Последният жив

28

Беше рано сутринта и Уеб лежеше във ваната в поредния второкласен мотел. Всяка част на тялото го болеше. Обширните охлузвания по ръцете и краката му пареха, сякаш някой притискаше към тях нагорещена ютия. На челото му — там, където Големия X го бе цапардосал в контейнера за боклук — имаше грамадна цицина, а откъм здравата дотогава страна на лицето му — зейнала рана, най-вероятно пълна с парчета асфалт.

Мобилният му телефонът иззвъня, Уеб протегна ръка и го сграбчи. Беше Бейтс.

— Ще намина да ви взема с Романо след час от дома му.

Уеб изохка.

— Какво има?

— Снощен съм. Леко ме наболява главата.

— Съчувствам ти, Уеб. И тъй, след час! Ако не си там, търси си друга планета. — Бейтс затвори.

Точно след час Бейтс мина покрай дома на Романо, взе ги и тримата поеха към фермите на Вирджиния.

Бейтс се загледа в пресните рани на Уеб.

— Какво ти става, по дяволите? Дано само да не си съсипал още някоя кола!

— Подхлъзнах се, като излизах от ваната.

— И се подреди така от едно подхлъзване?

— Какво казват, Пърс, повечето злополуки стават у дома.

След един час отбиха от магистралата и в продължение на много километри се движиха по малки селски пътища сред гористи хълмове. По едно време Уеб си помисли, че са се заблудили, защото шосето съвсем изчезна и колата заподскача по коларски път. Накрая стигнаха до провиснала на пантите си желязна порта с надпис:

Това беше фермата на семейство Канфилд. Сигурно сме дошли отзад, помисли си Уеб. Докато четеше заплашителния надпис, той вътрешно се усмихна. Тъкмо него ли се опитваха да сплашат? Погледна към Романо, който също се подхилваше — явно си мислеше нещо подобно. Оградата в този участък беше ниска, от прости дъски и метални колове. Наоколо имаше само пущинак и не се виждаше жива душа.

— Човек може да прескочи оградата, да отиде до къщата, да изколи стопаните до крак, да си отвори една бира от хладилника, да погледа телевизия и най-спокойно да си тръгне. Никой няма и да разбере, поне докато не пукне пролет — отбеляза Романо с тон на познавач.

— Като нищо — обади се Уеб. — И понеже убийството не е сред забранените дейности според табелката, няма и да го преследват с цялата строгост на закона.

— Не ми се слушат глупости — изръмжа Бейтс. Уеб забеляза, че шефът е разтревожен. Мястото наистина беше уязвимо отвсякъде.

Полека-лека те обиколиха участъка и стигнаха до предния вход на „Източен вятър“. Парадната порта донякъде напомняше солидните метални решетки пред Белия дом. Ала понеже отвсякъде другаде оградата беше толкова примитивна, че не осигуряваше никаква защита, присъствието на тези тежки, непристъпни железни врати беше повече от гротескно от гледна точка на сигурността. Над тържествения портал имаше надпис от ковано желязо с името на фермата. На всичко отгоре крилата зееха широко разтворени! Имаше сигнална кутия на интерком; Бейтс се пресегна и натисна копчето. След известно време от високоговорителя се чу глас и Бейтс извика:

— Специален агент Бейтс, ФБР.

— Влизайте! — каза гласът. — Карайте по главната алея и на първия разклон свийте надясно към къщата.

Когато колата потегли, Уеб отбеляза:

— Няма охранителни камери. Ние може да сме банда главорези. Тия откъде знаят кого пускат в имота си?

Колата пое по алеята. Докъдето стигаше погледът, се виждаха вълнисти зелени ливади, разсечени от хоризонталната черта на металната ограда. Сред нивите бяха натъркаляни големи бали сено. Главната алея беше асфалтирана и известно време продължаваше право напред, след което изведнъж свърна надясно през китка величествени дъбове и канадски кленове, между които имаше непроходим хвойнов гъсталак. Между стволовете на дърветата малко по-нататък се виждаха очертанията на огромна постройка.

Стигнаха до масивна двуетажна каменна сграда с високи сводести прозорци и плъзгащи се врати на долния етаж, увенчана с патиниран от времето метален купол, върху който се полюшваше ветропоказател във формата на препускащ конник. Уеб си каза, че цветът на патината е достоен за вниманието на Марта Стюарт — тя като нищо би го патентовала като „ръждив шик“ и би го продала на домакините.

Завиха надясно и продължиха по дългата павирана алея с два реда грамадни кленове, чиито сплетени клони образуваха пищен зелен тунел над главите им.

Когато Уеб погледна напред, очите му се разшириха от смайване. Това беше най-голямата къща, която бе виждал някога, като при това беше изцяло от камък; шест масивни гранитни колони поддържаха огромния фронтон над входа.

— Дявол да го вземе! — промърмори Романо. — Това нещо е по-голямо от централата на ФБР!

Бейтс закова спирачки пред входа и се приготви да слиза.

— Къща като къща, Романо. Стига си зяпал и се опитай да не излагаш Бюрото.

Тежката дъбова врата се отвори и в рамката й застана човешка фигура. Бил Канфилд беше доста състарен от последния път, когато Уеб го бе виждал. Беше висок и жилав както някога, но широките рамене и едрият гръден кош, които Уеб помнеше от посещенията му при него в болницата, се бяха стопили. Косата му беше пооредяла и почти напълно бяла, а лицето — сбръчкано и изпито. Докато пристъпваше към тях, за да ги посрещне, Уеб забеляза, че човекът леко накуцва и едното му коляно е някак си обърнато навътре. Доколкото можеше да сметне, Канфилд вече минаваше шейсетте. Преди петнайсет години се бе оженил повторно; жена му Гуен беше много по-млада от него. Децата от първия му брак бяха вече отраснали, когато Гуен му бе родила момченце — същото, което терористите от „Свободното общество“ бяха застреляли в онова училище в Ричмънд. Оттогава лицето на Дейвид Канфилд изплуваше всеки ден пред очите на Уеб и често му се явяваше насън. С годините чувството му на вина за смъртта на детето не бе намаляло — нещо повече, едва ли не се бе засилило.

— Мистър Канфилд, аз съм агент Бейтс от Вашингтонското оперативно бюро на ФБР. Благодаря ви, че се съгласихте да ни приемете.

Канфилд не му обърна внимание и се загледа вторачено в Уеб.

— Не те ли познавам отнякъде?

— Уеб Лондон, мистър Канфилд. От Отряда за борба с тероризма. Бях в Ричмънд в онзи ден… — додаде дипломатично той. — После ме посещавахте в болницата. Вашите визити означаваха много за мен. Искам да го знаете.

Канфилд бавно кимна и протегна ръка; Уеб я пое и двамата се здрависаха.

— Е, поне се опита да помогнеш, това е важното. Всички вие рискувахте живота си за моето момче. — Той млъкна и погледна към Бейтс. — Нали ти казах по телефона, че при мен няма нищо ново. Само да ми се мерне онзи кучи син, аз ще му светя на него маслото, а не той на мен.

— Разбирам, мистър Канфилд.

— Казвай ми Били.

— Благодаря, Били. Много те моля да разбереш, че трима души, имащи някаква връзка със случилото се в Ричмънд, вече са мъртви, четвърти вероятно е убит. Ако това е работа на „Свободното общество“, а засега не можем да знаем със сигурност дали не е така, то и ти си в опасност. Затова сме тук.

Канфилд погледна часовника си.

— И какво, искате да ме държите някъде под ключ, уж за мое добро, така ли? Че таз ферма да не би да се управлява сама?

— Разбирам, но могат да се вземат някои дискретни мерки…

— Ако искате да говорим, вървете с мен. Имам и друга работа.

Бейтс размени бързи погледи с Уеб и Романо и те вдигнаха рамене. Тримата последваха Канфилд до черния му ланд-роувър и послушно се качиха с него. Без да ги изчака да си затегнат коланите, Канфилд даде газ. Докато се движеха, от предната седалка Уеб разглеждаше фермата.

— Последния път ми казаха, че имаш фирма за товарни превози в Ричмънд. Как така изведнъж се озова в тая ферма за коне?

От джоба на ризата си Канфилд измъкна цигара и запали, после леко свали стъклото и издиша дима навън.

— Гуен не понася да й пуша вкъщи. Когато мога, припалвам навън — обясни той. — Добър въпрос, Уеб. От камиони на коне. И аз се питам понякога как стана така. Не че не ми се е приисквало да се върна при камионите. Аз съм роден и израснал в Ричмънд. Човек така свиква с този град, с доброто и лошото в него, че трудно го забравя. Видял съм и двете страни на медала, повярвай ми. Само че Гуен си умира за коне, тя самата е родена във ферма в Кентъки. Конете са й в кръвта, нищо, че отначало на мен само ми вдигаха кръвното. И така, решихме да пробваме. Още не мога да ти кажа дали се справяме, или не. Вложил съм и последния си цент в тая проклета ферма, тъй че нямам друг избор, освен да успея.

— Какво точно се прави в една ферма за коне? — попита Романо, като се наведе напред. — Разбираш ли, единствените коне, които съм виждал, са онези, дето теглят файтоните край Сентръл Парк. Аз съм кореняк нюйоркчанин.

— Жалко за теб, момче — отвърна Канфилд, като се извърна да погледне Романо. — Прощавай, не ти чух името.

— Романо, Пол Романо. Приятелите ми викат Поли.

— Е, аз още не съм ти приятел, тъй че ще ти викам Пол. Значи така, главното нещо, което се прави в една ферма за коне, е да се пръскат пари. Най-напред се изръсваш жестоко, за да купиш имота и да плащаш заплати на сума ти хора, които уж ти работят. После купуваш самите коне и те ти изяждат ушите. После изсипваш още чувал долари за някакъв нафукан жребец, дето бил спечелил сума ти награди по надбягванията, да ти заплоди кобилите. После трошиш луди пари по кончетата, дето се раждат. Докато станат на една година, се грижиш за тях, сякаш са ти родни деца. Къде ти, едно годиначе струва толкова, колкото да изучиш трима синове в Харвард. После се молиш поне едно от тях да се окаже качествено, че като го продадеш, да спечелиш пет процента отгоре на това, дето си вложил, за да го отгледаш, като си си скъсвал задника да му слугуваш по шестнайсет часа на ден. А ако това не стане, банката, отпуснала парите, идва и ти прибира всичко, и те изхвърля на улицата. — Той отново се обърна и изгледа Романо. — Та такива ми ти работи, Пол. Други въпроси?

— Не, чух достатъчно — заяви Романо.

Стигнаха до един комплекс от хамбари, конюшни и други постройки; Канфилд прекара колата под една дървена арка, за която поясни, че била построена по модела на онази в имението на Джордж Вашингтон в Маунт Върнън, само дето струвала много повече пари.

— Това тук е развъдникът. Ясли за конете, голям плевник за сено, офиси, манеж, мивки за миене на животните, писти за надбягвания и така нататък. Каквото бог дал — засмя се той, докато слизаше от джипа. Тримата агенти го последваха.

Канфилд подвикна на някакъв мъж, който в този момент разговаряше с двама младежи:

— Хей, Немо, я ела за малко.

Мъжът пристъпи към тях. Приличаше на човек, привикнал на физически труд. На ръст беше колкото Уеб, но много по-набит; имаше къса, твърда четина, леко прошарена на слепоочията, и мъжествено, обветрено лице. Облечен беше като фермер — джинси, избеляла памучна риза и островърхи ботуши за езда. Не бяха от крокодилска кожа и със сребърни токички. Бяха прашни и доста поизносени, особено отвътре, където се бяха трили о стремето. Докато се приближаваше към тях, мъжът свали широкополата си каубойска шапка и обърса потното си чело с мръсна кърпа.

— Немо Стрейт е управителят на фермата ми. Немо, тия типове са от ФБР, мътните ги взели. Дошли са да ми кажат, че животът ми е в опасност, понеже оня мръсник, дето уби сина ми, бил избягал от пандиза и можело да дебне наоколо.

Стрейт ги удостои с мрачно враждебен поглед. Уеб подаде ръка.

— Казвам се Уеб Лондон.

Стрейт се здрависа с него и Уеб усети силата на ръкостискането му. Мистър Немо Стрейт беше як мъжкар и явно много държеше да го покаже. Уеб забеляза, че крадешком оглежда пораженията по лицето му. Повечето хора правеха това със съчувствие — нещо, което го вбесяваше. Този Немо обаче само леко се намръщи сякаш за да покаже, че самия той е преживял къде по-страшни неща. Уеб веднага го хареса.

Канфилд посочи Уеб с пръст.

— Този младеж тука действително направи опит да спаси момчето ми, което не може да се каже за всички останали участници в събитието.

— Ако питаш мен, тая шибана държава я бива само да обърква живота на хората — заяви Немо, като гледаше Уеб. Произношението му беше типично провинциално, като на кънтри певец, провлачено и с кратки затихвалия след всяка ударена сричка. Уеб веднага си го представи в някакъв бар на юг, как скача на подиума и се надпява с оркестъра. Той отмести поглед към Бейтс, който в този момент казваше:

— Ние просто се опитваме да ти помогнем, Били. Ако някой се опита да ти стори нещо, искаме да сме близо до теб, за да го спрем.

Канфилд огледа имението си и после се обърна към Бейтс:

— В тая ферма имам десет души работници и всеки от тях знае как се държи пушка.

Бейтс поклати глава.

— Ние си влязохме най-спокойно през портала и ти даже не знаеше кой идва. Излезе да ни посрещнеш невъоръжен и без охрана. Ако целта ми беше да те убия, щеше вече да си умрял.

Канфилд се усмихна.

— Ами ако ти кажа, че няколко от хората ми ви държат на мушка през цялото време, откакто наближихте имението?

Уеб и Романо се огледаха крадешком. Уеб беше развил шесто чувство да усеща, когато към него има насочено оръжие, и се зачуди защо този път чувството му бе изневерило.

— Тогава бих те запитал не те ли е страх, че твоите хора може да застрелят невинни граждани? — повиши глас Бейтс.

— Бъди спокоен, затова са застрахователите — не му остана длъжен Канфилд.

— Проверих съдебните протоколи, Бил. По време на процеса си получавал смъртни заплахи лично от Ърнест Фрий. Тогава Бюрото ти бе дало лична охрана.

Канфилд се намръщи.

— Точно така, и всеки път, когато се обърнех, някакъв цивилен агент ме зяпаше нахално, колкото да ми напомни още веднъж, че синът ми е мъртъв и погребан. Тъй че, без да се обиждаш, ама вече ми се повдига от вас, федералните. По-ясно от това не мога да се изразя.

Бейтс се поизпъчи и пристъпи към Канфилд.

— Бюрото отново ти предлага охрана — каза той. — И докато Ърнест Фрий не бъде заловен, настоявам да я приемеш.

Канфилд скръсти ръце на гърдите си.

— В такъв случай имаме проблем. Намирате се в Съединените американски щати, където всеки гражданин има право да избира кого да допуска в имота си и кого не, така че ви моля най-учтиво да си обирате крушите, още сега! — Стрейт застана плътно до шефа си и Уеб забеляза, че някои от останалите мъже също запристъпваха към тях. В същото време Романо бавно плъзна ръка към дръжката на пистолета.

Един от хората на Канфилд направи грубата грешка да сложи ръка на рамото на Романо. В следващия миг лежеше по очи на земята, Романо бе притиснал с коляно основата на черепа му, .45-калибров пистолет беше опрян зад ухото му, а с другия, който беше измъкнал от кобура отзад на кръста, агентът държеше на прицел останалата групичка.

— Хайде де! — подвикна им Романо. — Още някой няма ли да се пробва, селяндури такива!

Уеб реши, че трябва да се намеси, преди Романо да ги е изпозастрелял всичките.

— Виж какво, Били, аз лично убих двама от „Свободните“ и ако ми бе паднал на мушката, щях да видя сметката и на Ърнест. Тоя мръсник обаче извади голям късмет и отнесе само един куршум в рамото, докато аз загубих половината от лицето си и почти цялата си кръв. Сигурен съм, че всички тук искаме едно и също, просто сме на различни мнения как най-добре да го постигнем. Какво ще кажеш, ако двамата с Романо ти погостуваме във фермата? Ние и без това не носим костюми, по едни джинси и чифт ботуши ни стигат. Даже ще ти помагаме в работата. Ти обаче трябва също да ни помогнеш. Трябва да ни слушаш, когато ти разправяме, че може да има проблем, и ако ти кажем да се поснишиш малко, недей да си вириш напук главата. Имаме сведения, че „Свободните“ са очистили, и то доста професионално, вече няколко души, свързани с онази история. Аз не се съмнявам, че хората ти са свестни и способни момчета, но може и да не успеят да те предпазят, ако ония са по петите ти. Виждам, че не си човек, който обича да му казват какво да прави, но пък не ми се вярва, че ще ти е приятно, ако „Свободните“ дойдат и просто така очистят семейството ти. Двамата с Гуен и без това достатъчно сте преживели. Стига ви толкова мъка!

Няколко безкрайни мига Канфилд гледа втренчено Уеб. През цялото време Уеб не беше сигурен дали домакинът няма да се нахвърли върху него, или пък да изкомандва хората си да открият огън. Накрая Канфилд сведе поглед и подритна една бучка пръст пред себе си.

— Хайде да влезем в къщата и да поговорим. — Той направи знак на Стрейт и останалите да се връщат на работа. Романо вдигна поваления на крака и дори го поизтупа от прахоляка.

— Нямам нищо против теб, мой човек, просто не обичам да ме докосват. Ясно ли е?

Човекът си грабна шапката и бързешката се отдалечи. По изражението на лицето му можеше да се каже, че едва ли някога пак би се осмелил да „докосне“ Поли Романо.

Канфилд и тримата агенти се качиха в джипа. Докато караше към къщата, Канфилд се обърна и погледна Уеб.

— Виж какво, сигурно си прав. Истината обаче е, че отдавна се опитвам да забравя всичко това. И сега никак не ми е приятно, дето твоите приятелчета толкова държат да ми го припомнят наново.

— Разбирам те, но… — Думите на Уеб бяха прекъснати от звъна на мобилен телефон. Той провери, но не беше неговият. Романо също извади своя, а след него и Бейтс. Канфилд бръкна в жабката и също измъкна мобилен телефон, но не звънеше той. Най-после той се наведе и вдигна от пода на колата уреда, който звънеше.

— Някой си е забравил телефона в колата ми. Във всеки случай не е на Гуен, но знам ли кой още я кара! Я да видим, кого ли търсят? — Той тъкмо щеше да натисне бутона за връзка, когато Уеб измъкна телефона от ръката му, свали прозореца и запокити черната кутийка навън.

Канфилд го изгледа, смаян.

— Какво ти става, бе?!

Всички проследиха с поглед телефона, който описа широка дъга във въздуха и падна в средата на една разорана нива. Нищо не се случи. Канфилд спря.

— Веднага да ми донесеш телефона!

Експлозията беше толкова мощна, че джипът се залюля, а на трийсет метра във въздуха се издигна огромен огнен стълб.

В продължение на няколко секунди четиримата мъже гледаха изумени огненото зрелище. Най-после Канфилд се обърна към Уеб и с разтреперан глас запита:

— Е, момчета, кога започвате?