Последната енциклопедия

Двадесета глава

След два-три мига Рух и нападателите, които се изкачваха право нагоре по планинския склон към позициите на милицията, се появиха на хребета. Виковете и пищенето на конусите намаляха и после замлъкнаха. Членовете на отряда събраха пушките и екипировката на падналите врагове и се върнаха надолу към скалите. Пленени нямаше. Очевидно нито милицията, нито отрядите взимаха пленници, освен ако не им бяха нужни за разпит. Офицерът, който избяга, когато Хал отвлече вниманието на Дете-на-Бога, не беше пленен повторно. Може би, помисли си Хал, някои от другите милиционери са успели да избягат. Отрядът нямаше нито време, нито енергия да преследва бегълци.

Четиринадесет от магаретата бяха убити от огъня на конусните пушки или така лошо ранени, че трябваше да ги ликвидират. Товарът им беше разпределен по раниците на гърбовете на членовете на отряда. Когато вече бяха готови да тръгнат отново, само Рух и Дете-на-Бога не носеха раници. Оставаха още около три часа до залез-слънце. Носейки мъртвите и ранените, те пътуваха само един час и половина, преди да направят лагер; това обаче бе достатъчно, за да ги отведе доста по-долу и встрани от планинския проход в една долина в подножието на хълмовете, която много приличаше на оная, където бяха лагерували, когато Хал и Джейсън се присъединиха към тях. Още щом разпънаха заслоните си, на червената светлина на залеза организираха погребална служба за убитите, последвана от първото хранене през деня, откакто сутринта вдигнаха лагера си.

След яденето Хал отиде да помогне на Джейсън да провери и да се погрижи за магаретата, които им бяха останали. Точно с това се занимаваше, когато се появи Рух.

— Искам да поговоря с теб — рече тя на Хал.

Изведе го от лагера нагоре покрай малкия поток, край който лагеруваха, докато не се озоваха достатъчно далеч, за да не може да ги чуе Джейсън, а следователно и който и да било друг в лагера. Когато я последва, Хал отново усети, че е овладян от онази особена бдителност, която тя предизвикваше у него и от това колко по-различна беше от всички останали, които бе познавал досега. В нея имаше нещо уникално и то отекваше дълбоко в неговото собствено вътрешно различие. „Не че двамата си приличаме“, помисли си той сега, „защото ние не си приличаме. По-скоро именно общият фактор на тяхната индивидуална уникалност ги привличаше един към друг — или поне едно мощно привличане на него към нея“.

Накрая тя спря на едно малко открито място край брега на потока и се обърна с лице към него. Сумракът все още бе достатъчно светъл, така че лицето й изпъкна с някаква особена триизмерна масивност. Хрумна му, че стига да имаше тази способност, би пожелал да я извае от тъмен метал така както стои обърната към него.

— Хауърд — започна тя, — ти и този отряд ще трябва да се спогодите за едни общи правила.

— Отрядът? — запита той. — Или Дете-на-Бога?

— Джеймс е отрядът — каза тя, — също тъй както аз и всеки друг негов член е самият отряд. Отрядът няма да оцелее, ако хората в него не следват заповедите. Никой не ти е дал каквато и да било заповед да атакуваш позициите на милицията на своя глава само с една иглова пушка, която едва стреля.

— Зная — студено каза той. — Аз съм се научил какво значат заповедите и необходимостта те да се следват, толкова отдавна, че не мога да си помисля друго нещо. Само че същият мъж, който ме научи на това, ме научи също тъй, че когато е необходимо, човек прави това, което трябва да бъде направено.

— Но какво те накара да си мислиш, че имаш шанс да направиш каквото и да било въоръжен по тоя начин и то съвсем сам?

— Аз ти разказах за себе си и за това как съм отгледан — отговори Хал. Поколеба се, ала това трябваше да бъде изречено. — Никога до днес не съм стрелял по жив човек. Само че ти и отрядът ще се наложи да преглътнете едно нещо. Вероятно аз съм обучен за нещо като това, през което току-що минахме, по-добре от всеки друг тук, с изключение на теб и на Дете-на-Бога.

Той млъкна. Тя не каза нищо, само го наблюдаваше. В ума си той отново видя облечените в черно войници — те се смееха и стреляха надолу по билото.

— През повечето време действах инстинктивно — продължи Хал. — Само че не съм се опитвал да направя нищо, което да не знам как мога да свърша.

За негова изненада тя кимна.

— Добре — рече. — Само ми кажи какво усети, когато всичко свърши? Как се чувстваш сега?

— Гадно — каза той безцеремонно. — След това за известно време бях като вцепенен. Сега обаче се чувствам просто гадно — гадно и изтощен. Ще ми се да легна и да спя цял месец.

— Всички бихме искали да поспим — отговори тя, — само че ние не изпитваме такова гадно усещане като теб — никой от нас не го изпитва, освен ти. Питал ли твоя приятел Джейсън как се чувства той?

— Не.

Тя дълго време го гледа мълчаливо.

— Аз убих първия си враг, когато бях на тринайсет — рече тя. — Бях с отряда на моя баща, когато той беше изтребен от милицията. Аз се измъкнах така, както онзи офицер се измъкна от теб днес. Ти никога не си минавал през такова нещо. Само бойните умения не те поставят над който и да е в този лагер.

Той я погледна отгоре, усещайки се понесен из Вселената. Трябваше не да я изваят от метал, помисли си той, а да я изсекат от някаква тъмна, вечна скала — и изведнъж си спомни образа на скалата на хълма, с който беше отблъснал опита на Блейс Аренс в центъра за задържане.

— Предполагам, че си права — каза накрая той някак празно. — Да… права си.

— Ние сме на първо място това, което се налага да бъдем — продължи тя. — След туй вече сме онова, което сме по природа. Джеймс е това, което се е родил — и това, което сега се налага да бъде. Трябва да разбереш и двата му аспекта. Ако смяташ да си намериш място като член на този отряд, няма друг начин. Трябва да го разбереш хем като това, което е той, хем като това, което се налага да бъде — да бъде мой лейтенант. Можеш ли да направиш това, Хал?

— Хауард — поправи я той, без да се замисли.

— Аз мисля — възрази тя, — че за нас ще е по-добре да продължа да те наричам Хал.

— Добре. — Той дълбоко си пое въздух. Там, където има разбиране, чу още веднъж в ума си думите на Уолтър Наставника, няма гняв, няма тъга, няма разяждащи емоции. — Да, имаш право. Трябва да го разбера. Така че аз ще опитам.

Той й се усмихна, за да я успокои.

— Ще трябва да успееш — натърти Рух, но после се отпусна. — Във всеки случай, сега, когато това е уредено, днес ти направи много за нас. Ако не беше тази твоя атака отдясно на линията на милицията, може би нито групата на Джеймс, нито моята щеше да си пробие път. А ако се бяхме провалили, врагът трябваше само да слезе спокойно долу и да убие онези от отряда, които все още биха останали живи. Така си е, и фактът, че ти ни помогна, ни осигури един куп добри конусни пушки и амуниции. При тези обстоятелства аз смятам да ти позволя да размениш онзи иглови пистолет за една от пушките, които получихме преди малко.

Хал кимна.

— И — добави тя, — мисля, че е време да знаеш колкото и останалите от отряда за това какво смятаме да правим.

— Джейсън ми каза да те питам — обади се той. — Помислих си обаче, че ще е по-добре да изчакам, докато ти самата бъдеш готова и ми кажеш.

— Бил е прав — рече Рух. — Накратко казано, от това място, където сме сега, от тази страна на планината, няма връщане. Долу във вътрешните равнини, в нашите отряди хората са повече, отколкото ония, с които разполага милицията, за да може да ни притиска. Така че, те са решили да наблюдават ключовите точки толкова добре, колкото им позволява тяхната численост. Има една дузина пътища, които водят от тези планини към равнините. Независимо кой от тях ще хванем, шансовете да ни предизвикат да се бием, са петдесет на петдесет. Само че сега, когато минахме покрай един от техните патрули, те ще ни оставят на мира, стига да не разберат какво възнамеряваме.

— Кажи ми нещо — помоли Хал. — Зная, че тук на Новите светове липсата на тежка техника прави идването на въздушен апарат трудно и не по-малко скъпо. Но тези от милицията трябва да разполагат поне с някой наблюдателен самолет — лека машина — която би могла да ни открие или поне да помогне да ни открият от въздуха, дори и след като сме слезли в равнините.

— Наистина имат — потвърди Рух. — Само че не са много. Това са машини от дърво и плат, които не могат да издържат при много лошо време — и това е само за начало. А и завистта между дружините на милицията означава, че ако някоя част притежава самолет, тя не гори от желание да го даде назаем на друга част. Не е лесно да се набави и гориво. И последно, дори ако вдигнат един или повече самолети във въздуха, за да ни следят, равнините са обраснали с дървета, така че ние можем да пътуваме под прикритие през деветдесет процента от времето. През другите десет процента, когато няма да имаме никакво прикритие, ние ще се движим, когато е тъмно, така че да не могат да ни забележат. Но това и сам трябва да си го забелязал.

— Забелязах — потвърди Хал.

— Така че всичко това води до това — продължи Рух, — че от сега нататък, когато минаваме покрай един от техните патрули, те ще ни оставят на мира, стига да не направим нищо, с което да привлечем вниманието им към нас. Имай на ум и друго, че те преди всичко ще действат като поделение на правителството не само в провинцията, но и в големите градове, а нуждите на големите градове от охрана ангажират по-голямата част от личния им състав.

— Добре — рече Хал. — Вярвам ти. Тогава какво възнамерява да направи отрядът? Ти се канеше да ми кажеш.

Тя се поколеба.

— Дори сега има известни ограничения за това колко информация мога да ти дам — заяви откровено Рух. — Същността на нашата задача например е известна само на малцина…

— По пътя към вашия лагер, където за пръв път ви видях — каза Хал, — дочух Хилари и Джейсън да говорят нещо за някаква електроцентрала в Кор Тап.

Рух поклати глава с леко отегчение.

— Сега си спомням — въздъхна тя. — Джейсън ми докладва, че ти си чул това. Въпросът е, че самият Джейсън не би следвало да знае. Хилари е друго нещо, но Джейсън… Добре де, след като знаеш толкова много, спокойно можеш да чуеш и останалото.

И тя си пое дълбоко въздух.

— Ние, отрядите — подхвана Рух, — сме само остриетата на опозицията срещу онези, които са управлявани от Другите. Ние ще експериментираме с нещата, които сме събрали. Ще се упражняваме да извличаме с тях експлозивен живак, а после, щом разработим технологията, ще предадем информацията за това на нашите симпатизанти като Хилари. Те ще произведат още повече експлозивен живак, с който по-късно ще смесим и взривим изкуствения тор. Един килограм от сместа ще взриви тонове напоен с нефт азотен тор. Надяваме се да вземем самия тор от хидроакумулиращата водна електроцентрала на една селскостопанска област, която ще нападнем в равнините. Това количество трябва да бъде достатъчно за разрушаването на Кор Тап, която Другите използват, за да захранват с енергия строителната площадка за междузвездни кораби на Северния континент.

— Хидроакумулиращите централи не са ли винаги в сърцето на града? — запита Хал.

— Не съвсем в центъра — отвърна тя, — но определено в границите на града. За отклоняване на вниманието, в същото време, когато ще нападнем електроцентралата, ще ограбим една банка за метали в същия град. Нашите хора могат да използват всяко парче метал, което успеем да измъкнем, стига само да го прехвърлим контрабандно обратно през планините до крайбрежието. Обаче грабежът в банката въпреки това си остава операция за прикритие на нападението на хидроакумулиращата централа, а не обратното. Щом вземем изкуствения тор, ще подпалим района на електроцентралата и се надяваме разрушенията да прикрият факта, че сме взели част от запасите им.

— Разбирам — каза Хал, чийто ум вече разработваше необходимата за подобна операция тактика.

— Местната милиционерска част — каза Рух, — ще ни преследва само докато се измъкнем от техния район — освен ако не заподозрат какво всъщност целим. Ако ни заподозрат, може да предположат, че сме замислили нещо по-голямо от кражба на метали. В такъв случай ще съобщят за нас и на всички околийски милиции и те ще ни преследват активно, вместо с това да се заеме само милицията от електроцентралата. Това може да позатрудни получаването на нашия експлозив в завършен вид.

— Ясно ми е — спокойно каза Хал.

— Но ако имаме по-голям късмет, ще взривим и ще блокираме тунела на Кор Тап, сетне ще изпреварим алармата, която ще се вдигне и ще се върнем обратно в планините, като при нас ще останат достатъчно хора, за да продължим да съществуваме като отделен отряд. Но ако късметът ни не е чак дотам добър, няма да успеем да се върнем в планините и ако нещо тръгне на зле, ще бъдем ликвидирани и няма да успеем да разрушим Кор Тап.

— А не зависят ли фермерството и животът на вашите хора от тази част на континента от електроенергията на тази централа?

— Зависят. — Тя го погледна в очите. — Но също тъй зависят и Другите заради монтажния завод за космически кораби, който е единственият в северното полукълбо. Ако го взривим, те ще трябва да променят всичките си планове, защото ще трябва да използват онзи, който е в Южния континент. А той е по-малък и от логистична гледна точка по-непрактичен.

— Не плащате ли много висока цена само за да им сложите прът в колелата? — запита Хал.

— Всяка цена е висока — отвърна тя.

Светлината, която се бе задържала на небето, сега бързо чезнеше. От два часа над хоризонта висеше пълната луна, ала на яркото небе досега тя едва се виждаше. Първият дъх на нощния вятър се раздвижи край тях и леко ги охлади. В полумрака лицето на Рух все още се виждаше чудесно, но някак отдалечено, сякаш настъпващата тъмнина бе подчертала нейната изолираност не само от него, но и от всичко друго на света. Дълбоко трогнат, Хал изведнъж и по причини, които не би могъл да си обясни, импулсивно сложи длани на раменете й и се приведе, за да я погледне отблизо в лицето. За секунда очите им останаха само на десетина сантиметра. Без да помисли, той я обви с ръце и я целуна.

За част от секундата Хал усети нейния потрес и изненада, а сетне бурната й реакция я притисна към него. Ала секунда по-късно тя постави длани върху горната част на ръцете му и го отблъсна със сила, която го стресна.

Рух се освободи от него. В почти пълния мрак двамата се гледаха един друг.

— Кой си ти? — запита тя с твърд глас, но тъй тихо, че той едва я чу.

— Ти знаеш кой съм — отвърна Хал. — Аз ти казах!

— Не — рече тя със същия тих глас и се вторачи в него. — Ти си нещо повече от това.

— Ако е тъй — каза той, а двамата изглеждаха като омагьосани, — тогава не го зная.

— Знаеш! — И тя отново се втренчи за малко в него. — Не — продължи тя най-накрая, — ти май наистина не знаеш, нали?

Рух отстъпи крачка назад, по-далеч от него.

— Аз не мога да принадлежа на когото и да било — заяви тя, а гласът й сякаш идваше нейде отдалеч. — Аз съм Воин на Господа.

Той не намери какво да каже.

— Не разбираш ли? — запита най-накрая тя.

Хал поклати глава.

— Аз съм една от Спасените. Като Джеймс — обясни тя. — Не знаеш ли какво означава това?

— Един от моите възпитатели навремето е бил Спасен — бавно отвърна той. — Разбирам. Това означава нещо далеч по-голямо. Означава, че със сигурност идваш от Небето.

— Това означава, че си бил Избран от Бога. Аз върша това, което трябва, а не което аз искам. — Сега лицето й почти не се виждаше в мрака, а гласът й омекна. — Прости ми, Хал.

— За какво? — попита той.

— Затова, което направих.

— Нищо не си направила. — Гласът му стана груб. — Аз бях.

— Възможно е — отвърна Рух, — но аз също. Само че… докато имам отговорността за този отряд, не мога да имам нищо друго.

— Да — съгласи се той.

Тя се пресегна и докосна ръката му. Хал усети натиска на пръстите й и си представи, че може да почувства топлината на нейната длан дори през грубата тъкан на ръкава на ризата си.

— Хайде да вървим — каза тя. — Все пак трябва да поговорим с Джеймс — ти и аз.

— Добре — отвърна Хал.

Рух се обърна и двамата тръгнаха през гората — достатъчно наблизо, но внимавайки да не се докоснат един до друг.

Намериха Детето в собствения му заслон за един човек, близо до центъра на лагера. Явно тъкмо се канеше да си ляга и на светлината на лампата, която висеше от главната шпригла на заслона, лицето му изглеждаше дълбоко набраздено и много по-старо, отколкото досега го бе виждал Хал. Щом се показаха на входа, той се надигна от спалния чувал, който разстилаше.

— Ще дойда — рече той.

Излезе от заслона си и те се дръпнаха назад, за да му направят място. Закопчаният назад капак на входа пропускаше навън достатъчно светлина, така че да виждат лицата си, макар и не в детайли.

— Джеймс — започна Рух, — говорих с Хауърд и мисля, че той разбра против какво сме се изправили.

Дете-на-Бога погледна към Хал, но не отвърна нищо. Като си припомни обещанието си да се опита да разбере по-възрастния човек, Хал се пребори с инстинктивното си желание да се наежи, което възникна веднага щом забеляза тъмните сенки, скриващи очите му, когато онзи се обърна към Хал.

— Освен това, тъй като трябва да му признаем, че ни помогна да се снабдим с доста конусни пушки в добро състояние, аз му обещах една от тях.

Дете-на-Бога кимна.

— Изложих му и изцяло нашите планове за следващите няколко седмици.

— Ти си командирът — рече Детето. Когато тя заговори за пушките, той се обърна към нея. Сега петното на лицето му се извъртя към Хал. — Хауърд, аз съм ти командир. Ще ми се подчиняваш ли от тук нататък?

— Да — каза Хал.

Той беше уморен до мозъка на костите си. Другите двама също би трябвало да са тъй уморени. Те не казаха нищо повече. Той погледна от Рух към Детето. Тримата стояха във върховете на един триъгълник на еднакво разстояние един от друг.

— В такъв случай това е всичко — заяви Хал. — Аз ще се върна в моя заслон. Лека нощ.

— Лека нощ — отвърна Рух от мястото си.

— Ние сме в Божиите ръце — каза Детето, без да мръдне.

Хал се обърна и тръгна. Тази нощ нямаше общ лагерен огън и веднага щом обърна гръб на светлината, лагерът потъна в мрак. Само че лагерът винаги се правеше по един и същи начин, а и докато се движеше в тъмнината, очите му започнаха да се нагаждат към лунната светлина, която бе достатъчна, за да му показва пътя. Върна се при своя заслон и намери лампата вътре нагласена на най-мъждивото пламъче — светулка, която едва осветяваше студените, извити стени на заслона му, докато той бе вътре в него.

Джейсън спеше тежко в своя спален чувал. Хал се разсъблече мълчешком, загаси лампата и също пропълзя в своя. Легна на гръб и впери поглед в мрака и остана между съня и бодърстването. Повторно превърташе в ума си изкачването на комина и разузнаването на позициите на милицията. Пак видя как милиционерът в първото гнездо се смее, а другарят му го потупва по гърба. Натисна бутона за стрелба на игловия пистолет и видя тримата мъже да падат. Хвърли нагласените конусни пушки във вражеските укрития. Видя как пушката на Детето се извъртя към офицера от милицията и отново я бутна настрани…

Видя Рух, обърната към него в сумрака…

Стисна силно очи, насилвайки се да заспи, но този път умът и тялото му не се подчиниха. Лежеше там, а призраците на тримата му възпитатели излязоха от паметта му и застанаха край него в тъмнината.

— Това му беше за пръв път — каза Малачи. — Той имаше нужда от нея.

— Не — възрази Уолтър Наставника, — първия път беше нашата смърт. А тогава той нямаше никого.

— Когато ни убиха, не беше като днес — рече Малачи. — Този път това бе негово дело. Ако не искаме от тук нататък да затъва все повече, докато се удави, той се нуждае от помощ.

— Тя не може да му помогне — каза Авдий. — Тя самата се подчинява на Божията воля.

— Той ще оцелее — заяви Уолтър. Това беше един от редките случаи, когато екзотикът се оказваше най-твърд от тримата. — Той ще оцелее — ако се налага без никого и нищо. Тази част от неговото обучение беше поверена на мен и аз ви обещавам, че той ще преживее и това, и дори нещо по-лошо.

— Освен ако грешиш — остро възрази Авдий.

— „Освен“ не е разрешено — меко отвърна Уолтър. — Хал, ти не спиш единствено защото си избрал да не спиш. Всички неща, дори и това, са подвластни на ума. Това, което не може да се поправи, трябва да бъде оставено настрани, докато не дойде време да може да се поправи, ако изобщо дойде такъв момент. Какво съм те учил? Изборът е единственото нещо, което никога не може да ти бъде отнето — чак до момента на окончателния избор на смъртта. Така че, ако желаеш да лежиш буден и да страдаш, направи го. Само че приеми факта, че това е нещо, което ти си избрал да правиш, а не нещо, над което нямаш никакъв контрол.

Хал отвори очи и се насили да задиша дълбоко и откри, че издишва през здраво стиснатите си зъби. Принуди челюстните си мускули да се отпуснат, но продължи да лежи, загледан в мрака.

— Не мога — каза най-подир на глас.

— Можеш — спокойно рече призракът на Уолтър. — И това, и още много.

Беше все едно да се опитва да разтвори юмрук, който е бил стиснат толкова дълго, че е забравил всяка друга възможност, съчетано с дълбоката боязън от това, което би могло да се случи на дланта, когато се отвори — незащитена от бронята и костта. Но най-накрая възелът вътре в него се развърза. Стените на малката тясна стая, която бе заел в собствения си ум се срутиха и светът наоколо отново се разтвори.

И той заспа.