Последната енциклопедия

Девета глава

— Иди си почини — каза Джон.

Той леко побутна Хал настрани от блоковете, с които работеше и сам се зае с неговата задача.

Хал тръгна по тунела с омекнали крака и опря гръб до стената, докато накрая седна на пода на тунела. Повдигна шлема си и задиша по-дълбоко, отколкото си спомняше да е дишал през целия си досегашен живот.

Беше си помислил, че Джон просто застъпва на работа заради него. Сега обаче видя, че не само Джон, а и всички настоящи резачи отмятаха назад своите шлемове и слизаха от издатината, която вече беше твърде голяма, за да подхожда да се нарича просто издатина. Докато гледаше, към групата се присъединиха и резачите от почиващия си екип, и цялата бригада започна заедно да оформя рампа към издатината.

Почти бяха привършили с това, когато към тях се приближи влакче от пет празни вагонетки, в което имаше само един пасажер — огромен и приличен на паяк старец с отметнат назад шлем, откриващ ориенталската му физиономия, и маши в края на дългите ръце, управлявани от масивни, приведени рамене. Новото влакче спря до тяхното и старецът изскочи от него. Джон отиде да говори с него и Хал, който беше твърде далеч, за да разбере какво приказват, наблюдаваше как старият човек слуша Джон с извърнато под прав ъгъл настрани лице, като от време на време кимаше и въртеше машите в края на ръцете си, сякаш не можеше да дочака разговорът да приключи. Най-накрая Джон свърши и се обърна настрани. Старецът пристъпи крачка към отхвърлените късчета скала, лежащи в основата на стената, където ги бе хвърлял Хал, и ги нападна с двата чифта маши.

„Нападна“ бе точната дума. Хал си мислеше, че Джон е бърз и опитен с машите, ала тоя старец беше просто невероятен. Той застана с лице към стената, работейки едновременно с двете ръце, и заподхвърля късовете мъртва скала зад себе си, без да поглежда. И не само че те всички попадаха в празната вагонетка зад него, но и когато тя се напълни, старецът сякаш инстинктивно го разбра и мина по-нататък, все още, без да се обръща, за да започне да пълни следващата. Хал го гледаше като хипнотизиран.

— Добре, Тад. Хайде да вървим.

Хал погледна нагоре и щом видя, че Джон стои над него, побърза да се вдигне на крака, готов да се върне да работи. После осъзна, че рампата вече е оформена, обаче самите резачи не са се върнали на по-високото ниво, за да подновят работата. Наместо туй, всички се качваха във вагонетките на тяхното влакче, покачени върху купчините руда.

— Свършихме ли? — запита Хал, неспособен да повярва.

— Свършихме — рече Джон. — Качвай се на борда.

Потънал в мъглата на собствените си усилия, досега Хал не беше забелязал, че всички вагонетки от собственото им влакче сега бяха пълни с руда. Хвърли отново поглед към стария човек и видя, че за няколко минути онзи почти е събрал отхвърлените късове скала, които Хал цяла смяна се беше мъчил да натрупа.

— Какво прави тоя? — запита смаяно Хал, докато вървеше към последната вагонетка на тяхното влакче.

— Товари шлаката — отвърна Джон. — Почиства. Той ще откара мъртвите парчета за последно сортиране, в случай, че е пропуснато нещо ценно, и ще ги стовари на входа на мината, откъдето ще ги натоварят и изхвърлят на повърхността. Сега се качвай.

— Не мога да повярвам, че смяната е свършила — каза Хал и се покатери в последната вагонетка.

— Свърши — каза Джон, а после отиде до първата вагонетка и се покатери в нея. Хал не видя как я управляваше, но веднага щом Джон се качи, влакчето тръгна, като направи няколко маневри напред и назад, за да вземе завоя в тясното пространство, който им позволи да се отправят обратно по пътя, по който бяха дошли.

След това забръмчаха и задрънкаха из тунелите. Кацнал на рудата в собствената си наполовина пълна вагонетка, Хал се отдаде на лукса да почива, след като бе приключил работата за деня. Чувстваше се уморен, но това не бе неприятно. Сега, когато работата бе свършена и имаше малко време за почивка, той фактически изпитваше почти приятна топлина от умората в своето тяло. Предната година, Малачи Насуно му беше обяснил, че все още не може да очаква от незрелите си мускули да отделят енергията, която ще отдават, когато престане да расте; ала от друга страна, скоростта, с която се възстановява от дадено усилие ще бъде съответно също тъй по-голяма от тази на един толкова тежък, но по-възрастен човек — и колкото другият човек е по-стар, толкова по-голямо ще бъде предимството на Хал. Докато се возеше в люшкащата се вагонетка, усещаше как силата му отново се завръща в него. А това, наред с удовлетворението от това, че е изкарал смяната без проблеми, го караше да се чувства по-сигурно и по-приятно от всеки друг път, откакто беше напуснал дома си на Земята.

Струваше му се, че между него и другите миньори, пътуващи в натоварения с руда влак към екипа, сега съществува връзка, породена от сходството им. Той изведнъж се бе оказал близък с тях. Тъмните краски и надвисналите стени на тунелите правеха от всички тях едно семейство. За пръв път, откакто беше напуснал Земята, Хал имаше усещането, че е бил приет и има свое място във Вселената.

Когато стигнаха до крайната си спирка, той все още беше в топлите длани на това чувство. Другите натоварени с руда влакчета вече стояха там или пристигаха току преди тяхното. Спряха и всички от бригадата на Хал се изсипаха от натоварените вагонетки, а Хал ги последва. Единствено Джон остана във вагонетката си и щом те слязоха, отново подкара влакчето към един тунелен отвор оттатък скипа.

— Какво ще правим сега? — запита Хал един от другите миньори от бригадата, защото те не понечиха дори да помръднат към скипа, който стоеше отворен и чакаше на дъното на своята шахта.

— Ще чакаме Джон — рече човекът от бригадата — нисък, мършав мъж на около двадесет и пет, с увиснали около краищата на устните му пиратски черни мустаци.

Хал кимна. Стоеше и чакаше заедно с другите и след три-четири минути Джон излезе пеша от тунела, в който бе вкарал влакчето, и се присъедини към тях.

— Половин тон над квотата — съобщи той, като вдигна високо отпечатана лентичка хартия, преди да я пъхне в нагръдния джоб на своя костюм.

Другите членове на бригадата замърмориха одобрително.

— Хей, и то с нов кип! Страхотно! — Миньорът, с когото Хал бе говорил, удари приятелски рамото на Хал — или по-скоро се опита да го удари, защото Хал инстинктивно се дръпна от юмрука му, предварвайки удара така, че облечените в ръкавици кокалчета на пръстите го докоснаха едва-едва. Другият човек като че не забеляза, че ударът му не е попаднал в целта.

— Хайде да се качваме! — нареди Джон и ги поведе към скипа, който дотогава вече беше наполовина запълнен с хора от други бригади.

— Пазете се! — обади се нечий глас почти в ухото на Хал, когато той се качи на скипа. — Пазете си краката. Имаме си нов кип с големи ботуши и никакво възпитание.

Хал се обърна и откри, че гледа само от няколко пръста разстояние в лицето на мършавия млад миньор с големия нос, който по пътя надолу се беше оплакал, че Хал го е настъпил.

— Какво ти става, Нейф? — запита миньорът с черните мустаци от бригадата на Хал. — Това е първият му ден.

— Не говоря на теб, Дейвис. — Миньорът, наречен Нейф, хвърли бърз поглед към човека от бригадата на Хал. — Ако той мисли, че мястото му е в мината, нека отговаря сам за себе си.

Скипът затвори врати и с тласък потегли нагоре.

— Аз дори не съм се допрял до крака ти — каза Хал на Нейф.

Нейф приближи лицето си към неговото още повече.

— И аз съм лъжец, така ли?

— Какво става там? — Гласът на Джон Хейкила долетя до тях през масата притиснати едно към друго тела.

Хал отклони поглед от Нейф и не отвърна нищо. Скипът продължаваше да се изкачва. Когато стигнаха горе и вратите се отвориха, Хал бързо излезе и се измести встрани от телата зад гърба му. Въпреки пътуването в тая теснотия към входа на мината, част от топлината и чувството за общност с неговите съекипници, което беше изпитал по време на връщането с пълните с руда вагонетки, сега се беше изпарило.

— Оттук — чу той гласа на Джон в ухото си. — Ще хвърлим тия костюми и ще ти покажа как да проверяваш своя дали не пропуска.

Хал го последва до помещението, където за пръв път получи работен костюм. По наставления на Джон той съблече костюма си и видя как Джон го свързва към един къс маркуч, висящ от стената изпод една скала. Джон закопча работния комбинезон, затегна маркуча към клапана близо до колана на костюма и натисна цилиндъра. Комбинезонът се изду.

— Чудесно — рече след секунда Джон и изпусна въздуха от костюма. — Няма утечка. Никога не забравяй да правиш това след всяка смяна. Втори шанс няма да имаш. Ако вдишаш горещи газове там долу — това е краят.

— Ще го запомня — рече Хал. — А сега какво…

— Вечерята е след четиридесет минути — отговори Джон, без да изчака въпросът да бъде дозададен. — Защо не излезеш навън. О, тук някой те търси!

Този някой беше Тонина. Джон се махна и Тонина приближи, спря и изгледа Хал от главата до петите.

— Как тъй се върна преди нас? — запита Хал. — Сутринта дори не те видях в скипа.

— Смените са разположени шахматно — обясни тя, — така че хората, които товарят шлаката да могат да изкарат една нормална смяна за почистване. Бийсън и ние останалите се спуснахме преди вас, така че се и върнахме преди вас.

— Аха — каза Хал. Тя тръгна нанякъде и той автоматично я последва. — Къде отиваме?

— Навън — отговори тя. — Искам да те погледна на високите лампи.

През една врата излязоха на открития плац, чиято равна и прашна повърхност блестеше под лампите по високия таван на общата пещера.

На Хал му се стори, че повечето от другите миньори, които не са на работа, се мотаят насам-натам, разговарят на групи и очевидно изчакват времето за вечеря.

— Сега спри — каза Тонина, щом те излязоха достатъчно напред, за да се окажат под окачените на тавана лампи, които грееха с огромна яркост, която явно се равняваше на яркостта на земното слънце по пладне. — Добре изглеждаш. Чудесно! Чух, че долу си се справил добре.

— Така ли? — учуди се Хал. — Но аз непрекъснато изоставах. Смяната свърши точно навреме, защото иначе щеше да се наложи Джон да ми помага.

— И все пак това е добре — възрази Тонина. — Ти си работил непрекъснато през цялата си първа смяна долу. Почти никой новак не го прави. И то независимо от това в каква форма е бил, когато е дошъл тук. При машите се използват различни групи мускули и отначало всеки е като изцеден.

— Ей, ти, кипа с големите патъци! — обади се един глас, който Хал вече започваше да разпознава. Той се обърна и видя, че Нейф се носи към тях. Без костюма си, сега другият мъж изглеждаше не толкова впечатляващо. Беше с половин глава по-нисък от Хал и изглеждаше мършав, но обучението на Хал му подсказваше, че другият вероятно ще тежи поне с двайсет процента повече от него заради възрастта си.

През отвореното шпиц деколте на широката му фланелка се виждаше силният тен на врата и гърдите му — тен, който тук можеше да се получи единствено със специални лампи. Раменете му бяха квадратни и широки, кръстът — тесен, а очите — много тъмни.

— Искам да ти кажа две-три приказки — заяви той.

— Остави го на мира, Нейф — каза Тонина. — Той е съвсем нов. Не му обръщай внимание, Тад.

— Не се тикай между нас, Тонина — каза Нейф. — На теб говоря, кип. Аз не обичам да ми се разхождат по краката и не обичам да ме наричат лъжец.

Хал имаше гадно усещане. Другите миньори, привлечени от повишения тон, започнаха да се събират в кръг около тях.

— Не ми нареждай какво да правя, Нейф! — Тонина застана между двамата с лице към Нейф. — Достатъчно добре знаеш, че не бива да се заяждаш с новаци. Къде е Джон? Джон! Джон Хейкила, това копеле тук се опитва да се прави на важен, като си го изкарва на твоя кип! — Гласът й се разнесе наоколо.

— Какво има? — попита малко по-късно Джон, като се промъкна през тълпата, за да стигне до тях. — Какъв ти е проблемът, Нейф?

— Не е твоя работа — отсече Нейф. — Тоя твой кип днес ми стоя на крака през цялото време, докато слизахме със скипа, а когато му казах, ме нарече лъжец.

Джон погледна към Хал, но той само завъртя глава.

Гадното чувство на Хал се засили. Беше дошъл тук, за да остане незабелязан, а с всяка измината минута тази история с Нейф го правеше все по-подозрителен в очите на другите. Струваше му се, че всички в мината вече са въвлечени в случая.

— Не съм стъпвал върху крака му — каза той, — но няма проблем да…

— Казваш, че не си го настъпвал. Чудесно. Значи проблем няма — реши Джон. Той беше застанал пред Нейф като някакъв танк в човешки образ. Само че лицето на Нейф се изкриви в този момент.

— Ти не си ми водач. Ако тоя кип не може да се грижи сам за себе си, какво прави тук?

— Я се наври в някоя дупка! — прекъсна го гневно Тонина. — Чул си, че си е спечелил някакво име и искаш да откопчиш нещо за себе си, това е цялата работа.

Нейф не й обърна внимание. Той гледаше Джон.

— Казах, че ти не си ми водач.

— Разбира се — съгласи се Джон и се огледа наоколо. — Уил?

Уил стоеше в първата редица вляво от Джон.

— Какво има? — запита Уил, без да помръдне. — Чухме, че е размирник. Ти го знаеше, когато го взе. Ако не е такъв, остави го сам да се оправя. Ако репутацията му е оправдана, той може би сам е нагласил този бой, за да се изфука.

— Всичко е наред — намеси се бързо Хал. — Джон, всичко е наред. Аз не съм го настъпвал, но ако си мисли, че съм го направил, тогава съжалявам…

— По дяволите, съжаляваш! — изкрещя Нейф. — Мислиш си, че можеш да ме наречеш лъжец и да си отидеш току-така. Или се защитавай сам, или се разкарай от мината.

— Джон! — примоли се Тонина.

Джон сви рамене и отстъпи назад. Кръгът от хора около тях се задърпа назад, докато Хал и Нейф се оказаха в центъра на доста голямо свободно пространство. Тонина изчака още малко, а сетне и тя се отдръпна назад.

Хал стоеше, вперил поглед в Нейф, и сега се чувстваше в безизходица. Струваше му се, че светилната е прекалено ярка, а въздухът — прекалено сух и горещ. Заобикалящите ги миньори изглеждаха далечни и чужди. В представите си се чувстваше така изолиран, като че се намираше насред глутница вълци. Вторачи се в лицето на Нейф и не забеляза никакви признаци на разум.

„Ще го оставя, помисли си внезапно, ще го оставя да направи каквото иска. Това е единственият начин да се измъкна от тази каша. Ако ме набие, може би ще забравят тая работа с моята репутация…“, помисли Хал.

Видя как Нейф започва да пристъпва към него и как дясното му рамо се спусна, когато юмрукът му се сви. Тялото на Хал крещеше да се намести в някоя от дузината защитни позиции от неговите тренировки, но той го държеше като затворник с ума си. Само вдигна юмруците си по начин, който се надяваше да му придадат тромав и аматьорски вид.

Нейф тръгна към него. „Ще стоя неподвижно“, каза си Хал. Когато Нейф дойде съвсем наблизо, той се насили да стои, без да се движи.

… Хал беше объркан. Нещо не беше наред, но в момента той не можеше да реши какво е то. Лежеше на земята и беше сигурен само в едно — беше нападнат. Видя фигурата на някакъв мъж над себе си, който пристъпи напред и прехвърли тежестта на тялото си така, че беше ясно, че се задава ритник.

Тялото му реагира инстинктивно: той се стегна и се претърколи назад така, че се изправи на крака с лице към нападателя. Сега си припомни, че това е човекът, наречен Нейф и че е възнамерявал да го остави да направи каквото иска, ала умът му все още беше замъглен и някак чужд и Хал не можеше да си припомни защо е трябвало да прави това.

В същото време Нейф налетя отново след кратка пауза на изненада, когато видя Хал да се изправя тъй чевръсто от безпомощна позиция на земята на краката си, готов да реагира. Нейф дойде бърже и замахна с десния юмрук към адамовата ябълка на Хал.

Разтреперан и слаб, но автоматично реагиращ, Хал отмести тяло встрани, за да остави юмрукът да мине покрай него, и направи широка крачка напред край другия, докато Нейф залитна, изкаран от равновесие при неуспешния си удар. Хал спря обърнат към гърба на другия мъж. Автоматично, без да разсъждава, той нанесе два къси удара с левия и десния юмрук в областта на бъбреците върху гърба пред себе си. Нейф се срути.

Хал направи крачка встрани и застана, гледайки другия отвисоко. Сега главата му бързо се проясняваше и заедно с това гадното усещане изчезваше.

Нямаше смисъл. Не можеше да се принуди просто да стои така и да приеме наказанието, което искаше да му нанесе Нейф. Той просто не беше в състояние да се принуди. Онзи първи удар, който го беше изпратил за кратко в безсъзнание, бе пробудил в него един инстинктивен страх и инстинкта за оцеляване. Сега обаче, другия мъж лежеше долу и не помръдваше. Може би с това щеше да приключи всичко.

Той понечи да си тръгне… но Нейф се разшава. С напрегнати ръце той постави длани до тялото си и се повдигна на коляно, обърнат встрани от Хал. Изправи се несигурно на крака и се обърна. Тръгна отново към Хал.

Ако можех само да го нокаутирам, помисли Хал…

Само че главата му все още не се беше прояснила напълно, а Нейф вече го връхлиташе. Хал вдигна ръце, прихвана ръката, която се опитваше да го удари, и като се извъртя, коленичи така, че Нейф направи циганско колело през дясното рамо на Хал и се приземи тежко на гърба си. За момент той пак остана неподвижен с изкаран дъх. Но и този път след няколко секунди той се размърда, обърна се и се изправи на крака.

Хал вече чувстваше главата си почти прояснена и хладнокръвно обмисляше невъзможността на онова, което смяташе да стори. Нямаше никакъв начин просто да нокаутира Нейф, без да му нанесе вреда.

Това бяха басни от романтичните приключенски истории от подвързаните томове в библиотеката, до която Уолтър Наставника го допускаше — а не реалността, на която го бе учил Малачи. Само в книгите някой можеше да бъде ударен така умело с юмрук или палка, че за кратко да изпадне в безсъзнание, но без иначе да бъде изложен на опасност от истински травми. В действителния живот, ударът, който само би пратил в безсъзнание един човек, можеше да убие друг със същото тегло, големина и общо физическо състояние.

Не, единствените удари, за които Хал бе сигурен, че ще свалят Нейф на земята и ще го оставят да лежи там, бяха до един смъртоносни. Някой с опита на Малачи Насуно би могъл да рискува подобен удар с точно пресметната сила, който само да зашемети, ала Хал не беше нито достатъчно силен, нито достатъчно опитен, за да рискува.

Обзе го отчаяние. Нейф отново го нападаше с откачено изражение в очите. Хал отново се изплъзна от нападението му, хвана го, извади го от равновесие и го хвърли. И за кой ли път, след секунда Нейф с мъка се изправи на крака и пак го атакува. Хал го хвърли още веднъж и Нейф пак се надигна и му налетя. Хал го хвърли отново.

Очевидно от тежката работа в мините, мъжът беше в превъзходна физическа форма и също така очевидно не възнамеряваше да се откаже, докато не бъде окончателно възпрян. Гадното усещане отново изпълни Хал. Тълпата, която зяпаше, изглеждаше нейде много далеч. Светът около него бе изграден от скали и светлина — сух, прашен и празен, като се изключи необходимостта да се разправи с тоя нападател, който нито се просваше на земята, нито го оставяше на мира, и който го принуждаваше да продължи да му налага полагащото му се наказание.

„Моля ти се, накарай го да остане долу!“, повтаряше се молитвата в ума на Хал, докато Нейф продължаваше да се изправя на крака и да налита отново. В ума си Хал отдавна бе престанал да реагира и се опитваше да зареже себе си, та Нейф да направи с него това, което искаше да направи. Само че страхът у него все още надвиваше и не обръщаше внимание на ума му и отказваше да допусне другия човек по-наблизо.

Във въображението си Хал видя другия да лежи неподвижно — прекалено неподвижно — на земята, и вътрешно потрепери от видението. Това не можеше да продължи. С внезапен спазъм на отчаян самоконтрол Хал успя да се насили да остане с отпуснати ръце. Нейф най-накрая се добра до него, вкопчи се в Хал и го събори на каменния под, върху който се биеха.

Само че силата на миньора беше почти изчерпана. У него не бе останало почти нищо, освен сляпото желание да продължи да се бие, докато е жив. Пръстите на Нейф опипаха бузите на Хал, за да се забият в очите му, ала Хал ги избегна… и изведнъж се изпълни с надежда, породена от отчаянието.

Докато лежеше на земята с другия човек върху него, той плъзна длани така, че хвана раменете му и като се преструваше, че се опитва да го оттласне настрани, впи палци в каротидните артерии от двете страни на врата на Нейф.

В същия момент пръстите на Нейф най-сетне намериха очните орбити на Хал.

Хал отчаяно наведе глава, така че по-голямата част от натиска да се поеме от скулите. И докато Нейф продължаваше да опитва да забие пръсти и очите му, бавно заотброява на ум: хиляда… хиляда и едно… хиляда и две… Притисна колкото може по-близо лице до прашната коса на Нейф и продължи да брои, без да отслабва натиска си върху артериите на другия.

Когато стигна до хиляда четиридесет и три, пръстите на Нейф започнаха да се отпускат, а на хиляда и шестдесет напълно омекнаха и миньорът легна неподвижно. Хал изпълзя изпод тялото на мъжа и погледна надолу. Нейф продължаваше да лежи неподвижно.

Обърна се и се отдалечи с препъване от неподвижния мъж към стената от тела пред себе си, която стоеше между него и общежитието. Право пред себе си виждаше Тонина, чието лице по някаква причина беше на фокус, докато всички други наоколо бяха лишени от черти петна. Повърхността, по която вървеше, му се струваше изградена по-скоро от възглавници, отколкото от твърда скала и сбит прахоляк.

Сред тълпата се разнесе засилващ се ропот. Хората гледаха покрай него. Хал спря и изтощено се обърна да погледне около себе си.

Нейф се бе надигнал на лакът и се озърташе. Той очевидно пак беше дошъл на себе си, но също както след първия му удар Хал беше загубил ориентация, така и сега временно изгладнелите за кръв мозъчни клетки на Нейф за момент бяха объркани и той не беше много сигурен защо лежи там, където се намираше.

Хал пак се извърна и тромаво закрачи към пръстена от лица и Тонина. Стигна до тях и в този миг пръстенът се разкъса, а миньорите в него се втурнаха напред, за да обградят Нейф, да му помогнат да стане и да го подкрепят до стаята му. Тонина изведнъж се озова пред Хал и когато той се препъна и едва не падна, го прихвана здраво с една ръка през кръста.

— Всичко е наред — каза тя. — Всичко е наред. Свърши вече. Аз ще те заведа. Къде си ранен?

Той я зяпна изотгоре. Внезапно осъзна болката в очите и челюстта си и натъртванията и драскотините от твърдата скала, на която двамата с Нейф се бяха борили. Прииска му се обаче да й каже, че му няма нищо особено, нищо, освен че е изтощен и че като се изключи онзи пръв удар, Нейф не му бе сторил нищо. Само че гаденето в него се усили и гърлото му се сви така, сякаш бе затегнато с гаечен ключ. Можеше единствено да се кокори в нея.

— Облегни се на мен — каза Тонина.

Тя се обърна наполовина и го поведе, по-точно го понесе към общежитието. Ръката около кръста му беше невероятно силна — далеч по-силна, помисли си някаква част от ума му, от неговата. Той мълчаливо се остави да бъде отведен и вкаран в собствената му стая, а сетне хвърлен на леглото и разсъблечен. Отпуснат на леглото, той започна да трепери силно и неудържимо.

Тонина плътно го зави с покривката на леглото и включи отоплението на максимум, ала Хал продължи да трепери. Тя бързо се измъкна от собствените си горни дрехи и се мушна под одеялото до него. Прегърна го с коравите си и силни ръце и притисна треперещото му тяло към своето, сгрявайки го със собствената си топлина.

Постепенно треперенето намаля. Топлината пак се зароди в тялото му и потече по всичките му крайници. Той лежеше отпуснат. Известно време все още дишаше дълбоко и треперливо, но най-накрая дори и дишането му се забави. Инстинктивно ръцете му се обвиха около Тонина и я притиснаха още по-плътно, а дланите му побягнаха по тялото й.

За миг тя се напрегна и му се възпротиви. Сетне напрегнатостта я напусна и тя му позволи да я привлече към себе си.