Последният континент

Ринсуинд се събуди с писък, за да спази традицията.

Чак тогава видя мъжа, който се взираше в него.

Седеше с кръстосани крака на фона на розовеещото от зората небе. Беше черен. Не тъмнокафяв, не и синкав, ами черен като космическата пустош. В тази земя хората направо се препичаха.

Ринсуинд се надигна и обмисли дали да не посегне към тоягата си. Отказа се. До мъжа в земята бяха забити две копия. А аборигените боравеха особено умело с копията, защото ако не успееха да улучат бягащите бързо твари, оставаше им да се хранят с бавно пълзящите. Освен това непознатият държеше бумеранг, и то не от играчките, които долитат обратно. Този беше от големите и тежките, съвсем леко извит. Такива бумеранги не се връщаха при хвърлящия, защото накрая щръкваха от гръдния кош на плячката. На идеята за дървени оръжия би се присмивал само онзи, който още не е виждал какви дървета растат тук.

И макар да беше нашарен с пъстри ивици, имаше зловещо делови вид.

Ринсуинд се постара да изглежда безобиден. Не се наложи да се преструва.

Мъжът го зяпаше насред дразнещата тишина, която просто си проси да я запълниш със звуци. А Ринсуинд идваше от култура, където нямаш ли какво да кажеш, тутакси започваш да бърбориш.

— Ъ-ъ… Аз… голям брат… е, поне брат… от страна… По дяволите, как му казвате… — Примири се и вдигна поглед към синьото небе. — Времето пак е хубаво.

Мъжът като че въздъхна, пъхна бумеранга под ивицата животинска кожа, която заместваше колан — впрочем единственото му облекло, — и се изправи. Взе от земята кожена торба, метна я на рамо, прибра си копията и тръгна между камъните, без да се озърне.

Държанието му би могло да се сметне и за невъзпитано, Ринсуинд обаче винаги се радваше да види гърба на тежковъоръжен непознат. Разтърка си очите и се замисли за крайно неприятната задача да усмирява ритуално закуската си.

— Искаш ли кльопачка? — прошепна нечий глас.

Ринсуинд се огледа. Наблизо беше дупката, от която изкопа снощната си вечеря. Иначе чак до хоризонта имаше само опърпани храсти и горещи червени скали.

— Ама аз май изрових почти всичко вчера — изрече нерешително.

— Не бе, пич. Дойдох да ти снеса тайната как да си имаш готина кльопачка в тая пустош. Щото, пич, винаги се намира нещо вкусничко, ако знаеш къде да търсиш.

— Ей, загадъчен глас, откъде накъде говориш моя език?

— Няма такова нещо. Ти разбираш моя. Трябва да те охраним малко. Ще ти попея и ще станеш страхотен търсач на кльопачка.

— Харесва ми и каквото намирам — поклати глава Ринсуинд.

— Ти само си стой и не шавай.

Невидимият източник на гласа като че започна да си мрънка някаква мелодийка под носа.

А Ринсуинд в края на краищата беше магьосник. Е, не от най-способните, затова пък имаше изострен усет за магии. А песничката въздействаше странно.

Косъмчетата на ръцете му сякаш се опитваха да пропълзят по кожата, а вратът му се препоти. Ушите му изпукаха, околността май се завъртя.

Той се вторачи в земята. Видя краката си. Е, поне почти сигурно бяха неговите крака. Стояха си върху червената спечена пръст и не помръдваха. Движеха се нещата край него. Ринсуинд беше уверен, че не му се вие свят. Изглежда на света наоколо му се виеше свят.

Песничката спря, но остана ехо в собствената му глава, все едно думите са били само сянка на нещо несравнимо по-съществено.

Ринсуинд стисна клепачи и пак отвори очи.

— Ами… добре беше. Запомня се, да знаеш.

Не виждаше никъде събеседника си, затова говореше с натъртената учтивост, която дължиш на вероятно въоръжен човек, вероятно застанал зад гърба ти.

Завъртя се рязко на пети.

— Предполагам, че вие… ъ-ъ… е трябвало да отидете някъде по своите работи? — обърна се към прозрачния въздух. — Ей, къде сте? — Дори насекомите се бяха смълчали. — А, между другото… да сте виждал сандък с крачета? Съвсем случайно, разбира се? — Опита се да надникне зад един храст. — Не е особено важно, просто си държа в него чистото бельо.

Безмерната тишина съдържаше и красноречивото мнение на Вселената за чистото бельо.

— Аха, вече знам как да намирам храна в тази пустош, така ли? — реши да провери Ринсуинд.

Изгледа ядно най-близките криви дървета. Не му се сториха по-плодоносни отпреди. Вдигна рамене.

— Ама че чудак…

Примъкна се към един плосък камък, замахна с тоягата — в случай че нещо реши да се съпротивлява — и го повдигна.

Отдолу имаше сандвич с пушено пилешко.

И вкусът му си беше съвсем като на пушено пилешко.

Малко по-нататък, зад скалите около изворчето, по плоската страна на стърчащ камък избледня някаква рисунка.

Още една пустиня — другаде. Всъщност където и да се намирате, това място ще е другаде за вас. А в същото време може би разстоянието до него е колкото до обратната страна на огледалото.

Няма слънце, освен ако е заело цялото небе, което излъчва равномерно жълто сияние. И тук се намира червеникав пясък, само че достатъчно горещ да ви опари краката.

Грубовата скица на човек се появи върху една скала. Ставаше все по-сложна и многослойна, сякаш невидимата ръка се опитваше да нарисува кости, органи, нервна система и душа.

После човекът излезе от скалата, стъпи на пясъка и пусна долу торбата си, която тук изглеждаше доста по-тежка. Протегна се и разкърши ръце.

Поне тук можеше да говори нормално. В онзи свят на сенките не смееше да повиши глас, за да не се повиши и равнището на океана.

Изрече дума, която от обратната страна на скалата би разтресла дърветата. На истинската реч означаваше нещо като Майтапчията. Същество като този мъж се подвизава в множество вярвания, макар че веселият прякор подвежда. Подобни майтапчии пъхат противопехотни мини под тапицерията на креслата, за да има на какво да се посмеят.

Появи се птица на бели и черни шарки и кацна върху главата му.

— Знаеш какво да свършиш — каза й старецът.

— С оня ли? Ама че бълвоч — подсмихна се птицата. — Че той дори не прилича на герой. Просто е попаднал на подходящото място в подходящото време.

Мъжът изтъкна съвсем основателно, че това може би е най-точното определение за героя.

— Добре де, а защо ти не се захванеш сам с тая работа? — заяде се птицата.

— Требе да има герои — напомни старецът.

— Аха, ама се налага аз да му помогна, а? — подсмръкна пренебрежително крилатата твар, въпреки че това е доста трудно, когато имаш човка вместо нос.

— Право думаш. Айде, шавай!

Птицата сви рамене (което пък е съвсем лесно, ако имаш криле) и отлетя от главата му. Не кацна върху скалата, а направо се шмугна в нея. За миг просветна рисунка на двукрило създание и избледня.

Създателите не са богове. Те творят разни места, тоест избрали са си по-трудното занимание. Боговете пък са създадени от хората, а това обяснява много неща.

Старецът седна и зачака.

Обяснете на някой магьосник идеята за бански и той веднага ще започне да се изнервя. И веднага ще ви зададе куп особено важни за него въпроси: „Защо пък да е толкова оскъден? Къде остава място за златните шевици? За какво ми е дреха без поне четирийсет дълбоки полезни джобове? Ами окултните символи, бродирани с пайети?“

Не бива да се пренебрегва и практическото предназначение на обширните и просторни магьоснически одежди. Задължително е магьосникът да бъде покрит от главата до петите, за да не се плашат свенливите хора и конете. Нищо чудно да съществуват и стройни млади магьосници с бронзов тен и мускули, по-твърди от талпи, но не и след шестдесетгодишен престой на трапезите в Невидимия университет.

Не е нужно и да споменаваме, че само с помощта на тежки земекопни машини бихте успели да разделите магьосника с островърхата му шапка.

Професорът по неопределени изследвания стрелна с ъгълчето на окото си Декана. И двамата се бяха натруфили с дрехи, в които преобладаваха червено-белите ивици.

— Последният, скочил във водата — кресна той, — ще си остане сам-самичък на брега!9

А на ръба на една скала прибоят плакнеше краката на Муструм Ридкъли, който си запали лулата и заметна въдицата. На самия край на влакното имаше такова страховито съчетание от тежести и плувки, че ако не примамеше рибата да захапе кукичката, можеше просто да я пребие.

Смяната на обстановката изглежда подейства благотворно на Библиотекаря. Само няколко минути след като го оставиха на слънце, той си върна обичайния вид чрез поредната кихавица. Сега седеше на пясъка, наметнат с одеяло и с широк папратов лист върху главата си.

А денят наистина беше прекрасен. Беше приятно топло, морето шумеше успокояващо, вятърът шепнеше кротко в листата на палмите. Библиотекарят съзнаваше, че би трябвало да се почувства по-добре, а вместо това го налягаха все по-тежки опасения.

Огледа се. Лекторът по съвременни руни дремеше, грижливо засенчил очите си с книгата, която си бе взел. Малко по-нататък прозорецът висеше във въздуха — обикновен квадрат, откриващ за погледа сумрачна стая. Архиканцлерът не се довери на кукичката му и го подпря със здраво парче дърво. Бе окачил и бележка с внимателно обмислен текст: „Не махай дървото дори и за да провериш какво ще стане! В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ!“

Отвъд пясъчния плаж имаше някаква гора, която се издигаше по склона на малка, но заострена планина — твърде ниска, за да има и сняг по върха.

Някои дървета му се струваха мъчително познати, напомняха му за дома. А това беше нелепо, защото Библиотекарят се бе родил на улица „Лунен гьол“ в Анкх-Морпорк, до сарашката работилница. И все пак дори на костния му мозък напомняха за дома. Обзе го желание да се покатери…

Да, обаче имаше и нещо сбъркано в тези дървета. Вторачи се и в красивите мидички по линията на прибоя. И те не бяха съвсем наред.

Малкото птици, кръжащи високо, също изглеждаха странно. А доколкото знаеше, издаваха правилни звуци, формата им също не се отклоняваше от правилата.

Олеле…

Опита се да потисне кихавицата, която вече набираше сила в носа му, но това е неосъществимо, ако искаш да си опазиш тъпанчетата на ушите.

Чу се задавен звук, после и потракване — Библиотекарят се промени в нещо по-подходящо за почивка на плажа.

За пустинните области често казват, че в тях можеш да намериш немалко храна, ако знаеш какво да търсиш.

Ринсуинд размишляваше на тази тема, докато измъкваше изпод поредния камък чиния сладкиши с шоколадова глазура и кокосови стърготини отгоре.

Огледа чинията недоверчиво.

Е, нямаше как да отрече неоспоримия факт. Наистина си намираше храна в пустинята.

Може би се отличаваше с изумителна дарба, останала недоразвита у милите хора, които понякога споделяха трапезата си с него през последните месеци. Те не можеха да се похвалят с подобна диета. Даваха му смлени семена, печени диви гулии и картофи, случваше се да хапват и създания с повече очи, отколкото намери Стражата след онази шумна история със съдебномедицинския клептоман.

Значи поне нещо му бе потръгнало както трябва тук. Някой в тази нажежена пустош го искаше жив. Твърде обезпокоително прозрение. Защото никой досега не се бе стремил да му опази живота за добро.

Ето как изглеждаше Ринсуинд след тези няколко месеца. Магьосническата му роба беше доста късичка. Лека-полека късаше парченца от нея за въженца или пък за превръзки след поредния прекалено нападателен ордьовър. Коленете му вече се показваха, а магьосниците не са сред победителите на конкурси за хубави колене.

Но бе опазил шапката си. Изплете й нова широка периферия, един-два пъти му се наложи да възстановява горния край с късчета от робата. Вместо пайети беше пришил с трева парченца от раковини. И въпреки всичко си оставаше неговата шапка. Магьосник без шапка е само един натъжен мъж с твърде подозрителни предпочитания в облеклото. Магьосник без шапка, направо казано, е едното нищо.

Макар Ринсуинд да имаше шапка на главата си, не се отличаваше с достатъчно зорко зрение, за да забележи как рисунката се появи върху засенчен от храстите камък.

Отначало беше само птица, изрисувана с охра и въглен, които си стоят върху камъка от безброй години, но после започна да променя формата си…

Ринсуинд се отправи към далечните планини. Гледаше ги от няколко дни. Нямаше представа дали е благоразумно да върви натам, но поне даваха някаква посока.

Земята потръпна под краката му. От известно време се случваше по два-три пъти на ден. Това също му се струваше смахнато, защото тази страна не изглеждаше подходящото място за вулкани. Човек по-скоро би могъл да зяпа някоя канара столетия наред и когато види да се отчупва парченце, след това да предъвква темата до втръсване. Всичко показваше, че земята тук отдавна си е направила по-енергичните геоложки упражнения и вече се е укротила, а в други обстоятелства дори би предложила поносим уют.

Изведнъж Ринсуинд усети, че едно кенгуру го наблюдава, стъпило върху малък камък. Бе виждал и преди тези същества да се отдалечават със скокове през храстите. Обикновено не се навъртаха наблизо, щом зърнеха хора.

Само че това кенгуру несъмнено го дебнеше. Уж бяха вегетарианци… А Ринсуинд дори не носеше зелени дрехи.

Най-сетне създанието отскочи и тупна пред него.

Докосна едното си ухо с лапа и изгледа многозначително човека. После пипна другото си ухо и сбърчи муцуна.

— Аха, ясно, добре — замънка Ринсуинд и понечи да се затича заднешком, но се спря навреме.

В края на краищата виждаше пред себе си един голям… хм, заек с дълга опашка и стъпала, каквито обикновено са придружени с червен топчест нос и торбест панталон.

— Не се страхувам от теб — заяви Ринсуинд. — Защо пък да се страхувам?

— Е, бих могъл — сподели кенгуруто — още с първия ритник да ти изкарам корема през устата.

— А, така е по-добре. И можеш да говориш, тъй ли?

— Бързо схващаш — похвали го животното и пак си почеса едното ухо.

— Мъчи ли те нещо? — учтиво се осведоми човекът.

— Не, това е нашият език.

— Почесваш лявото за „да“, а дясното за „не“, а?

Кенгуруто пак се почеса и чак тогава се сепна.

— Ъхъ, налучка.

И сбърчи муцуна.

— Тази гримаса какво означава? — попита Ринсуинд.

— Нищо особено. „Елате бързо, някой падна в дълбока дупка.“

— И често ли използваш израза?

— Няма да повярваш, ако ти кажа колко често се случва.

— А… как е на кенгурски „Призоваваме те за велики и неописуемо важни дела“?

— Ха, чудно, как се сети тъкмо за това?…

Сандалите почти не помръднаха. Ринсуинд изхвърча от тях като от стартови трупчета, а още при следващото стъпване на земята краката му се движеха бясно.

След малко кенгуруто го застигна с безгрижни скокове.

— Ама ти защо побягна, без дори да ме изслушаш?

— Опитът ме е научил какво да очаквам от живота — задъхваше се несполучилият магьосник. — Знам какво ще стане накрая. Ще бъда въвлечен в история, която изобщо не ме засяга. Ти и без това си халюцинация, причинена от тежка храна на гладно. Дори не помисляй да ме спираш!

— Че защо да те спирам? — озадачи се кенгуруто. — Ти отпраши във вярната посока.

Ринсуинд направи немощно усилие да се закове на място, но неговият метод за бягство се основаваше на принципа „Колкото по-надалеч — толкова по-добре“. Ранното спиране изобщо не беше предвидено. Още тичаше, когато изведнъж увисна в празното пространство и се сурна в бездната.

Кенгуруто надзърна надолу и с явно самодоволство сбърчи муцуна.

— Архиканцлер!

Ридкъли се сепна и отвори очи. Лекторът по съвременни руни подтичваше задъхан към него.

— Двамата с Ковчежника тръгнахме да се поразходим по брега. Познайте къде се озовахме накрая!

— На Хлапешката улица в Куирм — сопна му се Архиканцлерът и недоволно махна едно любопитно бръмбарче от брадата си. — В малкия парк до чайната…

— Хм, учудващо предположение. Именно защото не попаднахме там. Върнахме се, откъдето тръгнахме. Намираме се на островче. А вие почивате ли си?

— Позволих си няколко мига на спокоен размисъл — натърти Ридкъли. — Господин Стибънс, имате ли вече представа за местоположението ни?

Пондър го погледна над бележника си.

— Сър, ще мога да установя това по-точно по залез-слънце. Но според мен сме съвсем близо до Ръба.

— Освен това — намеси се нетърпеливо Лекторът — май намерихме лагера на Ненадминатия професор по жестока и стъписваща география. — Той започна да тършува в един от дълбоките си джобове. — Имаше колиба и огнище. Видяхме бамбукови столчета и какво ли още не. Дори чорапи, проснати да съхнат на въженце. И това…

Подаде останките от бележниче. Стандартно пособие на Невидимия университет. Ридкъли никога не даваше нов бележник, освен ако подчиненият му можеше да докаже, че всички страници са запълнени.

— Беше захвърлено на пясъка — допълни Лекторът. — Опасявам се, че мравките бяха започнали да го огризват.

Ридкъли се зачете в първата страница.

— „Някои интересни наблюдения за остров Моно. Забележително място.“ — Прелисти набързо бележничето. — Описал е какви ли не растения и риби. Според мен — нищо особено, но нали не съм специалист по география… И защо ли го е нарекъл остров Моно?

— Означава Единствен остров — обясни Пондър.

— Ами ние и без това знаем, че е един. Само че виждам още няколко на хоризонта. Изглежда го е подвело оскъдното въображение. — Ридкъли прибра бележничето в робата си. — Ясно. А от колегата нито следа, тъй ли?

— Да, колкото и да е странно.

— Може би е влязъл да поплува и го е хапнал някой ананас — вдигна рамене Архиканцлерът. — Господин Стибънс, а как се чувства нашият Библиотекар? Тук му е добре, нали?

— Сър, вие би трябвало да знаете — предпазливо отвърна Пондър. — Седите върху него от три четвърти час.

Ридкъли сведе поглед към шезлонга, покрит с червеникава козина.

— Това ли?…

— Да, сър.

— Помислих си, че нашият експерт по география го е домъкнал.

— Разбирам, сър, но… едва ли щеше да има черни нокти на краката.

Архиканцлерът се вторачи още по-опулено.

— Как мислиш, дали да не стана все пак?

— Е, сър, той си е шезлонг в момента. Предполагам, че е напълно нормално някой да седи на него.

— Стибънс, непременно трябва да го излекуваме. Ама че побъркана ис…

— Ехо-о-о, господа-а-а!

Зад прозореца нещо ставаше. Мярна се видение в розово, каквото в други обстоятелства би причинил само някой от най-опасните халюциногени.

На теория не съществува начин дама над определена възраст да излезе с достойнство през прозорец, но конкретната особа имаше непреклонното намерение да го стори. Достойнството го раздават безплатно на крале и архиепископи, докато тя излъчваше и благоприличие, а то е домашна изработка от ковано желязо. Все пак в един момент й се налагаше да покаже мъничко от глезените си, затова заседна в рамката на прозореца, умувайки как да избегне опасността.

Старшият дискусионен наставник се прокашля. Ако носеше вратовръзка, би я оправил с два пръста.

— Аха — изсумтя Ридкъли. — Неоценимата госпожа Уитлоу. Стибънс, искам някой да отиде при нея и да й подаде ръка на слизане.

— Аз ще й помогна — предложи Старшият наставник с изненадваща за самия себе си припряност.

Икономката на Невидимия университет се обърна и нареди нещо на някого зад прозореца, а когато пак погледна към брега, готовността й да крещи на подчинените си мигом се смени с далеч по-слънчевото изражение, предназначено за магьосниците.

Професорът по неопределени изследвания веднъж разстрои сериозно Старшия дискусионен наставник със забележката, че лицето на госпожа Уитлоу сякаш цялото е съставено от брадички, затова пък лъщи като свещ, оставена твърде дълго на слънце. За икономката можеше да се каже и че в нея липсва дори намек за права линия, докато не открие неизбърсан прахоляк. Тогава устните й биха послужили успешно за нивелир.

Повечето магьосници изпитваха страхопочитание към нея. Тя владееше чудати сили, които те дори не проумяваха, например способността да организира оправянето на леглата и бърсането на прозорците. Не е излишно да изтъкнем, че майстор на магиите, който може да изтръгне ужасяващи енергии от жезъла си и безстрашно да ги насочи към някое чудовище, пръкнало се от отвъдните измерения, едновременно с това има дарбата да хване метлата не където трябва и да се нарани тежко. А по волята на госпожа Уитлоу дрехите биваха изпирани, чорапите пък закърпвани.10 Ако някой допуснеше грешката да я подразни, неговите покои се чистеха до блясък по-често от необходимото, а тъй като за магьосника кабинетът му е неприкосновен като джобовете на панталона, възмездието беше смазващо за самочувствието на жертвата.

— Помислих си, че вие, господа, не бихте имали нищо против да хапнете нещо — съобщи милостиво икономката. — Затова си позволих да поръчам на момичетата малко студени закуски. Ей сега ще ги взема…

Архиканцлерът побърза да стане от обраслия с козина шезлонг.

— Чудесна идея, госпожо Уитлоу.

— А… значи закуски… — промърмори Старшият дискусионен наставник. — Ама тук май е средата на следобеда…

Тонът му обаче заявяваше ясно, че ако госпожа Уитлоу иска да е сутрин, той не би посмял да й противоречи.

— Всичко е заради скоростта, с която светлината прекосява Диска — подсказа Пондър. — Убеден съм, че се намираме близо до Ръба. В момента се опитвам да си припомня как човек познава часа по слънцето.

— На твое място бих почакал малко — посъветва го Старшият наставник, засенчил очите си с длан. — Още е твърде ярко, за да видиш стрелките и числата.

А Ридкъли кимаше щастливо.

— Уверен съм, че на всички ще допадне идеята да похапнем нещо подходящо за тропически плаж.

— Пушено свинско и горчица… — изведнъж се събуди Деканът.

— Може би и бира — обнадежди се Старшият наставник.

— А дали има от онези ролца с яйчица в тях? — замечта се Лекторът по съвременни руни. — Все пак, да си призная, винаги съм смятал, че е доста жестоко към пиленцата…

Чу се тих звук, досущ като онзи, любимия ви, когато сте били на седем години и сте пъхали показалец в устата си, за да го измъкнете бързо с абсолютната убеденост, че това е изумително забавно.

Пондър се обърна бавно, плашеше го предчувствието какво ще види.

Госпожа Уитлоу придържаше с едната си ръка поднос с прибори, с другата ръчкаше безпомощно въздуха с взетата от прозореца пръчка.

— Ами само я махнах да не ми пречи — обясни тя. — Сега пък не мога да намеря глупавия прозорец.

На мястото на тъмния правоъгълник, откриващ изглед към мърлявия кабинет на географа, имаше само полюшващи се палми и огрян от слънцето пясък. В известен смисъл това беше несъмнено подобрение. Зависи от гледната точка.

Ринсуинд изплува и жадно пое въздух с отворена уста. Бе пропаднал в поредния извор.

Който пък се намираше в… ами поне изглеждаше, че някога тук е имало пещера, но после сводът е пропаднал. Над главата му сияеше голям назъбен кръг от синева.

Тук бяха се срутвали камъчета, вятърът бе довявал пясък, а семената бяха пускали корени. Хладно, влажно и зелено… Истински оазис, закътан далеч от прежурящите лъчи.

Измъкна се от водата и се заозърта, а струйките се стичаха от него. Между скалите се виеха лози. Няколко дребни дръвчета бяха успели да се настанят в пукнатините. Дори имаше тясна пясъчна ивица край водата. По петната върху камъните личеше, че някога водата е била по-нависоко.

А в един ъгъл… Ринсуинд въздъхна. Не беше ли това типично за човешкия род? Натъкваш се на прелестно местенце далеч от шумотевицата, а някой любител на драсканиците вече те е изпреварил, за да оплеска всичко. Също като едно време, когато се криеше из Морпоркските планини. И се убеди със собствените си очи, че някакъв вандал бе проникнал до дъното на най-затънтената пещера, за да изрисува биволи и антилопи. Ринсуинд толкова се ядоса, че изчегърта гнусотиите най-старателно. Отгоре на всичко завари купища оглозгани кости и още какви ли не боклуци. Някои хора просто си нямаха и смътна представа как да се държат прилично.

Тук бяха покрили скалните повърхности с рисунки в бяло, червено и черно. Пак животни. Дори не бяха изобразени особено правдиво.

Спря пред една. Нескопосаният драскач май се бе опитал да направи подобие на кенгуру. Имаше ги поне ушите, опашката и клоунските стъпала. Защо ли обаче им бе придал толкова смахнат вид с допълнителни черти и шарки? Сякаш искаше да покаже кенгуруто не само отвън, но и отвътре, също как е изглеждало предната година и какво ще представлява идната седмица, а и какво си мисли. При това си бе послужил само с охра и въгленче!

Рисунката като че се разшава в главата на единствения си зрител.

Ринсуинд зажумя и въпреки това усети зараждащото се главоболие. Очите му сякаш пожелаха да се разбягат в противоположни посоки.

Отиде припряно по-навътре в пещерата, стараеше се да не поглежда към останалите изображения. Отвъд парчетиите от падналия свод кухината потъваше в мрака. Стори му се, че е попаднал по средата на тунел.

— Подмина го — любезно съобщи кенгуруто.

Ринсуинд се озърна. Съществото стоеше на пясъчната ивица.

— Не те видях да слизаш. Как се озова тук?

— Стига празни приказки, трябва да ти покажа нещо. Ако искаш, викай ми Мърморко.

— Защо?

— Че нали сме си другарчета?

— Ох, да му се не види…

— Пич, няма да се оправиш сам в тая земя. Според теб как оцеля досега, а? Напоследък водата се намира адски трудно по нашия край.

— О, какво пък толкова, все пропадам в…

Ринсуинд млъкна внезапно.

— Ъхъ — потвърди кенгуруто. — Светна ли ти, че шансът е мъничък?

— Мислех, че съм си късметлия по природа — сподели човекът. Осъзна какво каза и добави: — Сигурно съм се побъркал.

Долу дори нямаше мухи. Понякога по водата плъзваха вълнички и това не беше особено успокояващо, защото наглед липсваше нещо, което да ги причини.

— Слушай — подхвана Ринсуинд, — защо е толкова пусто тук?

— Ела да видиш — подкани го създанието.

Магьосникът — неудачник вдигна ръце и заотстъпва.

— Да не е нещо със зъби или жило?

— Пич, само погледни рисунката.

— Коя? Онази с кенгуруто ли?

— Че къде има и такава?

Ринсуинд побърза да огледа стената. Странното изображение на кенгуру липсваше.

— Брей, бях готов да се закълна…

— Ето тази искам да видиш.

По камъка с червена охра бяха надраскани десетки длани с пръсти.

— Ясно — въздъхна човекът отегчено. — Проблемът ми е познат от личен опит.

— Какви ги дрънкаш, господинчо?

— Ами става съвсем същото, когато се опитам да снимам с иконографа. Избирам си чудесен изглед, демончето започва да рисува бясно, а като свърши — опа! На картинката се мъдри моят палец. Като се замисля, събрал съм десетки картинки на палеца си. Досещам се какво е станало тук — вашето момче е бързало, размахало четката, ама забравило да си дръпне ръката…

— Господинчо, говоря ти за рисунката отдолу. Ринсуинд се взря отблизо. Наистина личаха по-бледи линии и един небрежен наблюдател би ги подминал като особености на скалата. Той присви очи. Тези линии привидно се съчетаваха… Аха, имаше образи… И те бяха…

Издуха още малко пясък от камъка.

Да, те бяха…

… нелепо познати…

— Тъй, тъй — потвърди Мърморко сякаш отдалеч. — Малко мязат на теб, нали?

— Но те са… — Ринсуинд се задави. — Откога са тук?

— Дай да сметнем — смънка кенгуруто. — Не ги е препичало слънцето, не ги е духал вятърът… Какво ще кажеш за двайсетина хиляди години?

— Не може да бъде!

— А бе, прав си, нека са трийсетина хиляди.

— Но те са…

— Чуй бе, пич — сряза го кенгуруто. — Споменах трийсетина хиляди години, само че зависи как ги смяташ. Глей сега, значи — и тия ръце отгоре са поне от пет хилядолетия. А онези отдолу… Сериозно, трябва да са на десетки хиляди години. Да, ама…

— Какво?

— Миналата седмица ги нямаше, пич.

— Правилно ли разбрах, че те са тук от цели епохи… но отскоро?

— Бива си те. Знаех си аз, значи, че си от схватливите.

— И вече се каниш да ми обясниш за какво, по дяволите, бръщолевиш, нали?

— Позна.

— Извинявай, но ще си взема нещо за ядене.

Ринсуинд вдигна първия попаднал пред погледа му камък. Намери две филийки, прилежно намазани с конфитюр.