

Кермън се приближи до мен.

— Ти да не си луд или какво?

— Да не си въобразяваш, че ще можеш да припариш до оня кораб посред бял ден? — казах аз и го погледнах. — Я помисли малко. Ще отидем, но когато се стъмни.

Кермън направи гневно движение.

— Аз отивам сега. Ако чакаме, може да стане твърде късно.

— О, я млъкни! — рекох. — Сипи си едно питие. Ще останеш тук.

Той се поколеба, после се запъти към кухнята. След малко се върна с бутилка уиски, две чаши и кана студена вода. Приготви питиетата, даде ми едното и седна.

— Абсолютно нищо не можем да направим, ако са решили да я цапнат по главата — казах. — Дори да не са го направили още, ще го направят в момента, в който ни видят да пристигаме. Ще отидем там, когато се стъмни и нито миг по-рано.

Кермън не отговори. Той седеше, отпи голяма глътка и стисна ръцете си една в друга.

Седяхме така, втренчени в пода, без да мислим, без да помръдваме — чакахме и толкова. Оставаха четири часа, може би и малко повече до момента, в който щяхме да можем да предприемем нещо.

В шест и четвърт все още бяхме в апартамента. Бутилката уиски беше преполовена. Пепелникът беше пълен с угарки. Готови бяхме да пощръклеем.

Тогава телефонът иззвъня пронизителен звук, който прозвуча зловещо в тишината на малкото жилище.

— Аз ще вдигна — рекох, тръгнах с изтръпнали крака през стаята и вдигнах слушалката.

— Малой? — беше мъжки глас.

— Да.

— Тук е Шерил.

Не казах нищо, а чаках, като гледах към Кермън.

— Твоето момиче е при мен на борда, Малой-рече Шерил. Гласът му беше мек — просто шептеше в ухото ми.

— Знам — отвърнах.

— По-добре е да дойдеш и да си я прибереш — продължи Шерил. — Да речем около девет. Не и преди това. Една лодка ще те чака на кея, за да те доведе. Ела сам и се придържай към уговорката. Ако доведеш полицията или някой друг със себе си, ще я ударим по главата и ще я хвърлим през борда. Разбра ли?

Отвърнах, че съм разбрал.

— Тогава до девет — рече той и затвори.

IV

Лейтенант Брадли от отдела за изчезнали лица беше набит, обезверен офицер от полицията на средна възраст, който прекарваше дълги часове зад едно скапано бюро в малко кабинетче на четвъртия етаж в сградата на Главното управление и се опитваше да отговори на въпроси, които нямаха отговор. През целия ден и през част от нощта при него идваха хора или му се обаждаха по телефона, за да съобщят за изчезнали близки, като очакваха да ги намери. Нещо, което не беше лесно, след като в повечето случаи мъжът или жената бяха изчезнали, защото им беше писнало от домовете им, от съпругите или съпрузите и полагаха възможно най-големи усилия да не бъдат открити. Работа, с която не бих се заел, дори да ми плащаха двайсет пъти повече, отколкото получаваше Брадли и с която така или иначе не бих се справил.

Зад вратата му от матирано стъкло все още се виждаше светлина, когато почуках. Заучено любезният му, вял глас ме покани да влезна.

Ето го, зад бюрото, с лула в устата и уморени, хлътнали, проницателни кафяви очи. Едър оплешивяващ мъж с торбички под очите. Човек, който вършеше добра работа, за което не получаваше нито признание, нито благодарност, а и не искаше да получи.

Когато ме видя, спокойното му лице се смръщи.

— Изчезвай — рече ми той обезнадеждаващо. — Зает съм. Нямам време да слушам за неприятностите ти. Имам си собствени.

Затворих вратата и се облегнах на нея. Не бях в настроение да слушам любезностите на някакъв лейтенант от полицията, а освен това и бързах.

— Имам нужда от помощ, Брадли — казах. — При това бързо. От теб ли ще я получа или да отивам при Брандън?

Избледнелите кафяви очи придобиха учудено изражение.

— Не е нужно да ми говориш по този начин, Ма-лой — отвърна той. — Какво те мъчи?

— Много неща, но нямам време да навлизам в подробности — прекосих малкото разстояние от вратата до бюрото му, сложих юмруци на попивателната и го погледнах в очите. — Трябва ми всичко, което имаш за Анона Фрийдландър. Помниш ли я? Тя е била една от сестрите на д-р Салзър в санаториума на булевард „Футхил“. Изчезнала е на 15 май 1947.

— Знам — отвърна Брадли и рунтавите му вежди се вдигнаха на около инч. — Ти си вторият досадник за последните четири часа, който иска да погледне досието й. Не е ли странно как тия неща все идват по две наведнъж. Забелязъл съм го и преди.

— Кой беше той?

Брадли натисна звънеца на бюрото си.

— Това не е твоя работа — отвърна. — Сядай и не ми досаждай.

Когато си издърпвах стол, за да седна, влезе някакъв полицейски чиновник и застана в очакване.

— Донеси пак досието на Анона Фрийдландър — нареди му Брадли. — По-живо. Този джентълмен бърза.

Чиновникът ми хвърли студен поглед и си замина като столетник, който изкачва стръмна стълба.

Брадли запали лулата си и се загледа в изпоцапаните си с мастило пръсти. Дишането му едва се чуваше.

— Още си пъхаш носа в работите на Кросби, а? — попита той без да ме погледне.

— Все още го правя — отвърнах кратко.

Той поклати глава.

— На вас, младите и амбициозните, никога не ви идва умът, вали? Чух, че Макгро и Харстъл са се отбили при теб по-миналата нощ?

— Така беше. Морийн Кросби се появи и ме спаси. Как ти се струва това?

Той леко се усмихна.

— Бих искал да бях там. Тя ли е била тази, която е ударила Макгро?

— Да.

— Страхотно момиче.

— Чувам, че в къщата на Салзър имало голяма веселба — рекох, като го гледах. — Струва ми се, че спортните ви фондове ще пострадат.

— Ей сега ще ревна. На моята възраст хич не ми пука за спорта.

Седяхме в натегнато мълчание няколко минути, после аз попитах:

— Някой да се е обаждал да съобщи, че е изчезнало момиче на име Гърни? Тя също беше сестра при Салзър.

Той подръпна широкия си нос и поклати глава.

— Не. Пак от сестрите на Салзър, казваш?

— Да. Красиво момиче: има хубаво тяло, но ти май си малко старичък, за да те интересуват хубавите тела.

Брадли отвърна, че наистина е малко старичък за тоя род неща, но вече ме гледаше замислено.

— Както и да е, тя няма да ти свърши никаква работа — мъртва е — рекох.

— Опитваш се нещо да ми кажеш или само се правиш на много умен? — попита той и в гласа му прозвуча язвителна нотка.

— Чух, че мисис Салзър се опитала да я отвлече от апартамента й. Момичето паднало по аварийната стълба и си счупило врата. Мисис Салзър я скрила някъде в пустинята, вероятно около санаториума.

— Кой ти каза?

— Една старица, която гадае По кристална топка.

Той се почеса по бузата с края на лулата и ме погледна безизразно.

— По-добре кажи на Брандън. Това е работа ча отдел „Убийства“.

— Това е само сведение, братле, не е доказателство. Брандън обича фактите, а аз може да не съм готов да му ги дам. Казвам го на теб, защото ти може да предадеш, а може и да не предадеш сведението по съответния канал, но аз няма да съм замесен.

Брадли въздъхна, сети се, че лулата му е загаснала и потърси пипнешком кибрит.

— Вие, младите хора, сте много хитри — каза той. — О’кей, ще го предам. Колко от него е истина?

— Всичко. Защо мислиш, че мисис Салзър е нагълтала отровата?

Чиновникът влезе и остави на бюрото една папка. Няколко секунди двамата гледахме втренчено половин дузина празни листове.

— Какво по дяволите… — започна Брадли и лицето му се наля с кръв.

— Спокойно — рекох, протегнах се и порових из листовете. Само празни страници и нищо повече.

Брадли мушна пръст в звънеца и го задържа там.

Може би чиновникът надуши опасността, защото побърза да се появи.

— Какво е това? — попита Брадли. — Какви си ги забъркал?

Чиновникът зяпна към празните страници.

— Не знам, сър — отвърна той, като промени цвета си. — Папката беше затворена, когато я взех от подноса ви.

Брадли дишаше тежко, понечи да каже нещо, но размисли и махна с ръка към вратата.

— Изчезвай! — заповяда той. Чиновникът излезе.

Настъпи пауза, след което Брадли рече:

— Това може да ми струва работата. Той трябва да е откраднал документите.

— Искаш да кажеш, че е взел съдържанието на папката и е оставил това за заблуда?

Брадли кимна.

— Така трябва да е, Имаше снимка и описание на рапортите по случая, когато му я дадох.

— Нямате ли копия?

Той поклати глава. Замислих се за момент.

— Онзи, който поиска папката — започнах, — не беше ли висок, мургав, силен — нещо от типа на филмова звезда?

Брадли гледаше без да вижда.

— Да. Познаваш ли го?

— Виждал съм го.

— Къде?

— Искаш ли да си получиш документите обратно?

— Разбира се, че искам. Какво имаш предвид?

Изправих се.

— Дай ми време до девет часа утре — казах. — Или ще ти донеса документите, или ще ти доведа мъжа, който ги е взел Работя по един случай, Брадли, и не искам Брандън да се намесва в него. Не е необходимо да докладваш до утре сутринта, нали?

— За какво говориш? — попита Брадли.

— Ще имам документите или мъжа до утре сутринта, ако седиш кротко и си затваряш устата, — повторих и тръгнах към вратата.

— Ей! Върни се! — викна Брадли и стана.

Но аз не се върнах. Взех на бегом четирите етажа до изхода, където Кермън ме чакаше в буика.

V

Бяхме четирима: Майк Финеган, Кермън, аз и един дребничък мъж с угрижено лице, е черна зацапана шапка с широка периферия, с мръсна риза без сако отгоре и мърляви бели дочени панталони. Седяхме в задната стая на бара на Делмонико, На масата имаше бутилка уиски и четири чаши, въздухът беше изпълнен с цигарен дим.

Дребничкият мъж със зацапаната шапка беше Джо Декстър. Той въртеше товаро-разтоварния бизнес и превозваше стоките до корабите, хвърлили котва в пристанището. Финеган твърдеше, че му е приятел, но по начина, по който Декстър се държеше, човек не би го разбрал.

Бях му направил предложението си и той седеше и ме гледаше така, сякаш ме мислеше за луд.

— Съжалявам, мистър — рече накрая. — Не мога да го направя. Ще си съсипя бизнеса.

Кермън се беше разплул в стола си, с цигара в уста и със затворени очи. Отвори едното си око и каза:

— На кой му пука за бизнеса? Трябва да се отпуснеш, братко. В живота, освен бизнес, има и други неща.

Декстър облиза устните си, Намръщи се на Кермън и застана като на тръни в стола си. После се обърна умолително към Майк.

— Не мога да го направя — повтори той. — Не и такова нещо. „Дрийм Шип“ са едни от най-добрите ми клиенти.

— Това няма да продължи още дълго — рекох. — Вземай парите, докато още ти ги предлагат. Ще спечелиш стотачка от тая работа.

— Стотачка. — Лицето му се изкриви в презрителна усмивка. — Шерил ми плаща повече всеки месец; това са постоянни доходи. Няма да го направя.

Дадох знак на Майк да не го взема навътре. Беше се привел напред, а от гърлото му излизаше ръмжащ звук.

— Виж — обърнах се към Декстър, — всичко, което се иска от теб, е да доставиш този сандък на кораба тази нощ. Направи го и ще получиш стотак. Какво те плаши толкова?

— А в сандъка ще бъдеш ти — каза Декстър. — Вървете по дяволите. На никой не е позволено да пристъпи на този кораб без разрешение. Ако те хванат — а те ще го направят — ще разберат, че аз имам нещо общо с това. Най-малкото, което Шерил ще направи, е да закрие сметката ми. По-вероятно е обаче да изпрати някой да ми пробие черепа. Няма да го направя.

Докато пълнех отново чашите, погледнах часовника си. Беше седем и половина. Времето напредваше.

— Слушай, Джо — рече Майк, накланяйки се напред, — този човек ми е приятел, ясно ли е? Иска да се качи на борда на този кораб и ще се качи, ясно ли е? Шерил не е единственият, който може да пробива черепи. Ще свършиш ли работата или да ставам лош?

Кермън извади 45-калибровия си колт и го сложа на масата.

— А когато той свърши, ще започна аз — обади се той.

Декстър погледна колта и се отмести от втренчения поглед на Майк.

— Нямате право да ме заплашвате — възпротиви се унило.

— Можем да опитаме — отвърна спокойно Кермън. — Даваме ти десет секунди преди да започнем.

— Не притискайте човека — намесих се аз и извадих от портфейла си десет десетдоларови банкноти. Разстлах ги на масата и ги побутнах към Декстър. — Хайде, вземи си парите и да започваме да действаме. С Шерил е свършено. До утре ченгетата ще са там. Вземай парите, дока го ти ги предлагат.

Декстър се поколеба, после взе парите и ги потри между мръсните си пръсти.

— Не бих го направил за никой друг — каза той на Майк.

Допихме чашите си, бутнахме столовете назад и излезнахме навън край брега. Беше гореща, тиха нощ с лек намек за дъжд в небето. Някъде там на хоризонта можех да видя светлините на „Дрийм Шип“.

Тръгнахме по една уличка към склада на Декстър. Той беше тъмен. Когато отключи вратата и я отвори, посрещна ни миризмата на катран, бензин, влажни дрехи и гума.

Складът беше голям и натъпкан догоре със сандъци, навити на рола въжета и опаковани в хартия пакети, които чакаха реда си да бъдат доставени на хвърлилите котва в пристанището кораби. По средата на пода имаше широк пет фута квадратен сандък.

— Това е — рече мрачно Декстър.

Заехме се да го разковаваме.

— Трябват ми чук и длето — казах на Декстър.

Докато той беше за инструменти, Кермън се обърна към мен:

— Сигурен ли си, че точно това трябва да се направи?

Кимнах.

— Ако имам късмет, ще разполагам с почти половин чае до времето, когато ще ме очакват да пристигна. За това време мога да направя много неща. Когато с Майк се приближите в девет, ще предприема нещо, така че да имате възможност да се качите на борда. След това всеки ще се грижи за себе си.

Декстър дойде с инструментите.

— Внимавайте как ще заковете сандъка — предупредих Кермън. — Искам да се измъкна бързо.

— Ще се погрижим за това, приятелю. Ти само си седни вътре и се дръж добре.

Майк направи — знак на Декстър да се отдалечи. Не искаше Декстър да види автомата, който Кермън извади от куфарчето си и под прикритието на набитото тяло на Майк сложи на дъното на сандъка.

— Имаш достатъчно място — каза ми той. — Сигурен ли си, че не искаш да отида аз?

Влезнах вътре.

— С Майк ще дойдете в девет. Ако на лодката на Шерил има повече от един човек и сметнете, че няма да можете да се справите с тях, ще дойдеш сам. Ще си помислят, че съм аз. Ако чуете, че на кораба се стреля, вземете Мифлин и още няколко ченгета и се включвайте в битката. О’кей?

Кермън кимна. Изглеждаше много загрижен.

— Майк, ти идваш заедно с Декстър — продължих аз. — Ако рече да оплете конците, цапни го по главата и го хвърли във водата.

Свирепо намръщен, Майк отвърна, че точно така Ще направи.

Когато Кермън намести капака, имах място точно колкото да се свия с колене, допиращи до брадичката ми. Въздухът влизаше в сандъка през процепите. Предположих, че няма да ми отнеме повече от минута да се измъкна.

Кермън закова капака и тримата качиха сандъка на една количка. Пътуването до брега беше доста неприятно и се снабдих с няколко ожулени места, докато ме качваха в лодката на Декстър.

Моторът бе включен и лодката ни поведе към открито море. Вятърът, който проникваше през процепите в сандъка, беше остър и движенията на лодката, докато си пробиваше път през големите вълни, никак не ми бяха приятни.

Минутите летяха, после Майк ми прошепна, че се приближаваме към „Дрийм Шип“.

Някакъв глас се провикна, последва кръстосан разговор между лодката и кораба. Някой изглежда не желаеше да приеме сандъка по това време на нощта. Декстър добре си играеше ролята. Каза, че утре трябва да види болния си брат и ако не вземат сандъка сега, ще трябва да чакат до по-следващия ден.

Мъжът от кораба го напсува и му рече да почака дерик-крана.

Майк ме държеше в течение на онова, което ставаше, като шепнеше през една от пролуките.

След известно време сандъкът ужасно се залюля и увисна във въздуха. Приготвих се за неприятно приземяване. То си беше и неприятно. Сандъкът се тръшна някъде на кораба и ме разтърси целия.

Мъжът, който беше изругал Декстър, го изруга отново. Гласът му прозвуча съвсем отблизо, после се трясна врата и аз останах сам.

Чаках, като се ослушвах, но не чух нищо. След известно време реших, че опасността е отминала и мога да изляза. Вмъкнах длетото между две дъски и напънах. Озовах се в мастилена тъмнина. Миризмата беше същата като в склада на Декстър, ето защо реших, че се намирам в трюма на кораба.

Извадих фенерчето си и огледах на светлинката му широкото мазе. Беше пълно с провизии, алкохол и бурета бира. Цареше пълна тишина. В другия край имаше врата. Отидох до нея, отворих я няколко инча и надникнах в тесен, добре осветен коридор.

Държах автомата до себе си. Не исках да се натоварвам с него, но Кермън настоя. Каза, че с такова оръжие бих могъл да се преборя с половината екипаж. Съмнявах се в това и го взех повече за негово успокоение, отколкото за мое.

Започнах да се промъквам по коридора по посока на разположената перпендикулярно желязна стълба, която се виждаше в другия му край и която според мен вероятно водеше нагоре към палубата. Точно бях стигнал до половината на коридора, когато изведнъж се стъписах. На стълбата се появиха първо две обувки, после два крака в бял ленен панталон. Секунда по-късно в мен се втренчи моряк.

Беше едър: почти толкова едър, колкото бях аз, а освен това изглеждаше доста як. Насочих автомата към него и му се озъбих. Вдигна ръцете си толкова бързо, че кожата на кокалчетата на ръцете му се ожули в ниския таван.

— Само да гъкнеш и ще станеш на пихтия — изръмжах му.

Той стоеше като закован, с очи, втренчени в автомата и със зяпнала уста.

— Обърни се — заповядах.

Той се обърна и аз го ударих с приклада по главата.

Когато политна, хванах го за ризата и го пуснах леко на пода.

Бях запотен и неспокоен. Трябваше да го скрия преди да се е появил още някой.

Непосредствено до мен имаше врата. Поех риска, завъртях дръжката и надникнах в празна каюта. Вероятно беше неговата и той се беше запътил към нея.

Повдигнах го, като го хванах под мишниците, и го завлякох в каютата. Затворих вратата и я заключих.

Съблякох го бързо, свалих дрехите си и облякох неговите.

Моряшката му фуражка ми беше малко голяма, но поне скриваше лицето ми.

Запуших му устата, увих го в един чаршаф и го завързах с колана му и с парче въже, което открих в каютата. После го изтеглих върху койката, оставих автомата до него, пъхнах 38-калибровия си в панта-лона и се запътих към вратата.

Ослушах се, не чух нищо, открехнах вратата и надникнах. Коридорът беше пуст като мозъка на мъртвец и също толкова тих. Загасих лампата, измъкнах се от каютата и заключих вратата след себе си.

Погледнах часовника си. Беше осем и двайсет и пет. Имах само трийсет и пет минути, докато Кермън се появеше.