Последният жив

34

Когато Уеб се качи горе, Романо го нямаше никакъв. Уеб се спусна на приземния етаж и огледа музейните коли, да не би партньорът му да е заспал в някоя от тях, докато й се е любувал в захлас. Наближаваше четири сутринта и Романо сигурно бе излязъл да се поразтъпче наоколо. Като снайперист той бе принуден да прекарва дълги часове и дори дни в принудително бездействие, а иначе природата го бе надарила с неизчерпаема енергия, която си търсеше отдушник. Затова, настанеше ли време да се действа, Пол Романо нямаше равен на себе си. Понеже мобилният телефон на Уеб вече не работеше, той позвъни от телефона в къщата и въздъхна с облекчение, когато Пол отговори.

— Е, как мина срещата? — запита Романо.

— Скучно. Друг път ще ти разправя. Ти къде си?

— Всичко е спокойно, та реших да пообиколя имението. Тук има една стара наблюдателница, отгоре се вижда на километри във всички посоки.

— Знам, бях вече.

— Е, аз сега съм там. Исках да се пораздвижа малко.

— Доста си се раздвижил, Поли. Мястото никак не е близо.

— Голяма работа, една разходка. Ти не искаш ли да ми правиш компания? Донеси и един-два уреда за нощно виждане.

— Какво наблюдаваш?

— Ще видиш.

Уеб излезе от къщата през задната врата, постави на главата си специалната каска, прикрепи към нея очилата за нощно виждане, включи системата и нагласи светлината според очите си. Изведнъж целият свят се оцвети в призрачно зелено. Устройството не можеше да се ползва дълго време, защото от тежестта му скоро щеше да го заболи вратът, а малко след това главата така щеше да го зацепи, че нямаше да усеща болката във врата. Когато използваше уред за нощно виждане, Уеб винаги държеше едното си око затворено, макар по този начин перспективата да се изкривяваше още повече; но пък иначе, след като свалеше устройството от очите си, щеше да вижда само оранжеви петна наоколо. А в такова състояние и един деветдесетгодишен старец в инвалидна количка може лесно да ти види сметката.

Като снайперист Уеб бе използвал всевъзможни трикове и приспособления, от най-сложните високотехнологични устройства до най-простото нещо — добрата маскировка. Той имаше специален маскировъчен костюм тип „Гили“, който търпеливо бе покривал с животински тор и всякакви други гадости, за да се слее напълно с окръжаващата го гора или тропическа джунгла. Всеки член на ОБТ си имаше зачислен по един „Гили“ и беше свободен да го префасонира по свой личен вкус или чувство за целесъобразност. Този тип камуфлажна дреха бе създадена преди повече от четиристотин години от шотландските воини, отблъсквали в безброй войни всевъзможни нашественици. Оттогава досега „Гили“ работеше безотказно. Издокаран с нея, Уеб бе лежал неподвижно в джунглите на Централна Африка, докато разни наркотрафиканти размахваха картечните си пистолети на метри от него, без да подозират за съществуването му, докато в един момент не им завреше дулото на пистолета си между лопатките и не им прочетеше арестантските права.

След няколко крачки Уеб превключи на инфрачервен режим, при който вътрешен източник на светлина усилваше многократно зрителното му поле. Искаше да се убеди, че системата работи безупречно, защото при тия устройства батериите имаха коварния навик да свършват тъкмо когато бяха най-необходими. Уеб не обичаше да използва прекалено дълго инфрачервения режим, защото той имаше един основен недостатък. Ако някой наблюдаваше него с устройство за нощно виждане, вътрешният източник на светлина блестеше в тъмното като пристанищен фар или непрекъснато включена фотосветкавица. Това го правеше най-лесната възможна мишена за всеки, тръгнал да го убива. Уеб изключи уреда и го пъхна в раницата си. Реши да разчита само на собствените си очи, както бе правил винаги досега. В края на краищата никой не е по-голям майстор от природата.

Въздухът беше хладен и сух; в мрака се чуваха разнообразните звуци на фермата и заобикалящите я гори. С бърза крачка Уеб преодоля разстоянието до наблюдателната кула за рекордно кратко време. Хубаво е да знаеш, че си все още във форма, каза си той. Човек не губи за няколко седмици това, което е усвоил за осем години безпощадни тренировки. Уеб обичаше гората нощем; в тъмния гъсталак се чувстваше толкова комфортно, колкото средният американец в своя фотьойл пред телевизора.

Когато забеляза в далечината наблюдателницата, Уеб се спря. Понеже нямаше мобилен телефон, той изпъна шия, сложи ръце на устата си като фуния и издаде особен звук, който двамата с Романо бяха използвали навремето като снайперисти, за да се викат. За непосветения звукът можеше да бъде полъх на вятъра или вик на нощна птица и да идва отвсякъде. Уеб обаче беше сигурен, че Романо ще го разпознае веднага; наистина, след няколко секунди се чу познатият отговор. Всичко беше наред.

Уеб се откъсна от сянката на дърветата и притича до кулата, сграбчи дървените пречки и се закатери нагоре. Романо го чакаше до малката вратичка на наблюдателната площадка. Уеб съзнаваше, че в тъмното той няма как да види новите синини и охлузвания по лицето му, причинени от любезността на Туна и Големия X, което беше добре дошло, защото тъкмо сега не му се обясняваше. Разбира се, Романо щеше да го скъса от подигравки.

Пол държеше в ръцете си оптически мерник тип „Литън“ с десетократно увеличение.

— Нещо интересно ли дават по телевизията?

— Погледни към оная пролука между дърветата право на северозапад.

Уеб пое уреда.

— Предполагам, че това насреща е „Южняшка красавица“.

— Интересни нещица се вършат в тази конска ферма.

Уеб нагласи прицела според окото си и погледна през него. Между дърветата наистина имаше широка пролука, през която се виждаше земята на съседите.

Уеб различи две доста големи постройки, сравнително нови на вид. Край тях бяха паркирани големи камиони; във всички посоки подтичваха мъже с портативни радиопредаватели. Отстрани на една от сградите се разтвори голяма врата и Уеб забеляза, че вътре горяха множество мощни лампи. Явно това, което се вършеше вътре, изискваше силна светлина. Срещу друга врата със задницата напред беше паркиран тежкотоварен камион с полуремарке, а отвътре работници влачеха колички, натоварени с големи кашони, и забързано ги качваха на ремаркето.

— Нещо голямо се мъти тук — каза Уеб. — Може да е разфасовка на крадени коли или самолетни части, канал за дрога, шпионска мрежа, разни пиратски производства, какво ли не. Мътните го взели!

— Очарователно местенце. А пък аз, глупакът, си мислех, че в тази Вирджиния живеят само разни дърти пияндурници, които яздят коне и ходят на лов за лисици, докато женичките им си пият следобедния чай. Явно имам още много да уча. — Романо погледна Уеб. — Е, какво мислиш?

— Мисля, че си имаме достатъчно работа тук. „Южняшката красавица“ ще почака малко. Но ако нещо изскочи по тая линия, хубаво е, че сме наблизо, за да се намесим.

Романо се ухили, очевидно въодушевен при мисълта за приближаващата пукотевица.

— Знаех си, че с теб ще се разберем!