Последната енциклопедия

Трета глава

Хал не разбра в кой момент изчезнаха сенките на неговите възпитатели. Просто след известно време платформите се оказаха празни, а той беше отново сам. Умът му се бе отклонил от мисълта колко са му нужни, и те се бяха оттеглили назад в земята на спомените му, подобно на пламъчетата на духнати свещи.

Чувстваше се обаче по-добре, независимо от мрачната перспектива за Коби. Целеустремеността у него бе възкръснала; а призоваването на мненията и увереността на мъртвите му възпитатели му бе дало известна сила. Освен това, макар и да не го съзнаваше, независимо дали го искаше или не, но присъщата жизненост на младостта бе повдигнала духа му. Хал имаше прекалено много чисто физическа енергия, за да не прави нищо, освен да седи и да скърби — въпреки жестокостта на емоционалната рана, която тяхната смърт му бе нанесла.

Хал се облече, разучи контролните уреди в стаята си и си поръча храна. Той вече се хранеше, когато сигнализаторът иззвъня.

Натисна клавишите под екрана върху повърхността до леглото си; на него се очерта чистото и приветливо лице на младата жена от Точката на прехода.

— Хал Мейн? — рече тя. — Аз съм Аджийла, специален помощник на Там Олин.

Мина част от секундата, преди той да направи връзка с второто споменато от нея име. Там Олин беше директорът на Енциклопедията — вече повече от осемдесет години. Отначало той бил първокласен международен журналист, но зарязал това занимание тъй внезапно, както човек може да обърне гръб на света заради уединението в някой манастир. Едва ли не от момента на влизането си тук, той станал върховен управник на Енциклопедията. По време на уроците си Хал бе научил всичко за него, ала никога не бе мислил, че някой ден може би ще разговаря лично, дори с един от най-близките помощници на директора.

— За мен е чест да ви посрещна — отвърна автоматично Хал на екрана.

— Мога ли да намина? — запита Аджийла. — Има нещо, за което трябва да поговорим.

Предпазливостта положи длан върху рамото му.

— Аз съм само временно тук — рече Хал. — Веднага щом успея да си извадя пропуск, ще замина за някой от Новите светове.

— Разбира се — отвърна тя. — Но междувременно, ако не възразявате можете да поговорите с мен…

— О, не. Не, разбира се, че не. — Той разбра, че се е оплел и усети как смущението му набира сили. — Ако искате, елате веднага.

— Благодаря.

Екранът изгуби изображението си и се върна към монотонното перлено сиво без никаква дълбочина. Той набързо приключи яденето и бутна празните съдове към процепа за отпадъци. Още не бяха изчезнали и сигнализаторът пак иззвъня.

— Мога ли да вляза? — запита гласът на Аджийла откъм празния екран.

— Естествено. Влезте. — Той тръгна към вратата, ала тя се отвори, преди да бе стигнал до нея, и Аджийла пристъпи през прага.

Носеше свободна шафранена рокля, дълга до коленете и пристегната в кръста. Въпреки младостта си, тя очевидно беше екзотичка и изглежда притежаваше способността на екзотиците да кара всичко около нея да изглежда така, сякаш никога не е било другояче. Така че още в мига, в който я погледна, шафрановата рокля му се видя единственото нещо, което тя би могла някога да носи. Въздействието, което тя му оказа, бе толкова силно, че Хал само дето не се дръпна назад, за да се защити. Вярно че можеше да е още по-предпазлив с нея, обаче откритото усмихващо се лице и липсата на престореност успокоиха щекотливия му младежки страх да не направи погрешен ход, така че той изневиделица се озова лице в лице с една стряскащо красива жена — той, който до настоящия момент бе имал толкова малко нормални познанства с жени на каквато и да било възраст.

— Сега добре ли сте? — запита го тя.

— Чудесно — отвърна и той. — Аз… благодаря ви.

— Съжалявам — каза Аджийла. — Ако можехме да ви предупредим, щяхме да го направим. Само че така, както е устроена Точката на прехода, ако предупредим хората, никога няма да узнаем… Дали ще мога да седна?

— О, разбира се! — Той отстъпи назад и те седнаха един срещу друг на две платформи. — Какво не бихте узнали? — попита той, тъй като неговото неугасимо любопитство взе връх дори над усещането му за социална непохватност.

— Никога не бихме били сигурни, че те не си въобразяват това, което казват, че чуват.

Хал поклати глава.

— В това, което чух, нямаше никакво въображение — каза той.

— Така е. — Тя го гледаше внимателно. — Не мисля, че е имало. Какво точно чухте?

Той я погледна внимателно и предпазливо.

Умът му вече бе преодолял почти напълно неувереността, която беше изпитвал в началото на разговора си с нея.

— Бих искал да зная повече за какво става дума — каза той.

— Разбира се, че бихте искали — рече топло тя. — Добре, ще ви обясня. Фактът е, че в началото на изграждането на Последната Енциклопедия случайно открили, че когато някой влезе за пръв път в Точката на прехода, може да чуе гласове. Не гласове, които му говорят… — Тя млъкна, за да го изгледа внимателно. — Просто гласове, все едно че подслушвате някого. На стари години Марк Торе бил първият, който ги чул. Единствено Там Олин при първото си идване в Енциклопедията ги чул така ясно, че припаднал — също като вас.

Хал се вторачи в нея. Цялото му обучение бе запечатало в него принципа колкото по-непозната или странна е територията, толкова по-предпазливо да върви. Това, което Аджийла му бе казала току-що, беше дотолкова изпълнено с непознати възможности, че той почувства, че е опасно да покаже каквато и да било реакция, преди да има време да проучи въпроса. Той зачака, надявайки се, че тя просто ще продължи да говори. Аджийла обаче не продължи, а на свой ред зачака.

— Там Олин? — рече Хал най-накрая.

— Да.

— Само Там Олин и аз? За всички тия години?

— За всички тия години — повтори тя. В гласа й имаше някаква нотка, която той не можеше да разтълкува, нотка, която бе почти тъжна, без за това да има някаква разбираема за него причина. Тя го наблюдаваше, както той си помисли, със странна симпатия.

— Мисля — предпазливо започна той, — че би следвало да ми разкажете за това, а после да ми дадете възможност да поразмисля.

Аджийла кимна.

— Добре — съгласи се тя. — Знаете, че Енциклопедията е замислена от Марк Торе. Той е бил роден на Земята и не бил екзотик, ала екзотиците намерили идеята му в такова съгласие с онтогенетиката и другите ни теории за еволюцията на човека и развитието на историята, че в крайна сметка ние сме финансирали това… — Тя направи жест към заобикалящата ги конструкция.

Хал кимна и зачака.

— Както казах, на стари години именно Марк Торе за пръв път чул гласовете в Точката на прехода. — Тя го погледна със сериозност, която граничеше със суровост. — Тогава той развил теорията, че онова, което чул, било само първото доказателство за първата плаха употреба на потенциала на Енциклопедията от отделен индивид. Изглеждало така, сякаш някой, който си няма и представа какво да слуша, изведнъж се е включил към целия радиошум на света. Торе заявил, че за да се извлече полезната информация от този рев, трябва да се натрупа опит.

Тя пак млъкна, почти смръщена към него. Хал кимна повторно, за да покаже, че оценява важността на онова, което тя говореше.

— Разбирам — каза той.

— Тази идея — продължи Аджийла, — има връзка с някои от нашите теории на Екзотиките, защото тя като че ли твърди, че за да може Енциклопедията да се използва така, както е мечтаел Марк Торе — като някакъв нов инструмент на човешкия разум — е необходима някаква специална способност, способност, каквато все още не може да бъде открита в цялото човечество. Торе умрял, без да извлече какъвто и да било смисъл от онова, което чул. Той обаче бил убеден, че в края на краищата някой ще успее да го стори. След него властта тук поел Там, само че Там е живял в Енциклопедията всички тия години, без да се научи как да борави или да използва онова, което е чул.

— Изобщо ли? — не издържа да не я прекъсне Хал.

— Изобщо — твърдо каза Аджийла. — Но също като Марк Торе и той е сигурен, че рано или късно ще се появи някой, който би могъл да го стори. И когато това най-сетне се случи, Енциклопедията ще бъде използвана така, както е била замислена — като инструмент за разкриване на вътрешната вселена на човечеството — тази вътрешна вселена, която откакто хората са почнали да съзнават, че мислят, е била тъмна и страшна загадка.

Хал се вторачи в нея.

— И сега — рече той, — вие — и Там Олин — вие мислите, че е възможно аз да съм онзи, който ще го използва.

Тя се намръщи.

— Защо сте толкова предпазлив… толкова боязлив? — запита.

Той нямаше как да й каже. Стори му се, че в гласа й долавя намек за страхливост, и инстинктивно настръхна.

— Не съм боязлив — отвърна остро той. — Просто съм предпазлив. Винаги са ме учили да се държа така.

Тя реагира на мига.

— Съжалявам — каза с неочаквана мекота, а очите й го накараха да почувства, че е извадил най-неоправданото заключение от думите й. — Повярвайте ми, нито Там, нито аз се опитваме да ви насилваме за нещо. Ако помислите, ще осъзнаете, че това, което Марк Торе и Там са имали предвид, е нещо, което няма как да бъде натрапено насила на някого. Това би било също тъй немислимо, както е немислимо да накараш някой човек да създаде велико произведение на изкуството. Нещо, което ще е тъй грандиозно и тъй ново като това, не може никога да бъде насила изкарано на бял свят. То може да излезе само от някой човек, който за него е готов да даде живота си.

Последните й думи отекнаха у него с особена сила. Никога досега той не бе успявал да заблуди сам себе си, че е възрастен — в какъвто и да е обичаен социален смисъл. Макар че вече беше по-висок от повечето хора и че бе вкарал в своите шестнадесет години повече знания, отколкото нормален човек би могъл да се насили да възприеме за двойно повече време, Хал никога не бе успявал да се самоубеди, че вече е пораснал. Ето защо той остро съзнаваше факта, че Аджийла вероятно е година-две по-възрастна от него, и я бе заподозрял, че поради това тя го презира или гледа отвисоко. В известен смисъл способностите на тримата му възпитатели дотолкова бяха засенчвали неговите, че това го беше карало да се чувства като дете, независимо от годините си.

За пръв път обаче сега, докато говореше с нея, Хал започна да осъзнава и някаква независимост и сила, които досега не бе усещал. Откри, че разглежда и мисли за момичето и за всички останали в тази Енциклопедия, с евентуалното изключение на Там Олин, по-скоро като за потенциално равни нему, а не като за хора, които го превъзхождат. Щом помисли това, откри — при все че мисълта не изплава като мисъл в съзнанието му — че започва да се влюбва в Аджийла.

— Аз обаче ви обясних — каза той, внезапно осъзнал възцарилото се помежду им мълчание. — Скоро си тръгвам, така че няма значение дали съм чул нещо, или не.

Дълго и мълчаливо тя седя, вглеждайки се изпитателно в него.

— Е — рече най-накрая Аджийла, — ако не друго, можете да отделите време, за да дойдете и да поговорите с Там Олин. Вас двамата ви свързва нещо много рядко срещано.

Доводът, който тя приведе, беше не само ефикасен, но и ласкателен. Той съзнаваше, че тя преднамерено го е изложила така, но не можеше да не отвърне. Там Олин беше прочуто име. Сравнението с него подсилваше егото. За един кратък миг той забрави личната си мъка и загуба, и в ума му се въртеше само мисълта, че е поканен да се срещне очи в очи с Там Олин.

— Разбира се. За мен ще бъде чест да говоря с него — каза Хал.

— Добре! — Аджийла скочи на крака.

Той вдигна поглед към нея.

— Имате предвид точно сега?

— Защо не?

— Няма причина да… разбира се — и Хал на свой ред също стана.

— Той много иска да поговорите — каза тя. После се извърна, но не към вратата. Вместо това тя пристъпи към носещата се във въздуха повърхност на масичката край леглото и командния панел. Пръстите й изтанцуваха някакъв код. — Ще идем право там — обясни тя.

Той не долови никакво движение на стаята, но след като изчака минута и нещо, Аджийла се обърна, мина през стаята и отвори вратата. Вместо коридора обаче, който Хал очакваше да види, той установи, че гледа в друго, далеч по-голямо помещение. Всъщност по-точно би било да се каже друго пространство, защото то приличаше не толкова на стая, колкото на горска поляна с удобни седалки с мека подплата, разпилени навсякъде по тревистия под край бреговете на малко ручейче, което се губеше с мърморене от погледа между стволовете на една борова гора в отсамния край и се втичаше вътре от основата на малък водопад на другия край. Над главата сякаш имаше лятно небе.

Зад едно бюро край потока, недалеч от водопада, седеше единственият човек в стаята. Когато Хал и Аджийла приближиха, той бутна настрани някакви пожълтели от времето, трошливи на вид документи, които проучваше на бюрото. За изненада на Хал той не бе онзи крехък на вид столетник, който Хал очакваше да види, а изглеждаше по-скоро като осемдесетгодишен човек в забележително добро физическо състояние. Едва когато двамата го наближиха и Хал за пръв път се сблъска с погледа на директора на Последната Енциклопедия, той почувства целия ефект от възрастта на мъжа. При вида на тъмносивите му, потънали в бръчици очи, по гърба на Хал плъзнаха мравки — от усещането за жизнен опит, далеч надхвърлящ годините, които Хал можеше да си представи, че някога ще изживее.

— Седни — каза Там. Гласът му беше дрезгав, старчески и дълбок.

Хал тръгна напред и се настани на една платформа точно пред Там Олин. Аджийла обаче не седна. Тя продължи напред и зави така, че да застане отстрани и малко назад от облегалката на меката платформа, на която седеше Там. Облегна едната си ръка на върха на облегалката, а другата отпусна тъй, че крайчетата на пръстите й полегнаха върху рамото на Там тъй леко, както светлината ляга върху крилото на пеперудата. Тя погледна над главата на Там към Хал, но заговори на стария човек.

— Там — рече, — това е Хал Мейн.

Сега в гласа й прозвуча друга нотка, която за миг изпълни Хал едва ли не с ревност и с някакъв копнеж.

— Да — отвърна Там.

Гласът му наистина беше старчески — дрезгав и сух. В него отекваха всички ония сто двадесет и няколко години. Очите му продължаваха да се взират в очите на Хал.

— Когато за пръв път се срещнах с Марк Торе, след като чух гласовете — бавно започна Там, — той поиска да докосна дланта ми. Нека да докосна твоята длан, Хал Мейн.

Хал стана и протегна ръка над бюрото. Леките сухи пръсти на стареца, подобни на клонки, покрити с тънка кожа, уловиха дланта му, задържаха я за секунда и после я пуснаха.

— Седни — рече Там, потъвайки обратно в креслото.

Хал седна.

— Когато ме докосна, Марк Торе не усети нещо — каза Там като че на себе си — и сега аз също не усетих нищо. Това не се предава… само че сега зная защо Марк се е надявал да почувства нещо, когато ме докосне. На мен също ми се искаше. — Той бавно си пое дъх през носа. — Е — каза, — туй беше. Нищо не можах да усетя. Но ти чу гласове, нали?

— Да — отговори Хал.

Бе изпълнен с чувство на почит, а това, което така силно му въздействаше, не беше просто възрастта на Там Олин. Имаше още нещо. Нещо, което трябва да беше присъствало през целия живот на Там Олин — за добро или за зло някаква първична сила бе насочвала последните му осемдесет и няколко години само към една цел. Цялото това време, изминатият път, тази неотклонност от целта се издигаха над всичко, което Хал някога бе изпитвал, като планина над застаналия в подножието й човек.

— Да. Не съм се съмнявал в теб — рече Там. — Просто исках да изпитам удоволствието да го чуя от теб. Аджийла каза ли ти колко рядък човек си?

— Спомена, че вие и Марк Торе сте били единствените хора, които са чули гласове — отвърна Хал.

— Така е — каза Там Олин. — Ти си един от тримата. Марк, аз самият… и сега ти.

— За мен… — Хал се обърка, както се бе объркал по-рано с Аджийла. — За мен е чест.

— Чест? — В очите, тъй дълбоко разположени под надвисналите от възрастта вежди, мина мрачен, гневен проблясък. — Думата „чест“ не може да послужи дори за начало. Повярвай на един човек, който си е изкарвал хляба с думи.

Пръстите на Аджийла лекичко натиснаха рамото, до което се допираха. Мрачният проблясък отмина и изчезна.

— Но ти, естествено, не разбираш — продължи не тъй остро Там. — Мислиш си, че разбираш, но нищо не разбираш. Помисли си за моя живот и за живота на Марк Торе. Помисли си за тия малко над сто години, които са били нужни за построяването на всичко това около нас. Сега си помисли за нещо още по-голямо. Помисли си за целия жизнен път на човечеството — от деня, когато то е започнало да ходи на два крака и да мечтае за нещата, които иска. Тогава може би ще започнеш да проумяваш какво означава за цялата човешка раса ти да чуеш гласовете в Точката на прехода така, както си ги чул.

В ума на Хал, докато той седеше под напора на тия думи, отекна странно ехо — и то бе любопитно успокояващо ехо. Изведнъж му се стори, че в гласа на Там Олин долавя нечия друга, любима острота на тона — резкостта на Авдий. Той се вторачи в Там. В книгите винаги пишеше, че човекът пред него е чист землянин — от пълноспектровият земен вид; ала Хал току-що бе доловил острата нотка от мисленето на дружествениците — звъна на чистата вяра, която не прави компромиси и не щади дори себе си. Откъде директорът на Последната Енциклопедия може да е възприел някои от мисловните характеристики на човека на Вярата?

— Предполагам, че не мога да го оценя в такава степен като вас — каза Хал. — Но мога да повярвам, че да се случи, е нещо по-значимо, отколкото мога да си представя.

— Да. Добре — кимна Там. — Добре. — И се наведе напред над бюрото си. — Аджийла ми каза, че според твоето искане за достъп ти просто минаваш оттук — каза той. — Ние бихме желали да останеш.

— Не мога — отговори автоматично Хал. — Налага се да продължа веднага щом мога да намеря кораб.

— Къде? — Заповедническият старчески глас и древните очи го държаха под прицел.

Хал се поколеба. Но ако не беше безопасно да каже на Там Олин, на кого би могъл да го каже?

— На Коби.

— Коби? И какво смяташ да правиш на Коби?

— Смятам да работя — рече Хал. — В мините — за кратко.

— За кратко?

— Няколко години.

Там се облегна назад и го загледа.

— Не разбираш ли, че вместо това би могъл да останеш тук? Ти си чул гласовете, и възможността да стигнеш до някое велико откритие е пред теб. Не разбираш ли това? — запита властно той. — Трябва да схванеш това елементарно нещо?

— Да.

— И все пак смяташ да отидеш да работиш в мините на Коби?

— Да — отвърна злощастно Хал.

— Ще ми кажеш ли защо?

— Не — каза Хал, усещайки отново влиянието на обучението в предпазливост. — Аз… не мога.

Последва друг продължителен период, през който Там просто го гледаше.

— Приемам — рече най-накрая Там, — че си схванал всичко, което ти казах. Ти знаеш колко е важно, че си чул гласовете. В този момент ние с Аджийла вероятно знаем — благодарение на записите в Енциклопедията — за теб повече от всеки жив човек, като се изключат тримата ти възпитатели. Предполагам, че те са се съгласили с това твое заминаване за Коби?

— Да. Те… — Хал се поколеба. — Това беше тяхна идея, тяхно решение.

— Разбирам. — Последва друга продължителна пауза. — Освен това смятам, че има някои съображения, които те карат за твое собствено добро да отидеш там; и че точно тях не можеш да ми кажеш.

— Съжалявам — рече Хал. — Точно така е. Не мога.

И в ума му отново се появи запаметената картина на тримата му възпитатели и все още полузамъгленият спомен за онова, което само ден по-рано бе наблюдавал на терасата. В гърдите му започна да се надига напрежение, което едва не го задуши. Това бе ярост — ярост срещу хората, убили онези, които той обичаше. Той няма никъде да намери покой, докато не открие високия човек и всеки свързан с него, който бе донесъл смъртта на Уолтър, Малачи и Авдий. Убийството им бе пробудило в Хал нещо твърдо, старо и студено. Хал отиваше на Коби единствено за да заякне, така че в крайна сметка да може да отмъсти на онзи висок мъж и на другите с него. Нямаше никакъв начин да остане тук, на Последната Енциклопедия, или където и да било другаде. Знаеше, че ако го задържат като затворник тук, ще намери начин да избяга на свобода и да замине за Коби.

Изведнъж осъзна, че Там отново е проговорил.

— Добре тогава — рече Там. — Ще уважа тайната на твоите съображения. Ала в замяна ще поискам от теб нещо — да помниш. Да помниш, че ние тук се нуждаем от теб. Това… — И посочи с жест всичко около себе си. — … това е най-ценното нещо, което човечеството някога е сътворило. То обаче има нужда от някой, който да го направлява. В началото това беше Марк Торе. После имаше мен. Само че сега аз съм остарял, твърде остарял. Разбери ме — аз не ти предлагам директорския пост. По-късно, ако докажеш, че би могъл да вършиш работата, и след много време и труд, можеш би ще се окажеш годен за него. Само че не съществува никаква друга перспектива, освен теб; и миналото показва, че когато аз напусна, друг едва ли ще се появи.

Той млъкна. Хал не знаеше какво да каже, тъй че не каза нищо.

— Имаш ли някаква представа какво е да разполагаш с такъв инструмент като Енциклопедията под пръстите си? — внезапно запита Там. — Знаеш, че учените я използват за справки, а пък огромното мнозинство от хората си мислят, че тя не е нищо повече от гигантска библиотека — само това. Ала това е все едно да използваш човешко същество като товарно животно, докато той или тя би могъл да бъде доктор, учен или художник! Енциклопедията не е тук просто за да прави достъпно вече известното. Тя е построена с всички тия огромни разходи и труд за нещо повече, за нещо, което е далеч по-важно.

Той млъкна и се втренчи в Хал. Дълбоките бръчки по лицето му станаха още по-дълбоки от някакво чувство — на гняв или на терзание.

— Истинското й предназначение — единственото й истинско предназначение — продължи Там Олин, — е да изследва непознатото. За това й е необходим директор, който да разбира какво означава това, човек, който няма да изпусне от погледа си тая цел. Ти можеш да бъдеш този човек; и без теб цялата потенциална стойност, която Енциклопедията има за човечеството, може да се загуби.

Хал не бе възнамерявал да спори, но инстинктът и обучението му го накараха инстинктивно да зададе въпрос.

— Щом това е толкова важно — каза той, — какво лошо има в това да се изчака колкото е нужно? Вътре зад силовите панели нищо не може да засегне Енциклопедията. Тогава защо просто не продължим да чакаме, докато не дойде някой друг, който да може да чуе гласовете, някой, който е свободен?

— Всъщност не съществуват признаци, а само загатвания — рязко каза Там. — Откакто съществуват, хората дават на думите произволни дефиниции. Те изграждат на основата на същите тези дефиниции логически структури и си мислят, че са доказали нещо в рамките на реалната Вселена. Физическата безопасност не означава пълна безопасност. Съществуват някои нематериални начини Енциклопедията да стане податлива на разрушение и един от тях е да се атакуват умовете, които я направляват. Колкото и да е изумителна, тя все пак е само инструмент, който се нуждае от човешки интелект, за да може да работи. Отнеми й човешкия ум и тя става безполезна.

— Но това няма да се случи — рече Хал.

— Така ли? — Гласът на Там стана още по-рязък. — Я погледни какво става на четиринадесетте свята. Знаеш ли старите норвежки легенди, чувал ли си термина „Рагнарок“! Той означава краят на света. Проклятието на боговете и хората.

— Зная ги — отговори Хал. — Първо дошли Мразовитите гиганти и Фимбулзимата, а сетне Рагнарок — последната голяма битка между боговете и гигантите.

— Да — потвърди Там. — Само че знаеш ли дали този Рагнарок — или Армагедон, истинският Армагедон, ако тая дума ти харесва повече — не е надвиснал над нас сега?

— Не — отвърна Хал, ала думите, изречени от този старчески дрезгав глас, го уязвиха дълбоко и той усети, че сърцето му заби силно в гърдите.

— Тогава ми повярвай. Дошъл е. Стотици хиляди — милиони години са ни трябвали, за да си пробием път от животинското равнище, до там, да сме способни да се разпръснем сред звездите. Неограничено пространство. Място за всекиго. Място за всеки индивид да емигрира, да се настани някъде и да отгледа хора със същите разбирания като неговите. И ние го сторихме. Заплатихме цената и някои оцеляха. Някои дори узряха и разцъфнаха, така че получихме няколко обособени Отцепени култури — като екзотичната, дорсайската и дружествената. Някои не можаха. Но досега ние никога не сме били подлагани на изпитание като цялостна раса, като цяла раса, населяваща повече от един свят. Единствените врагове, които сме срещали, са природните сили и някои други измежду нас, така че ние изградихме цели светове и изградихме тази Енциклопедия.

Прекъсна го внезапна кашлица. За кратко — докато укрепне и се избистри — гласът му почти изгуби дрезгавостта си и зазвуча отново по младежки. Сетне обаче отново бърже стана дрезгав и кашлицата взе връх. Аджийла замасажира врата му с крайчеца на пръстите на двете си ръце, докато пристъпът спря и Там полегна назад в платформата, дишайки тежко.

— И сега — продължи той бавно и гърлено след продължителна пауза, — трудът на всичките дълги години даде своя плод — току преди всичко да замръзне. Сега е крайно време за събиране на урожая, преди неприбраните плодове да изгният по дърветата. Ние открихме, че Отцепените култури не са способни да оцелеят сами. Ще оцелеят единствено пълноспектровите хора. Най-специализираните от нашите Отцепени култури сега умират и някакъв общ социален срив ни подготвя за края. Там, където материалните закони на вселената опитаха и не успяха да ни провалят, ние го сторихме сами. Начинът на живот е станал гнил и стерилен и сред нас се разпространява нов вирус. Мелезите помежду Отцепените култури представляват болест на цялата ни раса, тъй като те се опитват да я превърнат в механизъм за собственото си лично оцеляване. Навсякъде, навсякъде сезонът на нашия живот се търкаля надолу към зимата смърт. — Той спря и за момент се облещи диво на Хал. — Е? Вярваш ли ми? — настоя.

— Мисля, че да — отвърна Хал.

Ожесточеността, изписала се на лицето на Там, се стопи.

— Именно ти — продължи той, без да отмества очи от Хал, — от всички хора трябва да проумееш това. Ние умираме. Човечеството умира. Огледай се, и ще трябва да го видиш! Хората по всичките четиринадесет свята все още не го осъзнават, защото това настъпва твърде бавно и защото те са заслепени от ограничената фокусировка на своето отношение към времето и историята. Те не виждат по-далеч от времето на своя собствен живот. Не, те не виждат дори дотам. Хората гледат единствено как вървят нещата през тяхното собствено поколение. Ала за нас тук горе, които гледаме отвисоко първоначалната Земя и цялата дълга шарка на вековете, е лесно да съзрем началото на разпада и смъртта. Победата клони към Другите. Схващаш ли това? В крайна сметка те ще завладеят останалата част от човечеството — сякаш всички останали човеци са говеда — и от този ден нататък няма да има кой да се бори с тях. Човечеството като цяло ще започне да умира, защото ще е престанало да се развива — ще е престанало да се движи напред.

Там отново млъкна.

— Има една-единствена надежда. Една слаба надежда. Защото дори ако можехме да избием всички Други сега, в този момент, не бихме спрели онова, което се задава. Човечеството просто ще си намери някаква друга болест, от която ще умре. Лечението трябва да бъде лечение на духа — пробив в някоя нова, по-обширна област, която всички ние да изследваме и в която да се развиваме. Единствено Енциклопедията може да направи възможно това. И може би единствен ти си способен да го направиш възможно за Енциклопедията и да отблъснеш сенките, които сега падат, падат над всички нас.

Към края на думите му неговият глас изчерпа силата си и Хал почти не го чуваше. Там млъкна и този път не заговори отново. Продължи да седи зад бюрото си, свел поглед към повърхността му. Аджийла стоеше мълчаливо зад него и успокояващо масажираше врата му, а Хал не помръдваше. Макар ручейчето да течеше непроменено край тях, а псевдонебето да бе все тъй синьо, и боровата гора околовръст — все тъй зелена и красива, на Хал му се стори, че в помещението, където се намираха, е пропълзял хлад и че мекотата и всички шарки в нея са се втвърдили, сякаш са се похабили и овехтели.

— Във всеки случай — обади се Аджийла сред новото мълчание, — докато на Хал не му дойде време да тръгне, аз мога да го поразведа из Енциклопедията.

— Да. — И Там още веднъж вдигна очи, за да ги погледне. — Разведи го. Дай му шанс да види толкова, колкото може и докато може.