Последният континент

Библиотекарят седеше на площадката на тенекиената кула, покрил главата си с голямо листо.

— Виж я тази чудесия — показа бръмчилото Ринсуинд. — Само да си помръдна китката и прави пълно завъртане.

— … ууук… — задавено измънка Библиотекарят и кихна. — Ек-ек?

— Хм… сега си едричка птица — установи Ринсуинд. — Зле се чувстваш, нали? Бързичко ще те оправят, щом им кажа името ти…

Библиотекарят светкавично промени формата си и скочи. Имаше и други промени в ситуацията за твърде кратък период.

— Аха — кротко изрече Ринсуинд. — Да проверим какви са фактите. Не виждам. Причината е, че робата ми закрива очите. Стигам до извода, че съм обърнат с главата надолу. Ти си ме стиснал за глезените. И се намираме на върха на кулата. Следователно… — Той млъкна замислено. — Добре, да приложим друг подход. Да започнем с това, че няма да им кажа името ти.

Библиотекарят го пусна. Ринсуинд пропадна една стъпка и тупна върху дъските.

— Слушай, това беше доста нечестен номер.

— Ууук.

— Разбрах. Няма повече да споменаваме случката.

Ринсуинд се зазяпа в празното небе. А трябваше да завали. Нали уж направи каквото можеше? Само успя да довлече тук старшите преподаватели от Невидимия университет, които тутакси започнаха да се подсмиват снизходително. Не му се вярваше да скалъпят дори едно заклинание за дъжд. За да постигне нещо, човек би трябвало да държи наблизо няколко понатежали от влага облака.

Вече нямаше вода. Значи нямаше да има овце. А Лудия, Крокодила Донго, милите дами Летиция и Дарлийн, Дъртака и конете му, всички онези хора, които му показваха как да яде разни неща, без да повръща прекалено… Всички ще бъдат изпепелени от жегата…

Заедно със самия него.

— ДОБЪР ТИ ДЕН.

— Ууук?

— О, не!… — изгъгна Ринсуинд.

— ДА НЕ ТИ Е ПРЕСЪХНАЛО ГЪРЛОТО?

— Виж какво, не би трябвало да подраняваш, защото…

— А НЕ, ВСИЧКО Е НАРЕД. ИМАМ СРЕЩА В ГРАДА. ХОРАТА СЕ СБИХА ЗА ПОСЛЕДНАТА КУТИЙКА БИРА. ИСКАХ ОБАЧЕ ДА ТЕ УВЕРЯ, ЧЕ ПО ВСЯКО ВРЕМЕ МОЖЕШ ДА РАЗЧИТАШ НА ЛИЧНИТЕ МИ УСЛУГИ.

— Е, много съм ти признателен. Като дойде моментът да се откажа от живота, непременно ще избера Смърт!

Скелетът в черната роба беше изчезнал.

— Ама че наглост! Още не сме умрели! — разкрещя се Ринсуинд към нажеженото небе. — Можем да опитаме какво ли не! Ако отскочим до Главината, ще си изсечем грамаден айсберг и ще го издърпаме дотук. Ще имаме вода в изобилие… Да де, стига да се доберем до Главината! Да знаеш, че докато има надежда, има и живот! Ще измисля нещо! Все има начин да се направи дъжд!

Смърт обаче не беше наблизо. Ринсуинд завъртя бръмчилото заплашително.

— И да не си посмял да се върнеш!

— Ууук!

Библиотекарят се вкопчи в ръката му и подуши въздуха.

После и Ринсуинд долови миризмата.

Понеже говореше съвсем примитивен език, не знаеше думата за „ухание след дъжд“. Всеки, който би се опитал да го опише, ще се препъне в думи като влага, жега и изпарения.

Въпреки всичко беше уханието след дъжда. В тази препечена земя приличаше на скъпоценен камък, просветнал мимолетно.

Ринсуинд пак завъртя дървения овал на връвчицата. Тежкият звук изобщо не подхождаше на краткото движение. Миризмата се засили.

Хвана парчето и го огледа. Липсваха шарки и украси.

Стисна края на връвчицата и замахна по-усърдно.

— Ей, забеляза ли, че като го правя…

Проклетията не спираше. Не можеше да си свали ръката.

— А, такова… То май иска да бъде въртяно.

— Ууук!

— Смяташ, че трябва да го правя, така ли?

— Ууук!

— Много ми помогна. О-ох!…

Библиотекарят се сниши.

А Ринсуинд се завъртя на петите си. Вече изобщо не виждаше дървения овал, защото връвчицата се удължаваше с всяко завъртане.

Бръмченето се превърна в протяжно боботене.

И когато се разнесе над града, избухна в гръмотевица. Нещото в края на връвчицата фучеше като тънък сребрист облак, а след него оставаше бясно развиваща се спирала от бели частици.

Библиотекарят се притискаше в дъските на площадката, закрил главата си с ръце.

Въздухът ревеше около кулата, носеше прах, вятър, задух и птички. Робата на Ринсуинд плющеше около брадичката му.

Немислимо беше да пусне връвчицата. А и не знаеше дали ще успее.

Тънка като димна струйка, спиралата се простираше в маранята.

(… над червеникавата пустиня и нищо неподозиращите кенгурута, после отвъд брега и към страховитата стена на бурята… сражаващите се въздушни потоци се сляха мирно… облаците спряха величественото си въртене около последния континент… събраха се в объркани атмосферни фронтове, промениха посоката си и нахлуха навътре…)

Връвчицата се изтръгна жилещо от ръката на Ринсуинд. Бръмчилото отлетя и той не го видя да пада.

Може би защото още въртеше пируети, но накрая притеглянето се намеси и го просна върху дъските.

— Май ми се подпалиха краката — промърмори магьосникът.

Убийствената жега покриваше земята като саван. Кланси избърса грижливо потта от челото си и изстиска парцала в празно бурканче от конфитюр. Както беше потръгнало, новото съдържание на бурканчето скоро щеше да му потрябва. Слезе внимателно по стълбата на вятърната помпа, за да не разсипе нито капка.

— Шефе, перката си е съвсем наред, само дето скапаната вода я няма.

Дъртака поклати глава.

— Глей ги тия коне. Проснали са се на земята. Не е добре. Дотук бяхме, Кланси. И на хубаво, и на лошо издаянихме, ама туй ни идва множко. Що ли не вземем да им клъцнем гърлата на горките животинки, поне месото да не отиде нахалост…

Първият по-бурен повей събори шапката му и го обля с далечен дъх. Един кон надигна глава.

Небето бълваше облаци, застигащи се като вълни на брега. Бяха толкова черни, че чак синееха в недрата си, където се виеха светкавици.

— А, туй к’во е, по дяволите? — стъписа се Кланси.

Конят се изправи тромаво и се затътри към ръждясалото корито под чучура на помпата.

А под облаците, застилащи земята, въздухът трепкаше в сребристо.

Нещо падна върху главата на Дъртака. После в прахоляка до ботуша му се появи малко кратерче.

— Вода, Кланси. Скапаната вода пада от скапаното небе!

Спогледаха се изцъклено, а бурята ги връхлетя. Конете се размърдаха. Кални пръски мигновено оплескаха дрехите на двамата.

Не беше обикновен порой, а Мокрото.

Заради страшната суша имаше спорове да проведат ли ежегодната регата в Донесе-Ли-Бира, или да се откажат. Само че беше традиционна. Мнозина се стичаха в града заради събитието. Организаторите бяха заседавали дълго и шумно предната вечер в бара на хотел „Селска радост“ и бяха стигнали до единодушното заключение, че всичко ще се оправи, няма проблеми.

Участваха съдове от различни класове — лодки, теглени от камили, яхти с оптимистично вдигнати платна. Гвоздеят на състезанието бяха скифовете с пробити дъна, задвижвани от бързите крака на участниците. Винаги будеха радостен кикот.

Два екипажа препускаха нагоре по реката в полуфинала, когато зрителите забелязаха черния облак над Сигналния хълм. Приличаше малко на кипнало сладко.

— В пустошта има пожар!

— А, не, за тоя сигнал димът е бял.

В този миг до ушите им стигнаха писъците откъм реката.

Екипажите изскочиха иззад завоя, понесли лодките си с рекордна скорост. Стигнаха до наклонената рампа, сблъскаха се в устрема си да я изкачат и скочиха оплетени към горната площадка. Рухнаха сред трески и крясъци.

— Спрете регатата! — изгъргори един речен спринтьор. — Реката… Реката!…

Но вече всеки можеше да види стихията. Потопът прииждаше бавно, защото тласкаше пред себе си огромна стена от храсти, каруци, скали и дървета. Остъргваше дъното като булдозер. После реката се разля от бряг до бряг.

Отмениха регатата. Пълна с вода река превръщаше състезанието в жалка пародия.

Портата на университета беше разбита и вбесената тълпа нахлу в двора. Хората заблъскаха по стените на сградите.

Въпреки врявата магьосниците трескаво прелистваха книги.

— Имате ли нещо като Впечатляващия разделител на Максуел? — попита Ридкъли.

— Какво се постига с него? — отвърна с въпрос архиканцлерът Ринсуинд.

— Ами отделя, да речем, захарта от пясъка. Впряга на работа ония демончета тип „нани-на“.

— Нанодемони! — изсъска под носа си Пондър.

— А, нещо като Вълшебното решето на Печения Чарли? Имаме го.

— Ясно. Паралелна еволюция. Отлично! Дайте го насам.

Архиканцлерът Ринсуинд кимна на един от подчинените си и се ухили.

— Ще мине ли номерът и със солта?

— От първия път! Едно заклинание, една кофа морска вода и няма проблеми!

— Ъ-ъ… Не е точно така — намеси се Пондър. — Необходими са изключително големи количества магия. Сър, демоните преработват около литър вода за две седмици.

— Аха. Важна подробност, господин Стибънс.

— Именно, сър.

— Ех, да млъкнеха ония отвън замалко!

Отвън млъкнаха.

— Може би ви чуха, сър — подсмихна се Пондър.

Туп. Туп-туп…

— Да не мятат нещо на покрива? — разтревожи се архиканцлерът Ринсуинд.

— А, не, просто заваля — разсеяно отвърна Ридкъли. — Дали да не опитаме…

Никой не го слушаше. Отделните слабички удари преминаха в равномерно трополене, а тълпата се разврещя диво от радост.

Магьосниците се втурнаха към изхода. Водата се стичаше от покрива в мощна струя и си дълбаеше канал в ливадата.

Архиканцлерът Ринсуинд протегна ръка с предпазливостта на човек, който не знае дали печката е още гореща.

— От небето?!…

Гъмжилото се бе пръснало по околните улици.

— А ония тъмни неща горе? — плахо попита архиканцлерът Ринсуинд.

— Облаци, колега.

— Ама че са много!

Така си беше. Трупаха се застрашително над кулата.

Двама-трима от доскоро кръвожадно настроените граждани сведоха поглед, колкото да зърнат подгизналите магьосници. Развикаха се възхитено. Изведнъж групичката стана средоточие на общото внимание. Вдигнаха ги и ги понесоха на раменете си.

— Мислят си, че ние го сторихме! — кресна архиканцлерът Ринсуинд, за да надвика шумотевицата.

— А кой ще докаже, че не сме ние?

Ридкъли смигна като изпечен заговорник.

— Ъ-ъ… — започна някой до него.

Той дори не се огледа.

— Млъкни, господин Стибънс — заповяда хладнокръвно.

— Млъквам, сър.

— Ей, тия гръмотевици… — промърмори Ридкъли, когато грохотът отекна из целия град. — По-добре да се заврем някъде…

Облаците над кулата се трупаха като вода зад язовирна стена. По-късно Пондър изказа хипотезата за решаващото влияние на факта, че кулата на местния университет беше и гигантска, и нисичка. Бурята се опитваше и да я заобиколи, и да мине през нея.

Отдолу изглеждаше, че облаците се разтварят полека в просветващ, все по-широк проход, изпълнен със синкавото сияние на електрически разряди…

… които накрая удариха. Невъобразима, сякаш твърда мълния се стовари върху кулата навсякъде в един и същ миг, което — формално погледнато — си беше абсолютно невъзможно. Парчетии дърво и рифелна ламарина се пръснаха с оглушителен рев и изпопадаха из града.

После останаха само съскането и пороят.

Тълпата се надигна нерешително от калдъръма. Празничната заря май беше свършила.

— Ей това наричаме мълния — любезно обясни Ридкъли.

Архиканцлерът Ринсуинд се изправи и се опита да изтръска с ръце калта от робата си. Скоро откри, че това е практически неосъществимо.

— Обикновено не са толкова мощни — допълни Ридкъли.

— Ох, олеква ми да го чуя…

Нещо издрънча откъм димящите останки на кулата. Някой отмести назъбено тенекиено парче. Бавно, с взаимопомощ и множество несполучливи опити, две почернели фигури напуснаха развалините. Едната още носеше шапка на главата си. Шапката гореше, но дъждът се бе заел да я угаси.

Двамата доближиха на зигзаг магьосниците.

— Ууук — тихичко промълви едната фигура и пльосна по гръб.

Другата фигура се облещи безчувствено към двамата архиканцлери и отдаде чест. От пръстите й изскочи искра и й опърли ухото.

— Ти с какво се забавляваше, ако смея да попитам, докато ние вършехме важната работа? — строго изрече Ридкъли.

Ринсуинд се огледа съвсем бавно. Из брадата му криволичеха синкави проблясъци.

— Е, май всичко се оправи накрая… Общо взето…

И пльосна по лице в локвата.

Няколко дни по-късно един кораб се полюшваше спокойно до пристана. Водата червенееше от размитата пръст, беше изпъстрена с листа и клечки.

— Седмица-две до Нееготинфиорд и на практика сме си у дома — жизнерадостно заяви Ридкъли.

— Поне ще сме на родния континент — изсумтя Деканът.

— Извънредно интересна и дълга ваканция — отбеляза Лекторът по съвременни руни.

— Вероятно най-дългата в историята — не се сдържа Пондър. — Госпожа Уитлоу хареса ли кралската каюта?

— Поне аз с удоволствие ще спя в трюма — верноподанически избълва Старшият дискусионен наставник.

— По-точно в кубрика — поправи го Пондър. — Трюмът е пълен с опали, бира, овце, вълна и банани.

— А къде е Библиотекарят? — сепна се Ридкъли.

— В трюма, сър.

— Излишно беше да питам. Радвам се, че пак си е съшият.

— Може би мълнията му повлия добре, сър. Сега е извънредно бодър.

А Ринсуинд седеше върху Багажа на кея.

Само след месец можеше да се озове в Библиотеката и — хоп! — цял живот да подрежда книги. Ден след ден скука, разнообразявана от мъничко досада. Не го свърташе на едно място от нетърпение. Вълнения ли? Нека се случват на другите!

Някой го потупа по рамото. Беше Нилет. Зад нея се хилеха Летиция и Дарлийн. В десет сутринта носеха вечерни рокли с пайети.

— Я се дръпни да се сместим — подкани го момичето. — Мислехме си, таквоз… Нали се сещаш, дойдохме да ти благодарим и тъй нататък. Летиция и Дарлийн ще ми помагат. Пак отваряме пивоварната.

Ринсуинд се озърна любопитно към двете дами.

— Толкоз бира са мятали по мене, че все нещичко разбирам от занаята — изтърси Летиция. — Ама да знайш, ще вземем да я направим с по-изискан цвят. Иначе е… — Махна раздразнително с едрата си ръка, обсипана с пръстени. — Някак… агресивно мъжкарска.

— Розовото е много мило — подсказа Ринсуинд. — Може и да слагате вътре мариновано лукче на клечка.

— Адски свежо! — възкликна Дарлийн и с такава сила го халоса по гърба, че шапката се нахлупи на очите му.

— Не щеш ли да останеш при нас? — предложи Нилет. — Кат те гледам, идеите бъкат в чутурата ти.

Ринсуинд огледа мислено отвсякъде примамливата възможност и завъртя глава.

— Би било чудесно, но е по-добре да не изоставям онова, което правя най-добре.

— Но нали всички разправят, че хич не те бивало в магиите! — озадачи се момичето.

— Ами… Да, тъкмо в това съм най-добър. Все пак благодаря.

— Дай поне да ти лепна сочна целувчица! — награби го Дарлийн.

С ъгълчето на окото си Ринсуинд забеляза устремно тропналия крак на Нилет.

— Добре де, добре! — отскочи на една пета Дарлийн. — Нямаше да го изям, госпожичке!

Момичето го клъвна с устни по бузата.

— Наминавай, като се отбиеш в нашия край.

— Непременно! Значи да търся кръчмите с лилави чадърчета отпред?

Нилет му махна с ръка, а Дарлийн направи смешен жест. Те едва не се сблъскаха с група задъхани мъже в бели дрехи.

— Ей го! Извинете, дами…

— Здрасти, Чарли! Здрасти, Рон! — позна ги Ринсуинд.

— Дочухме, че си тръгвате — каза Рон. — А Чарли вика: „Как тъй ще го пуснем, без да му стиснем ръката!“

— „Прасковената Нели“ събра овациите! — грейна Чарли.

— Радвам се да го чуя. И ми е приятно да те видя толкова развеселен.

Рон го тупна по рамото.

— Още чифт ръце няма да ни е излишен в кухнята. Ти само ела, пич.

— Много сте мили. Всеки път, като вадя носна кърпичка от кутията, ще се сещам за операта и за вас, хора, но…

— Ей го!

Надзирателят и капитанът на стражите подтичваха по пристана.

— Не, бе, не, бе, няма страшно, недей да хукваш! — викаше надзирателят. — Носим ти помилването!

— Помилване ли?

— Ами да! — Надзирателят спря да си поеме дъх. — Подписано… от… премиера. Каза, че… си симпатяга… и не бивало… да те бесим. — Той се изправи и заговори по-равномерно. — Ние и без туй нямаше да го сторим. Най-страхотното бягство от времето на Тенекиения Нед насам!

Ринсуинд се втренчи в редовете върху официалната бланка на затвора.

— О… Чудесно — изрече слисан. — Поне един човек повярва, че не съм откраднал проклетата твар.

— Айде бе, всички знаят, че я открадна — щастливо възрази надзирателят. — Ама след туй бягство и гонитбата?… Ха, капитанът разправя, че не бил виждал човек да търчи тъй!

Стражът сграбчи ръката на Ринсуинд.

— Бива си те, пич. Ама следващия път ще те спипаме!

Ринсуинд още зяпаше документа.

— Значи ме помилвате, защото съм симпатяга?

— Няма проблеми! — увери го надзирателят. — Фермерите направо ще се редят на опашка да им крадеш овцете, щото искат и за тях да се пее в баладите.

Ринсуинд се примири.

— Ех, какво да кажа? Имате може би най-хубавата килия за осъдени на смърт, а аз съм бил в не една. — Взря се в техните озарени от възхищение лица и реши, че щом съдбата напоследък е била милостива към него, време е да отвърне на жеста. — А, впрочем… Ще ви бъда извънредно признателен, ако никога не пребоядисвате килията.

— Няма проблеми. Ето, донесохме ти нещичко. — Надзирателят му подаде пакетче, завито в лъскава хартия за подаръци. — И без туй няма да послужи.

Ринсуинд разгъна хартията и видя въжето.

— Нямам думи… Колко мило. Ще мога да си го използвам за какво ли не.

— А тъй те искаме!

Те се отдалечиха, но някой друг застана до Ринсуинд.

— Чух, че ще се прибираш вкъщи — рече Бил Ринсуинд. — Не щеш ли да останеш тука? Побъбрих си с вашия Декан. Страхотни похвали изсипа за тебе.

— Сериозно? И какво каза?

— Че съм щял да бъда най-големият късметлия, ако те накарам да свършиш някаква работа.

Ринсуинд се загледа в окъпания от дъжда град.

— Прекрасно предложение. Но… Де да знам… Толкова слънце, океан, прибой и пясък няма да ми се отразят добре. Благодаря ти.

— Сигурен ли си?

— Да. Напълно.

Бил Ринсуинд протегна ръка.

— Няма проблеми. Ще ти пращам картички за Прасоколеда, може и някоя дрешка, дето няма да ти е по мярка. Време е да се връщам в Университета, че съм качил всички да запушват дупките по покрива.

Това беше.

Ринсуинд поседя още малко на кея и погледа мокрото пристанище. После се изправи.

— Да си вървим.

Багажът го последва по подвижното мостче и те се върнаха у дома.

Валеше.

Талазите се разливаха извън древните речни корита и покриваха земята с дантела от поточета и езерца.

Имаше и още дъжд.

Някъде около средата на последния континент, където водопад гърмеше по величава червена скала и още се изпаряваше от горещината на лятото, проточило се десет хиляди години, малко голо момче седеше в клоните на дърво заедно с три мечки, няколко опосуми, безбройни папагали и една камила.

Наоколо имаше само плитко море.

И някой джапаше в него. Старец, който носеше на гърба си кожена торба.

Спря, потънал до кръста във водата, и погледна небето.

Нещо идваше. Облаците се гърчеха и завъртаха, отваряха сребриста пролука чак до синевата. Усилваше се звук, който бихте получили, когато вземете гръмотевица и я изтъните с точилка.

Една точица се уголеми пред очите му. Старецът вдигна кльощавата си ръка и изведнъж вече държеше дървен овал с връвчица.

Дъждът спря.

Последните капки тупнаха в ритъм, който сякаш казваше: „Вече знаем къде сте, пак ще дойдем…“

Момчето се засмя.

Старецът се обърна, видя го и се ухили. Затъкна бръмчилото под въженцето, с което се бе препасал, и извади бумеранг с по-пъстри шарки от всичко, видяно до този ден от момчето.

Старецът го подметна и щом се увери, че е приковал вниманието на зрителя, го запрати с все сила.

Бумерангът се издигна и продължи дори след мига, когато всяко нормално нещо би паднало обратно. И стана по-голям. После сякаш се закова в небето.

Също като овце, отведени до поляните, където могат да се пръснат за паша, облаците се разнесоха. Следобедното слънце заигра по спокойната вода. Бумерангът си висеше в небето и момчето реши, че трябва да измисли нова дума за сиянието на цветовете му.

Засега опита думата, която бе научил от дядо си, съхранявана хилядолетия за деня, когато отново ще бъде нужна.

Тя означаваше ухание след дъжд.

Момчето си каза, че чакането си е струвало.