Последната енциклопедия

Деветнадесета глава

Магаретата бяха разделени на две редици, като онова с падналата подкова беше първото от редицата на Джейсън. Планинската пътека, по която вървяха, на някои места беше широка само за едно животно и движението на цялата редица се блокираше, докато то не се върне обратно в редицата.

— Хауард, можеш ли да я върнеш назад? — запита Джейсън. — Аз ще задържа останалите.

Хал приближи и започна да примамва магарицата да се премести от твърдия път на халтавите камънаци на планинския склон под пътя, така че да може да я извърти и да я поведе назад.

Те вървяха по стръмния склон към един планински проход, следвайки пътека, която явно не беше използвана от предната есен. Пътеката беше засипана със зимни остатъци — клончета, иглички и шишарки от докараните на планетата вариформи на иглолистни дървета, които би трябвало да облекат тези високопланински склонове в умерените зони на Хармония. Само че пътят изглеждаше, че е съществувал само няколко години и то за да бъде използван в хубаво време. Той се възползваше от естествените равни места наоколо, като се виеше нагоре и надолу, но винаги клонеше на юг.

Стръмният сиво-кафяв склон под твърдата и плоска повърхност на тясната пътека се спускаше рязко надолу в разстояние на повече от триста метра до един каменист хребет и отвесно пропадаше още толкова до откритата далеч под тях планинска река. Над пътеката склонът ставаше не толкова стръмен и съответно бе обрасъл с дървета — редки, но достатъчно много, така че петдесетина метра по-горе растителността напълно скриваше от очите гледката на един къс, но по-висок хоризонтален хребет, който в последните неколкостотин метра вървеше успоредно на пътеката.

В този момент отрядът на Рух следваше външната извивка на гръдта на планината. Бавнодвижещата се редица от хора пред Хал и Джейсън изчезваше вляво зад извивката на планината. Когато Хал обърна животното, видя назад няколко километра открита планина покрай една отвесна гънка в скалата, която на мястото, което току-що бяха отминали, имаше дванадесетина метра широко врязване навътре. Вдлъбнатината се стесняваше рязко нагоре, докато се превръщаше отначало в пукнатина, а сетне в тесен комин и се изкачваше до скалистата повърхност на разположения над тях хребет. Зад тях дърветата също бяха по-малко и целият склон — чак до залесения хребет отгоре — лежеше открит за окото. Въздухът беше сух и ясен, така че разстоянията изглеждаха по-малки, отколкото бяха в действителност, под едно небе, на което имаше само няколко бързодвижещи се малки облачета.

— Така… така… — успокояваше Хал магарицата, докато я насочваше по ронещия се камънак на пътеката към края на редицата животни, където можеше да я качи отново на пътеката. Стигна до края и я подкара нагоре. Когато се обърна, видя, че Джейсън е издърпал магарето, което следваше в редицата животното на Хал. Сега цялата задна половина от тази редица чакаше търпеливо, а Джейсън бързо се катереше по скалата, за да дойде при Хал.

— Можем да вкараме Дилайла, за да заместим тая… — започна Джейсън, когато се качи на пътеката до Хал — и изведнъж въздухът се изпълни с писъци.

— Долу! — извика Хал и го събори на склона под издатината на пътеката. Заострени парченца от ронливата скала забоцкаха Хал през ризата и панталоните. Няколко от натоварените магарета по-нататък по пътя се запрепъваха надолу по склона или бавно подгънаха колене и легнаха свити на пътеката. Писъците престанаха, а настъпилата внезапната тишина бе потресаваща.

— Конусни пушки! — Гласът на Джейсън беше висок и странен. — Горе има милиция!

Напрегнатото му лице се взираше към скрития зад дърветата хребет. Той изхвърча до предпоследното магаре в редицата, което носеше техните собствени вещи и се вкопчи в товара му, докато не издърпа повереното му оръжие. Плъзна се надолу и пак залегна до Хал.

— Това няма да ти послужи за нищо на такова разстояние — каза Хал. Оръжието на Джейсън беше една стара иглова пушка, която бе точна до шестдесет-седемдесет метра, но неефективна на два пъти по-голямо разстояние.

— Знам — изпъхтя Джейсън, като все още се взираше към скрития хребет. — Само че те, може би, ще се спуснат към нас.

— Трябва да са си загубили акъла… — започна Хал, водейки се от уроците, които бе попил като дете, и в този момент хрущенето на нечии обувки по ронливата скала ги накара да обърнат глави надясно.

Видяха Лейтър Улън, един от по-младите мъже в отряда да бяга, превит надве, към тях.

— Видяхте ли нещо? — попита той запъхтян, като най-накрая спря над тях.

— Лягай! — викна Хал, но вече беше късно. Пищящите звуци отново изпълниха ушите им и Лейтър падна, изпускайки собствената си иглова пушка. После се завъргаля, все едно че нямаше кости, надолу по склона. Хал скочи подире му, улови го и видя, че е несъмнено мъртъв. Три конуса си бяха пробили път през гръдния му кош, а един бе направил бразда отстрани в главата му. Хал сграбчи падналата пушка и като се приведе, за да се възползва от прикритието на пътеката над себе си, се затича назад по склона натам, откъдето бяха дошли.

— Къде отиваш? — чу той да вика подире му Джейсън. Само че нямаше дъх, за да отговори.

Той търча по полегатия сипей, докато извивката на планината започна да затулва от погледа онази част от хребета, откъдето бяха изстреляни конусите. Беше се върнал пак до вдлъбнатината, гънката в планинската скала, която водеше право нагоре към цепнатината и комина. Вече в безопасност от наблюдение от страна на въоръжените хора горе, той изскочи пак на пътеката и започна да се катери право нагоре в цепнатината.

Тук нямаше толкова много свободни камъни. Катереше се най-вече по гола скала, като се придвижваше бърже, а игловата пушка се люшкаше на гърба му, крепена там от ремъка, който Хал бе прехвърлил през гърдите си. По лицето му изби пот, която го охлади така, че се почувства гол на сухия планински въздух. Установи, че диша дълбоко и равномерно. Беше минало много време, откакто се беше напрягал физически, точно по този начин, и усещаше тялото си напрегнато и тромаво. Ранните навици от тренировките обаче живееха нейде дълбоко в него и той чувстваше как въздухът нахлува мощно в дробовете му, а сърцето му бие бързо, но равномерно. Изкачи се ловко в тясното гърло на комина и от катерене на четири крака по стръмния склон премина към алпийско катерене.

Коминът беше висок девет-десет метра, като се стесняваше рязко, докато към върха, точно под горния хребет беше не по-широк от метър. В началото на изкачването той се насили да спре и да задиша дълбоко, за да накара сърцето си да забие по-бавно и да изпълни изтощените му тъкани с кислород за предстоящото усилие.

Истинският проблем беше игловата пушка. Нормалната процедура щеше да бъде, когато се изкатери на горния хребет, да я издърпа след себе си. Само че не разполагаше с въже, за да я вдигне. Спря за миг, изчислявайки на ум разстоянието между хребета над главата му и онова място по-нататък, откъдето беше дошъл огънят на конусните пушки. Освен ако беше такъв кутсузлия, че някой от милиционерите да се окаже точно над него в същия момент, звукът от хвърленото оръжие, когато то падне върху плоската скала на горния хребет, не би следвало да се разнесе толкова далеч, че да привлече вниманието им.

Отстъпи надолу и назад от основата на комина, докато намери място, където можеше да стъпи сигурно, а после свали от гърба си игловата пушка, за да се увери, че предпазителят е пуснат. Беше пуснат и Хал хвана здраво с две ръце пушката за цевта откъм дулото, завъртя я и я запокити нагоре. Тя изчезна от погледа му с далечен трясък върху горния хребет.

Зачака, ослушвайки се. Не се чу обаче шум от някой, който да приближава, за да проучи какво е станало. Хал започна да се катери.

Бяха минали повече от четири години, откакто мускулите му бяха вършили този вид работа и те откликваха твърде бавно. Изкачваше се изключително предпазливо, като проверяваше и препроверяваше всеки хват на ръката си и всяко поставяне на крака си, впил очи в червеникавата, огладена от времето скала само на няколко пръста от лицето му. Докато се изкачваше, старите рефлекси и познатите умения се завръщаха малко по малко. Сега беше подгизнал от пот и ризата лепнеше по гърба и раменете му. Дишаше тежко. Изкачването обаче не ставаше присърце и нещо от по-раншното удоволствие от подобни завоевания на отвесното пространство — ръка по ръка нагоре — се пробуди отново у него.

Най-подир излезе от сянката на комина на горещото слънце, огряло хребета отгоре и легна задъхан там. След малко долетя лек ветрец и приятно го охлади. Дишането му се забави. Огледа се наоколо за игловата пушка и я видя да лежи в обсега на лявата му ръка. Придърпа я към себе си и приседна.

Наоколо цареше пълна тишина. Спокойно би могъл и да е сам в планината. За момент го докосна лекото пръстче на паниката — мисълта, че изкачването на комина му е отнело прекалено много време и нападателите може би вече са заловили отряда. После отблъсна това чувство. Безполезна емоция. Можеше да чуе в паметта си как сухият глас на Малачи му изнася лекция за това.

Стана, като вдигна игловата пушка със себе си. Дишането му пак беше станало почти нормално. Безшумно се затича по дълбокия килим от борови иглички по този хребет в такава посока, че да се озова на място, което е над отряда, разпилял се по долния хребет.

Докато тичаше, ушите му ловяха всеки звук, идващ отпред. Беше изминал съвсем късо разстояние, когато чу гласове и спря да се ослуша. Току зад малката горичка пред него говореха трима души. Сви вляво нагоре по склона и продължи по-бавно и дори още по-тихо. След минута вече можеше да погледне надолу към мястото зад горичката. Видя трима души с конусни пушки, които носеха същите черни униформи, в които бе видял да се обличат пазачите милиционери в Крепост.

Игловата пушка в ръцете му автоматично се озова в положение за стрелба. Те бяха на по-малко от двадесет метра от него, напълно изложени на погледа му и гърбовете им бяха обърнати към него. Търпение, каза тихо в ухото му спокойният глас на Малачи. Той пак отпусна оръжието и продължи да върви успоредно на горния хребет и малко по-високо от него.

Отмина още две групи от по трима човека с конусни пушки, преди да стигне до една група от четирима души, които седяха с пушки в ръцете, надничаха надолу по склона и от време на време стреляха, а един кльощав мъж с широка бяла капитанска нашивка, зашита коса на левия ръкав на бойната му куртка стоеше над тях. Той бе обърнат с гръб към Хал, като останалите.

Милиционерите излъчваха спокойствие и увереност, които разтревожиха Хал. Той се опита да погледне пред ръба на хребета надолу към отряда, ала не можеше. Тихо се обърна и се изкатери по-нависоко по склона, докато най-накрая успя да види поредицата животни и товари по пътеката край долния хребет. Не се виждаха никакви хора и той си помисли, че те разумно са се прикрили всички под ръба на хребета, но после си припомни за продължаващия обстрел от мъжете, покрай които беше минал, както и тези непосредствено под него.

Хал присви очи от яркото небе и за пръв път успя да различи движение на планинския склон над долния хребет. Неколцина от отряда се промъкваха нагоре от едно прикритие към друго, за да нападнат своите нападатели. Докато наблюдаваше, той се съсредоточи върху движението на една тънка, облечена в тъмни дрехи фигура и осъзна, че ги води самата Рух Тамани.

Това беше отчаяна реакция на част от отряда. Милиционерите можеха да си седят и да не бързат да стрелят по изкачващите се. Но това щеше да се случи, когато те за момент се откриеха, тъй като за членовете на отряда не само беше изключително трудно да отвръщат на стрелбата, но и бяха изтощени от изкачването. Въпреки това те продължаваха и изведнъж Хал схвана какво имаше предвид Рух.

Погледна наляво към онази част от горния хребет, която все още не бе изследвал и видя, че на неголямо разстояние от него тя рязко се спускаше надолу, сякаш устремена да се събере с долния хребет, но постепенно се смаляваше, докато петдесетина метра от мястото, където двата хребета щяха да се съберат, преминаваше в обикновен склон. Няколко мига се взира в тази част от склона, преди да бъде в състояние да различи сред редките дървета по склона движенията, които търсеше. Накрая обаче ги забеляза. Фронталното нападение на Рух по склона право над нея очевидно беше замислено преди всичко, за да задържи вниманието на милицията, докато тя беше изпратила друга част да заобиколи предния край на горния хребет, за да нападне оттам.

Това беше единствената възможна за нея реакция и с тази мисъл Хал се обърна рязко обратно, за да погледне към изправения милиционер с бялата нашивка на ръкава. Капитанът трябва да беше командващият милиционерите офицер и той би бил крайно неефективен, ако беше разположил засадата си така, без да помисли за левия си фланг.

Хал се обърна и започна да се придвижва нататък, над този ляв фланг. След малко стигна до място, откъдето се виждаше едно по-широко място на хребета, лека падина, защитен не само от естествено израснали дървета, но и от една груба барикада от трупи, насочена в посоката, от която щяха да дойдат фланговите нападатели на Рух. В падината имаше над двадесет въоръжени милиционери, който чакаха.

Хал приклекна на склона над цялата сцена, поставил игловата пушка на коленете си. Усещаше, че гърдите го стягат. Единствената му надежда, която беше имал относно нападението по фланга, бе разрушена от гледката на тези двадесет черни униформи. Той се върна обратно към позицията си над четиримата мъже и изправения офицер.

Хал помисли малко, а сетне се върна обратно към позицията си над първата група, която беше открил. Докато ги наблюдаваше, един от тримата под него вдигна пушката си и стреля; сетне се засмя и посочи с ръка. Един от другите го потупа по рамото.

Нещо древно и мрачно са раздвижи в Хал. Той се отпусна на колене, подпря дулото на игловата пушка на полузарития в земята валчест камък и стреля три пъти. Иглите прошептяха леко, сякаш птички изчуруликаха в планинския въздух. Лежеше, ослушвайки се в тишината, която последва този звук, но от другите позиции на милицията нямаше никаква реакция, която да подскаже, че някой там е чул. Отново стана на крака и бавно тръгна надолу по склона.

Телата на тримата, когато стигна до тях, лежаха неподвижно на слънцето. Той ги изгледа, усещайки някаква празнота в стомаха си, като от някакъв тежък удар или рана, чиято болка е все още приглушена от шока. Събра внимателно трите конусни пушки, така че металните им части да не се чукат шумно една в друга, и ги помъкна нагоре по хълма — достатъчно високо, за да може да вижда склоновете, по които се движеха двете нападателни групи от отряда.

Групата на Рух напредваше бавно, ала групата, която идваше по фланга, се движеше по-бързо. След още пет минути те щяха да се окажат на такова разстояние от милиционерите, които ги чакаха в падината, че онези можеха да ги обстрелват в упор.

Хал седна и извади планката на приклада на една от конусните пушки, за да извади инструментите от кухината в него. Конусните пушки бяха проектирани тъй, че да се самопочистват след изстрела, така че беше нужно нещо повече от това, просто да запълни с пръст дулото. Отви заключващия затвор на цилиндъра на магазина под дулото и откърти последния от наредените във формата на пръчка конуси. После прибра конуса, който бе отделил, постави обратно затвора и го завинти.

Хвана внимателно с палеца и средния си пръст конуса, като гледаше да не докосне тесния червен ръб около широкия долен край на конуса. Червеното бележеше отлятото ракетно гориво, което се запалваше от механизма на пушката и задействаше тези самодвижещи се снарядчета. Като постави нежно конуса между събраните си наблизо колене, така че с нищо да не докосне ръбът, той освободи горивната камера, отвори я и сложи конусчето в кухината — само че насочено назад към камерата, вместо напред към дулото. После внимателно монтира камерата обратно. Хал повтори същата операция и с още една от конусните пушки.

Когато затваряше отвора на втората пушка, вътрешно се усмихна с лека горчивина. Поне част от членовете на отряда щяха да негодуват много, ако узнаеха как е развалил две превъзходни бойни оръжия — и то когато толкова много не им достигаха. И щяха да имат право.

Хал се надигна, взе допълнителните си оръжия и тръгна, докато стигна по средата над скалния хребет над двете други гнезда. Милиционерите в тях продължаваха да стрелят над ръба на хребета, на който седяха, без да знаят какво е сторил той с хората, заели позиция вдясно от тях. Тук той си вдигна груба барикада от по-тежките камъни наоколо. Сетне коленичи зад барикадата и се прицели в трите облечени в черно фигури във второто гнездо.

Мекото писукане на иглите, които бяха покосили тримата от първата група не се бе разнесло надалеч, за да алармира техните другари. По-силното свистене на конусите, които Хал сега изстреля, накара хората да се озърнат и да погледнат към второто гнездо точно когато тримата в него се строполиха.

Те не погледнаха нагоре по склона над тях, тъй като нямаха някаква причина да мислят, че който да е бил онзи, дето бе стрелял толкова отблизо, е някой от нападателите от отряда, който тъкмо беше стигнал на височината на горния хребет. След секунда те може би биха се сетили да погледнат и нагоре, а не само встрани, но в този момент Хал скочи на крака и като завъртя първата от повредените пушки над главата си, я запрати тъй, че тя падна в последното пълно с хора гнездо — вдясно от онова с капитана. После той запокити втората пушка сред четиримата мъже в другото гнездо точно в мига, когато офицерът излизаше от него, за да тръгне в посоката, откъдето очевидно мислеше, че трябва да е стрелял Хал.

Първата конусна пушка падна и сътресението възпламени обърнатия конус в барабана. Чу се мекото „уууп“ на взрива и нагоре лумна пламък, тъй като топлината и ударът от обърнатия обратно конус, който се беше опитал да излезе в погрешна посока, задействаха пръчката от останалите конуси в магазина. Миг по-късно последва втора експлозия — от другата конусна пушка — в гнездото на офицера.

За част от минутата прахолякът и носещите се из въздуха парчета скриха сцената в двете гнезда, а сетне лекият планински ветрец издуха всичко настрани, за да покаже, че всички фигурки в двете гнезда са паднали на земята. Шокът от експлозията или някой шрапнел от взривените пушки ги беше извадил поне временно от боя.

Целта на Хал беше да отвлече вниманието на милицията в падината от нападателите, които се задаваха по склона. След двата взрива на горния хребет се възцари момент на ужасна тишина, последван от объркани викове. Поне част от наблюдаващите в падината започнаха да тичат към центъра на милиционерските позиции. Хал бързо се спусна по склона от мястото на своята разкрита барикада. Ако го бяха видели там горе, малкият каменен щит, който си бе издигнал, щеше да му е от полза. Ала тъй като не го бяха забелязали, сега за него щеше да е по-безопасно сред дърветата и растителността на горния склон.

Милиционерите, които се забързаха назад към падината, не можеха да видят спускането му, ала го чуха. Раздадоха се викове — и неочаквано на тях като ехо откликнаха виковете на ония, които все още се намираха в падината. Нападателите от отряда, които се катереха по хребета, бяха стигнали до защитниците в барикадата от дървесни стволове.

Легнал плътно на земята зад едно дърво на долния хребет, на по-малко от десет метра от падналия вън от гнездото си офицер, — сега той се размърдваше — Хал си разменяше изстрели с онези милиционери, които бяха се върнали назад към него след експлозиите.

Конусната пушка топлеше бузата му, напечена от слънчевата светлина, проникваше през дърветата отгоре, докато той следеше за нещо, което да се движи между дърветата пред него. Движенията ставаха все по-редки. Ответните изстрели, насочени към него, оредяха и престанаха.

Хал се огледа. По склона надолу той зърна офицера, който сега се бе изправил на крака и се олюляваше несигурно, ала се придвижваше обратно към командното гнездо, където го чакаха конусните пушки, оставени от неговите хора. Явно разлетелият се метал от пушката не го беше закачил и той само бе изпаднал в безсъзнание от шока от експлозията. Мушката на пушката на Хал автоматично се премести в средата на тесния, изправен гръб на мъжа, но после отвращението надделя. Нямаше никаква нужда от повече убийства. Хал тихо се надигна на крака и наполовина побягна, наполовина се гмурна надолу по пресечения склон, за да хване офицера и да го тръшне на земята.

Онзи лежеше неподвижно под него. Хал се претърколи встрани и седна. Обърна офицера по гръб и видя, че той още е в съзнание. Хал просто му беше изкарал въздуха. За момент другият мъж се помъчи да си поеме дъх, а после постепенно дишането му се възстанови. Хал го гледаше озадачен отвисоко. Слабото лице под него му беше познато. За момент това го обърка, а сетне паметта му направи връзката. Мъжът, когото гледаше, беше онзи, който ги беше ескортирал заедно с Джейсън на срещата с Аренс. Същият онзи, който беше заплашил Джейсън, че ако продължава да приказва, ще го окачи на китките му, за да виси няколко часа.

Офицерът се размърда. Погледна нагоре към пушката, която Хал държеше насочена към него, а после неговото лице. Собственото му лице изведнъж се преобрази с една изтощена усмивка и внезапен блясък в очите.

— Ти! — възкликна той. — Намерих те…

— Значи си бил тук! — прекъсна ги нечий рязък глас.

Дете-на-Бога излезе от дърветата вляво от тях, влезе в гнездото и спря. За пръв път Хал осъзна, че виковете и писъкът на конусните пушки са намалели. Тъмните очи на Дете-на-Бога се спряха на оръжието в ръката на Хал.

— Значи и ти също си завзел конусна пушка. Хубаво! — Погледът му се спря върху офицера от милицията и за момент, докато Хал ги гледаше, двамата впериха очи един в друг — различни по възраст с двадесет години, по кости, мускули и дрехи, ала във всички други отношения еднакви като двама братя.

— Спести си безпокойството — рече офицерът. — Знаеш не по-зле от мен, че няма да ти кажа нищо, каквото и да избереш да правиш с мен.

Дете-на-Бога издиша през ноздри. Дулото на конусната му пушка се извъртя така небрежно, за да се спре върху офицера, че за момент Хал не схвана какво предполагаше това движение.

— Не! — И Хал блъсна пушката нагоре, встрани от мишената.

Обветреното лице на Дете-на-Бога се приближи, за да го изгледа отблизо. На това лице рядко се виждаха силни чувства, ала сега Хал си помисли, че разчита в него удивено неверие.

— „Не“? — повтори като ехо Дете-на-Бога. — На мен?

— Не е нужно да го убиваме.

Дете-на-Бога продължаваше да го фиксира с поглед. После дълбоко си пое дъх.

— Ти си нов за нас — рече той почти спокойно. — Такива като този трябва да бъдат убивани, преди да убият нас. В добавка, това, което казва отстъпникът, е вярно…

— Ти си отстъпник — ти, изоставеният от Господа! — прекъсна ги остро офицерът.

Дете-на-Бога не му обърна никакво внимание. Очите му все още бяха приковани в Хал.

— Това, което казва отстъпникът, е вярно — повтори бавно той. — Безсмислено е да разпитваме такъв като него, който някога е бил един от Избраниците.

— Ти си този, който отпадна от Избраниците! Аз съм от Бога и оставам от Бога!

Дете-на-Бога пак не му обърна внимание.

— Той няма да ни каже нищо, както сам твърди. Възможно е да има жив още някой, който никога не е бил Избраник. Такъв можем да накараме да проговори.

Мушката на Дете-на-Бога пак се люшна към офицера.

— Не, казвам ти! — Този път Хал хвана дулото на пушката и Дете-на-Бога, на чието лице ясно се изписа изумление, рязко се обърна към него.

— Сега ти ще пуснеш моето оръжие — започна бавно той, — или…

Чу се съвсем слаб шум, който не трябваше да ги разтревожи, ала когато се обърнаха видяха, че капитанът от милицията бягаше на зигзаг между дърветата. С едно движение Дете-на-Бога се отпусна на коляно, извъртя конусната пушка и стреля. От един ствол отлетяха парчета бяла кора. Той бавно свали оръжието, загледан в боровете. После се извърна към Хал.

— Ти остави един от ония, които са унищожили мнозина от нас, да избяга на свобода — натърти. — Той ще бъде свободен, ако не го хванем пак, за да убива още от нашите хора. — Гласът му беше равен, но очите му горяха към Хал. — … а с това, че попречи на мен, който щях да го пратя при Бог, за да го съди, ти направи свободата му възможна. За това ще трябва да се вземе по-специално решение.