Последният жив

22

От два дни вече Уеб кръстосваше с форда си улиците около квартала, където бе станало клането. Търсеше нещо или някого, но сам не знаеше какво или кого. Мракът тук се нарушаваше само от разноцветните, сменящи се светлини на светофарите. На много кръстовища бяха поставени камери уж за да заснемат минаващите на червено. Уеб обаче си каза, че в този район на тежка престъпност камерите най-вероятно служат и за наблюдение на криминалния контингент. Очевидно и обектите на наблюдението се бяха досетили за това, защото много от камерите бяха насочени в грешна посока — някои към небето, други право надолу към земята, а трети просто бяха разбити. Едно на нула за контингента срещу Големия брат.

Уеб периодично проверяваше съобщенията на домашния си телефонен секретар. Не му се бяха обадили други съпруги. Явно Синди и Деби на бърза ръка бяха уведомили останалите, че те двете са свършили мръсната работа по отстраняването на Уеб Лондон от техния живот. Стори му се, че чува колективната им въздишка на облекчение.

Той се обади на Клеър и официално поиска още един сеанс. Тя не спомена нищо за обидното му подмятане предишния път, просто провери в дневника си и му определи час. Тази жена има доста дебела кожа, каза си той.

Когато Уеб пристигна в уреченото време, отпред вече чакаха няколко души. Никой не вдигна очи към него и Уеб не потърси ничий поглед. Сигурно така е редно да се държиш в приемната на куку-доктор, помисли си той. Няма нужда да демонстрираш пред непознати, че нещо не ти е наред в главата.

Клеър излезе да го посрещне с окуражаваща усмивка и му подаде чаша прясно кафе с вече добавена сметана и захар — тъкмо както го обичаше. Двамата се разположиха удобно в кабинета й.

Уеб прокара пръсти през косата си.

— Виж какво, Клеър, съжалявам за предишния път. Обикновено не съм чак такъв противен кретен. Знам, че искаш само да ми помогнеш, но знам също и че никак не е лесно да разбереш какво става с мен.

— Не се извинявай, Уеб. Всеки друг на твое място би реагирал по същия начин. Хубаво е, че изразяваш открито мислите и чувствата си. Така ще ти е по-лесно да ги преодолееш.

Той й се усмихна плахо и запита:

— Е, днес накъде, докторе? Към Марс или към Венера?

— За начало ще разгледаме нещо, което се нарича психическо разстройство, причинено от посттравматичен стрес. Ще видим дали то важи за твоя случай.

Уеб вътрешно се усмихна. С това можеше да се справи.

— Нещо като шок от бойното поле?

— Този термин често се използва погрешно, а аз искам да уточним нещата. Клинически погледнато, ти си преживял травматичен стрес в резултат от събитията в оня вътрешен двор.

— Може и така да се каже.

— Нека да проверим това предположение. Ако диагнозата е вярна, съществуват няколко утвърдени метода за преодоляване на това състояние, между които техники за управление на стреса, правилно хранене и сън, упражнения за релаксация, пренастройване на когнитивната рамка, както и някои транквиланти, които се изписват с рецепта и се продават по аптеките.

— Звучи толкова просто — ехидно отбеляза той.

Клеър го погледна някак особено, както му се стори.

— Понякога е просто. — Та погледна бележките си. — И така, забелязал ли си някакви физически промени в себе си? Тръпки, виене на свят, болки в гръдния кош, повишено кръвно налягане, затруднено дишане, умора, гадене?

— Първия път, когато се върнах в оня двор след инцидента, ми се зави свят.

— А оттогава?

— Не.

— А да си станал прекалено възбудим, раздразнителен?

Уеб трябваше да помисли.

— Всъщност, не… Не.

— Случайно да си почнал да пиеш или да взимаш нещо?

— Нищо подобно! Сега дори пия по-малко отпреди.

— На моменти не изживяваш ли наново сцени от събитието?

Той поклати глава.

— А случайно да се чувстваш някак вял, вдървен? Да избягваш срещи с хора, да не живееш пълноценно?

— Не, сега само искам да разкрия какво точно стана. Искам да постигна нещо в живота.

— Чувстваш ли се по-раздразнителен, нетърпелив и враждебен към околните от обикновено? — Тя го погледна и се усмихна. — С изключение на тук присъстващите.

Той вяло й върна усмивката.

— Не, Клеър. Дори мисля, че съм сравнително спокоен.

— Да страдаш от тежка депресия, пристъпи на паника, страхова невроза или фобии?

— Нищо такова.

— Добре тогава. А да имаш повтарящи се живи спомени от събитието, които внезапно да обземат съзнанието ти? Травматични кошмари, така да се каже?

Уеб заговори бавно, внимателно пристъпвайки през минното поле на съзнанието си:

— Онази нощ в болницата, веднага след като това се случи, сънувах кошмар. Бяха ме натъпкали с лекарства, но си спомням, че насън се извинявах на всички съпруги на другарите си една по една.

— Напълно нормално при тези обстоятелства. А нещо подобно да си изпитвал оттогава?

Уеб поклати глава.

— Твърде зает съм с разследването — каза той, сякаш се оправдаваше. — Но не спирам да мисля за тези неща. Искам да кажа, случилото се в оня двор ме смаза. Никога през живота си не бях преживявал подобно нещо.

— Но в твоята професия ти и преди си се сблъсквал със смъртта.

— Да, но не и със смъртта на боен другар.

— А имаш ли чувството, че се опитваш да потиснеш част от спомените за случилото се? На научен език това се нарича синдром на избирателната амнезия.

— Не, за жалост прекрасно помня и най-малките подробности — отвърна уморено Уеб.

Докато Клеър оглеждаше бележките си, Уеб внезапно изтърси:

— Не исках да умрат, Клеър. Съжалявам за това, което стана. Бих сторил всичко, ако можех да ги върна.

Тя вдигна поглед и остави книжата настрани.

— Чуй ме внимателно, Уеб. Само защото нямаш симптоми на посттравматичен стрес, това далеч не значи, че ти е все едно какво се е случило с другарите ти. Не значи, че не страдаш. Разбери това. Ти проявяваш всички нормални признаци на човек, преживял тежко изпитание, което напълно би извадило повечето хора от строя, и то за дълго време.

— Но мен не ме извади.

— Ти притежаваш уникални умения, тренираност и здрава психика. Все неща, заради които си избран да служиш в отряда. Аз самата научих много, откакто се занимавам с теб. Знам, че там ви подлагат на невероятни физически натоварвания и стрес, но преди всичко се стремят да каляват психиката ви. Тъкмо поради тази физическа и психическа издръжливост можеш да се справиш с изпитания, които биха повалили всеки друг, Уеб. След случилото се в оня двор ти очевидно си останал не само жив, но и психически здрав.

— И нямам разстройство в резултат от посттравматичен стрес?

— Не, струва ми се, че нямаш такова нещо.

Той наведе глава и погледна ръцете си.

— Значи ли това, че вървим към приключване? — Съзнаваше, че гласът му не звучи особено щастливо, и се надяваше Клеър да не го забележи.

— Не. Ти може да не си получил трайни уреждания от преживяното в двора, но това не означава, че нямаш някои други проблеми, с които си струва да се позанимаем. Вероятно някои от тях са далеч отпреди да постъпиш в отряда.

Той се облегна назад, обхванат от внезапна мнителност.

— Какви например?

— Затова искам да поговорим. Ти спомена например, че се чувстваш част от семействата на колегите си. А не ти ли се е искало да си имаш свое семейство?

Уеб помисли доста, преди да отговори:

— Винаги съм си казвал, че все някой ден ще имам много деца. Ще имам синове, с които да ритам топка, и дъщери, които да глезя и да ме въртят на пръста си.

Клеър вдигна бележника и писалката.

— А защо не се получи?

— Годинките ми понатежаха вече.

— Само това ли?

— Не е ли достатъчно?

Тя го погледна в лицето — добрата и лошата му половина. Уеб се извърна, точно както бе направил и предишния път.

— Винаги ли правиш така?

— Какво правя?

— Криеш ранената страна на лицето си, когато някой те погледне.

— Не знам, не го правя съзнателно.

— Аз пък мисля, Уеб, че правиш всичко твърде съзнателно.

— Ще се изненадаш, но не е така.

— Не споменахме нищо за личния ти живот. Имаш ли си приятелка?

— Не ми остава много време за това.

— Но останалите членове на екипа ти бяха все женени.

— Явно са били по-сръчни от мен в това отношение — каза сухо той.

— Кажи ми, кога те раниха в лицето?

— Трябва ли да говорим за това?

— Струва ми се, че не ти е приятно. Тогава да поговорим за нещо друго.

— Защо, по дяволите, да ми е неприятно? — Той стана, свали сакото си и пред изумения поглед на Клеър разкопча горното копче на ризата и откри раната от куршум на шията си.

— Раниха ме в лицето, както казваш, веднага след като ме раниха тук. — Той показа с пръст дупката. — Някакви въоръжени неофашисти, наричащи себе си „Свободното общество“, бяха завзели училище в Ричмънд, което се опитваше да интегрира чернокожи и бели деца. Докато лицето ми беше в пламъци, един от тях ме простреля с .357-калибров магнум. Чиста работа, куршумът влезе и излезе, и толкова. Ако беше минал милиметър по-наляво, сега щях да съм мъртъв или парализиран. Имам още една дупка, но няма да ти я покажа. Ето тук е.

— Той сложи ръка под мишницата си. — Тази ми е от един вид боеприпас, дето му викаме „тунелокопача“. Нали знаеш, когато прокарваха тунела под Ламанша, използваха едни чудовищни машини, като гигантски свредел. Много гаден боеприпас, Клеър. Куршумът е със стоманена риза. Забива се в теб със скорост, три пъти по-голяма от скоростта на звука, и дълбае. Каквото му се изпречи, става на прах. Мина през мен, сякаш ме нямаше, и пръсна черепа на някакъв тип от другата ми страна, който тъкмо се гласеше да разцепи моя с мачете. Ако куршумът беше обикновен дум-дум, а не с метална риза, още щеше да е в мен заедно с мачетето на оня приятел в черепа ми. — Той се усмихна. — Ама съм голям късметлия, какво ще кажеш?

Клеър мълчеше, навела глава.

— Докторе, гледай насам, още не си видяла най-хубавото. — Той хвана брадичката си с ръка и извърна обезобразената част на лицето си към нея. — Тази красота пък ми е спомен от запалителна граната, която за малко не изпържи жив моя покоен приятел Лу Патерсън. Помниш ли онази женица, която ми се изплю в лицето пред очите на целия свят? Тя е вдовицата му. Няма как да не си го видяла. Забралото на шлема ми се стопи и ми отнесе половината лице. После ми казаха, че като ме откарали в болницата в Ричмънд, докторът и сестрата припаднали. Цялата половина на главата ми беше отворена рана. Някой рече, че съм изглеждал така, сякаш вече съм бил в напреднал стадий на разлагане. Пет операции оттогава, Клеър, а за болката да не ти разправям. Трябваше да ме връзват за операционната маса. Когато за пръв път видях какво беше останало от лицето ми, идваше ми да захапя пистолета и да нагълтам един куршум, и за малко не го направих. А да беше видяла, след като излязох от болницата, как само пищяха жените, като им се изпулех насреща! Тефтерчето си с телефонните номера можех направо да го пусна в тоалетната чиния и да дръпна водата. Така че не, нямам си приятелка, а женитбата отстъпи място на по-важни дела, като изхвърлянето на боклука и косенето на тревата. — Уеб седна на стола и закопча ризата си. — Още нещо да искаш да знаеш?

— Струва ми се, че смяташ себе си за непривлекателен и отблъскващ жените. Чудя се обаче дали вярваш, че от теб би излязъл добър баща.

Тая кучка не се отказва лесно, помисли си той.

— Иска ми се да вярвам, че да — отвърна той, като с усилие се овладя.

— Питам те не дали ти се иска да вярваш, а дали наистина го вярваш.

— Що за въпрос е това, по дяволите? — сопна се той.

— Смяташ ли, че ако имаше деца, щеше да ги тормозиш?

Тялото на Уеб се надигна от стола.

— Клеър, две секунди ми трябват, за да си изляза оттук. А изляза ли си трети път, повече няма да ме видиш.

Тя го изгледа така, че той замръзна на мястото си.

— Не забравяй, Уеб, че когато започнахме курса на психотерапия, аз ти казах да ми се довериш. Психотерапията не е просто нещо. Особено когато съзнателно избягваш някои проблеми. Аз се опитвам да ти помогна, но ти трябва да си откровен с мен. Ако държиш да си губим времето с твоите истерии, това си е твоя работа. Лично аз обаче бих предпочела да го използваме по-рационално.

В продължение на няколко безкрайни мига двамата се гледаха упорито в очите. Накрая Уеб отмести погледа си и кротко седна на стола. Изведнъж му стана много по-ясно как се чувства Романо с Енджи.

— Нямаше да си бия децата. Как така ще ги бия след всичко, което ми причини Стоктън?

— Това, което казваш, е напълно логично. Истината обаче е, че повечето родители, които тормозят и унижават децата си, също са били тормозени и унижавани като деца. Тук не става въпрос да се поучим от грешките на родителите си, защото емоционалната ни нагласа не работи толкова ефикасно. Пък и децата не са годни да мислят по този начин. Понеже са безсилни да се противопоставят на родителския тормоз, в продължение на години те натрупват в себе си гняв и омраза, едно чувство на безпомощност и отчаяние. Тази кипяща смес от обърканост, усещане за родителска измяна и ниско самочувствие, която съпътства тормозеното дете през целия период на израстването му, не изчезва и в зряла възраст. Сигурно мама и татко не ме обичат, след като ме бият така; сигурно аз съм виновен, защото мама и татко никога не грешат. После тормозените деца порастват и на свой ред имат деца, и понякога успяват да надживеят проблема и се превръщат в превъзходни родители. В други случаи обаче гневът и омразата, задрямали в тях, изведнъж се събуждат, насочват се към собствените им деца и ги превръщат в жертва, каквато са били самите те.

— Никога не бих вдигнал ръка срещу дете, Клеър. Сигурно моят занаят ме кара да изглеждам жесток човек, но не съм.

— Вярвам ти, Уеб. Наистина. Но по-важното е дали ти сам си вярваш.

Лицето му отново се зачерви от гняв.

— Ти съвсем ме обърка, госпожо.

— Нека да го формулирам по-директно тогава. Смяташ ли, че е възможно решението ти да не се жениш и да не създаваш деца да е предизвикано от обстоятелството, че си бил жертва на родителски тормоз и си се боял, че сам ще почнеш да тормозиш децата си? Подобни случаи далеч не са толкова редки, Уеб. Според някои това е най-голямата саможертва, която човек може да направи.

— Или най-голямото бягство от проблемите на личността.

— Може и така да се каже.

— А ти как мислиш?

— Мисля, че и двете са верни. Но ако това е причината, поради която си се лишил от семейство и деца, ти можеш да я преодолееш, Уеб. Съзнавам, че заради раните по лицето ти някои жени биха могли да те сметнат за недостатъчно привлекателен. Но не си мисли, че всички жени мислят така, защото това просто не е вярно.

Той поклати глава, после вдигна очи и задържа погледа си върху нея.

— Като снайперист веднъж седях в засада насред Монтана и дебнех поредната шайка авантюристи, която имаше зъб на правителството, да ми кацне на мушката. Чакането продължи няколко дни и аз си прекарвах времето, като взимах на прицел всеки, който се появяваше в рамката на прозореца, и изчаквах удобния момент да дръпна спусъка. По цял ден не правех нищо друго, освен да чакам този момент, когато ще пръсна някому черепа. Това нещо ужасно изхабява, Клеър, това непрестанно очакване да убиеш човек. Така че през почивките, докато не бях на пост, си лекувах нервите, като пишех писма до вкъщи от пущинаците на Монтана.

— До кого?

Уеб се поизчерви и не отговори веднага; това беше тайна, която не бе споделял с никого преди.

— Представях си, че имам деца. — Той поклати глава; срам го беше да я погледне в очите. — Дори им бях измислил имена: Уеб младши, Лейси. Най-малката ми дъщеричка се казваше Брук Луиз — една такава рижавичка, с изпадали млечни зъби. Та сядах значи и им пишех писма. И си ги изпращах до вкъщи, та като се прибера от задача, да си ги намеря. Представяш ли си, докато чакам да опукаме някакви жалки мърльовци, които са толкова по-слаби от нас, че дори не са ми интересни, аз пиша на Брук Луиз, че татко й скоро ще си бъде вкъщи при нея. По едно време започнах да си вярвам, че имам семейство, което ме очаква. Това беше единственото, което ме крепеше, защото накрая аз все пак дръпнах спусъка и населението на Монтана намаля с двама-трима души. — Той млъкна и избърса устата си с ръка, преглътна тежко и се загледа в шарките на килима. — И когато се прибрах вкъщи, всичките тези писма ме чакаха. А аз дори не ги прочетох. Знаех какво пише. Иначе къщата беше празна. Никаква Брук Луиз.

Най-после той вдигна глава и я погледна.

— Смахната история, а? Да пишеш писма на децата, дето ги нямаш.

Без да го бе искал специално, Уеб видя, че най-после бе успял да влезе под кожата на Клеър Даниълс.

Когато си тръгна от кабинета й, в приемната той забеляза двама души, които приглушено разговаряха. Той се сепна — нещо не беше наред. Единият от двамата беше О’Банън и в това само по себе си нямаше нищо необичайно, защото човекът все пак работеше там, но другият беше жена и тази жена нямаше работа на това място, защото се казваше Деби Райнър, и точно в този момент Деби погледна към Уеб и устата й зяпна от изненада.

О’Банън също забеляза Уеб и пристъпи към него с протегната ръка.

— Уеб, не знаех, че имаш час за днес. Нямаше и как да знам, защото двамата с Клеър водим отделни дневници. Ако имахме общ дневник, щеше да е истински кошмар от гледна точка на професионалната етика.

Вместо да поеме ръката му, Уеб продължи да се взира изумено в Деби Райнър, която се вцепени, сякаш току-що я бяха хванали на тайна среща с доктора.

О’Банън погледна ту единия, ту другия.

— Вие да не би да се познавате? — После се плесна по челото и сам си отговори: — Отрядът за борба с тероризма, разбира се.

Уеб пристъпи към Деби, която вадеше хартиена салфетка от чантата си.

— Какво правиш тук, Деб?

— Остави я на мира, Уеб — намеси се О’Банън. — Лекарска тайна.

— Да бе, да. — Уеб махна с ръка сякаш за да отпъди мъника. — Строго секретно, знам.

— Винаги съм бил против тази обща приемна, защото нарушава неприкосновеността на пациента — оплака се О’Банън. — За жалост такива са условията при нас. — Двамата очевидно не чуваха вайканията му. Накрая каза: — Довиждане, Деби. — Обърна се към Уеб: — По-спокойно, Уеб. Сигурен съм, че Клеър ще постигне чудеса с теб. — Той го изгледа изпитателно.

Вече ги постига, докторе, искаше да му каже Уеб. Такива чудеса върши с мен, че направо ме побърква.

Уеб задържа вратата пред Деби и двамата тръгнаха заедно към асансьорите. Тя не поглеждаше към него и Уеб усети как се изчервява — от гняв, срам или нещо друго, не знаеше точно какво. Накрая се престраши:

— Ходя на психиатър, за да преодолея шока от станалото. Предполагам, че и ти също.

Тя си издуха носа и най-после го погледна.

— Аз ходя при доктор О’Банън вече цяла година, Уеб.

Загледан в пространството, той не чу кога се разтвориха вратите на асансьора.

— Няма ли да слизаш? — попита тя.

Двамата излязоха на улицата и щяха да тръгнат в различни посоки, когато Уеб преглътна смущението си и предложи:

— Имаш ли време за едно кафе, Деб? — Беше предварително убеден, че Деби Райнър няма да се занимава и минута с такъв като него.

— Има клон на „Старбъкс“ зад ъгъла — отвърна тя. — Аз вече познавам добре този квартал.

Те седнаха с двойните си кафета в един усамотен ъгъл, докато наоколо лъскавите машини бръмчаха, клокочеха и изпускаха пара пред тълпите от ожаднели посетители.

— Година, казваш. Ходиш на куку-доктор цяла година.

Деби разбърка прашинките канела в чашата си.

— Някои хора се лекуват цял живот, Уеб.

— Да, но други хора. Не и такива като теб.

Тя го погледна както никога преди.

— Искаш ли да ти кажа какви са хората като мен, Уеб? Когато с Теди се оженихме, той беше офицер в редовната армия. Знаех какво ме чака: военна база на другия край на света, където не разбираш и думица от местния език, или пък заточение в глухата провинция на Америка, дето най-близкото кино е на сто километра. Но аз бях влюбена в Теди и бях готова на всичко. После го взеха в „Делта“. Почнаха да ни се раждат деца и макар да се застоявахме повече на едно място, Теди почти никога не беше с нас. Повечето време изобщо не го знаех къде е. Дали е жив или убит. Четях какво става във вестниците или гледах Си Ен Ен като всички останали. Преживяхме и това някак си. После той кандидатства за отряда и отначало аз реших, че там ще му бъде по-добре. Какво се оказа? Ами че в отряда е още по-голяма лудница, отколкото в „Делта“! Никой не ми бе казал това, нито пък че съпругът ми ще отсъства от къщи още по-дълго, отколкото преди. Можех все пак да го понеса, ако бях на двайсет години и без деца. Но вече не съм на двайсет, Уеб. Имам и три деца, които съм отгледала почти изцяло сама, със заплатата на Теди, която, след двайсетгодишна служба на отечеството, беше колкото на един касиер в „Кеймарт“! Сега съм сама с децата, а най-малката все ме пита: „Защо трябваше татко да си иде? Защо не се връща вкъщи?“ И да пукна, ако знам какво да й отговоря.

— Той загина като герой, Деби. Загина за отечеството ни.

Юмрукът й се стовари с такава сила на масата, че посетителите се извърнаха да видят какво става.

— Това са пълни дивотии, както много добре знаеш! — С огромно усилие на волята тя успя да се овладее, като изригнал вулкан, който отчаяно се опитва да си върне обратно изхвърлената лава. — Теди направи своя избор. Предпочете да бъде с другарите си, с пушките и приключенията. — Гласът й беше по-спокоен, но и по-тъжен. — Той ви обичаше, момчета. Особено теб, Уеб. Нямаш представа колко те обичаше. Много повече от мен, дори повече от децата си. Вие се сражавахте заедно, спасявахте се един друг, всеки ден се излагахте на опасности, но бяхте достатъчно корави и тренирани, за да оживеете. Като екип. Вие бяхте най-великият екип на света. Той споделяше с вас неща, за които никога не разговаряше с мен. Имаше си свой собствен живот, в който аз не участвах. — Тя разпери ръце. — Как може някакво си семейство, някаква си там съпруга да се мери с всичко това? Той ми казваше по нещичко за работата си, обикновено трохи, колкото да ме залъже и да има мир. — Деби поклати глава. — Понякога толкова ви мразех всичките, задето ми го бяхте отнели! — Тя попи очите си със салфетката.

На Уеб му се прииска да протегне ръка и да я докосне, но не знаеше дали тя няма да се дръпне. Изведнъж се почувства виновен за страшни престъпления, а досега не си даваше сметка, че изобщо е бил подсъдим.

— Теди също ли ходеше на психотерапия? — попита тихо той.

Деби избърса очите си и отпи от кафето.

— Не. Казваше, че ако някой от колегите му чуел, че ходи на куку-доктор, веднага щели да го изхвърлят, защото в отряда нямало място за слабаци. Освен това той казваше, че няма причина да ходи на доктор. Аз съм можела да имам проблеми, но с него всичко си било наред. Отначало не пускаше и мен да ходя, но този път аз му тропнах с крак. Трябваше да отида, Уеб, имах нужда да говоря с някого. А не съм и единствената от съпругите, която ходи на психиатър. Патрис Уагнър, Глория Винтън, Енджи Романо — всички ходят.

Енджи Романо! Уеб се зачуди дали не идва заради Поли.

Може би я бие. Къде ти, много по-вероятно беше тя да бие него!

— Съжалявам, че не си била щастлива, Деб. Ти заслужаваш щастие.

У дома Уеб имаше стотици снимки с другарите си от екип „Чарли“, докато се забавляваха заедно. На снимките нямаше нито една съпруга. Те никога не канеха жените си на своите мъжки забавления. Уеб си бе позволил да съди други хора, беззащитни женски същества, без да се постави на тяхно място. Той никога нямаше да си прости това невежество и себичност.

Тя го погледна, протегна ръка и докосна неговата; дори се опита да се усмихне.

— Сега, след като си го изкарах на теб, кажи как върви твоята терапия.

Уеб вдигна рамене.

— Върви някак. Само че не знам накъде. Разбирам, че моята загуба не може да се мери с твоята, но изведнъж си дадох сметка, че тези момчета бяха всичко в моя живот. Сега ги няма, а мен все още ме има и не мога да си обясня защо. Едва ли някога ще мога да си го обясня.

— Съжалявам за постъпката на Джули Патерсън. Тя напълно се е побъркала. Не че някога е била нормална. Тя не искаше да чуе за вас.

— Джули може да постъпи отново така с мен, аз ще го приема — заяви сухо той.

— Напусни ги, Уеб. Ти не си им длъжен с нищо. Служил си доблестно на отечеството. Дал си всичко от себе си. Нямат право да искат повече от теб.

— Предполагам, че още някакви си трийсетина години психотерапия, и ще съм напълно излекуван.

— Психотерапията помага, Уеб. О’Банън дори ме хипнотизира. Накара ме да мисля за неща, за които никога преди не съм можела да мисля. Сигурно се били скрити дълбоко в мен. — Деби стисна по-силно ръката му. — Знам, че онази вечеря у нас мина ужасно. Не знаехме какво да ти кажем. Искахме да се чувстваш удобно, но усещахме, че не можем да те предразположим. Истинско чудо е, че не избяга още преди десерта.

— Не беше ваша работа да ме разтушавате.

— Винаги си бил толкова добър с децата. Искам да ти кажа, че всички сме ти много благодарни за това. И всички, до една, много се радваме, че остана жив. Знаем как неведнъж си рискувал живота си, за да спасяваш съпрузите ни. — Тя протегна ръка и преди той да успее да се дръпне, погали с нежните си пръсти грапавата кожа на обезобразената му страна. — Всички знаем каква висока цена си платил за това. Уеб.

— Сега си мисля, че си е струвало.