Последният жив

27

Уеб и Романо вече по три пъти бяха давали показания. Освен това Бейтс лично дотича на местопроизшествието да сръфа Уеб за провеждане на неправомерно разследване.

— Казах ти, че ще се опитат да те очистят, Уеб. Ама ти си една дебела глава, не слушаш, като ти се говори! — крещеше ядосан Бейтс.

— Ей, по-полека! — сопна му се Романо.

— Кой си пък ти, бе? — извика Бейтс, като завря зачервеното си от гняв лице на сантиметри от неговото.

— Пол Романо, командос от екип „Хотел“. Особено ми е приятно — рече Романо и подигравателно протегна ръка.

— Затваряй си устата! — сряза го Бейтс и отново се нахвърли върху Уеб. — Ти не разбираш ли, че Бък Уинтърс само чака повод да те размаже? — Той отново погледна Романо. — Да погребе целия отряд, и то по устав. А вие явно сте си поставили за цел да му дадете повод!

— Това, което лично аз съм си поставил за цел, е да разбера какво се случи с другарите ми — озъби му се Уеб. — На мое място и ти би постъпил по същия начин. Поне ако все още си оня Пърси Бейтс, когото познавам.

— Я не ме баламосвай! — Бейтс млъкна и замръзна на мястото си, понеже Уеб бе извадил вестникарската изрезка и я държеше нагоре пред очите му.

— Намерих това в къщата.

Бейтс бавно протегна ръка и пое парчето хартия.

— Май двамата с Коув се знаете отдавна — добави Уеб.

Бейтс ги дръпна встрани. Погледна Романо, после Уеб.

— Не се бой за него — успокои го Уеб. — Минал е през всички проверки и е между най-надеждните ни служители.

— Даже веднъж бях в охраната на Арафат — добави Романо. — Аз поне не знам човек с повече врагове от тоя хубавец.

— Ти не спомена, че си работил с Коув, когато са избили семейството му — каза Уеб.

— Не съм длъжен да ти разправям автобиографията си, Уеб — изрева Бейтс.

— Може би просто ми дължиш обяснение.

Бейтс сгъна изрезката и я сложи в джоба си.

— Никой не беше виновен. Нито Коув, нито пък ние. Руснаците извадиха голям късмет. Какво не бих дал да върна лентата назад, но не мога. Никой не може. Ранди Коув е страхотен агент.

— Следователно той няма лични причини за отмъщение?

— Не. Вече говорих с Коув. Самия него за малко не са го очистили непосредствено след екип „Чарли“. Закле ми се, че когато е бил в сградата, вътре е имало всичко, което е трябвало да го има.

— С други думи, той твърди, че самия него са го изработили, за да ни подаде грешна информация. После са разкарали бюрата и папките и са сложили картечници, така ли?

— Нещо такова. При това са изпипали работата много бързо. Коув твърди, че е бил в сградата два дни преди твоите хора да я ударят. Успял да проникне в голям наркоканал.

— Пърс, не че ти давам акъл как да си вършиш работата, но според мен най-добре е да си го прибереш. Човекът е разкрит и се нуждае от охрана.

— Коув може да се опази сам. Освен това, докато все още е навън, може да свърши повече работа. Каза ми, че бил по петите на някакъв крупен доставчик, вероятно за цялото Източно крайбрежие.

— Това изобщо не ме интересува. Искам да спипам онези, които ни заложиха този капан.

— Там е работата, Уеб, че може да са едни и същи хора.

— Не ми се струва много логично. Защо му е на един крупен доставчик на дрога да привлича вниманието на Бюрото върху себе си?

— Може да има най-различни причини. За отмъщение, за назидание на дистрибуторите. Или пък за да сложи конкуренцията на топа на устата.

— Само да ми паднат — обади се Романо, — и ще им покажа аз на тях къде е на топа устата.

— Разбирам, че не сте били често във връзка — намеси се Уеб.

— Откъде знаеш? — попита Бейтс.

— Ако е толкова добър, колкото се твърди, той ще очаква всички да му имат доверие и да не го надзирават много-много. Ще си кротува, ще си върши работата, няма да се доверява на никого и ще се опита да спипа лошите, преди те да спипат него.

— Добре си го преценил.

— Всъщност говоря от собствен опит.

— Като стана дума за опит, обади ми се Бил Канфилд. Утре ще прескоча до фермата му да се срещна с него. Ще дойдеш ли с мен?

— Казах ти вече, много искам да дойда. А ти, Поли?

Бейтс го изгледа внимателно.

— Ти да не си оня Пол Романо, дето беше в „Делта“ и после в специалните части на Ню Йорк?

— Пол Романо е един — отвърна Романо без капка високомерие.

— Арафат значи?

— Ами да, когато искаш да наемеш само най-добрите…

— Добре тогава, считай се временно нает. Ще говоря с командира ти.

Романо го изгледа смаян.

— Нает за какво?

— За да правиш това, което ти кажа. Хайде, до утре.

Уеб остави Романо пред къщата му. Преди да слезе, Пол го попита:

— Абе, Уеб, добре ли плащат тия? Енджи все ме врънка за нова пералня и сушилня, пък трябва да довършвам и мазето…

— На твое място не бих споменавал пред Енджи, че съм на нова служба. А колкото до заплащането, моли се да не е по-малко отпреди.

Докато се измъкваше от колата, Романо поклати глава.

— Все на мен такива…

Уеб подкара безцелно колата, но след няколко преки си каза, че няма да му навреди да поработи малко като редови полицай. Беше му много мъчно за Крие Милър и никак не завиждаше на онези, дето щяха да съобщят на жена му. Надяваше се поне, че Милър няма деца, но младежът изглеждаше като човек, който има. По дяволите, колко много мъка има в тоя живот, помисли си той.

Отби от околовръстното шосе, вля се в междущатската магистрала 395 по посока на север и прекоси реката по разнебитения мост на Четиринайсета улица, върху който навремето се бе стоварил самолет, неуспял да излети в снежната буря. Постепенно колата навлезе в една част от столичния град, където малцина уважаващи себе си данъкоплатци изобщо дръзваха да припарят, особено по това време на денонощието, освен ако случайно не се загубеха или пък не носеха служебен пистолет и полицейска значка.

Обстановката му беше позната. По същия път бяха минали с другарите му от екипа в последната нощ в техния живот. Уеб съзнаваше, че неговият привидно незабележим мъркюри с правителствени номера безпогрешно го издава като агент на ФБР, но пет пари не даваше за това. В продължение на цял час той обикаля напред-назад из квартала, като не пропусна да огледа нито една глуха уличка, нито едно ъгълче, нито една пролука между сградите. На няколко пъти покрай него минаха патрулни коли, които търсеха нарушители или дебнеха плячката си като котки в птичарник.

Беше на път да се откаже, когато далеч напред, в светлината на един уличен стълб, някакво червено петно привлече погледа му. Той намали, отби до бордюра и измъкна верния си бинокъл. Може би това не значеше нищо, тук доста хлапета носеха на главите си отличителните кърпи на улични банди, като повечето бяха червени. Червено значи кръв — мрачна ирония на участниците в един кървав занаят. Ала след миг Уеб усети как сърцето му заби по-бързо. Момъкът носеше същите дрехи — отрязана на кръста тениска и бермуди, смъкнати под цепката на задника. Беше същият симпатяга, който продаваше непречистен кокаин и други подобни стоки в тъмната улица в онази нощ, когато екипът на Уеб се бе отправил на последния си поход.

Уеб угаси двигателя, остави колата да се движи по инерция, докато спре сама, и тихо слезе. Помисли си да вземе пушката от багажника, но после си каза, че и пистолетът стига. Пушката само щеше да му пречи. Той стисна дръжката на пистолета и бавно се запрокрадва по улицата, като се придържаше към сенките. На пътя му между него и хлапака имаше улична лампа. Тъкмо когато навлезе в осветения участък, отнякъде се чу писък. Хлапакът вдигна глава, видя го и удари на бяг. Уеб изруга наум и се спусна подире му.

— Какво бе, не щеш ли вече да ти изтъргувам пушката? — подвикна той.

Младежът свърна в една сляпа уличка. Уеб си каза, че не бива да го следва повече дори въоръжен, и се спря. Да попадне на такова място, в този час и без подкрепление — това бе все едно да обърне пистолета и да се гръмне сам. Не му бе никак лесно да се откаже, защото момъкът с кърпата на главата му трябваше, и то много. Логиката на Уеб му казваше, че може би тъкмо този хубавец бе включил дистанционно лазерното устройство, което на свой ред бе задействало картечниците. Но вече бе взел решението си. Някой друг път, моето момче. И тогава вече ще ти извия врата.

Уеб се обърна и закрачи към колата си. И тогава ги забеляза. Не бързаха. Бяха може би около дузина. Наред със собствените им удължени сенки върху тухлената стена се проектираха и разнообразните цеви на оръжията им. След като пътят му към колата беше отрязан, Уеб се хвърли в уличката и затича, колкото го държаха краката. Зад гърба си чу, че преследвачите му сториха същото.

— По дяволите! — изстена той. Дали не беше капан?

Уличната лампа остана далеч назад и Уеб можеше да разчита само на едва забележими отблясъци от проясняващото се небе, като се ориентираше главно по звука от бързи стъпки пред и зад себе си. За съжаление в този лабиринт от високи тухлени стени ехото не беше надежден ориентир. Заслушан в тичащите крака, Уеб рязко свиваше ту вляво, ту вдясно, докато накрая разбра, че се е загубил. След поредния завой той спря и се притаи. Беше сигурен, че поне половината от преследвачите вече са се отделили от групата, за да му преградят пътя; струваше му се, че от известно време бягат в кръг. Стъпките продължаваха да се чуват, но вече не беше ясно от коя посока. Той се шмугна в съседната тъмна уличка и се заслуша. Тишина. А тишината означаваше само едно — те се прокрадваха безшумно към него. Уеб се огледа напред, назад и нагоре. Нагоре му се струваше най-добре. Той се набра на ръце по металната противопожарна стълба, изкачи няколко стъпала и замръзна на място. Стъпките се чуха отново, съвсем близо. Тогава ги видя. Бяха двама, излязоха иззад ъгъла. С бръснати глави, кожени якета, торбести, ниско препасани джинси, каквито се носят в затвора, и груби обувки. Явно изгаряха от нетърпение да пробват подкованите си подметки върху лицето му.

Двамата се спряха и се озърнаха. Бяха точно под него. Погледнаха напред, назад… той си каза, че само след миг — също като него — ще погледнат и нагоре. Преди да успеят да сторят това, тялото му се залюля във въздуха и двата му крака се врязаха с всичка сила в лицата им. От силния откат телата им се удариха глухо в тухлената стена и се свлякоха. Той се пусна от стълбата, леко изкълчи глезена си, но бързо скочи на крака и докато двамата нападатели стенеха и хленчеха на земята, ги цапардоса подред с дръжката на пистолета си в основата на тила. Това щеше да ги приспи за доста време. После грабна оръжията им, запокити ги в близкия контейнер за боклук и побегна.

Около него отново започнаха да се чуват стъпки на бягащи крака, както и единични изстрели. Уеб не можеше да каже дали това бяха собствените му преследвачи, или тези нощни шумове бяха обичайни за квартала. На следващия завой нещо го удари ниско и го подкоси. Уеб падна тежко на земята, пистолетът му отхвръкна встрани, той се претърколи и скочи на крака с вдигнати за бой юмруци.

Срещу него стоеше момъкът с червената кърпа; устата му бе разкривена в същата идиотска, зловеща усмивка както първия път. Ножът в ръката му беше дълъг почти колкото самата ръка.

Уеб забеляза, че хлапакът го размахва със завидна ловкост. Сигурно бе оцелял в десетки улични битки, което означаваше, че съперниците му не бяха имали този късмет. Беше доста по-нисък от Уеб, но и по-мускулест, а вероятно и по-бърз. Класически случай на премерване на силите между младостта и опита.

— Е, хайде, ела да ме пробваш, млади момко — промърмори на себе си Уеб, докато се готвеше за бой.

Хлапакът се хвърли напред, като замахна с ножа толкова бързо, че Уеб едва успя да проследи движението на дългото острие. Това не му бе и нужно, защото в същия миг той му подложи крак и го просна на земята. Момъкът се вдигна мигновено на крака, но още със ставането юмрукът на Уеб се стовари в лицето му със силата на пневматичен чук. Зашеметен, хлапакът се просна отново на земята и Уеб се хвърли отгоре му. С желязната си хватка изтръгна ножа от ръката на нападателя, като едновременно с това прекърши двете му подлакътни кости. Без сигурността на оръжието и при вида на двата назъбени чукана, които стърчаха навън от кървящата рана, борбеността на хлапака изведнъж се изпари. Той си плю на петите, а писъците му дълго огласяха мрака. Уеб се отърси, събра мислите си и със залитане се упъти в посоката, накъдето бе отхвръкнал пистолетът. Така и не стигна до него.

От всички посоки в мрака изплуваха сенки на хора, които го обградиха, отрязвайки му пътя към оръжието. В ръцете си държаха пистолети и ловни пушки с прерязани цеви. Уеб усети, че много се радват на плячката си, а обстоятелството, че бяха десет срещу един, не ги смущаваше ни най-малко. Той си каза, че няма какво да губи, и реши да играе твърдо. Вдигна значката си на ФБР и извика:

— Мога да ви прибера на топло за незаконно притежаване на оръжие. Само че днес съм в добро настроение и ще ви оставя да си ходите мирно и тихо по пътя. Хайде, измитайте се, докато не съм се ядосал.

В отговор те само стесниха полукръга около него. Усетил стената зад гърба си, той си каза, че този път няма накъде да мърда, освен ако не се дематериализира в пространството. Затова се хвърли в атака. Първите двама отхвръкнаха встрани като гумени човечета, но тогава пред него се изправи най-едрият човешки индивид, който бе виждал в живота си, може би с изключение на някои състезатели по американски футбол. Човекът беше около два, два и десет висок и като нищо имаше сто и осемдесет килограма. Уеб инстинктивно си каза, че новият му противник е именно Големия X.

Мъжът срещу него беше облечен с копринена риза в цвят бордо с къс ръкав, която Уеб спокойно би могъл да използва вместо спален чаршаф. Крачолите на бежовия ленен панталон прилепваха по дългите му крачища, които бяха толкова дебели, че всъщност изглеждаха къси. Не носеше чорапи, а ризата му беше разкопчана до пъпа, макар че духаше остър ветрец и температурата в никакъв случай не беше повече от десет градуса. Грамадният му череп беше покрит с едва набола косица, а лицето му съответстваше на общия вид — с огромен разплеснат нос и малки щръкнали уши, продупчени с няколко дузини диамантени обици.

Без да губи време, Големия X пристъпи напред. Когато грамадната лапа на великана сграбчи предницата на якето му, Уеб го удари в стомаха с такава сила, че юмрукът му би повалил шампион по бокс от най-тежка категория. Ала Големия X само изръмжа в отговор. После ръката му като подемен кран вдигна Уеб от земята, замахна и го хвърли на четири-пет метра назад. Другарчетата на гиганта полудяха от възторг. Те скачаха като маймуни, пляскаха с длани във въздуха, разменяха си някакви странни удари, свиркаха и дюдюкаха и по всевъзможен начин даваха израз на злорадството си.

Уеб не бе успял да се изправи на крака, когато гигантът го нападна отново. Този път той го вдигна за колана на панталоните и го запокити в една редица кофи за боклук. Уеб се изправи бързо, но от сътресението бе останал без дъх и му се повръщаше. Преди Големия X да стигне до него, той се хвърли напред и заби рамото си, а с него и всичките си стотина килограма, в корема на гиганта. Все едно, че се бе ударил в градския автобус — тялото му отскочи назад и се просна на асфалта, докато врагът дори не помръдна. Стори му се, че си е изкълчил рамото. Изправи се бавно, като се правеше на сериозно ранен, и изведнъж с рязък отскок замахна и заби петата си в лицето и главата на Големия X. От ухото на гиганта рукна кръв. Уеб с радост констатира, че ударът го е облекчил от тежестта на част от бижутерията му, като на нейно място стърчаха безформени парчета кърваво месо.

Със същия този ритник Уеб бе откъсвал петдесеткилограмови боксьорски круши от стойките им. Ала врагът му и този път остана на крака, неподвижен като околните тухлени сгради. Как беше възможно това? Големия X не му остави много време за чудене, защото се хвърли напред с бързина, на каквато неговото туловище не би трябвало да е способно, и стовари юмрука си в лявото му слепоочие. Усещането беше, сякаш го е ударила чугунена топка за събаряне на сгради, но все пак Уеб остана в съзнание. Няколко секунди по-късно гигантът го влачеше или по-скоро носеше като кукла по тъмната уличка, като веднъж — вероятно за удоволствие, тъй като Уеб отдавна бе престанал да оказва съпротива — го удари с главата напред в контейнера за боклук. При този удар Уеб най-после загуби съзнание.

Когато се свести, усети, че седи на нещо меко. Отвори очи — намираше се в служебния мъркюри. В този момент Големия X затръшна вратата на колата и си тръгна. През цялото време той не бе казал нито дума, а Уеб през живота си не се бе чувствал по-унизен. Сега чак разбра защо бабата и Джеръм се бяха държали толкова странно. Нямаше да се учуди, ако Джеръм още не се бе прибрал вкъщи.

Уеб бавно се изправи на седалката, опипа се за счупени кости. Когато отвори дясната си ръка, листчето изпадна от нея. Уеб видя, че бе изписано с цифри и думи, вдигна глава и погледна изумен към мястото, където допреди миг бе стоял Големия X, но не го видя повече. Той пъхна листчето в джоба си, завъртя ключа и даде газ с такъв устрем, че отзад замириса на изгоряла гума. Искаше само едно — да се махне час по-скоро от това място. Якето, обувките и пистолета му ги нямаше, както и голяма част от самочувствието му.