Последната енциклопедия

Първа глава

Полегатата светлина на деня, падаща върху страницата с поемата на Алфред Нойс, която Уолтър Наставника четеше, изведнъж помръкна. Сякаш нещо голямо бе затулило лицето на късното следобедно слънце, което пращаше косо лъчите си през прозореца на библиотеката до него. Ала когато Уолтър вдигна очи, звездата на Земята светеше, ярка и кръгла, на небето. Нямаше никакъв облак.

Той се начумери, остави настрани древния том и бръкна във вече старомодните си марански одежди и извади малко прозрачно кубче. То бе пълно с течност, в която обикновено плаваше тънка розова ивица от полужива тъкан. Преди четиринадесет години му го бяха изпратили тук, на Земята, останките от старата Отцепена култура на мъжете и жените от Мара — планетата, която заедно с Култис съставляваше двата Екзотични свята. Колкото и пъти през всички тия години той я погледнеше, ивицата оставаше една и съща. Сега обаче Уолтър видя, че тя лежи спаружена, почерняла и сгърчена, сякаш обгорена, на дъното на течността, която я заобикаляше. И от намека, който се съдържаше в това, някак хладнокръвно и като нещо почти очаквано от известно време, му хрумна, че часът на смъртта му е настъпил.

Той остави кубчето настрани и чевръсто се изправи на крака. На деветдесет и две все още беше висок, сух и деен. Само че той не знаеше колко време се е смалявал животомерът, нито пък колко време му остава. Ето защо мина бързо през библиотеката и излезе през един висок френски прозорец върху настланата с плочи тераса. Тя бе обградена от двата края с пищно разцъфтели люляци и се издигаше на дванайсет метра над дългото половин миля езеро, заобиколено от всички страни от имението Мейн.

На терасата, разтворил широко крака и скръстил големите си ръце на гърдите, стоеше Малачи Насуно — дорсай и бивш офицер, а сега преподавател като Уолтър. Той наблюдаваше едно тънкостенно пластмасово кану и гребеца в него, който идваше към къщата. Беше почти залез. Слънцето бързо се спускаше зад острите върхове на Сауочката верига от Скалистите планини, които ги заобикаляха, и хвърляше откъм оттатъшния край на езерото все по-голяма сянка върху него. Гребецът се надпреварваше със сянката, като се движеше малко пред ръба й по тъмносинята вода.

Без да губи време, Уолтър се забърза към пилона в края на терасата. Отвърза кордата, която — гъвкава и нагрята от слънцето — пробяга по пръстите му, като леко ги опари, и знамето с герба на излитащ от гора ястреб, изпърпори надолу към настилката на терасата.

На езерото ярко огряното от слънцето весло на кануиста плесна още веднъж и замря. Енергичната фигура изчезна през борда. Миг по-късно самото кану се наклони, напълни се с вода и потъна, сякаш го бяха разпорили отдолу и придърпали от дълбочините. Секунда по-късно напредващата по водата сянка на мрака покри мястото, където бе стоял съдът.

Уолтър усети върху лявото си ухо неочаквано топлия дъх на Малачи Насуно. Обърна се и видя масивните, дълбоко изрязани черти на стария професионален войник.

— Какво има? — тихо запита Малачи. — Защо плашиш момчето?

— Исках да се измъкне, ако успее — отвърна Уолтър. — Ние останалите сме загубени.

Кокалестото стогодишно лице на Малачи се втвърди като застиващ метал и сивите храсталаци на веждите му се събраха.

— Говори за себе си — каза той. — Когато умра, ще умра. Засега обаче съм жив. Какво има?

— Не зная — рече Уолтър. Измъкна кубчето от мантията си и го показа. — Всичко, което зная, е, че получих това предупреждение.

— Пак твоите екзотични фокуси-мокуси — изръмжа Малачи, ала изръмжаването му не бе съвсем пренебрежително. — Ще ида да предупредя Авдий.

— Няма време. — Дланта на Уолтър хвана все още масивната предмишница и спря бившия войник. — Авдий от години е готов да посрещне своя личен бог. Трябва да очакваме, че всеки миг ще започнат да ни наблюдават. Колкото по-малко изглежда, че очакваме нещо, толкова по-голям шанс ще има Хал да се измъкне.

Далече, на сенчестия бряг на езерото яркото тяло на гнездяща патица-арлекин изневиделица изскочи на открито и запърха, полутичайки, полулетейки, по потъмнялата повърхност на водата към друга част от брега. Уолтър си отдъхна.

— Браво на момчето — рече той. — Сега просто трябва да се крие.

— Ще се крие — мрачно каза Малачи. — Той вече не е момче, а мъж. Вие с Авдий непрекъснато забравяте това.

— Мъж? На шестнайсет? — попита Уолтър. Бързите старчески сълзи неочаквано навлажниха външните ъгълчета на очите му. — Толкоз бързо?

— Той е достатъчно мъж — изръмжа Малачи. — Е, кой идва? Или какво?

— Не зная — отговори Уолтър. — Това, дето току-що ти го показах, е просто устройство, което предупреждава, че се задава рязко увеличение на налягането на онтогенетичната енергия. Нали помниш, че ти казах, че едно от последните неща, които успях да ги накарам да свършат на Мара, беше да направят пресмятания за момчето. Изчисленията сочеха висока вероятност той да се сблъска с кулминация на налягането на текущите исторически сили преди седемнадесетата му година.

— Е, ако е само енергия… — изсумтя Малачи.

— Не се самозалъгвай! — каза Уолтър доста рязко за маранец. — Когато това стигне тук, ще се намерят хора или неща, чрез които то да прояви своето влияние, точно както торнадото се проявява чрез внезапен спад във въздушното налягане. Може би… — Той млъкна. Погледът на Малачи се бе отместил от маранеца. — Какво има?

— Вероятно това са Другите — спокойно рече Малачи.

Благородните му ноздри се разшириха, сякаш душейки захладняващия въздух, сега обагрен с небесно розовото сияние на залеза, което бе започнало да се стича между леко мацнатите с бяло планински върхове.

— Защо каза това? — Уолтър скришом се озърна, но не видя нищо.

— Не съм сигурен. Предчувствие — отвърна Малачи.

Уолтър долови хладината в него.

— Лошо постъпихме с нашето момче — почти прошепна той.

Очите на Малачи се преместиха обратно, за да се фокусират върху него.

— Защо? — попита настоятелно бившият войник.

— Обучавахме го за сблъсък с мъже — с мъже и в краен случай с жени — прошепна Уолтър, като се прегърби от усещането си за вина. — А тия дяволи сега беснеят из четиринадесетте свята.

— Другите не са дяволи! — отсече Малачи, без да си дава труд да говори тихо. — Смеси твоята кръв с моята и с кръвта на Авдий — смеси кръвта на всички Отцепени култури, ако щеш, и пак ще получиш хора. Хора като хора — нищо друго. Не можеш да извадиш от гърнето нещо, което не си сложил вътре.

— Мъже и жени, но Други. Хибриди. — Уолтър потрепери. — Хора с половин дузина таланти в една кожа.

— И какво от това? — изръмжа Малачи. — Човек живее, човек умира. Ако е живял добре и е умрял добре, какво значение има какво го е убило?

— Но това е нашият Хал…

— Който някой ден ще трябва да умре като всеки друг. Я се изпъчи! — промърмори Малачи. — На Екзотиките изобщо ли нямат гръбнаци?

Уолтър се стегна. Изправи се, задиша дълбоко и контролирано за няколко секунди, а сетне си наложи спокойствието като плащ.

— Имаш право — рече той. — Хал поне разполагаше с всичко, което ние тримата можехме да му дадем, като умения и знания. Той притежава творческите способности да стане велик поет, ако остане жив.

— Поет! — безрадостно каза Малачи. — Има няколко хиляди по-полезни неща, които би могъл да направи с живота си. Поетите…

Той млъкна. Очите му срещнаха Уолтъровите с рязко предупреждение.

Очите на Уолтър възприеха посланието. Той пъхна длани в широките ръкави на синята си мантия с жест на завършеност.

— Но поетите също са хора — каза той приветливо и небрежно като човек, който привежда някой лек довод заради самия довод. — Ето защо сред поетите от деветнадесети век например ценя толкова високо Алфред Нойс. Познаваш Нойс, нали?

— Трябва ли?

— Така мисля — рече Уолтър. — Разбира се, признавам, че в днешни дни никой не помни от неговите поеми нещо друго, освен „Разбойникът“. Само че „Приказки от кръчмата на русалките“ и оная друга негова дълга поема — „Шерууд“ — те и двете носят гениалност в себе си. Виждаш ли, има един пасаж, където Оберон, кралят на елфите и самодивите, разказва на своята свита за факта, че Робин Худ ще умре, и обяснява защо самодивите дължат на Робин…

— Никога не съм я чел — неучтиво издудна Малачи.

— Тогава ще ти цитирам нещо от нея — каза Уолтър. — Оберон говори на своите хора и разказва на един от тях, когото Робин веднъж е спасил от нещо, което онзи си е мислел, че е безобидно като паяжина. И това, което Нойс кара Оберон да каже, е — слушай сега:

Уолтър млъкна, защото от люляковите храсти зад Малачи излезе слаб, бледолик младеж с тъмен делови костюм и вакуумен пистолет с дълго, тясно и защитено с намотка дуло. Миг по-късно към него се присъедини и втори въоръжен човек. Уолтър се обърна и видя още двама да се появяват от храстите откъм неговия край на терасата. Четири пистолета държаха под обстрел двамата стари мъже.

— „… тъй нежно я изтръгна, че и едничък дъгоцветен ярък лъч по нейните криле не се засенчи…“ — Нечий дълбок вибриращ глас довърши цитата и един много висок мъж с тъмна коса и слабо, тясно лице, хванал книгата, която Уолтър току-що бе цитирал, с мушнат между страниците дълъг пръст, излезе от същия онзи френски прозорец, от който преди няколко минути беше излязъл Уолтър.

— Но не виждате ли — продължи той, обръщайки се към Уолтър, — как всичко се хлъзва надолу и след този пръв изблик на сила, който вие ей сега цитирахте, става просто хубавичко и засукано? Виж, ако вместо това бяхте избрали песента на Блондин Менестрела от същата тая поема…

Гласът му изведнъж придоби сила и богатство и той почти изпя цитираните строфи по маниера на църковното пеене на средновековните монаси.

— … тогава щях да бъда принуден да се съглася с теб.

Уолтър сведе глава с идеята за нещо малко повече от чиста учтивост, обаче в гърдите си усещаше предателско вълнение. Великолепният глас, високата изправена фигура пред него, се домогваха до чувствата на Уолтър, възпитавани в един цял живот от тънкости, които изискваха от него онова одобрение, което би изпитал към един Страдивариус в ръцете на някой голям цигулар.

Против волята си, Уолтър изпита прилива на желанието — разбира се, беше немислимо да му се подчини — да отдаде признание на високия мъж, сякаш той беше господар или крал.

— Мисля, че не ви познаваме — бавно каза Уолтър.

— Казвам се Аренс. Блейс Аренс — каза високият мъж. — И няма защо да се безпокоите. Никой няма да пострада. Просто ние бихме искали да използваме вашето имение за една кратка среща, утре или може би вдругиден.

Той се усмихна на Уолтър. Силата на характерния му глас се оцветяваше от слаб акцент, който звучеше донякъде като архаичен английски. С нищо неотличаващите се черти на лицето му се сливаха и се оформяха от специфичните линии около устата и очите в нещо, което придаваше усещане за представителност. Тези линии смекчаваха правия нос, тънките устни, широкото и високо чело и блестящите кафяви очи в израз на насмешлива доброта.

Под такова лице островатите и необикновени широки рамене, които биха изглеждали непропорционални при по-нисък мъж, изглеждаха съвсем нормални при необичайната височина на неговото изправено и стройно тяло. Сега това тяло стоеше отпуснато, но несъзнателно балансирано, подобно на тялото на прозяваща се пантера, а бледоликите млади убийци до него, го зяпаха с боготворящия взор на кучета.

— Ние? — запита Уолтър.

— О, ние сме нещо като клуб. Да ви кажа истината, по-добре ще е изобщо да не се безпокоите за това. — Аренс продължи да се усмихва на Уолтър, като погледна към езерото и оная част от залесения му бряг, която можеше да се види от терасата. — Тук би трябвало да има още двама, нали? — каза той, като пак се обърна към Уолтър. — Още един преподавател на вашата възраст и вашият ученик, момче на име Хал Мейн? Къде може да са те сега?

Уолтър поклати глава, преструвайки се, че не знае. Очите на Аренс се насочиха към Малачи, който посрещна погледа му с безразличието на каменен лъв.

— Добре, ние ще ги намерим — каза безгрижно Аренс и пак се обърна към Уолтър. — Виждате ли, бих искал да се запозная с това момче. Той сега трябва да е… на колко…? На шестнайсет?

Уолтър кимна.

— Четиринайсет години, откакто са го намерили… — Гласът на Аренс беше откровено умислен. — Трябва да притежава някои необичайни качества. Ще трябва да ги е имал, за да е останал жив — момче, което едва се е научило да ходи — само на повреден космически кораб, дето кой знае колко дълго се е носил из Вселената. Кои са били родителите му — това изобщо успяха ли да открият?

— Не — каза Уолтър. — В бордовия дневник било записано само името на момчето.

— Забележително момче… — каза пак Аренс и обиколи с поглед езерото и околностите му. — Казвате, че сте сигурен, че не знаете къде е той сега?

— Не — отговори Уолтър.

Аренс погледна въпросително Малачи.

— Коменданте?

Малачи презрително изпръхтя.

Аренс се усмихна на бившия войник също тъй топло, както се бе усмихнал и на Уолтър, ала Малачи си остана все същия каменен лъв. Усмивката на високия мъж избледня и стана тъжна.

— Вие не харесвате Другите хора като мен, нали? — каза той малко тъжно. — Само че времената се промениха, коменданте.

— Много лошо — сухо рече Малачи.

— Но и много вярно — каза Аренс. — Хрумвало ли ви е изобщо, че вашето момче може да се окаже един от нас? Не? Е, да поговорим за други неща, ако това предположение ви безпокои. Аз не мисля, че споделяте интереса към поезията, като вашия приятел, другия възпитател? Да речем, към нещо като Тенисъновата „Смъртта на Артур“ — поезия за мъжете и войната?

— Знам я — рече Малачи. — Тя е достатъчно добра.

— Тогава би следвало да си спомняте какво е казал крал Артур в нея за променливите времена — каза Аренс. — Нали помните — когато Артур и сър Бедивер накрая остават сами и сър Бедивер пита краля какво ще стане сега, когато цялата компания от Кръглата маса се е разпиляла, а самият Артур заминава за Авалон. Помните ли какво отвръща тогава Артур?

— Не — каза Малачи.

— Той отговаря… — И гласът на Аренс отново се понесе в целия си блясък. — „Променя се старият ред, струвайки място на нов…“ — Аренс спря и многозначително погледна стария войник.

— „… и Господ по начини много изявява своята същност — за да не би някой инак добър обичай да поквари света“ — прекъсна го нечий остър, триумфиращ глас.

Всички се извърнаха. Авдий Заветника, третият от преподавателите на Хал Мейн, бе изведен през френския прозорец сред тях от насочения вакуумен пистолет на пети въоръжен човек.

— Ти пропусна да довършиш цитата — рязко каза Авдий на Уолтър. — Това се отнася и до теб, Други човече. В Божиите очи, ти също си не повече от валмо дим и случайна цимбална нота. Ти също си осъден по Негова воля — ей така!

Беше стигнал по-далеч, отколкото бе допускал младият му страж. Така че, при последната си дума той щракна с костеливите си пръсти под самия нос на Аренс. Аренс се разсмя, но сетне лицето му изведнъж се измени.

— Мишените! — каза троснато той.

Напрежението се плъзна като невидима светкавица по цялата тераса. Когато Авдий щракна с пръсти, трима от четиримата пищовлии, които вече бяха тук, престанаха да държат на прицел Уолтър и Малачи, за да насочат пистолетите си към него. Само един продължи да стои с насочено към Малачи оръжие. Шибнати от гласа на Аренс, прегрешилите стрелци сега почти панически насочиха обратно оръжията си към първоначалните си мишени.

— Ох, глупаци, млади глупаци! — меко им каза Аренс. — Гледайте мен!

Те пребледняха и виновните им очи боязливо се насочиха към лицето му.

— Маранецът — Аренс посочи Уолтър, — е безобиден. Неговите хора са го научили, че насилието — всяко насилие — ще осакати мисловния му процес. А този фанатик, може би си струва един пистолет. Само че, виждате ли оня старец?

И той посочи неподвижния Малачи.

— Ако заключа някой от вас, както е въоръжен, с него — невъоръжения, в някоя тъмна стая, не бих се надявал и за секунда, че има шанс да видя този някой отново жив.

Той млъкна, а въоръжените мъже се свиха страхливо пред него.

— Вие тримата ще държите на мушка коменданта — продължи най-накрая той със спокоен тон. — А другите двама ще наблюдават нашия религиозен приятел. Аз… — той меко им се усмихна, — се нагърбвам да се опитам да се защитавам сам от маранеца.

Пистолетите послушно се изместиха, оставяйки Уолтър непокрит. Той усети моментен пристъп на нещо като срам. Само че фината машина на ума му, на която се бе позовал Аренс, се беше задействала и изпитаната за малко неплодотворна емоция бе отмита от една нова насока на мисълта. Междувременно Аренс насочи пак поглед към Авдий.

— Знаеш ли, че не си много симпатичен човек? — каза той на квакера.

Авдий стоеше невпечатлен и непоклатим. Фанатизирано настроен срещу фанатизма, ренегат от тоталитарната свръхрелигиозност на Отцепената култура, която го бе родила, на ръст квакерът се издигаше почти колкото Аренс. Но от тук нататък всяко сравнение между двамата тръгваше в различни посоки.

Авдий не бе глупак и Уолтър, поради четиринадесетте години съвместен живот с него, забеляза, че той вече е схванал положението. Изправен, очи в очи пред очевидната необходимост да защити момчето, което бе обучавал, с цената на собствената си смърт, Авдий се отнесе към последния миг на живота си, не с деловото безразличие на Малачи, нито пък с философското приемане на Уолтър, а с яростна, мрачна и изгаряща радост.

Със сурово изражение, лице на череп и изтънял като вейка от целия си живот, прекаран в самодисциплина, осемдесетте и четири години на Авдий не бяха оставили от него нищо повече от един корав и тесен фенер от сиво-черна кожа и кости. Този фенер се осветяваше от всепоглъщащата вътрешна вяра в неговия индивидуално скроен Бог — Бог, чиито доброта и милосърдие представляваха пряка антитеза на мрачния и отмъстителен Бог от родната култура на Авдий и пряка, съзнавана антитеза на самия Авдий.

Без да забелязва хумора на Аренс, както и всички други незначителни неща, той скръсти ръце и се взря право в очите на по-високия от него мъж.

— Горко ти — хладнокръвно каза той, — горко на теб, Други човече, и на всички от твоята раса. И пак ще кажа, горко на теб!

За секунда, когато се сблъска с дълбоко хлътналите, изгарящи очи на това тъмно костеливо лице, Аренс леко се смръщи. Погледът му се отклони и се прехвърли от Авдий на стрелеца, който го държеше на мушка.

— Момчето? — запита Аренс.

— Търсихме… — Гласът на младия мъж бе хрипкав, почти шепнещ. — Няма го никъде… никъде около къщата.

Аренс рязко се извъртя, за да погледне Малачи и Уолтър.

— Някой от вас знае ли дали е наблизо?

— Не. Той… — Уолтър неуверено се поколеба, — може би е отишъл на екскурзия или да се поразходи из планините…

Той видя, че кафявите очи на Аренс се фокусираха върху него. Щом ги погледна, тъмните им зеници без никакво предупреждение видимо нараснаха и се издуха, сякаш най-накрая щяха да изпълнят цялото зрително поле на Уолтър. И отново емоционалният ефект от странния глас и господстващото присъствие прокънтя в паметта му.

— Вижте, глупаво е да го правите — каза кротко Уолтър, без да се опитва да отклони вниманието си от омагьосващия поглед на Аренс. — Хипнотичното господство над която и да е форма изисква поне несъзнавано съдействие от страна на обекта. А пък и аз съм екзотик от Мара.

Зениците изведнъж отново станаха нормални. Този път обаче Аренс не се усмихна.

— Тук нещо става… — започна бавно той.

Само че Уолтър вече бе осъзнал факта, че времето е изтекло.

— Всичко, което е по-различно — прекъсна го той, — е това, че ме подценихте. Мисля, че някакъв генерал веднъж беше казал, че изненадата струва колкото цяла армия…

И от тези няколко стъпки разстояние, които ги разделяха, той се хвърли към гърлото на Аренс.

Нападението беше несръчно, то бе проведено от тяло и ум, необучени дори за мисълта за физическо насилие; и Аренс го отклони встрани само с една ръка така, както би отклонил внезапното избухване на някое тромаво дете. Само че в същото време човекът зад Авдий стреля и сякаш нещо тежко удари Уолтър отстрани. Той усети, че се стоварва на терасата.

Но колкото и безполезна да бе атаката му, тя отвлече вниманието на поне един въоръжен пазач и в тази частица от секундата Авдий се хвърли — но не срещу някой от стрелците, които го пазеха, а срещу един от ония, които държаха на прицел Малачи.

Самият Малачи се раздвижи още при първото движение от нападението на Уолтър. Той връхлетя върху единия от двамата, които все още го държаха на мушка, преди първият от тях да успее да стреля. Изстрелът от пистолета на другия мина безвредно през мястото, където старият войник бе стоял секунда по-рано.

С един замах на отворената си длан Малачи посече стрелеца, до който бе стигнал, така както човек може да посече стъбло на цвете. Сетне се извъртя, докопа онзи, който не го уцели и го хвърли на огневата линия на изстрелите от пистолетите на другите двама, които следяха Авдий — точно когато единственият останал въоръжен мъж, попаднал в хвата на Авдий, успя да стреля два пъти.

В същия миг Малачи стигна до него и двамата се строполиха заедно, като стрелецът се претърколи върху стария човек.

От равнището на настилката, легнал полуизвърнат на хълбок, Уолтър се втренчи в опустошението, предизвикано от неговата атака. Авдий лежеше с така извърната глава, че очите му — отворени и неподвижни — гледаха празно към Уолтър. Той не помръдваше. Не помръдваше и човекът, когото Малачи бе ударил, нито другият стрелец, когото бившият войник бе хвърлил пред пистолетите на двамата му другари. Третият стрелец — онзи, когото хвърленият бе повалил, се гърчеше и стенеше странно на терасата.

Единият от останалите двама пазачи лежеше неподвижно върху Малачи, който бе престанал да се движи, а другият все още бе на крака. Той се обърна към Аренс и се присви пред унищожителния блясък във взора на Другия.

— Глупаци с глупаците! — меко рече Аренс. — Не ви ли казах да се съсредоточите върху дорсая?

Оставащият стрелец мълчаливо се затвори в черупката си.

— Добре — въздъхна Аренс. — Вдигни го. — Той посочи към стенещия мъж и се обърна към стрелеца, който лежеше върху смълчаното тяло на Малачи.

— Свести се — сбута го Блейс с върха на обувката си. — Всичко свърши.

Мъжът, когото побутна, се изтърколи от тялото на Малачи и се просна на камъните, а главата му се извъртя под странен ъгъл спрямо тялото. Вратът му беше счупен. Блейс бавно си пое дъх.

— Трима мъртви и един ранен — каза той, като че на себе си. — И то само за да убием трима невъоръжени стари учители. Какво прахосничество. — Той поклати глава и се обърна към стрелеца, който вдигаше стенещия мъж.

„Значи си мислят, че аз също съм вече мъртъв“ — помисли Уолтър, лежейки на плочника.

Той осъзна това без особена изненада. Блейс вече придържаше отворен френския прозорец, така че неговият придружител да може почти да внесе на ръце ранения. Блейс го последва с пръст, все още отбелязващ онова място в томчето с поезията на Нойс, което Уолтър бе цитирал първоначално. Френският прозорец се затвори. Уолтър остана насаме с мъртвите и умиращата светлина на деня.

Той бе наясно, че зарядът на вакуумния пистолет го бе ударил отстрани; и някакво усещане, че нещо вътре в него тече, потвърждавайки убеждението му, че раната е смъртоносна. Лежеше в очакване на собствения си край и след малко у него се надигна една мисъл — това, че нито Аренс, нито оцелелият стрелец бяха осъзнали, че той е още жив, бе нещо като малка победа.

Той бе откраднал още няколко мига живот. Това бе минимална победа, която се прибавяше към голямата — че сега нямаше никой, от когото надареният с много таланти ум на Блейс би могъл да извлече заключение за уникалната ценност на Хал. Ценност, която, тъй като бе свързана с един възможен максимум в налягането на онтогенетичната енергия, би могла да се окаже също тъй опасна за Другите, както те биха могли да бъдат за Хал, стига да осъзнаеха, че той може да представлява заплаха за тях.

Именно това разбиране за Хал, като за възможна опасност бе нещото, което Уолтър тъй много искаше да скрие от Аренс. И той беше успял да го стори. Сега те вероятно щяха да претърсят околността за момчето, но без да са особено притеснени, така че Хал може би щеше да успее да избяга. Уолтър усети вълна на скромен триумф.

Но залезът — червен и около него, както и около другите мълчаливи тела, се смрачаваше. Усещането за триумф избледня. Животът му бързо изтичаше от него и той за пръв път осъзна, че никога не е искал да умре. Само да можех, помисли той, да поживея, за да помисля още малко.

Усети моментно неизразимо и болезнено чувство на съжаление. Изведнъж му се стори, че ако продължи да живее само още няколко часа, някои от отговорите, които бе търсил цял живот, може би щяха да дойдат при него. Ала после това усещане също избледня, а светлината сякаш бързо помръкна и той умря.

Слънцето залязваше. За кратко време неговите лъчи напуснаха каменната тераса и дори тъмните плочи върху покрива на къщата. Тъмнината изпълни областта под планината и френският прозорец над плочника на терасата се освети в жълто от лампите в библиотеката. За кратко небето също остана светло, ала и това отмина и на кадифеночерното безлунно небе останаха само диамантените точки на блестящите звезди.

Долу, край езерния бряг високите тръстики, които се издигаха от черната вода до сушата, се размърдаха. Почти беззвучно високата и тънка като фиданка тъмна фигура на едно шестнадесетгодишно момче се изкатери на тревистия бряг, изправи се — трепереща и капеща — и се загледа в терасата и осветения дом.