Последният жив

20

Клеър се протегна и с усилие сподави прозявката си. Сутринта бе станала рано, а предишната вечер бе работила до късно. Това вече се бе превърнало в навик в живота. Тя се бе омъжила на деветнайсет за ученическата си любов, на двайсет вече бе станала майка и на двайсет и две се бе развела. През следващите десет години заветните дипломи по медицина и психиатрия й бяха коствали повече усилия и лични жертви, отколкото й се искаше да си спомня. За едно нещо не съжаляваше — за дъщеря си, вече първа година студентка в колежа. Меги Даниълс израстваше като здраво и интелигентно момиче, което добре се оправяше в живота. Баща й, бившият съпруг на Клеър, категорично бе отказал да участва в отглеждането на дъщеря си, поради което му бе отказана всякаква роля и в зрелия й живот. Решението за това трябваше да си бъде на Меги, но досега тя не се бе интересувала много от баща си, а самата Клеър се бе справила отлично с ролята на самотна майка. Заради това, а също и в името на кариерата си тя с готовност бе пожертвала някогашните си социални контакти и личен живот.

Тя отвори папката и прегледа бележките си. Този Уеб Лондон беше извънредно интересен обект за всеки изследовател на човешката психика. От малкото информация, която Клеър бе успяла да събере, преди той внезапно да напусне кабинета й, Уеб беше истински каталог на лични психологически проблеми. От очебийните травми, понесени в детството, до обезобразеното му лице и опасната му професия, която беше толкова важен стимул в неговия живот — наистина, един психотерапевт можеше да посвети цялата си кариера на такъв пациент. Мислите й бяха прекъснати от почукване на вратата.

— Да!

Вратата се отвори и на прага застана един от колегите й.

— Ела да видиш нещо, което ще те заинтересува.

— Какво има, Уейн? Тъкмо сега съм заета.

— Пресконференция на ФБР. Уеб Лондон. Видях го тук оня ден. Беше при теб, нали?

Тя се намръщи на въпроса му и не отговори, но стана и го последва в приемната, където имаше малък телевизор. Неколцина от другите психиатри и психотерапевти, чиито кабинети се намираха на етажа, включително и Ед О’Банън, вече се бяха събрали и гледаха. Беше обедно време и при никого нямаше пациент. Някои дъвчеха сандвичи.

През следващите няколко минути Клеър успя да вникне много по-дълбоко в живота и кариерата на Уеб Лондон. Когато го видя на болничното легло, с лице и тяло, покрити с превръзки, тя уплашено вдигна ръка към устата си. Този мъж бе преживял много, далеч повече, отколкото се полагаше на едно човешко същество. Когато пресконференцията завърши и хората се разотидоха по кабинетите си, тя спря О’Банън.

— Ед, помниш ли, когато ти казах, че приех Уеб Лондон в твое отсъствие?

— Разбира се, Клеър. Дори съм ти благодарен. — Той понижи глас. — За разлика от някои други колеги на теб ти имам доверие, че няма да ми отмъкнеш пациентите.

— Благодаря ти, Ед. Работата е там, че Уеб ме заинтригува. Освен това ние много добре си паснахме. — Тя продължи твърдо: — Искам аз да поема сеансите му.

Изненадан и объркан, О’Банън поклати глава.

— Не мисля, че би било правилно. Аз отдавна се занимавам с Лондон, той е тежък случай. Ние така и не изчерпахме проблема, но ми се струва, че при него има ясно изразен едипов комплекс.

— Разбирам всичко това. Просто много бих желала да се заема с неговия случай.

— Оценявам интереса ти, но той е мой пациент, а както знаеш, съществуват определени изисквания за приемственост при лечение. Например да не се сменя лекарят.

Клеър си пое дълбоко дъх и каза:

— Не можем ли да оставим на Уеб да реши това?

— Моля?

— Просто да го попитаме кого от нас двама ни предпочита?

— Мисля, че това не е необходимо.

— Ние доста добре се разбираме, Ед, а освен това ми се струва, че няма да е зле още едни очи да огледат случая.

— Нещо не ми харесва намекът ти, Клеър. Моята квалификация е извън всякакво съмнение. Ако не знаеш, аз съм служил във Виетнам, занимавал съм се с психотравми у военнослужещи, преживели шок на бойното поле. Лекувал съм военнопленници, обработвани с психотропни средства, и то винаги напълно успешно.

— Уеб не е военнослужещ.

— Отрядът за борба с тероризма е толкова военизиран, колкото изобщо може да бъде една цивилна агенция. Познавам тази порода хора и говоря техния език. Смятам, че съм идеално квалифициран, за да се справя със случая.

— Не казвам, че не си. Уеб обаче сподели, че не се чувства съвсем удобно с теб. А сигурно ще се съгласиш, че интересите на пациента са над всичко.

— Нямам нужда от твоите лекции по професионална етика. — Той се спря за момент. — Наистина ли той каза, че не се чувства съвсем удобно с мен?

— Да, но според мен това е, защото, както ти сам се изрази, той е тежък случай. — Тя леко докосна О’Банън по рамото. — Е, ще му се обадиш ли?

О’Банън въздъхна дълбоко.

— Добре де, ще му се обадя.

Мобилният телефон на Уеб иззвъня. Той погледна дисплея. Телефонният код беше на Вирджиния, а самият номер не му беше известен.

— Ало — каза предпазливо той.

— Уеб?

Гласът звучеше познато, но само толкова.

— Обажда се доктор О’Банън.

Уеб примигна.

— Откъде имате този номер?

— Ти ми го даде. При последния сеанс.

— Вижте, мисля, че…

— Уеб, разговарях с Клеър Даниълс.

Уеб усети как бузите му парят.

— Тя каза ли ви, че сме разговаряли?

— Да. Разбира се, не ми каза за какво сте разговаряли. Разбрах, че си бил в криза и че Клеър се е опитала да се свърже с мен, преди да те приеме. Тя е постъпила много професионално. Друго не бих и очаквал от Клеър. Затова ти се обаждам сега.

— Не разбирам накъде биете.

— Клеър ми каза, че вие двамата доста добре сте си паснали. Тя си мисли, че като че ли се чувстваш по-удобно с нея. Понеже си мой пациент, и двамата трябва да дадем съгласието си, преди тя да те поеме.

— Вижте, доктор О’Банън…

— Уеб, искам да ти кажа, че досега ние успешно се занимавахме с проблемите ти и ми се струва, че бихме могли да продължим и за в бъдеще. Може би Клеър отдава прекалено голямо значение на чувството ти на несигурност. Аз обаче съм длъжен да ти предоставя възможност, ако искаш, да се прехвърлиш при нея. — Той помълча няколко мига в очакване на отговор. — Значи така, продължаваме както преди?

— Ще се прехвърля при Клеър.

Известно време О’Банън не каза нищо.

— Сигурен ли си? — сухо запита накрая той.

— Сигурен съм.

— В такъв случай ще помоля Клеър да ти позвъни. Дано да се понесете — добави малко заядливо той.

Връзката прекъсна, Уеб натисна копчето и продължи да шофира. След две минути телефонът отново иззвъня. Беше Клеър Даниълс.

— Днес си много търсен мъж — заяви обезоръжаващо тя.

— Популярността е хубаво нещо.

— Искам да доведа започнатото докрай, Уеб, дори колегата ми да се засегне.

— Клеър, благодаря ти за всичко, дори казах на О’Банън, че съм съгласен, но…

— Моля те, Уеб, мисля, че мога да ти помогна. Дай ми поне да опитам.

Той замислено погледна картонената кутия на седалката до себе си. Какви ли богатства се криеха вътре?

— Може ли да ти се обадя на този номер?

— Ще бъда тук до пет.

— А после?

Той отби на една бензиностанция и си записа номерата на мобилния и домашния й телефон. После каза, че ще й позвъни, и прекъсна връзката. Вкара двата номера в паметта на телефона си и подкара колата. Замисли се за станалото. Нещо не му харесваше. Тази жена много се стараеше, като че ли твърде много.

Уеб се върна в стаята си в мотела. Провери съобщенията на домашния си телефонен секретар. Няколко познати, гледали пресконференцията, му се бяха обадили, за да го поздравят. Същият брой гласове, само че непознати, го наричаха страхливец и в общи линии се заканваха да му счупят главата, ако го спипат. Веднъж му се стори, че гласът е на Джули, а децата й пищят някъде встрани, но не беше сигурен. Тази жена едва ли държеше номера му, записан на видно място до телефона си.

Той седна на пода с гръб, облегнат на стената, и внезапно толкова му дожаля за Джули, че целият се разтрепери. Наистина, и неговото положение не беше розово, но това рано или късно щеше да мине. Докато тя до края на живота си нямаше да се отърси от загубата на съпруг и дете, а още четири лежаха на ръцете й. Джули беше корава жена, също като Уеб. Но коравите хора най-много ги боли, защото всеки път, когато животът ги повали, те трябва да намерят сили да станат, да се отърсят и продължат.

Той набра номера й и попадна на детски глас. Беше най-голямото момче, Луи младши; на десет години, сега той беше мъжът в семейството.

— Луи, мама вкъщи ли е? Уеб се обажда.

Пауза. После детето запита:

— Вярно ли е, че заради теб убиха баща ни, Уеб?

— Не е вярно, Луи. Ти си умно момче, не слушай глупости. Но ние ще открием виновника. А сега повикай майка си, синко — добави твърдо той.

Уеб чу как момчето остави слушалката и тръгна нанякъде. Докато чакаше, той усети как отново затрепери; нямаше никаква идея какво да каже на жената. Треперенето му се усили, когато чу приближаващи се стъпки, после някой вдигна слушалката, без да каже нищо.

— Джули? — прошепна накрая той.

— Какво искаш, Уеб? — В гласа й звучеше умора. От това Уеб го заболя още повече, отколкото от яростните й крясъци в църквата.

— Просто искам да попитам дали мога с нещо да помогна.

— С нищо. Нито ти, нито който и да било.

— Трябва да има някой при теб. В момент като този не можеш да оставаш сама.

— Майка ми и сестра ми дойдоха от Нюарк.

Уеб си пое дъх. Това беше добре. Джули явно бе започнала да се съвзема, да се държи рационално.

— Ние ще открием убийците, Джули. Дори това да ми струва живота. Просто да го знаеш. За мен Луи и останалите бяха всичко на този свят.

— Прави, каквото знаеш, Уеб, но знай, че това няма да ги върне от гроба.

— Гледа ли днес пресконференцията?

— Не. И не ми се обаждай повече, ако обичаш. — Тя затвори.

Седнал на пода, той разсъждаваше върху станалото. Не че бе очаквал тя да му се извини, задето предния ден се бе нахвърлила така върху него. Най-много го заболя, че Джули просто искаше той да й се махне от главата. Не ми се обаждай повече, ако обичаш. Дали всички съпруги на загиналите му другарите изпитваха същото? Нито Деби, нито Синди, нито някоя от останалите му се бе обадила да го пита как е. После си припомни, че тяхната загуба беше много по-голяма от неговата собствена. Та те бяха загубили мъжете си! А той — просто бойни другари. Уеб предполагаше, че разликата е огромна. Само дето на нето не му изглеждаше така.

Той пребяга през улицата до денонощния супермаркет и си купи чаша кафе. Навън се бе застудило и ръмеше. Денят бе започнал слънчев и ведър, а завършваше мрачен и студен. Толкова характерно за тази част от страната. И толкова подтикващо към самоубийство онези, които и без това са склонни към това.

Уеб се върна в стаята си, седна на пода и отвори картонената кутия. Документите бяха влажни, някои леко мухлясали, а малкото снимки — пожълтели и оръфани. Но за него всичко беше ново и омагьосващо! Досега той не бе предполагал, че майка му пази толкова спомени от първия си брак. Никога не му бе идвало на ума да претърси къщата, за да ги открие. Защо — сам не знаеше. Може би отношенията с втория му баща бяха убили у него всякакъв интерес към бащите въобще.

Той разпръсна снимките във ветрило на пода и ги разгледа една по една. Баща му Хари Съливан беше красив мъж. Висок и широкоплещест, с вълниста черна коса, намазана с брилянтин, той го гледаше самоуверено от снимката. Приличаше на киноактьор от 40-те години, самоуверен и внушителен, с насмешливо пламъче в сините си очи. Уеб чак сега разбираше с какво бе привлякъл младата му тогава майка, при всичката й интелигентност и сексапил, начетеност и познания за света. Той се запита как ли би изглеждал баща му сега, след годините, прекарани в затвора, след десетилетията на авантюризъм и безпътица.

На друга снимка Съливан беше обгърнал с ръка тънката талия на Шарлот. Ръката му беше толкова дълга, че обхващаше целия й гръден кош, а пръстите му бяха точно под гърдите й, може би дори леко ги докосваха. Двамата изглеждаха много щастливи. Шарлот Лондон с карираната си поличка и вдигната нагоре коса изглеждаше по-красива, чаровна и радостно развълнувана, отколкото Уеб я бе виждал когато и да било на живо. Сигурно е и от младостта, каза си той. Двамата още не бяха изпитали всички несгоди, които ги очакваха. Уеб потърка с ръка бузата си. Не, каза си той, несгодите не са хубаво нещо и далеч невинаги укрепват духа. Като гледаше майка си толкова красива на снимката, Уеб не можеше да повярва, че отдавна е мъртва.

Навън дъждът се лееше като из ведро, а Уеб седеше в стаята си в мотела, отпиваше от кафето и разглеждаше нещата от кутията. Извади брачното свидетелство на родителите си. Учуди се, че майка му го е запазила. После си каза, че все пак това бе първият й брак, колкото и зле да бе завършил. Подписът на баща му се оказа изненадващо ситен за такъв едър, самонадеян мъж. А беше и несръчно надраскан, сякаш Хари Съливан се бе срамувал да напише собственото си име и не знаеше как да оформи буквите. Почерк на неук човек, заключи Уеб.

Той остави брачното свидетелство и вдигна друга хартийка. Някакво писмо. Най-отгоре беше отпечатано логото на един затвор в Джорджия. Документът беше с дата приблизително една година след като майка и син бяха избягали от човека, който щеше да свърши в затвора. Писмото беше написано на машина, но отдолу се виждаше собственоръчният подпис на Хари Съливан. Този път подписът му беше по-смел, буквите по-едри и завършени, отколкото на брачното свидетелство, сякаш човекът се бе самообразовал междувременно. Разбира се, той бе имал достатъчно „свободно“ време в затвора.

Писмото беше съвсем кратко. То представляваше извинение пред Шарлот и Уеб. Авторът му се заричаше, след като излезе от затвора, да стане нов човек. Да заслужи доверието им. Всъщност Хари Съливан пишеше, че ще се постарае да изпълни обещанията си. Уеб трябваше да признае, че за човек, бавно гниещ в затвора, баща му бе проявил брутална откровеност. Самият Уеб бе провел достатъчно разпити на затворници, за да знае, че при вида на железните решетки и тежките резета, пред перспективата на живот без бъдеще всеки е готов да лъже най-безсрамно, сякаш се надява, че това ще облекчи някак си съдбата му. Уеб се запита дали баща му бе получил заявлението за развод наскоро след написването на това писмо. Как ли се отразява нещо такова на един затворник? Не стига, че свободата ти е отнета, а изведнъж съпругата и детето ти те изоставят. Какво ти остава тогава? На Уеб не му минаваше и през ум да вини майка си за взетото решение. Ала тези малки трохи семейна история събудиха у него чувство на жалост и към Хари Съливан, където и да беше сега, жив или мъртъв.

Уеб сгъна писмото и прекара следващите два часа, заровен в останалото съдържание на кутията. Повечето неща нямаха никаква стойност като следи за сегашното местонахождение на баща му, но Уеб им отдели известно време, за да усети по-добре този непознат. Накрая стисна в ръцете си два документа, които може би щяха да го отведат в някаква посока. Единият беше отдавна изтекла шофьорска книжка със снимка на баща му, а другият — много по-ценен — картата му за социална осигуровка. От това със сигурност щеше да излезе нещо.

Уеб преглътна гордостта си, позвъни на Пърси Бейтс и най-смирено му поднесе извиненията си. После му каза името на баща си, номера на социалната му осигуровка и приблизителната дата на влизането му в затвора в Джорджия.

— Кой е този? — поиска да знае Бейтс.

При кандидатстването си в Бюрото Уеб трябваше да попълни в съответния формуляр името на действителния си баща заедно с някои допълнителни данни. Той бе помолил майка си за повече информация, но тя категорично бе отказала да разискват въпроса. Тогава Уеб бе отговорил на интервюиращите, че не знае нищо за баща си и не може да им помогне да го открият. С това въпросът бе приключен. Уеб премина предварителните проверки и бе готов за служба.

— Един човек, който ме интересува — отвърна той на Бейтс.

— Има ли връзка с разследването?

— Не. Нали ти сам ми каза да не се бъркам повече там? Все пак, ако ми направиш тази услуга, ще съм ти благодарен.

Бейтс каза нещо от рода на „ще видя какво мога да направя“.

Уеб затвори кутията и я тикна в един ъгъл. После извади мобилния телефон и набра кода на домашния си телефонен секретар. От инцидента в оня вътрешен двор не го напускаше едно странно усещане. Когато чу първото съобщение, се зарадва на бдителността си. Беше Деби Райнър; питаше го дали не би желал да прескочи на вечеря още същата вечер. Той веднага й се обади и потвърди. Деби бе гледала пресконференцията и филма.

— Никога не съм се съмнявала в теб, Уеб — каза му тя.

Той въздъхна дълбоко. Изведнъж животът му се стори много по-хубав.

Той извика на дисплея на телефона си желания номер. Вече минаваше пет, така че Клеър Даниълс едва ли щеше да е в кабинета си. Пръстът му се поколеба, преди да натисне бутона за избиране. После все пак й позвъни. Намери я в колата й на път за вкъщи.

— Ще те приема още утре сутринта — каза му тя. — Точно в девет.

— Да разбирам ли, че си решила всичките ми проблеми?

— Е, доста съм бърза, но не чак толкова. — Забележката й го накара да се усмихне. — Благодаря ти, че ми позволи да те поема като пациент. Знам, че всяка промяна е трудна.

— Промяната не е страшна, Клеър. Страшна е лудостта. Хайде, до утре в девет.