Последният континент

На фона на звездите преминава костенурка, понесла четири слона върху черупката си.

И костенурката, и слоновете са по-големички, отколкото хората биха очаквали, но сред звездите разликата между огромно и мъничко е относително миниатюрна.

Въпреки това костенурката и слоновете са (по костенурските и слонските стандарти) много големи. Те са натоварени със Света на Диска — с огромните му земи, облачни плетеници и океани.

Хората не живеят на Диска в по-истински смисъл, отколкото в не толкова изпипани части на мултивселената обитават кълба. Е, да, планетите може и да са местата, където техните тела си поглъщат чая, но хората живеят другаде, в собствени светове, които много удобно се въртят около централните точки на главите им.

Когато боговете си правят дружески сбирки, те си разказват историята за една планета, чиито жители наблюдавали с умерен интерес как огромни ледени късове, помитащи наведнъж цели континенти, се стоварвали върху друг свят. А той по астрономическите мерки бил, кажи-речи, в съседния им двор, но те не си мръднали пръста, защото такива произшествия се случват само някъде из Космоса и не ги засягат. Някоя разумна раса поне би намерила кому да се оплаче. Впрочем никой не хваща вяра на тази история, защото толкова тъпи твари никога не биха могли да открият слууда1.

Все пак хората са склонни да повярват в какво ли не. Например някои държат на легендата, че цялата Вселена се побирала в кожената торба на един старец.

И те са прави.

Други пък ги засичат: „Ей, я почакайте! Щом носи цялата Вселена в торба — нали такива ги разправяхте? — значи носи и себе си, и торбата вътре, защото Вселената обхваща всичко. Включително и него. Торбата също, разбира се. А тя вече трябваше да е вътре в себе си.“

Отговорът гласи: „Е, и?“

Всички племенни митове съдържат истината. Зависи какво влагате в думата „истина“.

Общоприет тест за всемогъществото на някой бог е умението му да види падането и на дребна птичка. Но само един измежду боговете си води бележки и внася малки поправки, за да падне птичката следващия път по-бързо и по-тежко.

Може и да проумеем някога защо го прави.

Може и да проумеем защо човечеството е тук, макар че това вече е по-сложничко и подсказва друг въпрос: „Че къде другаде трябваше да сме?“ Ужасно е обаче да си представиш как някакво божество разбутва облаците и казва: „Ей, сган, още ли сте тук? Аз пък си мислех, че сте открили слууда преди десет хилядолетия! Докарвам десет трилиона тона лед в понеделник!“

Може би дори ще проумеем защо е птицечовката.2

Тежък мокър сняг се стоварваше върху градините и покривите на Невидимия университет, най-изтъкнатото висше учебно заведение по магия в Света на Диска.

Снегът беше и лепкав, затова придаваше на околността вида на скъп, но пошъл орнамент и се напластяваше по обувките на Макабър, старшия бледлоу3, който решително крачеше в нощната ледена стихия.

Още двама бледлоу излязоха от една закътана ниша и тръгнаха в крак с него към главната порта.

Ритуалът беше стар, изпълняваше се от векове. През лятото неколцина туристи сигурно щяха да се навъртат наблизо, за да зяпат, но Церемонията на ключовете се провеждаше всяка нощ, независимо от сезона. Дреболии като леда, вятъра и снега нямаше как да я смутят. В минали времена някои бледлоу бяха прекрачвали през чудовища с безброй пипала, за да продължат Церемонията. Други бяха плували в мътните талази на наводнения, бяха отпъждали с бомбетата си заблудени гълъби, харпии и дракони. Със същата невъзмутимост пренебрегваха плебейската намеса на преподаватели, които отваряха с трясък прозорците на спалните си и крещяха: „Докога с тази проклета врява?! И какъв е смисълът?“ Нито веднъж не спряха, а и дори не им хрумваше да постъпят така. Немислимо е да прекратиш Традицията. Достъпно ти е единствено да я обогатяваш.

Тримата мъже стигнаха до по-плътните сенки под главната порта, която едва се различаваше във вихрушките. Дежурният бледлоу ги очакваше.

— Стой! Кой Идва! — кресна той с необикновено напрежение.

Макабър отдаде чест.

— Нося Ключовете На Архиканцлера! — отвърна с не по-малка сила.

— Предай Ми Ключовете На Архиканцлера!

Старшият бледлоу направи крачка напред, вдигна двете си ръце с длани, обърнати към гърдите, и потупа куртката си там, където някой отдавна изтлял в земята негов предшественик трябва да е имал два предни джоба. Туп-туп. После ги изпъна вдървено покрай хълбоците и потупа страничните си джобове. Туп-туп.

— По Дяволите! Бях Готов Да Се Закълна, Че Преди Минутка Ги Пъхнах Тук! — изрева той, изричайки всяка дума с усърдието на булдог, захапал врага.

Пазителят на портата отдаде чест. И Макабър отдаде чест.

— Провери Ли В Останалите Си Джобове?

— Май Съм Ги Оставил На Шкафчето. Все Тъй Става, А?

— Трябва Да Помниш Къде Си Ги Дянал!

— Стой, Бе, Може Да Са В Другата Ми Куртка!

Младият бледлоу, който тази седмица беше Пазител на Другата куртка, пристъпи тържествено към тях. Всеки отдаде чест. Младокът се прокашля и успя да извика със задавеното си от вълнение гърло:

— Не, Прерових… Джобовете Й Още… Сутринта!

Макабър кимна сдържано в знак на одобрение за свършената трудна работа и пак се потупа по джобовете.

— Стой! Да Му Се Не Види, Тук Били! Ама Че Съм Задръстен!

— Не Се Притеснявай, На Всички Ни Се Случва!

— Изчервих Се, Та Чак Се Препотих! Другия Път Ще Си Забравя Главата Някъде!

От мрака долетя скърцане на отворен прозорец.

— Ъ-ъ, моля за извинение, господа…

— Ето Ги, Значи, Ключовете! — още малко повиши глас Макабър.

— Много Съм Ти Благодарен!

— Питах дали не бихте могли… — продължи сърдитият глас, в който се промъкваше гузна нотка от самата идея да се оплаче.

— Всичко Е Наред! — кресна дежурният бледлоу, връщайки ключовете.

— … да опитате по-тихичко…

— Боговете Да Благословят Всички Присъстващи! — нададе див вой Макабър, а вените се издуваха по неговия аленеещ дебел врат.

— Друг Път Внимавай Къде Ги Пъхаш! Ха! Ха! Ха!

— Хо! Хо! Хо! — изрева и старшият бледлоу, който не беше на себе си от ярост.

Отдаде чест още по-вдървено, завъртя се кръгом с няколко съвсем излишни стъпки и закрачи обратно, мърморейки си под носа.

Прозорецът на малката лечебница на Университета се затвори.

— Този човек сериозно ме изкушава да го наругая най-сетне — промълви Ковчежникът. Бръкна непохватно в джоба си, извади малката си зелена кутийка с хапчета от сушени жаби и разпиля няколко от тях, преди да хване едно. — Не помня вече колко бележки съм му пращал. Да де, той твърди, че традицията трябвало да се спазва, но не знам защо е нужно и да е толкова… буен. — Ковчежникът си издуха носа и попита: — Как е пациентът?

— Не е добре — увери го Деканът.

Библиотекарят беше тежко болен.

Снегът се лепеше по плътно затворените прозорци.

Пред бумтящите в камината пламъци имаше купчина одеяла, която потрепваше от време на време. Магьосниците я наблюдаваха угрижено.

Лекторът по съвременни руни трескаво прелистваше някаква книга.

— Ами как да познаем дали е от възрастта или от друго? — оплака се той. — Кога един орангутан може да се смята за стар? А отгоре на това е и магьосник. И почти не излиза от Библиотеката. Толкова магически излъчвания поглъща… Простудата засяга някак морфичното му поле, но причината може да е каквато ви хрумне…

Библиотекарят кихна.

И промени външността си.

Магьосниците се вторачиха тъжно в нещото, което много приличаше на удобно кресло, незнайно защо тапицирано с червеникава козина.

— Какво ни е по силите да направим за него? — обади се Пондър Стибънс, най-младият от преподавателите в Университета.

— Може да му стане по-хубаво, ако добавим възглавнички — предположи Ридкъли.

— Господин Архиканцлер, струва ми се, че това би било проява на не особено изтънчен вкус.

— Какво?! Всеки обича да се облегне удобно, ако се почувства малко скапан — заяви човекът, за когото болестите си оставаха неразгадаема тайна.

— Тази сутрин пък беше маса. Май от махагон. Поне успява да си запази цвета.

Лекторът по съвременни руни въздъхна и затвори книгата.

— Ама той съвсем сериозно е загубил контрол над морфичните си функции. Е, няма на какво да се чудим. Щом веднъж се промениш, всяка следваща промяна е още по-лесна. Уви, всеизвестен факт.

Озърна се към леко застиналата усмивка на Архиканцлера и въздъхна. Муструм Ридкъли също се отличаваше с всеизвестна особеност — не се опитваше да проумее нещата, ако имаше кой да върши това вместо него.

— Доста трудно е — преведе на по-прост език Лекторът по съвременни руни — да се промени формата на живо същество, но случи ли се веднъж, нататък няма проблеми.

— Май нещо не схванах…

— Архиканцлер, той беше човек, преди да се превърне в човекоподобно. Не помните ли?

— О, да. Смешно, ама май съм свикнал да го виждам какъвто си беше до вчера. Пък и с човекоподобните сме братовчеди, ако се вярва на младия Стибънс.

Другите магьосници се постараха да добият по-безизразен вид. Пондър се намръщи мъченически.

— Той ми показа някои от невидимите писмена — съзаклятнически довери Архиканцлерът. — Страшно са увлекателни.

Този път магьосниците се озъбиха на Пондър Стибънс, все едно се канеха да скастрят нехаен глупчо, запалил цигара в цех за фойерверки. Аха, вече знаеха кой е виновен! Впрочем както винаги…

— А това благоразумно ли е, драги господине? — кисело се осведоми Деканът.

— Декане, по една случайност аз съм Архиканцлер — невъзмутимо напомни Ридкъли.

— Очеваден факт — сопна се другият с тон, по-подходящ за рязане на твърди предмети.

— Ей, аз се интересувам от всичко, което става тук. Стремя се да поддържам добра атмосфера. И вратата ми е винаги отворена. Смятам се за член на колектива.

— Не ми се вярва — подхвана замислено Старшият дискусионен наставник, — да имам роднински връзки с човекоподобни. Щяха да ме предупредят още като малък, нали? „Не обръщай внимание на чичо Чарли, той поначало си мирише неприятно.“ Или нещо подобно. Пък и щяхме да имаме портрети на…

Креслото кихна. Настъпи неприятен миг на морфично колебание, после Библиотекарят си възвърна предишния вид. Магьосниците го наблюдаваха спокойно в очакване на още някоя промяна.

Пред себе си признаваха, че наистина не беше лесно да си спомнят колегата като човек. Отдавна бяха забравили дори името му.

Една магическа експлозия — произшествие с твърде висока вероятност в Библиотеката при такава плътност на неустойчиви книги по вълшебства — го запрати неочаквано сред редиците на далечните човешки сродници. И оттогава той изобщо не съжали за миналото си. Голямото космато туловище, увиснало на едната си ръка от някой висок рафт, докато пренарежда книги с краката си, стана привична гледка сред кореняците на Университета. Даваха за пример неговата отдаденост на работата.

А Архиканцлерът, който се бе сетил тъкмо за това, изведнъж усети гузно, че е започнал да съчинява надгробно слово.

— Хм… Някой не повика ли лекар?

— Джими Поничката4 беше тук следобед — осведоми го Деканът. — Опита се да му премери температурата, но се опасявам, че Библиотекарят го ухапа лошо.

— Как тъй го е ухапал? С термометър в устата?

— Ами… Точно това беше проблемът. Не в устата. Библиотекарят май имаше защо да го ухапе.

Настъпи тържествено мълчание. Старшият дискусионен наставник хвана една отпусната черна лапа и я потупа почти съчувствено.

— А в онази книга не пише ли дали маймуните имат пулс? Носът му трябва ли да е студен? Поне някакъв признак?

Разнесе се тих звук — задружното хълцане на половин дузина мъже. Останалите магьосници побързаха да освободят пространство около Старшия наставник.

После няколко секунди се чуваха само пукането на цепениците в огнището и воят на вятъра навън.

Магьосниците отстъпваха към стените.

А Старшият дискусионен наставник — изумен, че тъй и не се е лишил от някой крайник — съвсем бавно свали островърхата шапка от главата си. Един магьосник би го сторил само в най-извънредните обстоятелства.

— Е, това е — промълви мрачно. — Окаяникът е вече на път към дома. Скоро ще бъде във Великата небесна пустиня.

— Ъ-ъ… по-скоро във Великата небесна джунгла — позволи си да го поправи Пондър Стибънс.

— А защо госпожа Уитлоу да не му приготви от своята гореща хранителна супа? — вметна Лекторът по съвременни руни.

Архиканцлерът си представи горещата хранителна супа на госпожа Уитлоу.

— Само като крайно и последно средство — промърмори нерешително. Потупа предпазливо Библиотекаря по ръката. — Стегни се, старче. Скоро ще те изправим на крака и отново ще даваш своя принос в общите усилия.

Изнизаха се полека от стаята. От коридора долитаха отдалечаващи се гласове:

— Като кресло облегалката му май беше твърде бледа.

— Не може да няма все някакъв лек…

— Тук няма да е същото без него.

— Да, несъмнено е уникален.

Когато най-сетне се махнаха, Библиотекарят грижливо намести края на едно одеяло върху главата си, гушна нежно горещата грейка и кихна.

Вече имаше две грейки, едната доста по-едра и покрита с червеникава козина като плюшено мече.

Светлината се движи мудно в Света на Диска и е малко тежичка, затова има свойството да се натрупва в подножието на по-стръмните планински вериги. Магьосниците с изследователски наклонности често са обсъждали хипотезата, че съществува и друг вид светлина, несравнимо по-пъргава — и именно тя позволява да бъде видяна по-бавната, — но тъй като е прекалено бърза, за да бъде забелязана, не измислиха за какво да я използват.

Това обаче означава, че макар Дискът да е плосък, не навсякъде е едно и също време… по едно и също време. Когато в Анкх-Морпорк беше толкова късна нощ, че неусетно преминаваше в много ранна сутрин, на друго място беше…

… само че тук нямаше часове. Имаше само зора и здрач, утро и следобед, вероятно също пладне и полунощ. Преди всичко имаше жега. И червенина. Нещо изкуствено и твърде човешко като един час не би изтраяло тук и пет минути. Щеше да се спаружи за броени секунди.

Над всичко властваше тишината. Не онази празна и безжизнена тишина на Космоса, а пламтящата органична тишина, която се получава, когато в хиляди километри пустош с трепкащ червеникав хоризонт всичко толкова е оплезило език, че няма сили да издаде и един-единствен звук.

Но да си представим, че ухото на въображаемия наблюдател се носи над пустинята. И изведнъж долавя монотонен напев, поддържан от пресеклив гласец, който се блъска във всепоглъщащото мълчание досущ като муха в прозореца на Вселената.

Останалият без дъх певец не се вижда, защото стои в изкопана от самия него дупка. От време на време мята още малко пресъхнала пръст върху купчината. Омърляна и смачкана островърха шапка подскача в такт с лишената от мелодичност литания. Може би думата „Магесник“ някога е била избродирана с пайети на шапката. Блестящите кръгчета отдавна са изпадали, но от тях са останали по-яркочервени следи и буквите личат. Няколко десетки дребни мушици се навъртаха край шапката.

А напевът звучеше горе-долу така:

— Личинки и ларви! Туй, значи, ще кльопаме! А що ще правим, за да кльопаме? Ами ще копаме! Уррра-а-а! — Още една лопата пръст се прибави към купчината и гласът произнесе много по-кротко: — Чудя се дали мухите стават за кльопане…

Разправят, че жегата и досадните насекоми можели да подлудят човек. Не сте длъжни да вярвате на всякакви приказки. Поне розовият слон, който мина оттам безгрижно, яхнал велосипеда си, изобщо не им вярва.

Колкото и да е странно, безумецът в дупката беше единственият индивид на континента, който можеше да осветли по някакъв начин малката драма, разиграла се на около две хиляди километра оттам и няколко метра по-надолу.

Един търсач на опали, известен само сред себеподобните му като Я Глей Ти, тъкмо се канеше да направи най-скъпоценното, но и най-опасното откритие в кариерата си.

Кирката му събаряше камънаците и прахоляка на хилядолетията. Изведнъж в пламъчето на свещите проблесна нещо.

Беше зелено… Досущ заскрежен зелен огън.

Умът му изведнъж се скова като светлината под пръстите му. Той започна да маха внимателно хлабавите парчета скала. Опалът хвърляше все повече отблясъци по лицето му. Сиянието беше неизчерпаемо.

Най-сетне миньорът освободи дълго сдържания си дъх:

— Я глей ти!

Ако бе намерил парченце колкото грахово зрънце, щеше да повика другарчетата си, за да се качат веднага горе и да ударят по десетина бири. Къс опал колкото юмрука му би го подтикнал да се просне на земята и да закрещи от радост. Но това… Още си стоеше и леко поглаждаше зелените ръбове, когато другите копачи забелязаха светлината и се затичаха към него.

Тоест… понечиха да побързат. Щом доближиха, запристъпяха бавно и тържествено.

В първите мигове никой не продума. Зеленото сияние играеше по лицата им.

После зашепнаха:

— Я Глей Ти, добре го даваш.

— Ей, за туй чудо не стигат всичките мангизи по света.

— Айде бе, изчовъркай го!

Наблюдаваха като дебнещи котки как кирката откъртва още камънаци и открива все повече ръбове.

Пръстите на Я Глей Ти трепереха. Когато и последните буци паднаха, мъжете отстъпиха заднешком. А късметлията отпусна кирката и обърна дървената дръжка към блещукащия кристал.

— Я глей ти… Знаех си аз…

Почука опала. Разнесе се еклив звук.

— Ама не може да е кухо! — възкликна друг миньор. — Таквиз истории не съм чувал.

Я Глей Ти взе опрения на стената на галерията лост.

— Вярно, бе! Я да го…

Чу се тих звън. Голямо парче опал се отчупи близо до основата. Оказа се не по-дебело от чиния.

И откри два-три пръста, които се раздвижиха мудно в своя сияещ кристален пашкул.

— Я глей ти! — отекна глас. — То било живо…

Пондър си знаеше, че не биваше да показва невидимите писмена на Ридкъли. Нали едно от основните правила е никога да не осведомяваш началника си с какво всъщност се занимаваш по цял ден?

Но каквито и предпазни мерки да измисляш, все някога шефът влиза в стаята, започва да ровичка и да мести разни неща по бюрото ти. И подхвърля смущаващи реплики:

— А, ти тук ли работиш?

— Май сложих на таблото за обяви бележка да не се внасят саксии…

— Как наричате това нещо с клавиатурата отпред?

Пондър преживя особени сътресения, защото разчитането на невидимите писмена се оказа трудна, изискваща педантизъм работа. Беше най-подходяща за хора, следящи търпеливо дрейфа на тектоничните плочи, отглеждащи миниатюрни планини вместо бонзаи и дори способни да се справят с управлението на новия модел „Волво“. Налагаше точност и съсредоточено внимание. Удаваше се най-добре на оногова, който би редил с удоволствие пъзели в тъмна стая. И изобщо не предполагаше присъствието на Муструм Ридкъли.

А хипотезата за самото съществуване на невидимите писмена беше направо нелепа в своята заплетеност и сложност. Всички книги са неуловимо слабо свързани чрез Б-пространството. Следователно съдържанието на всяка написана — или предстояща да бъде написана — книга при благоприятни обстоятелства може да бъде изведено логически от внимателно проучване на достъпните за изследователя писмена. Би могло да се твърди, че бъдещите книги съществуват in potentia по същия начин, както и в шепа първична крайбрежна слуз може да се прозре появата след време на ресторанти за морски дарове.

Досега обаче се използваха първобитни научни похвати като Ненадеждния алгоритъм на Уизънкейк. Затова минаваха години, докато някой измъдри дори призрачна страница от още ненаписана книга.

Особената заслуга на Пондър се състоеше в това, че измисли как да заобиколи препятствието. Послужи си със заклинанието: „А откъде знаеш, че е невъзможно, щом не си опитвал?“ Експериментите с Хекса — мислещата машина на Невидимия университет, доказаха, че наистина много неща стават невъзможни едва когато се опиташ да ги направиш.

Вечно заетите да мътят водата властници приемат скъпи закони за забрана на нещо ново и интересно чак когато хората измислят как да извлекат полза от него. Така и Вселената много разчита никой да не опитва дали повечето неща са невъзможни.

А Пондър откри, че когато опиташ поредното нещо, то често става невъзможно с извънредна пъргавина и все пак има промеждутъчен период. Всъщност той е необходим, за да успеят претоварените закони на причинността да дотичат на сцената и да се престорят, че нещото си е било невъзможно открай време. Пондър заставяше Хекса да преповтаря опитите със съвсем дребни изменения, и то с огромна честота. Затова постигаше забележителни успехи. Скалъпването на безтелесен абзац вече му отнемаше някакви си часове.

— Аха, нещо като фокус — закима мъдро Ридкъли, когато чу обяснението. — Издърпваш покривката толкова бързо, че порцелановите чинии още не са се сетили да паднат и да се потрошат.

Лицето на Пондър се бе сгърчило в страдалческа гримаса.

— Точно така, господин Архиканцлер. Чудесно сравнение.

И започнаха неприятностите с „Как да ръководим хората динамично, загрижено, ефективно, за да постигнем резултати максимално бързо“. Пондър нямаше представа кога ще бъде написана тази книга, нито пък умът му побираше в какъв ли свят биха допуснали да бъде издадена, но несъмнено щеше да се радва на популярност, защото при случайните прониквания в Б-пространството често отмъкваше откъси от нея… А може би книгата не беше само една.

И тъкмо тези откъси се мъдреха върху бюрото му, когато Ридкъли започна да ровичка и да се заглежда.

За жалост, подобно на мнозина, които по природа не ги бива за нещо, Ридкъли направо се гордееше с некадърността си. Набезите му в мениджърското изкуство имаха същите последици, както и приносът на цар Ирод за предучилищната педагогика в град Витлеем.

Подходът му лесно може да бъде изобразен на структурна диаграма — отгоре кръгче с надпис „Аз, който казвам какво да става“, свързано чрез отвесна чертичка с много по-голям кръг, пояснен с „Всички останали“.

Доскоро обаче нямаше особени тревоги, защото макар Ридкъли да се проявяваше като най-неуспешния мениджър, Невидимият университет пък изобщо не се поддаваше на ръководство, така че всичко вървеше по мед и масло.

Уви, той започна да открива смисъл да чертае перспективи в кариерата на подчинените си. Ставаше и по-зле — реши да съчинява функционални характеристики на заеманите от тях длъжности.

За красноречив пример можем да се позовем на Лектора по съвременни руни:

— Извика ме и попита с какво се занимавам всъщност! Нечувано! Що за въпрос?! Ами че това тук е университет!

— А видя ли табелата на бюрото му? — попита Деканът посърнал.

— Коя? „Грош по грош — милион“?

— Не, другата. „Когато си затънал до гушата в крокодили, значи е започнал първият ден от остатъка на живота ти.“

— И какво означава?

— Май не се очаква да означава нещо. Просто трябва да си е там.

— Защо?

— За да покаже дейна нагласа. Нали той все за това дрънка напоследък.

— Що за нагласа е тази?

— Ами… Да си настроен вечно да вършиш нещо.

— Сериозно? Ох, опасно е. Ако се съди по собствения ми опит, тъкмо бездействието оправя всичко.

Накратко казано, от Университета се изпари безгрижното настроение, а най-непоносимото време от деня бяха общите трапези. Изолираха Пондър в единия край на масата като неволния виновник за изненадващото желание на Архиканцлера „да ги сплоти в енергичен настървен екип“. Магьосниците нямаха никакво намерение тепърва да прахосват енергия, затова пък се настървяваха, и още как!

Отгоре на всичко неочакваният стремеж на Архиканцлера да си вре носа във всичко означаваше, че и Пондър трябваше да му обясни поне нещичко за сегашните си занимания. Ридкъли обаче не бе загубил ужасяващия си навик да не проумява чутото. Пондър подозираше, че го прави нарочно.

Младият магьосник отдавна се чудеше на факта, че Библиотекарят, едно човекоподобно поне в повечето си прояви — макар тази вечер да представляваше малка масичка с чаен сервиз, обрасъл с червеникава козина, — има толкова… хм, човекоподобен вид. Пондър дори си позволяваше да твърди, че прекалено много неща имат смущаващо подобна форма. Почти всяка жива твар, общо взето, е усложнена тръба с две очи и четири крайника, били те ръце, крака или криле. Или пък е риба. Или насекомо. Добре де, има и паяци. Срещат се, разбира се, и странни създания като медузите. Все пак нямаше как да пропусне от вниманието си факта, че наборът от форми не е никак разнообразен. Защо из зеления покров на джунглата не подскачат от клон на клон шесторъки и шестооки маймуни?

Вярно, имаше ги и октоподите, Пондър обаче ги смяташе за разновидност на подводни паяци.

Той се разтършува из почти забравения Музей на сравнително стряскащите неща и стигна до неочаквани заключения. Който и да е проектирал скелетите на живите творения, явно се е отличавал с още по-оскъдно въображение от дизайнера на външността им. Вторият поне опитал тук-там по някоя новост, например петна, козина и ивици. Спецът по костите само нахлупил череп над ребрата, добавил тазови кости по-надолу, окачил ръце и крака, после си килнал шапката и отпрашил към кръчмата. Е, някой гръден кош може да е по-удължен, а краката — късички, но личи, че основният дизайн се повтаря.

Пондър изобщо не се изненада, когато установи, че почти никой друг не споделя интереса и недоумението му. Изтъкваше пред слушателите си колко изумителна е рибешката форма на рибата, а те го зяпаха изцъклено, сякаш се е побъркал.

Палеонтологията, археологията и останалата черна работа не бяха особено популярни сред магьосниците. Те смятаха, че ако нещо е заровено, вероятно има основателна причина да си остане под земята. И няма смисъл да си губиш времето в чудене как ли може да е изглеждало. Пък и не е благоразумно да вадиш разни неща от пръстта. Ами ако те не ти позволят да ги закопаеш отново?

Най-смисленото обяснение на загадката бе чул като малък от своята бавачка. Ако можеше да й се вярва, маймуните били момченца, които не притичвали веднага, когато ги викат възрастните. А пък тюлените — момченца, които се излежавали на плажа, вместо да си учат уроците. Е, поне не твърдеше, че птиците са момченца, които пристъпили прекалено близо до ръба на урвата, пък и медузите щяха да са по-подходящи кандидати за тази роля. И все пак Пондър си казваше, че въпреки безобидната лудост на старата жена в думите й се долавяше някакъв проблясък…

Нощем вече наблюдаваше как Хексът хвърля въображаемата си мрежа из океана на невидимите писмена в търсене на ключ към тайната. На теория поради особеностите на Б-пространството абсолютно всяко знание би трябвало да му е достъпно. На практика само се убеждаваше, че е горе-долу немислимо да се добере до онова, което търси. Нали в това е същността на работата с компютър?

Пондър Стибънс беше от окаяниците, носещи в себе си проклятието на заблудата, че ако научат достатъчно за Вселената, току-виж, открият някакъв смисъл в нея. Естествено целта им е да стигнат до Теорията за всичко, но от известно време Пондър беше готов да се задоволи и с Теорията за някои неща, а когато посред нощ Хексът започнеше да се цупи, не му се вярваше да измисли дори Теорията за каквото ще да е.

Би се изненадал, ако научеше, че старшите магьосници одобряват заниманията му с Хекса въпреки заядливите подмятания от рода на „По мое време мислехме със собствения си ум“. По традиция магьосничеството се отличаваше с неуморна конкуренция. Напоследък Невидимият университет стана тихо и мирно място, защото липсваха интересни убийства, внасящи обикновено повечко вълнение, отколкото неудачниците успяваха да понесат. Въпреки това всеки старши магьосник е склонен да се отнася с недоверие към младока, който щъка насам-натам, защото може случайно да мине и през сънната му артерия.

Затова имаше нещо утешително в мисълта, че някои от най-будните умове в Университета, които само преди едно поколение биха изобретявали хлътващи подове и експлодиращи тапети, почти не излизат от Крилото за високоенергийна магия. Там се опитваха да научат Хекса на песнички от рода на „Татуираното маце Лидия“ или пък ликуваха, че след шест мъчителни часа са обяснили на машината как да върши онова, което всеки случаен минувач би направил срещу два-три гроша. Поръчваха си пица с риба и банани, а накрая задрямваха, заболи носове в клавиатурата. Старшите магьосници спяха малко по-спокойно в леглата си именно защото Пондър и съмишлениците му рядко лягаха в своите.

И този път Пондър се бе унесъл. Събуди го писък малко преди два през нощта. Осъзна, че е полегнал върху недоядената половина от вечерята си. Махна от бузата си парче скумрия с бананов аромат, остави Хекса да си потраква тихичко и тръгна към източника на врявата.

Така стигна до коридора пред огромната двойна врата на Библиотеката. Ковчежникът лежеше на пода, а Старшият дискусионен наставник му вееше с шапката си.

— Архиканцлер — тъкмо обясняваше Деканът, — доколкото разбрахме, нещастникът е страдал от безсъние и слязъл долу да си вземе някоя книга…

Пондър се озърна към вратата. Там трябваше да има дълга лента на жълти и черни ивици с надпис; „Опасно, не влизай за нищо на света“. В момента висеше разкъсана, а вратата беше открехната. Типична ситуация. Всеки истински магьосник, щом се озове пред стряскаща табела, например: „Не отваряйте тази врата. Ама наистина! Без майтап! Отворите ли я, ще погубите Вселената!“, непременно ще хване дръжката и ще дръпне с все сила, за да провери какви са тези глупости. Разбира се, това превръщаше поставянето на разни знаци и лепенки в безсмислена загуба на време, затова пък когато предаваха урната с останките от магьосника на скърбящите му близки, можеха да изрекат поучително:

— Ние го предупредихме.

В мрака отвъд вратата имаше само напрегната тишина.

Ридкъли изпружи показалец и побутна лекичко едното крило. Нещо изпърха от другата страна и тресна вратата. Магьосниците отскочиха благоразумно.

— Архиканцлер, не рискувайте! — примоли се Професорът по неопределени изследвания. — Вчера се опитах да вляза и целият раздел с критика достигна до критична маса!

В тясната пролука под вратата трепкаха синкави отблясъци.

В някой друг свят тутакси би се намерил кой да възкликне: „Ама там има книги! Нищо опасно!“ Само че дори в обикновените книги се таи заплаха, и то не само в онези със заглавие „Как да си сглобим бомба професионално“. Случва се човек да си седи в музей и да пише безобидна книга за политическата икономия. После изведнъж започват да измират хиляди хора, които дори не са надзъртали в книгата, обаче ги пращат на смърт други, прочели внимателно всеки ред, но без да схванат скритата шегичка. Знанието поначало си е опасно, затова правителствата честичко посягат с железен юмрук на онези, които са способни да родят мисли над определен калибър.

А Невидимият университет разполагаше с магическа библиотека, създадена върху твърде рехав участък от пространствено-времевия континуум. На по-далечните рафтове се намираха още ненаписани книги, нататък се срещаха и заглавия, които никога няма да видят бял свят. Поне не тук. Човек можеше да обиколи Библиотеката с няколкостотин крачки, обаче радиусът й не се поддаваше на измерване.

В една магическа библиотека от книгите изтича информация, те се учат една от друга…

— Вече налитат на всекиго, щом прекрачи прага! — завайка се Деканът. — Когато Библиотекарят не е тук, никой не може да ги обуздае!

— Ама това е университет! — изсумтя Ридкъли. — Задължително е да си имаме библиотека! Налага го добрият вкус. В какво ще се превърнем, ако изобщо не влизаме в Библиотеката?

— В студенти — промърмори начумерено Старшият дискусионен наставник.

— Ха, помня аз студентските години! — подсмихна се Лекторът по съвременни руни. — Дъртият Суолът ни поведе на експедиция с надеждата да открием Изгубената читалня. Бродихме три седмици, накрая си изядохме и собствените ботуши.

— Поне намерихте ли я? — осведоми се Деканът.

— Не, обаче попаднахме на останките от експедицията, потеглила предната учебна година.

— И какво направихте?

— Изядохме и техните ботуши.

Иззад вратата се разнесе тежко пляскане като от корици в кожена подвързия.

— Вътре има доста зли инкунабули — напомни Старшият дискусионен наставник. — Като нищо откъсват ръката заедно с рамото.

— Е, поне не разбират от дръжки на врати — помъчи се да разсее напрежението Деканът.

— А, разбират, стига да има и някоя със заглавие „Дръжки на врати за начинаещи“ — възрази Старшият наставник. — Нали се четат една друга?

Архиканцлерът се озърна към Пондър.

— Стибънс, възможно ли е да има и такава книга?

— Сър, според теорията за Б-пространството на практика е неизбежно.

Магьосниците като един отстъпиха още малко.

— Тази щуротия не може да се точи до безкрай — заяви Ридкъли. — Трябва да излекуваме Библиотекаря. Щом болестта му е магическа, все ще изнамерим и някакъв магически лек, нали?

— Муструм, предлагаш твърде опасно средство — охлади го Деканът. — Той целият в момента е пълен хаос от несъвместими магически влияния. Невъзможно е да предвидим как ще му подейства още малко магия. И без това темпоралната му жлеза5 се е развихрила. Ако добавим и нещо друго… Не се знае какво ще стане.

— Ще видим какво ще стане — сопна му се Архиканцлерът. — Нуждаем се от свободен достъп до Библиотеката. Декане, правим това за учебното заведение, към което всички принадлежим. А Невидимият университет е по-важен от отделния човек…

— … човекоподобно…

— Благодаря. Отнася се и за човекоподобните. Не бива да забравяме, че „аз“ е една от най-кратките думи в речника.

Вратата се разтресе от поредния свиреп удар.

— Всъщност — подхвърли Старшият дискусионен наставник — думата „ти“ не е по-дълга.

— Разбира се, имам избор — продължи Ридкъли, пуснал заяждането покрай ушите си като поредния досаден фонов шум. — Бих могъл да назнача друг библиотекар… И трябва да е някой от по-старшите, който се ориентира добре тук… Хм, чие ли име първо ще изплува от паметта ми? Декане?

— Добре де, добре! — озъби се набелязаната жертва. — Прави каквото искаш! Сякаш не е така всеки път!

— Ъ-ъ… Сър, не ни е по силите да осъществим предложението ви — обади се Пондър.

— Нима? — вдигна вежди Ридкъли. — Май се пишеш доброволец да поизбършеш праха от рафтовете с книги?

— Сър, наистина е немислимо да му въздействаме с магия. Защото първо ни предстои да решим един ужасен проблем.

— Господин Стибънс, всеки проблем всъщност е скрита възможност за напредък.

— Напълно вярно, сър. И ние ще постигнем напредък, ако първо научим името на Библиотекаря.

Другите магьосници замърмориха одобрително.

— Право е момчето — вметна Лекторът по съвременни руни. — Как ще променим вида на магьосник, като не му знаем името?

— Ха, всички го наричаме Библиотекаря — ухили се Архиканцлерът.

— Сър, това е само название на длъжността му.

Ридкъли се озърна към останалите.

— Ей, все някой трябва да му помни името. Ама че работа!… Надявах се, че поне си знаем имената. — Вторачи се в Декана. — Е, какво ще кажеш?

— Той все пак доста отдавна е човекоподобно — отвърна Деканът. — А повечето от някогашните му колеги… ни напуснаха. Образно казано, възнесоха се при Великата небесна трапеза. Тогава преживявахме поредния период на droit de mortis.6

— Да, но сигурно го имаме все някъде из архивите.

Магьосниците се замислиха за планините от книжа.

— Е, щом досега архиварят не го е открил… — проточи Лекторът по съвременни руни.

— А кой ни е архивар?

— Ами Библиотекарят.

— Няма ли го поне в годишника на випуска, с който е завършил?

— Колкото и да е странно — промърмори Деканът, — но някаква беда е сполетяла всеки екземпляр от онзи годишник.

Ридкъли веднага забеляза изопнатото му лице и попита недоволно:

— Дали случайно не е откъснат точно определен лист, затова пък по годишниците е останал аромат на банани?

— Много прозорлива догадка.

Архиканцлерът се почеса по брадичката.

— Явен умисъл…

— Ама вижте — започна Старшият дискусионен наставник, — той винаги се е грижил никой да не научи името му. Бои се, че някой ден ще ни хрумне да му върнем човешкия вид. — Вторачи се многозначително в Декана, който тутакси направи кисела гримаса. — Някои хора честичко подмятат, че било неприлично нашият Библиотекар да е човекоподобно.

— Само си позволих да споделя убеждението си — замърмори Деканът, — че това противоречи на традициите ни…

— Които — безцеремонно го прекъсна Архиканцлерът — се състоят преди всичко в дребнава суетня, обилни трапези и глупашки крясъци за ключове посред нощ. Затова си мисля, че…

Смръзналите се лица на останалите магьосници го накараха да се обърне.

Библиотекарят се бе довлякъл в коридора. Тътреше се съвсем бавно, защото беше облякъл всевъзможни дрехи. Дебелите слоеве от пуловери и палта го принуждаваха, вместо да се подпира на ръцете си, да ги държи разперени почти водоравно. Но най-страшната подробност в това видение беше червената вълнена шапка.

Беше смешна. Имаше си и помпонче. Оплете я госпожа Уитлоу. Формално погледнато, добрата жена боравеше много сръчно с иглите и куките, но имаше и един недостатък — тъй и не схвана как да се съобразява с формата и размерите на онзи, комуто щеше да подари поредното си изделие. Неколцина магьосници бяха получавали от нея меки творения, несъмнено предназначени за същества с три глезена или чийто врат е дълъг поне два метра. Предаваха ги тихомълком в благотворителни заведения. Покрай всичко друго за Анкх-Морпорк може да се каже, че колкото и уродлива да е дрехата, винаги се намира на кого да пасне по мярка.

Този път госпожа Уитлоу си бе представила, че на Библиотекаря ще му хареса да има шапка с наушници, които се връзват под брадичката. Това би означавало всъщност да ги върже под корема си, затова предпочиташе да не използва връвчиците.

Обърна натъжената си муцуна към магьосниците, спря пред вратата и протегна ръка към дръжката. Изрече съвсем тихичко:

— … ук.

И кихна.

Купчината дрехи се свлече на пода. Когато я разгребаха, откриха отдолу грамадна дебела книга с космата червена подвързия.

— На корицата пише „Ууук“ — отбеляза задавено Старшият дискусионен наставник.

— Няма ли го и името на автора? — не се сдържа Деканът.

— Лоша шегичка — изсумтя Ридкъли.

— Исках да кажа, че можеше да е истинското му име.

— А защо да не я прелистим? — досети се Професорът по неопределени изследвания. — Току-виж, има и показалец.

— Ще се намерят ли доброволци — учтиво се осведоми Архиканцлерът — да прелистят Библиотекаря? Само не кряскайте едновременно, че ще ми спукате тъпанчетата.

— Морфичната му нестабилност зависи и от обкръжаващата среда — отбеляза Пондър. — Любопитно, нали? Той е съвсем близо до Библиотеката и се превръща в книга. Нещо като… защитна окраска. Сякаш се приспособява към…

— Достатъчно, господин Стибънс, много благодаря. Давай по същество.

— Ами… Ъ-ъ, предполагам, че можем да надникнем в книгата. Нали за това служат книгите? Ето, има и отбелязка от черна кожа за страниците.

— Ох, това ли било… — промълви нервно Професорът по неопределени изследвания.

Пондър докосна книгата. Беше топла. Отвори я с лекота.

Всяка страница беше покрита от горе до долу с „Ууук“.

— Диалогът си го бива, но сюжетът е скучничък.

— Декане! Ще ти бъда признателен, ако се настроиш по-сериозно! — скастри го Ридкъли и потропа с крак. — Някого да е споходила идея?

Магьосниците се споглеждаха и вдигаха рамене.

— Ами като си помисля… — престраши се Лекторът по съвременни руни.

— Да, слушам те. Не се ли казваше Арнолд?

— Не…

— Все едно, карай нататък.

— Като си помисля… Знам, че звучи нелепо, но…

— Хайде, човече! Почти сме затаили дъх.

— Ако нищо друго не помогне… Остава Ринсуинд.

Ридкъли го зяпна изцъклено.

— Оня хилавия? С проскубаната брадица? Дето за нищо не става като магьосник? И има един такъв сандък с крачета?

— За същия говоря, Архиканцлер. Сетихте се веднага. Той… такова де, по някое време беше помощник-библиотекар. Сигурно помните.

— А, не, но продължавай, моля те.

— Той дори беше тук, когато Библиотекарят стана… какъвто си е сега. Ако някой знае предишното му име, това е само Ринсуинд.

— Върви да го доведеш, какво чакаш?! Поне знаеш къде е, нали?

— Да, сър, но в ограничен смисъл — побърза да се намеси Пондър. — Знаем кое е мястото, обаче не сме съвсем наясно къде е самото място.

Ридкъли отново се опули.

— Вижте… Ъ-ъ, в момента той е на Хикс-Хикс-Хикс-Хикс.

— Хикс-Хикс…

— … Хикс-Хикс — услужливо довърши Пондър.

— Ама нали никой не знае къде е това място? — учуди се Архиканцлерът.

— Именно, сър.

Понякога се налагаше да въртиш фактите много изобретателно, докато ги наместиш в главата на Муструм Ридкъли.7

— И какво прави там?

— Не знаем, сър. Ако си спомняте, Ринсуинд се озова там след онази история с Ахатовата империя…

— Но защо му е хрумнало да отиде тъкмо там?

— Не мисля, че беше по негово желание — отбеляза Пондър. — Ъ-ъ… ние го изпратихме. Дължеше се на често срещана грешка в билокалната тавматургия. Всеки би могъл да я допусне.

— Само че онзи път не беше всеки, а точно ти — натърти Ридкъли, чиято памет нерядко поднасяше подобни неприятни изненади.

— И аз съм член на колектива, сър — светкавично подчерта Пондър.

— Щом не иска да стои там, а ние имаме нужда от него тук, нека го вър…

Краят на изречението потъна не в оглушителен шум, а в непроницаемо безмълвие, което обгърна магьосниците с такава мека мощ, че не чуваха дори ударите на сърцата си. Старият Том, лишената от език вълшебна камбана на Невидимия университет, отброи с тишина два часа сутринта.

— Ъ-ъ… — подвоуми се Пондър. — Не е толкова просто.

Ридкъли примига насреща му.

— Че защо да не е? Върнете го с магия. Щом сме го запратили на онова място, можем и да си го приберем.

— Ъ-ъ… Докато нагласим прехвърлянето както трябва, ще минат месеци. Сбъркаме ли, той ще се приземи в кръг с диаметър петнадесет метра.

— Не виждам какъв е проблемът. Нека се пльосне където си иска, стига ние да не сме в кръга.

— Сър, май не ме разбрахте. При неуточнено разстояние съотношението между сигнала и смущенията в тавмичното прехвърляне, съчетано с въртенето на Диска, почти неизбежно ще причини разсейването на обекта на площ от поне две хиляди квадратни стъпки.

— Я повтори…

Пондър си пое дъх.

— Тоест ще се превърне в обширен плосък кръг, разстлан върху земята.

— Аха. Значи после няма да ни е от полза в Библиотеката.

— Освен като най-голямата отбелязка за страници.

— Ясно, опряхме до географията. Кого имаме тук, дето разбира от география?