Последния съдебен заседател

борбата им за граждански права.

Мис Кали и Исо бяха там. Съседите им се отнасяха към тях с голямо уважение.

Преди шест години двамата бяха повели Сам през входната врата на училището за

бели и го бяха хвърлили на лъвовете. В продължение на три години той бил

единственото цветнокожо дете в класа си и това се бе отразило на семейството му.

Сега всичко придобиваше смисъл, поне за тях. Сам не беше тук, за да го

интервюирам.

Освен това имаше събрание в Първа баптистка църква. Само бели, и все от

по-заможната част на средната класа. Организаторите събираха пари за строеж на

частна академия, а сега изведнъж задачата им стана още по-спешна. Присъстваха

няколко лекари и адвокати, както и повечето членове на местния голф клуб.

Очевидно децата им бяха твърде специални, за да ходят на училище с цветнокожи.

Бързо съставиха план да започнат занятия в изоставената фабрика на юг от града.

Сградата щеше да бъде наета за една-две години, докато приключи кампанията им за

набиране на капитал. Бързаха да наемат учители и да поръчат учебници, но като че

ли най-належащата им грижа -освен старанието им да избягат от негрите - бе

сформирането на футболен отбор. От време на време се усещаше истерия, сякаш

75-процентната бяла училищна система представляваше страшна заплаха за децата

им.

Написах дълги репортажи и пуснах крещящи заглавия. Хари Рекс беше прав:

вестниците се продаваха. Всъщност

202

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

към края на юли тиражът ни беше минал пет хиляди - наистина зашеметяващ поврат.

След Рода Каселоу и десе-грегацията започвах да прозирам нещо от онова, което

моят приятел Ник Дийнър ми бе казал още в Сиракюс: Добрият местен седмичник не

печата вестници, а пари."

Имах нужда от новини, а такива в Клантън невинаги се намираха. При по-постна

седмица разтягах локуми за последните перипетии при обжалванията на Паджит.

Обикновено статията ми беше долу на първа страница и звучеше така, сякаш

младежът можеше да си тръгне от Парч-ман всеки момент. Не съм сигурен доколко на

читателите ми им пукаше. В началото на август обаче вестникът отново набра

инерция, когато Дейвид Бас Плямпалото ми обясни ритуалите на училищния футбол.

Уилсън Кодъл изобщо не се интересуваше от спорт, в което нямаше нищо лошо освен

факта, че всички останали в Клантън живееха, за да гледат Кугарс" в петък вечер.

Кодъл бе избутал Плямпалото до последните страници на вестника и рядко пускаше

фотографии. Аз обаче надуших парите и Кугарс" станаха първокласна новина.

Моята футболна кариера бе приключила в девети клас в ръцете на садистичния бивш

морски пехотинец, нает, кой знае защо, за треньор от малкото ми основно училище.

През август климатът в Мемфис е тропически; футболните тренировки би трябвало да

са забранени със закон. Аз бягах напред-назад по тренировъчното игрище в пълно

снаряжение, с шлема и всичко останало, при трийсет градусова жега и висока

влажност, а треньорът неизвестно защо отказваше да ни даде вода. Непосредствено

Страница 81

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

до игрището се намираха тенис кортовете и когато спрях да повръщам, аз се

загледах към тях и видях две момичета да разменят топки с две момчета.

Присъствието на нежния пол беше много приятно, но вниманието ми бе приковано от

големите бутилки студена вода, от която всички отпиваха когато си поискат.

203

ДЖОН ГРИШАМ

Зарязах футбола в полза на тениса и момичетата и за миг не съжалих за решението

си. Мачовете в моето училище се играеха в събота следобед, така че не бях

посветен в религията на футбола в петък вечер.

По-добре късно, отколкото никога.

Когато Кугарс" се събраха за първата си тренировка, Плямпалото и Уайли бяха там

да я отразяват. Пуснахме на първа страница голяма снимка на четирима играчи, двама бели и двама чернокожи, и още една на треньорския състав, който включваше

един черен помощник. Плямпалото изписа няколко колонки за отбора, неговите

играчи и перспективи, а тренировките едва започваха.

Отразихме началото на учебната година, като пуснахме интервюта с ученици,

учители и администратори. Тонът ни беше открито позитивен. В интерес на истината

в Клантън нямаше много от расовите размирици, разтърсили дълбокия Юг при

откриването на тази учебна година. Таймс" пусна големи репортажи за мажоретките, училищната рок група и юношеските отбори - всичко, за което успяхме да се сетим.

Към всяка статия имаше по няколко фотографии. Не знам колко деца бяха пропуснали

да се снимат за нашия вестник, но не ще да са били много.

Първият футболен мач беше ежегодната семейна схватка с Карауей, доста по-малък

градец с далеч по-добър треньор. Седнах до Хари Рекс и двамата продрахме гърлата

си от викане. Всички билети бяха продадени, а публиката беше предимно бяла.

В онази петъчна вечер същите хора, които не искаха да допуснат чернокожи ученици

в своите училища, бяха внезапно преобразени. През първата четвърт на играта

изгря нова звезда: Рики Патерсън, бърз като стрела чернокож дребосък, пробяга

осемдесет метра още първия път, когато докосна топката. Втория път мина

четирийсет и пет и оттам нататък колкото пъти му подадяха топката, цялата

публика скачаше на крака и викаше. Шест седмици след

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

заповедта за десегрегация видях тесногръди, необразовани расисти да крещят като

обезумели и да подскачат от възторг всеки път, когато Рики хванеше топката.

Клантън спечели с 34 на 30 и нашият репортаж за мача мина всякакви граници. На

първа страница нямаше нищо друго освен футбол. Незабавно обявихме класация за

играч на седмицата с награда от сто долара, внасяни в някакъв неясен фонд, който

месеци наред не можехме да проумеем. Рики беше първият носител на наградата -

добър повод да пуснем още едно интервю с още една снимка.

Когато Клантън спечели първите си четири мача, Таймс" бе на линия, за да

подклажда възторзите. Тиражът ни стигна пет хиляди и петстотин.

През един особено горещ ден в началото на септември крачех бавно през площада на

път от редакцията към банката. Бях облечен в стандартното си облекло - избелели

джинси, смачкана памучна риза с навити ръкави и мокасини на бос крак. Бях на

двайсет и пет години и тъй като притежавах собствена фирма, бавно се

пренастройвах от спомените за университета към идеята за кариера. Ама много

бавно. Носех дълга коса и още се обличах като студент. Общо взето, не се

замислях особено какво ще нахлузя и какво впечатление ще направя.

Не всички обаче споделяха безгрижието ми.

Мистър Митло ме сграбчи на тротоара и ме завлече в магазинчето си за мъжка мода.

- Чаках ви - каза той с тежък акцент, нещо рядко сре

щано в Клантън. Мистър Митло беше унгарец с колорит

на история; бе избягал от Европа, оставяйки след себе си

едно-две деца. Беше в списъка ми за журналистически

портрети, с които смятах да се заема след края на футбол

ния сезон.

- Погледнете се само! - възкликна презрително той,

докато седях на прага му до един рафт с колани. На лице

то му обаче грееше усмивка, а човек лесно прощава от-

-

204

205

ДЖОН ГРИШАМ

кровеността на чужденците, приписвайки я на езикови недоразумения.

Погледнах се. Какъв по-точно беше проблемът?

Очевидно не само един.

- Вие сте човек с професия - уведоми ме той. - Мно

го важна персона в града ни, а ходите като... ами, как да ви

кажа... - Той почеса брадата си, докато търсеше подходя

Страница 82

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

щата обида.

- Студент - опитах се да му помогна аз.

- Не - възрази той, размахвайки показалеца си, сякаш

толкова изпаднал студент не беше виждал. После се отка

за от критиките и се зае да ме поучава. - Вие сте уникален -

колко хора притежават вестник? Образован сте, което тук

е рядкост. И сте от Севера! Млад сте, но не бива да из

глеждате толкова, ъъъ, незрял. Трябва да поработим вър

ху имиджа ви.

Заловихме се за работа - не че имах особен избор. Мистър Митло пускаше много

реклами в Таймс", така че не можех да го пратя по дяволите. Освен това думите му

звучаха логично. Студентските ми дни бяха свършили, революцията беше приключила.

Виетнам, шейсетте години и колежът бяха зад гърба ми и макар още да не бях готов

да се кротна с жена и семейство, вече започвах да се чувствам пораснал.

- Трябва да носите костюми - реши той, докато рове

ше по закачалките. Митло не се свенеше да отиде до пре

зидента на някоя банка и пред очите на всички да комен

тира лошото съчетание между костюма и ризата му или

пък мърлявата му вратовръзка. Двамата с Хари Рекс не се

спогаждаха изобщо.

Нямах намерение да нося сиви костюми и старомодни обувки. Митло измъкна

светлосин ленен костюм, намери ми бяла риза и тръгна право към вратовръзките, откъдето ми избра идеалната папийонка на червени и златисти райета.

- Я да видим как ще стои това - заяви той, когато

приключи с подбора си. - Идете ей там - рече той и посо-

206

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

чи една пробна. Слава богу, магазинът бе празен. Аз нямах друг избор.

Не успях да се справя с папийонката. Митло се протегна и я нагласи със сръчно

движение.

- Така е много по-добре - каза той, оглеждайки край

ния резултат.

Дълго се разглеждах в огледалото. Не бях сигурен дали ми харесва, но

преображението бе интригуващо. Придаваше ми характер и индивидуалност.

Исках не исках, тоалетът щеше да бъде мой. Трябваше да го облека поне веднъж.

На всичко отгоре Милто намери бяла панамена шапка, която пасна добре на рошавата

ми глава. Докато я наместваше, той подръпна кичур коса над ухото ми и рече:

- Много коса имате. Вие сте човек с професия. Под

стрижете се.

Той коригира панталона и сакото ми, изглади ризата и на другия ден аз отидох да

прибера новия си тоалет. Смятах само да го взема, да го отнеса вкъщи и да

изчакам някой ден, когато по улиците няма много хора. Мислех да ида право до

Митло, за да може той да ме види в творението си.

Разбира се, той имаше други планове. Настояваше да го пробвам, а после поиска да

обиколя целия площад, за да събера комплименти.

- Наистина бързам - казах аз. Съдът заседаваше и цен

търът гъмжеше от хора.

- Настоявам - рече драматично той и размаха пръст в

знак, че няма да търпи никакви възражения.

Намести шапката ми и завърши реквизита с дълга черна пура, която затъкна в

устата ми, сряза и запали с клечка кибрит.

- Това се казва имидж - рече гордо той. - Единствени

ят издател в града. Сега вървете.

До първата пресечка никой не ме разпозна. Двама фермери пред магазина за фураж

ме изгледаха странно, но пък и аз не харесвах облеклото им. С тази пура се

чувст-

207

ДЖОН ГРИШАМ

вах като Хари Рекс. Моята обаче бе запалена и много силна. Минах бързешком край

кантората му. Мисис Гладис Уилкинс управляваше застрахователната агенция на

съпруга си. Беше около четирийсетгодишна, много хубавка и винаги добре облечена.

Когато ме видя, тя замръзна на мястото си и каза:

- Гледай го ти Уили Трейнър. Много си изискан.

- Благодаря.

- Малко напомняш на Марк Твен.

Продължих нататък в по-добро настроение. Две секретарки реагираха със

закъснение.

- Страхотна папийонка - подвикна ми едната.

Мисис Клеър Рут Сийгрейвс ме спря и заприказва за

Страница 83

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

нещо, което бях писал преди месеци и отдавна бях забравил. Докато говореше, тя

огледа костюма, папийонката и шапката, без дори да се подразни от пурата.

- Изглеждате чудесно, мистър Трейнър - каза накрая

тя и малко се притесни от откровеността си.

Вървях все по-бавно през площада и реших, че Митло е прав. Аз бях човек с

професия, издател, важна особа в Клантън, дори да не се чувствах толкова важен.

Имах нужда от нов имидж.

Само че трябваше да намерим някакви по-леки пури. Когато завърших обиколката на

площада, главата ми се бе замаяла и трябваше да поседна.

Мистър Митло поръча още един син костюм и два светлосиви. Реши, че гардеробът ми

няма да е тъмен като тези на адвокатите и банкерите, а лек и малко нестандартен.

Зарече се да ми намери няколко неповторими папи-йоюси и подходящи платове за

есента и зимата.

След по-малко от месец около площада на Клантън се подвизаваше нов персонаж. Аз

привличах вниманието, особено на другия пол. Хари Рекс ми се смееше, но пък и

неговото облекло беше твърде комично.

Дамите бяха възхитени.

В края на септември за една седмица имаше два забележителни смъртни случая.

Първият беше мистър Уилсън Кодъл. Той почина у дома си, в спалнята, където се бе

затворил от деня, в който напусна Таймс". Странно, че не бях говорил с него нито

веднъж за шестте месеца, през които бях собственик на вестника, но пък бях

твърде зает и не отдавах особено значение на този факт. Определено не исках Спот

да ми дава съвети. А за жалост не знаех и някой да го е виждал или да е говорил

с него през последните шест месеца.

Той умря в четвъртък и бе погребан в събота. В петък аз притичах до мистър Митло

за модна консултация относно подходящото в подобни случаи облекло за човек с

моето положение. Той настоя на черен костюм и подбра най-уместната папийонка.

Черна на морави ивици, много сдържана и почтителна, и когато тя бе завързана и

тоалетът ми - завършен, изглеждах наистина внушително. Митло измъкна черна

филцова мека шапка от личната си колекция и гордо ми я зае за погребението.

Често повтаряше колко жалко било, че американците вече не носели шапки.

Последният детайл беше лъскав черен бастун. Когато го извади, аз се ококорих от

изненада.

- Не ми трябва тази тояга - рекох аз. Струваше ми се

Доста глупаво.

- Не е тояга, а бастон - поправи ме той и ми го пода

де.

-

208

209

КЧ разликата? объркващата история

за

Тук гЛ впусна да ми раз в ево^оцшгга на съвре. решЛуа роля на басто ^ ^

възприемаше дос. менната Упейска мъжка мо^ тодкова по.си

1-трудно го разбирах

та личц^1оЛКОТо повече се ^ птп гп кtm-,,

Методистката църк. веднага ме зяпнаха. ; повечето се

лен стаУнщентьт му и тол

аз. ВзехМуна, само и само Д

КогаУ следващия ден г^

ва за прението на Спот,

Част о, Уете също се вторае ^ с шапка и

деха зацМ дяволите, съм ^ епу1а достатъчно силно,

Банкер^. Стан Аткавидж ^ попее и потанцува^

за да гс 5сега сигурно ще на ^ой в отго.

-П^шсналуМитло-"

ВР- рейката пред мен и шумът

Неь, чукнах бастуна 5 ен къде да го сложа;

стресн, ^алените. Не б ро между краката си и

опреде,у ми пречеше. Сп та беше това ими.

сло^.ката в скута си ЛИ се взираше в мен

йп,гдат" и ни обгърна с печал.

^ПЯ Безмерна бл ОСНовните мо-

После подобният Клинк н ен през 18 г?

мент^Лппяето на мистъ? т ^^^ ш мис Ема Ко.

единЧ4 Дете на обичанаТ от Първата световна война

Дл, еЛ^геи вдовец, ветер тния семич.

, геи в,

и по^е,Нт петдесет години! в и

Страница 84

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

ник- ^него той бе прев^Р^ И1м

з

Джът- 11гаах се и видях Ми1

местния седмич-

.. ^ изкуство некролозите,

коит,

той бе превч ^ето му в историята. щяха да запе в^еме в този дух? пос. дърдориизв

- ето Беше четвъртото

- Р33^tm еД!да в Клантън. Дотогава не

-- - Тс от пристигане! ^^ ^^ ш майк ми в

бях лу,Ствал на друго о си ^^ повод за събиране

единак град погребеш лестна служба,

и чеС1и чуваха бисери лю6тлуто ми Дол-

, ще се видим на ю да и хареса".

^ 21

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

Естествено, ставаше въпрос за покойницата.

Хората си почиваха от работата и носеха най-хубавите си празнични дрехи. Който

не ходеше по погребения, минаваше за доста особен тип. Тъй като и без това

репутацията ми страдаше от немалко чудатости, бях решен да отдавам дължимата

почит на мъртвите.

Вторият смъртен случай бе регистриран по-късно същата вечер и когато в

понеделник научих за него, веднага отидох до вкъщи да си взема пистолета.

Малкълм Винс бе прострелян два пъти в главата на излизане от бар в затънтена

част на окръг Тишоминго. В окръга имаше сух режим, барът беше незаконен и затова

бе скрит толкова навътре в пущинака.

Нямаше свидетели на убийството. Малкълм пиел бира, играел билярд и, общо взето, се държал прилично и не създавал проблеми. Двама негови познати разказали на

полицията, че той си тръгнал сам около единайсет, след като прекарал в бара към

три часа. Бил в добро настроение и не бил пиян. Казал им довиждане", излязъл

навън и след няколко секунди се разнесли изстрели. Били почти сигурни, че не

носел оръжие.

До заведението се стигало по горска пътечка; на петстотин метра по-долу пазел

часовой с пушка. На теория неговата задача била да предупреди собственика за

приближаването на полицаи или други съмнителни типове. Тишоминго се намираше до

щатската граница и открай време си имаше проблеми с разни нехранимайковци от

Алабама. Подобни барове били любимо място за уреждане на спорове и вражди.

Часовоят чул изстрелите, но със сигурност не видял след това да си тръгва кола

или камион. Всяко подобно превозно средство трябвало да мине покрай него.

Убиецът на Малкълм бил дошъл пеша през гората, за да извърши удара си.

Разговарях с шерифа на окръг Тишоминго. Той смяташе, че някой целенасочено е

преследвал

211

ДЖОН ГРИШАМ

Малкълм. Определено не ставало въпрос за махленска дискотечна свада.

- Имате ли представа кой би могъл да преследва мис

тър Винс? - попитах аз с отчаяната надежда момчето да

си е създало някакви врагове на два часа път оттук.

- Никаква - отвърна шерифът. - Отскоро живееше тук.

Два дни носих пистолета в джоба си, а после отново ми

писна. Ако Паджит искаха да се разправят с мен, с някой от заседателите, със

съдия Лупъс, Ърни Гадис или всеки, когото смятаха за съучастник в изпращането на

Дани зад решетките, трудно бихме успели да ги спрем.

Тази седмица броят бе посветен на мистър Уилсън Ко-дъл. Измъкнах от архивите

някакви стари снимки и осеях с тях цялата първа страница. Пуснахме спомени за

него, разкази и множество платени съобщения със съболезнования от многобройните

му приятели. След това преработих всичко, което бях писал, в най-дългия некролог

в историята на вестника.

Спот го заслужаваше.

Не бях сигурен какво да правя с новината за Малкълм Винс. Той не бе жител на

нашия окръг и затова не вървеше да му пускаме некролог. Впрочем по този въпрос

правилата ни бяха доста обтекаеми. Некролози се полагаха и на всеки виден

земляк, преместил се да живее другаде, но все пак трябваше да има какво да се

пише. Не можехме да пишем за човек, минал транзит през окръга без семейство или

някакъв по-съществен принос, какъвто бе случаят с Малкълм Винс.

Ако раздуех историята прекалено много, семейство Паджит щяха да злорадстват, че

са успели допълнително да сплашат окръга. За пореден път всички щяха да треперят

от тях. Никой не би се усъмнил, че убийството е тяхна работа.

Ако игнорирах случилото се, щях да изглеждам страхливец, който кръшка от

Страница 85

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

професионалните си отговорнос-

212

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

ти. Баги смяташе, че новината заслужава да излезе на първа страница, но моето

прощаване с мистър Кодъл бе толкова обширно, че не бе останало място. Пуснах

съобщението на трета страница под заглавие Свидетел по делото Паджит" убит в

окръг Тишоминго". Първоначалното ми заглавие гласеше Малкълм Винс убит в окръг

Тишоминго", но Баги беше твърдо убеден, че трябва да използваме името Паджит" и

думата убит" в заглавието. Съобщението беше около триста думи.

Прескочих до Коринт да поразузная какво става. Хари Рекс ми даде името на

адвоката на Малкълм по бракоразводното му дело, местен екземпляр на име Пъд

Периман. Кантората му беше на главната улица, между бръснаря и китайската

шивачка, и още с отварянето на вратата разбрах, че мистър Периман е

най-неуспелият адвокат, когото някога щях да срещна. Край него ухаеше на

изгубени дела, недоволни клиенти и неплатени сметки. Мокетът беше протьркан и

зацапан. Мебелите бяха останали от петдесетте. Гранива мъгла от стар и нов

цигарен дим се носеше на пластове в опасна близост до главата ми.

Самият мистър Периман също не даваше признаци на особен просперитет. Беше около

четирийсет и пет годишен, шишкав, развлечен, с небръснато лице и зачервени очи.

Последният махмурлук минаваше бавно. Информира ме, че се занимавал с разводи и

имуществени спорове, и очакваше да се впечатля. Във всеки случай или не вземаше

достатъчно, или привличаните от него клиенти нямаха бог знае какво за продаване

или оспорване.

Не бил виждал Малкълм от месец, каза ми той, докато разравяше бунището на бюрото

си в търсене на някаква папка. Молбата за развод така и не била подадена.

Опитите му да постигне договореност с адвоката на Лидия отишли на вятъра.

- Пиленцето излетя - рече той. .

- Моля?

- Офейка. Събра си багажа след вашия процес р си

плю на петите. Взе детето и изчезна.

213

ДЖОН ГРИШАМ

Не ми пукаше особено какво е станало с Лидия. Затова пък държах да зная кой е

застрелял Малкълм. Пъд предложи две-три мъгляви теории, но те се разпаднаха след

няколко елементарни въпроса. Напомняше ми по нещо за Баги - местния любител на

съдебните клюки, готов да из-фабрикува поредния слух, ако до един час не чуе

нов.

Лидия нямала гаджета или братя или изобщо някой, който би се разгорещил от

развода им толкова, че да простреля Малкълм в главата. Пък и, разбира се, развод

още нямаше! Битката дори не беше започнала!

Мистър Периман създаваше впечатлението на човек, който би предпочел да дърдори

лъжи по цял ден, вместо да се заеме с папките си. Стоях в кантората му цял час и

когато най-сетне успях да се измъкна, вдъхнах с удоволствие чистия въздух навън.

Карах половин час до Юка, центъра на Тишоминго, където хванах шериф Спинър точно

навреме, за да го заведа на обяд. Запозна ме с последните подробности около

убийството над пиле на скара в претъпкан ресторант. Убийството било изпипано, а

човекът очевидно добре познавал района. Не намерили нищо - нито следи, нито

гилзи, нищо. Оръжието било четирийсет и четири калибров магнум, а двата изстрела

буквално отнесли главата на Малкълм. За по-голям драматизъм шерифът измъкна

служебния си револвер и ми го подаде.

- Ето това е четирийсет и четвърти калибър - заяви ми той. Тежеше двойно колкото

жалкото ми оръжие. Загубих и малкото апетит, който имах.

Бяха разговаряли с всички възможни познати на Малкълм. Той бе живял тук около

пет месеца. Нямаше криминално досие, нито арести, регистрирани юмручни боеве, комар, хулигански прояви и пиянски свади. Нямаше заеми или неплатени сметки от

повече от шейсет дни. Не се бе чуло за незаконни връзки и ревниви съпрузи.

- Не мога да намеря мотив - рече шерифът. - Нещо не ми се връзва.

Разказах му за показанията на Малкълм по делото

214

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

Паджит" и за поведението на Дани спрямо съдебните заседатели. Той слушаше

внимателно, а когато свърших, не каза нищо. Останах с впечатление, че би

предпочел да си стои в Тишоминго, колкото се може по-далеч от клана Паджит.

- Може това да е мотивът, който търсите - казах аз

накрая.

- Отмъщение?

- Определено. Тези хора са престъпници.

- О, чувал съм за тях. Май имаме късмет, че не сме би

ли сред онези заседатели, а?

Страница 86

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

На връщане към Клантън не можех да забравя с какво изражение изрече тези думи.

Нямаше го самохвалството на добре въоръжения човек на закона. Спинър наистина се

радваше, че се намира през два окръга от нас и няма какво да дели със семейство

Паджит.

Разследването му беше завършило. Случаят беше приключен.

215

Единственият евреин в Клантън беше мистър Харви Кон, дребно конте, което от

десетилетия насам продаваше обувки и чанти на местните дами. Магазинът му беше

на площада, в съседство с кантората на Съливан, и се състоеше от няколко

закупени по време на Депресията сгради. Веднъж месечно мистър Кон прескачаше до

Тюпълоу, за да се помоли в тамошната синагога.

Кон се целеше в горния сегмент от пазара за обувки, което си беше рисковано в

градец като Клантън. Малкото богати жени предпочитаха да пазаруват в Мемфис, където можеха да изхарчат повече и да разказват за това, когато се върнат. За да

направи обувките си по-привлекателни, мистър Кон им слагаше стряскащо високи

цени, а после ги смъкваше с драстични намаления. Така местните дами можеха да

споменат всякаква сума, когато се перчеха с последните си покупки.

Държеше магазина си сам, отваряше рано и оставаше до късно, обикновено с

почасовата помощ на някой ученик. Две години преди да пристигна в Клантън, той

наел шестнайсетгодишно чернокожо момче на име Сам Ръфин да разопакова стоките, да ги размества, да почиства магазина и да вдига телефона. Сам се оказал умен и

работлив. Бил любезен, възпитан и добре облечен; не след дълго Кон започнал да

му поверява магазина всеки ден точно в дванайсет без петнайсет и прескачал до

вкъщи за бърз обяд и дълга дрямка.

Един ден някаква жена на име Айрис Дюран се отбила в магазина по обяд и намерила

момчето съвсем само. Ай-

216

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

рис била четирийсет и една годишна и майка на двама тийнейджъри, единият учел

със Сам в клантънската гимназия. Била по-скоро хубавка, обичала флиртовете и

късите полички и обикновено си избирала от по-екзотичните обувки на мистър Кон.

Изпробвала двайсетина вида, не купила нищо, но поседяла доста време. Сам добре

познавал стоката си и бил много внимателен с краката й.

На следващия ден се върнала по същото време с още по-тежък грим. Боса, тя

съблазнила Сам на бюрото в малкия кабинет на мистър Кон, който се намирал зад

касата. Така започнала тяхната пламенна авантюра, която щяла да промени живота и

на двама им.

Айрис започнала да пазарува по няколко пъти седмично, а Сам намерил по-спокойно

местенце на един стар диван на горния етаж. Заключвал магазина за петнайсет

минути, гасял осветлението и се втурвал нагоре.

Съпругът на Айрис бил сержант към пътната полиция на щата Мисисипи. Големият

брой нови обувки в дрешни-ка на жена му го накарали да се усъмни. Впрочем

съмненията били типични за живота му с Айрис.

Наел Хари Рекс да разузнае какво става. И най-малкият бойскаут можел да хване

любовниците. Три дни поред Айрис влизала в магазина по едно и също време; три

дни поред Сам бързо заключвал входната врата, след като се оглеждал във всички

посоки; три дни поред осветлението угасвало и така нататък. На четвъртия ден

Хари Рекс и Рейф се промъкнали през задната врата на магазина. Чули шумове на

горния етаж. Рейф нахълтал в любовното гнез-денце и за пет секунди събрал

достатъчно доказателства, за да разкаже играта и на двамата.

Час по-късно мистър Кон уволнил Сам. Същия следобед Хари Рекс подал молбата за

развод. По-късно Айрис била приета в болницата с рани, ожулвания и счупен нос.

Мъжът й я млатил с юмруци до припадък. След залез слънце трима униформени щатски

полицаи почукали на вратата на Сам в негърския квартал. Обяснили на родителите

му, че полицията го търси във връзка с някакво неяс-

217

ДЖОН ГРИШАМ

но обвинение в незаконно присвояване на имущество. Ако се докажело, го чакали

двайсет години затвор. Освен това им пошушнали, естествено, под сурдинка, че Сам

е заловен да прави секс с бяла жена и за главата му е обявена награда. Пет

хиляди долара.

Айрис напуснала града опозорена, разведена, без да вземе децата си и без да смее

да се върне.

Аз чух различни версии на тази история. Когато пристигнах в Клантън, клюката

беше вече стара, но все още достатъчно пикантна, за да се промъкне в доста

разговори. На Юг не беше необичайно бели мъже да имат черни любовници, но Сам бе

първият документиран случай, при който бяла жена бе пресякла расовата граница в

Клантън. Баги бе този, който ми разказа историята. Хари Рекс потвърди

по-голямата част от нея.

Страница 87

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

Мис Кали отказваше да я коментира. Сам беше най-малкото й дете и не можеше да се

върне вкъщи. Бе избягал, бе напуснал гимназията и през последните две години бе

издържан от братята и сестрите си. А сега ми се беше обадил.

Отидох в съда и разрових чекмеджета със стари папки. Не намерих свидетелство за

някакво обвинение срещу Сам Ръфин. Попитах шериф Коули дали има заповед за

ареста му. Той започна да шикалкави и искаше да знам защо се ровя в стари случаи

като този. Попитах го дали Сам ще бъде арестуван, ако се прибере у дома си.

Отново не получих пряк отговор.

- Внимавайте, мистър Трейнър - предупреди ме той, без да навлиза в подробности.

Отидох до Хари Рекс и го попитах за прословутата вече награда за главата на Сам.

Той описа клиента си сержант Дюран като бивш морски пехотинец, майстор на

стрелбата с всякакви оръжия, полицай от кариерата, раздразнителен тип, който бил

ужасно посрамен от авантюрата на Айрис и смятал, че единственият достоен изход

бил да убие любовника й. Мислел да убие и нея, но не му се лежало в затвора.

По-безопасно било да пречука негър-

218

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

чето. Заседателите в окръг Форд щели да бъдат по-склонни да му съчувстват.

- Освен това иска да го убие собственоръчно - обясни Хари Рекс. - Така може да

си спести петте бона.

Явно му беше приятно да сипе подобни мрачни новини, но все пак призна, че не е

виждал клиента си от година и половина и не е сигурен дали мистър Дюран не се е

оженил повторно.

В четвъртък по обяд седнахме на масата на верандата и благодарихме на бога за

вкусната храна, която щяхме да получим. Исо беше на работа.

Докато зеленчуците в градината зрееха в края на лятото, ние се наслаждавахме на

много вегетариански обеди. Червени и жълти домати, краставици и лук с оцет, зелен боб, грах, бамя, тиквички, варени картофи, кочани царевица и неизменният

горещ царевичен хляб. Сега, когато въздухът бе по-хладен и листата започваха да

жълтеят, мис Кали приготвяше по-питателни ястия - патешка или агнешка яхния, чили, червен боб и ориз със свинска наденица, както и изпитаното говеждо

задушено.

Този път обядът се състоеше от пиле и тестени топчета. Ядях бавно, както ме

учеше мис Кали. По средата на яденето казах:

- Сам ми се обади.

Мис Кали преглътна и попита:

- Как е той?

- Добре е. Иска да се прибере тази Коледа. Каза, че

всички останали щели да се връщат й той също искал да

бъде тук.

- Знаете ли къде е? - попита тя.

- А вие?

- Не,

- В Мемфис. Разбрахме се да се видим там утре.

- Защо ще се срещате със Сам? - Тя явно се отнасяше

подозрително към моето участие. -

219

ДЖОН ГРИШАМ

Той иска да му помогна. Макс и Боби са му разказа

ли за нашето приятелство. Каза, че според него аз съм от

белите, на които може да се кма доверие.

Може да е опасно - рече тя.

За кого?

- И за двама ви.

Лекарят бе загрижен за теглото й. Понякога тя също се притесняваше, но невинаги.

При особено тежките ястия, като яхниите и пърженото месо, си сипваше малки

порции и ядеше бавно. Новината за Сам я накара съвсем да спре да се храни. Сгъна

салфетката си и заговори.

Сам напуснал Клантьн посред нощ; качил се на автобус Грейхаунд" и заминал за

Мемфис. Когато пристигнал, се обадил на Кали и Исо. На следващия ден техен

приятел му занесъл малко пари и дрехи. Историята за Сам се разнесла светкавично

из града и Кали и Исо били убедени, че най-малкият им син ще бъде убит от

ченгетата. По всяко време на денонощието край дома им сновели коли на пътната

полиция. Имало анонимни телефонни обаждания с ругатни и заплахи.

Мистър Кон подал някаква жалба в съда. Датата на процеса дошла и отминала, без

Сам да се появи. Мис Кали така и не видяла официален обвинителен акт, но и без

това не била сигурна как изглежда подобно нещо.

Мемфис му се струвал твърде близо, така че Сам отишъл в Милуоки, където няколко

месеца се крил у Боби. Вече втора година живеел при братята и сестрите си, като

Страница 88

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

винаги пътувал нощем и все се страхувал, че всеки момент ще го хванат. Другите

деца се обаждали вкъщи често и пишели веднъж седмично, но се страхували да

споменават Сам. Не знаели дали някой не ги следи.

- Не трябваше да се забърква с такава жена - рече мис Кали, докато отпиваше от

чая си. Бях провалил обяда й, но не и своя. - Но беше толкова млад. Пък и не я е

гонил

той.

220

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

На следващия ден станах неофициален посредник между Сам Ръфин и родителите му.

Срещнахме се в едно кафене в търговския център в южната част на Мемфис.

Наблюдавайки ме отдалеч, той ме накара да чакам трийсет минути, преди да изникне

бог знае откъде и да седне срещу мен. Двете години бягство го бяха научили на

няколко трика.

По младежкото му лице личеше напрежението от подобен живот. По навик

непрекъснато се оглеждаше наляво-надясно. Полагаше големи усилия да поддържа

визуален контакт, но успяваше само за няколко секунди. Както можеше да се

очаква, той говореше внимателно, учтиво и съвършено правилно. Беше благодарен, че съм се съгласил да дойда и да видя дали мога да му помогна.

Благодари ми за вниманието и приятелските чувства, които бях демонстрирал на

майка му. В Милуоки Боби му бе показал статиите в Таймс". Говорихме за братята и

сестрите му, за постоянното му местене от Калифорния до Айова. Каза, че не можел

да живее повече така. Отчаяно търсел разрешение на ситуацията вкъщи, за да се

върне към нормалния живот. Завършил гимназия в Милуоки и смятал да следва право.

Но това било невъзможно, докато живеел като беглец.

- Нали разбираш, не мога да не уча нещо - обясни ми

той. - Седем братя и сестри, седем докторски дисертации.

Описах безплодното си търсене на обвинителен акт, въпросите си към шериф Коули и

разговора си с Хари Рекс за настоящото настроение на мистър Дюран. Сам изсипа

куп благодарности за тази информация и за желанието ми да се забърквам във

всичко това.

- Не те заплашва арест - уверих го аз. - Но пък може

да те заплашва куршум.

- Предпочитам да ме арестуват - отвърна той.

- Разбирам те.

- Абе той си е за страх - рече Сам за мистър Дюран.

Не разбрах всички подробности от последвалия разказ.

Изглежда, Айрис живеела понастоящем в Мемфис. Сам

221

ДЖОН ГРИШАМ

поддържал връзка с нея. Тя му разказала някои ужасни неща за бившия си съпруг, двамата си синове тийнейджъри и заплахите, които те отправяли към нея. Не смеела

да припари в окръг Форд. Може би животът й също бил в опасност. Момчетата

многократно й казвали, че я мразят и не искат да я виждат повече.

Тя била съкрушена, съсипана от вината и страдаща от

нервен срив.

- Аз съм виновен за всичко - рече Сам. - Аз бях възпитан по-добре.

Срещата ни продължи час. Решихме да се видим отново след две-три седмици. Той ми

връчи двете дебели писма, които бе написал до родителите си, след което се

сбогувахме. Сам изчезна сред тълпата пазаруващи и аз неволно се запитах къде

може да се скрие едно осемнайсетгодишно хлапе? Как пътува, как се придвижва? Как

оцелява ден за ден? А Сам не беше някой уличник, научен да се оправя с хитрост и

юмруци.

Разказах на Хари Рекс за срещата ни в Мемфис. Възвишената ми цел бе някак си да

убедя мистър Дюран да остави Сам на мира.

Тъй като живеех с презумпцията, че името ми е в списъка на недолюбваните на

остров Паджит, нямах особено желание да го добавям към друг подобен списък.

Заклех Хари Рекс да не казва на никого и бях убеден, че той ще пази в тайна

посредническата ми роля.

Сам щеше да приеме да напусне окръга, да завърши гимназия на север и да остане

там за колежа и евентуално за остатъка на живота си. Момчето искаше само да има

възможност да вижда родителите си, да идва за кратко в Клантън и да живее, без

да се озърта през рамо.

Хари Рекс не беше особено трогнат, пък и не искаше да се замесва. Обеща да

предаде съобщението на мистър Дюран, но не вярваше да срещне разбиране.

- Голям гадняр е, да знаеш - повтори няколко пъти той.

222

24

В началото на декември се върнах в Тишоминго за втора среща с шериф Спинър. Не

Страница 89

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

се изненадах, че разследването на убийството на Малкълм Винс не беше стигнало

доникъде. На няколко пъти Спинър го описа като изпипан удар" без други следи

освен един труп и два куршума, чийто предишен собственик бил практически

неоткрива-ем. Хората му говорили с всички възможни приятели, познати и колеги на

убития, но никой не знаел защо Малкълм е стигнал до такъв насилствен край.

Освен това Спинър бе говорил с шериф Маки Дон Коу-ли, който, естествено, се

съмнявал убийството да има нещо общо с процеса Паджит" в окръг Форд. Изглежда, двамата шерифи имаха стара вражда и аз с облекчение чух Спинър да казва:

- Тоя Коули не може да хване и неправилно пресичащ

пешеходец.

Разсмях се високо и добавих услужливо:

- Да, той и семейство Паджит са стари познайници.

- Казах му, че си бил тук да разузнаеш. Това момче си

търси белята", вика. Реших, че е добре да го чуеш от мен.

- Благодаря - рекох аз. - Не бих се съгласил с него.

- Наближават избори.

- Така е. Чух, че Коули имал двама-трима конкуренти.

- Един стига.

Спинър отново обеща да ми се обади, ако постигнат някакъв напредък по случая, но

и двамата знаехме, че това няма да стане. Напуснах Юка и потеглих към Мемфис.

223

ДЖОН ГРИШАМ

Полицай Дюран много се зарадвал, когато разбрал, че заплахите му още тормозят

Сам Ръфин. Хари Рекс му бе съобщил, че момчето се криело, но отчаяно искало да

се върне вкъщи и да види майка си.

Дюран не се бил оженил повторно. Чувствал се самотен и все още бесен и посрамен

от авантюрата на жена си. Разправял на Хари Рекс, че животът му бил провален, и

което било по-лошо, двамата му синове били обект на обиди и подигравки заради

стореното от майка им. Белите деца в училище по цял ден ги дразнели.

Чернокожите, новите им съученици в клантънската гимназия, се държали надменно и

само пускали жлъчни шегички.

И двамата му синове били отлични стрелци и обожавали лова, така че заедно с баща

си се били зарекли да пуснат един куршум в главата на Сам Ръфин при първа

възможност. Научили къде точно живее семейството му. Дюран знаел, че много негри

от Севера се връщат по Коледа по родните си места. Само да припари, и ще го

спипаме", обещал той на Хари Рекс.

Освен това мразел и мен заради затрогващите ми разкази за мис Кали и нейните

по-големи деца. Правилно предположил, че аз съм връзката на семейството със Сам.

- По-добре се измъквай от тази каша - предупреди ме Хари Рекс след срещата си с

Дюран. - Голям гадняр е, да

знаеш.

Не горях от желание още някой да ме вземе на мушка.

Видях се със Сам на един паркинг за камиони близо до

щатската граница, на около миля навътре в територията

на Тенеси. Мис Кали бе изпратила сладкиши, пайове, пие-1

ма и малко пари, цял кашон, който запълваше втората се-1

далка на малкия ми спитфайър. За пръв път от две години

успяваше да влезе в някаква връзка с него. Той се опита да

прочете едно от писмата й, но се разчувства и го върна

обратно в плика.

- Мъчно ми е за вкъщи - рече той, докато бършеше едрите си сълзи и се опитваше

да ги скрие от шофьорите на

224

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

камиони, които ядяха наблизо. Беше едно безпомощно, изплашено момченце.

С жестока откровеност му предадох разговора си с Хари Рекс. Сам наивно бе

смятал, че предложението му да живее далеч от окръга, но да минава от време на

време би прозвучало приемливо на мистър Дюран. Не осъзнаваше каква омраза си бе

навлякъл. Затова пък усещаше опасността.

- Той ще те убие, Сам - казах мрачно аз.

- И ще му се размине, нали?

- Теб какво те засяга? И в двата случая ще си мъртъв.

Мис Кали предпочита да си жив на север, отколкото да ле

жиш в гробището на Клантън.

Разбрахме се да се видим отново след две седмици. Той пазаруваше за Коледа и

искаше да изпрати подаръци на семейството си.

Сбогувахме се и излязохме навън. Почти бях стигнал до колата, когато реших да се

върна, за да използвам тоалетната. Тя се намираше в задната част на кичозно

магазинче за сувенири до закусвалнята. Погледнах през прозореца и видях Сам да

Страница 90

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

се вмъква в кола, карана от бяла жена. Изглеждаше по-стара от него, на

четирийсет и нещо. Най-вероятно Айрис. На някои хора не им увира главата.

Родът Ръфин започна да се събира три дни преди Коледа. Мис Кали бе готвила цяла

седмица. На два пъти ме изпраща до зеленчуковия магазин за спешни покупки. Бързо

бях приет в семейството с пълни привилегии, най-важната от които бе правото да

ям когато и каквото си искам.

В тази къща животът на децата се бе въртял около родителите, братята и сестрите, Библията и кухненската маса. По празници на нея винаги имаше някаква прясна

гозба, а други две-три чакаха на котлона или във фурната. Съобщението Ореховият

пай е готов!" разпращаше въл-

225

ДЖОН ГРИЩАМ

ни от нетърпение из малката къща, на верандата и дори на улицата. Семейството се

събираше на масата, където Исо доста набързо благодареше за пореден път на Бога

за семейството си, за здравето и за храната, която се канеха да споделят"; после

паят се нарязваше на дебели парчета, слагаше се в чинии и се отнасяше във всички

посоки.

Съшият ритуал се прилагаше и за пая с тиква, за кокосовия пай, ягодовия сладкиш

и така нататък, и така нататък. А това бяха само леките закуски между солидните

хранения.

За разлика от майка си децата в семейство Ръфин не бяха ни най-малко пълни.

Скоро научих защо. Те се оплакваха, че вече не могат да се хранят така. Там, където живеели, храната била безвкусна и в голямата си част замразена и

произвеждана в заводски количества. Имало много чуждестранни ястия, които просто

не можели да смелят. Хората ядели на крак. Списъкът с оплакванията растеше ли, растеше.

Подозирах, че готвенето на мис Кали ги бе разглезило дотолкова, че нищо друго не

можеше да се сравни с него.

Карлота, която не бе омъжена и преподаваше урбанис-тика в Калифорнийския

университет, забавляваше всички с разказите си за последните шантави кулинарни

моди във въпросния щат. В момента всички били полудели по суровите храни -

обядът се състоял от чиния сурови моркови и сурова целина, които следвало да

бъдат преглътнати с малка чашка горещ билков чай.

Глория, която преподаваше италиански в ,Дюк", минаваше за най-голямата

късметлийка, тъй като бе останала на юг. Тя и мис Кали разменяха бележки по

различни рецепти за неща като царевичен хляб, заешка яхния и дори пролетно зеле.

Тези разговори често ставаха сериозни, мъжете се намесваха с мнения и наблюдения

и възникваха немалко спорове.

След един тричасов обяд Леон Леонардо ме покани да се поразходим. Той беше

вторият по възраст и имаше академично излъчване, което останалите успяваха да

из-

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

бегнат. Имаше брада, пушеше лула, носеше сако от туид с протъркани кръпки на

ръкавите и използваше речник, който трябва да бе упражнявал с часове. Обикаляхме

улиците на Клантьн в неговата кола. Разпитваше ме за Сам и аз му разказах

всичко. По мое мнение, колкото и да струваше то, за него беше твърде опасно да

идва в окръга.

Освен това ме разпитваше за Дани Паджит. Бях изпратил екземпляри от Таймс" на

всички членове на семейство Ръфин. В един от репортажите на Баги се наблягаше на

заплахите на Дани към съдебните заседатели. Бяхме отпечатали с по-черен шрифт

цитата Само да ме осъдите, ще ви гоня до дупка".

- Ще го пуснат ли някога от затвора? - попита Леон.

- Да - отвърнах неохотно аз.

- Кога?

- Никой не знае. Получи доживотен за убийството и

доживотен за изнасилването. И за двете минимумът е де

сет години, но чувам за разни странности на системата за

помилване в Мисисипи.

- Значи минимум двайсет години? - Бях убеден, че

мислеше за възрастта на майка си. Тя бе на петдесет и де

вет.

- Никой не знае със сигурност. При добро поведение

може да намалят минимума.

Той изглеждаше толкова объркан от новината, колкото бях и аз. В интерес на

истината никой свързан със съдебната или наказателната система не бе успял да

отговори на въпросите ми за присъдата на Дани. Темата за преждевременното

освобождаване в този щат беше истинско блато и аз се страхувах да нагазвам

твърде навътре в него.

Леон ми каза, че разпитал надълго и нашироко майка си за присъдата. По-точно

Страница 91

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

искал да знае дали е гласувала за доживотен затвор, или е искала смърт. Тя

отвърнала, че заседателите се заклели да пазят разискванията си в тайна.

- Ти какво знаеш? - попита ме той. .

Не знаех много. Мис Кали ми бе наметала доста явно,

226

227

ДЖОН ГРИШАМ

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

че не е съгласна с присъдата, но не бе казала нищо определено. През седмиците

след края на делото имаше истинска лавина от спекулации. Повечето от редовните

кибици в съдебната зала се бяха съгласили на теория, че трима или може би

четирима от заседателите са отказали да гласуват за смъртна присъда. Смяташе се, че мис Кали не е била сред тях.

- Дали хора на Паджит са ги накарали? - попита Леон.

Плъзгахме се по дългата сенчеста алея пред клантънската

гимназия.

- Така се говори - отвърнах аз. - Но никой не знае със

сигурност. Последната смъртна присъда за бял обвиняем

в този окръг е отпреди четирийсет години.

Колата спря и двамата се загледахме в достолепните дъбови врати на училището.

- Значи най-сетне е интегрирано - рече Леон.

-Да-

- Не вярвах, че ще го доживея - усмихна се с голямо

задоволство той. - Навремето мечтаех да уча тук. Когато

бях малък, баща ми работеше в тази гимназия като разси-

лен, а аз идвах в събота, вървях из дългите коридори и

гледах колко хубаво е всичко. Разбирах защо не ме искат,

но никога не съм можел да го приема.

Нямах какво да добавя, затова само слушах. Той изглеждаше по-скоро тъжен,

отколкото огорчен.

Най-сетне потеглихме и пресякохме жп линията. Докато минавахме през негърския

квартал, бях удивен от множеството хубави автомобили с номера от други щати, паркирани нагъсто по улиците. Големи семейства седяха на верандите в мразовития

въздух; деца играеха по дворовете и улиците. Пристигаха нови коли с шарени

пакети до задните прозорци.

- Вкъщи" значи при мама. А всеки се прибира вкъщи

за Коледа.

Когато спряхме до дома на мис Кали, Леон ми благодари за приятелството ми с

майка му.

- Тя не спира да говори за теб - каза той.

- Какво ли не прави човек за един обяд - отвърнах аз

и двамата се разсмяхме. Когато стигнахме до портата, от

къщата се носеше нов аромат. Леон замръзна, пое дълбо

ко дъх и рече:

- Пай с тиква. - Ечасът на опита.

Всяко от седемте деца намери време да ми благодари за дружбата ми с мис Кали. Тя

споделяла живота си с много хора, имала многобройни близки приятели, но от осем

месеца насам особено ценяла времето, прекарано с мен.

Оставих ги късно следобед в навечерието на Коледа да се готвят за църква. След

това щяха да си разменят подаръци и да пеят. В къщата бяха отседнали повече от

двайсет души; не можех да си представя къде спят, но сто на сто никой не го беше

грижа.

Колкото и добре приет да се чувствах, все пак усещах, че по някое време трябва

да ги оставя. По-късно щеше да има прегръдки и сълзи, песни и разкази и макар да

бях поканен да прекарам с тях празника, имаше мигове, в които едно семейство

трябваше да остане само. Но какво знаех аз за семействата? Отидох до Мемфис, където родният ми дом не бе виждал коледна украса от десет години. Двамата с

баща ми вечеряхме в китайски ресторант недалеч от къщата. Докато преглъщах

безвкусната супа с тестени топчета, неволно си спомних за хаоса в кухнята на мис

Кали и прекрасните ястия във фурната й.

Баща ми полагаше големи усилия да демонстрира интерес към моя вестник. Надлежно

му изпращах по един брой всяка седмица, но след няколко минути дърдорене стана

ясно, че не е чел нито дума. Затова пък се тревожеше за някаква опасна връзка

между войната в Югоизточна Азия и пазара на облигации.

Хапнахме набързо и тръгнахме в различни посоки. За жалост никой от нас не се бе

сетил за подаръци.

На Коледа обядвах с Биби, която за разлика от баща ми се радваше да ме види.

Беше поканила три от овдовелите си синьокоси приятелки на шери и шунка и

петимата

Страница 92

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

228

229

бързо се понапихме. Аз ги забавлявах с исторш от окръг Форд - някои верни, други

поукрасени. Покрай Баги и Хари Рекс бях изучил разказваческото изкуство.

В три следобед всички потънахме в дрямка. Рано на другата сутрин отпратих

обратно за Клантън.

25

230

През един мразовит януарски ден някъде на площада прокънтяха изстрели. Аз седях

зад бюрото си и кротко печатах статия за мистър Ламар Фарлоу и неотдавнашното

завръщане на неговия десантен батальон в Чикаго, когато един куршум раздроби

стъклото на по-малко от шест метра от главата ми. Постната новинарска седмица

завърши моментално.

Моят куршум беше втори или трети от доста бърза серия. Какво ли не ми мина през

ума, докато се хвърлях на пода - Къде ми е пистолетът?", Дали Паджит не нападат

града", Дали пък не са ме погнали Дюран и синовете му?" Пролазих на четири крака

до куфарчето си, докато изстрелите продължаваха да раздират въздуха; сякаш

идваха от отсрещната страна на улицата, но в ужаса си не можех да преценя точно.

След като един улучи редакцията, останалите звучаха далеч по-силно.

Изпразних куфарчето си и чак тогава си спомних, че пистолетът е или в колата, или в апартамента ми. Бях невъоръжен и се чувствах като последния неспособен да

се защити слабак. Затова ли ме бяха обучавали Хари Рекс и Рейф?

От страх не смеех да мръдна. После си спомних, че Бас Плямпалото е в кабинета си

на долния етаж и като повечето истински мъже в Клантън има цял арсенал оръжия.

Държеше два пистолета в бюрото си и две ловни пушки на стената - току-виж, му се

приискало да притича и да от-стреля един елен в обедната почивка. Евентуалният

ми на-

231

ДЖОН ГРИШАМ

падател щеше да срещне твърдия отпор на моите служители. Или поне така се

надявах.

Изстрелите поспряха и хаос и панически викове завладяха улиците. Беше почти два

следобед; по това време центърът обичайно бе пълен с хора. Пропълзях под бюрото

си, както ме бяха учили да правя в случай на торнадо. Чух Плямпалото да крещи

някъде отдолу:

- Стойте по кабинетите си!

Представях си го как грабва ловната си пушка и кутия патрони и, горящ от

нетърпение, заема позиция до някоя врата. Неизвестният ненормалник не можеше да

избере по-неподходящо място да открие стрелба. Около площада на Клантьн имаше

хиляди оръжия. Всеки пикап имаше две пушки до прозореца и още една под

седалката. Тези хора все бързаха да се хванат за спусъка!

Не след дълго местните щяха да отвърнат на огъня. Тогава войната щеше да стане

наистина страшна.

После отново се разнесоха изстрели. Не се приближаваха към мен - или поне така

реших, докато се опитвах да нормализирам дишането си и да обмисля ситуацията.

Секундите се нижеха, а аз осъзнах, че всъщност не нападат мен. Просто случайно

прозорецът ми се бе оказал наблизо. Разнесоха се сирени, после още изстрели и

още викове. Какво, по дяволите, ставаше!

Долу иззвъня телефон и някой побърза да го вдигне.

- Уили! Добре ли си? - изкрещя Плямпалото изпод

стълбището.

-Да!

- На покрива на съда има снайперист!

- Страхотно!

- Пази се!

- Не се притеснявай!

Поотпуснах се малко и се показах точно колкото да стигна до телефона. Обадих се

в дома на Уайли Мийк, но той вече бе тръгнал към нас. После пропълзях до

остъклената врата и я отворих. Очевидно това привлече вниманието на снайпериста.

Той разби стъклото на метър над

232

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

мен и то се посипа отгоре ми като пороен дъжд. Проснах се по корем и спрях да

дишам - както ми се стори, цял час. Изстрелите не секваха. Явно някой беше доста

разстроен за нещо си.

Осем изстрела, и то по-гръмки, тъй като бях навън. Петнайсетсекундна пауза за

презареждане и после още осем. Чух как се троши стъкло, как куршуми отскачат от

тухлени стени, а други куршуми сцепват дървени стълбове. Някъде посред цялата

тази врява гласовете замлъкнаха.

Страница 93

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

Когато отново се осмелих да се раздвижа, внимателно катурнах един от люлеещите

се столове и пропълзях зад него. Бачконът бе опасан с парапет от ковано желязо, който заедно със стола ми служеше за прикритие и защита. Не съм сигурен защо се

чувствах длъжен да се примъкна по-близо до снайпериста, но все пак бях на

двайсет и четири години и собственик на вестник и смятах да напиша голям

репортаж за този драматичен епизод. Имах нужда от подробности.

Когато най-сетне надникнах през стола и парапета, видях снайпериста. Съдът имаше

странно сплескан свод, върху който се намираше малък купол с четири прозореца.

Снайперистът се бе настанил там и когато го видях за пръв път, той надничаше над

перваза на един от прозорците. Имаше черно лице и бяла коса, от което съвсем се

смразих. Имахме си работа с психопат от класа.

Той се зае да презарежда и когато беше готов, се надигна леко и започна да

стреля съвсем напосоки. Изглежда, нямаше риза, което при тази ситуация бе още

по-странно, тъй като температурата беше един градус под нулата, а следобед се

очакваше лек сняг. Аз зъзнех, при все че бях облечен с красив вълнен костюм от

Митло.

Гърдите му бяха бели на черни ивици, малко като на зебра. Снайперистът беше бял, нашарен с черна боя.

Движението беше замряло. Градската полиция бе блокирала улиците и ченгетата

притичваха насам-натам, приклякваха ниско и се криеха зад колите си. Тук-там ня-

233

ДЖОН ГРИШАМ

кой надничаше от витрините да огледа обстановката, а после отново изчезваше.

Изстрелите спряха, снайперистът се сниши и се изгуби за малко. Трима

помощник-ше-рифи се затичаха по тротоара и влязоха в сградата на съда. Минаха

няколко дълги минути.

Уайли Мийк изкачи на няколко скока стъпалата до кабинета ми и скоро стоеше до

мен. Дишаше толкова тежко, че се чудех дали не е спринтирал чак от

извънградската си

къща.

- Улучил ни е! - прошепна той, сякаш снайперистът

можеше да ни чуе. Разглеждаше строшеното стъкло.

- На два пъти - отвърнах аз и кимнах към счупените

прозорци.

- Къде е? - попита той, докато нагласяше обектива на

фотоапарата си.

- На купола - посочих аз. - Внимавай. Когато отворих

тази врата, той стреля по нея.

- Видя ли го?

- Мъж, бял на черни ивици.

- Колко съм ги виждал такива...

- Не си надигай главата.

Няколко минути стояхме приклекнали и свити. Навън се защураха още ченгета;

оставяха впечатлението, че се радват, че имат работа, но нямат никаква представа

какво ь

да правят.

- Има ли пострадали? - попита Уайли, внезапно при

теснен да не е изпуснал някакво кръвопролитие.

- Аз пък откъде да знам?

Последваха още изстрели, много бързи и стряскащи. Надникнахме и го видяхме да се

подава до раменете и да стреля напосоки. Уайли настрои обектива на фокус и

започна да снима.

Баги и момчетата бяха в адвоквасната на третия етаж, не точно под купола, но и

не далеч от него. Всъщност вероятно те бяха най-близо до снайпериста, когато той

започна стрелковата си тренировка. След като стрелбата бе възобновена за девети

или десети път, те очевидно се из-

234

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

плашиха още повече и убедени в предстоящата си гибел, решиха да поемат нещата в

свои ръце. Някак си успяха да отворят упорития прозорец на малкото си

скривалище. Гледахме как един електрически кабел излетя навън и падна почти до

земята, която се намираше на дванайсет метра под тях. После се подаде десният

крак на Баги и се прехвърли през тухления перваз. Пълното тяло се заиз-мъква

през отвора. Както можеше да се очаква, Баги бе настоял да мине пръв.

- О, боже - рече Уайли с известно злорадство и вдигна фотоапарата си. - Пияни са

като талпи.

Стискайки електрическия кабел с цялата си решителност, Баги скочи от прозореца и

започна да се спуска към безопасността. Не беше ясно каква е стратегията му. Не

пускаше кабела нито за миг; ръцете му бяха замръзнали малко над главата.

Страница 94

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

Очевидно в адвоквасната бе останал още много кабел и приятелите му трябваше да

го спуснат надолу.

Докато ръцете му се вдигаха все по-нависоко над главата, панталоните му ставаха

все по-къси. Скоро те стигаха малко под коляното, оставяйки голямо парче бледа

кожа над събраните на глезените черни чорапи. Баги обаче не се притесняваше за

външността си - преди, по време или след инцидента със снайпериста.

Стрелбата спря и известно време Баги просто си висеше и се въртеше бавно край

сградата на около метър под прозореца. Виждах как вътре Мейджър стиска яростно

кабела. Проблемът бе, че той имаше само един крак и се притеснявах, че няма да

издържи дълго. Зад него виждах два силуета - вероятно Уобъл Такет и Чик Елиът, обичайната тайфа за покер.

Уайли започна да се смее - тих, сподавен смях, който разтърсваше цялото му тяло.

При всяко затишие в стрелбата градът си поемаше въз-Дух, оглеждаше се и се

надяваше, че всичко е свършило. А всеки нов залп ни стряскаше повече от

предишния.

Прокънтяха два изстрела. Баги се люшна, сякаш бе

235

ДЖОН ГРИШАМ

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

улучен - макар че в действителност нямаше начин снайперистът дори да го види - и

очевидно рязкото движение претовари крака на Мейджър. Той падна, кабелът се

измъкна и Баги с крясък се стовари като чувал с въглища върху лехата с чимшири, посадени от Дъщерите на Конфедерацията. Чимширите поеха удара и като трамплин

изхвърлиха Баги на тротоара, където той тупна като пъпеш и се превърна в

единствената жертва на целия епизод.

В далечината се разнесе смях.

Без капчица милост Уайли запечата целия спектакъл. Фотографиите щяха да се

предават тайно из Клантьн години наред.

Баги продължаваше да лежи неподвижно.

- Не пипайте копелето - чух да крещи някакъв поли

цай.

- Пияните и Господ ги пази - заяви Уайли, след като

успя да си поеме дъх.

Най-накрая Баги се надигна на четири крака. Бавно и мъчително той пропълзя като

блъснато от камион куче до спасилите живота му чимшири и там зачака да премине

бурята.

През три врати от Чайната бе спряла полицейска кола. Снайперистът изстреля един

ред към нея и когато резервоарът се взриви, всички забравихме за Баги. Още

по-напечено стана, когато изпод колата се разнесе гъст дим и видяхме пламъци.

Снайперистът намери това за забавно и в продължение на няколко минути се целеше

само в коли. Мислех, че моят спитфайър ще е неустоим, но може би беше твърде

малък за него.

Но когато отвърнаха на стрелбата му, снайперистът изгуби самообладание. Двама от

хората на шерифа се бяха разположили по покривите и щом откриха огън по купола

снайперистът се сниши и престана да стреля.

- Улучих го! - изкрещя единият от помощниците н

шериф Коули.

Почакахме двайсет минути; пълна тишина. Старите обувки и черните чорапи на Баги

се подаваха изпод чим-

236

шира, но останалото бе скрито. От време на време Мейджър поглеждаше надолу с

чаша в ръка и викаше нещо към Баги, за чието състояние не знаехме нищо.

Към съда притичаха още ченгета. Ние се поотпуснахме и седнахме в люлеещите се

столове, но не можехме да свалим очи от купола. Плямпалото, Маргарет и Харди

дойдоха при нас на балкона. Бяха наблюдавали спускането на Баги от прозореца.

Само Маргарет бе загрижена за евентуалните му наранявания.

Полицейската кола горя дотогава, докато не се появи пожарна да я облее с вода.

Вратите на съда се отвориха и някои от служителите излязоха и запушиха нервно.

Двама помощник-шерифи успяха да измъкнат Баги от чимшира. Той едва стъпваше и

очевидно изпитваше големи болки. Натовариха го в една патрулна кола и го

отведоха.

После видяхме един помощник-шериф в купола и градът отново бе в безопасност. Ние

петимата се завтекохме към съда, където се изсипа и половин Клантън.

Третият етаж беше отцепен. Съдът не заседаваше, така че шериф Коули ни насочи

към залата, където ни обеща да ни разясни накратко положението. На влизане видях

един помощник-шериф да придружава по коридора Мейджър, Чик Елиът и Уобъл Такет.

Бяха видимо пияни и се смееха толкова силно, че едва стояха на крака.

Уайли слезе долу да поразучи. Скоро щяха да изнесат тялото на снайпериста и той

искаше да го снима. Бяла коса, черно лице, ивици боя - имаше много въпроси.

Страница 95

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

Очевидно стрелците бяха пропуснали целта си. Снайперистът бе идентифициран като

Ханк Хутън - местния адвокат, помагал на Ърни Гадис в обвинението срещу Да-ни

Паджит. Сега той бе задържан, но невредим.

Когато шериф Коули съобщи новината в съдебната зала, всички бяхме шокирани и

озадачени. И бездруго нервите ни бяха доста изопнати, но новината ни дойде

твърде много.

237

ДЖОН ГРИШАМ

- Мистър Хутън бе намерен на малкото стълбище, ко

ето води към купола - рече Коули, но аз бях твърде заше

метен, за да си водя бележки. - Не оказа съпротива при

ареста и сега е задържан.

- С какво беше облечен? - попита някой.

- С нищо.

- Нищо?

- Абсолютно. По лицето и ръцете му имаше нещо по

добно на вакса за обувки, но иначе беше гол като новоро

дено.

- Какви оръжия имаше? - попитах аз.

- Намерихме две далекобойни пушки, засега друга ин

формация не мога да ви дам.

- Каза ли нещо?

- Нито дума.

Уайли докладва, че увили Ханк в някакви чаршафи и го натикали на задната седалка

на полицейската кола. Направил няколко снимки, но не бе твърде оптимистично

настроен.

- Около него имаше дузина ченгета - оправда се той.

Отидохме в болницата да видим как е Баги. Жена му

беше нощна смяна в спешното отделение. Някой й се бе обадил, събудил и извикал в

болницата, така че я намерихме в лошо настроение.

- Само една счупена ръка - каза тя, очевидно разоча

рована от липсата на нещо по-сериозно. - Тук-там охлузе

но и одраскано. Какво е направил този глупак?

Погледнах към Уайли, а той погледна към мен.

- Пиян ли беше? - попита тя. Баги винаги беше пиян.

- Не знам - отвърнах аз. - Падна през прозореца на съ

да.

- Господи боже. Пиян е бил.

Разказах накратко за бягството на Баги, като се опитвах да го изкарам едва ли не

героично сред цялата тази стрелба.

- Третият етаж значи? - попита тя.

- Да.

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

- Значи той е играл покер, пил уиски и скочил през

прозореца на третия етаж.

- В общи линии да - не можа да се сдържи Уайли.

- Не точно - възразих аз, но тя вече се отдалечаваше.

Когато най-сетне се върнахме в стаята му, Баги вече

хъркаше. Лекарствата се бяха смесили с уискито и той изглеждаше като изпаднал в

кома.

- После ще съжалява, че се е събудил - прошепна Уай

ли.

И беше прав. Легендата за Отскачащия Баги бе повтаряна безброй пъти през

следващите години. Уобъл Такет се кълнеше, че Чик Елиът пръв пуснал кабела, а

Чик твърдеше, че здравият крак на Мейджър поддал пръв и предизвикал верижна

реакция. Градът лесно заключи, че независимо от поредността тримата идиоти в

адвоквасната нарочно бяха пуснали Баги в чимшира.

Два дни по-късно Ханк Хутън бе изпратен в щатската клиника за душевноболни в

Уитфийлд, където остана няколко години. Отначало бе задържан за опит за убийство

на половин Клантън, но после обвиненията бяха свалени. Бил казал на Ърни Гадае, че не стрелял по никого конкретно и не искал да нарани никого, просто бил

разстроен от липсата на смъртна присъда за Дани Паджит.

След време в Клантън се разчу, че диагнозата му е тежка шизофрения. Луд за

връзване", заключиха хората по улиците.

Никой в историята на града не бе губил разсъдъка си толкова зрелищно.

238

239

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

Р.5. Наистина ли този нещастник си е свалил дрехите и гърмял по половината град?

Страница 96

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

Ама че образи имате

там!

Година след като закупих вестника, изпратих на Биби чек за 55 000 долара -

заетата сума плюс десет процента лихва. Тя не бе споменала за лихвата, когато ми

даваше парите, нито пък бяхме подписвали някакво споразумение. Десет процента

беше малко височко и аз се надявах това да я подтикне да ми върне чека. Изпратих

писмото, затаих дъх, следях пощата си и наистина седмица по-късно получих писмо

от Мемфис:

Скъпи Уилям,

Връщам ти чека, тъй като не го очаквах и засега нямам нужда от него. Ако по

някаква малко вероятна причина в бъдеще ми потрябват пари, ще обсъдим този

въпрос тогава. Предложението ти да върнеш заема ме трогна със своята почтеност.

Постигнатото от теб за една година е извор на голяма гордост за мен и аз с

удоволствие разказвам на приятелките си за твоите успехи като издател и редактор

на вестника. Трябва да призная колко се тревожех за теб, когато се върна от

Сиракюс. Нямаше нито цел, нито идея какво да правиш, а косата ти беше твърде

дълга. Ти обаче опроверга съмненията ми и на това отгоре подстрига косата си

макар и недостатъчно и започна да се обличаш и държиш като истински джентълмен.

Ти си всичко, което имам, Уилям. Обичам те с цялото

си сърце. Моля те, пиши ми по-често.

С обич, Биби 240

Първият съпруг на Биби починал от някаква екзотична болест през 1924 г. Тогава

тя се омъжила за разведен търговец на памук, от когото имала едно дете -

горкичката ми майка. Вторият съпруг, моят дядо, умрял през 1938 г. и й оставил

доста прилично състояние. Тя спряла да се омъжва и през последните трийсетина

години броеше парите си, играеше бридж и пътуваше. Като неин единствен внук аз

трябваше да я наследя, макар да нямах представа от размерите на богатството й.

Ако Биби искаше повече писма от мен, определено щеше да ги получи.

Доволен, аз скъсах чека, отидох до банката и заех още 50 000 долара от Стан

Аткавидж. Харди бе намерил малко използвана машина за офсетов печат в Атланта и

аз я купих за 180 000 долара. Изхвърлихме старата бракма и преминахме в двайсети

век. Таймс" изглеждаше съвсем другояче - неразмазан шрифт, качествени фотографии

и по-добър дизайн. Тиражът ни бе стигнал шест хиляди и аз предвиждах стабилен, доходоносен растеж. Изборите през 1971 г. определено спомогнаха за това.

Бях удивен колко много хора кандидатстваха за обществени постове в Мисисипи.

Всеки окръг бе разделен на пет района, а всеки район си избираше районен

полицай, който носеше значка, пистолет и каквато униформа успееше да си събере; ако можеше да си го позволи - а районните полицаи винаги можеха, - той си

слагаше специална лампа на колата и имаше правото да арестува всекиго по всяко

време за всяко възможно провинение. Не се изискваше никакво обучение. Никакво

образование. Не отговаряше нито пред шерифа, нито пред началника на полицията, а

само пред гласоподавателите на всеки чети-

241

ДЖОН ГРИШАМ

ри години. На теория работата му бе да връчва призовки, но веднъж избрани,

повечето районни полицаи не можеха да се удържат да не препашат пистолет и да

започнат да се оглеждат за потенциални арестанти.

Колкото повече актове за пътнотранспортни произшествия съставяше един районен

полицай, толкова повече пари получаваше. Работата беше на половин работен ден с

нищожна заплата, но поне един от петимата полицаи във всеки окръг се опитваше да

се издържа от нея. Тъкмо той създаваше най-големите неприятности.

Всеки район избираше и мирови съдия - служител без всякакво юридическо

образование, поне през 1971 г. Всъщност за тази работа не се изискваше никакво

образование. И никакъв опит. Само гласове. Този човек съдеше всички довлечени от

районния полицай и отношенията между двамата бяха близки и подозрителни. Ако

шофьор от друг щат попаднеше в ръцете на полицай от окръг Форд, при мировия

съдия рядко го чакаше справедливост.

Всеки окръг имаше петима надзорници, петима малки крале, които държаха

същинската власт. За своите поддръжници те настилаха пътища, поправяха

канализацията и раздаваха чакъл. За враговете си не правеха почти нищо. Всички

окръжни постановления се издаваха от Съвета на надзорниците.

Всеки окръг избираше шериф, данъчен инспектор, данъчен експерт, секретар в

канцлерския съд и следовател. Селските окръзи имаха общи представители в щатския

Конгрес. Освен това през 1971 г. човек можеше да се кандидатира за началник на

управление Пътища", Услуги" и Селското стопанство", щатски ковчежник, щатски

оди-тор, щатски прокурор, заместник-губернатор и губернатор.

Намирах това за абсурдна и тромава система, докато кандидатите за въпросните

длъжности не почнаха да плащат за реклами в Таймс". В края на януари един

особено неприятен полицай от Четвърти район известен още като Четирите пердаха", Страница 97

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

имаше единайсет конкуренти. Пове-

242

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

чето от тези нещастници пристигаха в редакцията с обяви", написани на ръка от

съпругите им върху лист от тетрадка. Аз търпеливо ги изчитах, редактирах,

разшифровах и превеждах на нормален език. После вземах парите им и пусках

техните възвания, повечето от които започваха или със След месеци молитви...", или с Много хора ме молеха да се кандидатирам...".

Към края на февруари в окръга не се говореше за друго освен за предстоящите

избори през август. Шериф Коу-ли имаше двама конкуренти, а още двама заплашваха

да се кандидатират. Крайният срок за подаване на документи беше през юни, а

Коули още не се бе регистрирал. Това предизвика подозрения, че може и да не се

кандидатира.

Когато ставаше въпрос за местни избори, всичко предизвикваше подозрения и

разгорещени обсъждания.

Мис Кали се придържаше към старомодното схващане, че яденето в ресторанти е

пилеене на пари и следователно греховно. Нейният списък с потенциални грехове бе

по-дълъг от този на повечето хора и особено от моя. Поне шест месеца ми трябваха

да я убедя да дойде при Клод за обяд в четвъртък. Обяснявах й, че ако платя, няма да пилеем нейните пари. Тогава тя няма да бъде виновна за нищо, а за мен

още едно прегрешение не беше чудо голямо. Яденето в ресторант щеше да бъде

най-безобидният грях в списъка ми.

Не се притеснявах да ме видят в центъра на Клантън с чернокожа жена. Не ми

пукаше какво приказват хората. Не се притеснявах да бъда единственият бял при

Клод. Затова пък се тревожех - и то дотолкова, че едва не се въздържах от идеята

си - как ще вмъкна и измъкна мис Кали от моя спитфайър. Колата не беше

предвидена за едри пътници като нея.

Двамата с Исо имаха стар буик, който навремето бе събирал осем деца. Макар и

наддала четирийсет килограма, мис Кали все още можеше да се пъхне на предната

седалка.

243

ДЖОН ГРИШАМ

Не можеше да отслабне. Високото кръвно и холестеро-лът й сериозно тревожеха

децата й. Тя бе шейсетгодишна и още здрава, но проблемите бяха неизбежни.

Излязохме на улицата и тя погледна колата ми. Беше ветровит мартенски ден,

канеше се да вали и аз бях спуснал гюрука. В това положение колата ми изглеждаше

още по-малка.

- Не знам дали ще стане тая работа - обяви тя. Тряб

ваха ми шест месеца да я докарам дотук; и дума не може

ше да става да се връщаме. Отворих й вратата и мис Кали

се приближи изключително предпазливо.

- Някакви предложения? - попита тя.

- Да, опитайте първо да седнете и после да приберете

всичко останало.

В крайна сметка успяхме и когато запалих двигателя, двамата бяхме рамо до рамо.

- Ама и вие белите карате едни коли - рече тя толко

ва изплашено, сякаш за пръв път летеше с малък само

лет. Дадох газ и отпратихме със смях сред разпръскан

чакъл.

Паркирах пред редакцията и й помогнах да излезе от колата. Влизането беше далеч

по-лесно. Вътре я предста- . вих на Маргарет Райт и Дейви Бас Плямпалото и я

разведох из стаите. Тя искаше да види офсетовата машина, защото с нея вестникът

изглеждаше много по-добре.

- Кой ви е коректор? - попита тя.

- Вие - отвърнах аз. Според нея правехме по три

грешки на седмица; все още получавах списъка по време

на всеки обяд в четвъртък.

Разходихме се по площада и най-сетне стигнахме до ресторанта за чернокожи до

химическото чистене. Клод беше в този бизнес от много години и предлагаше

най-добрата храна в града. Нямаше нужда от менюта, защото всички ядяха каквото

сготвеше през въпросния ден. В сряда имаше риба, в четвъртък - скара, но през

останалото време човек не знаеше какво ще му сервират, освен ако Клод не му

кажеше. Той ни посрещна с мръсна престилка

244

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

и ни посочи една маса до прозореца. Ресторантът беше полупразен и ние

привлякохме няколко любопитни погледа.

Колкото и да бе странно, мис Кали не познаваше Клод. Мислех, че всички чернокожи

в Клантън все отнякъде се познават, но моята приятелка ме увери в противното.

Страница 98

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

Клод живеел извън града и за него се носел ужасният слух, че не ходи на църква.

Тя лично не държала да се запознава с него. Преди години присъствали на едно и

също погребение, но не били разговаряли.

Аз ги представих един на друг и когато свърза името с лицето й, Клод каза:

- О, семейство Ръфин. Всички до един лекари.

- Доктори на науките - поправи го мис Кали.

Клод бе гръмогласен и безцеремонен, вземаше пари за храната си и не ходеше на

църква, така че мис Кали не го хареса от самото начало. Той разбра намека, не се

впечатли особено и отиде да крещи на някого в кухнята. Една сервитьорка ни

донесе леден чай и царевичен хляб, но мис Кали не одобри нито едното, нито

другото. Чаят бил слаб и почти без захар, а царевичните хлебчета били безсолни и

поднесени на стайна температура, което било непростимо.

- Това е ресторант, мис Кали - казах тихо аз. - Защо

не се отпуснете?

- Опитвам се.

- Сериозно? Как ще ни се услади храната, ако вие се

мръщите на всичко?

- Хубава папийонка.

- Благодаря.

Никой не бе по-доволен от промяната в гардероба ми от мис Кали. Както ми обясни

тя, негрите обичали да се контят и следели модата. Все още наричаше себе си

не-гърка".

В годините след появата на движението за граждански права и повдигнатите от него

въпроси беше трудно да прецениш как точно да наречеш чернокожите. По-старите и

245

ДЖОН ГРИШАМ

по-издигнати хора като мис Кали предпочитаха думата негри". Малко под тях на

социалната стълбица бяха цветнокожите".

Макар да не бях чувал мис Кали да използва тази дума, не бе необичайно

по-заможните негри да наричат най-изпадналите представители на своята раса

чернилки".

За да не се оплета във всички тези етикети и класи, аз се придържах строго към

безопасното чернокожи". Хората от моята страна на линията имаха цял речник по

въпроса, в по-голямата си част не особено ласкателен.

В този момент аз бях единственият белокож" в ресторанта, но това не притесняваше

никого.

- Какво ще ядете? - провикна се иззад бара Клод. На една черна дъска се

предлагаха тексаско чили, пържено пиле и свински пържоли. Мис Кали знаеше, че

пилето и пържолите няма да струват, така че и двамата поръчахме чили.

Получих градинарски доклад. Особено добре вървели листните зеленчуци. Двамата с

Исо се канели да садят летните култури. Фермерският алманах" предричал умерено

топло лято със средно количество валежи - същото като всяка година - и тя с

нетърпение чакаше топлото време и обедите на верандата, където си им беше

мястото. Заразпитвах я за Алберто, най-големия й син, и половин час по-късно тя

завърши с най-малкия, Сам. Той се бил върнал в Милуоки, живеел при Роберто, работел и ходел на вечерно училище. Всички деца и внуци били добре.

Искаше да обсъдим горкия мистър Ханк Хутън". Тя го помнеше от процеса, макар той

да не бе говорил на заседателите. Аз й разказах последните новини. Сега живеел в

изолатор за душевноболни, където щял да остане известно време.

Ресторантът се напълни бързо. Клод мина с куп чинии край нас и подвикна: Щом сте

свършили, хайде, вървете си." Мис Кали се престори на обидена, но Клод бе прочут

с навика си да пъди клиентите веднага щом опразнят чиниите си. В петък, когато

идваха и бели клиенти и ресто-

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

рантьт бе претъпкан, той слагаше на масата часовник и обявяваше на висок глас: Имате двайсет минути."

Мис Кали се правеше на възмутена от всичко - от самата идея, от ресторанта, от

евтината покривка, от Клод, от цените, тълпите и какво ли не още. Но това беше

само преструвка. Всъщност тайничко й харесваше да бъде поканена на ресторант от

добре облечен бял младеж. Това не се бе случвало на нито една от нейните

приятелки.

Когато се върнахме в нейния квартал и аз внимателно я заизмъквах от колата, тя

бръкна в чантата си и извади листче хартия. Тази седмица имахме само две грешки; странно, но и двете бяха в обявите, а с тях се занимаваше Маргарет.

Изпратих я до дома й.

- Признайте, че не беше чак толкова лошо - казах аз.

- Хареса ми. Благодаря. Ще дойдете ли другия четвър

тък? - Тя ми задаваше един и същи въпрос всяка седмица.

И получаваше един и същи отговор.

Страница 99

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

-

246

247

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

По обяд на четвърти юли температурата беше 38 градуса и въздухът ми се струваше

още по-влажен. Начело на парада бе кметът, макар още да не се кандидатираше за

нищо. Щатските и местните избори бяха през 1971 г. Президентската надпревара

беше през 1972 г. Съдии се избираха през 1973 г. Общинските избори бяха през

1974 г. Хората в Мисисипи обичаха гласуването почти колкото

футбола.

Кметът седеше на задната седалка на корвет 62 и хвърляше бонбони на децата, които се тълпяха по тротоарите около площада. Зад него имаше два училищни

оркестъра, от Клантън и от Карауей, бойскаути, клоуни на вело-сипедчета, нова

пожарна кола, дузина украсени платформи, конен отряд, ветерани от всички войни

през последния век, колекция лъскави нови коли от представителя на Форд" и три

реставрирани трактора Джон Диър". Заседател 8, мистър Мо Тийл Трактора, караше

един от тях. Краят на парада бе охраняван от колона коли на градската и на

окръжната полиция, излъскани до съвършенство.

Наблюдавах всичко това от балкона на третия етаж на Осигурителна банка. Стан

Аткавидж организираше там ежегодни празненства. Тъй като вече дължах на банката

доста сериозна сума, бях поканен да пия лимонада и да наблюдавам шествието.

По причини, които никой не можеше да си спомни, за речите отговаряха

ротарианците. Те бяха паркирали дълга плоска платформа до стража на

Конфедерацията и я бяха

248

украсили с бали слама и червени, бели и сини знаменца. Когато парадът свърши, хората наобиколиха платформата и зачакаха нетърпеливо. Дори едно старомодно

публично обесване не би привлякло по-любопитна публика.

Мистър Мървин Бийте, президент на Ротарианския клуб, застана зад микрофона и

поздрави всички. Молитвата бе задължителна част от всяко обществено мероприятие

в Клантън и в новия дух на десегрегацията той бе поканил преподобния Тьрстън

Смол, свещеника на мис Кали, да даде подобаващо начало. Според Стан тази година

в центъра имало значително повече чернокожи.

При такова множество преподобният Смол не можеше да се ограничи с няколко думи.

Той помоли Бога да благослови всичко и всички поне по два пъти. По стълбовете

около съда висяха високоговорители и гласът му ехтеше из целия център.

Първият кандидат беше Тими Джо Бълок - притеснителен младеж от Четирите

пердаха", който искаше да стане районен полицай. Прекоси платформата страхливо, като че стъпвайте по мостик, а микрофонът и тълпата пред него едва не го

доведоха до припадък. Успя да измънка името си и бръкна в едно джобче, където

намери речта си. Не беше особено добър четец, но за двайсет много дълги минути

успя да коментира престъпността, неотдавнашното дело за убийство и снайпериста.

Не обичал убийците и бил твърдо против снайперистите. Щял да се стреми да ни

пази и от едните, и от другите.

Краят на речта му бе посрещнат с доста вяли аплодисменти. И все пак Тими Бълок

поне се яви. От двайсет и двама кандидати за районни полицаи в петте района само

седем намериха куража да застанат пред гражданите. Когато най-сетне приключихме

с тях и с мировите съдии, ,Уци Гейтс и селяците" посвириха малко южняшки

блу-грас. Почивката ни дойде добре.

По моравата пред съда се предлагаха храна и безалкохолни. Членовете на клуб

Лайънс" раздаваха резени сту-Дена диня. Дамите от градинарския клуб продаваха

дома-

249

ДЖОН ГРИШАМ

тен сладолед. Младежите от местната християнска организация печаха ребърца.

Хората се тълпяха под старите дъбове и се криеха от слънцето.

Маки Дон Коули се кандидатира за шериф в края на май- Имаше трима опоненти, най-популярният от които -Т.Р. Мередит - бе от градската полиция на Клантън.

Когато мистър Бийте обяви, че ще говорят кандидатите за ше-рифския пост,

гласоподавателите оставиха сенките и наобиколиха платформата.

Фрек Осуалд се кандидатираше за четвърти път. Предишните три бе завършил

последен в надпреварата; сега отново изглеждаше обречен, но пък му беше забавно.

Той це харесваше президента Никсън и сипеше критики към външната му политика, особено по отношение на Китай. Публиката слушаше, но изглеждаше малко объркана.

Трайс Макнат участваше в изборите за втори път. Той започна изказването си с

думите На мен пък не ми пука за шибания Китай". Беше смешно, но глупаво.

Псуването на публично място, и то в присъствието на дами, можеше да му струва

много гласове. Трайс бе възмутен от начина, по който системата коткала

престъпниците. Той бе против всеки опит да се построи нов окръжен арест - чисто

Страница 100

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

разхищение на парите на данъкоплатците! Трайс искаше тежки присъди и повече

затвори, дори окови и каторжен труд. За пръв път чувах да се говори за нов

арест. Цитирайки убийството на Рода Каселоу и буйствата на Ханк Хутън, Трайс

описа престъпността в окръга като напълно неконтролируема. Хората имали нужда от

нов шериф, който да гони престъпниците, а не да се сприятелява

с тях.

- Дайте да разчистим този окръг - повтаряше той.

Тълпата бе с него.

Т.Р. Мередит беше стар ветеран на реда и законността. Той бе ужасен оратор, но

пък според Стан беше роднина с половината окръг. Стан ги разбираше тези неща -

родееше се с другата половина.

- Мередит ще спечели с хиляда гласа на втория тур -

250

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

предрече той. Думите му предизвикаха спор сред другите гости.

Маки Дон беше последен. Той заемаше шерифския пост от 1943 г. и искаше още само

един мандат.

- От двайсет години така разправя - рече Стан.

Коули говореше прочувствено за своя опит, своя окръг и хората в него. Когато

завърши, аплодисментите бяха учтиви, но не особено окуражителни.

Двама джентълмени се състезаваха за длъжността данъчен инспектор, категорично

най-непопулярният пост в окръга. Докато говореха, тълпата отново се разпръсна в

посока към сладоледа и дините. Аз тръгнах към кантората на Хари Рекс, пред която

се вихреше друго празненство.

Речите продължиха цял следобед. Беше лятото на 1971 г. и вече поне петдесет

хиляди млади американци бяха убити във Виетнам. Подобно събиране на хора във

всяка друга част на страната би се превърнало в яростен антивое-нен протест.

Политиците щяха да бъдат изтикани от платформата. Щяха да се горят знамена и

повиквателни.

Но на този Четвърти юли Виетнам не беше дори споменат.

В Сиракюс намирах за много забавно да участвам в студентски митинги и антивоенни

шествия, но в дълбокия Юг не бяха и чували за такива неща. Войната си беше

война; всички истински патриоти бяха длъжни да я подкрепят. Ние възпирахме

комунизма; хшштата, радикалите и пацифистите от Севера просто се страхуваха да

воюват.

Купих си ягодов сладолед от дамите градинарки и докато се разхождах край

сградата на съда, чух някакъв шум. Неизвестен шегаджия бе провесил от

адвоквасната на третия етаж чучело на Баги. Сламената фигура висеше с ръце над

главата - също като истинския Баги - и носеше на гърдите си надпис Съгс". За да

стане ясна шегата на всички, от джобовете на панталоните стърчеше по една празна

бутилка Джак Даниълс".

Този ден не бях виждал Баги; нямаше и да го видя. По-

251

ДЖОН ГРИШАМ

късно той заяви, че не знае нищо за инцидента. Както можеше да се очаква, Уайли

бе успял да направи множество фотографии на чучелото.

- Тео е тук! - изкрещя някой и това развълнува тълпата. Тео Мортън бе

дългогодишният сенатор на нашия щат. Неговият район покриваше части от четири

окръга и макар да живееше в Болдуин, жена му беше от Клантън. Той притежаваше

две частни клиники и едно гробище, а освен това се бе прославил, оцелявайки след

цели три самолетни катастрофи. Във всеки случай вече не пилотира-ше. Тео беше

колоритна личност - прям, саркастичен, извънредно забавен и напълно

непредсказуем оратор. Конкурентът му бе новоизпечен правист; говореше се, че се

гласял да става губернатор. Казваше се Уорън и направи грешката да нападне Тео

за някакъв съмнителен закон, който бил пробутай" на последната сесия на сената и

увеличил щатските субсидии за пациентите в частните

клиники.

Докато Уорън се ежеше, аз стоях в публиката и гледах как над лявото му рамо се

полюшва провесеният Съгс". Като начало Тео представи съпругата си Рекс Ела от

клантьнския род Мабри. Разказа за родителите й и техните родители, за чичовците

и за лелите й - и така, докато не спомена половината слушатели. Клантън бил

вторият му дом, неговият район, неговите хора, избирателите, чиито интереси

защитавал толкова усилено в Джаксън.

Речта му звучеше гладко, сладкодумие и непринудено. Пред мен беше майстор на

реториката.

Тео бе председател на Комисията по пътищата към щатския сенат и в продължение на

няколко минути се хвали колко шосета бил построил в Северен Мисисипи. На всяка

сесия неговият комитет разглеждал четиристотин отделни законопроекта.

Четиристотин! Четиристотин законови акта или постановления. Като председател той

Страница 101

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

бил отговорен за писането на законите. Това била работата на щатските сенатори.

Да пишат добри закони и да премахват лошите.

252

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

Младият му опонент току-що бил завършил право -наистина забележително

постижение. Самият Тео нямал възможност да учи в университета, защото като млад

трябвало да се бие с японците във Втората световна война. Във всеки случай

сегашният му противник очевидно не залягал особено над уроците. Иначе щял да си

вземе изпита за правоспособност още от първия опит.

Вместо това той бил скъсан, дами и господа".

Точно в този миг някой, застанал точно зад младия Уорън, се провикна с пълно

гърло:

- Мръсна лъжа!

Публиката изгледа Уорън така, като че бе изгубил разсъдъка си. Тео се обърна към

гласа и възкликна с недоумяващ тон:

- Лъжа ли?

Бръкна в джоба си и измъкна оттам сгънат лист хартия.

- Доказателствата са в мен! - извика той, стисна лис

та в единия му край и започна да го размахва. Без да про

чете нито дума от написаното на него, той продължи: -

Как е възможно да пишеш закони, когато не можеш дори

да си вземеш изпита? Двамата с мистър Уорън сме на рав

на нога - никой от нас не е взел изпита си за правоспособ

ност. Проблемът е, че зад неговия провал стоят три годи

ни университет!

Поддръжниците на Тео се заливаха от смях. Младият Уорън стоеше на мястото си, макар да му се искаше да потъне в земята.

Тео нямаше милост.

- Сигурно би познавал нашите щатски закони, ако бе следвал тук вместо в Тенеси!

Умееше да смазва съперника си. Веднъж бе посрамил противник, оставил амвона при

съмнителни обстоятелства. Вадейки някаква декларация" от джоба си, Тео се

позовал на доказателствата", че бившият свещеник въртял любов с жената на

дякона. Декларацията така и не била прочетена.

253

ДЖОН ГРИШАМ

Десетминутният лимит не означаваше нищо за Тео. Той го просрочи със серия

обещания да намали данъците и прахосничеството и да се погрижи убийците да

получават по-често смъртни присъди. Когато най-сетне наближи края на речта си, той благодари на слушателите за двайсетте години вярна подкрепа. Напомни ни, че

последните два пъти добрите жители на окръг Форд дали на него и Рекс Ела почти

осемдесет процента от гласовете си.

Аплодисментите бяха дълги и шумни и по някое време Уорън тихомълком се изниза.

Аз последвах примера му. Стигаха ми толкова речи и политици.

Четири седмици по-късно, към края на първия вторник на август, повечето от

същите хора се събраха около съда за преброяването на гласовете. Беше значително

по-хладно; температурата беше едва трийсет и три градуса при деветдесет и осем

процента влажност на въздуха.

Последните предизборни дни се бяха оказали мечтата на всеки репортер. Двама

кандидат мирови съдии се сбиха пред църква за чернокожи. Други двама политици се

съдиха за обида, клевета и разпространяване на фалшиви образци на бюлетини. Един

човек бе заловен да пише със спрей непристойни фрази върху един от билбордрвете

на Тео. Както се оказа след изборите, тази задача му била възложена от човек на

Тео, но въпреки това всички обвиняваха Уорън. Класически номер", твърдеше Баги.

Щатският прокурор бе помолен да разследва големия брой мъртви души в списъците

Така става по избори", обобщи въпроса Баги. Кулминацията беше в четвъртък, когато целият окръг отиде да гласува и да се наслаждава на любимото си

развлечение - местните избори.

Урните затвориха в шест и час по-късно площадът бе претъпкан и жужащ от

нетърпение. От целия окръг се стичаха хора, събираха се на групи край

кандидатите си и дори използваха плакати, за да маркират територията си. Мнозина

си носеха храна и напитки, а повечето мъкнеха

254

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

сгъваеми столчета, сякаш бяха дошли на бейзболен мач. Две огромни черни дъски

бяха поставени пред входа на съда за изписване на резултатите.

- Имаме резултати от Северен Карауей - обяви секре

тарката по микрофон, който сигурно се чуваше от пет ки

лометра разстояние. Празничното настроение изведнъж

бе сменено от напрегнато очакване.

Страница 102

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

- Северен Карауей винаги е пръв - отбеляза Баги.

Наближаваше осем и половина и почти се беше стъм-

нило. Седяхме на балкона пред моя кабинет и чакахме новините. Смятахме да

отложим отпечатването с двайсет и четири часа и да пуснем извънреден изборен

брой" в четвъртък. Мина доста време, докато секретарката прочете резултатите за

всеки един кандидат. Някъде по средата стигна и до надпреварата за шерифския

пост и няколко хиляди души затаиха дъх.

- Маки Дон Коули - осемдесет и четири гласа. Трайс

Макнат - двайсет и един. Мередит шейсет и два и Фрек

Осуалд единайсет. - Гръмки възгласи се разнесоха от края

на моравата, където се бяха настанили поддръжниците на

настоящия шериф.

- Коули винаги печели в Карауей - заяви Баги. - Оба

че ще се провали.

- Как така? - попитах аз. Бяхме чули едва първия от

двайсет и осемте резултата, а Баги вече предсказваше по

бедителите.

- Така. Щом Мередит печели толкова гласове в място,

където няма никакви поддръжници, значи на хората им е

дошло до гуша от Маки Дон. Чакай да видиш какво ще

стане в Клантън.

Бавно запристигаха резултатите от места, за които не бях и чувал: Плезънт Хил, Шейди Гроув, Клеби, Три Кор-нърс, Кловър Хил, Грийн Али, Посъм Ридж, Маси Мил, Калико Ридж. Уди Гейтс и селяците", които, изглежда, винаги бяха на линия, запълваха паузите с малко блуграс.

Семейство Паджит гласуваха в малък избирателен район, наречен Танцуващия поток".

Когато секретарката

255

ДЖОН ГРИШАМ

обяви резултатите и Коули получи 31 гласа, а останалите трима - 8, се разнесоха

освежаващи дюдюкания. Следваше Източен Клантън, най-големият район, където бях

гласувал и аз. Коули получи 285 гласа, Трайс 47, а когато обявиха 644-те гласа

на Мередит, тълпата направо полудя.

Баги ме грабна и ме замъкна да празнуваме с целия град. Коули бе изгубил още на

първия тур.

Когато разбраха съдбата си, победените си събраха нещата и се разотидоха заедно

с поддръжниците си. Около единайсет часа множеството значително оредя. След

полунощ излязох от редакцията и тръгнах да се разхождам по площада, попивайки

звуците и гледките на тази прекрасна традиция.

Гордеех се с града си. След едно жестоко убийство и последвалата го неясна

присъда бяхме успели да се окопитим и да покажем, че няма да търпим корупцията.

Гласовете срещу Коули бяха нашият начин да уязвим семейство Паджит. За втори път

през последните сто години те нямаше да контролират шерифа.

Т.Р. Мередит получи 61 от гласовете и отбеляза удивителна победа. Тео получи 82

и смаза съперника си. Ние отпечатахме осем хиляди броя от нашия изборен брой" и

ги продадохме до един. Аз станах убеден привърженик на редовното гласуване.

Най-добрата страна на демокрацията.

256

Седмица преди Деня на благодарността Клантън бе разтьрсен от новината, че един

негов син е загинал във Виетнам. Деветнайсетгодишният сержант Пит Муни бе пленен

в засада в централен Виетнам. Тялото му бе намерено няколко часа по-късно.

Не познавах семейство Муни, за разлика от Маргарет. Тя ми се обади да ми съобщи

новината и да поиска няколко дни отпуска. Години наред живеели на една улица със

семейство Муни. Синът й и Пит били приятели от детство.

Поразрових архивите и открих, че през 1966 г. бе загинал чернокожият Марвин Лий

Уокър, първата жертва на окръга във Виетнам. По онова време мистър Кодъл не се

бе вълнувал от тези въпроси и Таймс" бе отделил позорно малко внимание на

новината. На първа страница не бе споменато нищо. На трета страница имаше малка

дописка без снимка. В онези години Клантън нямаше представа къде се намира

Виетнам.

И тъй един младеж, който не бе могъл да си позволи по-добро образование, навярно

не можеше да гласува и по всяка вероятност не смееше да пие вода от чешмата пред

съда, бе убит в държава, която малко негови съграждани можеха да намерят на

картата. И това бе напълно в реда на нещата. С комунистите човек трябваше да се

бори навсякъде.

Маргарет тихо ми предаде нужната за статията информация. Пит бе завършил

клантънската гимназия през

257

ДЖОН ГРИШАМ

Страница 103

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

1970 г. Играл футбол и бейзбол, като и в двата спорта бе постигнал чудесни

резултати три поредни години. Бил добър ученик и смятал да работи две години, да

спести пари и да иде в колеж. Имал лошия късмет да попадне в първата категория

наборници и през декември 1970 г. получил повиквателна.

Според Маргарет - но това не можех да го отпечатам -Пит съвсем не искал да ходи

в армията. Двамата с баща му се карали по този въпрос седмици наред. Момчето

искало да отиде в Канада и да се измъкне от цялата тази каша. Бащата бил ужасен, че синът му ще се опозори като дезертьор. Доброто име на семейството щяло да

бъде опетнено. Нарекъл момчето страхливец. Мистър Муни бил служил в Корея и не

можел да търпи антивоенното движение. Мисис Муни се опитвала да ги с добри, но в

сърцето си също не искала да изпраща сина си да се бие за такава непопулярна

кауза. Най-сетне Пит склонил, а сега се завръщал в ковчег.

Погребението беше в Първа баптистка църква, която семейство Муни посещаваше от

години. Пит бе кръстен тук на единайсетгодишна възраст и това бе голяма утеха за

приятелите и роднините му. Сега той беше при Бога, макар да бе твърде млад за

това.

Седях при Маргарет и съпруга й. За пръв и последен път присъствах на

погребението на деветнайсетгодишен войник. Съсредоточавайки вниманието си върху

ковчега, почти успявах да се абстрахирам от плача и откъслечните ридания край

мен. Футболният треньор на Пит от гимназията прочете прочувствено слово, което

просълзи всички присъстващи, включително и мен.

Едва виждах гърба на мистър Муни, който седеше на първия ред. Каква ли

неизразима скръб изпитваше той!

След час службата свърши и се отправихме към клан-тънското гробище, където Пит

бе погребан с пълни военни почести. Когато тръбата засвири бойния сигнал,

покъртителният вик на майка му ме накара да потреперя. Жената се притискаше до

ковчега до последния момент.

258

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

Накрая баща му припадна и няколко дякони се заеха да го свестяват.

Каква безсмислена загуба, повтарях си аз, докато вървях сам по улиците на път за

редакцията. Все така сам същата нощ се проклинах за мълчанието и страхливостта

си. Та нали бях издател на вестник! Все едно дали смятах че я заслужавам или не, аз бях единственият с подобна позиция в града. Ако някой въпрос ме вълнуваше

силно имах пълното право и възможност да му посветя редакционна статия.

Гибелта на Пит Муни бе предшествана от смъртта на над петдесет хиляди негови

съотечественици, макар военните да увъртаха за точната цифра.

През 1969 г. президентът Никсън и неговият съветник по въпросите на националната

сигурност Хенри Кисин-джър решиха, че войната във Виетнам не може да бъде

спечелена - или по-скоро че Съединените щати няма повече да се опитват да я

спечелят. Само че не казаха на никого. Не спряха да набират войници. Вместо това

най-цинично се преструваха на уверени в успеха си.

От вземането на това решение до края на войната през 1973 г. бяха убити близо

осемнайсет хиляди войници, в това число и Пит Муни.

Пуснах редакционната си статия в долната половина на първа страница, под голяма

снимка на Пит Муни във военна униформа. Статията гласеше:

Смъртта на Пит Муни ни изправя пред един шокиращ въпрос: Какво правим във

Виетнам? " Даровит ученик, талантлив спортист с лидерски заложби, един от

най-добрите и най-умните в града ни, бе убит край никому неизвестна река в

страна, която едва ли ни засяга.

Официалната причина, повтаряна от двайсет години, е прословутата борба с

комунизма. По думите на

259

ДЖОН ГРИШАМ

бившия президент Линдън Джонсън всеки опит за неговото разпространение трябва да

бъде посрещнат с ...всички необходими действия за възпиране на по-на-гпатъшната

агресия ".

Корея, Виетнам. Сега към тях се прибавят Лаос и Камбоджа, макар президентът

Никсън да отрича това. А после къде? Нима очакват от нас да изпращаме синовете

си навсякъде по света, за да се бъркат е гражданските войни на други народи?

Когато французите бяха разбити през 1954 г., Виетнам бе разделен на две.

Северната част е бедна дър-укава, управлявана от комунист на име Хо Ши Мин. Ожен

Виетнам е бедна държава, ръководена от брутален диктатор на име Нго Дин Дием до

убийството МУ по време на преврата през 1963 г. Оттогава стра-лата е управлявана

от военните. Виетнам е в състояние на война от 1946 г., когато французите

започнаха обречения си опит да не допуснат навлизането на комунистите. Те

претърпяха драматичен провал и ние се втурнахме да им покажем как се водят

войни. Само че нашият провал бе по-страшен от техния, а ние дори не сме

свършили. Колко момчета като Пит Муни трябва да загинат, преди правителството да

Страница 104

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

остави Виетнам на мира? По колко още краища на света ще пратим войниците си да

се борят с комунизма?

Какво, по дяволите, търсим във Виетнам? Сега ние погребваме младите си войници, докато водещите войната политици търсят начин да се измъкнат.

Мнозина щяха да ме скастрят за грубия език, но какво ми пукаше? С любезни фрази

нямаше да отворя очите на слепите патриоти от окръг Форд. Преди обаче да

заприиж-дат писма и протести, аз намерих нов приятел.

Когато в четвъртък се върнах от обяда с мис Кали аг-нешка яхния до камината, в

кабинета ми чакаше Буба Крокет. Беше с джинси, ботуши, бархетна риза и дълга ко-

260

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

са. Представи ми се и благодари за редакционната статия. Имал да ми каже някои

неща и тъй като бях натъпкан като коледна пуйка, вдигнах крака на бюрото си и

дълго време го слушах.

Израснал в Клантън и завършил училище тук през 1966 г. Баща му притежавал

разсадник на два километра южно от града; родителите му били озеленители.

Получил повиквателната си през 1967 г. и през ум не му минало друго, освен да

хукне да се бори с комунистите. Поделението му било разпределено на юг точно

навреме за офанзивата Тет. Два дни по-късно изгубил трима от най-близките си

приятели.

Ужасът на войната не можел да бъде описан, макар Буба да бе достатъчно

красноречив за мен. Да гледаш горящи хора, които пищят за помощ, да се препъваш

в откъснати крайници, да влачиш трупове от бойното поле, да прекарваш дълги

часове без сън и храна и без амуниции, да виждаш как врагът пълзи нощем към теб.

През първите пет дни батальонът му изгубил петстотин души.

- След седмица знаех, че ще умра - каза ми със зачер

вени очи той. - Тогава станах наистина добър войник. До

там трябва да стигнеш, за да оцелееш.

На два пъти бил ранен - леки рани, които можели да бъдат лекувани в полевата

болница. Нищо, което би го върнало у дома. Разказваше колко вбесяващо е да водиш

война, която правителството не ти позволява да спечелиш.

- Ние бяхме по-добри войници от виетнамците - рече

той. - И оръжието ни далеч превъзхождаше тяхното. Ко

мандирите ни бяха изключителни, но онези глупаци във

Вашингтон не им даваха да се бият както трябва.

Буба познаваше семейство Муни и беше молил Пит да не заминава. Гледал

погребението отдалеч и псувал всички, които можел да види. Пък и мнозина, които

не можел.

- Тези идиоти тук още подкрепят войната, можеш ли

Да си представиш? Изтегляме се след повече от петдесет

хиляди жертви, а тия хора спорят с теб по улиците на

Клантън, че ставало въпрос за велика кауза.

261

ДЖОН ГРИШАМ

ме на битка. В полевите болници тъпчели пострадалите с най-силните възможни

обезболяващи и две седмици след раняването си Седрик се пристрастил към морфина.

По тяхно настояване разказах няколко студентски истории за наркотици, но бях

аматьор сред професионалисти. Не мисля, че преувеличаваха. Нищо чудно, че бяхме

загубили войната, след като всички са били дрогирани.

Изразиха възхищение от статията ми и възмущение, че са ги пратили да се бият.

Всеки от тримата бе по някакъв начин белязан; при Седрик беше най-видимо. Буба и

Да-ръл изпитваха тлееща ярост, едва сдържан гняв и желание да си го върнат на

някого, но на кого?

В хода на играта започнаха да си разказват страховити истории от бойното поле.

Бях чувал, че много войници отказват да говорят за преживяното. Тези тримата

нямаха нищо против. Смятаха, че има лечебен ефект.

Играели покер всеки четвъртък и щели да се радват да дойда отново. Когато ги

оставих към полунощ, те още пиеха, пушеха трева и говореха за Виетнам. На мен

толкова война ми стигаше за един ден.

264

Следващата седмица посветих цяла страница на разпалените от мен спорове около

войната. Пуснах общо седемнайсет писма до редакцията, от които само две

подкрепяха антивоенните ми настроения. Бях наречен комунист, либерал, предател, пършив северняк и - най-лошото - страхливец, който никога не е носил униформа.

Всяко писмо беше гордо подписано; тази седмица нямаше анонимни. Авторите бяха

вбесени патриоти, които ме мразеха и искаха целият окръг да го разбере.

И какво от това? Бях разбутал гнездо на оси и сега поне целият град обсъждаше

войната. Повечето бяха на едно мнение, но аз бях разпалил страстите.

Онези седемнайсет писма предизвикаха удивителна реакция. Група гимназисти ми се

Страница 105

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

притече на помощ с предадена на ръка партида собствени писания. Те бяха твърдо

против войната, не смятаха да се бият на фронта и освен това държаха да

отбележат, че авторите на повечето от публикуваните писма бяха твърде стари за

армията. Нашата кръв, а не вашата", гласеше любимата ми фраза.

Много от учениците цитираха конкретни писма и ги разбиваха на пух и прах. Беки

Дженкинс бе вбесена от твърдението на Робърт Ърл Хъф, че ...нашата нация е

съградена с кръвта на войниците ни. Войни е имало и винаги ще има".

Тя му отвръщаше следното: Войни ще има дотогава,

Докато невежи и алчни хора се опитват да налагат волята си."

265

ДЖОН ГРИШАМ

Кърк Уолъс се бе подразнил от доста обстойното описание на моята скромна особа, направено от мисис Мати Луиз Фъргюсън. В последния си абзац той пишеше: За

жалост мисис Фъргюсън не би могла да разпознае комунист, либерал, предател или

пършив северняк, дори да се изпречеха на пътя й. Животът й в Посъм Ридж я

предпазва от тях."

През следващата седмица посветих още една страница на получените от учениците

трийсет и едно писма. Освен това имаше три закъснели пратки от войнолюбците.

Публикувах и тях. В отговор пристигна нова партида писма и аз ги отпечатах до

едно.

Воювахме за войната на страниците на Таймс" до Коледа, когато всички изведнъж

сключиха примирие и се впуснаха да празнуват.

Мистър Макс Хокът почина на първи януари 1972 г. Рано сутринта Гилма почука на

прозореца на апартамента ми и в крайна сметка ме принуди да се довлека до

вратата. Бях спал по-малко от пет часа и имах нужда от цял ден здрав сън.

Всъщност може би два дни.

Влязох след нея в старата къща, където не бях стъпвал от месеци, и се удивих

колко е западнала междувременно. Но сега имаше по-спешни въпроси. Отидохме до

централното стълбище в салона, където към нас се присъедини Уилма. Тя вдигна

нагоре кривия си сбръчкан пръст и

каза:

- Ей там е. Първата врата вдясно. Веднъж вече ходихме тази сутрин.

Не можеха да качват стълбите повече от веднъж на ден. Наближаваха осемдесет и

скоро щяха да последват

Макс.

Той лежеше в голямо легло, завит до врата с мръсен бял чаршаф. Лицето му беше в

същия цвят. Постоях малко край него - колкото да се уверя, че не диша. За пръв

път трябваше да установявам смъртта, но този път нямаше

266

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

място за колебания - мистър Макс изглеждаше така, като че ли бе мъртъв от месец.

Слязох обратно по стълбите. Уилма и Гилма ме чакаха там, където ги бях оставил.

Погледнаха ме така, сякаш очакваха от мен по-различна диагноза.

- Боя се, че е мъртъв - казах аз.

- Знаем - отвърна Гилма.

- Кажете какво да правим - рече Уилма.

За пръв път се налагаше да се оправям с труп, но следващата стъпка изглеждаше

очевидна.

- Ами може би трябва да се обадим на мистър Мей-

гъргел от погребалното бюро - предложих аз.

- Нали ти казах - заяви Уилма на Гилма.

Те не помръднаха, така че аз отидох до телефона и се обадих на мистър Мейгъргел.

- Нова година е - заяви той. Очевидно го бях събудил.

- И все пак човекът е мъртъв - казах аз.

- Сигурен ли сте?

- Сигурен съм. Току-що го видях.

- Къде е?

- В леглото. Отишъл си е, без да се мъчи.

- Понякога тези старчоци спят много дълбоко.

Обърнах се с гръб към близначките, за да не ме слу

шат да споря доколко умрял е брат им.

- Не е заспал, мистър Мейгъргел. Мъртъв е.

- Ще дойда след час.

- Трябва ли да правим нещо друго? - попитах аз.

- Какво например?

- Не знам. Да се обадим в полицията може би?

- Убит ли е?

- Не.

- Защо тогава ще звъните в полицията?

Страница 106