Последната енциклопедия

Шестнадесета глава

Последва миг тишина. Меките пръсти на бриза минаха през дърветата оттатък потока, разделиха се покрай Рух Тамани и Джеймс Дете-на-Бога и охладиха лявата буза на Хал, докато той все още стоеше обърнат към тях.

— Той не е от тази велика вяра, която е нашата — каза Джейсън. — Само че той е също преследван враг на Белиаловите изчадия и това го прави наш съюзник.

Рух го погледна.

— А ти?

— През последните осем години аз съм работил за вярата — отвърна Джейсън. — Аз бях един от воините в град Благотворителност — още когато учех в колежа. По различно време съм бил в отрядите на Калъмбайн и Оливър Маккачън… — Той се извърна и посочи с глава Хилари. — Хилари знае всичко това. Той ме познава.

— Има право — обади се Хилари. — За всичко, което казва. Аз го познавам от пет или повече години.

— Но не познаваш другия — рече Джеймс Дете-на-Бога.

— Той каза, че е бил миньор на Коби — отвърна Хилари. — Аз се здрависах с него и усетих мазолите му. Има ги там, където всеки един миньор ги получава от горелката, а единственото място на четиринадесетте свята, където все още използват горелки, са тези мини.

— Би могъл да е шпионин. — Гласът на Джеймс Дете-на-Бога беше лишен от емоции, като на човек, който коментира статистически данни.

— Но не е. — Джейсън се обърна към Рух Тамани. — Можем ли да поговорим за него насаме?

Тя се втренчи в него.

— Можеш да поговориш насаме и с двама ни — рече тя. — Хайде, Джеймс.

Рух се извърна. Джеймс Дете-на-Бога се изправи на крака, все още държейки конусната пушка, и заедно с Джейсън я последва до края на сечището. Тримата спряха там и заговориха.

Хал зачака. Очите му за кратко се срещнаха с очите на Хилари и той му отправи имитацията на една усмивка, която вероятно бе замислена като уверение. Хал се усмихна в отговор и пак погледна настрани.

Съзнаваше, че пак изпитва онова старо свое познато чувство на незащитеност и самота. Беше го връхлетяло отново тъй пронизващо, както някой леко облечен човек би се почувствал, ако изведнъж го лъхне силен и мразовит вятър. Същевременно, докосването на истинския бриз до кожата му, мирисът на чистия въздух — всичко това силно влияеше на чувствата му. Онази част от него, която винаги бе живяла чрез и за поезията, внезапно оживя отново, след като бе проспала всички тия последни години в мината. Всичко, което в тоя миг въздействаше на ума и сетивата му, се записваше с такава острота, каквато не бе усещал от смъртта на Уолтър, Авдий и Малачи. Сега изведнъж тя пак го бе обзела и той просто не можеше да си представи как е живял през тези години без нея…

Изведнъж той се сепна от това, че разговорът в края на сечището бе свършил. Джейсън и Джеймс Дете-на-Бога идваха към него. Рух Тамани все още не бе помръднала и когато го повика, гласът й се разнесе ясно от мястото й чак до него:

— Ела тук, моля те.

Той тръгна към нея и спря на една ръка разстояние.

— Джейсън Роуи ни каза какво знае за теб — рече тя. Очите й бяха проницателни, но не твърди, кафяви и с безкрайна дълбочина. — Той вярва в теб, ала би могъл да греши. В това, което ни каза, няма нищо, което да доказва, че ти не си шпионин, както се опасява Джеймс.

Хал кимна.

— Разполагаш ли с някакво доказателство, че ти не си шпионин, изпратен или от Другите, или от милицията, за да им помогнеш да ни заловят?

— Не — рече Хал.

— Сам разбираш — продължи тя, — че ако има някаква опасност, не мога да рискувам моите хора, дори за да помогна на някой, който заслужава помощ. Ти си само един, а ние сме много, а това, което вършим, е важно.

— Аз знам това и го разбирам — потвърди той.

За секунда и двамата замълчаха.

— Ти и без това не ни молиш за помощ, нали? — запита тя.

— Че има ли някакъв смисъл? — отвърна Хал.

Рух го погледна изпитателно. Лицето й беше като очите — не бе нащрек, ала не издаваше и какво мисли. Той се улови, че мисли колко тя бе красива, когато е застанала на слънце.

— За тия от нас, които са се вдигнали на оръжие против Другите и техните роби — каза тя, — освен документите има и други доказателства, които могат да имат смисъл. Ако не беше тъй, сега нямаше да сме тук и да се борим. Само че ние не само не те познаваме, но и не знаем нищо за теб. Джейсън каза, че ти си отказал да му съобщиш дори кой си в действителност. Вярно ли е това?

— Да — отговори Хал. — Вярно е.

Тя отново го гледа известно време, без да каже дума.

— Искаш ли да ми кажеш кой си и как си се озовал тук? — запита Рух най-накрая. — Ако го направиш и аз реша, че това, което си ми казал, е истина, може би ще можем да ти позволим да останеш.

Хал се колебаеше. Първият и най-важен от всички принципи, които беше усвоил за онова време, когато щеше да бяга, както го бе правил през последните години, беше да пази в тайна своята самоличност. В същото време нещо вътре в него — и може би това бе наново пробуденият поетичен отклик — го караше неистово да остане на всяка цена тук — с Рух и останалите.

Той си спомни за Авдий.

— Един от хората, които ме възпитаваха — рече Хал, — бе човек на име Авдий Заветника от Стария континент тук, на Хармония. Когато веднъж разговаряхме, той ми каза: моите хора никога няма да те предадат. Говореше за това, че хора като теб никога няма да ме предадат на Другите. Мога ли да попитам: бихте ли ме предали, ако веднъж ме приемете? Можеш ли да се сетиш за някакви обстоятелства, при които бихте го сторили?

Тя се вторачи в него.

— Ти всъщност не си нито от Хармония, нито от Асоциация, нали? — запита тя.

— Не — отвърна Хал. — От Земята съм.

— Така си и помислих. Това е причината да не ни разбираш. И на двата свята има и такива, които биха могли да те предадат на Другите, само че ние не ги броим за свои. Бог не ги брои. Ако веднъж те приемем, няма да те предадем дори за да спасим живота на всички останали, както не бихме предали който и да било друг член на отряда. Обяснявам ти това, защото ти не си един от нас и не е твоя грешка, че изпитваш нужда да ти се каже нещо, което няма защо да бъде казвано. Каква полза би имало от всичко друго, което ние правим, ако сме такива хора, които биха купили безопасността или победата с цената на дори една душа.

Той кимна отново, този път много бавно.

— Този твой Авдий Заветника — рече тя, — той беше ли човек, който е твърд в своята вяра?

— Да.

— И ти го познаваше добре?

— Да — отвърна Хал и след всички тия години изведнъж усети, как гърлото му се свива при мисълта за Авдий.

— Тогава би трябвало да разбираш какво ти казвам.

Той удържа рефлекса в гърлото си и отново я погледна в очите. Те се различаваха от очите на Авдий, ала едновременно с това бяха същите. Авдий също не би го предал.

— Ще ти кажа — рече Хал, — ако не е нужно и някой друг да го знае.

— Не е нужно — заяви Рух. — Ако аз съм удовлетворена, останалите ще приемат, че самата аз гарантирам за теб.

— Добре тогава.

Там, в края на сечището той й разправи всичко — от момента, от който помнеше, до настоящия миг. Когато стигна до смъртта на Авдий, Уолтър и Малачи, гърлото му отново се сви и за момент той не можеше да говори, сетне обаче възвърна контрола над гласа си и продължи.

— Да — рече тя, когато Хал свърши, — разбирам защо не желаеш да говориш за това. Защо твоите възпитатели са мислели, че Другите ще бъдат така твърдо решени да те унищожат, ако разберат за теб?

— Уолтър Наставника го обясняваше с онтогенетиката — нали знаеш за тази наука на екзотиците?

Рух кимна.

— Той казваше, че тъй като някои от Другите водят потеклото си от екзотици, те също я разбират, а и знаят, че според онтогенетичните изчисления аз бих могъл да представлявам проблем за тях и за онова, което те целят. Така че, за да се защитят, ще се опитат да ме ликвидират. Но ако аз успея да оцелея, докато стана достатъчно зрял, за да се съпротивявам, аз бих могъл не само да се защитя, но дори да помогна те да бъдат спрени.

— Виждам. — Тъмните очи на Рух почти блестяха на слънчевата светлина. — Ако ти повярвам — а аз ти вярвам — то ти също си оръдие на Господа, макар и по твой собствен начин. — Тя му се усмихна. — Ние ще те пазим. Ела с мен.

Рух го поведе обратно към малката групичка изправени мъже, която се състоеше от Джеймс Дете-на-Бога, Хилари и Джейсън.

— От сега нататък Хауард Иманюелсън ще бъде един от нас — каза тя на Дете-на-Бога и се обърна към Джейсън. — И ти, разбира се, ако го желаеш.

— Желая го — отвърна Джейсън. — Благодаря ти.

— Щом познаваш живота на воина, както твърдиш, тогава знаеш, че няма за какво толкова да ми благодариш.

Рух пак се обърна към Дете-на-Бога:

— Джеймс, току-що приех Хауард за един от нас, заради някои неща, които той ми повери, неща, които не мога да кажа на теб или на другите. Но ти давам дума, че аз му се доверявам.

Сините очи на Дете-на-Бога, твърди като сапфири, се обърнаха към Хал.

— Щом ти го казваш, Рух — рече той и добави право към Хал: — Хауард, след Рух аз съм човекът, който командва тук. Трябва да помниш това през цялото време.

— Да — съгласи се Хал.

— Хилари — рече Рух, — ще останеш ли за вечеря?

— Благодаря, Рух — отвърна Хилари, — но работата ми в магазина изостава и така, да не говорим, че днес вече на два пъти изпуснах молитвите си, за да доведа тия мъже при теб.

— Ще има молитва преди вечеря.

— Два пъти на ден, а? — запита Хилари. — Сутрин и вечер, и толкоз? Един ден, Рух, Господ ще ви представи на всички ви една тежка сметка.

— Всекиму неговото — отговори Рух.

— И вашият начин е онази новост да оставяте действията да бъдат ваши молитви, така ли? — Хилари въздъхна и отклони очи към Дете-на-Бога. — А как се чувства твоята душа само с два молитвени момента на ден?

— Аз се моля, когато Бог позволи — каза носово Дете-на-Бога. — Шест или повече пъти на ден — това е моят начин. Само че това, което има значение, е говоренето с Бога, а не превитото коляно или събраните длани — и нашата Рух воистина служи на Господа. — Очите му проблеснаха към Хилари. — Или ти ще кажеш, че това не е така?

— Не, няма да кажа, че това не е така; и ти знаеш, че няма да го кажа — спокойно отговори Хилари. — Само че може да дойде ден, когато на тия два свята, от които някога се очакваше тъй много, молитвата в определено време ще бъде напълно забравена… и ако стане тъй, няма ли да се окаже, че в крайна сметка ние сме тръгнали по пътя на Белиаловите изчадия?

— Ако щеш, остани или недей за вечеря, Хилари — намеси се Рух. — Ние бихме се радвали да си с нас. Само че живеем твърде рисковано своят живот, за да спорим за практиката в този лагер.

Хилари сви рамене.

— Прости ми, Рух — промърмори той. — Аз остарявам, а когато старееш, е тежко да чувстваш, че племето ти се отвръща от Бога, след като през младостта си се надявал, че един ден всички ще познаваме и ще живеем по неговия начин. Добре, добре, няма да кажа ни дума повече. Във всеки случай, благодаря. Кога мислиш, че ще излезете от моя район?

— До два дни. Има ли и други, които смяташ да ни доведеш?

— Не. Просто исках да зная за в случай на спешна нужда.

— Два дни. Трябва да претърсим още един район за апаратура. После ще потеглим, за да се запасим и да се подготвим. — Рух се обърна към Джейсън. — Джейсън, разведи Хауард из лагера и му обясни кое как правим. Представи себе си и него на другите членове на отряда. После се върни в готварската палатка. Двамата можете да помогнете на дежурните по готвене да сервират вечерята. Джейсън, ти някога занимавал ли си се с магарета?

— Да — каза Джейсън.

— Тогава ще можеш да си ни от полза веднага щом вдигнем лагера и тръгнем. През следващите няколко дни се постарай да научиш Хауард на колкото можеш повече неща за животните. — Тя се обърна към Хилари. — А сега, Хилари, всички ще се хванем на работа. Ако имаме късмет, ще минем отново тук, преди годината да свърши.

— На добър час — рече Хилари. Те се прегърнаха. — На добър час и на всички вас — въздържано каза Хилари, като обгърна с поглед Дете-на-Бога, Джейсън и Хал. После се извърна и тръгна към своя ван, влезе в него и го вдигна на перки. Секунда по-късно той го завъртя обратно, пое към дърветата, по обратния път нагоре по склона, и изчезна от погледа на всички.

Рух започна да разговаря с Дете-на-Бога. Хал усети докосване по лакътя. Обърна се и видя Джейсън.

— Хайде, Хауард — рече Джейсън и го поведе към оттатъшния край на сечището и дърветата покрай потока.