Последния съдебен заседател

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

Джон Гришам

Последния съдебен заседател

Файлов източник: zaknigi.com

22.12.2010

Обсидиан

Първа част

1

След десетилетия усърдна безстопанственост и очарователна немарливост през 1970

г. вестник Форд Каунти Таймс" фалира. Неговата собственичка и издателка мис Ема

Кодъл беше деветдесет и три годишна, прикована към леглото си в старчески дом в

Тюпълоу. Главният редактор, синът й Уилсън Кодъл, бе прехвърлил седемдесет и

имаше в черепа си пластина от Първата световна война. Идеална окръжност тъмнееща

присадена кожа покриваше плочката в горната част на високото му полегато чело, така че през по-голямата част на живота си бе търпял прякора Спот. Тоест нещо

като Шарко. Спот това. Спот онова. Ела тук, Спот. Мирно, Спот.

На младини той отразяваше митинги, футболни мачове, избори, църковни сбирки и

изобщо всякакви събития в окръг Форд. Беше добър репортер, прилежен и

изобретателен. Очевидно раната в главата не му пречеше да пише. Но по някое

време след Втората световна война пластината явно се размести и мистър Кодъл

спря да пише каквото и да било освен некролози. Обожаваше възпоменанията.

Работеше над тях с часове. Абзац след абзац изящна словесност описваше подробно

живота и на най-скромния жител на окръг Форд. Смъртта на някой заможен или

изтъкнат гражданин биваше издигната в ранг първокласна новина и мистър Кодъл

използваше случая да покаже на какво е способен. Никога не пропускаше бдение или

погребение и никога не пишеше лошо за когото и да било. В последна сметка всички

ги чакаше слава. Окръг Форд бе

ДЖОН ГРИШАМ

чудесно място за умиране. А Спот се радваше на голяма популярност, въпреки че си

беше малко луд.

Единствената сериозна криза в журналистическата му кариера бе през 1967 г., горе-долу по времето, когато движението за граждански права най-после се добра

до окръг Форд. Вестникът никога не бе публикувал и най-тънкия намек за расова

толерантност. Никакви черни лица не красяха страниците му, освен ако не

принадлежаха на известни или евентуални престъпници. Никакви обявления за сватби

на чернокожи. Никакви чернокожи отличници или отбори по бейзбол. Но през 1967 г.

мистър Кодъл направи потресаващо откритие. Една сутрин той се събуди с

прозрението, че в окръг Форд умират и чернокожи и тяхната смърт не е подобаващо

отразена. Един нов, благодатен свят на некролози чакаше да бъде открит и мистър

Кодъл опъна платна в опасни и неизследвани води. На 8 май 1967 г., сряда, Форд

Каунти Таймс" стана първият бял седмичник в щата Мисисипи, който пусна некролог

на негър. Това остана почти незабелязано.

През следващата седмица Кодъл пусна три некролога на чернокожи и хората

започнаха да шушукат. Към четвъртата седмица започна истински бойкот: отменяха

се абонаменти, спираха се реклами. Мистър Кодъл знаеше какво става, но бе твърде

впечатлен от новия си статут на интеграционист, за да мисли за такива досадни

подробности като продажби и печалби. Шест седмици след историческия некролог той

обяви новата си политика с големи букви на първа страница. Заяви на читателите, че ще публикува каквото си иска и ако на белите не им харесва, няма да им пуска

некролозите.

Да, но достойната кончина беше важна част от живота в щата Мисисипи независимо

от расата, така че мисълта да си идеш без някое от величествените прощални слова

на Спот бе непоносима за повечето бели. Пък и знаеха, че е достатъчно луд да

изпълни заплахата си.

Следващото издание беше пълно с всякакви некролози, на черни и на бели, всички

спретнато подредени по азбу-

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

чен ред и десегрегирани. Вестникът се продаде, след което последва кратък период

на просперитет.

Фалитът бе определен като неволен, сякаш съществуваха и такива, за които хората

се редят на опашка. Пръв се нахвърли един доставчик на печатарски материали от

Мемфис, комуто вестникът дължеше 60 000 долара. Няколко кредитори не бяха

получавали пари от шест месеца. Старата Осигурителна банка си искаше заема.

Страница 1

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

Бях нов, но вече бях чул слуховете. Седях зад едно бюро във фоайето на

редакцията и четях списание, когато едно джудже с островръхи обувки прекрачи

прага и попита за Уилсън Кодъл.

- Той е в погребалния дом - отвърнах аз.

Доста наперено беше това джудже. Под смачкания му тъмносин блейзър се подаваше

пистолет, препасан така, че всички да го видят. Вероятно имаше разрешително, но

в окръг Форд не му трябваше, не и през 1970 г. Всъщност на разрешителните не се

гледаше с добро око.

- Трябва да му връча тези документи - заяви малкото

човече и размаха един плик.

Не исках да му помагам, но е трудно да бъдеш груб с джудже. Дори и то да носи

пистолет.

- Той е в погребалния дом - повторих аз.

- Тогава ще ги оставя на вас - заяви джуджето.

Макар да бях тук само от два месеца и да бях учил на

север, вече знаех, че хубавите документи не се връчват" на хората. Те могат да

бъдат изпращани по пощата, доставяни с куриер или донасяни на ръка, но никога

връчвани". Тези документи носеха неприятности и аз не исках да имам нищо общо с

тях.

- Няма да ги взема - сведох поглед аз.

Според природните закони джуджетата трябва да бъдат хрисими, миролюбиви хорица и

това човече не правеше изключение. Пистолетът беше за фасон. Джуджето огледа

фоайето със самодоволно изражение, но вече знаеше колко безнадеждна е

ситуацията. С усет за драматичното натъпка плика обратно в джоба си и попита: ДЖОН ГРИШАМ

селския щат Индиана и десетилетия наред семейството му бе притежавало доста

печелившия местен вестник. Караше прекрасна малка Алфа Ромео" и винаги имаше

много пари. Станахме близки приятели.

Ник беше отличен студент и можеше да завърши медицина, право или инженерство, но

единствената му цел бе да се върне в Индиана и да поеме семейния бизнес. Чудех

се защо, докато една вечер не се напихме и той не ми каза каква е годишната

печалба на баща му от техния малък седмичник с шестхиляден тираж. Това е златна

мина, обясни ми Ник. Само местни новини, обявления за сватби, църковни сбирки, почетни списъци, спортни новини, снимки на баскетболни отбори, малко рецепти, малко некролози и рекламни страници. Може и малко политика, но нищо щекотливо.

Трай си и си брой парите. Баща му беше милионер. Според Ник това беше спокойна, мързелива журналистика, в която парите растяха по дърветата.

Звучеше добре. След четвъртата си година която трябваше да ми е последна, но

всъщност бях доста далеч от дипломата прекарах лятото като стажант в малък

седмичник в планините Озарк в Арканзас. Заплатата беше мижава, но Биби беше

страшно доволна, че работя. Всяка седмица й изпращах вестника, в който поне

половината статии бях писал аз. Собственик, редактор и издател беше един

прекрасен възрастен джентълмен, който безкрайно се радваше, че разполага с

желаещ да пише репортер. Беше доста богат.

След петата ми година в Сиракюс оценките ми бяха безнадеждни и кладенецът с

парите пресъхна. Върнах се в Мемфис, наминах да видя Биби, благодарих й за

подкрепата и й казах, че я обичам. Тя ми каза да си намеря работа.

По това време сестрата на Уилсън Кодъл живееше в Мемфис. Въпросната дама се бе

запознала с Биби на някакво следобедно парти. След няколко телефонни разговора

си стегнах багажа и потеглих към Клантьн, Мисисипи, където Спот ме чакаше с

нетърпение. След едночасов

12

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

урок по ориентация той ме остави да се оправям както намеря за добре.

В следващия брой на вестника излезе моя снимка и мила статийка, в която се

съобщаваше за стажа" ми във Форд Каунти Таймс". На първа страница. По онова

време нямаше много новини.

Съобщението съдържаше две ужасни грешки, които щяха да ме преследват с години.

Първата и по-малката беше, че университетът ми е включен в елитния списък на

Бръшляновата лига, поне според Спот. Той уведомяваше своите оредяващи читатели, че съм получил престижното си образование в Сиракюс. Мина цял месец, преди някой

да ми обърне внимание. Започвах да вярвам, че никой не чете вестника - или нещо

по-лошо, че го четат само пълни идиоти.

Втората грешка промени живота ми. Роден съм като Джойнър Уилям Трейнър. Преди

дванайсетата си година тормозех родителите си с въпроса защо двама интелигентни

на вид хора са кръстили бебето си Джойнър. Най-сетне изкопчих, че единият от

родителите ми и двамата бягаха от отговорност настоявал на това като своего рода

маслинова клонка, протегната към враждебно настроен роднина, който имал цяло

състояние. Никога не съм срещал човека, на когото съм кръстен. Той умря, без да

Страница 2

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

ми завещае пукната пара, но аз си останах Джойнър до живот. Когато влязох в

Сиракюс, се подписвах Дж. Уилям, доста внушително име за един осемнайсетгодишен

младеж. Само че Виетнам, безредиците и всичките там бунтове и социални размирици

ме убедиха, че Дж. Уилям звучи твърде корпоративно, твърде институционално. Така

станах Уил.

Спот ме наричаше ту Уил, ту Уилям, Бил или дори Били и тъй като реагирах на

всяко обръщение, никога не знаех какво ще е следващото. Открих новото си име във

вестника, точно под усмихнатата си физиономия. Уили Трейнър. Бях ужасен. През ум

не ми беше минавало, че някой може да ми вика Уили. Ходих на училище в Мемфис и

13

ДЖОН ГРИШАМ

следвах в Сиракюс, но никога не бях срещал човек на име Уили. Да не бях някое

лигаво аристократче! Та аз карах Триумф Спитфайър" и имах дълга коса.

Какво щях да кажа на приятелите си от Сиракюс? Какво щях да кажа на Биби?

След като два дни се крих в апартамента си, най-сетне събрах кураж да се изправя

пред Спот и да поискам да предприеме нещо по въпроса. Не бях сигурен какво

точно, но той бе направил грешката и трябваше да си я поправи. Влетях в

редакцията и се сблъсках с Дейвид Бас Плямпалото, спортния ни редактор.

- Готино име, а? - рече той. Влязох в кабинета му за

съвет.

- Но аз не се казвам Уили.

- Вече се казваш.

- Казвам се Уил.

- Ще станеш много популярен. Някакъв отракан се-

верняк с дълга коса и вносна спортна кола. Хората ще ре

шат, че си много печен, ако носиш име като Уили. Спом

ни си за Джо Уили.

-Кой?

- Джо Уили Неймат.

- А, той ли?

- И той е янки като теб, от Пенсилвания или нещо по

добно, но в Алабама си смени името от ДжоузефУилям на

Джо Уили. Момичетата луднаха по него.

Започна да ми олеква. През 1970 г. Джо Неймат беше един от най-известните

спортисти в страната. Тръгнах да се разходя с колата, като си повтарях: Уили.

Уили. След няколко седмици свикнах. Всички ми викаха Уили и явно се отпускаха

повече в мое присъствие, защото имах такова обикновено име.

Казах на Биби, че е временен псевдоним.

Форд Каунти Таймс" беше съвсем тъпичък вестник и веднага се усещаше, че нещата

не вървят на добре. Мно-

14

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

го некролози, малко новини и реклами. Служителите бяха недоволни, но търпеливи и

лоялни. През 1970 г. в окръг Форд трудно се намираше работа. След една седмица

дори за новак като мен стана ясно, че вестникът работи на загуба. За разлика от

рекламите некролозите не се плащат. Спот прекарваше повечето време в задръстения

с всякакви боклуци кабинет, като подремваше периодично и току се обаждаше в

погребалния дом. Понякога роднините се отбиваха само няколко часа след

последното издиха-ние на чичо Уилбър или леля Поли, за да му връчат пространен, витиеват, изписан на ръка некролог. Спот го поемаше и внимателно го отнасяше до

бюрото си, където пишеше, редактираше, проучваше и преписваше, докато постигнеше

съвършенство.

Каза ми да си отразявам на воля каквото поискам. Вестникът имаше само още един

репортер, Баги Съгс, стар къркач, който с часове висеше в съда отсреща, слухтеше

за клюки и се наливаше с бърбън в компанията на отбрано общество адвокати, доста

стари и впиянчени, за да практикуват. Както ми предстоеше да науча, Баги беше

твърде мързелив, за да проверява източниците си или да търси нещо интересно, така че нерядко се случваше на първа страница да се мъдри скучен разказ за

имуществен спор или семейно насилие.

Секретарката Маргарет беше добра християнка, която правеше вестника, макар да

беше достатъчно умна да остави Спот да се мисли за шеф. Малко над петдесет, тя

бе работила тук двайсет години. Маргарет бе скалата, маякът и всичко останало.

Вестникът се въртеше около нея. Беше внимателна, доста стеснителна и още от

първия ден напълно респектирана от моята особа само защото идвах от Мемфис и бях

учил пет години на север. Внимавах да не се перча с престижния" си университет, но в същото време исках тези мисисипски селяни да знаят, че съм превъзходно

образован.

Двамата с Маргарет често се събирахме да поклюкар-стваме и след една седмица тя

потвърди моите подозре-

Страница 3

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

15

ДЖОН ГРИШАМ

ния, че мистър Кодъл е луд, а вестникът има страхотни финансови затруднения. Но, каза тя, Кодъл са богат род!

Щяха да минат години, преди да разбера тази мистерия.

В щата Мисисипи богатият род още не значеше пари. Той нямаше нищо общо с

притежаваните суми или имоти. Семейното богатство" беше статут, приписван на

всеки бял, който бе учил нещичко след гимназията и бе роден в голяма къща с

веранда - по възможност заобиколена от памукови или соеви насаждения, макар че

това не бе задължително, - отгледан отчасти от любимата черна прислужница на име

Беси или Пърл, отчасти от грижовните си баба и дядо, които някога са притежавали

прародителите на Беси или Пърл, и възпитаван от малък в строгите обноски на

привилегированите хора. Многото земя и по-печителските фондове също вършеха

работа, но Мисисипи беше пълен с неплатежоспособни аристократи, наследили

статута на семейното богатство. То не можеше да се спечели. Трябваше да се

получи по рождение.

Когато говорих със семейния адвокат на Кодъл, той ми обясни накратко истинската

стойност на въпросното семейно богатство.

- Бедни са като църковни мишки - рече той, а аз се наместих на изтъркания кожен

стол и се взрях в него през широкото старо махагоново бюро. Адвокатът се казваше

Уолтър Съливан, от престижната фирма Съливан ОХара". Е, престижна за окръг Форд

- цели седем адвокати. Мистър Съливан прочете заявлението за обявяване в

несъстоятелност и се разбъбри за семейство Кодъл, ед-новремешните им пари и

глупостта, с която затрили печелившия някога вестник. Той ги представлявал от

трийсет години и когато мис Ема движела нещата, вестникът имал пет хиляди

абонати и пълни с реклами страници. Държала 500 000 долара в банката ей така, за

черни дни.

После мъжът й умрял и тя се оженила за местен алкохолик, с двайсет години

по-млад от нея. В трезво състояние бил полуграмотен и се имал за измъчен поет и

есеист.

16

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

Тя го обичала до полуда и го направила съредактор -длъжност, която той

използвал, за да пише дълги редакционни статии и да плюе всичко живо в окръга.

Това било началото на края. Спот мразел втория си баща, чувствата били взаимни и

в крайна сметка отношенията им ескалирали и се стигнало до една от

най-зрелищните юмручни схватки в центъра на Клантън. Тя се състояла на тротоара

пред редакцията, пред очите на голяма и смаяна тълпа. Според тукашните хора от

този ден нататък мозъкът на Спот окончателно се размътил. Малко по-късно спрял

да пише каквото и да било освен проклетите некролози.

Вторият му баща избягал с парите и съкрушената мис Ема започнала да страни от

хората.

- Хубав вестник беше навремето - рече мистър Съли

ван. - Но я го виж сега: по-малко от хиляда и двеста або

нати. Затънал в дългове. Фалирал.

- И какво ще направи съдът? - попитах аз.

- Ще се опита да намери купувач.

- Купувач ли?

- Да, някой ще го купи. Окръгът трябва да си има вест

ник.

Веднага се сетих за два варианта - Ник Дийнър и Би-би. Семейството на Ник се бе

замогнало покрай местния си седмичник. Биби беше фрашкана с пари и имаше само

едно любимо внуче. Сърцето ми затупка лудо пред на-душваната от мен възможност.

Мистър Съливан ме гледаше внимателно и очевидно се досещаше какво си мисля.

- Може да се купи на безценица - рече той.

- Колко? - попитах аз с цялата напереност на двайсет

и три годишен младок с фрашкана с пари баба.

- Около петдесет хиляди. Двайсет и пет за вестника и

още толкова, за да задвижиш нещата. Повечето дългове

отпадат с фалита и могат да се предоговорят с избраните

от теб кредитори. - Адвокатът спря и се наведе напред.

Лактите му опираха на бюрото, а гъстите му сивеещи

17

ДЖОН ГРИШАМ

вежди потрепваха така, сякаш мозъкът му работеше на пълни обороти. - Може да се

превърне в златна мина, да знаеш.

Биби никога не беше инвестирала в златна мина, но след три дни усилени сондажи

напуснах Мемфис с чек за петдесет хиляди долара. Връчих го на мистър Съливан, който сложи парите в попечителски влог и призова съда да продаде вестника.

Страница 4

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

Престарелият съдия, чието място беше в леглото до това на мис Ема, кимна

благосклонно и на-драска името си върху заповедта, с която ставах новият

собственик на Форд Каунти Таймс".

За да бъдеш приет в окръг Форд, трябва да минат поне три поколения. Независимо

от парите или възпитанието не можеш просто да се заселиш там и да спечелиш

доверието на хората. Върху всеки новодошъл тегне облак на подозрителност и аз не

правех изключение. Хората бяха безкрайно топли, мили и любезни, като

дружелюбието им едва не преливаше в клюкарски интерес. Те кимаха и разговаряха с

всеки срещнат по главните улици. Разпитваха за здравето ти, за времето, канеха

те на църква. Спускаха се да помагат на непознати.

Но никога не ти се доверяваха, освен ако не вярваха на дядо ти.

Щом се разчу, че аз, недоизлюпен другоземец от Мемфис, съм купил вестника за

петдесет или сто, или дори двеста хиляди долара, мощна вълна клюки разтърси

населението. Маргарет ме държеше в течение. Тъй като бях ерген, имало шансове да

съм обратен. Тъй като бях учил в Сиракюс, където и да беше това, сигурно бях

комунист. Или още по-лошо, либерал. А тъй като бях от Мемфис, сто на сто

представлявах подмолен опит за омаскаряване на окръг Форд.

И въпреки това, както признаваха всички, сега аз контролирах некролозите! Аз бях

някой!

Новият Таймс" дебютира на 18 март 1970 г., само три

18

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

седмици след появата на джуджето. Беше два пръста дебел и пълен с повече снимки, отколкбто някога бяха излизали в провинциален седмичник. Момчешки и момичешки

скаутски отряди, училищни баскетболни отбори, градински клубове, читателски

клубове, дружества на любителите на чая, групи за изучаване на Библията, отбори

по софт-бол и граждански клубове. Десетки снимки. Опитах се да включа всичко

живо в окръга. А мъртвите бяха превъзне-сени както никога досега. Некролозите

бяха безсрамно дълги. Спот сигурно беше горд, но така и не ми се обади.

Новините бяха леки и жизнерадостни. Никакви редакционни статии. Хората обичат да

четат за престъпления, така че в долния ляв ъгъл на първа страница тръгна

рубриката Криминална хроника". За щастие предишната седмица бяха откраднати два

пикапа и аз отразих грабежа така, сякаш някой бе оплячкосал Форт Нокс.

В центъра на първа страница имаше доста голяма групова снимка на новия режим -

Маргарет, Харди, Баги Съгс, аз, нашият фотограф Уайли Мийк, Дейви Бас Плямпалото

и Мелани Доуган - една гимназистка, която работеше при нас на половин ден.

Гордеех се с екипа си. След десет дни непрекъсната работа първото ни издание

имаше голям успех. Отпечатахме пет хиляди броя и ги продадохме всичките.

Изпратих един кашон на Биби, която бе дълбоко впечатлена.

През следващия месец Таймс" започна да придобива някаква форма, докато аз се

мъчех да реша какъв точно искам да стане. В провинциален Мисисипи промяната е

болезнено нещо и затова реших да действам постепенно. Старият вестник беше

фалирал, но за петдесет години почти не се бе променял. Сложих повече новини, продадох повече реклами и пусках все повече снимки на най-различни групи хора. И

здраво се потрудих с некролозите.

Никога не съм обичал да работя до късно, но в качеството си на собственик

забравих за часовника. Бях твърде млад и претоварен, за да се плаша. На двайсет

и три години късметът, удобният момент и богатата баба ме напра-

19

ДЖОН ГРИШАМ

виха собственик на седмичен вестник. Да бях се поколебал и обмислил ситуацията, да бях потърсил съвет от банкери и счетоводители, все някой щеше да ми налее

малко ум в главата. Само че на двайсет и три човек е безстрашен. Като нямаш

нищо, няма какво да губиш.

Мислех, че ще ми трябва година, за да изляза на печалба. Отначало приходите

растяха бавно. После бе убита Рода Каселоу. Такава е природата на този бизнес, че вестниците се харчат най-добре след някое тежко престъпление, когато хората

са жадни за подробности. През седмицата преди смъртта й продадохме две хиляди и

четиристотин вестника, а на следващата седмица - почти четири хиляди.

Не беше убийство като убийство.

Окръг Форд беше спокойно място, където хората бяха или се пишеха християни.

Юмручни боеве имаше много, но обичайно бяха дело на бедни и необразовани

хулигани, които висяха по кръчми и прочие. Веднъж месечно някой работник

стреляше по съседа си или дори по жена си, а всеки уикенд в баровете, посещавани

от чернокожи, се размахваха ножове. Смъртта рядко следваше тези епизоди.

Бях собственик на вестника десет години, от 1970 г. до 1980 г., и за това време

отразихме съвсем малко убийства в окръг Форд. Нито едно не беше толкова

брутално, колкото убийството на Рода Каселоу; нито едно не беше толкова

предумишлено. Трийсет години по-късно още се сещам за него всеки ден.

Страница 5

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

20

Рода Каселоу живееше в Бийч Хил, на двайсет километра северно от Клантьн, в

скромна сива тухлена къща на тесен, павиран второкласен път. Лехите пред къщата

бяха оплевени и ежедневно поддържани, а широката морава между тях и пътя бе

гъста и добре окосена. Алеята беше от ситни бели камъчета. От двете й страни

бяха пръснати най-различни тротинетки, топки и велосипеди. Двете малки дечица на

Рода винаги бяха навън, улисани в игра, само понякога спираха, за да погледат

някоя преминаваща кола.

Беше приятна къщичка, на един хвърлей от съседите мистър и мисис Дийс. Младият

мъж, който я купи, загина в пътна катастрофа някъде из Тексас и двайсет- и осем

годишната Рода остана вдовица. Застраховката му покри заема за къщата и колата.

Рода инвестира остатъка и си осигури скромен месечен доход, който й позволи да

остане вкъщи и да се посвети на децата. Прекарваше с часове навън, грижеше се за

зеленчуковата си градина, садеше цветя, скубеше плевели и тореше лехите пред

къщата.

Не беше много общителна. Възрастните дами в Бийч Хил я смятаха за образцова

вдовица, тъй като си седеше вкъщи, изглеждаше тъжна и ограничаваше появите си в

обществото до някое и друго ходене на църква. Трябва да ходи по-често, шушукаха

те.

След смъртта на съпруга си Рода се зачуди дали да не се върне при семейството си

в Мисури. Нито тя, нито съпругът й бяха тукашни. Бяха се преместили заради рабо-

21

ДЖОН ГРИШАМ

тата му. Само че къщата беше изплатена, децата бяха щастливи, съседите бяха

приятни, а семейството й - твърде заето да смята колко пари е получила от

застраховката Живот". Затова тя остана, като все мислеше да замине, но тъй и не

го направи.

Рода Каселоу можеше да бъде красива, когато поискаше, но това не бе много често.

Хубавото й стройно тяло обикновено бе скрито под широка памучна рокля или

тор-беста раирана риза, с която обичаше да градинарства. Почти не слагаше грим и

носеше дългата си ленено руса коса вързана на опашка и вдигната на тила. Хранеше

се предимно с продукти от екологично чистата си градина и кожата й изглеждаше

мека, здрава и сияеща. Такава привлекателна млада вдовица би могла да завърти не

една глава, но Рода водеше затворен живот.

След три години траур обаче започна да става неспокойна. По-млада нямаше да

стане; годините си минаваха. Беше твърде хубава, за да седи вкъщи всяка събота

вечер и да чете приказки за лека нощ. Имаше нужда да поживее, но Бийч Хил не

предлагаше бог знае какво.

Нае една чернокожа съседка да гледа децата и пое на север. Бе чула, че на един

час път, до границата с Тенеси, имало прилични барове и дискотеки. Може би там

никой нямаше да я познае. Танците и флиртовете й бяха приятни, но никога не

пиеше и винаги се връщаше рано. Стана й навик да прескача дотам два-три пъти

седмично.

После джинсите станаха по-тесни, танците по-бързи, а часът на завръщане - все

по-късен. Хората в баровете и клубовете по границата почнаха да я забелязват и

обсъждат.

Преди да я убие, той на два пъти я проследи до дома й. Беше март и топлият фронт

бе довял преждевременна надежда за пролет. Нощта бе тъмна и безлунна. Пръв го

надуши семейният пес Мечо, още докато се прокрадваше зад едно дърво в задния

двор. Мечо бе готов да изръмхи и излае, но бе принуден да замлъкне завинаги.

Синът й Майкъл беше на пет години, а дъщеря й Тери-за - на три. Те носеха

еднакви пижами с комикси на Дис-

22

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

ни, перфектно изгладени, и гледаха сияещите очи на майка си, която им разказваше

историята за Йона и кита. После тя ги зави и целуна за лека нощ. Когато угаси

лампата в стаята им, той вече беше в къщата.

Час по-късно тя угаси телевизора, заключи вратите и зачака Мечо, който не се

появи. Това не я учуди, тъй като той често преследваше зайци и катерички из

гората и се прибираше късно. В такива случаи Мечо спеше на задната веранда и

призори я будеше с вой. В спалнята Рода съблече леката си памучна рокля и отвори

вратата на дреш-ника. Той вече я чакаше в тъмното.

Сграбчи я отзад, затисна устата й с тежка и потна ръка и каза:

- Имам нож. Ще накълцам и теб, и децата ти. - С дру

гата ръка вдигна лъскавото острие и го размаха пред очи

те й. - Разбра ли? - просъска в ухото й той.

Тя потрепера и кимна с усилие. Не можеше да го види. Той я събори по очи на пода

на претъпкания дрешник и изви ръцете й зад гърба. Взе един кафяв вълнен шал и го

уви стегнато около лицето й.

Страница 6

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

- Гък да не чувам - продължаваше да ръмжи той. -

Или ще накълцам децата ти. - Когато очите й бяха завър

зани, той я стисна за косата, вдигна я на крака и я завлече

до леглото. Бодна брадичката й с върха на ножа и рече: -

Не ми пречи. Ей го ножа. - После сряза бикините й и за

почна да я изнасилва.

Искаше да гледа очите й, прекрасните очи, които бе видял в клубовете. И дългата

коса. Беше я черпил питиета и на два пъти бе танцувал с нея, но когато най-сетне

бе минал по същество, тя го бе отрязала. Опитай този танц, скъпа, промърмори той

достатъчно силно, за да може тя да го чуе.

Двамата с Джак Даниълс" бяха събирали кураж три часа и сега бърбънът притъпяваше

сетивата му. Той се движеше бавно над нея, не бързаше заникъде и се наслаждаваше

на всяка секунда. Сумтеше самодоволно като истински мъж, който посяга и си взима

каквото поиска.

23

ДЖОН ГРИШАМ

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

Гадеше й се от миризмата на уиски и пот, но беше твърде изплашена, за да

повърне. Това можеше да го вбеси и да го накара да използва ножа. Осъзнавайки

лека полека целия ужас, тя започна да мисли. Не вдигай шум. Не събуждай децата.

И какво ще направи той с ножа. когато приключи?

Движенията му ставаха по-бързи, сумтенето - по-силно.

- Тихо, скъпа - продължаваше да съска той. - Ще иг

рае ножът. - Желязното легло скърцаше; малко го е полз

вала, каза си той. Много шум вдига, но какво от това?

Скърцането събуди Майкъл, който пък вдигна Териза. Те се измъкнаха от спалнята

си и прекосиха тъмния коридор, за да видят какво става. Майкъл отвори вратата

към спалнята на майка си, видя непознатия мъж върху нея и извика Мамо!". За

секунда мъжът спря и извърна глава към децата.

Гласът на ?чгомчето ужаси Рода, която се изправи рязко и замахна с две ръце към

нападателя си, сграбчвайки каквото докопа. Единият й юмрук го улучи в лявото око

и якият удар го зашемети. После тя смъкна превръзката от очите си, докато риташе

с два крака. Той я плесна през лицето и се опита отново да я притисне.

- Дани Паджит! - извика тя и продължи да го дере. Той

я удари отново.

- Мамо! - изплака Майкъл.

- Бягайте, деца! - опита се да извика Рода, но трябва

ше да замълчи под ударите на нападателя си.

- Млъквай! - кресна й Паджит.

- Бягайте! - извика отново Рода. Децата се измъкнаха

и хукнаха по коридора, през кухнята и оттам навън, къде

то бяха в безопасност.

В мига, в който тя извика името му, Паджит си даде сметка, че няма друг избор, освен да я накара да замлъкне завинаги. Взе ножа и замахна два пъти, а после се

смъкна от леглото и грабна дрехите си.

Мистър и мисис Арън Дийс гледаха късните предавания от Мемфис, когато чуха

гласчето на Майкъл да вика все по-близо до тях. Мистър Дийс посрещна детето на

входната врата. Пижамката му бе прогизнала от пот и роса, а зъбите му тракаха

толкова силно, че едва говореше.

- Той бие мама! - повтаряше момчето. - Той бие ма

ма!

През мрака между двете къщи мистър Дийс видя как Териза тича след брат си.

Тичаше почти на място, сякаш искаше да стигне едната къща, без да напуска

другата. Когато мистър Дийс най-сетне я пресрещна до гаража си, тя смучеше палец

и не можеше да говори.

Мистър Дийс влезе в хола и грабна два пистолета -един за себе си и един за жена

си. Децата бяха в кухнята, почти парализирани от шока.

- Той бие мама! - повтаряше Майкъл. Мисис Дийс ги

прегърна и им каза, че всичко ще бъде наред. После по

гледна пистолета, който мъжът й остави на масата.

- Стой тук - рече й той и хукна навън.

Не стигна далеч. Рода почти се бе довлякла до къщата му, преди да рухне върху

мократа трева. Беше напълно гола и плувнала в кръв от врата надолу. Той я вдигна

и я отнесе до предната веранда, а после изкрещя на жена си да премести децата в

задната част на къщата и да ги заключи в някоя стая. Не можеше да ги остави да

видят майка си в последните мигове от живота й.

Докато я поставяше върху люлката, Рода прошепна:

- Дани Паджит. Беше Дани Паджит.

Той я зави с одеяло и извика линейка.

Страница 7

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

Пикапът на Дани Паджит се движеше по средата на шосето със сто и четирийсет

километра в час. Дани беше полупиян и изплашен до смърт, но не искаше да си го

признае. След десет минути щеше да си бъде вкъщи, на сигурно място в семейното

царство, известно като остров Паджит.

24

25

ДЖОН ГРИШАМ

Малките личица бяха развалили всичко. Утре щеше да му мисли. Дръпна си яко от

плоското шише с Джак Да-ниълс" и се почувства по-добре.

Беше някакъв заек, малко куче или лисица. Когато се шмугна откъм банкета, Дани

го мярна и реагира погрешно. Инстинктивно натисна спирачката - само за миг, защото всъщност не му пукаше какво ще удари и дори му харесваше да гази животни,

- но май я натисна твърде силно. Задните гуми блокираха и пикапът се плъзна.

Преди да се усети, Дани сериозно бе загазил. Завъртя кормилото в погрешна

посока, пикапът се заби в банкета и започна да се върти като състезателна кола

на остър завой. Хлъзна се в канавката, преобърна се два пъти и се разби в ред

ели. Ако бе трезвен, Дани щеше да загине, но пияните все оживяват.

Изпълзя през разбития прозорец и дълго стоя облегнат на калника, като броеше

драскотините си и пресмяташе възможностите си. Почувства, че единият му крак се

схваща и когато се заизкачва към пътя, Дани осъзна, че не може да стигне далеч.

Не че му се наложи.

Докато се усети, сините светлини го заслепиха. По-мощник-шерифът беше излязъл от

колата и оглеждаше района с дълго черно фенерче. В далечината се показаха още

фенерчета.

Помощник-шерифът видя кръвта, надуши уискито и бръкна за белезниците.

26

Голямата кафява река се спуска безгрижно на юг от Те-неси и тече право като

прокопан на ръка канал четирийсет и пет километра през центъра на окръг Тайлър, Мисисипи. Три километра над границата на окръг Форд започва да се вие и суче и

на излизане от окръг Тайлър прилича на изплашена змия, която се гърчи отчаяно, но не може да избяга. Голямата кафява река не е прочута с красотата си. Пясъци, тиня и камънаци опасват безбройните й завои и завойчета. Стотина блата и потоци

я захранват с бавно течаща вода.

Пътят й през окръг Форд е кратък. Тя се спуска и образува широк кръг с площ

около осем хиляди декара в най-североизточната част на окръга, а после завива и

се връща обратно в Тенеси. Кръгът е почти идеален и островът е, ка-жи-речи, откъснат от сушата, но в последния момент Голямата кафява се разделя и оставя

тънка ивица земя между бреговете си.

Кръгът бе известен като остров Паджит - затънтена гориста местност, покрита с

борове, бук, дъб и безчет блата, вирове и тресавища, някои свързани помежду си, но повечето изолирани. Съвсем малка част от богатата почва бе прочистена. На

острова не се добиваше нищо освен дървесина и много царевица - за уиски. И

марихуана, но това стана по-късно.

По тънката ивица земя между бреговете на Голямата кафява минаваше павиран път, винаги държан под око. Пътят беше построен много отдавна от местните власти, но

малко данъкоплатци смееха да го използват.

27

ДЖОН ГРИШАМ

Целият остров бе притежание на семейство Паджит още от първите години след

Гражданската война, когато Рудолф Паджит, бедняк от Севера, бе дошъл тук и бе

открил, че добрата земя е вече заета. Търсил напразно, не намерил нищо прилично, но накрая попаднал на пълния със змии остров. На карта изглеждал обещаващ.

Сформирал дружина от току-що освободени роби и с пистолет и маче-те си пробил

път до острова. Никой друг не го искал.

Рудолф се оженил за една местна курва и започнал да сече дърва. Дървесината

много се търсела след войната и той се замогнал. Курвата се оказала доста

плодовита и скоро островът бил населен с малки паджитчета. Един от бившите роби

бил научил изкуството на дестилацията. Рудолф станал фермер, който нито ядял, нито продавал царевицата си. Вместо това започнал да произвежда уиски, което

скоро се прочуло като едно от най-добрите в дълбокия Юг.

Трийсет години Рудолф произвеждал нелицензиран алкохол, докато не умрял от

цироза през 1902 г. По това време островът вече бил населяван от клана Паджит, който се усъвършенствал в обработката на дървесина и производството на незаконно

уиски. Из острова били пръснати половин дузина спиртоварни, до една добре

защитени, скрити и оборудвани с най-модерна техника.

Семейство Паджит били прочути със своето уиски, макар да не търсели точно слава.

Били потайни и подозрителни, не пускали пиле да прехвръкне от страх някой да не

се вмъкне в малкото им царство и да попречи на значителните им печалби. Пишели

се дървари и всички знаели, че произвеждат дървесина и добре печелят от нея.

Страница 8

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

Табелката Дърводобивна компания Паджит" се виждала ясно от главното шосе покрай

реката. Твърдели, че съблюдават закона, плащат си данъците и пращат децата си в

държавни училища.

През двайсетте и трийсетте години, когато алкохолът бил незаконен и народът

умирал от жажда, уиски Паджит" се харчело по-бързо, отколкото можело да се дес-

28

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

тилира. Пренасяло се в дъбови бъчви по Голямата кафява и се качвало с камиони на

север чак до Чикаго. Патриарх, президент и началник на производството и

маркетинга бил стиснат стар воин на име Кловис Паджит, най-големият син на

Рудолф. От най-ранна възраст Кловис научил, че най-добрата печалба е тази, на

която не се начисляват данъци. Това бил урок номер едно. Номер две проповядвал

безценните предимства на сделките в брой. Кловис бил убеден привърженик на

сухата пара и необложените приходи. Скоро се заговорило, че кланът Паджит има

повече пари от хазната на щата Мисисипи.

През 1938 г. трима данъчни агенти се промъкнали с наета лодка през реката да

търсят извора на Олд Паджит". В своя десант те допуснали много грешки, като

започнем със самата идея. Кой знае защо, решили да пресекат реката в полунощ.

Били насечени на парчета и заровени в дълбоки гробове.

През 1943 г. в окръг Форд се случило нещо странно -за шериф бил избран един

честен човек. За върховен шериф", както казвали хората. Наричал се Кунс Лантрип

и всъщност не бил чак дотам честен, но пък умеел да говори от трибуната. Заричал

се да сложи край на корупцията, да прочисти местната управа и да остави без

работа контрабандистите и производителите на незаконен алкохол, в това число и

клана Паджит. Получила се добра реч и Лантрип спечелил с осем гласа.

Поддръжниците му чакали ли, чакали и накрая, шест месеца след встъпването си в

длъжност, Лантрип организирал помощниците си и прекосил Голямата кафява по

единствения мост - стара дървена конструкция, построена от общината през 1915 г.

по настояване на Кловис. Членовете на семейство Паджит понякога го ползвали

напролет, когато реката прииждала. Никой друг нямал право да минава по него.

Двама от помощниците му били простреляни в главата, а тялото на Лантрип така и

не било намерено. То било внимателно положено на брега на едно блато от трима

29

ДЖОН ГРИШАМ

негри на Паджит. Бъфърд, най-големият син на Кловис, ръководел погребването.

Седмици наред клането било най-горещата новина в щата Мисисипи и губернаторът

заплашвал да изпрати Националната гвардия. Само че Втората световна война била в

разгара си и десантът на съюзниците скоро завладял вниманието на страната. От

Националната гвардия и без това не било останало много, а способните да се бият

не примирали от желание да нападат остров Паджит. Плажовете на Нормандия

изглеждали по-примамливо.

След благородния експеримент с честния шериф добрите хорица от окръга си избрали

човек от старата школа. Той се казвал Маки Дон Коули, а баща му бил върховен

шериф още през двайсетте, когато Кловис управлявал остров Паджит, Кловис и

Коули-старши били твърде близки и всички знаели, че шерифът е толкова заможен

тъкмо защото уискито Олд Паджит" се изнасяло необезпокоявано от окръга. Когато

Маки Дон обявил кандидатурата си, Бъфърд му пратил 50 000 долара в брой. Маки

Дон спечелил с огромна преднина. Опонентът му твърдял, че е честен.

В Мисисипи цари широкото, но непризнато схващане, че добрият шериф трябва да е

малко мошеник, за да наложи реда и закона. Уискито, проститутките и комарът са

просто неща от живота и шерифът трябва да бъде запознат с тях, за да може да ги

регулира и да защитава добрите християни. Тези пороци не могат да бъдат

елиминирани, така че върховният шериф трябва да бъде в състояние да ги

координира и синхронизира. За усилията си следва да получи нещо допълнително от

доставчиците на греха. , Той го очаква. Повечето гласоподаватели го очакват.

Чес- ! тен човек не може да живее с такава скромна заплата. Чес- тен човек не

може да се движи незабелязан през сенките ^ на подземния свят.

През по-голямата част от стоте години след Граждан- ската война кланът Паджит

притежавал шерифите на ок- , ръг Форд. Купували ги явно и откровено с чували

пари. Маки Дон Коули вземал по сто хиляди на година според

30 !

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

слуховете, а по време на избори получавал всичко, което му било нужно. И с

другите политици били щедри. Мълчаливо купували и трупали влияние. Не молели за

много; искали само да бъдат оставени на мира на своя остров.

След Втората световна война търсенето на нелицензи-ран алкохол започнало да

спада. Тъй като поколения Паджит били обучени да действат извън закона, Бъфърд и

семейството преминали и към други видове незаконна търговия. Да продават само

дървесина било скучно и свързано с твърде много пазарни фактори; нещо повече, не

Страница 9

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

носело очакваните купища пари. Затова продавали контрабандно оръжие, крадели

коли, фалшифицирали документи, купували и подпалвали сгради заради

застраховката. Двайсет години въртели изключително успешен бардак близо до

границата, докато той не изгорял мистериозно през 1966 г.

Били изобретателни и енергични хора, вечно крояли планове и търсели вратички, все гледали да ограбят някого. Имало слухове, понякога доста сериозни, че Паджит

били част от мафията Дикси - разпасана банда долнопробни крадци, които вилнеели

из дълбокия Юг през шейсетте. Тези слухове тъй и не се потвърдили и мнозина ги

отхвърляли, тъй като Паджит били твърде потайни, за да делят бизнеса си с когото

и да било. Въпреки това слуховете се носели с години и кланът Паджит бил

източник на безкрайни клюки в кафенетата и сладкарниците около площада в

Клантън. Не били местни герои, но местна легенда - със сигурност.

През 1967 г. един от по-младите заминал в Канада, за да избегне повиквателната.

После вятърът го отвял в Калифорния, където опитал марихуана и много я харесал.

След като прекарал няколко месеца в антивоенни протести, почувствал носталгия и

се промъкнал обратно на остров Паджит. Донесъл със себе си два килограма трева, която поделил с братовчедите си. Те също били впечатлени. Обяснил им, че в

останалата част от страната и най-вече в

31

ДЖОН ГРИШАМ

Калифорния я пафкат като луди. Както обикновено, Мисисипи бил поне пет години

назад от модата.

Това чудо можело да се гледа евтино, а после да се превозва до градовете, където

се търсело. Баща му Джил Па-джит, внук на Кловис, надушил печалбата и скоро

много от старите царевични ниви били засети с канабис. Шест-стотинметрова ивица

земя била прочистена за писта и семейство Паджит си купили самолет. След

по-малко от година той извършвал ежедневни полети до околностите на Мемфис и

Атланта, където хора от рода Паджит разработили мрежата си. За тяхно удоволствие

и с тяхно участие марихуаната най-сетне станала популярна в дълбокия Юг.

Производството на нелегален алкохол западнало значително. Бардакът не

съществувал. Семейство Паджит имали връзки в Маями и Мексико и печелели купища

пари. Години наред никой в окръг Форд не подозирал, че тия хора търгуват с

наркотици. И никога не ги хващали. Нито един Паджит не бил замесвай в дело за

дрога.

Всъщност нито един Паджит никога не бил арестуван. Сто години контрабанда на

алкохол, кражби, търговия с оръжие, комар, фалшифициране, проститутки, подкупи, дори убийства и в крайна сметка производство на наркотици - и нито един арест.

Били умни хора: внимателни, предпазливи, търпеливи в плановете си.

А сега Дани Паджит, най-младият син на Джил, бе арестуван за изнасилването и

убийството на Рода Каселоу.

32

4

На следващия ден мистър Дийс ми каза, че оставил Рода на люлката, когато се

уверил, че е мъртва. Отишъл в банята, където се съблякъл, взел душ и видял как

кръвта й изтича в канала. Облякъл си работните дрехи и зачакал полицията и

линейката. Наблюдавал къщата й със зареден пистолет, готов да застреля всичко, което се движи. Но нищо не помръдвало, не се чувал нито звук. Само далечният вой

на сирена.

Жена му държала децата заключени във вътрешната спалня, където се сгушила с тях

в леглото под едно одеяло. Майкъл не спирал да пита къде е майка му и какъв е

бил този мъж. Териза обаче била твърде травматизирана, за да говори. Само

стенела тихичко, смучела пръстите си и треперела като от студ.

Не след дълго червени и сини светлини събудили Бе-нинг Роуд. Тялото на Рода било

надлежно фотографирано и чак след това откарано. Домът й бил заобиколен от отряд

униформени, воден от самия шериф Коули. Все още с пистолет в ръка, мистър Дийс

дал показания пред следователя, а после и пред шерифа.

Малко след два часа през нощта съобщили, че един доктор в центъра е бил уведомен

за станалото и предложил да прегледа децата. Качили ги на задната седалка на

патрулна кола - Майкъл се вкопчил в мистър Дийс, Териза седнала в скута на

съпругата му. В болницата им дали леко успокоително и ги настанили заедно в

отделна стая, където сестрите им носили бисквити и мляко, докато най-

33

ДЖОН ГРИШАМ

сетне децата се унесли в сън. По-късно същия ден пристигнала някаква леля от

Мисури и ги отвела.

Телефонът ми иззвъня секунди преди полунощ. Беше Уайли Мийк, фотографът на

вестника. Научил новината от полицейските честоти и вече висял край затвора да

причака заподозрения. Пълно е с ченгета, едва сдържаше вълнението си той.

Побързай. Може да е голям удар.

Страница 10

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

По това време живеех над един стар гараж до рушаща-та се, но все още внушителна

викторианска къща, известна като Хокът Хаус. Тя бе населена с възрастни

хокътовци, три сестри и един брат, които се редуваха да ми бъдат хазяи.

Обширният им имот - цели двайсет декара - беше на няколко пресечки от централния

площад на Клантън и беше създаден преди един век със семейно богатство". Беше

покрит с дървета, избуяли цветни лехи, гъсталаци от плевели и достатъчно животни

за дивечов резерват. Зайци, катерички, скунксове, опосуми, миещи се мечки,

милион птички и стряскащо количество зелени и черни змии - както ме увериха, до

една неотровни - и дузина котки. Ала никакви кучета. Семейство Хокът мразеха

кучетата. Котките си имаха имена и в устния ми договор за наем имаше специална

клауза за дължимото им уважение.

И аз си ги уважавах. Четиристайният ми тавански апартамент беше просторен и

чист, а ми струваше смешната сума от петдесет долара месечно. Щом искаха за тази

цена да им уважавам котките, нямах нищо против.

Баща им, доктор Майлс Хокът, десетилетия наред лекувал болните в Клантън. Бил

ексцентричен, меко казано. Майка им умряла при раждане и както говореха хората, след смъртта й бащата станал изключително ревнив към децата си. За да ги защити

от света, той съчинил една от най-големите лъжи в окръг Форд. Обяснил на децата

си, че в тяхното семейство лудостта се предава по наследство и затова те никога

не трябва да се женят, ако не искат поколението им да страда от някакъв ужасен

идиотизъм.

34

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

Децата го обожавали, вярвали му и вероятно вече страдали от някакъв душевен

дисбаланс. Така и не създали семейства. Когато наех апартамента, синът Макс

Хокът беше на осемдесет и една години. Близначките Уилма и Гилма бяха на

седемдесет и седем, а бебето" Мелбърта на седемдесет и три, напълно изкукала.

Май Гилма беше тази, която надзърташе през кухненския прозорец, докато аз се

спусках по дървената стълба в полунощ. Една котка спеше на най-долното стъпало, препречила пътя ми, но аз почтително я прескочих. Идеше ми да я изритам на

улицата.

В гаража бяха паркирани две коли. Едната беше моят спитфайър, с вдигнат гюрук

като предпазна мярка срещу котките, а другата беше дългият лъскав черен мерцедес

с изрисувани на вратите червени и бели касапски ножове. Под тях със зелена боя

бе изписан телефонен номер. Навремето някой казал на Макс Хокът, че всяка нова

кола, каквато и да е тя, може да мине за разход, ако я използва за бизнес и

изпише на вратите някакво лого. Макс си купил мерцедес и се захванал да точи

ножове. Твърдеше, че инструментите му били в багажника.

Колата беше на десет години и още не бе навъртяла дванайсет хиляди километра.

Освен всичко друго баща им бе проповядвал колко греховно е жена да кара кола, така че шофьорът беше Макс.

Потеглих по покритата с чакъл алея и помахах на Гилма, която надничаше иззад

пердето. Тя се сепна и изчезна. Затворът беше на шест пресечки. Бях дремнал едва

трийсет минути.

Когато пристигнах, тъкмо снемаха отпечатъци на Да-ни Паджит. Кабинетът на шерифа

беше в предния сектор на затвора и беше пълен с помощник-шерифи. запасняци, доброволци пожарникари и въобще всички, които имаха униформа и достъп до

полицейските честоти. Уайли Мийк ме посрещна на тротоара отпред.

- Дани Паджит е! - извика развълнувано той.

Спрях за секунда и се опитах да помисля. : ; -

35

ДЖОН ГРИШАМ

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

- Кой?

- Дани Паджит, от острова.

Бях в окръг Форд по-малко от три месеца и още не бях виждал нито един Паджит.

Както обикновено те страняха от хората. Но пък бях чувал какви ли не легенди за

тях, а сигурно това беше само началото. Темата Паджит" бе любимо забавление в

окръг Форд.

Уайли не млъкваше:

- Направих страхотни снимки точно когато го изкар

ваха от колата. Целият в кръв. Върховни снимки! Моми

чето е мъртво.

- Какво момиче?

- Дето го убил. Освен това го изнасилил, поне така

говорят.

Дани Паджит, измърморих под носа си аз, докато бавно проумявах сензационната

история. За пръв път си представих заглавието, без съмнение най-дръзкото, което

Таймс" бе пускал от години. Горкият Кодъл бе избягвал разтърсващите истории.

Страница 11

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

Горкият Кодъл беше фалирал. Аз имах други планове.

Пробихме си път, влязохме и се огледахме за шериф Коули. През краткия си престой

в Таймс" аз вече го бях срещал два пъти и бях впечатлен от любезността и

топлотата му. Обръщаше се към мен с мистър" и наричаше всички сър" и мадам", при

това винаги с усмивка. Заемаше този пост от клането през 1943 г., така че вече

наближаваше седемдесет. Беше висок и слаб, без задължителното шкембенце на

южняшките шерифи. Имаше вид на джентълмен и двете ни срещи ме бяха накарали да

се чудя как един толкова мил човек може да бъде толкова корумпиран.

Междувременно шерифът изскочи отнякъде с един от помощниците си и аз хукнах към

него с отработена насгьпателност.

- Само няколко въпроса, шерифе - казах твърдо аз.

Нямаше други репортери. Неговите момчета - истинските помощник-шерифи,

доброволните сътрудници и районните полицаи с домашно шити униформи - до един

36

притихнаха и ме изгледаха пренебрежително. Нали още минавах за наглия богат

младок, прилапал техния вестник с бог знае какви пари. Освен това бях чужденец

без право да си вра носа в такива моменти и да задавам въпроси.

Шериф Коули се усмихна както обикновено, сякаш редовно се радваше на подобни

среднощни срещи.

- Да, сър, мистър Трейнър. - Богатият тембър на

провлачения му глас действаше успокояващо. Такъв човек

не можеше да лъже, нали така?

- Какво можете да ни кажете за убийството?

Скръстил ръце на гърдите си, той ни съобщи основни

те неща на полицейски жаргон.

- Бяла жена, трийсет и една годишна, нападната в до

ма си на Бенинг Роуд. Изнасилена, намушкана с нож, уби

та. Не мога да ви дам името й, преди да говорим с родни

ните.

- Арестували ли сте някого?

- Да, сър, но сега не мога да ви кажа подробности.

Дайте ни няколко часа. Разследваме случая. Това е всичко,

мистър Трейнър.

- Според слуховете сте арестували Дани Паджит.

- Аз не работя със слухове, мистър Трейнър. Не ми е

това професията. Нито пък вашата.

С Уайли отидохме до болницата, подпитвахме около час, не чухме нищо, което

можехме да публикуваме, и се отправихме към местопрестъплението на Бенинг Роуд.

Ченгетата бяха заградили къщата и няколко съседи се бяха скупчили тихо зад

жълтата полицейска лента до пощенската кутия. Застанахме до тях и заслухтяхме, но не чухме почти нищо. Изглеждаха твърде зашеметени, за да говорят. Позяпахме

къщата няколко минути и се измъкнахме.

Един племенник на Уайли работеше на половин ден в полицията. Намерихме го да

пази дома на Дийс, където още правеха оглед на верандата и люлката, на която

Рода бе поела последния си дъх. Дръпнахме го настрана, зад миртовите храсти на

мистър Дийс, и той ни разказа всич-

37

ДЖОН ГРИШАМ

ко. Неофициално, разбира се, сякаш кървавите детайли можеха да останат потулени

в окръг Форд.

Около градския площад на Клантън имаше три малки кафенета - две за бели и едно

за чернокожи. Уайли предложи да си намерим маса отрано и просто да седим и да

слушаме.

Обичайно пропускам закуската, пък и рядко съм буден по времето, когато се

сервира. Нямам нищо против да работя до полунощ, но предпочитам да спя, докато

слънцето не се вдигне високо. Както бързо си дадох сметка, едно от предимствата

да притежавам малък седмичник бе възможността да работя до късно и да си

поспивам. Статиите можеха да се напишат по всяко време, стига да не пропуснех

крайния срок. Бившият собственик на вестника се бе появявал в кабинета си малко

преди обяд, естествено, след посещение в погребалния дом. Работното му време ми

допадаше.

На втория ми ден в апартамента над гаража на Хокът в девет и трийсет сутринта по

вратата ми задумка Гил-ма. Удряше ли, удряше, докато най-сетне не се довлякох до

кухничката по бельо и не я видях да наднича през щорите. Заяви ми, че тъкмо щяла

да вика полицията. Брат й и сестра й били долу, обикаляли гаража, гледали колата

ми и били сигурни, че тук е извършено някакво престъпление.

Попита ме какво правя. Отговорих й, че съм спял, преди проклетото думкане да ме

събуди. Тя ме попита защо още спя в девет и трийсет в сряда сутринта. Разтър-ках

очи и се опитах да измисля подходящ отговор. Внезапно осъзнах, че стърча почти

Страница 12

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

гол в присъствието на седемдесет и седем годишна девица. Тя не сваляше очи от

бедрата ми.

Както ми обясни, те тримата били на крак от пет часа. Никой в Клантън не спял

след девет. Дали не съм бил пиян? Просто се притеснявали за мен. Затворих й

вратата с

38

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

думите, че съм трезвен, но все още сънен, че благодаря за грижите, но често ще

си поспивам след девет часа.

На няколко пъти бях ходил в Чайната за късно сутрешно кафе и веднъж за обяд.

Като собственик на вестника ми се струваше важно да се смесвам с хората и да

бъда забелязван, стига часът да беше приличен. Давах си сметка, че години наред

ще пиша за окръг Форд, неговите хора, места и случки.

Уайли предсказа, че кафенетата ще се препълнят отрано.

- Винаги става така след футболни мачове и автомо

билни катастрофи - рече той.

- А след убийства?

- Отдавна не е имало убийства.

Прав беше; когато влязохме малко след шест часа сутринта, заведението бе

претъпкано. Уайли поздрави то-зи-онзи, здрависа се тук и там и размени една-две

обиди. Той беше от окръг Форд и познаваше всички. Аз кимнах и срещнах няколко

погледа. Трябваше да минат години. Хората тук бяха дружелюбни, но внимаваха с

чужденците.

Намерихме две места до бара и аз поръчах кафе. Нищо друго. Сервитьорката не

остана доволна. Уайли обаче я разтопи, като размисли и поиска бъркани яйца, селска шунка, питки, царевична каша и гарнитура от картофи. Толкова холестерол

можеше да задави и муле.

Разговорите се въртяха около убийството и нищо друго. Ако тук можеха да се водят

спорове за времето, какво оставаше за такова отвратително престъпление. Кланът

Паджит бе управлявал окръга вече сто години; време беше да бъде пратен в

затвора. Ако трябва, ще обградят острова с Националната гвардия. Маки Дон

трябваше да си върви; твърде дълго им беше пионка. Оставиш ли банда мошеници на

свобода, те почват да си мислят, че са над закона. А сега и това.

Не говореха много за Рода, защото малко се знаеше. Някой бе чул, че тя ходи в

баровете до границата на щата.

39

ДЖОН ГРИШАМ

Друг спомена, че спяла с един местен адвокат. Не знаел името му. Просто така се

говорело.

Слуховете в Чайната нямаха край. Няколко от по-устатите посетители се

надпреварваха да философстват, а аз се дивях на дръзките им версии. Жалко, че не

можех да отпечатам всички прекрасни клюки.

40

И все пак отпечатахме немалко. Заглавието тръбеше, че Рода Каселоу е изнасилена

и убита, а арестуваният е Дани Паджит. Шрифтът можеше да се прочете от двайсет

метра по всеки тротоар около площада на съда.

Под него се мъдреха две фотографии: снимка на Рода в последните класове на

гимназията и снимка на Паджит в белезници на път към затвора. Уайли беше успял

да го спипа в най-подходящия момент. Паджит гледаше презрително към камерата. На

челото му имаше кръв от катастрофата, а кръвта от убийството беше по ризата му.

Изглеждаше зъл, агресивен, нагъл, пиян и сто процента виновен. Знаех, че

снимката ще предизвика сензация. Уайли не искаше да я слагаме, но аз бях двайсет

и три годишен и твърде млад, за да имам спирачки. Държах читателите ми да видят

и разберат грозната истина. Исках да продавам вестници.

Снимката на Рода бях получил от сестра й в Мисури. Когато за пръв път говорих с

нея по телефона, тя не ми каза почти нищо и бързо затвори. Вторият път омекна

малко и заяви, че децата били под лекарска грижа, че погребението щяло да се

състои във вторник следобед в малко градче до Спрингфийдд и че семейството им би

желало целият щат Мисисипи да гори в ада.

Отвърнах й, че я разбирам напълно, че съм от Сиракюс и съм от добрите. Най-сетне

тя се съгласи да ми изпрати снимка.

Използвайки цял куп неназовани източници, описах

41

ДЖОН ГРИШАМ

подробно случилото се предишната събота вечер на Бе-нинг Роуд. Когато бях

сигурен в някой факт, казвах го направо. Когато не бях сто процента убеден, въртях, сучех и пусках достатъчно намеци, за да предам какво се е случило. Баги

Съгс изтрезня достатъчно, за да препречете и редактира материалите. Мисля, че ни

спести немалко съдебни дела или изстрели.

Страница 13

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

На втора страница имаше карта на местопрестъплението и голяма снимка на дома на

Рода, направена на сутринта след убийството. Виждаха се полицейските коли и

жълтата лента наред с велосипедите и играчките на Майкъл и Териза, пръснати из

двора. В много отношения тази снимка беше по-зловеща от фотографията на самия

труп, до която не успях да се добера. Ясно личеше, че в къщата живеят деца и че

те са въвлечени в толкова брутално престъпление, че жителите на окръг Форд още

не могат да повярват какво се е случило.

Какво бяха видели тези деца? Това бе най-горещият въпрос.

Не отговорих на страниците на Таймс", но дадох повече от ясни насоки. Описах

къщата и вътрешното й разпределение. Използвайки неназован източник, пресметнах, че креватчетата на децата са на около десет метра от леглото на майка им. Децата

бяха напуснали къщата преди Рода, бяха пристигнали у съседите в шок и сега бяха

под грижите на лекарите в Мисури. Явно бяха видели твърде много.

Дали щяха да свидетелстват? Според Баги това беше изключено; бяха твърде малки.

Все пак аз зададох въпроса ей така, за да дам на читателите още един повод за

спорове и препирни. След като разгледах възможността децата да бъдат въведени в

съдебната зала, аз заключих, че според експертите" такъв сценарий бил слабо

вероятен. Баги беше много доволен, че го изкарах експерт.

Некрологът на Рода беше възможно най-дълъг, напълно в духа на традициите на

Таймс".

Влязохме в печатница около десет вечерта във втор-

42

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

ник; в седем сутринта на другия ден вестникът беше по будките около площада. По

време на фалита тиражът бе паднал на по-малко от хиляда и двеста екземпляра, но

след месец моето безстрашно ръководство ни бе донесло две хиляди и петстотин

абоната. Не беше изключено да стигнем и пет хиляди.

За убийството на Рода Каселоу отпечатахме осем хиляди екземпляра и ги оставихме

навсякъде - до вратите на кафенетата около площада, из съдебните зали, на бюрата

на всеки служител в окръга, във фоайетата на банките. Разпратихме три хиляди

безплатни екземпляра на потенциални абонати като част от внезапна, уникална

промоция.

Според Уайли това беше първото убийство от осем години. При това убиецът бе

Паджит! Сензацията беше страхотна и аз бях сигурен, че моят час е ударил.

Разбира се, че ще се хвърля на скандалното, на кървавите петна. Разбира се, че

това бе жълта журналистика, но какво ме беше грижа?

Нямах представа, че реакцията ще бъде толкова бърза и неприятна.

В девет сутринта във вторник голямата съдебна зала на втория етаж на Окръжния

съд на Форд беше претъпкана. Тук властваше уважаемият Рийд Лупъс, застаряващ

областен съдия от Тайлър, който минаваше през Клантън осем пъти годишно, за да

раздава правосъдие. Той беше легендарен стар воин, управляваше с железен юмрук и

според Баги който прекарваше повечето си работно време около съда в пръскане или

събиране на клюки беше напълно честен и някак си бе успял да избегне пипалата и

парите на клана Паджит. Сигурно защото идваше от друг окръг, съдия Лупъс

вярваше, че престъпниците трябва да лежат в затвора дълго и по възможност да

полагат каторжен труд, макар че вече не можеше да го присъжда.

В понеделника след убийството адвокатите на семейст-

43

ДЖОН ГРИШАМ

во Паджит се бяха разтичали да измъкват Дани от затвора. Съдия Лупъс беше зает с

дело в друг окръг - областта му покриваше шест - и отказа да бъде притесняван с

молба за пускане под гаранция. Той отложи въпроса за девет сутринта в четвъртък, оставяйки на Клантьн няколко дни за умуване и предположения.

Като представител на пресата и по-точно собственик на местния вестник се

чувствах длъжен да пристигна рано и да избера хубаво място. Признавам, че малко

се надувах. Останалите бяха дошли от любопитство; аз обаче имах много важна

работа. Когато публиката започна да се събира, двамата с Баги вече седяхме на

втория ред.

Основният адвокат на Дани Паджит се казваше Лусиен Уилбанкс и бързо събуди

омразата ми. Беше останка от някога виден род на адвокати, банкери и тям

подобни. Семейство Уилбанкс бе положило много усилия за съграждането на Клантьн, но Лусиен почти бе съсипал доброто им име. Мислеше се за радикал, което беше

рядкост в тази част на света през 1970 г. Носеше брада, псуваше като хамалин, пиеше като смок и предпочиташе клиентите му да са изнасилвачи, убийци и

педофили. Беше единственият бял член на Националната асоциация за защита на

правата на цветнокожите в окръг Форд, което бе достатъчно да ти докара куршума.

На него обаче не му пукаше.

Лусиен Уилбанкс беше безпардонен, безстрашен и откровено подъл. Изчака всички в

залата да се настанят и дойде при мен малко преди съдия Лупъс да влезе. Държеше

Страница 14

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

екземпляр от последния брой на Таймс" и започна да го размахва с ругатни.

- Копеленце такова! - просъска високо той и залата замря. - За кого, по

дяволите, се мислиш?

Бях твърде стреснат, за да се опитам да му отговоря. Усетих как Баги се отдръпва

от мен. Трябваше да кажа нещо: всички в залата ме зяпаха.

- Това е истината - отвърнах аз колкото можах по-убе

дено.

- Това е жълта преса! - изрева той. - Сензационен таб-

44

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

лоиден боклук! - Вестникът беше на няколко сантиметра от носа ми.

- Много благодаря - опитах се да остроумнича аз. В

съдебната зала имаше поне петима помощник-шерифи, но

нито един не си даде труд да ни разтърве.

- Утре ще подам жалба срещу вас! - заплаши ме

Лусиен с блеснали очи. - Ще искам един милион долара

обезщетение!

- Имам си адвокати - отвърнах аз и изведнъж се ужа

сих, че ще фалирам като семейство Кодъл. Лусиен хвър

ли вестника в скута ми, обърна се и се върна на масата си.

Най-сетне си поех дъх; сърцето ми биеше като лудо. Усе

щах как бузите ми пламтят от смущение и страх.

Все пак успях да задържа на устните си една глупава усмивка. Не можех да покажа

на местните хора, че аз, редактор и издател на техния вестник, се страхувам от

нещо. От друга страна, един милион долара обезщетение! Веднага си помислих за

баба ми в Мемфис. Чакаше ме доста тежък разговор.

Откъм съдийската банка се чу шум и един пристав отвори вратата.

- Моля всички да станат - обяви приставът.

Съдия Лупъс влезе и се затътри към мястото си. Избелялата му черна тога се

влачеше след него. След като се разположи, той огледа публиката и каза:

- Добро утро. Добра посещаемост за една молба за

пускане под гаранция.

Обичайно подобни рутинни въпроси не привличаха никого освен обвиняемия, неговия

адвокат и евентуално майка му. Този път бяха дошли триста души.

Не беше просто молба за пускане под гаранция. Беше първият рунд на дело за

изнасилване и убийство и малцина биха искали да го пропуснат. Както ми стана

ясно, повечето от жителите на Клантьн нямаше да могат да присъстват на

заседанията. Следователно щяха да разчитат на вестника и аз бях твърдо решен да

им предоставя всички подробности.

45

ДЖОН ГРИШАМ

Щом погледнех към Лусиен Уилбанкс, веднага се сещах за иска за милион долара.

Дали наистина щеше да съди вестника ми? И за какво? Нямаше никаква клевета, никакво очерняне.

Съдия Лупъс кимна на друг пристав и една странична врата се отвори. Дани Паджит

беше въведен в залата с белезници на китките. Носеше добре изгладена бяла риза, бежови панталони и обувки. Лицето му беше гладко избръснато и без следа от

каквито и да било наранявания. Беше на двайсет и четири, година по-голям от мен, но изглеждаше много по-млад. Като го гледах такъв добре подстриган и приятен на

вид, не можех да се освободя от чувството, че това момче би трябвало да учи в

колеж. Успя да докара бавна походка и презрителен поглед, докато приставът му

сваляше белезниците. После огледа тълпата и за миг сякаш се радваше на

вниманието на присъстващите. Демонстрираше увереността на човек, чието семейство

разполага с неограничени средства и би ги използвало, за да го измъкне от това

затрудненийце.

Право срещу него, на първия ред зад парапета, седяха родителите му и куп други

роднини. Баща му Джил, внук на прословутия Кловис Паджит, бе завършил колеж и

минаваше за главния перач на пари в бандата. Майка му бе добре облечена и

донякъде привлекателна, което ми се стори необичайно за жена с толкова малко

мозък, че да се ожени за един Паджит и да прекара остатъка от живота си

заточена на острова.

- Никога досега не съм я виждал - прошепна ми Баги.

- А колко често си виждал Джил?

- Може би два пъти за последните двайсет години.

Щатът беше представляван от окръжния прокурор,

който работеше на половин ден и се казваше Роки Чил-дърс. Съдия Лупъс се обърна

към него:

- Мистър Чилдърс, предполагам, че обвинението е

против пускането на обвиняемия под гаранция.

Страница 15

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

- Да, сър - изправи се Чилдърс.

- На какви основания?

46

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

- Ужасното естество на извършените престъпления,

ваша светлост. Брутално изнасилване в собственото легло

на жертвата, пред очите на невръстните й деца. Освен то

ва убийство, извършено с поне две прободни рани. Опит

за бягство на обвиняемия мистър Паджит. - Думите на

Чилдърс пронизваха притихналата зала. - Голямата веро

ятност никога повече да не видим мистър Паджит, ако той

напусне затвора.

Лусиен Уилбанкс нямаше търпение да стане и да започне препирните. Преди Чилдърс

да свърши, той вече беше на крака.

- Възразявам, ваша светлост. Моят клиент няма ни

какво криминално досие и никога досега не е бил аресту

ван.

Съдия Лупъс погледна спокойно над очилата си за четене и рече:

- Мистър Уилбанкс, надявам се това да е първият и

последен път, когато прекъсвате някого на днешното засе

дание. Предлагам да седнете. Когато съдът бъде готов да

ви изслуша, ще ви уведомим своевременно. - Думите му

бяха ледени, почти язвителни и аз се зачудих колко ли пъ

ти тези двама души се бяха спречквали в същата тази съ

дебна зала.

Всичко това обаче не притесняваше Лусиен Уилбанкс; кожата му беше дебела като на

хипопотам.

Тогава Чилдърс разказа как преди единайсет години, през 1959 г., някой си

Джерадд Паджит бил обвинен в кражба на коли в Тюпълоу. Цяла година търсили двама

по-мощник-шерифи, които да се съгласят да му връчат призовката на остров Паджит, и макар те да оцелели, успехът им бил нулев. Джералд Паджит или напуснал

страната, или се бил спотаил някъде на острова.

- Където и да се намира - заключи Чилдърс, - той ни

кога не е бил арестуван, никога не е бил намирай.

- Чувал ли си нещо за Джералд Паджит? - прошепнах

аз на Баги.

-Не.

47

- Ако този обвиняем бъде пуснат под гаранция, ваша

светлост, просто никога повече няма да го видим.

- Мистър Уилбанкс?

Лусиен се изправи бавно и махна с ръка към Чилдърс.

- Както обикновено, прокурорът се е объркал - започ

на лКбезно той. - Джералд Паджит не е обвинен в тези

престъпления. Аз не го представлявам и пет пари не давам

какво е станало с него.

- Внимавайте какъв език държите - предупреди го Лу-

пъс.

- Той не е обвиняем. Тук става въпрос за Дани Паджит,

младеж без каквото и да било криминално досие.

- Вашият клиент притежава ли недвижими имоти в то

зи окръг?

- Не, той е само на двайсет и четири.

- Да говорим по същество, мистър Уилбанкс. Знам, че

семейството му притежава немалко земи. Единственият

начин да го пусна е всички те да бъдат заложени като га

ранция.

- Това е възмутително - изръмжа Лусиен.

- Също както престъпленията, в които е обвинен.

Лусиен хвърли бележника си на масата.

- Дайте ми малко време да се консултирам със семейст

вото.

Това предизвика немалко раздвижване сред роднините, които се скупчиха около

масата на защитата и веднага започнаха да се карат. Беше много смешно да гледаш

как тези богати мошеници клатят глави и се ядосват един на Друг. Семейните

дрязги пламват бързо и не жалят никого, особено когато става въпрос за пари.

Изглежда, че всеки Паджит беше на различно мнение. Можех само да предполагам

какво се случваше, когато деляха плячката

ей.

Страница 16

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

Лусиен усети, че едва ли ще се стигне до съгласие, и за

да избегне неудобството, се обърна към съда.

- Това е невъзможно, ваша светлост. Земите на Па-джит са собственост на поне

четирийсет души, повечето

48

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

от които отсъстват от тази съдебна зала. Изискванията на съда са немотивирани и

непосилни.

- Ще ви дам няколко дни да уредите въпроса - отвър

на съдия Лупъс, очевидно доволен от предизвиканото

смущение.

- Не, сър. Това просто не е справедливо. Моят клиент

има право на приемлива гаранция като всеки друг обвиня

ем.

- Тогава отхвърлям молбата ви за пускане под гаран

ция до предварителното заседание.

- Отказваме се от него.

- Както искате - отвърна съдията, като си водеше бе

лежки.

- Освен това настояваме делото да бъде представено

на съдебните заседатели колкото се може по-бързо.

- Всичко с времето си, мистър Уилбанкс, също като

при останалите дела.

- Защото в най-скоро време ще настояваме за смяна

на мястото на процеса - заяви Лусиен наперено, сякаш

възвестяваше нещо изключително важно.

- Не е ли малко рано за това? - попита съдията.

- Не вярвам клиентът ми да бъде съден справедливо в

този окръг. - Докато говореше, Уилбанкс шареше с очи из

съдебната зала и почти игнорираше съдията, който за мо

мента изглеждаше заинтригуван. - Има опити моят кли

ент да бъде обвинен, разследван и осъден, преди да е имал

възможност да се защити. Мисля, че съдът трябва да се

намеси незабавно със заповед за прекратяване на дебати

те. Запушете им устите.

Май самият той имаше нужда да му се запуши устата.

- Накъде биете, мистър Уилбанкс?

- Виждали ли сте местния вестник, ваша светлост?

- Напоследък не съм.

Всички приковаха погледи в моята особа. За пореден път сърцето ми замря.

Уилбанкс продължи, вперил очи в мен:

- Статии на първа страница, кървави снимки, неназо-

49

ДЖОН ГРИШАМ

вани източници и достатъчно полуистини и инсинуации, за да осъдят всеки невинен!

Баги отново се отдръпна и аз останах сам. Лусиен изтрополи през залата и хвърли

един екземпляр на съдийската банка.

- Погледнете - изръмжа той. Лупъс намести очилата си, вдигна високо вестника и

потъна в кожения си стол. После се зачете, без да бърза.

Четеше бавно. По едно време сърцето ми отново започна да функционира - с яростта

на парен чук. Освен това забелязах, че яката ми е прогизнала от допира с врата.

Лупъс дочете първата страница и бавно разтвори вестника. Цареше тишина. Дали

щеше да ме хвърли в затвора още начаса? Да кимне на някой пристав, който да ми

щракне белезниците и да ме отведе? Аз не бях адвокат. То-ку-що бях заплашен с

иск за един милион долара от човек, който със сигурност бе завеждал много

подобни дела, а сега съдията четеше моите доста цветисти разкази и целият град

чакаше присъдата му.

Към мен бяха насочени доста остри погледи и аз реших, че е по-лесно да драскам

нещо в репортерския си бележник, макар да не можех да разчета нищо от

написаното. Полагах всички усилия да изглеждам невъзмутим. Всъщност ми се искаше

да си плюя на петите и да се върна в Мемфис.

Страниците на вестника прошумоляха и негова свет-лост най-сетне приключи. Наведе

се леко към микрофона и произнесе думите, които спасиха кариерата ми.

- Много добре написано. Увлекателно, малко мрачно

може би, но определено не виждам нищо нередно.

Продължавах да драскам, сякаш не го бях чул. Току-що бях спечелил внезапната, непредвидена и доста мъчителна битка със семейство Паджит и ЛусиенУилбанкс.

- Поздравления - прошепна Баги.

Лупъс сгъна вестника и го сложи пред себе си. Остави известно време Уилбанкс да

Страница 17

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

беснее и да дърдори за изтичане на информация от полицията, от кабинета на

прокурора

50

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

и евентуално от съдебните заседатели - съгласувано чрез конспирация между

неназовани личности с цел онеправда-ване на неговия клиент. Всъщност просто се

докарваше пред семейство Паджит. Беше се провалил в опита си за пускане под

гаранция и трябваше да ги впечатли с усърдието си.

Лупъс не му повярва и за миг.

Както скоро щеше да стане ясно, разиграваният от Лусиен театър си беше чиста

заблуда. Адвокатът нямаше никакво намерение да мести делото в друг окръг.

51

Когато купих вестника, праисторическата му сграда

вървеше с него. Не струваше почти нищо. Стърчеше от

южната страна на площада в Клантън, една от четирите

разпадащи се залепени една за друга постройки, издигна^

ти някога твърде набързо. Зданието беше дълго и тясно,

три етажа плюс мазе, където никой от служителите не

смееше да припари. Отпред имаше няколко кабинета с

мръсни и протъркани килими, олющени стени и просму-

кана в таваните вековна миризма на лула.

В дъното се намираше допотопна преса. Всеки вторник вечер Харди, нашият печатар, успяваше някак си да я събуди за живот и да пусне още един брой на вестника.

Помещението беше пропито с острия мирис на печатарско

мастило.

Стаята на първия етаж беше опасана с лавици, огънати под тежестта на неотваряни

с десетилетия прашни книги: томове история, съчиненията на Шекспир, ирландска

поезия и дълги редици безнадеждно остарели британски енциклопедии. Спот смяташе, че подобни книги биха впечатлили всеки случаен посетител.

Ако застанеше до прозореца и погледнеше през мръсните стъкла с кой знае кога и

от кого поставения надпис Таймс", човек можеше да види Окръжния съд на Форд и

пазещия го бронзов часовой от Конфедерацията. На плочата под краката му бяха

изброени имената на шейсет и едно местни момчета, загинали в Гражданската война, най-вече при Шайло.

52

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

Часовоят се виждаше и от моя кабинет, който се намираше на втория етаж. Той също

бе пълен с лавици, представляващи личната библиотека на Спот - еклектична

сбирка, също толкова отдавна недокосвана. колкото и колекцията долу. Щяха да

минат години, преди да се реша да преместя книгите му.

Кабинетът беше просторен, но задръстен от мебели, пълен с безполезни вещи и

ненужни папки и окичен с пре-рисувани портрети на генерали от Конфедерацията.

Обожавах това място. Спот си беше тръгнал, без да вземе нищо; месеци наред никой

не потърси боклуците му, така че те останаха където си бяха, непотребни,

практически непипнати. И бавно се превръщаха в моя собственост. Бях опаковал в

кашони личните му вещи - писма, банкови извлечения, бележки и пощенски картички

- и ги бях складирал в една от многото неизползвани стаи по коридора, където те

продължаваха да събират прах и да гният.

Моят кабинет имаше два френски прозореца, през които се излизаше на малък балкон

с парапет от ковано желязо. Четирима души можеха да седят на плетени столове и

да гледат площада. Не че имаше много за гледане, но все пак това бе приятен

начин да си прекараш времето, особено с питие в ръка.

За последното Баги беше винаги на линия. След вечеря той носеше бутилка бърбън и

ние заемахме позиции на плетените столове. Градът още обсъждаше заседанието за

пускане под гаранция. Всички предполагаха, че Дани Падащ- ще бъде освободен

веднага щом Лусиен Уилбанкс и Маки Дон Коули уредят въпроса. Малко обещания, малко пари, а може би шериф Коули лично би гарантирал явяването на момчето за

процеса. Само че съдия Лупъс имаше други планове.

Жената на Баги бе медицинска сестра. Работеше нощна смяна в спешното отделение

на болницата. Самият Баги работеше денем, ако неговите доста вяли наблюдения

върху града можеха да се нарекат работа. Двамата се виждаха рядко и това беше

добре, тъй като непрекъснато се

53

ДЖОН ГРИШАМ

караха. Порасналите им деца бяха заминали да живеят другаде и ги бяха оставили

да водят своята малка война. След няколко питиета Б аги винаги пускаше язвителни

забележки по адрес на жена си. Той беше на петдесет и две и изглеждаше поне на

седемдесет. Предполагам, че алкохолът бе основната причина както за състарения

му вид, така и за домашните му схватки.

Страница 18

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

- Натрихме им носовете - заяви гордо той. - За пръв

път виждам вестникарско разследване да бъде толкова яв

но реабилитирано. И то директно в съда.

- Какво е заповед за прекратяване на дебатите? - Аз

бях зле осведомен новак и всички го знаеха. Нямаше сми

съл да се преструвам на компетентен.

- Никога не съм виждал такова нещо. Чувал съм, че

съдиите я използвали, за да затворят устата на адвокатите

и спорещите страни.

- Значи не се прилага за вестници?

- Не, никога. Уилбанкс просто се опитваше да ни спла

ши. Та той е единственият член на Националната асоциа

ция за защита на правата на цветнокожите в окръга. Знае

какво гласи Първата поправка. Съдът няма право да на

режда на вестника какво да публикува. Уилбанкс беше бе

сен, защото клиентът му остава в затвора. Трябваше да по

каже малко мускули. Типични адвокатски номера. Препо

дават ги в университета.

- Значи мислиш, че няма да ни съдят?

- Не, разбира се. Виж, първо на първо няма основания

за иск. Не сме наклеветили или очернили никого. Е, някои

факти са малко неясни, но това са дреболии и вероятно

бездруго са верни. Второ, ако Уилбанкс тръгне да подава

иск, ще трябва да го заведе тук, в окръг Форд. В същия

съд, в същата зала, при същия съдия, уважаемия Рийд Лу-

пъс, който тази сутрин изчете материалите ни и ги обяви

за напълно приемливи. С иска беше свършено, преди Уил

банкс да е написал и първата думичка от него. Върхът!

Определено не се чувствах върхът. Притеснявах се за онези един милион долара

обезщетение и се чудех откъде

54

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

ще намеря подобна сума. После бърбънът ме хвана и аз се поотпуснах. Беше

четвъртък вечер в Клантън и повечето хора си бяха по домовете. Всички магазини и

офиси около площада бяха здраво заключени.

Както обикновено, Баги отдавна се беше отпуснал. Маргарет ми бе подшушнала, че

той често пие бърбън за закуска. Двамата с еднокракия адвокат на име Мейджър

обичали да си го сръбват с кафето. Сядали на балкона пред кантората на Мейджър

от другата страна на площада, пушели, пиели и спорели за право и политика, преди

съдът да е отворил. Мейджър бил загубил крака си при Гуадалка-нал според

собствената си версия за Втората световна война. Адвокатската му практика беше

специализирана до такава степен, че се ограничаваше само до съставянето на

завещанията на разни старци. Печаташе ги сам, така че нямаше нужда от

секретарка. Работеше колкото Баги и двамата често можеха да бъдат видени в

съдебната зала, порядъчно наквасени, да наблюдават поредния процес.

- Предполагам, че Маки Дон е сложил момчето в пре

зидентската килия - взе да плете език Баги.

- Президентската килия ли?

- Да, не си ли виждал затвора?

- Не съм.

- И за животни не става. Няма отопление, няма въз

дух, канализацията ту работи, ту не работи. Отвратител

ни условия. Гадна храна. И това е за белите. Черните са в

другия край, натъпкани в обща дълга килия. Единствената

им тоалетна е една дупка на пода.

- Мисля, че ще го прескоча.

- Срам за окръга, но за жалост повечето затвори на

около са такива. Както и да е, има една килия с климатик,

килим, чисто легло, цветен телевизор и добра храна. Ви

кат й президентската и Маки Дон слага любимците си

там.

Водех си бележки наум. За Баги тук нямаше нищо необичайно. Аз обаче бях завършил

университет наскоро, бях учил журналистика и нямах търпение да разровя скандала.

55

ДЖОН ГРИШАМ

- Смяташ, че Паджит е в президентската?

- Сигурно. Нали дойде в съда със собствените си дре

хи.

- А с какво друго?

Страница 19

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

- С оранжев затворнически гащеризон като всички ос

танали. Не си лк ги виждал?

Да, виждал ги бях Внезапно си спомних, че преди месец и нещо ходих в съда и

видях двама-трима обвиняеми да чакат съдията, облечени в различни нюанси на

избелели оранжеви гащеризони с надпис Окръжен затвор" на

гърдите и на гърба.

Баги отпи една глътка и се впусна в разяснения. - Нали разбираш, за

предварителното заседание обвиняемите, ако са още в затвора, винаги идват в съда

облечени като затворници. Навремето Маки Дон ги караше да носят гащеризоните

дори на процеса. ЛусиенУилбанкс успя да анулира една присъда с мотива, че

съдебните заседатели били предразположени да осъдят клиента му, тъй като той

изглеждал виновен в оранжевия си гащеризон. И беше прав. Не е лесно да убедиш

заседателите в невинността си, когато си облечен в затворнически дрехи.

За пореден път се удивих колко назадничаво беше всичко в Мисисипи. Представих си

как обвиняемите, особено чернокожите, стоят пред заседателите в очакване на

справедлив процес, облечени в крещящи затворнически одежди. Вече на няколко пъти

бях чувал да се подмята, че войната не е приключила". Всяка промяна срещаше

мъчителна съпротива, особено когато ставаше въпрос за престъпления и наказания.

Около обяд на следващия ден отидох в затвора да търся шериф Коули. Смятах да

видя колкото се може повече затворници под претекст, че имам въпроси по

следствието. Секретарката му ме уведоми доста грубичко, че шерифът бил на

заседание. Нямах нищо против.

Двама затворници чистеха кабинетите в предната част

56

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

на сградата. Други двама плевяха една леха отвън. Обиколих двора и зад затвора

видях малка полянка с баскетболен кош. Шестима затворници се мотаеха под сянката

на малък дъб. От източната страна на затвора видях други трима да стоят зад

решетките на един прозорец и да ме гледат.

Общо тринайсет затворници. Тринайсет оранжеви гащеризона.

Разпитахме племенника на Уайли как стоят нещата в затвора. Отначало той не

искаше да говори, но пък дълбоко мразеше шериф Коули и смяташе, че може да ми се

довери. Той потвърди подозренията на Баги, че Дани Паджит си живее добре в

килията с климатшса и яде каквото си поиска. Обличал се както реши, играел дама

със самия шериф и по цял ден звънял по телефона.

Следващият брой на Таймс" затвърди репутацията ми на напорист и безстрашен

двайсет и три годишен глупак. На първа страница имаше огромна снимка на Дани

Паджит на влизане в залата за предварителното заседание. Той беше с белезници и

цивилни дрехи. Гледаше предизвикателно към обектива. Точно над снимката с тлъсти

букви пишеше: Отказаха пускане под гаранция на Дани Паджит". Репортажът беше

дълъг и подробен.

До него имаше друга статия, почти толкова дълга и далеч по-скандална. Цитирайки

неназовани източници, описах надълго и нашироко условията в килията на Дани

Паджит. Цитирах всички привилегии, с които се ползваше, включително игрите на

дама с шериф Коули. Описах храната му, цветния телевизор и неограниченото право

за ползване на телефона. Всичко, което можех да докажа. После разказах как

живеят останалите двайсет и един затворници.

На втора страница пуснах черно-бяла архивна снимка на четирима обвиняеми на

влизане в съда. Разбира се, всички носеха гащеризони. Всички бяха с белезници и

С

51

несресани коси. Сложих черни ленти върху лицата им, за да им спестя

допълнителното неудобство. Техните дела отдавна бяха приключени.

До архивната снимка поместих друга фотография на Дани Паджит в съда. Като

изключим белезниците, той сякаш отиваше на купон. Контрастът беше стряскащ.

Момчето бе глезено от шериф Коули, който до този момент отказваше да обсъжда

въпроса с мен. Голяма грешка.

В статията описах опитите си да разговарям с шерифа. Той не отговаряше на

телефонните ми обаждания. На два пъти бях ходил в затвора, но той не пожела да

се срещне с мен. Бях му дал списък с въпроси, ала той предпочете да ги игнорира.

Оставих впечатлението за агресивен млад репортер, който отчаяно търси истината, но бива отблъснат от избираемо длъжностно лице.

Тъй като ЛусиенУилбанкс бе един от най-непопулярните хора в Клантън, пуснах

няколко стрели и по негов адрес. Използвайки телефона прекрасно средство за

изравняване на позициите, аз го търсих в кантората му четири пъти, преди той да

ми се обади. Отначало отказваше да коментира клиента си и предявените към него

обвинения, но когато продължих с въпроси за условията в ареста, Уил-

банкс избухна.

- Аз да не управлявам затвора! - изръмжа той. Можех

Страница 20

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

да си представя как мята по мен яростни погледи. Цитирах

възклицанието му.

- Говорили ли сте с клиента си в затвора? - попитах.

- Разбира се.

- Как беше облечен той?

- Нямате ли какво друго да разследвате?

- Не, сър. Как беше облечен?

- Е, определено не ходи гол.

Този цитат не беше за изпускане и аз го сложих с получер шрифт.

И тъй като от едната страна бяха изнасилвач и убиец, корумпиран шериф и адвокат

радикал, а от другата бях само аз, нямаше начин да изгубя битката. Статията ми

раз-

58

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

буни духовете. Баги и Уайли докладваха, че кафенетата преливали от възхищение

към безстрашния млад редактор на вестника. Хората отдавна презираха клана Паджит

и ЛусиенУилбанкс. Сега беше време да се отърват от Коули.

Маргарет каза, че непрекъснато звънели читатели, въз

мутени от специалното отношение към Дани. Племенни

кът на Уайли докладва, че в затвора настъпил хаос и Маки

Дон бил на нож с помощниците си. Толкова нежни грижи

за един убиец, при това година преди изборите. Хората бя

ха бесни и се страхуваха, че може всички да загубят служ

бите СИ. !

Тези две седмици спасиха вестника. Читателите бяха жадни за подробности и чрез

навременна намеса, сляп късмет и малко кураж аз им давах точно каквото искаха.

Изведнъж вестникът се съживи, започна да означава нещо. Хората му вярваха.

Искаха от него подробности и без-страшие.

Баги и Маргарет казаха, че Спот никога не би използвал снимките с кръвта, нито

би упрекнал в нещо шерифа. Но и самите те все още бяха доста плахи. Не мога да

кажа, че моето безразсъдство бе вдъхнало смелост на екипа ми. Вестник Таймс"

беше и щеше да си остане соло спектакъл с доста слаб поддържащ състав.

Но на мен не ми пукаше. Аз говорех истината и пет пари не давах за последиците.

Бях местният герой. Абонаментите скочиха на почти три хиляди. Освен че проправях

пътека, аз правех пари.

59

7

Бомбата беше доста примитивно запалително устройство, чиято детонация би

изпепелила печатницата ни. После щяха да лумнат различните химикали и поне сто и

десетте галона печатарско мастило и огънят щеше да погълне предните помещения.

Тъй като нямахме нито пожарогасител, нито аларма, бог знае какво щеше да остане

от горните два етажа няколко минути по-късно. Едва ли щеше да бъде много. Ако бе

взривена в ранния четвъртък, бомбата щеше да унищожи по-голямата част от

четирите сгради на нашата страна.

Откриха я да стои заплашително, все още непокътната, до куп стари хартии в

печатницата. Намери я селският идиот или, по-точно казано, един от местните

идиоти. В Клантън ги имаше предостатъчно.

Наричаше се Пистън и вървеше с покупката на вестника, също като сградата,

допотопната ни машина и недр-коснатите библиотеки. Пистън не беше официален

служител на Таймс", но въпреки това идваше всеки петък да си прибере петдесетте

долара в брой. Никакви чекове. За тази надница понякога метеше подовете,

размазваше мръсотията по прозорците откъм фасадата и изхвърляше боклука, ако

някой почнеше да се оплаква. Нямаше работно време, идваше и си отиваше когато му

скимне, нямаше навика да чука, преди да нахълта на някое заседание, обичаше да

използва телефоните и да пие кафето ни и макар че на пръв поглед изглеждаше

доста стряскащо - раздале-чени очи, скрити зад дебели стъкла, рунтава брада и

от-

60

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

вратителни стърчащи зъби, - беше напълно безобиден. Извършваше подобни услуги

заняколко фирми около площада и някак си оцеляваше. Никой не се интересуваше

къде и с кого живее и как се придвижва из града. Колкото по-малко знаеш за

Пистън, толкова по добре.

Пистън влязъл в редакцията в четвъртък сутринта -имаше ключ открай време - и

първо чул нещо да цъка. Вгледал се по-внимателно и забелязал три

петнайсетлит-рови туби, завързани към дървената кутия на пода до тях. Цъкането

идвало от кутията. Пистън от години се въртял край машината и понякога помагал

на Харди да отпечата вестника във вторник вечер.

При повечето хора любопитството скоро щяло да прерасне в паника, но Пистън не

Страница 21

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

бързал. Първо огледал отвсякъде тубите и се уверил, че са пълни с бензин, после

установил, че всичко е свързано с опасни наглед жици, и чак тогава отишъл до

кабинета на Маргарет и се обадил на Харди. Казал, че цъкането се усилва.

Харди позвънил в полицията и към девет часа ме събудиха с новината.

Докато стигна, по-голямата част от центъра беше евакуирана. Пистън седеше на

багажника на една кола, напълно разтърсен от сполетялото го премеждие. Неколцина

познати и един шофьор на линейка се суетяха край него, а той се радваше на

вниманието.

Уайли Мийк бе фотографирал бомбата, преди полицията да махне тубите с бензин и

да ги премести на безопасно разстояние в уличката зад сградата на редакцията.

Половината център можеше да лумне", гласеше некомпетентната преценка на Уайли.

Той нервно обикаляше насам-натам и запечатваше всеобщото вълнение за

по-нататъшна употреба.

Началникът на полицията ми обясни, че отцепили района, защото дървената кутия не

била отворена и онова нещо вътре още цъкало.

- Може да експлодира - обясни тържествено той, сякаш единствен имаше достатъчно

ум да си даде сметка за

61

опасността. Съмнявах се, че има някакъв опит с бомбите, но не възразих. По

спешност бе извикан служител от щатската лаборатория по криминалистика. Решиха

четирите сгради от нашата редица да останат празни, докато експертът не приключи

с работата си.

Бомба в центъра на Клантьн! Новината се разпространи по-бързо от всякакъв огън и

всички спряха работа. Административните сгради се обезлюдиха, също както

банките, магазините и кафенетата. Не след дълго на безопасно разстояние под

огромните дъбове от отсрещната страна на улицата, от южната страна на съда, се

събраха големи групи зяпачи. Те гледаха сградата ни с очевидна загриженост и

уплаха, но и с известна жажда за емоции. Никога досега не бяха виждали бомбен

взрив.

Към градската полиция на Клантьн се присъединиха хората на шерифа и скоро всички

униформени в окръга се събраха при нас. Всъщност само се мотаеха по тротоарите и

не вършеха абсолютно нищо. Шериф Коули и шефът на полицията се дръпнаха

настрана, като разговаряха и гледаха тълпата отсреща, а после започнаха да

раздават заповеди насам-натам, но не се забелязваше някой да ги слуша. За всички

беше очевидно, че нито градските, нито окръжните власти разполагат със сапьорски

отряд.

Баги искаше да пийне нещо. За мен беше твърде рано. Влязохме през задния вход на

съда, изкачихме едно тясно стълбище, което виждах за пръв път, преминахме през

тесен коридор и след още двайсетина стъпала нагоре стигнахме до малка мръсна

стаичка с нисък таван.

- Навремето тук се съвещаваха съдебните заседатели -

каза Баги. - После беше юридическа библиотека.

- А сега какво е? - попитах леко стреснато аз.

- Адвоквасна. Чат ли си? Адвокати - наквасени - ад-

воквасна?

- Разбирам. - Имаше масичка за карти със сгъваеми

крака и очукан вид, който свидетелстваше за дългогодиш

на употреба. Около нея бяха наредени дузина разнородни

62

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

столове, предавани от кабинет на кабинет из целия окръг и накрая захвърлени в

тази мърлява стаичка.

В единия ъгъл имаше малък хладилник с катинар. Разбира се, Баги имаше ключ и

извади бутилка бърбън. Наля си порядъчна доза в картонена чаша и ми каза да

сядам някъде. Придърпахме два стола до прозореца и погледнахме надолу към

мястото, откъдето току-щр бяхме дошли.

- Бива си я гледката, а? - изпъчи се Баги.

- Колко често идваш тук?

- Около два пъти седмично, понякога и повече. Игра

ем покер всеки вторник и четвъртък по обяд.

- С кого?

- А, това е тайно общество.

Баги отпи една глътка и млясна с устни, сякаш бе прекарал цял месец в пустинята.

Един паяк се спусна по гъстата си мрежа до прозореца. По первазите имаше цял

пръст прах.

- Май този път се изложиха? - рече Баги, загледан в

суетнята долу.

-Кои?

- Семейство Паджит. - Каза го с известна надменност,

Страница 22

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

а после замълча многозначително.

- Сигурен ли си, че са те? - попитах аз.

Баги смяташе, че знае всичко, и горе-долу в половината случаи беше прав.

Изсумтя, изръмжа, отпи още една глътка и каза:

- Че те открай време се занимават с палежи. Това им е

една от далаверите - застрахователни измами. Смъкнаха

цяло състояние от застрахователните компании. - Бърза

глътка. - Странно обаче защо сега са използвали бензин.

По-талантливите подпалвачи избягват бензина, защото

лесно се открива. Нали знаеш това?

-Не.

- Така е. Добрият пожарникар може да помирише бен

зина минути след като угаснат пламъците. Бензинът озна

чава умишлен палеж. А тогава няма застрахователно

обезщетение. - Още една глътка. - Разбира се, в този слу-

63

ДЖОН ГРИШАМ

чай вероятно са искали да знаеш, че е палеж. Логично, нали?

За момента нищо не ми звучеше логично. Бях твърде

объркан, за да кажа каквото и да било.

Баги нямаше нищо против да говори за двама.

- Като се замисля, вероятно затова не са я взривили.

Искали са да я видиш. Ако бомбата беше избухнала, окръ

гът щеше да остане без вестник, а това нямаше да се харе

са на някои хора. Виж, други биха били доволни.

- Благодаря.

- Във всеки случай това е по-доброто обяснение. Тъ

нък опит за сплашване.

- Тънък?

- Да, в сравнение с онова, което можеше да стане. По

вярвай ми, тези момчета знаят да палят сгради. Ти извади

късмет.

Забелязах колко бързо се разграничи от вестника. Късмет имах аз", а не ние".

Междувременно бърбънът си бе проправил път до мозъка на Баги и бе развързал

езика му.

- Преди около три, може би четири години стана голям пожар в една от

дъскорезниците им - онази на четиристотин и първа магистрала, на две крачки от

острова. Никога не подпалват нищо на острова, защото не искат властите да душат

там. Във всеки случай застрахователната компания усети, че има нещо гнило в

цялата работа, и отказа да плати. Лусиен Уилбанкс заведе дело за много пари.

Съдия беше Рийд Лупъс. Не изпусках и една дума от това дело. - Дълга, напоителна

глътка.

- Кой спечели?

Баги игнорира въпроса ми, защото разказът му едва

набираше скорост.

- Стана голям пожар. Момчетата от Клантън замина

ха с всичките си пожарни. Доброволците от Карауей хук

наха с надути сирени към остров Паджит. По нашия край

нищо не може да разбуни духовете като един хубав пожар.

Е, и бомба, разбира се, но бомби не помня откога не е

^ имало.

64

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

- И значи...

- Четиристотин и първа магистрала минава през една долина до остров Паджит, цялата в блата. Има мост над река Маси, но когато пожарните стигнали до него, намерили пикап да лежи на една страна, като че се е преобърнал. Пътят бил

напълно блокиран; не можели да заобиколят, защото наоколо било само ровове и

блата. - Баги премлясна и си наля още една чаша.

Време беше и аз да се обадя, но знаех, че няма да ми обърне внимание. Така го

разбираше Баги диалога.

- На кого беше този пикап? - попитах аз, но преди да

довърша, Баги вече клатеше глава, сякаш въпросът ми бе

ше съвсем не на място.

- Та значи огънят си бушува, а пожарните се вият на

опашка по магистралата, защото някакъв палячо си обър

нал пикала. Така и не го намериха. От шофьора няма и по

мен. Също и от собственика, защото регистрация няма.

Няма номера. И номерът на шасито беше изтрит. Никой

Страница 23

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

не го потърси. Пък и не беше много пострадал. Всичко то

ва излезе наяве на делото. Целият окръг знаеше, че Па

джит са подпалили дъскорезницата и са обърнали една от

откраднатите си коли, за да блокират пътя, но застрахова

телната компания не можеше да го докаже.

Долу шериф Коули крещеше през рупора си и призоваваше хората да освободят

улицата пред нашата редакция. Пискливият му глас придаваше допълнителна

драматич-ност на ситуацията.

- И значи застрахователната компания спечели? - не

се стърпях аз.

- Страшен процес беше. Продължи цели три дена.

Обичайно Уилбанкс успява да сключи сделка с един или

двама съдебни заседатели. Прави го от години и никога не

са го хващали. Освен това познава всички в този окръг.

Застрахователите бяха от Джаксън и нямаха представа

кой кой е. Заседателите се съвещаваха два часа и присъди

ха сто бона обезщетение плюс за - по-сигурно - един ми

лион наказателно обезщетение.

65

- Милион и сто хиляди!

- Точно така. Първата присъда за един милион долара

в окръг Форд. Мина около година, преди Върховния съд

да се намеси и да махне поне наказателното.

Мисълта, че Лусиен Уилбанкс има такова влияние над съдебните заседатели, не беше

особено успокоителна. Ба-ги забрави за момент бърбъна и се загледа в нещо на

улицата.

- Това е лош знак, синко - рече накрая той. - Много

лош.

Аз бях негов началник и обръщението синко" не ми харесваше, но го пропуснах

покрай ушите си. Имах по-важни проблеми.

- Сплашването ли? - попитах аз.

- Да. Семейство Паджит рядко напускат острова. Щом

са почнали с номерата си и тук, значи са готови за война.

Ако могат да сплашат вестника, ще се опитат да сплашат

и заседателите. И без това шерифът е техен човек.

- Но Уилбанкс каза, че иска делото да се гледа друга

де.

Баги изсумтя презрително и отново откри питието си.

- Не бих се обзаложил, синко.

- Викай ми Уили. - Странно как изведнъж държах на

това име.

- Не бих се обзаложил, Уили. Момчето е виновно;

единственият му шанс са съдебни заседатели, които могат

да бъдат купени или сплашени. Залагам десет към едно, че

делото ще се гледа тъкмо тук, в тази сграда.

След два часа напразно очакване земята да затрепери градът бе готов за обяд.

Зяпачите се пръснаха и разотидог ха. Експертът от щатската криминологична

лаборатория най-сетне пристигна и се залови за работа в печатницата. Не бях

допуснат да вляза в сградата, но нямах нищо против това.

Маргарет,Уайли и аз хапнахме по сандвич в беседката

66

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

на моравата пред съда. Почти не говорехме, само ядяхме и наблюдавахме редакцията

от отсрещната страна на улицата. От време на време някой ни забелязваше и се

спираше за една-две неловки приказки. Какво се казва на жертвите на атентат с

неизбухнала бомба? Слава богу, тукашните хора нямаха голяма практика в това

отношение. Получихме доста съчувствие и няколко предложения за подкрепа.

Шериф Коули намина да ни даде предварителни сведения за бомбата. Часовникът й

бил механичен будилник, магазините били пълни с такива. На пръв поглед експертът

помислил, че има някакъв проблем с жиците. Ама-тьорска работа, казал той.

- Как ще разследвате случая? - попитах остро аз.

- Ще проверим за отпечатъци, ще потърсим свидете

ли. Както обикновено.

- Ще говорите ли с клана Паджит? - продължих аз още

по-рязко. В крайна сметка говорех пред подчинените си. И

макар да бях изплашен до смърт, исках да ги впечатля с

безпримерната си смелост.

- Може би вие знаете нещо повече от мен.

- Те са заподозрени, нали?

Страница 24

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

- Вие ли сте шерифът сега?

- Те са най-опитните подпалвачи в окръга, от години

опожаряват сгради безнаказано. Миналата седмица адво

катът им ме заплаши в съда. На два пъти пуснахме сним

ка на Дани Паджит на първа страница. Ако те не са запо

дозрени, кой?

- Ами тогава напиши го, синко. Назови ги по име. Из

глежда, и без това държиш да бъдеш съден.

- Аз имам грижата за вестника. Вие хванете престъп

ниците.

Шерифът повдигна шапката си в знак на уважение към Маргарет и се отдалечи.

- Догодина ще има избори - рече Уайли, докато гле

дахме как Коули спря да си поприказва с две дами до една

чешмичка. - Надявам се да има опонент.

67

ДЖОН ГРИШАМ

Опитите за сплашване продължиха, този път за сметка наУайли. Той живееше на

километър и половина от града във ферма, където жена му отглеждаше за собствено

удоволствие гъски и дини. Тъкмо паркирал пред къщи и излизал т колата, когато

двама гангстери изскочили от храстите и го нападнали. По-едрият го съборил на

земята и го рит^л в лицето, докато другият претьршувал задната седалка и

измъкнал два фотоапарата. У айли беше петдесет и осем годишен бивш морски

пехотинец и в разгара на ме-лето бе успял да просне с ритник по-едрия нападател

на земята. Там започнали да си разменят удари и когато колегата ми очевидно

надвивал, другият бандит го ударил по главата с единия фотоапарат. У айли

твърдеше, че по-ната-ть1ННите събития му се губели.

По някое време жена му чула врявата. Намерила съ-пруга си да лежи почти в

безсъзнание до счупените фотоапарати. Вкъщи сложила лед на лицето му и проверила

за счупени кости. Бившият пехотинец не искал да ходи в бол-

Да.

Един помощник-шериф пристигнал да състави доклад. Узйли едва бил зърнал

нападателите си, но със сигурност ги виждал за пръв път.

-- Вече са се върнали на острова - казал той. - Няма да

ги откриете.

Жена му успяла да се наложи и час по-късно ми се оба-дцха от болницата. Видях го

между рентгеновите снимки. Лицето му беше тъжна картинка, но все пак У айли ми

се усмихна. Хвана ръката ми и ме дръпна към себе си.

- Следващата седмица съм на първа страница - рече той през сцепените си устни и

подутите си челюсти.

Няколко часа по-късно напуснах болницата и отидох да се разходя с колата извън

града. Непрекъснато поглеждах в огледалото, като че ли нова партида Паджитовци

йяха да ме подгонят с блеснали дула.

Не бяхме в някакъв разграден край, където организираните престъпници тормозят на

воля спазващите закона

68

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

граждани. Тъкмо напротив, престъпленията бяха рядкост. На корупцията не се

гледаше с добро око. Аз бях правият, не те, така че реших за нищо на света да не

им се давам. Щях да си купя пистолет; какво толкова, всеки в този окръг носеше

по два-три. При нужда щях да си наема и бо-дигард. С наближаването на процеса

вестникът ми щеше да става все по-смел.

69

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

Още преди фалита на вестника и моето неочаквано издигане в окръг Форд бях чувал

невероятната история на едно местно семейство. Спот не бе писал за нея, защото

тя изискваше да направи някои елементарни проучвания и да пресече железопътната

линия.

Сега вестникът беше мой и аз реших, че темата не е за

изпускане.

В Лоутаун, негърския квартал на града, живееше необикновена двойка - Калия и Исо

Ръфин. Те бяха женени от над четирийсет години и бяха отгледали осем деца, седем

от които имаха докторски степени и преподаваха в колежи. За осмия им син не се

знаеше много, макар че според Маргарет той се казвал Сам и се укривал от закона.

Обадих се у тях и мисис Ръфин вдигна телефона. Обясних й кой съм и какво искам, но тя, изглежда, знаеше всичко за мен. Каза ми, че от петдесет години четяла

Таймс" от първата до последната страница, включително некролозите и обявите, и

след няколко секунди добави, че според нея сега вестникът бил в много по-добри

ръце. Имало по-малко грешки. Говореше бавно и ясно, с отчетлива дик-ция, каквато

не бях чувал от студентските си години.

Страница 25

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

Когато най-сетне успях да взема думата, аз й благодарих и предложих да се

срещнем да поговорим за нейното забележително семейство. Тя бе поласкана и

настоя да отида у тях на обяд.

Така започна нашето необичайно приятелство. То ми

отвори очите за много неща, не на последно място и за 1

южняшката кухня.

70

Бях на тринайсет години, когато майка ми умря. Тъй като беше болна от анорексия, само четирима души носеха ковчега й. Тя тежеше по-малко от четирийсет килограма

и приличаше на призрак. Анорексията беше само един от проблемите й.

Тъй като не ядеше, майка ми не готвеше. Не мога да си спомня да ми е правила

топла храна. Закуската се състоеше от купа корнфлейкс, обядът от студен сандвич, а вечерята от някакъв замразен буламач, който обичайно хапвах сам пред

телевизора. Бях единствено дете и баща ми никога не си беше вкъщи - и слава

богу, защото между родителите ми вечно имаше търкания. Той обичаше да яде, а тя

не. Водеха война за всичко.

Не че съм оставал гладен; килерът винаги беше пълен с фъстъчено масло,

корнфлейкс и други такива. Понякога ядях у някой приятел и винаги се удивлявах

как истинските семейства готвят и прекарват толкова време на масата. В нашата

къща храната просто не беше важна.

Като тийнейджър карах на полуготови храни. Докато следвах, минах на бира и пица.

През първите двайсет и три години от живота си ядях само когато бях гладен.

Както скоро научих в Клантън, тук така не биваше. В Юга яденето имаше малко общо

с глада.

Домът на семейство Ръфин беше в по-хубавата част на негърския квартал, сред

добре запазени и боядисани къщи. Адресите бяха изписани по пощенските кутии и

когато спрях колата, неволно се усмихнах на бялата дъсчена ограда и опасалите

тротоара ириси и божури. Беше в началото на април, бях свалил гюрука на своя

спитфайър и когато изключих двигателя, усетих божествена миризма. Свински