Последният жив

10

Кварталът, през който шофираше Уеб, приличаше на всеки друг в тази част на града. Скромни, квадратни жилища, строени в годините след Втората световна война по един и същ начин и с едни и същи материали, всяко с чакълена алея за коли и сенници с метални рамки над прозорците. Градинките пред къщите бяха миниатюрни, но затова пък отзад имаше обширни дворове с допълнително построени гаражи, със закътани огнища за скари и стари ябълкови дървета, хвърлящи гъста, приятна сянка. Обикновен работнически квартал, чиито жители все още се гордееха с домовете си и не смятаха, че децата им непременно трябва да завършат колеж. В прохладата на гаражите мъже се суетяха около стари коли, докато жените им, наклякали по ниските стъпала към верандите, пиеха кафе, пушеха цигари и клюкарстваха на воля под палещото за сезона слънце и измитото от снощния проливен дъжд лазурно небе. Дечица по гуменки и къси панталонки се надбягваха с тротинетки нагоре-надолу; малките им крачета тупаха ритмично по тротоара.

Уеб спря колата пред дома на Пол Романо и още от улицата забеляза Поли, както му викаха всички, сгърбен под капака на антикварен корвет стингрей — неговата радост и гордост, голямата му любов, центъра на малкия му свят. Поли дотолкова обожаваше колата си, че съпругата и децата му си поделяха далечното второ място в скалата на неговата любов и бликаща грижовност. Израсъл в Бруклин, Пол Романо беше роден механик, човек, който обичаше да човърка из вътрешностите на колата с очернени от машинно масло ръце; той идеално се вписваше в този квартал на автомонтьори, електротехници, шофьори на тирове и други подобни професии. Единствената разлика между него и тях беше, че Пол Романо можеше да убие човек по стотина различни начина, без оня да разбере какво му се е случило, камо ли да се защити. Именно Пол беше въпросният колега на Уеб, който разговаряше с оръжията си и им измисляше имена като на свои деца или домашни любимци. Неговият „Хеклер & Кох“ МП–5 се казваше Фреди, като вампира от филма „Кошмарът на Елм Стрийт“, а двата му .45-калиброви „Смит & Уесън“, съответно Къф и Линк, бяха кръстени на костенурките от „Роки“. Да, колкото и невероятно да звучи, Поли Романо от Бруклин беше голям почитател на Силвестър Сталоун. Което не му пречеше все да мърмори, че „тоя смотан Рамбо е една жалка пудра“.

Сега, когато Уеб се приближи и надникна под капака на синия корвет с бял сгъваем гюрук, Романо вдигна изненадан глава. Уеб вече знаеше всичко за колата: че е модел ’66-та годината, в която за пръв път бил въведен в серийно производство осемцилиндровият, 7,2-литров „моноблок“ на шевролет с чудовищните за времето си, пък и днес, 450 конски сили; той знаеше това, защото самият Романо му го бе разправял не по-малко от сто пъти, на него и на всеки един от другарите им от ОБТ поотделно. „Четиристепенна ръчна скоростна кутия с гъсто нанизани предавки. Максимална скорост 265 километра в час. Направо да не си й насреща! — повтаряше задъхано той, докато на Уеб не му писнеше да слуша. — Полицейски коли, разни там европейски спортни гъзарии — къде ти! — половината състезателни коли на по-малките писти ги лапа с парцалите!“

Уеб много пъти се бе питал как ли се чувства едно дете, когато размахва гаечни ключове, разглобява и сглобява коли пред гаража с баща си, изследва и бърка с пръсти в карбуратори, слуша със затаен дъх приказки за спорт, жени и автомобили — за всички онези неща, благодарение на които животът си струва да се живее. Представяше си следния разговор: „Седим си значи, татко, един до друг, и аз си викам, да я прегърна ли първо през кръста, или направо да рискувам и да си сложа ръката еди къде си? Кажи бе, тате, ти как постъпваше, като беше на моите години? Само не ми разправяй, че изобщо не са ти идвали наум тез работи, щото няма да ти повярвам. А кога да я целуна? Какъв знак да чакам да ми даде? Няма да повярваш, тате, ама тия шантави жени хич не ги разбирам. Като човек остарява, по-лесно ли се оправя с тях?“ На което „старият“ мъдро намига, подсмихва се под мустак, отпива от биричката, дръпва за последно от фаса, избърсва омазнените си ръце в парцала и започва: „Слушай сега, малкият, как стават тез работи. Слушай и попивай, синко, щото това са важни неща и ще ти потрябват един ден в живота.“ Вперил поглед в металните вътрешности на корвета, Уеб се питаше как ли би протекъл един такъв разговор, ако самият той бе имал баща.

Този път Романо просто изгледа Уеб от глава до пети. Той не спомена нищо за осемцилиндровия моноблок с 450 конски сили, дето европейските спортни гъзарии ги лапа с парцалите. Каза само:

— Бирата е в хладилната чанта. Обслужи се сам. И не се чувствай чак толкова у дома си.

Уеб се пресегна, вдигна капака на малката пластмасова чанта в краката на Поли и дръпна халката на един „Будвайзер“, без обаче да остави долар за бирата.

— Стига с тая бира бе, Поли! Сякаш е единствената бира на света. Знаеш ли какво пиво правят в Южна Америка, не ти е работа!

— Не са за мен, с тая заплата…

— И двамата получаваме едни и същи пари.

— Да, но аз имам жена и деца, а ти? Ни дете, ни коте.

Романо притегна някакъв болт с гаечния ключ, влезе в колата и завъртя стартера. Мощната машина се събуди за живот с плътен, басов рев.

— Мърка като котенце — каза Уеб и отпи от бирата си.

— Какво ти котенце, направо тигър!

— Да поговорим, а? Искам да ти задам няколко въпроса.

— Ти на мен, аз на теб… Казвай, какво има? Не бързам за никъде. За какво са му на човек почивните дни, да не би да са случайно за удоволствие? От още нещо да имаш нужда? Ако ти трябват балетни цвички, ще питам жена ми.

— Ще съм ти благодарен, ако престанеш да ме плюеш пред момчетата в Куонтико.

— Аз пък ще съм ти благодарен, ако престанеш да ми казваш какво да правя. И по-добре се разкарай от къщата ми. Не общувам с такива като теб.

— Да поговорим, Поли. Дължиш ми един разговор.

Романо размаха гаечния ключ под носа му.

— Не ти дължа нищо, Лондон.

— Осем години киснем заедно в тия лайна, та си мисля, че поне можем да се изслушаме, ако не друго.

Двамата мъже кръстосаха блеснали погледи; накрая Романо остави гаечния ключ, избърса ръцете си, угаси мотора и закрачи към задния двор. Уеб прие това като покана да го последва, макар нещо отвътре да му казваше, че Романо просто отива да вземе някой по-голям инструмент от гаража, за да го цапардоса по главата.

В задния двор тревата беше прясно окосена, дръвчетата подрязани, отстрани до гаража се извисяваше бухнал розов храст. Температурата на слънце беше около двайсет и седем градуса, след дъжда денят беше топъл и приятен. Разгънаха два градински стола и седнаха. Уеб се загледа в Енджи, съпругата на Романо, която тъкмо простираше пране. Тя беше родом от Мисисипи; двамата имаха две деца, момчета. Енджи беше все още апетитно миньонче с бухнала руса коса, зелени очи на самодива и изражение на лицето, което сякаш казваше: „Ще те изям, сладурче!“ Тя не спираше да флиртува с всеки мъж, който й се изпречи; все гледаше да хване Уеб за ръката, да си отърка уж случайно бедрото о крака му, казваше му колко е сладък, но всичко беше само игра. Понякога Романо побесняваше от ревност, но обикновено беше доволен, че мъжете толкова харесват жена му. Това беше неотменна част от житейските му радости. Ала когато Енджи Романо се ядосаше някому, тя не прощаваше лесно. Уеб бе забелязал и това по време на сбирки с колеги от отряда: в тази малка женичка се криеше истинска тигрица, способна да обърне в бягство калени в битки ветерани.

Пол Романо беше командос от екип „Хотел“, но двамата с Уеб бяха приети едновременно в отряда и първите три години бяха прекарали в един и същ екип като снайперисти. Преди да постъпи във ФБР, Романо бе служил в елитните части „Делта“. Макар също като Уеб да не бе много едър, Романо беше извънредно жилав; тънките му мускули бяха яки и усукани като стоманени въжета. Той беше кален воин, устоял на несгоди и победил врагове, пред които всеки друг би се огънал или би си плюл на петите. Веднъж, при атака срещу крепостта на някакъв наркобарон на Карибите, десантният кораб го бе свалил твърде далеч от брега; с двайсет и пет килограма оръжие и екипировка на гърба Романо се бе озовал в шест метра дълбока вода. Вместо кротко да се удави, както би постъпил всеки друг на негово място, той бе потънал на дъното, някак си бе успял да се изправи на крака, да се ориентира за посоката и задържайки дъха си за повече от четири минути, бе излазил пеша разстоянието до брега тъкмо навреме, за да се включи в атаката. Поради грешка в комуникациите обектът се бе оказал не точно там, където мислеха, и докато другарите му се лутаха по брега, Романо случайно се бе натъкнал на боса и го бе арестувал лично, като преди това бе застрелял двамата му телохранители. Единственото му оплакване след цялата тая епопея беше, че си е намокрил излишно косата и е загубил единия от любимите си пистолети — Къф.

Тялото на Романо беше почти изцяло покрито с татуировки — дракони, ками, змии, а също и надпис „Енджи“ със сърце на левия му бицепс. Той бе привлякъл вниманието на Уеб на предварителния подбор на нови бойци, когато повечето кандидати стояха голи, смразени от ужас пред ада, който знаеха, че ги очаква. Уеб бе оглеждал всички подред за белези по коленете и рамената, издаващи физическа неиздръжливост, и бе наблюдавал израженията на лицата им като знак за евентуални психически отклонения. Общността на елитните командоси е по същество поле за Дарвинова конкуренция в най-чист вид и Уеб от самото начало се бе опитвал да открие онези дребни признаци, които щяха да му осигурят предимство пред останалите. Той знаеше, че само половината от мъжете ще преминат през първия кръг на отсяване, който предстоеше след две седмици, а от останалите едва всеки десети ще стигне до финала — до заветния шанс да бъде приет в Отряда за борба с тероризма и един ден да има късмета да загине в реална бойна обстановка.

Романо бе дошъл в ОБТ направо от нюйоркските специални части, където си бе изградил репутация на страховит боец, пръв между равни в една общност на корави мъже. През онзи първи ден от предварителните квалификации той бе между малцината, които не изглеждаха никак уплашени от това, което им предстои. На Уеб бе направил впечатление на човек, който обича болката и с радост очаква ада, на който ОБТ щеше да го подложи. Приличаше и на човек, свикнал сам да причинява болка. Чуждото страдание не го трогваше ни най-малко, ако не за друго, то защото през живота си Романо бе страдал повече от който и да било. Уеб избягваше да пита колегата си за тези неща; може би сам не желаеше да чуе отговора. Но още тогава, докато въобще не знаеше дали той самият ще стигне до заветното място, Уеб не се съмняваше и за миг, че Романо няма как да не бъде приет. Оттогава двамата не спираха да мерят сили и да се борят за надмощие в отряда; често пъти Романо напълно съзнателно докарваше Уеб до ярост, но Уеб не спираше да се възхищава от неговите способности и кураж.

— Искаше да говорим. Е, говори — каза Романо.

— Кевин Уестбрук. Онова хлапе в тъмната уличка.

Романо кимна с глава, надвесен над бирата си.

— Е?

— Изчезнал е.

— Какви ги приказваш?

— Познаваш ли Бейтс? Пърси Бейтс?

— Не. Трябва ли да го познавам?

— Той оглавява разследването на Вашингтонското оперативно бюро. Кен Маккарти разправя, че Кевин е бил с теб и Мики Кортес. Какво имаш да кажеш по въпроса?

— Не много.

— Какво каза хлапето?

— Нищо.

— На кого го предаде?

— На двама цивилни.

— Взе ли им имената?

Романо поклати глава.

— Поли, знаеш ли каква е разликата между разговор с теб и разговор със стената?

— Каква?

— Няма разлика.

— Какво очакваш да ти кажа, Уеб? Видях детето, побавих го малко, после то си отиде по пътя.

— Искаш да кажеш, че то нищо не каза?

— Не беше твърде разговорливо. Даде ни името и адреса си. Ние си ги записахме. Мики се опита да го поразприказва малко, но не можа нищо да измъкне. Къде ти, той не знае как да разговаря със собствените си деца! Така че не знаем каква е била ролята на това дете в цялата тая каша. Ама ти какво очакваш? Ние тогава тичахме към оня шибан двор, после видяхме ракетата ти и спряхме. И изведнъж се появява значи това хлапе и размахва шапката ти и някаква бележка. Не знаех дали е на твоя страна, или не. Пък и не исках да прецакам нещата, като му задавам въпроси, дето не са ми работа.

— Много умно от твоя страна. Само дето си го предал на ония цивилни, без да ги питаш каквото и да било. Как стават тия работи?

— Показаха ми служебни карти, казаха, че са дошли специално да приберат детето, и това беше всичко. Ние не сме следствен орган. Нас ни пращат само колкото да опухаме някого. Ония с костюмите са по разследванията. Пък и не ми беше до това. Нали знаеш, че двамата с Тели Райнър сме служили заедно в „Делта“?

— Знам, Поли, знам. Та колко горе-долу беше часът, когато се появиха тия с костюмите?

Романо се замисли.

— Не беше минало много време. Беше още тъмно. Да кажем, два и половина.

— Не ти ли се струва, че Вашингтонското бюро е реагирало твърде бързо, изпращайки посред нощ двама цивилни да приберат хлапето?

— Какво можех да им кажа? Не ви го давам, момчета, твърде бързо реагирате, това не е в стила на ФБР. Това много щеше да ми помогне на кариерата, няма що. Щях да си гледам пенсионния фонд през крив макарон.

— Можеш ли поне да ми ги опишеш тия с костюмите?

Романо отново се замисли.

— Вече ги описах на агентите.

— Агентите също са с костюми. Опиши ми ги на мен. Не бой се, не боли чак толкова.

— Ти какво, занасяш ли ме нещо?

— Хайде бе, Поли, отговори ми като мъж на мъж. „Хотел“ на „Чарли“ или каквото е останало от него.

Романо помисли още малко и после се покашля.

— Единият беше бял. Дългуч, но иначе кльощав. Приличаше на човек, който е отслабнал, след като е бил пълен. Лицето му беше едно такова, отпуснато. Доволен ли си?

— Не. Коса?

— Къса, разбира се. На един федерален каква искаш да му бъде косата? Или си мислиш, че Едгар Хувър е носил конска опашка?

— Някои твърдят, че да. А също и рокли. Давай нататък: млад, стар, по средата?

— На трийсет и нещо. Леко прошарен. Костюмът обикновен, като на агент, може би малко по-хубав. Във всеки случай много по-хубав от всички парцали в гардероба ти, Лондон.

— Как си запомнил всичко това, пък не помниш името на човека?

— Той ми показа карта и това ми беше достатъчно. Около мен се гърмеше, шестима от нашите току-що бяха натръшкани! Той дойде да вземе детето и аз му го дадох. По всичко приличаше на държавен служител. Ами че той като нищо беше с по-висок чин от моя.

— А другият?

— Какво?

— Партньорът му, другият цивилен. Нали каза, че били двама?

— Тъй де. — Изведнъж Романо не изглеждаше толкова уверен. Той разтърка очи и отпи от бирата си. — Всъщност оня, другият, не дойде при нас. Първият го посочи отдалеч и каза: ето го партньора ми, нищо повече. Другият в това време разговаряше с някакви ченгета и изобщо не се приближи.

Уеб го изгледа с невярващ поглед.

— Поли, истината е, че ти не знаеш дали мъжът, с когото си разговарял, и оня, другият, дето уж стоял настрани, са били заедно! Като нищо може да е действал сам и да те е избудалкал, че има партньор. Разказа ли всичко това на някой истински агент?

— Виж какво, Уеб, истински агент си бил ти. Аз бях „Делта“, по дяволите! Отдавна не съм си играл на детектив. Мен ме пращат само колкото да опухам някого. Аз съм един опухвач, и толкоз, приятел.

— Ти като нищо си пратил това дете на сигурна смърт.

Няколко секунди Романо го гледаше облещен, после отмести поглед и наведе глава. Уеб си каза, че сигурно мисли за двамата си синове. Той искаше Романо да се почувства виновен, за да не повтаря никога повече тази грешка.

— Това хлапе сигурно вече е заровено в някое бунище. Има по-голям брат. Дребен гангстер, викат му Големия Х.

— Всички имаме братя — сопна се Романо.

— Животът му не е бил никак лек. Няма и десет години, а вече е с огнестрелна рана на бузата.

Романо отпи глътка от бирата и обърса устата си с ръкава.

— Тъй или иначе, шестима от нашите са мъртви, а аз все се питам защо не са седем. — При тези думи той злобно погледна Уеб.

— Ако това те успокоява, аз също си задавам тоя въпрос. При това ходя на психиатър, за да си събера мислите.

— Толкова се радвам да го чуя, че ей сега ще изляза на улицата и ще крещя: Уеб ходи на куку-доктор, спасени сме!

— Стига се заяжда с мен, Поли. Да не мислиш, че нарочно се вкамених оная нощ? Да не мислиш, че исках да очистят екипа ми? А, кажи де!

— Ти си единственият, който знае това — не му остана длъжен Романо.

— Виж какво, Поли, знам, че тая работа не изглежда никак добре, но защо и ти се заяждаш с мен?

— Защо ли? Да ти кажа ли защо?

— Кажи де!

— Е, добре. Аз наистина разговарях с това дете. Или по-точно, то разговаря с мен. И знаеш ли какво ми рече?

— Очаквам да го чуя от теб, Поли.

— Каза, че ти така си се панирал от страх, че си хленчил като бебе. Каза, че си го молил да не те издава на никого. Каза, че си най-големият страхопъзльо, който е виждал някога. Каза още, че си му предлагал пушката си, понеже те било страх да я използваш.

Брей, какво неблагодарно хлапе! — помисли си Уеб.

— И ти му повярва?

Романо отпи едра глътка от бирата си.

— Е, не чак за пушката. Ти не би се разделил с тая твоя шибана играчка за нищо на света.

— Много ти благодаря, Романо.

— Ама това дете все е видяло нещо, за да приказва така. Защо да ме лъже?

— Отде да го знам, Поли? Може би защото за него аз съм ченге, пък то не си пада много по ченгета. Защо не попиташ някой от снайперистите? Те ще ти кажат дали съм хленчил, когато стрелях по картечните гнезда. Или и на тях не им вярваш?

Романо се направи, че не е чул.

— Предполагам, че повечето хора ги хваща шубето от време на време, но пък, от друга страна, аз не съм специалист по тая част.

— Ти си бил много гадно копеле, бе!

Романо остави бирата и се надигна на стола си.

— Искаш ли да ти покажа точно колко съм гаден?

Двамата за малко щяха да се сбият, когато Енджи дойде при тях, поздрави Уеб и приятелски го прегърна, като мърмореше успокоителни думи в ухото му.

— Поли — каза тя, — може би Уеб би желал да вечеря с нас? Има свински пържоли.

— Може би аз не бих желал Уеб да вечеря с нас! — изръмжа Романо.

Енджи се наведе, сграбчи мъжа си за предницата на ризата и го помъкна нанякъде.

— Извини ни за момент, Уеб — подвикна през рамо тя.

Пред очите на Уеб тя изправи Романо до стената на гаража и така жестоко го скастри, че на Уеб чак му дожаля. Енджи тропаше с крака, размахваше юмруци пред лицето му и се държеше като строеви сержант, на когото са изпратили нова партида новобранци. Пол Романо, прославеният командос, хладнокръвният убиец, стоеше с наведена глава и се червеше и потеше пред своята мажа женичка. Накрая Енджи го подкара обратно към Уеб.

— Хайде, Поли, покани приятеля си.

— Енджи — обади се Уеб, — недей…

— Ти да мълчиш, Уеб — сряза го тя и Уеб послушно млъкна. След като Романо не каза нищо, Енджи му перна един зад врата. — Покани го или тази нощ ще спиш в гаража с тъпата си кола!

— Не би ли желал да вечеряш с нас, Уеб? — запита Романо, докато гледаше към ливадата със скръстени на гърдите ръце.

— Има свински пържоли! — подсказа Енджи. — И го кажи по-искрено, сякаш наистина го мислиш.

— Не би ли желал да вечеряш с нас? Има свински пържоли — повтори Романо с най-тихия, уплашен гласец, който Уеб бе чувал някога, и дори се опита да го погледне право в очите, или почти. Тази Енджи си я биваше. След всичко, което Романо изстрада през последните няколко минути, на Уеб не му даде сърце да каже „не“, макар тайничко да му се искаше да откаже, само и само да му направи мръсно.

— С удоволствие, Поли. Благодаря ти за поканата.

Докато Енджи слагаше вътре масата, двамата мъже си допиваха бирите и гледаха към небето.

— Ако това те кара да се чувстваш по-малко нещастен, твойта Енджи и на мен ми е взела страха, Поли.

Романо го погледна и за пръв път, откакто Уеб го познаваше, на лицето му се изписа нещо като усмивка. Уеб наведе поглед към бирата си.

— Предполагам, че си разправил на всички в базата какви ги е дрънкало онова хлапе.

— Тц.

Уеб го погледна, изненадан.

— Защо?

— Защото знаех, че не е истина.

— Благодаря ти все пак.

— Познавам кога едно дете ме будалка. Моите поне го правят непрекъснато. Просто исках да те ядосам.

— Наистина не вярвам, че това дете е могло да ти наприказва всичко това, Поли. Ами че аз го спасих. Ако не бях там, сега щеше да има още една дупка в главата.

Романо го изгледа озадачен.

— Това дете нямаше дупка от куршум.

— Разбира се, че имаше, на лявата буза. Имаше и белег от нож на челото колкото малкия ми пръст.

Романо поклати глава.

— Виж какво, Уеб, аз бях с детето. Може би не му обърнах достатъчно внимание, но не бих пропуснал такова нещо. Знам как изглежда рана от куршум, аз самият имам една-две. И във всеки случай съм опукал достатъчно хора, за да мога да различа огнестрелна рана.

Уеб се изправи неподвижен на стола.

— Какъв беше цветът на кожата му?

— Какви ги дрънкаш, Уеб? Детето беше негърче, разбира се!

— Знам това, по дяволите! Искам да кажа, с по-светла кожа? Или с по-тъмна?

— По-скоро светла. Гладка като на бебе, без никакъв дефект. Честа дума, кълна ти се!

Уеб удари с юмрук облегалката за ръце на стола.

— Ах, неговата мамица!

Кевин Уестбрук — поне този, когото той познаваше — беше с шоколадово кафява кожа.

След като вечеря у Романо, Уеб навести Мики Кортес и чу същата история. Детето не било казало нищо съществено. Никой не познавал агента, дошъл да го отведе. И никакви дупки от куршуми по лицето му.

И така, някой бе подменил детето. Но кой? И защо?