Последния съдебен заседател - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Unknown (ч. 2)

пържоли!

Калия Ръфин ме посрещна до ниската портичка, която водеше към безупречно

поддържаната й морава. Беше пълна жена, широка в раменете и ханша, и стисна

ръката

ДЖОН ГРИШАМ

ми като мъж. Имаше сива коса и отглеждането на толкова деца си беше казало

думата, но когато се усмихнеше - а тя се усмихваше непрестанно, - Калия

озаряваше света с два реда блестящи, съвършени зъби. За първи път виждах

такива зъби.

- Толкова се радвам, че дойдохте - рече тя на средата

на павираната алея.

Аз също се радвах. Беше почти обяд. Както обикновено, още не бях хапнал нищо и

носещите се от верандата аромати ме замайваха.

- Прекрасна къща - казах аз, загледан в сградата. Бе

ше дървена, боядисана в искрящо бяло. Създаваше впе

чатлението, че някой постоянно я обикаля с четка и кофа.

Зелена веранда с ламаринен покрив опасваше цялата фа

сада.

- Благодаря ви. Имаме я от трийсет години.

Знаех, че повечето къщи в негърския квартал са собственост на бели богаташи, живеещи от другата страна на жп линията. Да притежаваш дома си бе необичайно

постижение за едно чернокожо семейство през 1970 г.

- Кой ви е градинарят? - попитах аз, като спрях да по

мириша една жълта роза. Навсякъде имаше цветя - по

край алеята, покрай верандата, в двата края на двора им.

- Моя милост - засмя се тя и зъбите й блеснаха на

слънцето.

Изкачихме трите стъпала и се озовахме на верандата, където ни чакаше тя -

трапезата! Малката маса до парапета бе сложена за двама души - бяла памучна

покривка, бели салфетки, цветя във вазата, голяма кана студен чай и поне пет

покрити купи.

- Чакате ли някого? - попитах аз.

- Не, ще бъдем само двамата. Исо може да намине по-

късно.

- Тук има достатъчно храна за цяла армия. - Вдишах

дълбоко и стомахът ме присви в очакване.

- Дайте да хапнем, преди да е изстинало - рече тя.

Сдържайки нетърпението си, аз отидох небрежно до

Страница 26

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

масата и издърпах един стол за нея. Тя беше очарована от джентълменските ми

обноски. Седнах насреща й, готов да съборя капаците и да нападна първата

попаднала ми купа, когато тя хвана ръцете ми и наведе глава. После започна да се

моли.

Молитвата беше дълга. Калия благодари на Бога за всичко хубаво, включително и за

мен, нейния нов приятел". Молеше се за болните и за онези, които можели да се

разболеят. Молеше се за дъжд и слънце, за здраве, търпение и скромност и макар

вече да се притеснявах храната да не изстине, бях хипнотизирай от гласа й.

Говореше бавно, влагайки смисъл във всяка дума. Имаше перфектна дикция, отнасяше

се еднакво към всяка съгласна, почиташе всяка точка и запетайка. Почвах да се

чудя дали не сънувам. Никога не бях чувал такава реч от местен цветнокож, нито

пък впрочем от тукашен бял.

Отново погледнах към Калия. Тя разговаряше със своя бог и лицето й бе напълно

щастливо. За няколко секунди направо забравих за храната. Калия стискаше ръцете

ми, докато се молеше на Всевишния с красноречие, което можеше да се дължи само

на дългогодишна практика. Цитираше Библията, и то със сигурност версията на крал

Джеймс, и беше малко странно да чуя от нея думи, отдавна излезли от активна

употреба. Тя обаче знаеше точно какво прави. В ръцете на тази толкова свята жена

се чувствах по-близо до Бога от когато и да било.

Не можех да си представя такава дълга молитва на маса с осем деца. И все пак

нещо ми подсказваше, че когато Калия Ръфин се молеше, всички стояха мирно.

Най-сетне тя завърши със замах, с дълго излияние, в което успя да поиска прошка

за греховете си, каквито вероятно почти нямаше, и за моите, за които беше

по-добре да не говорим.

След това Калия пусна ръцете ми и започна да сваля капаците от купите. Първата

бе препълнена със свински пържоли, удавени в сос, който между многото си

съставки съдържаше лук и чушки. Вдигна се още пара и аз изпи-

та желание да ям с ръце. Във втората имаше поръсена със зелен пипер царевица, още гореща от фурната. Имаше варена бамя, която Калия предпочитала пред

пържената, тъй като гледала да не яде много мазно. Била научена да панира и

пържи всичко, от доматите до туршията, но сега си Давала сметка, че това не е

дотам здравословно. Има-ще бял боб, също така непаниран и непържен, а приготвен

с шунка и бекон. Следваше чинийка червени доматчета, поръсени с пипер и зехтин.

Както ми обясни, тя била сред малкото готвачки в града, които използвали зехтин.

Слушах внимателно всяка дума, докато тя се грижеше голямата ми чиния да е

напълнена догоре.

Един от синовете й изпращал хубав зехтин от Милуо-ки, защото в Клантьн не били и

чували за такова нещо.

Извини се, задето доматите били купени от магазин; нейните още били на корена и

нямало да узреят до лятото. Царевицата, бамята и бобът били отгледани в

собствената й градина и консервирани миналия август. Всъщност единственият

пресен" зеленчук бил келовото зеле, или ,,пролетното зеле", както го наричаше

тя.

В центъра на масата бе скрита голяма черна тава. Кадия дръпна салфетката и откри

поне два килограма горещ царевичен хляб. Отчупи огромен къшей, постави го в

средата на чинията ми и каза:

- Това ще ви дойде добре като начало. Никога не бях виждал толкова храна пред

себе си. Пирът започна.

Опитвах се да ям бавно, но беше невъзможно. Бях пристигнал с празен стомах и

съперничещите си аромати, красиво подредената маса, многословната молитва и

внимателното описание на всяко ястие ми отвориха вълчи апетит. Аз се тъпчех, а

Калия говореше и за двама ни.

Повечето неща на масата били от градината й. Двамата с Исо отглеждали четири

вида домати, бял боб, зелен боб, грах, краставици, патладжан, тиквички, зеле, синап, ряпа, бял и червен кромид, червени картофи, моркови, цвекло, царевица, зелени чушки, пъпеши, два вида дини и

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

още няколко неща, които в момента не можела да си спомни. Свинските пържоли били

изпратени от брат й, който още притежавал старата семейна ферма на село. Всяка

зима колел по две прасета за тях и те зареждали фризера си. В замяна го

снабдявали с пресни зеленчуци.

- Не използваме химикали - каза тя, като ме гледаше

как се тъпча. - Всичко е природосъобразно.

Личеше си по вкуса.

- Но е консервирано, нали разбирате - за зимата. Ще

бъде по-вкусно през лятото, когато ядем зеленчуците са

Страница 27

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

мо няколко часа след като ги откъснем. Нали ще ни госту

вате и тогава, мистър Трейнър?

Изръмжах с пълна уста, кимнах и някак си успях да покажа, че бих й гостувал

винаги когато пожелае.

- Искате ли да видите градината ми? - попита Калия.

Отново кимнах с препълнена уста.

- Отлично. Тя е зад къщата. Ще ви откъсна малко ма

руля и зелен лук. Много хубави са станали.

- Чудесно - успях да произнеса аз.

- Предполагам, че неженен мъж като вас има голяма

нужда от помощ.

- Откъде знаете, че не съм женен? - Отпих глътка чай.

Можеше да мине за десерт, толкова захар имаше в него.

- Хората ви обсъждат. Говори се това-онова. В Клан

тьн всичко се разчува, и то от двете страни на линията.

- Какво друго сте чули?

- Да видим. Квартирант сте на семейство Хокът. Идва

те от север.

- От Мемфис.

- Толкова отдалеч?

- Само на час път оттук.

- Шегувам се. Една от дъщерите ми завърши колеж

там.

Исках да задам много въпроси за децата й, но не бях готов да си водя бележки. И

двете ми ръце бяха заети с храненето. По едно време се обърнах към нея с мис

Калия" вместо с мис Ръфин".

- Викайте ми Кали - рече тя. - Мис Кали" върши работа.

Това беше един от първите навици, които усвоих в Клантън: да наричам всички дами

мис", независимо от възрастта им. Ако новите ми познати бяха на годинки, наричах

ги по фамилия - мис Браун, мисУебстьр и прочие. Към по-младите се обръщах на

малко име - мис Марта, мис Сара и така нататък. Този маниер беше знак за

галант-ност и добро възпитание и тъй като аз нямах нито едното, нито другото, намирах за важно да усвоя колкото се може повече местни обичаи.

- Откъде идва името Калия"?

- Италианско е - отвърна тя, сякаш това обясняваше

всичко.

Похапна малко боб. Аз се захванах с една свинска пържола. После попитах:

- Италианско ли?

- Да, италианският е първият ми език. Дълга история,

както повечето впрочем. Наистина ли се опитаха да под

палят редакцията ви?

- Да - отвърнах аз. Чудех се дали наистина съм чул та

зи чернокожа дама от селската част на Мисисипи да казва,

че първият й език е италианският.

- И са нападнали мистър Мише?

- Да, нападнаха го.

-Кои?

- Още не знаем. Шериф Коули разследва случая. - Ня

мах търпение да чуя мнението й за нашия шериф. Меж

дувременно си отчупих още един крайшник от царевичния

хляб. Скоро по брадичката ми потече масло.

- Той е шериф доста отдавна, не мислите ли?

Сигурен бях, че знае точната година, през която Маки

Дон си бе купил този пост.

- Какво мислите за него? - попитах аз.

Тя отпи от чая си и се замисли. Мис Кали не бързаше с отговорите, особено когато

говореше за други хора.

- От тази страна на линията за добър шериф минава

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

онзи, който държи комарджиите, контрабандистите и сводниците далеч от

останалите. В това отношение мистър Коули се справя добре.

- Мога ли да ви попитам нещо?

- Разбира се. Нали сте репортер.

- Говорите изключително ясно и правилно. Какво об

разование сте получили? - Неудобен въпрос в едно об

щество, където десетилетия наред не бяха държали на об

разованието. През 1970 г. в Мисисипи все още нямаше об

Страница 28

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

ществени детски градини и задължително училищно обу

чение.

Тя се разсмя и разкри всичките си блестящи зъби.

- Завършила съм девети клас, мистър Трейнър.

- Девети клас?

- Да, но моят случай беше по-особен. Имах прекрасен

учител. Това е друга дълга история.

Започвах да осъзнавам, че щяха да минат месеци, а може би и години, преди да чуя

всички обещани от мис Кали прекрасни истории. Може би щеше да ми ги разкаже на

верандата по време на нашите ежеседмични банкети.

- Да я запазим за после - рече тя. - Как е мистър Ко-

дъл?

- Не е добре. Не излиза от къщи.

- Свестен човек. Винаги ще бъде скъп на чернокожите

в този град. Показа такава смелост.

Помислих си, че смелостта" на Спот беше по-скоро свързана с увеличаването на

броя на некролозите, отколкото с вярата му в равенството и справедливостта. От

друга страна, бях разбрал колко важно е за чернокожите да умрат достойно -

ритуалът на бдението, който често продължаваше цяла седмица; безкрайните

погребални служби с отворени ковчези и потоци сълзи; километричните процесии и

накрая последното прочувствено сбогом на гробището. Когато Спот бе предоставил

така дръзко страницата си за некролози на чернокожите, бе станал герой в

негърския квартал.

- Свестен човек наистина - казах аз и се пресегнах за

трета пържола. Коремът започваше да ме боли, но на масата имаше още толкова

много храна!

- Сигурна съм, че се гордее с вашите некролози - ре

че Калия с топла усмивка.

- Благодаря. Още се уча.

- Вие също сте смел човек, мистър Трейнър.

- Бихте ли ме наричали Уили? Аз съм само на двайсет

и три.

- Предпочитам мистър Трейнър". - С това въпросът

беше приключен. Щяха да минат четири години, преди тя

да се отпусне и да се обърне към мен на малко име.

- Не се страхувате от семейство Паджит - обяви тя.

Това се казваше новина.

- Такава ми е работата - отвърнах аз.

- Мислите ли, че пак ще се опитат да ви сплашат?

- Вероятно. Свикнали са да получават каквото искат.

Те са жестоки и безскрупулни, но пресата трябва да си ос

тане свободна. - Кого заблуждавах? Още една бомба или

нападение, и щях да духна към Мемфис преди зазоряване.

Мис Калия спря да се храни и обърна очи към улицата. Не гледаше нищо конкретно.

Беше потънала в размисъл. Аз, разбира се, продължавах да се тъпча.

- Горките деца. Да видят майка си в това състояние -

каза накрая тя.

Вилицата ми замръзна във въздуха. Избърсах устата си, поех си дълбоко дъх и

оставих храната да се слегне за миг. Всеки можеше да си представи кошмара на

това престъпление и дни наред в Клантьн не се шушукаше за друго. Както винаги

става, слуховете набираха инерция, различни версии се измисляха, повтаряха и

отново разкрасяваха. Интересно какво ли се говореше из негърския квартал.

- По телефона ми казахте, че четете Таймс" от петде

сет години - едва не се оригнах аз.

- Така е.

- Помните ли по-брутално престъпление?

- Не. Те винаги са си седели на острова. Дори негрите

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

им не мърдат оттам, произвеждат уиски, занимават се с вуду, всякакви глупости.

- Вуду ли?

- Да, хората от тази страна на линията го знаят. От

край време всички стоят настрана от негрите на Паджит.

- Дали хората от тази страна на линията смятат, че Да

ни Паджит е изнасилил и убил Рода?

- Поне онези, които четат вестника ви.

Едва ли съзнаваше колко ме жегнаха думите й.

- Просто съобщаваме фактите - отвърнах самодовол

Страница 29

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

но аз. - Момчето беше арестувано. Към него са отправе

ни обвинения. Сега е в затвора и чака процеса.

- Не съществува ли презумпция за невинност?

Отново трепване от моята страна на масата.

- Разбира се.

- Струва ли ви се честно да използвате снимка, на ко

ято той е с белезници и с кръв по ризата? - Бях поразен от

чувството й за справедливост. Защо тя или който и да би

ло чернокож в този окръг ще се вълнува дали отношение

то към Дани Паджит е безпристрастно? Малцина се инте

ресуваха дали полицията и пресата се отнасят справедли

во към цветнокожите обвиняеми.

- Дани Паджит пристигна в затвора с кръв по ризата.

Да не би ние да сме я сложили там? - Никой от нас не из

питваше удоволствие от този малък спор. Отпих от чая,

но ми бе трудно да преглътна. Коремът ми щеше да се

пръсне.

Тя ми хвърли една от своите особени усмивки и най-невъзмутимо попита:

- Какво ще кажете за малко десерт? Опекла съм бана

нов пудинг.

Не можех да й откажа. От друга страна, не можех да побера нито хапка повече.

Трябваше да намеря компромис.

- Нека изчакаме малко, да дадем на храната възмож

ност да се слегне.

- Тогава пийнете малко чай - каза тя и веднага доля ча-

ДЖОН ГРИШАМ

та ми. Едва дишах, така че се облегнах максимално на-гзад и реших да действам

като журналист. Мис Кали, която бе яла далеч по-малко от мен, довършваше порция

ба- "

мя.

Според Баги Сам Ръфин бил първият чернокож ученик, записан в училище за бели в

Клантън. Това се случило през 1964 г., когато Сам бил седмокласник, и на никого

не му било лесно. Особено на Сам. Баги ме предупреди, че мис Кали може да откаже

да говори за най-малкото си дете. Имаше заповед за неговия арест и той бе

напуснал района.

Отначало мис Кали не искаше да засягаме тази тема. През 1963 г. съдът

постановил, че училищата за бели не могат да отказват достъп на чернокожи

ученици. Принудителната интеграция била още далеч в бъдещето. Сам бил

най-малкото й дете и когато двамата с Исо взели решение да го запишат в училище

за бели, те се надявали към тях да се присъединят много негърски семейства. Това

не се случило и в продължение на две години Сам бил единственият чернокож ученик

в гимназията на Клантън. Бил тормозен и бит, но бързо се научил да използва

юмруците си и с времето го оставили на мира. Умолявал родителите си да го върнат

в негьрското училище, но те държали на своето дори след като Сам минал в торните

класове. Все си казвали, че нещата ще се оправят. Борбата срещу сегрегацията се

водела из целия Юг и чернокожите непрекъснато слушали обещания, че

постановлението по делото Браун срещу Комисията по образованието" ще

бъде изпълнено.

- Трудно ми е да повярвам, че вече сме седемдесета година, а училищата още са

сегрегирани - рече мис Кали. Из целия Юг федерални дела и решения на Апелативния

съд преодоляваха съпротивата на белите, но както обикновено щатът Мисисипи бе

решил да се бори докрай. Повечето ми бели познати в Клантън бяха убедени, че

техните училища никога няма да бъдат интегрирани. Като се-верняк от Мемфис аз

можех да видя очевидното.

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

- Съжалявате ли, че изпратихте Сам в училище за бе

ли?

- И да, и не. Някой трябваше да намери смелост. Бо

леше ни, като знаехме колко е нещастен, но отстоявахме

позициите си и не можехме да отстъпим.

- Как е той днес?

- Сам е друга история, мистър Трейнър. По-късно мо

же да поговорим за него, а може би не. Нали искахте да

видите градината ми?

Беше по-скоро заповед, отколкото покана. Тръгнах след нея през къщата, през един

тесен коридор, украсен с десетки поставени в рамка фотографии на деца и внуци. И

вътре всичко бе изпипано както на двора. От кухнята се излизаше на задната

Страница 30

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

веранда, под която се простираше райската градина - чак до оградата. Всяка педя

земя беше използвана.

Приличаше на пощенска картичка с прекрасни цветове, спретнати редове зеленчуци и

лози и тесни утъпкани пътеки, от които Кали и Исо се грижеха за пищните дарове

на земята си.

- Какво правите с всичката тази храна? - попитах уди

вен аз.

- Една част ядем, малка част продаваме, повечето гле

даме да раздадем. Тук никой не остава гладен. - В този мо

мент коремът ме болеше както никога досега. Не можех

да си представя какво значи глад. Тръгнах след нея из гра

дината, движейки се бавно по пътеките, докато тя ми соче

ше ту лехата с подправките, ту пъпешите или всички вкус

ни плодове и зеленчуци, за които двамата с Исо полагаха

такива грижи. Казваше по нещо за всяко растение, вклю

чително за поникналите тук-там плевели, които изскубва

ше едва ли не ядно и хвърляше към лозите. За нея беше

невъзможно да прекоси градината, без да обръща внима

ние на подробностите. Провери за насекоми, уби една от

вратителна гъсеница в лехата с доматите, огледа за плеве

ли и си отбеляза наум задачи за Исо. Спокойната разход

ка правеше чудеса за храносмилателната ми система.

ДЖОН ГРИШАМ

Ето откъде идва храната, казах аз на невежия си ум. Какво можех да очаквам от

себе си? Бях градско дете. Никога досега не бях виждал зеленчукова градина. Имах

много въпроси, но до един бяха банални, така че си замълчах.

Мис Кали огледа едно царевично стъбло и не бе доволна от видяното. Откъсна

шушулка зелен боб, счупи я на две, изследва я като учен и предпазливо изрази

мнението, че й трябва много повече слънце. После видя туфа плевели и заяви, че

Исо ще бъде изпратен да ги изскубне още щом се прибере вкъщи. Не завиждах на

Исо.

Три часа по-късно напуснах дома на семейство Ръфин, натъпкан до пръсване с

бананов пудинг. Освен това носех торбичка с пролетно зеле", което не знаех какво

да правя, а също и безценни бележки за статията ми. Имах и покана да се върна

следващия четвъртък за още един обяд. И най-накрая разполагах със списък на

всички грешки, които мис Кали бе открила в тазседмичния брой на Таймс". Почти

всички бяха типографски или правописни - общо дванайсет на брой. При Спот

средният им брой бил около двайсет. Сега излизали около десет. Открай време

имала навик да ги брои. Някои хора обичат да решават кръстословици - бе казала

тя. - Аз пък обичам да търся грешки." Трудно можех да не го приема лично. Тя

определено не искаше да критикува никого. Зарекох се да стана далеч

по-ентусиазиран коректор.

Тръгнах си с чувството, че съм .започнал ново и благотворно приятелство.

Отново пуснахме голяма снимка на първа страница. Този път това беше снимка на

бомбата, направена отУай-ли преди намесата на полицията. Заглавието над нея

крещеше: Бомба в редакцията на Таймс"!"

Статията започваше с Пистън и неговото неочаквано откритие. Включих всеки

детайл, който можех да докажа, а също и някои други. Никакъв коментар от

началника на полицията, само няколко не особено съдържателни изречения от шериф

Коули. Завършихме с резюме от заключенията на щатската лаборатория по

криминалистика и с предположението, че евентуалната детонация на бомбата би

нанесла големи щети на сградите от южната страна на площада.

Въпреки всичките ми молби Уайли не ми разреши да поместя снимка на насиненото му

лице. В долната част на първа страница пуснах заглавието Фотограф на Таймс"

нападнат у дома си". И този път не спестих нито един детайл, макар Уайли да

настояваше да му позволя да редактира материала.

И в двата случая без заобикалки направих връзка между престъпленията и доста

ясно намекнах, че властите и по-специално шериф Коули не правят почти нищо, за

да предотвратят по-нататъшни заплахи. Не споменах семейство Паджит, но и нямаше

нужда. Всички в окръга знаеха, че те тормозят мен и моя вестник.

Спот беше твърде мързелив, за да пише редакционни статии. Докато работех за

него, написа само една. Някакъв конгресмен от Орегон бе внесъл налудничав

законо-

ДЖОН ГРИШАМ

проект, засягащ изсичането на секвоите - повече или по-малко сечене, не ставаше

много ясно. Това разстрои Спот. В продължение на две седмици той се поти над

Страница 31

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

редакционната статия и най-сетне пусна тирада от две хиляди думи. За всеки

читател с гимназиално образование беше ясно, че статията е писана с химикалка в

едната ръка и речник в другата. Първият абзац съдържаше повече шестсричкови

думи, отколкото някой бе чувал през целия си живот, така че изобщо не можеше да

се чете. Липсата на отклик от страна на общността бе шокирала Спот. Той очакваше

потоп от съчувствени писма, но малцина от неговите читатели бяха преживели

потопа извадени от Уебстьр" думи.

Най-сетне три седмици по-късно под входната врата на нашата редакция бе

подпъхната написана на ръка бележка. Тя гласеше следното:

Уважаеми господин редакторе, съжалявам, че сте толкова притеснен за секвоите, каквито в Мисисипи не растат. Нали ще ни уведомите, ако Конгресът тръгне да

закача смърчовината?

Нямаше подпис, но Спот все пак я публикува. Слава богу, поне някой му беше

обърнал внимание. По-късно Баги ми каза, че бележката била написана от негов

приятел по чашка в съда.

Моята редакционна статия започна така: Свободната и неограничавана преса е важно

условие за справедливото демократично управление".

Без празнословия и поучения в рамките на четири абзаца изтъкнах важността на

енергичната разследваща журналистика не само за окръга, а и за всяка малка

общност. След това обещах, че никакви заплахи няма да попречат на Таймс" да

отразява престъпленията в региона, били те изнасилвания, убийства или действия

на корумпирани служители.

Статията бе дръзка, предизвикателна и абсолютно блестяща. Хората бяха на моя

страна. Вестник Таймс"

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

срещу семейство Паджит и техния шериф. Бяхме заели твърда позиция срещу група

престъпници и колкото и опасни да бяха те, очевидно не успяваха да ме сплашат.

Все си казвах, че трябва да бъда смел, но всъщност нямах друг избор. Какво

можеше да направи вестникът ми? Да игнорира убийството на Рода Каселоу? Да не

споменава за Дани Паджит?

Редакционната статия въодушеви служителите ми. Маргарет каза, че такива неща я

карали да се гордее с работата си в Таймс". Уайли, чиито рани не бяха съвсем

заздравели, почна да носи пистолет и да се държи наперено.

- Дай им да се разберат, малкият - възкликна той.

Само Баги беше скептичен.

- Търсиш си белята - отбеляза той.

А мис Кали отново ме нарече смел. Обядът следващия четвъртък продължи само два

часа и включваше и Исо. Този път започнах да си водя бележки за тяхното

семейство. Нещо повече, мис Кали бе намерила само три грешки в тазседмичното

издание.

В ранния петъчен следобед седях сам в редакцията, когато някой влетя шумно на

долния етаж и затрополи по стълбите. Блъсна вратата ми без едно добър ден" и

пъхна ръце в джобовете на панталоните си. Изглеждаше ми смътно познат; бяхме се

виждали някъде по площада.

- Имаш ли нещо такова, момче? - изръмжа той, като

измъкна дясната си ръка и моментално смрази сърцето и

дробовете ми. После плъзна лъскавия пистолет по бюро

то, сякаш бе връзка ключове. Оръжието се завъртя бързо

за няколко секунди, преди да спре точно пред мен; слава

богу, дулото сочеше към прозореца.

Гостът се наведе през бюрото и протегна огромната си ръка:

- Хари Рекс Вонър, на твоите услуги.

Бях твърде сащисай, за да кажа или направя нещо, йо

ДЖОН ГРИШАМ

след малко възвърнах учтивостта си със смущаващо слабо ръкостискане. Все още не

свалях очи от пистолета.

- Смит иУесън" 38-ми калибър, шест патрона. Жестоко оръжие. Ти имаш ли си?

Поклатих глава. Дори от името ме полазваха тръпки. В левия ъгъл на устата му бе

затъкната неугледна черна пура. Изглеждаше така, сякаш висеше там по цял ден, разпадайки се бавно като топка тютюн за дъвчене. Нямаше дим, защото не беше

запалена. Гостът тръшна масивното си тяло на един кожен стол с очевидното

намерение да остане няколко часа.

- Знаеш ли, ти си едно смахнато копеле. - Не говореше, а по-скоро ръмжеше.

Спомних си името му. Беше местен адвокат, описан преди време от Баги като

най-безскрупулния специалист по бракоразводни дела в окръга. Имаше едра глава с

месесто лице и къса коса, която стърчеше във всички посоки като разхвърляна от

вятъра слама. Старият му бежов костюм бе смачкан и мърляв и показваше на целия

Страница 32

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

свят, че на Хари Рекс не му пука за нищо.

- Какво да правя с него? - попитах аз, сочейки писто

лета.

- Първо го зареждаш, ще ти дам малко патрони, после

го мушкаш в джоба и го носиш навсякъде и когато някой

от бандитите на Паджит ти изскочи от храстите, му свет

ваш един между очите. - За повече нагледност Хари Рекс

изстреля показалеца си във въздуха и го заби между веж

дите си.

- Не е зареден.

- Естествено, че не е. Разбираш ли нещо от пистоле

ти?

- Страхувам се, че не.

- Ами не е зле да се научиш, като гледам как я караш.

- Толкова ли е зле?

- Веднъж имах един клиент - май беше преди десет

години, - чиято жена току прескачала до бардака да спече

ли по някой долар. Човекът работел извън страната, все

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

отсъствал и нямал представа какви ги върши тя. Най-сет-не научил. Бардакът бил

на семейство Паджит и един от тях доста си падал по младата дама. - Кой знае как

пурата си стоеше в устата му, подскачайки нагоре-надолу по време на разказа. -

Клиентът ми беше съкрушен и искаше да се лее кръв. Е, получи си я. Една нощ те

го хванаха и го пребиха от бой.

- Кои те?

- Със сигурност или Паджит, или някой от техните на

емници.

- Наемници ли?

- Да, за тях работят всякакви главорези. Чупят крака,

хвърлят бомби, крадат коли и убиват хора.

Той остави последните думи да увиснат във въздуха и погледна дали ще трепна.

Създаваше впечатлението на човек, който може да ти разказва история след

история, без да се тревожи излишно за тяхната правдивост. Хари Рекс имаше лукава

усмивка и пламъче в очите, което хвърляше сериозни съмнения върху истинността на

думите му.

- Разбира се, никога не ги хващат - казах аз.

- Тия от семейство Паджит винаги се измъкват сухи.

- Какво стана с клиента ви?

- Прекара няколко месеца в болница. Мозъчните трав

ми бяха особено тежки. Току го приемаха в психиатрични

клиники, абе тъжна история. Семейството му беше разби

то. Накрая стигна до крайбрежието на Мексиканския за

лив, където го избраха за щатски сенатор.

Усмихнах се и кимнах на това, което се надявах да е лъжа, но не разпитвах

повече. Без да докосва пурата си с ръце, Хари Рекс цъкна с език, наклони главата

си на една страна и тя се плъзна към десния ъгъл на устата му.

- Ял ли си козе месо? - попита той.

- Каквооо?

- Козе месо ял ли си?

- Не. Не знаех, че се яде.

- Ще печем коза днес следобед. Първия петък на всеки

месец правя ярешко парти в горската си къщурка. Малко

музика, студена бира, игри и забави, около петдесет души, до един лично подбрани

от мен - каймакът на обществото. Никакви доктори, никакви банкери, никакви

мухльовци от тежкарските клубове. Истинска класа. Защо не наминеш? Имам едно

стрелбище зад езерото. Ще взема пищова и ще те науча да го използваш.

Десетте минутки" път до извънградската къща на Хари Рекс ми отнеха почти половин

час, при това по селския път. Когато пресякох третата бара до старата

бензиностанция на Хек", напуснах асфалта и завих по чакълената настилка.

Известно време тя изглеждаше добре поддържана и пощенските кутии даваха известна

надежда за цивилизованост, но пет километра по-нататьк маршрутът на пощаджията

свършваше, а с него и чакълът. Когато видях ръждивия трактор без гуми", завих

наляво по един черен път. Грубата карта го описваше като прасешка пътека", макар

да не зърнах нито едно свинче. След като прасеш-ката пътека се изгуби в гъстата

гора, аз сериозно се замислих дали да не се върна. Моят спитфайър не беше правен

за такъв терен. Когато видях покрива на къщата, бях пътувал вече четирийсет и

пет минути.

Страница 33

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

Пред мен имаше ограда от бодлива тел с отворена метална порта и аз се спрях, защото младият човек с пушката очевидно очакваше това. Без да сваля оръжието си

от рамо, той погледна презрително колата ми.

- Каква е? - изръмжа той.

- Триумф Спитфайър". Английска. - Усмихвах се и

внимавах да не го обидя. Защо едно ярешко парти" се

нуждаеше от въоръжена охрана? Младежът имаше про

винциалния вид да човек, който никога не е виждал внос

на кола.

- Как се казваш? - попита той.

- Уили Трейнър.

Мисля, че името Уили" го поразмекна и той кимна

към портата.

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

- Хубава кола - подметна, докато влизах в двора.

Пикалите бяха повече от колите, паркирани безразборно пред къщата. От две

изнесени на прозорците тонколо-ни виеше Мърл Хагард. Група гости се бяха

скупчили около един трап, от който се носеше пушек - явно там се печеше козата.

Други се надпреварваха да хвърлят подкови до къщата. Три добре облечени дами

седяха на верандата и пиеха нещо, което определено не беше бира. Хари Рекс

изникна отнякъде и ме поздрави сърдечно.

- Кое е момчето с пушката?

- А, той ли? Това е Дъфи, племенник на първата ми

жена.

- Защо е там? -Ако в ярешкото парти имаше нещо не

законно, държах поне да знам.

- Не се тревожи. Дъфи не е съвсем с всичкия си, а

пушката не е заредена. От години варди тоя, дето духа.

Усмихнах се, като че ли звучеше напълно логично. Хари Рекс ме заведе до трапа, където видях първата жива или мъртва коза в живота си. Изглеждаше непокътната, като изключим главата и козината. Бях представен на множеството готвачи. С всяко

име вървеше професията -адвокат, агент, уреждащ пускане под гаранция, продавач

на коли, фермер. Докато козата се въртеше бавно на шиша, бях просветен в многото

противоречащи си теории за правилното изпичане на въпросното животно. Хари Рекс

ми връчи една бира и се преместихме в къщата, разговаряйки с всеки, който ни се

изпречеше на пътя. Секретарка, подкупен агент по недвижими имоти", настоящата

съпруга на Хари Рекс. Всеки изглеждаше доволен да се запознае с новия собственик

на Таймс".

Къщурката се намираше на края на кално езеро - от ония, които змиите намират за

привлекателни. Над водата се простираше пълна с гости тераса и ние се

присъединихме към тях. Хари Рекс изпитваше голямо удоволствие да ме представя на

приятелите си.

- Свястно момче, може да е от елитно училище, ама

не е леке - повтаряше той.

ДЖОН ГРИШАМ

Не ми харесваше да ме наричат момче", но пък вече

започвах да свиквам.

Спрях се при две дами, които сякаш бяха прекарали години по местните

най-долнопробни барове. Тежък грим, тупирана коса, тесни дрехи и незабавен

интерес към моята особа. Разговорът започна с бомбата, нападението над Уайли

Мийк и тегнещия над окръга страх от клана Па-джит. Аз се държах така, сякаш

ставаше въпрос за поредния рутинен епизод в моята дълга и живописна

журналистическа кариера. Те ме засипаха с въпроси и аз казах много повече,

отколкото възнамерявах.

Хари Рекс дойде при нас и ми даде подозрителен на вид буркан с прозрачна

течност.

- Пий го бавно - посъветва ме едва ли не бащински

той.

- Какво е това? - попитах аз. Забелязах, че хората ме

гледат.

- Прасковена ракия.

- Защо е в буркан от компот? - попитах аз.

- Така я правят.

- Нелегално производство - поясни една от наплеска-

ните с грим дами. Гласът на опита.

Рядко се случваше да видиш дипломирана" особа да отпива първата си глътка

незаконен" алкохол, така че тълпата се приближи към нас. Сигурен бях, че през

първите пет години в Сиракюс съм изпил повече алкохол от всеки друг, затова

Страница 34

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

изоставих всякаква предпазливост. Вдигнах буркана, казах Наздраве" и отпих една

малка глътчица. После мляснах с устни и отсякох: Не е лошо." И се опитах да се

усмихна като първокурсник на колежан-

ски купон.

Паренето започна от устните, мястото на първия контакт, и бързо се разпростря по

езика и венците. Докато стигне гърлото ми, вече мислех, че горя. Всички ме

наблюдаваха. Хари Рекс отпи от своя буркан.

- Къде се прави? - попитах аз колкото можех по-небрежно, докато между зъбите ми

излизаше огън.

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

- Недалеч оттук - отвърна някой.

С попарен и безчувствен език отпих още една глътка. Щеше ми се зяпачите да ме

оставят поне малко на мира. Колкото и да бе странно, третата глътка докарваше

леко на праскови, сякаш вкусовите ми рецептори трябваше да бъдат шокирани, преди

да проработят. Когато стана ясно, че няма да бълвам огън, да повърна или да

запищя, разговорите продължиха. В желанието си по-скоро да ме образова Хари Рекс

бутна към мен чиния с нещо пържено.

- Вземи си - покани ме той.

- Какво е това? - попитах подозрително аз.

Двете гримирани дами сбърчиха носове и извърнаха глави, сякаш от миризмата

можеше да им прилошее.

- Пръжки - рече една от тях.

- Тоест?

Хари Рекс метна една в устата си в знак, че не са отровни, а после побутна

чинията към мен.

- Давай, хапни си - рече той, дъвчейки въпросния де

ликатес.

Отново бяхме център на внимание, така че избрах най-малкото парченце и го сложих

в устата си. Беше жилаво като гума, с парлив и противен вкус. Миришеше на обор.

Сдъвках го колкото можах по-старателно, преглътнах и го полях с алкохол от

буркана. За няколко секунди имах чувството, че ще припадна.

- Свински черва, момче - рече Хари Рекс и ме тупна

по гърба. После метна още едно парче в огромната си ус

та и ми подаде чинията.

- Къде е козата? - едва успях да попитам аз. Всичко

друго, но не и това.

Какво им имаше на бирата и на пицата? Защо тези хора ядяха и пиеха такива ужасни

неща?

Хари Рекс се отдалечи. Зловонният мирис на пръжките го следваше като дим.

Оставих буркана на парапета с надеждата, че ще падне и ще изчезне. Гледах как

останалите си предават алкохола от ръка на ръка; обичайно един буркан стигаше за

цяла група. Никой не се притесняваше за

ДЖОН ГРИШАМ

бактерии и други такива. Никой бацил не би оцелял на три педи от тази

отвратителна течност.

Извиних се и напуснах с терасата под претекст, че търся тоалетна.

Хари Рекс излезе от задната врата на къщурката с два

револвера и кутия амуниции.

- По-добре да постреляме, преди да се е стъмнило -

рече той. - Последвай ме.

Спряхме при трапа с козата, където към нас се присъедини един каубой на име

Рейф.

- Рейф е моето куче търсач - заяви Хари Рекс, докато

вървяхме към гората.

- Какво ще рече това? - попитах аз.

- Намира ми клиенти.

- Ходя след линейките - допълни услужливо Рейф. -Макар че обикновено те вървят

след мен.

Имах толкова много да уча, макар че доста напредвах. Пръжките и незаконния"

алкохол не бяха малък подвиг за един ден. Изминахме стотина метра по един стар

полски път, повървяхме през гората и излязохме на една поляна. Между два

величествени дъба Хари Рекс бе издигнал полукръгла шестметрова стена от бали

слама. В центъра имаше бял чаршаф с грубо изрисуван човешки силует. Нападател.

Враг. Мишена.

Естествено, Рейф грабна собствения си револвер. Хари Рекс взе предназначения за

мен.

- Гледай сега значи - започна урока той. - Това е револвер с двойно действащо

Страница 35

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

ударно устройство и шест патрона. Натискаш тук и барабанът изскача. - Рейф се

пресегна и сръчно зареди шест патрона. Очевидно бе правил това безброй пъти. -

Праскаш го обратно и си готов за

стрелба.

Бяхме на около петнайсет метра от мишената. Още чувах музиката от къщата. Какво

ли щяха да си помислят гостите, когато чуеха изстрели? Сигурно нищо. Тук това

беше нещо обичайно.

Рейф взе револвера ми и застана с лице към мишената.

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

- За начало разтвори крака на ширината на раменете,

сгъни леко колената, хвани револвера с две ръце ето така

и натисни спусъка с десния показалец. - Той илюстрира

ше думите си с жестове и, естествено, всичко изглеждаше

лесно. Стоях на по-малко от метър и половина от него, ко

гато той стреля и гърмежът ме разтърси целия. Защо

трябваше да вдига толкова шум?

Никога досега не бях чувал изстрел на живо.

Вторият куршум улучи мишената право в гърдите, а следващите четири попаднаха в

корема. Рейф се обърна към мен, отвори барабана, извади празните гилзи и каза:

- Ти си на ред.

Поех револвера с треперещи ръце. Беше топъл и обвит в миризма на барут. Успях да

напъхам шестте патрона и да затворя барабана, без да нараня никого. После се

обърнах към целта, вдигнах оръжието с две ръце, приклекнах като герой от слаб

екшън, затворих очи и натиснах спусъка. Имах чувството, че съм взривил малка

бомба.

- Трябва да държиш очите си отворени, дявол да го

вземе - изръмжа Хари Рекс.

- Какво улучих?

- Ей онзи хълм зад дъбовете.

- Опитай пак - предложи Рейф.

Опитах се да погледна през мерника, но той се тресеше твърде силно, за да ми

бъде от полза. Отново натиснах спусъка, този път с отворени очи, като чаках да

видя къде ще попадне куршумът ми. Около мишената не се виждаше никаква дупка.

- Не улучи чаршафа - измърмори Рейф зад мен.

- Стреляй пак - рече Хари Рекс.

Така и направих, но отново не можех да виждам дупката от куршума. Рейф хвана

лявата ми ръка и ме придърпа три метра напред.

- Добре се справяш - каза той. - Имаме много амуни

ции.

На четвъртия изстрел пропуснах балите и Хари Рекс се

захили: .

ДЖОН ГРИШАМ

- Май бандитите на Паджит могат да спят спокойно.

- От алкохола е - оправдах се аз.

- Просто ти трябва практика - заяви Рейф и ме при

дърпа още по-напред. Ръцете ми се потяха, сърцето ми

биеше лудо, а ушите ми пищяха.

С изстрел номер пет закачих горния десен ъгъл на чаршафа поне на два метра от

мишената. С номер шест отново пропуснах всичко и чух как куршумът отчупи клонче

от

единия дъб.

- Добър изстрел - отбеляза Хари Рекс. - За малко да

удариш катеричка.

- Млъквай - изсъсках аз.

- По-спокойно - посъветва ме Рейф. - Много си на

прегнат. - Помогна ми да презаредя и този път стисна ръ

цете ми около револвера. - Дишай дълбоко - рече той

през рамото ми. - Издишай точно преди да натиснеш спу

съка. - И стабилизира ръката ми, докато аз гледах през

мерника. Когато стрелях, куршумът улучи мишената в

слабините.

- Това е друго нещо - рече Хари Рекс. Рейф ме пусна и аз изстрелях следващите

пет куршума като истински каубой. Всички улучиха чаршафа, а един щеше да отнесе

ухото на мишената. Рейф одобри стрелбата ми и отново заредихме.

Хари Рекс бе избрал деветмилиметров автоматичен Глок" от богатата си колекция и

ние се редувахме да стреляме, докато слънцето бавно залязваше. Той беше добър

стрелец и без проблем изпращаше десет поредни куршума в горната част на трупа от

Страница 36

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

петнайсет метра разстояние. След четири рунда започнах да се отпускам и да

изпитвам удоволствие от състезанието. Рейф беше отличен учител и докато аз

напредвах, той непрекъснато ме обсипваше със съвети.

- Просто ти трябва практика - повтаряше той.

Когато приключихме, Хари Рекс каза:

- Подарявам ти оръжието. Идвай да се упражняваш

когато поискаш.

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

- Благодаря - отвърнах аз. Пъхнах револвера в джоба

си като истински южняк. Радвах се, че ритуалът е свършил

и че бях постигнал нещо, което всеки друг мъж в този ок

ръг бе преживял преди дванайсетия си рожден ден. Не се

чувствах по-спокоен. Всеки Паджит, решил да ми скочи от

храстите, щеше да има на своя страна предимството на

изненадата и дългогодишната практика. Представях си

как се боря със собствения си револвер в тъмнината и най-

сетне изпращам куршума към себе си вместо към напада

теля.

Докато се връщахме през гората, Хари Рекс се обади зад мен:

- Онази, изрусената, дето говори с нея. Карлийн.

- Е?

- Тя те харесва.

Карлийн бе преживяла най-малко четирийсет нелеки години. Не можех да намеря

подходящ отговор.

- Много я бива за малко търкалче в кревата.

Съмнявах се, че Карлийн е пропуснала много кревати

в окръга.

- Не, благодаря - отвърнах аз. - Имам си приятелка в

Мемфис.

- И какво от това?

- Добър опит - измърмори Рейф под носа си.

- Момиче тук, момиче там. Каква е разликата?

- Дай да се разберем, Хари Рекс - възразих аз. - Ако

имам нужда от помощ при избора на жени, веднага ще ти

се обадя.

- Само малко боричкане в сламата - промърмори той.

Нямах си момиче в Мемфис, но познавах няколко.

Предпочитах да прескоча с колата дотам, вместо да изпадна до такива като

Карлийн.

Козата имаше специфичен вкус; не особено добър, но след пръжките не ми се стори

толкова зле, колкото очаквах. Беше жилава и покрита с лепкав сос, чието изобилие

според мен трябваше да прикрие вкуса на месото. Поиграх си с едно парче и го

преглътнах с малко бира. После отново се озовахме на терасата, където се носеше

гласът на Лорета Лин. Бурканите бяха обиколили навсякъде и няколко от гостите

танцуваха над езерото. Карлийн си бе тръгнала по-рано с някого, така че аз се

чувствах в безопасност. Хари Рекс седеше наблизо и обясняваше на всички колко

добре съм отстрелвал катерички и зайци. Притежаваше забележителен талант на

разказвач.

Бях като бяла врана, но все пак всички полагаха усилия да ме приобщят. Докато

карах по тъмните пътища към дома си, за пореден път си зададох въпроса, който ме

мъчеше всеки ден: какво точно правех в окръг Форд, щата Мисисипи?

Револверът беше твърде обемист за джоба ми. Няколко часа се опитвах да ходя с

него, но умирах от ужас да не би това чудо да стреля там долу, до слабините ми.

Затова реших да го нося в окъсаното черно куфарче, което бях получил от баща си.

Три дена мъкнах куфарчето навсякъде, дори на обяд, но после и това ми писна.

Седмица по-късно оставих пищова под седалката на колата и след още три седмици

практически бях забравил за него. Не ходих в гората да се упражнявам, макар да

се веснах на още няколко ярешки партита, където отбягвах бурканите, свинските

черва и все по-агресивната Карлийн.

В окръга цареше спокойствие - затишие пред бурята на процеса. Вестникът не

поместваше нищо по въпроса, защото нищо не се случваше. Членовете на семейство

Па-джит още отказваха да заложат земята си като гаранция за Дани, така че той

продължи да гостува в специалната килия на шерифа Коули, да гледа телевизия, да

играе карти или дама, да си почива и да яде по-добра храна от останалите

затворници.

През първата седмица на май съдия Лупъс се върна в града и мислите ми отново се

насочиха към надеждния Смит Уесън".

Страница 37

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

Лусиен Уилбанкс бе подал молба за смяна на мястото на процеса и съдията определи

заседание в девет сутринта в понеделник. Имах чувството, че се е събрал

половината окръг. Със сигурност повечето редовни зяпачи около площада бяха тук.

Двамата с Баги дойдохме рано и си запазихме добри места.

Присъствието на обвиняемия не беше задължително, но очевидно шериф Коули искаше

да го покаже на хората. Въведоха го стегнат в белезници и облечен в нов оранжев

гащеризон. Всички обърнаха очи към мен. Силата на пресата бе предизвикала

промяна.

- Това е уловка - прошепна Баги.

- Моля?

- Искат да ни подмамят да пуснем снимка на Дани в

оранжевия му тоалет. После Уилбанкс може да изприпка

обратно при съдията под претекст, че за пореден път мъ

тим главите на потенциалните съдебни заседатели. Не се

хващай.

Отново бях поразен от своята наивност. Бях наредил наУайли да чака пред затвора, за да хване Паджит на влизане в съда. Представях си как на първа страница излиза

голяма негова снимка с оранжевия гащеризон.

Лусиен Уилбанкс влезе в залата откъм съдийската банка. Както обикновено

изглеждаше сърдит и разтревожен, сякаш току-що е изгубил спор със съдията. Отиде

до масата на защитата, хвърли адвокатския си бележник и започна да оглежда

тълпата. Очите му се спряха на мен. С присвити очи и със стиснати здраво челюсти

Уилбанкс изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да прескочи парапета и да ме

нападне. Клиентът му се обърна и също се заоглежда. Някой ме посочи и Дани

Паджит впери очи в мен, сякаш аз бях следващата му жертва. Едва дишах, но се

опитвах да запазя спокойствие. Баги се заотдръпва от

мен.

На първия ред зад масата на защитата седяха няколко представители на семейство

Паджит, всички по-възрастни от Дани. Те също се вторачиха в мен и аз се

почувствах по-беззащитен отвсякога. Тези привикнали с насилието мъже не знаеха

друго освен престъпления, заплахи, чупе-не на крака и убийства, а аз седях в

едно помещение с тях и ги чаках да решат как точно да ми прережат гърлото.

Един пристав ни призова към ред и всички станаха, за да почетат влизането на

съдията.

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

- Моля, седнете - каза той.

Зачакахме Лупъс да прегледа документите. След като свърши, той намести очилата

си и рече:

- Това е молба за смяна на мястото на процеса, пода

дена от зашитата. Мистър Уилбанкс, с колко свидетели

разполагате?

- Горе-долу половин дузина. Ще видим как ще тръгнат

нещата.

- А обвинението?

Нисък закръглен мъж с къса коса и черен костюм скочи на крака и заяви:

- Приблизително толкова.

Казваше се Ърни Гадис и от дълги години работеше на хонорар като прокурор из

областта. Иначе си беше от окръг Тайлър.

- Не искам да вися тук цял ден - измърмори Лупъс, ся

каш ставаше въпрос за следобеден голф. - Извикайте пър

вия си свидетел, мистър Уилбанкс.

- Мистър Уолтър Пикард.

Както можеше да се очаква, името бе непознато за мнозина, този път дори и за

Баги. По време на предварителния разпит бе установено, че е живял в Карауей

повече от двайсет години, че всяка неделя е ходил на църква, а всеки четвъртък -

в ротарианския клуб. Притежавал малка фабрика за мебели.

- Сигурно купува дървесина от Паджит - прошепна

Баги.

Жена му била учителка. Той тренирал отбор от Малката лига по бейзбол и работел с

бойскаути. Лусиен задаваше въпрос след въпрос и майсторски внуши на всички

присъстващи, че мистър Пикард добре познава съгражданите си.

Карауей беше малко градче на трийсетина километра от Клантън. Спот не му бе

обръщал особено внимание и затова продавахме малко вестници там. Рекламите бяха

още по-оскъдни. Обзет от младежки ентусиазъм, вече си представях разрастването

на своята империя. Мислех си, че един малък седмичник в Карауей би продавал по

хиля-Да бройки.

Страница 38

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

- Кога за пръв път научихте за убийството на мис Ка-селоу? - попита Уилбанкс.

- Два-три дни след като то бе извършено - отвърна

мистър Пикард. - Понякога новините стигат бавно до Ка-

рауей.

- Кой ви каза?

- Една от служителките ми. Нейният брат живее в

Бийч Хил, където е станало убийството.

- Чухте ли дали някой е бил арестуван във връзка с

убийството? - попита Лусиен. Кръстосваше залата като

отегчен котарак. Уж прави всичко по навик, но всъщност

нищичко не изпуска.

- Да, имаше слух, че един от младите Паджит е бил

арестуван.

- Потвърди ли се по-късно този слух?

-Да-

- Как?

- Видях репортажа във Форд Каунти Таймс". Имаше

голяма снимка на Дани Паджит на първа страница, точно

до голямата снимка на Рода Каселоу.

- Четохте ли репортажите в Таймс"?

-Да-

- И създадохте ли си мнение за вината или невинност

та на мистър Паджит?

- На мен ми изглеждаше виновен. На снимката ризата

му беше цялата в кръв. Лицето му беше поместено точно

до това на жертвата, нали разбирате, едно до друго бяха.

Заглавието беше огромно и гласеше нещо от рода на Да

ни Паджит арестуван за убийство".

- И вие предположихте, че е виновен?

- Нямаше как да си помисля друго.

- Каква бе реакцията към убийството в Карауей?

- Възмущение и шок. При нас животът е спокоен.

Убийствата са рядкост.

- Според вас дали като цяло хората в Карауей вярват,

че Дани Паджит е изнасилил и убил Рода Каселоу?

- Да, особено след начина, по който вестникът отрази

100

новината. -Усещах погледи от всички посоки, но продължавах да си повтарям, че не

сме направили нищо нередно. Хората подозираха Дани Паджит, защото проклетото

копеле беше извършил престъпленията.

- Според вас дали мистър Паджит може да бъде съден

справедливо в окръг Форд?

-Не.

- Защо смятате така?

- Той вече бе съден и осъден от вестника.

- Смятате ли, че повечето от вашите приятели и съсе

ди в Карауей споделят мнението ви?

-Да-

- Благодаря ви.

Мистър Ърни Гадис скочи на крака, хванал адвокатския си бележник като оръжие.

- Казвате, че сте в мебелния бизнес, нали така, мистър

Пикард?

- Да, точно така.

- Местна дървесина ли купувате?

-Да.

- От кого?

Пикард прехвърли тежестта си върху другия крак и се замисли.

- Братя Гейтс",Хендерсън", Тифи", Войлс и сино

ве", може би още две-три фирми.

- Семейство Паджит притежават Войлс" - прошепна

ми Баги.

- Купувате ли дървесина от Паджит?

- Не, сър.

- А преди купували ли сте?

- Не, сър.

- Дали някоя от изброените фирми не е собственост на

семейство Паджит?

Страница 39

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

- Доколкото знам, не.

Истината бе, че никой не знаеше какво притежава семейство Паджит. От десетилетия

насам тези хора бяха пуснали пипалата си в какъв ли не легален и нелегален

101

ДЖОН ГРИШАМ

бизнес. Мистър Пикард може и да не беше особено известен в Клантьн, но в този

момент бе заподозрян в някаква връзка със семейство Паджит. Защо иначе

доброволно ще свидетелства в полза на Дани? Гадис смени тактиката.

- Казвате, че кървавата снимка до голяма степен ви е

убедила, че момчето е виновно, нали така?

- Изглеждаше много подозрително.

- Прочетохте ли цялата статия?

- Мисля, че да.

- А прочетохте ли, че мистър Дани Паджит е ката

строфирал с автомобила си, че е получил наранявания и

че освен всичко друго е обвинен и в шофиране в нетрезво

състояние?

- Мисля, че прочетох това, да.

- Искате ли да ви го покажа?

- Не, спомних си.

- Добре, защо тогава толкова бързо сте заключили, че

кръвта е от жертвата, а не от самия мистър Паджит?

Пикард отново пристъпи от крак на крак. Изглеждаше

объркан.

- Просто казах, че взети заедно, снимките и статиите

го правеха да изглежда виновен.

- Били ли сте някога съдебен заседател, мистър Пикард?

- Не, сър.

- Разбирате ли какво означава презумпцията за невин

ност до доказване на противното?

-Да.

- Давате ли си сметка, че обвинението трябва да дока

же недвусмислено вината на мистър Паджит?

-Да.

- Вярвате ли, че всеки обвинен в престъпление има

правото на справедлив процес?

- Да, разбира се.

- Добре. Да кажем, че ви призоват като заседател по

това дело. Прочели сте статиите във вестника, изслушали

102

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

сте всички клюки, всички слухове и прочие глупости и пристигате в тази зала за

процеса. Вече казахте, че смятате мистър Паджит за виновен. Да кажем, че ви

изберат за заседател. Да кажем, че мистър Уилбанкс, един много способен и опитен

адвокат, обори доводите на обвинението и повдигне сериозни съмнения в

приведените от мен доказателства. Да кажем, че у вас се породят съмнения, мистър

Пикард. Бихте ли могли тогава да гласувате за присъда невинен"?

Докато слушаше, мистър Пикард кимаше. После каза:

- Да, при тези обстоятелства.

- Значи независимо какво смятате сега за вината или

невинността му вие бихте изслушали показанията и бихте

ги преценили справедливо, преди да вземете решение?

Отговорът беше толкова очевиден, че мистър Пикард нямаше друг избор, освен да

отвърне утвърдително.

- Разбира се - съгласи се Гадис. -А съпругата ви? Вие

я споменахте преди малко. Не смятате ли, че и тя би била

непредубедена като вас?

- Мисля, че да.

- Ами онези ротарианци в Карауей? Дали и те са спра

ведливи като вас?

- Предполагам.

- Нямам повече въпроси, ваша светлост.

Мистър Пикард се измъкна от свидетелския стол и побърза да напусне залата.

Лусиен Уилбанкс се изправи и каза на доста висок глас:

- Ваша светлост, защитата призовава мистър Уили

Трейнър.

И тухла в носа не би поразила мистър Уили Трейнър по-силно от тези думи. Отворих

уста да си поема дъх и чух как Баги възкликна твърде високо:

- Мамка му.

Страница 40

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

Хари Рекс седеше в ложата на съдебните заседатели с още няколко адвокати и

зяпаше целия този цирк. Докато се изправях на треперещите си крака, погледнах

към него за помощ. Той също стана.

103

- Ваша светлост - извика той. - Аз представлявам

мистър Трейнър, който не е бил предупреден, че ще свиде

телства.

Давай, Хари Рекс! Направи нещо!

- И какво от това? Нали е тук - сви рамене съдията. В

гласа му нямаше и капчица съчувствие и аз разбрах, че ня

ма накъде да мърдам. - Каква е разликата?

- Като начало в подготовката. Един свидетел има пра

во да се подготви.

- Нали той е редактор на вестника, или греша?

- Да, той е.

ЛусиенУилбанкс вървеше към ложата на заседателите, сякаш смяташе да замахне към

Хари Рекс.

- Ваша светлост, мистър Трейнър не е страна по дело

то и няма да свидетелства на процеса. Той е написал тези

статии. Нека да го изслушаме.

- Това е засада, ваша светлост.

- Седнете, мистър Вонър - отсече съдията и аз заех

мястото си на свидетелския стол. Изстрелях един поглед

към Хари Рекс в смисъл на добра работа, адвокат Во

нър".

Един пристав застана пред мен и запита:

- Въоръжен ли сте?

- Моля? - Нервите ми бяха изопнати до крайност и

всичко ми звучеше абсурдно.

- Оръжие. Имате ли оръжие?

- Да.

- Бихте ли ми го дали, моля?

- Ъъъ, то е в колата. - Повечето зрители намериха то

ва за смешно. Очевидно в щата Мисисипи не можеш да

свидетелстваш, ако си въоръжен. Поредното глупаво пра

вило. Секунди по-късно правилото ми се струваше напъл

но оправдано, тъй като, ако имах оръжие, сто на сто щях

да стрелям в посока към Лусиен Уилбанкс.

След това се заклех да говоря истината и Уилбанкс започна да се разхожда

напред-назад. Тълпата зад него изглеждаше още по-голяма. Започна доста любезно с

някои

104

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

предварителни въпроси за мен и за купуването на вестника. Успях да му отговоря

правилно, макар да се отнасях подозрително към всяко питане. Той биеше нанякъде, но нямах представа накъде.

На зяпачите, изглежда, им харесваше. Внезапната ми покупка на Таймс" все още

предизвикваше интерес и дискусии, а сега аз се бях оказал пред очите на всички, за да осветля въпроса официално и под клетва.

След няколко минути любезности мистър Гадис който вероятно бе на моя страна, след като Уилбанкс бе срещу мен се изправи и запита:

- Ваша светлост, всичко това е много любопитно. Но

каква се цели с него?

- Добър въпрос. Мистър Уилбанкс?

- Почакайте малко, ваша светлост.

Лусиен извади няколко броя на Таймс" и ги раздаде на мен, Гадис и съдията. После

ме погледна и каза:

- Съвсем между другото, мистър Трейнър, колко або

нати има вестник Таймс" в момента?

- Около четири хиляди и двеста - отвърнах аз с из

вестна гордост. По време на фалита Спот бе слязъл до хи

ляда и двеста.

- А колко броя се продават по будките?

- По груби сметки хиляда.

По груби сметки дванайсет месеца по-рано аз живеех на третия етаж на общежитието

в Сиракюс, щата Ню Йорк, мярвах се от време на време на лекции, борех се с

всички сили на фронта на сексуалната революция, пиех несметни количества

алкохол, пушех марихуана, спях до обяд когато си поисках и тичах да се раздвижа

на някоя ан-тивоенна демонстрация, където крещях срещу полицията. Мислех си, че

Страница 41

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

имам проблеми. Как бях стигнал от там до свидетелския стол в Окръжния съд на

Клантън, не ми беше много ясно.

И все пак в този повратен момент в кариерата ми ме гледаха неколкостотин мои

съграждани и абонати. Не беше моментът да изглеждам уязвим. .

105

ДЖОН ГРИШАМ

- Ккъв процент от тиража ви се продава в окръг

Форд, мистър Трейнър? - попита той небрежно, сякаш си

бъбрехг^е за работа на чаша кафе.

- Н^ практика целият. Не разполагам с точните цифри.

- Е Добре, имате ли разпространители извън окръга?

-Не.

Мистър Гадис направи още един неуспешен опит да ме

избави-

- Ваша светлост, каква е целта на всичко това? - из

прави ^е той.

Изведнъж Уилбанкс извиси глас и вдигна пръст към тавана.

- 1?:их заявил, ваша светлост, че потенциалните съдеб

ни заседатели в този окръг са били отровени от сензаци

онния стил да отразяване на новините, наложен от Форд 1

Каунтй Таймс". За щастие този вестник не се разпростра-

нява 0 чете Р други части на щата - и не случайно. Мисля,

че би било йе само справедливо, но и направо задължител-

но деДото да се гледа в друг град. 1

Дуълата отровени" промени драматично тона на заседа- 1 нието Тя ме засегна и

изплаши; за пореден път се запитах дали не съм сторил нещо нередно. Погледнах

към Баги за утеха но той се криеше зад седналата пред него дама.

- Какво е справедливо и задължително ще реша аз, мистър Уилбанкс. Продължавайте

нататък - скастри го

съди Лутс.

страница.

- Обръщам внимание на снимката на моя клиент - каза той. - Кой я е правил?

-^ Нашият фотограф мистър У айли Мийк.

-^ Кой взе решение да я поместите на първа страница?

- Аз.

-- А размерът? Кой определи размера?

- Аз.

^ Не ви ли хрумна, че може да бъдете обвинени в търсен^ на лесна сензация?

106

г Уилбанкс вдигна вестника и посочи първата

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

Право в десятката. Какво друго търсех, ако не сензация?

- Не - отговорих хладнокръвно аз. - По случайност

това е единствената снимка на Дани Паджит, с която раз

полагаме. По случайност той е единственият обвинен в

това престъпление. Публикувахме снимката. Ако трябва,

бих я публикувал отново.

Сам се учудих на надменния си тон. Погледнах към Хари Рекс и видях една от

заканителните му усмивки. Той ми кимаше. Дай им да се разберат, момче.

- Значи според вас публикуването на тази снимка бе

ше справедливо?

- Не мисля, че беше несправедливо.

- Отговорете на въпроса ми. Според вас справедливо

ли беше?

- Да, беше справедливо и отговаряше на истината.

Уилбанкс сякаш отбеляза наум думите ми за по-ната

тъшна употреба.

- Вашата статия включваше доста подробно описание

на интериора на дома на Рода Каселоу. Кога разгледахте

къщата?

- Не съм я разглеждал.

- Кога влязохте в нея?

- Не съм влизал.

- Никога не сте виждали къщата отвътре?

- Точно така?

Уилбанкс разтвори вестника, огледа го за миг и каза:

- Но вие посочвате, че спалнята на двете малки деца на

Рода Каселоу се намира до малък коридор на около чети

ри метра от вратата на нейната спалня; изчислявате, че

Страница 42

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

леглата им са на около десет метра от нейното. Откъде

знаете това?

- Имам си източник.

- Източник значи. Вашият източник бил ли е в къщата?

-Да.

- Да не би вашият източник да е полицай или помощ

ник на шерифа?

107

ДЖОН ГРИШАМ

- Шма да разкрия самоличността му.

- Колко такива поверителни източници използвахте за

т-ези репортажи?

- Няколко,

От времето на следването смътно си спомнях случая с 13якакъР репортер, който в

подобна ситуация бе отказал да разкрие самоличността на използваните от него

източници. Това ядосало съдията, който му наредил да съобщи ^мена-га на

информаторите си. Когато той отново отказал, съдията го обвинил в неуважение към

съда и полица-зите го отвели в затвора, където в продължение на много седмиди

той крил самоличността на източниците си. Не си спомнях как свършваше всичко, но

в крайна сметка репортерът бил пуснат и свободната преса възтържествувала.

За секунда си представих как шериф Коули ми слага белезниците и ме отвежда, как

пищя и моля Хари Рекс да ми помогне и как ме хвърлят в затвора, където ме

събличат и ми връчват един от онези оранжеви гащеризони.

Истинска златна мина за Таймс". Леле, какви репортажи можех да пиша от затвора!

- Твърдите, че децата били в шок - продължи Уил

банкс. - Откъде знаете това?

-- Разговарях със съседа им мистър Дийс.

- Той използва ли думата шок"?

-Да.

- Твърдите, че децата са били прегледани от лекар в

нощта на престъплението. Откъде знаете това?

-- Имах източник, а после лекарят потвърди информацията.

-^ Твърдите още, че в момента децата се лекуват у дома си в Мисури. Кой ви каза

това? - Разговарях с леля им.

Уилбанкс хвърли вестника на масата и направи няколко рачки в моя посока.

Кръвясалите му очи се присвиха и се вторачиха в мен. В този момент пистолетът

нямаше да ми бъде излишен.

108

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

- Всъщност, мистър Трейнър, вие се опитахте недву

смислено да внушите, че тези две малки невинни дечица

са видели майка си изнасилена и убита в собственото й

легло, нали така?

Поех си дълбоко дъх и се замислих над отговора. Залата чакаше притихнала.

- Отразих фактите възможно най-правдиво - отвърнах

аз, вперил поглед в Баги, който поне ми кимаше, ако и да

надничаше иззад жената пред него.

- В стремежа си да продадете повече вестници вие раз

читахте на неназовани източници и използвахте клюки и

спекулации, за да предизвикате сензация.

- Отразих фактите възможно най-правдиво - повторих

аз, опитвайки се да запазя спокойствие.

Уилбанкс изсумтя и каза:

- Така ли? - После отново грабна вестника и продъл

жи: - Цитирам: Ще свидетелстват ли децата?" Вие ли на

писахте това, мистър Трейнър?

Не можех да отрека. Ядосвах се на глупавата си грешка. Това бе последната серия

репортажи, по които спорихме с Баги. И двамата имахме известни резерви и със

задна дата разбирах, че трябваше да се вслушаме в инстинктите си.

Нямаше как да отрека.

- Да - кимнах аз.

- На какви правдиви факти се основава този въпрос?

- Чух много хора да си го задават след престъпление

то - отвърнах аз.

Уилбанкс хвърли вестника обратно на масата, като че ли ставаше въпрос за

истинска помия. После поклати глава в престорено удивление.

- Става въпрос за две деца, нали, мистър Трейнър?

- Да. Момче и момиче.

- На колко години е момченцето?

Страница 43

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

- На пет.

- А момиченцето?

- Натри. "-- ;

109

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

- А на колко сте вие, мистър Трейнър?

- На двайсет и три. -

- И колко процеса сте отразили през своя двайсет и

три годишен живот?

- Нито един.

- На колко процеса сте присъствали?

- На нито един.

- След като нямате никакъв опит с процесите, какви

юридически справки направихте, за да се подготвите адек

ватно за тези статии?

В този момент вероятно бих насочил пистолета към

себе си.

- Юридически справки? - повторих аз, сякаш той ми

говореше на китайски.

- Да, мистър Трейнър. Колко случая открихте, в които деца под петгодишна възраст

са допуснати да свидетелстват по криминално дело?

Погледнах в посока към Баги, който вероятно се намираше под дървената скамейка.

- Нито един - отвърнах аз.

- Отличен отговор, мистър Трейнър. Нито един. В ис

торията на този щат никога дете под единайсет години не

е свидетелствало по време на криминален процес. Моля,

запишете си този факт някъде и си го припомнете следва

щия път, когато се опитате да подстрекавате читателите

си с жълта журналистика.

- Достатъчно, мистър Уилбанкс - намеси се съдия Лу-пъс твърде меко за моя вкус.

Мисля, че той и адвокатите, включително Хари Рекс, се забавляваха с тази бърза

разправа с човек, който се бе набъркал в правни въпроси и бе оплел конците. Дори

мистър Гадис нямаше нищо против да ме остави да се мъча.

Лусиен беше достатъчно хитър, за да спре точно след най-болезнения удар. Той

изръмжа нещо от рода на приключих с него". Мистър Гадис нямаше въпроси.

Приставът ми махна да стана от свидетелския стол и аз положих отчаяни усилия да

вървя изправено до скамейката, на коя-

110

то Баги все още се спотайваше като бездомно куче по време на градушка.

През останалата част от заседанието си водех бележки в напразен опит да

изглеждам зает и важен. Усещах вперените в мен погледи. Бях унизен и исках да се

заключа в редакцията за няколко дни.

Уилбанкс завърши пледоарията си със страстна молба делото да се гледа някъде

по-далеч оттук, може би дори по крайбрежието на Мексиканския залив, където дори

хората да бяха чували за престъплението, никой не бе отровен" от отразяването на

случая във вестник Таймс". Не пестеше ругатните срещу мен и моя вестник. В

заключителните си думи мистър Гадис напомни на съдията старата поговорка, че

силните и ядни думи говорят за слаба кауза".

Записах си това. После побързах да се махна от залата, сякаш имах неотложна

работа.

111

Баги се втурна в кабинета ми късно на следващата сутрин с горещата новина, че

Лусиен Уилбанкс току-що е оттеглил иска си делото да бъде гледано на друго

място. Както обикновено, той бе готов с обясненията.

Според първата му многословна версия семейство Па-джит не искали делото да се

гледа в друг окръг. Знаели, че Дани е затънал яко и че всяка нормално подбрана

група съдебни заседатели би го признала за виновен. Единственият шанс бил да се

сдобият със заседатели, които да могат да купят или сплашат. Тъй като всички

присъди виновен" трябваше да са получени с пълно единодушие, един глас в

подкрепа на Дани им беше достатъчен. Само един глас, и съдебните заседатели

изпадаха в патова ситуация; съдията щеше да бъде принуден да обяви делото за

невалидно. То щеше да се гледа наново, но със същия резултат. След три-четири

опита щатските власти щяха да се откажат.

Можех да се обзаложа, че Баги е прекарал цялата сутрин в съда, предъвквайки

вчерашното заседание със своя малък клуб и заимствайки заключенията на

адвокатите. Тържествено ми обясни, че въпросният театър по време на заседанието

бил разигран от Лусиен Уилбанкс най-малко по две причини. Първо, Лусиен искал да

подмами Таймс" да пусне друга голяма снимка на Дани, този път в затворнически

одежди. Второ, Уилбанкс искал да ме закара на свидетелския стол, за да ми

Страница 44

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

посмачка фасона. - И добре се справи - рече колегата ми.

112

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

- Благодаря, Баги - отвърнах аз.

Уилбанкс подготвял почвата за процеса; през цялото време знаел, че делото ще се

гледа в Клантън, и затова искал Таймс" да посмекчи тона си.

Третата или четвъртата причина била, че Лусиен Уилбанкс никога не пропускал

възможността да важничи пред многобройна публика. Баги бе виждал много подобни

случаи и нямаше нищо против да ги сподели.

Не съм сигурен, че успявах да следя широкия замах на мисълта му, но в момента

нищо друго не ми звучеше разумно. Изглеждаше ми пълна загуба на време и енергия

да разиграваш двучасов театър по време на заседание с пълното съзнание, че

всичко е само шоу. От друга страна, в съдебните зали сигурно ставаха и

по-страшни неща.

На третото пиршество ядохме задушено месо, сервирано на верандата поради

нестихващия дъжд.

Както обикновено аз си признах, че никога не съм ял задушено, така че мис Кали

най-подробно ми описа рецептата. Вдигна капака на голямата метална тенджера в

средата на масата и затвори очи, докато силният аромат се издигаше нагоре. Бях

буден само от час, но в този момент бях готов да изям покривката.

Това било най-простата й гозба, каза тя. Вземаш един говежди бут, оставяш

сланината по него, слагаш го на дъното на тенджерата и го покриваш с пресни

картофи, лук, ряпа, моркови и цвекло; добавяш малко сол, пипер и вода, пускаш го

на слаба фурна и изчакваш пет часа. Тя напълни чинията ми с говеждо и зеленчуци

и покри всичко това с гъст сос.

- Цвеклото придава на всичко червеникав оттенък -

обясни тя.

Попита ме дали искам да кажа молитвата, но аз отклоних поканата. Отдавна не се

бях молил. Тя бе далеч по-подходяща от мен. Пое ръцете ми и двамата затворихме

очи. Докато разговаряше с небето, дъждът почукваше по ламаринения покрив над

главите ни.

- Къде е Исо? - попитах аз.

113

ДЖОН ГРИШАМ

- На работа. Понякога успява да се измъкне за обяд,

понякога не. - Изглеждаше замислена за нещо и най-на-

края попита: - Мога ли да ви задам един малко личен въ

прос?

- Да, предполагам.

- Вие християнин ли сте?

- Да, струва ми се. Майка ми ме водеше на църква по

Великден.

Този отговор явно не я удовлетвори. Каквото и да търсеше, не беше това.

- Коя църква?

- Епископалната. Сейнт Люк" в Мемфис.

- Не съм сигурна дали имаме такава в Клантьн.

- Аз поне не съм виждал. - Не че бях търсил настой

чиво Божия храм. - Вие на каква църква ходите?

- Църквата на Бога в Христа - отвърна бързо тя и ця

лото й лице се озари. - Пастор ми е преподобният Търс-

тън Смол, прекрасен Божи служител. И невероятен про

поведник. Трябва да дойдете да го чуете.

Бях чувал как чернокожите ходят на църква, как прекарват по цяла неделя в храма, как службите се точат до късно вечерта и прекъсват едва когато най-сетне всички

останат без сили. Ясно си спомнях как едва издържах епископалните великденски

литургии, които по закон не можеха да продължават повече от шейсет минути.

- Идват ли бели при вас?

- Само по време на избори. Някои политици почват да

душат като кучета. Дават цял куп обещания.

- За цялата служба ли остават?

- О, не. Твърде заети са.

- Значи може човек да дойде и да си тръгне?

- За вас, мистър Трейнър, да. Ще направим изключе

ние. - Тя се впусна да ми разказва за църквата си, до която

можело да се стигне пешком, и за пожара, който я бил раз

рушил преди няколко години. Пожарната, която, естестве

но, се намирала в бялата част на града, никога не бързала

да се отзове на повикване от черните квартали. Изгубили

114

Страница 45

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

църквата си, но всяко зло за добро. Преподобният Смол събрал паството. В

продължение на три години се срещали в един склад, предоставен им от добрия

християнин мистър Върджил Мабри. Сградата била на една пресечка от главната

улица и на мнозина бели не им се нравело негри да ходят на църква из техните

квартали. Но мистър Мабри държал на своето. Преподобният Смол събрал парите и

три години след пожара прерязали лентата на новия храм, два пъти по-голям от

стария. Сега бил пълен всяка неделя.

Обичах тя да говори. Така имах възможност да ям неспирно, което бе моя

първостепенна грижа. Освен това бях завладян от прецизната й дикция, от

модулацията на гласа и от речника й, който беше на колежанско равнище.

Когато завърши разказа за новата църква, тя ме попита:

- Често ли четете Библията?

- Не - отвърнах аз, клатейки глава и дъвчейки горещо

парче цвекло.

- Никога ли?

Дори не ми хрумна да излъжа.

- Никога.

Това отново я разочарова.

- Колко често се молите?

Помислих за миг и отвърнах:

- Веднъж седмично тук, при вас.

Тя бавно остави вилицата и ножа до чинията и смръщи вежди, сякаш се канеше да

каже нещо изключително.

- Мистър Трейнър, ако вие не ходите на църква, не че

тете Библията и не се молите, не съм дотам сигурна дали

сте християнин.

И аз не бях особено сигурен. Продължих да дъвча, за да не ми се налага да говоря

и да се защитавам.

- Исус е рекъл: Не съдете, за да не бъдете съдени".

Не ми е мястото да съдя чиято и да било душа, но трябва

да призная, че се тревожа за вашата.

Аз също бях разтревожен, но не чак дотам да си прекъсна обяда.

115

ДЖОН ГРИШАМ

- Знаете ли какво се случва с онези, които живеят из-втн Божията воля? - попита

тя.

Нищо хубаво, поне толкова знаех. Само че бях твърде гладен и твърде стреснат, за

да й отговоря. Сега тя не яде-це, а проповядваше, а това вече не беше приятно.

- В Послание до Римляни" апостол Павел казва: За-

ццото платката, що дава грехът, е смърт, а дарът Божий е

ядавот вечен в Христа Иисуса, нашия Господ." Знаете ли

какво означава това, мистър Трейнър?

Обзе ме предчувствие. Кимнах и напълних устата си с говеждо. Нима бе наизустила

цялата Библия? Нима смяташе да ми я изрецитира?

- Смъртта винаги е физическа, но духовната смърт озна

чава цяла вечност да сме разделени от нашия Господ Исус

Христос. Смъртта означава вечен ад, мистър Трейнър.

разбирате ли?

Говореше от ясно по-ясно.

- Може ли да сменим темата? - попитах аз.

Мис Кали се усмихна внезапно и каза:

- Разбира се. Вие сте мой гост и моя е задачата да се

почувствате у дома си.

Тя вдигна отново вилицата си и дълго време ядохме и

слушахме дъжда.

- Доста валя тази пролет - рече тя. - Това е добре за

боба, но доматите и пъпешите ми имат нужда от слънце.

Поуспокоих се, че тя планира и други обеди. Материалът ми за нея, Исо и техните

забележителни деца беше почти привършен. Протаках проучванията си с надеждата да

обядвам още няколко четвъртъка на нейната веранда. Отначало ми беше съвестно, че

толкова храна се приготвя само за мен; изяждахме само една малка част. Мис Кали

обаче ме увери, че нищо не се изхвърля. Тя, Исо и евентуално техни приятели

имали грижата за останалото. - Напоследък готвя само три пъти седмично - призна

с известен срам тя.

За десерт имаше прасковен сладкиш и ванилов сладолед. Разбрахме се да изчакаме

един час, за да се послегне

116

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

Страница 46

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

храната. Мис Кали донесе две чаши силно черно кафе и се преместихме на люлеещите

се столове, където можехме да работим. Извадих репортерския си бележник и

химикалката и започнах да си измислям въпроси. Мис Кали обожаваше да записвам

думите й.

Първите й седем деца имаха италиански имена: Албер-то Ал, Леонардо Леон, Масимо

Макс, Роберто Боби, Глория, Карлота и Марио. Единствено Сам, най-малкият, който

според слуховете беше офейкал, носеше американско име. По време на втората ми

визита тя бе обяснила, че е отрасла в италиански дом, и то тук, в окръг Форд, но

било дълга история и я пазела за по-късно.

Първите седем деца завършили с отличие гимназията на Бърли Стрийт, училището за

цветнокожи. Всички те получили докторска степен и сега преподавали в различни

университети. Биографичните детайли изпълваха цели страници, а мис Кали с право

можеше да говори за децата си с часове.

Така и правеше. Аз си водех бележки, люлеех се лекичко на стола, слушах дъжда и

най-сетне заспах.

117

Баги имаше известни резерви към материала за Ръ-

фин.

- Това не е никаква новина - рече той, докато го четеше. Сигурно Харди го бе

предупредил, че смятам да пусна на първа страница голяма статия за семейство

цветнокожи. - Тия неща обикновено вървят на пета.

При липса на убийство представата на Баги за първокласна новина беше разгорещен

спор за имоти, воден в съдебната зала без заседатели, с шепа полузадрямали

адвокати и деветдесетгодишен съдия, докаран от гроба да отсъди кой прав, кой

крив.

През 1967 г. мистър Кодъл бе демонстрирал кураж с негърските некролози, но през

следващите три години Таймс" не бе проявил особен интерес към живота от другата

страна на линията. Уайли Мийк не гореше от желание да дойде с мен и да

фотографира Кали и Исо пред къщата им. Успях да насроча снимките за четвъртък по

обяд. Имаше пържена риба, царевични бухтички и салата от зеле и моркови. Уайли

яде толкова, че му бе трудно да диша. Маргарет също имаше резерви към темата, но

както обикновено тя слушаше шефа си. Всъщност идеята ми бе посрещната хладно от

цялата редакция. Все едно. Аз правех каквото намирах за редно; освен това всеки

момент щеше да почне скандален процес.

И тъй в сряда, на 20 май 1970 г., през седмицата, когато нямахме за публикуване

нищичко във връзка с убийството на Рода Каселоу, Таймс" посвети повече от

полови-

118

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

ната си първа страница на семейство Ръфин. Започнахме с голямо заглавие: В

СЕМЕЙСТВО РЪФИН ИМА СЕДЕМ ПРЕПОДАВАТЕЛИ В УНИВЕРСИТЕТ. Отдолу сложихме голяма

снимка на Кали и Исо, седнали на стъпалата пред дома си и гордо усмихнати към

камерата. Под тях бяха портретите на осемте им пораснали деца - от Ал до Сам.

Статията ми започваше така:

Когато Калия Харис била принудена да напусне училище в десети клас, тя си

обещала децата й да завършат не само училище, но и колеж. Годината била 1926 г., а петнайсетгодишната Калия или, както предпочита да я наричат, Кали била

най-голямата от четири деца. Образованието се превърнало в лукс, когато баща й

починал от туберкулоза. Кали работила за семейство Дежарнет до 1929 година, когато се омъжила за Исо Ръфин, дърводелец и проповедник в свободното си време.

Наели малка къща-близнак в не-гърския квартал за скромната сума от петнайсет

долара на месец и започнали да пестят всеки цент. Трябвало да спестят колкото се

може повече. През 1931 година се родил Алберто.

През 1970 г. доктор Алберто Ръфин беше преподавател по социология в Университета

на Айова. Доктор Леонардо Ръфин беше преподавател по икономика в Пардю". Доктор

Масимо Ръфин преподаваше история в Маркет". Доктор Глория Ръфин преподаваше

италиански в Дюк". Доктор Карлота Ръфин преподаваше урбанистика в Калифорнийския

университет. Доктор Марио Ръфин току-що бе защитил дисертация по средновековна

литература и преподаваше в Гринел Колидж, Айова. Споменах и Сам, но не задълбах

в биографията му.

Бях разговарял по телефона със седемте университетски преподаватели и статията

ми изобилстваше от техни цитати. Темите бяха познати - любов, саможертва,

дисциплина, усилен труд, подкрепа, вяра в Бога, вяра в се-

119

ДЖОН ГРИШАМ

мейството, амбиция, постоянство и никаква търпимост към мързела или провала.

Всеки от седмината имаше бляскава история, която можеше да запълни един цял брой

на Таймс". Всеки бе работил поне на едно място, за да се издържа в колежа и

университета. Повечето бяха работили на две места. По-големите помагаха на

Страница 47

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

по-малките. Марио ми каза, че всеки месец получавал по пет-шест чека от братята, сестрите и родителите си.

Петимата по-големи бяха упорствали в учението си толкова, че бяха отложили

женитбата за към трийсетата си година. Карлота и Марио все още не бяха сключвали

брак. Най-голямото внуче бе петгодишното дете на Леон. Калия и Исо имаха общо

пет внучета. Макс и съпругата му очакваха второ дете.

Събрах толкова много материал за семейство Ръфин, че тази седмица пуснах само

първа част. Когато на другия ден отидох у тях на обяд, мис Кали ме посрещна със

сълзи на очи. Исо също ме приветства със здраво ръкостискане и малко вдървена, непохватна мъжка прегръдка. Из-гълтахме агнешката яхния и сравнихме

впечатленията си от читателската реакция. Както можеше да се очаква, за статията

говорел целият квартал; в сряда следобед и четвъртък сутрин непрекъснато се

отбивали съседи да им донесат екземпляр от вестника. Бях изпратил по шест-седем

броя на всяко от децата им.

Докато пиехме кафе и похапвахме пържен ябълков пай, техният проповедник,

преподобният Търстьн Смол, паркира на улицата и дойде при нас на верандата.

Представиха ме и той изглеждаше доволен, че може да се запознае с мен. Бързо

прие да опита десерта и се зае да разяснява какво означавала моята статия за

цветнокожата общност в Клантън. Некролозите били хубаво нещо и в повечето

южняшки градове чернокожите покойници все още били игнорирани. Благодарение на

мистър Кодъл в това отношение тук имало напредък. Но да пуснеш такъв голям и

достоен репортаж за едно видно негърско семейство на първа страница било

гигантска крачка към расовата толе-

120

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

рантност в града. Аз не виждах нещата така. Това си беше просто добър разказ за

мис Кали Ръфин и нейното необикновено семейство.

Преподобният Смол обичаше да похапва и да преувеличава. На второто парче пай

хвалбите му за статията станаха малко еднообразни. По нищо не личеше да смята

скоро да си тръгва, така че в крайна сметка аз се извиних и се сбогувах с

домакините.

Освен че беше неофициалният и донякъде ненадежден разсилен на няколко фирми край

площада, Пистън имаше и друга работа. Той притежаваше нелицензирана куриерска

служба. На всеки час, час и нещо той надникваше през вратите на клиентите си -

предимно адвокатски кантори, но също и трите банки, няколко агенции за недвижими

имоти и нашия вестник - и оставаше така няколко мига в очакване на някаква

пратка. Ако секретарката поклатеше глава, той поемаше към следващата си спирка.

Ако трябваше да се достави писмо или малък пакет, секретарките чакаха Пистън да

се появи. Той грабваше каквото му дадяха и се затичваше към получателя. Не

вземаше нищо по-тежко от четири килограма. Тъй като се движеше пеша, услугите му

се ограничаваха до площада и евентуално ед-на-две пресечки от него. Почти по

всяко време на деня Пистън можеше да бъде видян в центъра - ако нямаше поръчка, вървеше, ако имаше, подтичваше.

Основната част от пратките му бяха писмата между канторите. Пистън беше много

по-бърз от пощата, пък и излизаше по-евтино. Всъщност не вземаше нищо. Казваше, че така служел на хората, макар че по Коледа очакваше да получи свински бут или

кейк.

Късно петък сутринта той влетя с надписан на ръка плик от Лусиен Уилбанкс. Почти

се страхувах да го отворя. Дали вътре не беше призовката за обещаното дело за

милион долара? Писмото обаче гласеше следното:

121

ДЖОН ГРИШАМ

Уважаеми мистър Трейнър,

С удоволствие прочетох статията ви за семейство Ръфин, наистина забележителен

род. И преди бях чувал за тях, но вашият разказ ми разкри неподозирани неща.

Възхищавам се на смелостта ви. Надявам се да продължавате в тази по-позитивна

насока.

Искрено ваш,

Лусиен Уилбанкс

Не можех да го понасям, но кой не би се зарадвал на подобно писмо? Той се

радваше на репутацията си като крайно радикален либерал, готов да прегърне всяка

непопулярна кауза. В този смисъл неговата подкрепа не ми носеше бог знае каква

утеха. Пък и усещах, че е само временна.

Нямаше други писма. Нямаше анонимни телефонни обаждания. Нямаше заплахи.

Учениците бяха във ваканция и времето беше горещо. Всяващите страх слухове за

наближаващата десегрегация ставаха все по-упорити, но добрите хора от окръг Форд

си имаха по-важни грижи.

След като десет години не даваха да се издума за граждански права, мнозина бели

жители на щата се бояха, че краят е близо. Щом федералните власти можеха да

Страница 48

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

интегрират училищата, какво им пречеше да съберат църквите

и кварталите?

На следващия ден Баги отиде на събрание в мазето на една църква. Организаторите

искали да преценят евентуалната подкрепа за частно училище само за бели в

Клан-тън. Събралите се били многобройни, подплашени, сърдити и твърдо решени да

защитят децата си. Някакъв адвокат изложил накратко съдържанието на различни

федерални наредби и изказал стряскащото мнение, че вероятно окончателното

разпореждане ще пристигне това лято. Той предсказал, че чернокожи деца от десети

до дванайсети клас ще бъдат изпращани в клантънската гимназия, а бели деца от

седми до девети клас ще учат в училището на

122

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

Бърли Стрийт в негърския квартал. Мъжете клатели глави, а жените плачели.

Мисълта бели деца да бъдат изпращани през линията била просто неприемлива.

Подготвяло се ново училище. Бяхме помолени да не разгласяваме новината, поне на

първо време. Организаторите искали да получат известни финансови ангажименти, преди да обявят идеята си. Изпълнихме молбата им. Предпочитах да избегна

стълкновенията.

Един съдия в Мемфис бе издал наредба за повсеместно превозване, която разтърси

града до основи. Чернокожите деца от центъра трябваше да бъдат извозвани до

белите предградия, разминавайки се по пътя с пътуващите в обратна посока бели.

Напрежението в града беше още по-голямо и известно време избягвах да ходя там.

Чакаше ни дълго, горещо лято. Сякаш всички очаквахме нещо да експлодира.

Прескочих една седмица и пуснах втората част от материала за мис Кали. Отдолу на

първа страница сложих съвременни снимки на седмината университетски

преподаватели от нейното семейство. Статията ми описваше къде са сега и с какво

се занимават. Всички без изключение говореха с много любов за Клантън и

Мисисипи, макар че нито един не смяташе да се връща завинаги. Не искаха да съдят

града, който ги бе принуждавал да учат във второстепенни училища, да живеят от

едната страна на линията, да не гласуват, да не се хранят в определени

ресторанти и да не пият вода от чешмата пред съда. Отказваха да се занимават с

неприятните неща. Вместо това благодаряха на Бога за неговата доброта, за

здравето си, за семейството, за родителите и за предоставените им възможности.

Скромността и добрината им ме удивляваше. Всеки от седмината ми обещаваше да се

срещнем през коледната ваканция, да седнем на верандата на мис Кали, да ядем

орехов пай и да си разказваме истории.

123

ДЖОН ГРИШАМ

Завърших дългия семеен портрет с една любопитна подробност. От деня, в който

дадено дете напускало дома, Исо му заръчвал да пише на майка си поне едно писмо

седмично. Така и правели, а писмата никога не секвали. В един момент Исо решил, че Кали трябва да получава по едно писмо всеки ден. Седем университетски

преподаватели. Седем дни в седмицата. Така че Алберто пишел своето писмо в

неделя и го пускал. Леонардо пишел своето в понеделник и го пускал. И така

нататък. Понякога Кали получавала по две-три писма на ден, понякога николко. Но

кратката разходка до пощенската кутия винаги била вълнуваща.

А Кали пазеше всяко писмо. В един дрешник до предната спалня тя ми показа куп

картонени кутии, пълни със стотиците писма от децата й.

- Някой ден ще ви дам да ги прочетете - каза тя, но, кой знае защо, не й

повярвах. Всъщност не исках да ги чета. Сигурно бяха твърде лични.

124

Прокурорът Ърни Гадис подаде молба за увеличаване на броя на потенциалните

заседатели. Според Баги, чиято компетентност растеше с всеки изминал ден,

обикновено при криминален процес биваха призовавани около чети-рийсет души, а се

явяваха към трийсет и пет, от които поне пет се оказваха твърде стари или твърде

болни. В молбата си Гадис твърдеше, че при целия този шум около убийството на

Рода Каселоу щяло да бъде много трудно да се намерят безпристрастни заседатели.

Той поиска съдът да призове поне стотина.

Имаше и нещо, което той не спомена, но всички знаеха. Стотина души се сшташваха

по-трудно от четирийсет. Лусиен Уилбанкс възрази енергично и поиска отделно

заседание. Съдия Лупъс отвърна, че не било необходимо, и нареди броят на

кандидат-заседателите да се увеличи. Освен това предприе необичайната мярка да

засекрети списъка. Баги, неговите другари по чашка и всички останали в съда бяха

шокирани. Такова нещо не се беше чувало. Адвокатите и страните по делото винаги

получаваха пълен списък с кандидат-заседателите две седмици преди процеса.

Всички смятаха заповедта за голяма спънка пред семейство Паджит. Как да подкупят

или сплашат бъдещите съдебни заседатели, като не знаят кои са?

След това Гадис поиска от съда писмата до кандидат-заседателите да бъдат

Страница 49

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

изпратени по пощата, а не доставени лично от хората на шерифа. Лупъс прие и тази

идея.

125

Както можеше да се очаква, Лусиен Уилбанкс вдигна врява до бога. В доста

разгорещената си тирада той твърдеше, че съдия Лупъс третирал клиента му

по-различно и по-несправедливо от другите. Четях писанията му и се чудех как

може да празнодумства тъй явно в продължение на толкова много страници.

Очевидно Лупъс бе решил да председателства необезпокоявано и безпристрастно този

процес. През петдесетте години, преди да стане съдия, той бил окръжен прокурор и

сега открито клонеше към обвинението. Освен това видимо не го беше грижа за

семейство Паджит и техните ко-рупционни традиции. Пък и на хартия най-вече на

тази, на която печатахме вестника си делото срещу Дани Паджит изглеждаше ясно

като бял ден.

В понеделник, петнайсети юни, при строга секретност съдебният секретар изпрати

по пощата сто призовки до регистрирани гласоподаватели от целия окръг. Една от

тях пристигна в често използваната пощенска кутия на мис Кали Ръфин и когато

пристигнах за обяда в четвъртък, тя ми я показа.

През 1970 г. окръг Форд беше 26 черен и 74 бял, без графа Други" или Не съм

сигурен". Шест години след бурното лято на 1964 г. и масовия натиск за

регистрация на чернокожите и пет години след Закона за правото на гласуване, приет през 1965 г., малцина в окръг Форд си даваха труда да отидат до урните. На

щатските избори през 1967 г. бяха гласували 70 от белите и само 12 от

чернокожите. Призивите за регистрация за изборите в негърския квартал бяха

посрещани с всеобщо безразличие. Щатът беше толкова бял, че никога чернокож

нямаше да спечели тукашни избори, така че защо човек да

си дава труда?

Освен това да се регистрираш никога не беше безопасно. От сто години насам

белите използваха какви ли не номера, за да попречат на чернокожите да гласуват.

Изборна

126

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

такса, тестове за грамотност, списъкът беше дълъг и угнетяващ.

Трета причина беше колебанието на много негри да се регистрират като

гласоподаватели по какъвто и да било повод при белите власти. Регистрацията

можеше да означава допълнителни разходи, допълнителен надзор, допълнително

безпокойство. Включително вероятността да те извикат за съдебен заседател.

Според Хари Рекс, който беше мъничко по-достоверен източник на съдебна

информация от Баги, досега в окръг Форд не бе имало чернокож заседател. Тъй като

потенциалните заседатели се избирали единствено и само от избирателните списъци, малцина чернокожи попадали сред кандидатите. Тези, които издържали първите

кръгове въпроси, по правило се отказвали преди окончателния подбор. При

криминални дела обвинението по принцип отхвърляло негрите поради схващането, че

те твърде много жалели обвиняемите. При граждански дела защитата ги отхвърляла

поради опасения, че са твърде щедри с чуждите пари.

Всички тези теории никога не бяха изпитвани на практика в окръг Форд.

Кали и Исо Ръфин се бяха регистрирали като гласоподаватели през 1951 г. Двамата

заедно влезли в офиса на съдебния секретар и поискали да бъдат добавени към

списъците. Както била научена, помощничката му им връчила ламинирана картичка с

думите Декларация на независимостта" най-отгоре. Текстът бил на немски.

Приемайки по презумпция, че семейство Ръфин са неграмотни като повечето негри в

окръга, чиновничката попитала:

- Можете ли да прочетете това?

- Това не е на английски - отвърнала Кали. - На нем

ски е.

- Можете ли да го прочетете? - повторила чиновнич

ката и осъзнала, че тези двамата ще й отворят работа. .

127

ДЖОН ГРИШАМ

Толкова, колкото и вие - отвърнала учтиво Кали.

Йомощничката прибрала картичката и извадила друга.

Можете ли да прочетете това? - попитала тя.

Мога - казала Кали. - Това е Декларацията за пра-

вата-

- Какво гласи Точка осма? Кали я прочела бавно и отговорила: -^ Осмата поправка

забранява несъразмерните глоби и жестоките наказания.

Горе-долу по това време, зависи кой водеше разказа, Исо се навел към

помощничката и казал: -- Освен това притежаваме собственост. всъщност законът за

изборите не съдържал такова изискване, но все пак недвижимото имущество било

голямо предимство за един чернокож. Като не знаела какво да пра, чиновничката

Страница 50

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

казала:

-- Ами добре. Изборната такса е два долара на човек. -Исо й дал парите и двамата

с мис Кали влезли в списъците заедно с още трийсет и един чернокожи, сред които

ня-ма^ нито една жена.

Яе пропускали избори. Мис Кали все се тревожела, че толкова малко от нейните

приятели си давали труда да се регистрират и да гласуват, но била твърде заета с

отглеж-дан^то на осемте си деца, за да направи нещо по въпроса. Окръг Форд бил

подминат от расовите размирици, които разтърсвали други части на щата, така че

тук нямало кам-за регистриране на негрите.

Отначало не можех да преценя дали е нервна или раз-въувана. Май и тя самата не

знаеше. Първата чернокоса гласоподавателка можеше да стане и първата чернокоса

Заседателка. Никога не бе бягала от предизвикателствата, но сериозно се питаше

дали има моралното право да съди друг човек. Не съдете, за да не бъдете съдени", ци- 1 тикаше неведнъж тя Исус.

- Но ако всички следваха този ред от Светото писание,

128

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

цялата съдебна система щеше да пропадне, нали така? -попитах аз.

- Не знам - зарея поглед тя. За пръв път я виждах така

потънала в мислите си.

Ядяхме пържено пиле с картофено пюре и сос. Исо не бе успял да се върне за обяд.

- Как да обявя даден човек за виновен? - попита тя.

- Първо изслушвате доказателствата. Не сте предубе

дена. Няма да ви е трудно.

- Но нали знаете, че я е убил. Почти го написахте във

вестника си. - Безмилостната й откровеност винаги успя

ваше да ме жегне.

- Само изложихме фактите, мис Кали. Ако те говорят

за вина, така да бъде.

Този ден мис Кали се умълчаваше често и продължително. Беше потънала в мислите

си и почти не ядеше.

- Ами смъртното наказание? - попита тя. - Дали ще

искат да пратят това момче в газовата камера?

- Да, госпожо. Това е предумишлено убийство.

- Кой решава дали да бъде осъден на смърт?

- Съдебните заседатели.

- О, боже.

Оттук нататък тя не можеше да яде. Каза, че кръвното й се вдигнало, откакто

пристигнала призовката. Вече била ходила на доктор. Помогнах й да стигне до

диванчето в хола и й донесох чаша ледена вода. Тя настоя да довърша обяда си, което сторих с удоволствие в пълно мълчание. По-късно се посъживи и двамата

седнахме в люлеещите се столове на верандата и говорихме за всичко друго освен

за Дани Паджит и неговия процес.

Най-сетне спечелих джакпота, като я попитах за италианската връзка в живота й.

По време на първия ни обяд ми бе казала, че е научила италиански, преди да научи

английски. Седем от осемте й деца носеха италиански имена.

Тя трябваше да ми разкаже една дълга история. Аз нямах абсолютно никаква друга

работа.

129

ДЖОН ГРИШАМ

През деветдесетте години на деветнайсети век цената на памука се вдигнала

драстично, тъй като потреблението по света нараснало. Плодородните плантации на

Юга трябвало да произвеждат все повече и повече. Големите плантатори по делтата

на Мисисипи отчаяно искали да увеличат реколтата си, но не им достигала работна

ръка. Много от физически здравите негри били напуснали земята, която техните

прадеди обработвали като роби, и били намерили по-добра работа и определено

по-добър живот на север. Онези, които останали, показвали разбираемо малък

ентусиазъм към идеята да секат и берат памук за обидно мизерни надници.

Земевладелците измислили начин да внасят трудолюбиви и усърдни европейски

емигранти, които да отглеждат памука им. С помощта на италиански трудови агенции

в Ню Йорк и Ню Орлиънс се установявали контакти, раздавали се обещания, говорели

се лъжи, фалшифицирали се договори и през 1895 г. първият кораб с работници

пристигнал в делтата. Били от Северна Италия, от областта Емилия-Романя близо до

Верона. В по-голямата си част били слабо образовани и почти не говорели

английски, макар че на всички езици скоро проличало, че са жертва на голяма

измама. Получили мизерни жилища сред субтропичния климат и докато се борели с

маларията, комарите, змиите и нечистата питейна вода, трябвало да отглеждат

памук за надници, от които никой не можел да живее. Били принудени да заемат

пари от земевладелците при скандално високи лихви. Храната и останалите им

Страница 51

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

припаси идвали от фирмения магазин на безбожни цени.

Тъй като италианците работели усърдно, земевладелците искали да доведат още.

Разказвали красиви лъжи за бизнеса си, давали розови обещания на нови италиански

трудови агенции и емигрантите продължавали да пристигат. Крепостническата

система заработила и италианците били третирани по-зле и от повечето чернокожи

работници.

130

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

След време имало някакви опити да се раздели печалбата и да се прехвърли

собствеността върху част от земите, но пазарът на памука се менял толкова бързо, че нищо не можело да се договори. След двайсет години малтретиране италианците

най-сетне се пръснали и експериментът останал в историята.

Онези, които останали в делтата на Мисисипи, десетилетия наред били смятани за

хора втора ръка. Не ги вземали в училищата, а тъй като били католици, не били

добре дошли и в църквата. За голф клубовете и дума не можело да става.

Италианците били даго", изблъскани на дъното на социалната стълбица. Но тъй като

работели усърдно и пестели парите си, скоро започнали да се сдобиват със земя.

Семейство Росети се озовали в Лиланд, Мисисипи, през 1902 г. Те били от едно

селце до Болоня и имали нещастието да се вслушат в думите на неподходящия трудов

агент в града. Мистър и мисис Росети довели със себе си четири дъщери,

най-голямата от които била дванайсетго-дишната Никола. Макар през първата година

храната да не достигала, успели да избегнат пълния глад. Пристигнали без нито

един цент, след три години крепостничество дължали на плантацията 6000 долара и

нямали никакъв шанс да ги изплатят. Напуснали делтата посред нощ и стигнали с

фургон до Мемфис, където ги приел някакъв далечен роднина.

На петнайсетгодишна възраст Никола била изумител

но красива. Дълги тъмни коси, кафяви очи - класическа

италианска хубост. Изглеждала голяма за годините си и

успяла да си намери работа в магазин за дрехи, като каза

ла на собственика, че е на осемнайсет. Три дни по-късно

шефът й направил предложение за женитба. Той бил ре

шен да изостави съпругата си след двайсетгодишен брак и

да се сбогува с децата си, ако Никола се съгласяла да из

бяга с него. Тя отказала. Собственикът предложил на мис

тър Росети 5000 долара и го помолил за помощ. Мистър

Росети отказал. -

131

ДЖОН ГРИШАМ

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

По онова време богатите фермерски семейства от Северен Мисисипи пазарували и се

виждали с познатите си в Мемфис. обичайно около хотел Пийбоди". Тъкмо там мистър

Закари Дежарнет от Клантън съвършено случайно се сблъскал с Никола Росети. Две

седмици по-късно те се

оженили.

Той бил трийсет и една годишен, вдовец, без деца и сериозно си търсел съпруга.

Освен това бил най-големият земевладелец в окръг Форд, където почвите не били

толкова богати както в делтата, но все пак носели печалба, стига човек да

притежавал достатъчно количество от тях. Мистър Дежарнет бил наследил от

семейството си над шестнайсет хиляди декара. Неговият дядо навремето притежавал

дядото на Калия Харис Ръфин.

Бракът бил сключен при известни условия. Никола била доста умна за годините си, а освен това отчаяно искала да защити близките си. Те били изстрадали толкова

много. Момичето решило да се възползва докрай от отворилата се възможност. Преди

тя да се съгласи да се омъжи за него, мистър Дежарнет обещал не само да назначи

баща й като надзирател във фермата си, но и да настани семейството й в удобно

жилище. Съгласил се да даде на трите й сестри образование. Съгласил се да

изплати дълговете на семейството в делтата. Мистър Дежарнет бил толкова влюбен, че щял да се съгласи на всичко.

Първите италианци в окръг Форд пристигнали не със счупена волска каруца, а с

влака, при това с билети за първа класа. Делегация посрещачи свалила на перона

чисто новите им куфари и ги настанила в два форда модел Т от 1904 г. Когато се

появявали с мистър Дежарнет сред обществото на Клантън, семейство Росети били

посрещани като кралски особи. Целият град се дивял колко красива е булката.

Говорело се за официална сватбена церемония, която да компенсира донякъде

претупаната венчавка в Мемфис, но тъй като в Клантън католическа църква нямало, идеята била изоставена. Булката и младоженецът още не били разисквали щекотливия

въпрос за религиозните

132

предпочитания. Впрочем ако по това време Никола помолела мистър Дежарнет да

Страница 52

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

приеме индуизма, той щял да се съгласи веднага.

Най-сетне стигнали до голямата къща з края на града. Когато семейство Росети

завили по дългата алея и видели импозантното имение, построено от първия мистър

Дежарнет преди Гражданската война, всички избухнали в сълзи.

Решено било да живеят там, докато надзирателската къща бъде ремонтирана и

преустроена. Никола поела задълженията си като господарка на дома и положила

всички усилия да забременее. Сестричките й получили частни учители и за седмици

проговорили добър английски. Мистър Росети прекарвал всеки ден със своя зет, който бил само с три години по-млад от него, и се учел как да управлява

плантацията.

А мисис Росети отишла в кухнята, където се запознала с майката на Кали, Индия.

- Баба ми е готвила за семейство Дежарнет също като

майка ми - рече мис Кали. - Мислех, че и аз ще им бъда

готвачка, но не стана така.

- Закари и Никола имаха ли деца? - попитах аз. Вече

пиех третата или четвъртата си чаша чай. Беше горещо и

ледът се бе разтопил. Мис Кали говореше от два часа и бе

забравила за призовката и делото.

- Не. Много тъжно, защото толкова искаха дечица.

Когато аз съм се родила през 1911 г., Никола на практика

ме взела от майка ми. Настоявала да нося италианско име.

Държала ме в голямата къща със себе си. Майка ми не

възразявала - имала много други деца, пък и без това по

цял ден била в къщата.

- С какво се занимаваше баща ви? - попитах аз.

- Работеше във фермата. Тя беше добро място за жи

веене. Имахме късмет, защото семейство Дежарнет се

грижеха за нас. Бяха добри, справедливи хора. При всич

ки обстоятелства. Не всички негри живееха така. Тогава

животът ти беше в ръцете на белия, който притежаваше

къщата ти. Ако той беше подъл и зъл, животът ти ставаше

133

ДЖОН ГРИШАМ

ад. Семейство Дежарнет бяха прекрасни хора. Баща ми, дядо ми и прадядо ми бяха

работили на земята им и лошо не бяха видели.

- А Никола?

Мис Кали се усмихна за пръв път от час.

- Господ ме беше благословил. Аз имах две майки.

Никола ме обличаше в дрехи, които купуваше от Мемфис.

Когато бях на една-две годинки, тя ме учеше да говоря

италиански, преди още да съм проговорила английски. На

три години ме научи да чета.

- Още ли говорите италиански?

- Не. Много време мина. Тя обичаше да ми разказва

какво било да си малко момиченце в Италия и ми обеща

ваше, че някой ден ще ме заведе там да видя каналите във

Венеция, Ватикана в Рим и кулата в Пиза. Обичаше да пее

и ми разказваше за операта.

- Самата тя образована ли беше?

- Майка й имала някакво образование, за разлика от

съпруга си, и се постарала да научи Никола и сестрите й

да четат и пишат. Никола ми обещаваше да ме прати в ко

леж някъде на север или дори в Европа, където хората би

ли по-толерантни. През двайсетте години мисълта черно-

кожо момиче да отиде в колеж беше направо налудничава.

Разказът вървеше в много посоки едновременно. Исках да запиша част от него, но

не си бях донесъл бележник. Образът на младото чернокожо момиче, което живее в

имение, говори италиански и слуша опера в Мисисипи преди петдесет години, със

сигурност бе уникален.

- Вие работехте ли в къщата? - попитах аз.

- О, да, когато пораснах. Бях икономка, но никога не

трябваше да работя колкото другите. Никола искаше да

съм близо до нея. Поне по един час на ден седяхме в сало

на й и се упражнявахме да говорим. Тя бе твърдо решена

да се отърве от италианския си акцент, също както бе ре

шила аз да имам перфектна дикция. Всяка сутрин праща

ше кола да вземе една пенсионирана учителка от града,

мис Тъкър, стара мома, никога няма да я забравя. Пиехме

134

Страница 53

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

горещ чай, четяхме урока и мис Тъкър ме поправяше дори за най-дребната грешчица

в произношението. Учехме граматика. Обогатявахме речника си. Никола се

упражняваше, докато не заговори перфектен английски.

- Какво стана с колежа?

Изведнъж Кали се умори и времето за приказки свърши.

- Ах, мистър Трейнър, не питайте. През двайсетте го

дини мистър Дежарнет изгуби всичко. Беше инвестирал

много пари в железници, кораби, акции и други такива и

фалира почти за ден. И се застреля, но това е друга исто

рия.

- Какво стана с Никола?

- Успя да задържи голямата къща до Втората светов

на война, когато се върна в Мемфис с мистър и мисис Ро-

сети. Години наред си пишехме всяка седмица, още пазя

писмата. Умря преди четири години на седемдесет и шест.

Цял месец плаках. Още се насълзявам, като си спомня за

нея. Боже, колко обичах тази жена. - Думите й заглъхва

ха и от опит знаех, че мис Кали е готова да си подремне.

Късно вечерта се зарових в архивите на Таймс". На дванайсети септември 1930 г.

първата страница на вестника съобщаваше за самоубийството на Закари Дежарнет.

Отчаян от рухването на бизнеса си, той бе оставил ново завещание и прощално

писмо до жена си Никола, а после, за да улесни всички, бе отишъл с колата си до

погребалния дом в Клантън. Влязъл през задната врата с двуцевката си, намерил

стаята за подготовка на покойниците, седнал, събул си едната обувка, пъхнал

дулото в устата си и дръпнал спусъка с палеца на крака.

135

В понеделник, на 22 юни, деветдесет и двама от стоте призовани потенциални

заседатели пристигнаха за процеса срещу Дани Паджит. Както скоро разбрахме, четирима бяха умрели, а други четирима просто изчезнали. Повечето от останалите