Последната енциклопедия

Пета глава

В момента, в който космическият кораб за Нова Земя се откъсна от околоземната си орбита в подготовка за първия си фазов преход в междузвездното пространство, Хал бе връхлетян от мисълта за крайната си самота. Благодарение на Там Олин и Аджийла в Последната Енциклопедия той не се бе чувствал съвсем сам, а преди да се добере до Последната Енциклопедия анестезията от шока и неговото обучение го бяха държали на безопасно разстояние от неговите чувства. Той не осъзнаваше все още същността на новото му положение на сирак. Сега обаче, неочаквано той си даде пълна сметка за това.

През първата нощ, прекарана на космическия кораб, той сънува ярък цветен сън. От този сън излизаше, че събитията на терасата и смъртта на Уолтър, Малачи и Авдий не са нищо друго, освен кошмар, от който се е пробудил току-що. Почувства се глупаво, ала неизразимо облекчен да открие, че тримата са все още живи и всички е наред.

Но се събуди в действителността, останал да лежи в мрака, заслушан в лекото жужене на вентилационната система на кораба, отекващо през решетката на близката стена на каютата. Обзеха го празнота и безутешност. Придърпа завивките си презглава досущ като малко дете и не помръдна — вцепенен от мъка — докато по-късно, неизвестно точно кога, заспа отново и сънува други сънища, които при събуждането си вече не помнеше.

От този момент нататък обаче мисълта за изолация и уязвимост не го напусна. Успяваше да ги изтика в някое задно кътче на ума си, ала там те се настаняваха в очакване — също както Блейс и останалите Други се бяха притаили в друго тъмно кътче. Сега той усети, че е направил голяма грешка, като не поиска при този преход от Енциклопедията до Коби, да бъде регистриран под фалшиво име.

Разбира се, положението не бе напълно непоправимо. Щом се добереше до Нова Земя, той би могъл да се откаже от резервацията, направена на името на Хал Мейн, и да направи нова резервация до Коби под друго име. В такъв случай корабните документи щяха да показват единствено, че Хал Мейн е стигнал само до Нова Земя. Ала данните за това, че е напуснал Земята на борда на този кораб, щяха да останат в регистъра, където Другите можеха да ги намерят.

По-хладнокръвната част от неговия ум му казваше, че дори и да пътува под истинското си име, както пътуваше в момента, на Блейс няма да му е лесно да го открие в пасажерския списък. Просто защото междузвездните полети бяха толкова много и на четиринадесетте свята съществуваше такава плетеница от отделни данни, че претърсването на всички тях в опит да се проследи или открие даден човек се превръщаше в статистически кошмар.

Въпреки това Хал реши, докато стигне до Коби, да изглежда колкото се може по-малко съмнителен, а щом се озове там, да се изгуби под съвършено фалшива самоличност. Да бъде колкото се може по-малко съмнителен, разбира се, означаваше, че се налага да ограничи максимално своите контакти с останалите хора на борда, ала това не бе кой знае колко трудно. В настоящия момент той не изпитваше голямо желание за запознанства със спътниците си или с екипажа на кораба.

Решението беше разумно, но при вземането му той не бе обмислил до каква степен през следващите дни подобно уединено поведение ще го подтикне към собствените му мисли и чувства. От време на време Хал неочаквано потъваше в тъга, в непоносима тъга, която постепенно мутираше в леденостудена, неудържима ярост, която по някакъв странен начин му се виждаше позната, при все че не помнеше някога да е изпитвал нещо подобно. Мисълта за Блейс, Другите и всички като тях го караше да изтръпва. Желанието да ги унищожи заедно с всичко свързано с тях го завладяваше така мощно, че не бе способен да мисли за нищо друго.

Каквото сторил си на мен и всичко мое.

Тези думи сякаш изникнаха от някаква негова далечна част, подобно на зацапан и ерозирал надпис върху камъка на неговата душа. Той щеше да последва съвета на призраците на Малачи, Авдий и Уолтър да се крие, докато не стане достатъчно силен, за да се пребори с онези, които бяха извършили ужасното престъпление; а сетне ще ги унищожи така, както те бяха унищожили всички, които нявга бе обичал. Точно както Аджийла му бе напомнила, че Там Олин първоначално бил решен да унищожи цялата култура на Дружествените светове. Там Олин бе променил решението си и бе зарязал онова, което бе започнал да постига, обаче Хал никога нямаше да постъпи така.

Наученото от Уолтър го предупреждаваше да не позволява на разрушителните чувства да се засилват и да го завладеят, а и той бе обучен как да ги контролира. Сега обаче откри, че в най-лошите мигове мъката изглеждаше прекалено голяма, за да може да я понесе.

Все пак пътуването до Нова Земя не беше тъй дълго в действителното корабно време. Повечето от пътниците на борда пътуваха отвъд този свят — за Фрайланд — по-богатия и по-активен в търговско отношение от двата свята, обикалящи звездата Сириус. Само че корабите спираха първо на Нова Земя, защото Нова Земя беше главната точка за прехвърляне на кораби към Слънчевата система. А и всички, които както Хал пътуваха за други места, предпочитаха да направят смяна тук, а не на Фрайланд.

Хал се беше надявал, че на борда ще открие поне още един човек, който да отива на Коби или да познава тази планета от личен опит, така че да може да го разпита как всъщност живеят миньорите. Само че никой от пасажерите, които щяха да се прехвърлят на друг кораб, не отиваше в тази посока — а и той бе помолил домакина да провери списъка, за да бъде сигурен. Накрая, когато хвана совалката до Ню Ърт Сити за тия три дни, които трябваше да изчака до своя кораб за Коби, той бе също така самотен и знаеше все още тъй малко, както когато се качи на борда.

Ню Ърт Сити обаче привлече вниманието му и дори временно измести мислите му от събитията на терасата, и тези в Енциклопедията на заден план. Градът беше космическа база, което означаваше, че основната му търговска дейност са извънпланетните космически превози. Небето бе пълно с пасажерски и търговски совалки, който се спускаха или издигаха във временна орбита. Улиците също така бяха пълни с множество корабни агенти. След като отмени първоначалната си резервация, Хал без никаква трудност си намери пропуск под друго име за кораб, който се отправяше към Коби.

Самият град лежеше във възвишенията на северната умерена зона на този свят — насред един континент, на мястото, където се сливаха двете големи реки, които заедно с притоците си съставляваха речния басейн на близо една трета от континенталната суша. От уроците си по география Хал помнеше, че през зимата в града трябва да е много студено. Сега обаче, в средата на лятото атмосферата беше прашна и ветровита, с уникалната миризма на растителността от тази географска ширина на планетата. Той се отби в няколко от крайпътните ресторанти, пи от местни плодови и зеленчукови сокове и наблюдаваше минувачите.

Въпреки обучението му, романтичната му страна винаги клонеше към мисълта, че между хората от по-скоро заселените планети би трябвало да има съвсем забележими различия. Нова Земя обаче беше неспециализиран свят и мнозинството хора на нея изглеждаха също така пълноспектрови хора, както хората от Земята. Изглеждаха по същия начин; на практика говореха по същия начин и като се изключат някои леки вариации в кройката и стила, носеха еднакви дрехи. Много рядко се виждаше някой човек, който бе облечен и се държеше, сякаш определено принадлежи към някоя от истинските Отцепени култури — дружественик, екзотик или дорсай — а и те се открояваха рязко сред заобикалящите ги.

Въпреки това Ню Ърт Сити бе странно място. Слънчевата светлина, миризмите, оживлението — всички те притежаваха такива разлики, които привличаха вниманието и завладяваха въображението му. Хал не виждаше никакви признаци за упадъка, за който бе говорил Там Олин, за приближаването на някакъв Армагедон, за край на настоящата цивилизация или дори на самата човешка раса. Най-накрая той изхвърли от ума си тази главоблъсканица и се обърна към един по-непосредствен въпрос. Опитваше се да се представя пред хората, с които се сблъскваше, като студент от Земята, който пътува, за да събере данни за дипломната си работа. Така той провери дали може да мине за човек на около двайсет години, и бе напълно удовлетворен, когато никой не постави това под съмнение.

Той отдавна бе открил, че някаква част от него е хамелеон, надарен с въображение на актьор, който може да бъде съблазнен от безброй много роли. Разполагаше с три дни местно време, преди новият кораб за Коби да напусне орбита, ала дори само за тия три дни той едва не се изкуши да остане тук поне за месец-два, за да научи как да се пригоди към това, което виждаше около себе си и да изпита тукашния начин на живот в собственото му общество.

Обаче мисълта, че Блейс може би вече бе задвижил — колкото и бавно да беше това — неговото издирване, съчетана с привличането на онази аморфна, океанска целенасоченост, която го бе накарала без да разсъждава да опакова вещите си, когато бе настъпил моментът да се качи на борда на кораба за Нова Земя, го изпрати навреме на кораба за Коби. Няколко часа по-късно той отново беше сред звездите, носейки се към първия фазов преход, който в последна сметка щеше да го закара да работи в мините на този лишен от атмосфера свят.

Корабът, с който пътуваше сега, не беше пътнически лайнер, като онзи, с който бе напуснал земната орбита, а търговски съд, който превозваше в добавка малка група пътници, настанени в каюти подобни на офицерските. Единствените други пътници бяха трима търговски представители, които прекараха цялото си време в залагане на безтегловни сачми в салона. Офицерите и екипажа не се интересуваха от разговори с пасажерите. Те имаха някаква своя професионална общност и той ги виждаше единствено по време на хранене. Така след пет дни стигнаха до Коби…

… само че не в орбита около Коби. На този миньорски свят космическите кораби не спираха в орбита и не чакаха совалките от повърхността. Те не само се спускаха като военни кораби направо на повърхността, но и бяха отишли още една крачка напред. Спускаха се направо под повърхността на планетата. Всичко на Коби бе построено под земята и когато корабът на Хал предпазливо приближаваше луноподобния пейзаж на планетата, сред този пейзаж пред тях се разтвори пукнатина, от която нагоре струеше светлина. Почти увиснал на маневрените си двигатели, корабът се плъзна в отвора също както совалката от Земята се бе плъзнала в отвора на пристана на Последната Енциклопедия.

Веднага щом се озоваха вътре, отворът пак се затвори зад тях. Херметизиращите бариери намаляваха до минимум загубата на въздух, но за свят, който трябва да произвежда всичкия си въздух и вода от химикалите на своята кора, дори дребните загуби имаха огромно значение, помисли си Хал. После обаче той забрави за проблемите, свързани с извличането на химични съединения от кората на планетата, защото мястото, където се озоваха, бе съвършено различно от входния пристан на Енциклопедията.

Той бе ни повече, ни по-малко нормален по размери военен или търговски космодрум, издълбан в твърдата материя на планетата, и имаше внушителен пристан, по чиито краища имаше гъсто наредени ремонтни докове. На екрана в каютата на Хал, където той наблюдаваше приземяването, се виждаше как космическите кораби лежат върху шейните в доковете и поемат в себе си металните части и изделията, които Коби можеше да достави по-евтино от всеки друг свят.

Много е иронично, бе казал веднъж Авдий, че човечеството толкова късно е осъзнало колко благосклонна е планетата майка, на която се е родило то. Не само що се отнася до въздуха, водата, климата и екологичното й богатство, но и до достъпността на нейните метали. Първите хора, които се заселили на Новите светове, бързо открили, че металите, от които се нуждаят, нито ги има в такова количество, към което Земята ги е привикнала, нито са толкова лесни за извличане от скалистата мантия на техните планети. На дванадесет от четиринадесетте свята човечеството е образувало гладни за метал общества, а на някои от тези светове, като например на двете Дружествени планети и на Дорсай, недостигът е тъй голям, че те не биха могли да съществуват в една съвременна междузвездна общност, ако не бяха в състояние да купуват по-голямата част от онова, което им е нужно за развитието на техническия им живот. Четиринадесетте свята можеха да останат една общност, само ако имаха възможност да търгуват една с друга. Единствената им обща валута обаче, бяха професионалните умения, опаковани в умовете и телата на собствените им хора. И така световете се бяха специализирали.

Лекарите и специалистите по психически науки идваха от училищата на Екзотиките. Статистиците — от Дружествените планети. Професионалните военни — от Дорсай. Всеки индивид, който работеше не на собствения си свят, заработваше не само собствената си заплата в местна валута, но и междузвезден кредит за света, който го бе отгледал и обучил. И въз основа на този междузвезден кредит бедните на метал светове като Нова Земя купуваха каквото им трябваше от Коби…

Товарният кораб вече се бе настанил в лежащата отдолу рамка и Хал го напусна заедно с другите пътници. Видя, че чиновниците по имиграцията чакат в основата на спуснатата от кораба стълба, но проверката беше кратка и проста.

— Виза? — Масивната сивокоса чиновничка, която го посрещна, взе от ръката му визата, която Хал бе закупил на Нова Земя на името на Тад Торнхил. — Временно или постоянно пребиваване?

— Постоянно — каза Хал. — Искам да се огледам за работа.

Жената прекара документите му през косия процеп на бюрото си и ги върна на Хал. Безкрайното повтаряне на едни и същи думи бе направило гласа й почти монотонен.

— Проверете в района на пристанището за най-близкото работно бюро извън пристанищната зона — каза тя. — Ако размислите или по някаква причина останете в зоната на пристанището, ще трябва да се регистрирате и да напуснете Коби в рамките на осем дни или ще бъдете изправен пред възможността за депортиране. Ако излезете от пристанищната зона, можете да се върнете тук само с пропуск от вашите работодатели. Следващият!

Хал тръгна и търговските представители зад него заеха мястото му.

В сградата на пристана, той запита чрез своето разговорно устройство и то отпечата на екрана си думите: „Бюро по труда «Хала Стейшън», Хала Стейшън: спирка на линия С; работно интервю на място“. Освен това устройството изхвърли малка картичка със същата информация.

Хал взе картичката и я пъхна в багажа си. Пристанищният район изглеждаше интересен, особено ремонтните докове. Хал се зачуди дали да не опита да се хване на работа тук, а не в мините. Но като помисли още малко, се сети, че е дошъл тук, за да стане невидим за Другите, а една пристанищна зона, където той щеше да бъде ограничен от изискваната за работата идентификация и наблюдението на сигурността, нямаше да бъде най-доброто място, където да се скрие.

Всъщност, помисли Хал, като си припомни уроците, които му бяха втълпявани, ако излезе от пристанищната зона колкото може по-скоро, несъмнено ще намали до минимум опасността да бъде проследен тук от Другите. Тръгна, оглеждайки се, и откри приличната на метро станция на линия С. Качи се в една от дългите сребристи коли, които плаваха там на магнитни пръстени и час и половина по-късно слезе на две хиляди километра разстояние на спирка Хала Стейшън.

Бюрото по труда се намираше в единия ъгъл на спирката и представляваше четири бюра на едно открито място. На три от бюрата нямаше никой. На четвъртото един мъж интервюираше друг, чийто външен вид и пътна чанта на пода до стола му показваха, че търси работа също като Хал. Хал изчака, докато другият кандидат приключи и бе отпратен през една задна врата към спирката. Сетне той отиде до бюрото, подаде документите си на интервюиращия и седна, без да чака да бъде поканен.

Мъжът зад бюрото въобще не се докачи, че Хал не е изчакал да го поканят. Той прелисти документите, извадени на името на Тад Торнхил, прекара ги през процепа на бюрото, а после погледна Хал. Беше малко над тридесетте — нисък и слаб човек с тясно бяло лице и купа червена коса — от тези лица, които биха могли да изглеждат дружелюбни, ако не беше това изражение на безразличие, което сякаш бе издълбало бръчки в кожата му.

— Сигурен ли сте, че искате да работите в мините? — запита той.

— Ако не бях сигурен, нямаше да съм тук — отвърна Хал.

Интервюиращият затрака бързо по бутоните на клавиатурата и от плота на бюрото изскочи разпечатан документ.

— Подпишете тук и тук. Ако до седмица промените решението си, ще заплатите храната, спането и всички други разходи, които направите. Разбрахте ли?

— Да. — Хал се пресегна, за да остави отпечатъка на палеца си в мястото за подпис. Интервюиращият спря движението му с ръката си.

— Съзнавате ли, че обществото тук, на Коби, се различава от това, с което може да се сблъскате на който и да било от другите светове? И по-специално, че законодателството е различно?

— Чел съм за това — рече Хал.

— На Коби — продължи интервюиращият, сякаш Хал не бе казал нищо, — имате имунитет срещу депортиране на друг свят, заради каквито и да е законни документи, които не са издадени на тази планета. Само че всички законови правомощия тук са предоставени на управлението на компанията, за която работите, и на планетарния консорциум от компании, към който принадлежи компанията, за която работите. Законната власт, пред която ще отговаряте пряко за своите действия, е съдия-адвокатът на компанията, който съчетава в себе си задълженията на криминален следовател, прокурор, съдия и съдебно жури. Ако бъдете призован от него, сте виновен по презумпция, докато не успеете да докажете невинността си. Ще бъдете изцяло на негово разположение за такъв период от време, какъвто той пожелае, и можете да бъдете разпитван с всички средства, които той пожелае да употреби в стремежа си да извлече необходимата му информация. Неговата преценка по вашето дело е окончателна, не е предмет на преразглеждане и може да включва смъртно наказание наложено по всякакъв начин, който той посочи, а компанията не е задължена да информира никого за вашата смърт. Разбирате ли всичко това?

Хал се вторачи в мъжа. На времето бе чел това като част от обучението си — всичко, което интервюиращият го току-що му беше казал. Само че бе съвършено различно да седи тук и да слуша тези изявления като предстояща и неизбежна действителност. Сякаш хладен ветрец лъхна отзад във врата му.

— Разбирам — рече той.

— Много добре. В такъв случай запомнете — каза интервюиращият, — че щом поставите отпечатък от палеца си под този договор, онова, към което може би сте привикнали да смятате за права на личността, вече не съществува. Аз ви предлагам условията за минимално работно обвързване, за една стандартна кобианска година при чирашко възнаграждение. По-краткотрайно работно обвързване не съществува. Желаете ли да сключите договор за по-дълъг период?

— Не — отвърна Хал. — Но нали мога да подновя договора си в края на годината, без да изгубя нещо?

— Да. — Интервюиращият дръпна дланта си от зоната за подпис. — Отпечатък от палеца ви, моля.

Хал го погледна. Уолтър Наставника казваше, че във всеки член от човешката раса е скрито уникално човешко същество. Постарай се, и можеш да го докоснеш. Хал се запита дали да не се опита да го докосне сега, ала в човека пред себе си не можеше да открие нищо, което да докосне.

Протегна ръка, постави отпечатък от палеца си върху договора и по този начин се подписа.

— Ето вашето копие — каза интервюиращият, като го откачи от бюрото си и му го подаде. — Излезте през задната врата и следвайте надписите в коридора до канцеларията на холдинга.

Хал последва указанията. Те го преведоха през добре осветен тунел с широчина около четири метра до един много по-широк вход в дясната стена на тунела. Като сви във входа, Хал видя един затворен офис вдясно и едно значително по-просторно затворено помещение вляво, през чийто лишен от врата вход долитаха звуци от музика и гласове. Отпред, но още по-нататък, се виждаше двойна редица от широки клетки, направени от метални пръти стигащи от пода до тавана, само че повечето врати стояха отворени.

Той предположи, че офисът вдясно е същият онзи, към който го бяха насочили. Любопитството му обаче го поведе към входа на отсрещното заведение и по-точно към шумната му вътрешност. Той автоматично се доближи към входа под ъгъл, както го бяха обучавали, и спря на около три метра, за да надникне вътре. Нужда от предпазливост обаче нямаше. Никой от хората вътре не обръщаше никакво внимание на ставащото отвън.

Очевидно това бе просто място за отдих. Беше доста пълно, но вътре имаше само една жена, а останалите бяха мъже. Имаше бар и повечето от хората на него пиеха от халби от сребрист метал, които трябва да събираха поне половин литър. На всеки друг свят такива халби щяха да струват наистина скъпо, ала тук те може би бяха най-евтиният начин да се намалят загубите от счупени съдове.

Хал се обърна към офиса и почука на вратата, след като не успя да открие копче за звънеца, а после — когато не чу нищо — си позволи да влезе.

Вътре имаше един висок до кръста тезгях, който разделяше помещението напреки, а зад него — две бюра. Заето бе само едното, като мъжа зад бюрото бе на средна възраст, оплешивяващ и масивно сложен. Той имаше вида на човек, който не прави нищо друго, освен да седи зад разни бюра. Хвърли бегъл поглед към Хал.

— Тук не чукаме — рече той и протегна ръка, без да става. — Документите.

Хал се приведе над тезгяха и съумя да ги подаде, без стъпалата му да се откъснат от пода. Мъжът зад тезгяха ги пое и ги прекара през процепа на бюрото.

— Готово — каза той, като ги подаде обратно и Хал трябваше отново да се разтегли през тезгяха, за да си ги върне. — Намери си койка отзад. Проверката и назначенията са в осем и половина сутринта. Аз се казвам Дженисон, но ти ще ми викаш Началник.

— Благодаря — по навик каза Хал и Дженисон за пръв път вдигна очи от бюрото и наистина се вгледа в него.

— На колко си? — попита.

— Двайсет — отвърна Хал.

— Аха — кимна Дженисон.

— Има ли наблизо някое заведение, където мога да хапна нещо? — запита Хал.

— Аз ще ти продам пакетирана храна — рече Дженисон. — Имаш ли кредит?

— Ти ми видя документите.

Дженисон затрака по клавиатурата и погледна екрана на бюрото си.

— Готово — каза той. — Вписах ти в дълг цената на един пакет храна. — Завъртя платформата си и докосна стената зад гърба си, а тя се отвори и разкри един фризер. Той извади от фризера едно бяло запечатано пакетче и го подхвърли към Хал.

— Благодаря — рече Хал.

— Трябва да се откажеш от тоя навик — каза Дженисон.

— Какъв навик? — попита Хал.

Дженисон късо се изхили и се върна към работата си, без да отговори.

Хал взе пакетчето и чантата си и излезе от офиса в задното помещение срещу клетките. Когато стигна до тях, видя, че във всяка има по две двуетажни койки край всяка страна на клетката, така че във всяка имаше място за спане за осем човека. Койките стояха край стените на клетката на малко разстояние от стената от пръти, пред и между клетките, която опираше в плътна стена, зад която би трябвало да е скалата на пещерата, издълбана, за да се оформи това пространство. В първите няколко клетки, които доближи, имаше по двама-трима души, всичките дълбоко заспали. Хал продължи назад, докато не видя, че няма ни една клетка без поне един човек в нея.

Накрая си избра тази, чийто единствен обитател беше мъж, седнал на една от долните койки към задната страна. Вратата на клетката беше отворена и Хал влезе малко колебливо вътре. Мъжът, жилав индивид в края на тридесетте или началото на четиридесетте дълбаеше къс от нещо, което изглеждаше като сив метал, но трябва да беше съвсем меко. Ножът и металът увиснаха в ръцете му, докато той наблюдаваше влизането на Хал. Лицето му беше безизразно.

— Здрасти — рече Хал. — Аз съм Тад Торнхил. Току-що подписах договор да работя тук.

Другият не каза нищо. Хал махна с ръка към долната койка срещу тази, на която седеше мъжът.

— Тази заета ли е? — попита.

Мъжът го гледа още една секунда, все още без никакво изражение, а сетне проговори.

— Тая ли? — каза. Гласът му беше хрипкав, сякаш ръждясал от слаба употреба. — Не, тя не е ничия.

— Тогава я взимам. — Хал хвърли чантата си на този край на койката, където беше възглавницата, в ъгъла откъм задната стена. Седна и започна да разопакова запечатания пакет храна. — Не съм ял, откакто напуснах кораба.

Другият мъж пак не каза нищо, а се върна към резбоването. Хал разгърна пакета и през прозрачната пломба видя, че е някаква пържола с печен зеленчук, който приличаше на небелен домат, парче хляб и малък калъп от нещо, което приличаше на шоколад, но вероятно беше синтетично. Сега, когато външната пломба бе счупена, усети как пакетът автоматично се загрява в ръцете му. Изчака обичайните шестдесет секунди, счупи прозрачната пломба и започна да яде. Храната беше безвкусна и много кашкава, но приятно затоплена, тя запълни празния му стомах. Хал изведнъж се сети, че е забравил да поиска от Дженисон нещо за пиене. Погледна към другия човек, който усърдно оформяше своето парче метал в нещо като статуетка на човек.

— Наоколо има ли нещо за пиене? — запита той.

— Бира и алкохол в бара отпред, ако имаш кредит — отвърна другият, без да повдигне глава.

— Имам предвид нещо като плодов сок, кафе, вода — нещо такова — рече Хал.

Онзи му хвърли един поглед и бодна с ножа си вдясно, сочейки стената зад тях на височината на гърдите. Щом стана, Хал откри, че в стената има отвор и бутон до него. Огледа се за нещо, което да използва наместо чаша, но не намери нищо и най-накрая се задоволи с това, че сгъна външната опаковка на хранителния пакет като грубо оформена чаша. Натисна бутона и водата пръсна като фонтанче нагоре в малка дъга. Хал я улови в самоделната си чаша и я изпи. Водата здравата миришеше на желязо.

Отново седна, привърши яденето си с помощта на още няколко чаши вода, а сетне смачка пакета и съдинките от него в ръце и се огледа.

— Хвърли го под койката — обади се мъжът отсреща.

Хал се ококори, ала другият се бе привел над резбата си и не му обърна никакво внимание. Накрая с голямо нежелание, защото му беше трудно да повярва, че съветът е правилен, постъпи така, както му бе предложил мъжът. Сетне се излегна на койката, благоразумно напъхал чантата между главата си и стената от пръти, която ги разделяше от съседните клетки, и зарея поглед към тъмното дъно на горната койка.

Беше на път да заспи, когато звук от стъпки го накара да отвори пак очи и да погледне към нозете си. Един нисък и доста набит мъж тъкмо бе влязъл през врата на клетката. Новодошлият спря току до вратата и се вторачи в Хал.

— Попита ме дали койката е нечия — каза мъжът, който дълбаеше с ножа. — Казах му, че не, не е ничия.

Другият мъж се разсмя и се покатери на горната койка до онази, на която седеше резбарят. После веднага започна да се върти, но най-сетне се излегна настрани, загледан към клетката и остана тъй с отворени очи.

Хал повторно затвори очи и се опита да заспи, ала с идването на втория човек умът му бе започнал да работи. Отново започна да го обзема властното усещане за тъга и самота. Усещаше се като оголен в своята изолация. Това място бе съвършено различно от Последната Енциклопедия, където поне беше открил интелигентни и отзивчиви хора, като онези, с който бе отраснал; и където бе намерил дори хора, които можеха да му станат приятели — като Аджийла и Там. Тук Хал се чувстваше почти както ако беше затворен в една клетка с диви животни — непредвидими и опасни. Лежеше и гледаше как от време на време пристигаха други мъже и се настаняваха на койките. Привикнал от обучението си, Хал автоматично ги броеше и макар очите му да бяха полузатворени, след известно време разбра, че всички койки са запълнени. Междувременно другите обитатели на неговата клетка и на съседните клетки разговаряха доста оживено на нисък глас. Хал се опитваше да не им обръща внимание. Всъщност той се помъчи да се откъсне от гласовете и вече започна да си мисли, че може би е на границата на заспиването, когато някой силно сбута крака му от външната страна на леглото.

— Ей, ти! — Хал позна предрезгавелия глас на мъжа от долната койка отсреща и отвори очи. — Сядай да поговорим за минута. Откъде си?

— От Земята — отвърна Хал. — Старата Земя. — И без усилие се надигна и провеси крака през ръба, за да седне на леглото.

— Старата Земя, така ли? За пръв път ли си на Коби?

— Да — отговори Хал. Нещо в тоя разговор не беше наред. В тона на другия човек имаше някаква фалшива нотка, която задейства изцяло напрегнатото му внимание, на което го бе обучил Малачи. Хал почувства, че пулсът му се ускорява, ала се насили да се прозине.

— Как ти се вижда тук?

Резбарят се бе преместил към края на койката, така че сега седеше, подпрял гръб на един от вертикалните пръти на края на леглото, а на половин метър зад него започваше тъмната плътна скала. Той продължаваше да дълбае.

— Не знам. Още не съм видял много неща тук — каза Хал и се извърна така, че да застане съвсем с лице към мъжа и глухата стена зад него. Не желаеше да си създава врагове в новата обстановка, ала усещането му за тревога бе силно и му се прииска другият да стигне по-бързо до причината за своя внезапен порив за разговор.

— Е, тук има много неща за гледане. Много — рече резбарят. — Щом не си бил по-рано тук и не си видял все още нищо, предполагам, че никога не си слизал и в мина…

— Не — каза Хал, — не съм.

Той съзнаваше, че разговорът по другите койки е замрял. Останалите мъже в клетката трябва или да бяха заспали, или ги слушаха. Хал усети засиленото им внимание към него. Като диво животно или като много малко дете той почти не обръщаше внимание на това, което другият казваше, а слушаше как го казва — тона на гласа, начина, по който седеше мъжът и всички останали невербални сигнали, които другият мъж излъчваше.

— … и първия път, когато слезеш в мината, те чака нещо, дет’ никога няма да го забравиш — говореше резбарят. — Всички си мислят, че долу ние само бутони натискаме. По дяволите, не, ние не натискаме бутони. На Коби ние просто не натискаме бутони. Ще видиш.

— Какво имаш предвид? — запита Хал.

— Ще видиш… — рече резбарят. Един от другите обитатели на помещението — от една горна койка близо до вратата, неочаквано започна да си свирка и резбарят повиши глас. — Повечето време работиш в някой забой, дет’ е толкоз нисък, че не мож’ се изправи, и дълбаеш рудата, а жегата от газа, дето факлата ти го изпарява, кат’ режеш скалата, се увеличава тъй, че ще те опече.

— Но тази работа се върши по-лесно от машини — каза Хал, като си припомни някои от уроците си. — Трябва само…

— Не и на Коби — отсече резбарят. — На Коби ний с теб сме по-евтини от машините. Ще видиш. Тук обесват човека, ако закъснява прекалено често за работа.

Хал се облещи в мъжа. Не можеше да повярва на ушите си.

— Кат’ си помислиш, това е правилно — хитрееше резбарят. — Мислиш си, че тия неща, дето са ти казали за съдия-адвоката, не могат да бъдат верни? Слушай, той може да ти изтръгне ноктите и всичко друго, за да те накара да говориш. Тук туй е законно; и ако те арестуват, го правят само от общи съображения, за в случай, че имаш да им кажеш нещо, дет’ не го знаят. Три дни в ареста и аз съм виждал мъж на двайсет години…

Всичко стана много бързо. По-късно Хал предположи, че инстинктът в него трябва да е доловил някакъв слаб шум, който го е предупредил, ала единственото, което знаеше в този момент, бе, че нещо го е накарало внезапно да погледне встрани, към входа на клетката. В този миг той видя лицата на всички останали обитатели, които надничаха от края на койките си, хищно поглъщайки го с поглед. Почти до него откъм входа бързо приближаваше висок, кокалест мъж на четиридесет и няколко години с лице остро като брадва, изкривено от безумна ярост, който замахваше отвисоко с една от металните халби към тила на Хал.

Хал реагира така инстинктивно, както би подложил ръка, за да се предпази от падане. Откакто се помнеше, се бе упражнявал под напътствията на Малачи и упражненията му отдавна бяха загубили всяка съзнателна връзка с истинската цел, за която са били измислени отначало. Те бяха просто физически игри, които го караха да се чувства добре — така, както правеха това плуването и бягането. Сега обаче, когато нямаше никакво време за мислене, тялото му реагира автоматично.

В действията му имаше внезапност; всичко стана много ясно и много бързо, без никакво забавяне. Преди още сам да го осъзнае, той се бе надигнал, обърнал и захванал налитащия мъж, и бе повдигнал и понесъл тежкото атакуващо тяло във въздуха, използвайки собствената му инерция, за да го бухне в каменната стена. Мъжът се удари с тежък, тъп звук и се срути в основата на стената, където остана, без да шавне повече.

Отново без никакво съзнателно забавяне, Хал забеляза, че се е обърнал и наблюдава всички останали в клетката — напрегнат като струна, устойчив, изчакващ. Те обаче лежаха неподвижно, както и преди, а на лицата на някои от тях все още стоеше онзи хищен израз. Ала и на тези лица, на които все още стоеше, той избледня, и сега всички го гледаха тъпо, оглупели от изумление.

Хал продължи да стои, без да помръдва на мястото си. Не чувстваше нищо, ала би реагирал и при най-малкото движение на някой от тях; и всички те изглежда схващаха това. Дишаха през зиналите си уста без звук и го зяпаха, и мигът се удължаваше и удължаваше, докато част от напрежението в клетката започна да се изцежда, сякаш бе пясък от счупен пясъчен часовник.

Полека-лека мъжът от най-отдалечената от него вдясно долна койка бавно протегна крак и го спусна на пода, бавно постави и втория и полека-лека се изправи. Предпазливо тръгна заднешком, докато не мина през врата на клетката. Тогава се обърна и бързо се отдалечи. Хал стоеше все тъй неподвижно, докато другите един по един се изнизаха на свой ред. Накрая остана сам с неподвижната фигура на пода.

Обитателите на другите клетки около него не издаваха и звук. Хал се огледа вляво и вдясно и всички, които видя, извръщаха поглед встрани. Той се обърна, за да погледне надолу към скупченото до стената тяло. За пръв път му хрумна, че човекът може и да е мъртъв. Беше го засилил с главата напред в една каменна стена — нищо чудно вратът му да бе счупен.

Всички чувства на Хал все още бяха затулени от предпазливостта и напрежението, ала сега умът му постепенно отново започна да работи… Хал само се бе защитил. Но ако останалите, които бяха в клетката, дадат показания, че нападателят е бил той…

Сега ясно разбра, че всички те трябва да се знаели, че мъжът се приближава и че вероятно ще нападне всекиго, който използва неговата койка. Бил е пиян, надрусан или параноичен, а може би и трите едновременно; и всички те бяха очаквали неговото завръщане и вероятното нападение срещу Хал. Може би, помисли си някак кухо Хал, всички те са му били приятели. Вероятно дори са му съобщили, че някакъв чужденец е заел неговото място — след като очевидно резбарят преднамерено беше излъгал Хал и дори се беше опитал да го изложи на удар отзад, като се бе изместил така, че на Хал да му се наложи да обърне гръб към входа на клетката.

Ако сега другите се закълнат до един, че Хал е подхванал боя и съзнателно е убил човека… не, това е невъзможно. Правосъдието, та дори и тукашното, не може да бъде тъй неразумно сляпо.

Но мисълта за правото на съдия-адвоката да използва всички средства, които пожелае, за да изтръгне отговори от някой арестуван, отново се върна, като накара кожата отзад на врата му да настръхне.

Дали ще може да се върне обратно на космодрума, а и да напусне планетата? Не и без да използва визата си на името на Тад Торнхил, а в мига, в който го стори, несъмнено ще го арестуват.

Изневиделица в трескавия му ум като освежаващ ветрец влетя здравият разум. Клекна и сложи пръсти на шията на мъжа на пода, търсейки лявата каротидна артерия. Тя силно пулсираше под крайчетата на пръстите му; а когато сложи ръка над устата на другия, усети на дланта си раздвижване от дъха му. Дълбока въздишка излезе от гърдите му. Нападателят в крайна сметка беше само нокаутиран. Коленете на Хал омекнаха от облекчение.

Но по петите на облекчението дойде силен порив да се измъкне от туй място, което го обграждаше. Бързо се обърна, излезе през вратата и тръгна покрай редицата клетки. Хората в тях бяха започнали да говорят веднага след моментното мълчание, последвало атаката. Сега обаче, докато той минаваше, те млъкваха отново и този път очите им го проследяваха. Когато стигна до началото на клетките, заведението бе все тъй шумно, както винаги, ала сега офисът бе тъмен и изглеждаше заключен за през нощта. Хал се поколеба, но сетне продължи по коридора, като сви в посока, обратната на тази, от която бе дошъл.

Нататък коридорът сякаш продължаваше до безкрай по права линия пред него, и докъдето стигаше погледът, не се виждаше никой. Той постепенно набра скорост, докато дългите му крака не го понесоха напред с близо седем километра в час.

Хал нямаше представа накъде отива или защо отива натам. Движеше го само инстинктът да се махне, а и все още бе зареден до зъби с адреналина, който тялото му бе освободило в отговор на инстинкта му да се защити. Ала дори сега, у него нямаше ярост, а само постоянно болнаво усещане; и единственото облекчение на туй усещане беше да продължи да крачи километър след километър, насилвайки тялото си да влезе в режим, при който да забрави реакцията бий се или бягай.

Времето минаваше и малко по малко болнавото усещане започна да чезне. У него остана само някаква притъпеност, усещане за празнота, каквото може да дойде, след като се оправиш от силен удар в слънчевия сплит. Чувстваше се кух. Умът не му предлагаше никакви решения за положението, в което предполагаше, че се намира. Независимо дали нападателят му беше луд или не, Хал трябваше да допусне, че всички други в клетката спокойно могат да са му приятели и да излъжат за случилото се, та ако ще да е само за да се защитят самите те. Дори може би го чакат, за да си отмъстят на Хал, когато той се върне обратно — а бяха шестима, като не броим ония от съседните клетки, които биха могли също да ги познават и да искат да им помогнат. Вероятно не би могъл и да потърси някаква защита от Дженисон, който създаваше определено впечатление, че се държи на разстояние от Хал и от всички останали в холдинговата зона.

Само че нямаше безопасно място, където да отиде, освен нейде извън Коби. Бяха го предупредили да не се връща в района на космодрума без разрешението на своите началници. Може би там още не знаеха, че е подписал договор и щеше да може да си купи пропуск за някой излитащ кораб. В противен случай в тази притежавана от различни холдинги изкуствена среда не бе възможно такова нещо като съществувание вън от обществения ред. А той не знаеше нито едно друго място където да отиде, въпреки че вероятно този коридор водеше някъде другаде на Коби.

Вероятно най-доброто, което може да направи, е да продължи да върви. Този коридор все трябва да води някъде. Щом стигне там, би могъл да изложи своя случай пред власти, които вероятно ще са поне неутрални спрямо случилото се в холдинговата зона на Хала Стейшън, и евентуално ще има безпристрастен процес…

Изведнъж Хал се спря, а нервите му се опънаха като струни. Напрегна слух и долови слаб шум, който идваше отпред, а очите му, докато се опитваше да види колкото се може по-надалеч по коридора, като че ли различаваха нещо като танцуваща точка. Замръзна на място, затвори очи, преброи до три и пак ги отвори, сравнявайки това, което видя в първия миг, с последното нещо, преди да спусне клепачи. Несъмнено там имаше точка.

Нещо идваше към него, издавайки шум като от тананикане през нос. Дори и при сегашното му състояние, едно късче от ума на Хал се поспря, за да се замисли над звука, тъй като той не приличаше на нищо чувано досега, но същевременно в него имаше нещо познато, което не можеше да улови.

Във всеки случай не му оставеше нищо, освен да изчака нещото да се приближи. Точката се уголемяваше с бързина, която предполагаше, че нещото се приближава със скорост, по-висока от онази, с която той би могъл да му избяга. Хал остана на място и след малко загадката на звука бе решена, тъй като с приближаването си той се промени и Хал го идентифицира и разбра защо не е успял да го направи по-рано.

Това, което чуваше, бе просто шумът на някакво превозно средство на въздушна възглавница, което се движеше към него. Само че поради някаква прищявка на акустиката в дългия прав тунел, тихият като дишане шепот на носещите реактивни двигатели се беше променил и усилил до резонанс, който от далеч звучеше като мелодично тананикане. Тунелът действаше както тръбата на флейта или ручилото на гайда. Сега обаче с наближаването на возилото тананикащата нотка започна да се губи в нормалния звук на насочената надолу струя на реактивните двигатели и общият шум лесно се познаваше.

Едновременно с това, самото превозно средство стана достатъчно голямо, за да може да бъде разпознато. Очевидно също като слуха и зрението беше подложено на номерата, които му играеше коридор от този вид. Изглежда спокойните, хоризонтални слоеве въздух около него, разпрострели се надалеч, създаваха същия ефект, който създава денем нагорещеният въздух в пустинята. Макар сега возилото и неговият водач да бяха достатъчно близо, за да се виждат ясно — един обикновен четириместен открит джип и шофьорът му — техните очертания трептяха и се променяха, сякаш Хал наблюдаваше мираж. Той импулсивно закрачи пак към наближаващата кола и очертанията й започнаха да се втвърдяват.

Хал и джипът наближаваха един към друг. Щом се приближиха достатъчно, та смущенията от въздуха в коридора вече да не изкривяват джипа и шофьора в странни форми, се оказа, че това е мъж поне на шестдесет и няколко години, който носеше сив работен комбинезон и сива шапка. Лицето под шапката бе невероятно младежко, макар и състарено. На пръв поглед то изглеждаше едва ли не древно, ала от него изпод бръчките и жилавата кожа се излъчваше нещо почти момчешко. Джипът и Хал се изравниха и шофьорът спря колата.

Хал също спря и погледна недоверчиво мъжа.

— Какво правиш тук? — запита шофьорът почти крещейки, а в гласа му се долавяха очуканите останки на тенор.

— Вървя — каза Хал.

— Вървиш! — Шофьорът се облещи в Хал. — Откога?

— Не знам — рече Хал. — Час, може би два.

— Час! Два часа! — Шофьорът все още викаше и не преставаше да се кокори. — Знаеш ли, че си на близо двайсет километра от Хала Стейшън? Нали от там идваш — от Хала Стейшън?

Хал кимна.

— И закъде си мислиш, че вървиш?

— За следващата станция — отвърна Хал.

— Следващата станция е на сто и двайсет километра!

Хал не каза нищо. Шофьорът го преценява още няколко секунди.

— По-добре се качи. Ще те върна в Хала Стейшън. Качвай се бързо!

Хал размисли. Не можеше да се надява да извърви сто и двадесет километра без храна и най-вече без вода. Бавно заобиколи джипа отзад и се качи на стъпенката, където откри, че шофьорът се опитва да повдигне един голям пакет от предната седалка до него, за да го бутне в задната част на колата.

Хал избута пакета вместо него и седна на освободеното място. Шофьорът запали мотора.

— Аз съм Ханс Сосайтър — рече той. — Ти кой си?

— Тад Торнхил — каза Хал.

— Просто дойде тук, нали? Нов-новеничък, а?

— Да — отвърна Хал.

Известно време пътуваха мълчаливо.

— На колко години си?

— Двайсет — рече Хал и като си припомни, че вече не е на Земята, добави: — стандартни години.

— Не си на двайсет — заяви шофьорът.

Хал не каза нищо.

— Не си и на деветнайсет. Не си дори на осемнайсет. На колко си всъщност, дявол да го вземе!

— На двайсет — рече Хал.

Ханс Сосайтър изсумтя. Известно време пътуваха мълчешком. Колата под тях равномерно дишаше.

— Какво стана? — запита Сосайтър. — Станала е някаква проклетия, само не ми разправяй, че не е станала. Бил си в холдинговата зона и нещо е станало. Е, какво беше?

— Едва не убих един човек — каза Хал. Онуй неприятно усещане в стомаха му се върна и цялата случка пак оживя за миг пред очите му.

— Уби ли го?

— Не — рече Хал, — просто беше нокаутиран.

— Какво се случи?

— Погледнах настрани и видях, че посяга да ме удари с една от ония метални кани от барчето — обясни Хал. Беше изненадан, че отговаря на този мъж така свободно, но сега изтощението го надмогваше и освен това възрастта на Ханс Сосайтър и директните му въпроси като че ли отприщиха словата му към по-възрастния човек.

— И?

— Хвърлих го срещу стената. Това го накара да припадне.

— И след това тръгна към Муун Трансфър.

— Муун Трансфър? — погледна го Хал. — Тъй ли се казва следващата станция?

— Че как иначе? И ти тръгна пеша натам. Защо? Някой подгони ли те?

— Не. След като стана това, всички станаха и излязоха от клетката. Измъкнаха се заднешком и се махнаха.

— Заднешком? — Сосайтър го изгледа. — Кой беше тоя тип, дето си го хвърлил срещу стената?

— Не зная — рече Хал.

— Как изглеждаше?

— Горе-долу на моя ръст — отвърна Хал. — Не, може би малко по-висок. И по-тежък, разбира се. На трийсет-четирийсет стандартни години. Тъмно лице, горе широко, долу тясно.

— И ти го хвърли срещу стената? — възкликна Сосайтър. — По-едър и по-възрастен от теб и ти просто го хвърли срещу стената. Как успя да го направиш?

Хал изведнъж се смрази и се сви вътрешно, изпълнен с предпазливост.

— Просто тъй стана — рече. — Имах късмет.

— Най-големият двайсетгодишен късметлия, който някога съм виждал. Защо не ми разправиш цялата история?

Хал се поколеба, а сетне стената на предпазливостта у него неочаквано се разтвори. Почувства внезапно отчаяно желание да обясни цялата случка на някого и преди да се усети, вече разправяше на по-възрастния човек всичко, което се бе случило от мига, в който бе влязъл в клетката и бе запитал мъжа, който дълбаеше метала, дали койката е празна.

— Така-а-а — каза Сосайтър, когато Хал приключи. — Защо се махна? Защо си тръгнал пеша насам?

— Останалите в клетката сигурно бяха приятели на онзи, когото хвърлих срещу стената — каза Хал.

— Приятели? В холдинговата зона? Ти, струва ми се, каза, че те са избягали като зайци.

— Не съм казал, че всички са избягали като зайци… Работата е там, че ако са му приятели, биха могли да се закълнат, че аз съм почнал всичко.

— Да се закълнат? Пред кого?

— Пред съдия-адвоката.

— Какво общо има съдия-адвокатът с всичко туй?

Хал обърна глава и се втренчи в старото лице до него.

— Аз нараних човека доста лошо. Можеше да го убия.

— Е, и? В холдинговата зона? Оттам всяка сутрин извличат трупове.

Хал продължи да го гледа. След малко успя да накара гласа си да проработи.

— Искаш да кажеш, че никой не го е грижа?

Сосайтър се разсмя гърлено.

— Никой, който е от значение. Какво правят тия типове или какво им се случва, си е тяхна работа. Виж, ако попаднат във ведомостите за заплати, ако причиняват неприятности, съдия-адвокатът може и да се заинтересува. — И той погледна към Хал. — Съдия-адвокатът е наистина важен. Единственият законен представител на властта, с който вероятно някога ще си имаш вземане-даване, е началник-кадри в мината или може би полицията на компанията.

Хал седеше и по малко възприемаше тази нова информация. Около предпазливостта, която нападението в клетката беше възбудила у него, сега се образуваше едно твърдо ядро.

— Ако в холдинговата зона няма закони, за които да може да се говори — каза той, — е било добре, че съм си тръгнал. Не би имало нищо, което да попречи на неговите приятели да направят каквото си искат с мен.

Сосайтър отново се разсмя.

— Така, както разправяш, че са офейкали, тия не ми изглеждат като да са му приятели — или че много им се ще да ти сторят нещо.

— Нали ти казах — възрази Хал. — Те не избягаха.

— Били са шестима и са се махнали? Щом тогава са се разкарали, не мисля, че има за какво да се тревожиш особено, когато се върнеш.

— Не — каза Хал. — Няма да се върна. Във всеки случай не тази нощ.

Сосайтър изпухтя на тласъци.

— Добре — рече той. — Почакай, докато разтоваря тия неща в Хала Стейшън и ако искаш ми помогни, а аз ще ти запазя една стая в „Гест Хаус“ до утре сутрин. Ще ми дадеш дебитна разписка срещу първите си заплати. Само че трябва да се върнеш в холдинговата зона за назначение на работа в осем и трийсет сутринта.

Хал погледна възрастния човек с ненадейно изумление и благодарност, обаче в този момент Сосайтър се мръщеше на предницата на джипа, наклонил глава на една страна, сякаш се вслушваше в някакъв шум в носещите двигатели, който не би трябвало да го има. Хал се облегна на седалката си, а чувството на облекчение го караше да се усеща омекнал. От натрупаното вътрешно напрежение, от онова, което току-що бе научил от Сосайтър, от нападението на мъжа с металната халба и от поведението на останалите шестима в клетката, у него започна да се заражда едно ново съзнание.

За момента той го съзнаваше само като общо усещане. Само че докато по някакъв странен начин то нарастваше и започваше да се избистря, образите на Малачи, Уолтър и Авдий като че малко се изместиха назад. Времето и преживяното вече започнаха да застават между него и последните му спомени за тях — когато той все още не бе почнал истински да приема факта, че тях вече ги няма. В душата му се прокрадна мъка, която бе твърде дълбока, за да може да се изрази с думи, и тя се засели там за цялото останало мълчаливо пътуване със Сосайтър до Хала Стейшън.