Последният континент

— Това е дънер — отсече Ридкъли, щом привърши за секунда инспекцията на работата, свършена от комисията по корабостроителство.

— О, много повече от обикновен дънер… — вироглаво започна Деканът.

— Да де, сложили сте му мачта и сте вързали на нея хавлията на Ковчежника. Въпреки това си остава дънер, Декане. От единия край още стърчат корени, а от другия — клони. Дори не сте го издълбали. Това е дънер и точка по въпроса.

— Ама се трудихме часове наред — оплака се Старшият дискусионен наставник.

— Освен това не потъва — подчерта Деканът.

— Разбира се, само че вълните ще го подмятат, както си искат. И от нас се очаква да го яхнем, тъй ли?

— Не, това е едноместната версия — обясни Деканът. — Решихме да го изпробваме, а после да опитаме как ще плават много такива, ако ги вържем…

— Тоест ще правите сал, а?

— Общо взето — неохотно промърмори Деканът. Би предпочел по-звучно име за творението. — Очевидно е, че изработката му е продължителен процес.

Архиканцлерът кимна. Колкото и да беше странно, настрои се уважително. Старшите магьосници бяха успели да извървят за един-единствен ден пътя на технологично развитие, изминат от човечеството за столетия. Току-виж, до вторник измислят истинско кану.

— И кой от вас ще проведе изпитанията? — осведоми се учтиво.

— Мислехме си дали Ковчежникът не би могъл да даде своя принос на този етап.

— Той сам ли предложи?

— Убедени сме, че ще поиска да участва напълно доброволно.

Само че Ковчежникът не им беше подръка, а бродеше безцелно и щастливо из пълната с буболечки джунгла.

Той пръв би признал, че не е най-устойчивият психически представител на човешката раса.

Можеше да се твърди обаче, че е луд само по външния периметър на съзнанието си. И като момче не изпитваше особен интерес към магията, затова пък много го биваше в смятането. А дори институции като Невидимия университет имат нужда от някого, който да скърпва баланса. Ковчежникът успя да оцелее през множество вълнуващи за Университета години, като се заключваше в стаята си и смяташе прилежно на хартия, докато зад вратата сериозно се упражняваха по практическо деление и изваждане.

По онова време взаимното изтребление между магьосниците още беше предпочитаният и законен начин да се издигнеш. Но той не беше изложен на истински заплахи, защото никой друг не искаше да стане ковчежник.

А после Муструм Ридкъли се настани на поста Архиканцлер и сложи край на убийствата, защото се оказа неунищожим. И по свой, твърде особен начин осъвремени нравите в Университета. Другите старши магьосници му угаждаха, защото имаше навика да им крещи, ако се инатяха. Те скоро осъзнаха, че е истинско облекчение да си изядеш вечерята, без преди това да следиш зорко дали още някой ще се престраши да набоде на вилицата си първото парченце. Харесваше им и да не проверяват внимателно телесно — психическото си състояние веднага след ставане от леглото всяка сутрин.

Но за Ковчежника настанаха трудни времена. Всичко в Муструм Ридкъли му опъваше нервите. Дори когато само говореше, гласът на Архиканцлера притежаваше силата, с която повечето хора викат. Разтърсваше пода, вместо да ходи кротко. Носеше се като стихия по коридорите и непрекъснато губеше важни бележки, затова пък отричаше неуморно, че изобщо ги е виждал. Налегнеше ли го скуката, започваше да стреля с арбалет по мишени на стените. И беше агресивно жизнерадостен. Никога не боледуваше и смяташе болестите на останалите за признак на немарливост. Нямаше чувство за хумор, обаче все напираше да разказва вицове.

Ковчежникът не знаеше защо се дразни до полуда. Нали самият той нямаше чувство за хумор? И се гордееше с това. Не беше човек, който се киска. Все пак се досещаше, макар и абстрактно, как трябва да звучат шегите. А Ридкъли ръсеше вицовете си, както жабата се занимава със счетоводство.

Затова Ковчежникът намираше спокойствие, обитавайки само вътрешността на главата си, където не му се налагаше да чува никого и се рееше сред облаци и цветя.

Но изглежда външният свят се просмукваше по малко през черепа му, защото той и в момента старателно настъпваше по някоя мравка. Една по-практична част от съзнанието му се надяваше настървено, че дребните твари се намират поне в невъобразимо далечно родство с Архиканцлера.

И тъкмо когато се опитваше да промени бъдещето, забеляза нещо като дебел зелен маркуч на земята.

— Хм?

Тръбата беше полупрозрачна и май пулсираше ритмично. Допря ухо до нея и чу смътно бълбукане.

Въпреки че беше леко смахнат, Ковчежникът притежаваше инстинкта на истинския магьосник да се запилява нехайно по опасни места. Затова последва туптящото от живот стъбло.

Ринсуинд се събуди, защото нямаше как да продължи унеса си, когато някой го рита в ребрата.

— А? Кой е?

— Да не искаш и да ти плисна кофа вода на чутурата?

Веднага разпозна бъбривия гласец. Клепачите му се разлепиха.

— Само не това! Ти си илюзия на въображението ми!

— Ясно, налага се пак да те сритам — отбеляза Мърморко.

Ринсуинд се надигна. Беше ранно утро и досега бе лежал в храсталака зад кръчмата. Паметта му пусна филмчето от вчерашния ден.

— Имаше сбиване… И Лудия стреля по онова… онзи, де… с арбалет!

— Само му прикова крака към пода, за да не мърда, докато го налага.

Още спомени се мяркаха в задимения сумрак на мозъка му.

— Ама там и разни животни се наливаха с бира!

— И да, и не — въздъхна кенгуруто. — Опитах се да ти обясня…

— Целият съм слух — обяви Ринсуинд и изведнъж се опули. — Не, целият съм пикочен мехур. Ей сегичка ще се върна.

Бръмченето на мухите и еднаквата в цялата Вселена воня го насочиха към близката колибка. Шмугна се вътре и излетя обратно след миг, подскачайки нервно.

— А… такова… Има един голям паяк на седалката.

— И сега ще го чакаш да си свърши работата, а? Изгони го с шапката си!

Докато принуждаваше опасната твар да отстъпи, Ринсуинд се чудеше защо ли хората се чувстват задължени да използват такава… хм, тоалетна насред хиляди мили дива пустош.

— И не се връщай, че лошо ти се пише — измънка, когато се увери, че паякът не може да го чуе.

Мозъкът често е неспособен да се съсредоточи върху дейността, която ръководи в момента, затова погледът на Ринсуинд се зарея. И тук, както навсякъде по местата за временно и спешно уединение, някой се бе поддал на потребността да надраска стените.

Може би заради ъгъла, под който лъчите проникваха през пролуките, освен обичайните призиви на хора, имащи нужда от други хора, и рисунките, дължащи се на прегрят нагон, а не на действителни спомени, личаха дълбоко врязани изображения на мъже с островърхи шапки.

Ринсуинд замислено се измъкна навън и зашляпа през храстите.

— Няма проблеми — промълви кенгуруто толкова близо до ухото му, че ако не се беше облекчил, щеше да го стори в момента.

— Не вярвам!

— Ще ги видиш къде ли не. Вградени са в страната. Вмъкват се в мислите на хората. Пич, не можеш да се надбягваш с предопределението си.

Магьосникът дори не понечи да спори.

— Ще трябва да разгребеш тази бъркотия — добави Мърморко. — Ти я причини.

— Не е вярно! Мен ме сполетяват разни неща, а не обратното!

— Ей, мога да те изкормя с първия ритник, не забравяй. Искаш ли да се убедиш?

— Ъ-ъ… не.

— А не забеляза ли досега, че като бягаш, само си навличаш още по-големи неприятности?

— Да, ама нали разбираш, мога да избягам и от тях. В това се крие прелестта на системата ми. Смъртта е еднократна, затова пък бягството е вечно.

— Схващам. Но защо ли доста хора твърдят, че страхливецът умирал хиляди пъти, а героят — само веднъж?

— И веднъж стига, нали така?

— Не те ли е срам?

— Не. Смятам да се прибера у дома. Ще стигна до онзи град на име Датиго, ще намеря подходящ кораб и ще се махна.

— Датиго, значи?

— Не започвай да ми разправяш, че градът не съществува.

— О, има го, не споря. И е възголемичък. Натам си се запътил, а?

— И не се опитвай да ми попречиш!

— Виждам, че си настроен решително. — Кенгуруто вдигна рамене. — В такъв случай не ми остава нищо друго, освен да ти помагам и занапред.

Ринсуинд се поизпъчи.

— Сам ще се оправя.

— Дори не знаеш накъде да тръгнеш.

— Ще попитам някого!

— Ами храната? Ще умреш от глад.

— Грешка! — сопна се магьосникът. — Имам изумителни способности. Гледай! — Вдигна най-близкия камък, сграбчи онова, което беше отдолу, и го размаха. — Е, видя ли? Стреснах ли те?

— Много.

— Аха!

— За пръв път виждам глупак, който да постъпи така със скорпион.

Богът си седеше високо в клоните на едно дърво и се занимаваше с особено перспективна буболечка, когато Ковчежникът мина далеч долу.

Е, най-после. Един от тях го намери!

Богът бе погледал опитите на магьосниците в корабоплаването, макар да не проумя каква беше целта им. Доколкото виждаше, те проявяваха интерес към факта, че дървото не потъва във водата. Ами плаваше си. И какво толкова?

Подхвърли бръмбарчето във въздуха. То забръмча насред траекторията си и отлетя с трескаво размахани шарени крилца.

Богът се изнесе от дървото си и се зарея след Ковчежника.

Още не бе решил как да постъпи с тези същества, но за нещастие неговият остров — въпреки старателното планиране — пораждаше всякакви чудати явления.

Бе стигнал до извода, че това са някакви твари, живеещи в общност, като всяко изпълнява своя функция. Червеното и косматото например беше очевидно предназначено да се катери по дърветата, докато отнесеното и тъпчещото мравки — да си блъска челото в тях. Надяваше се скоро да проумее смисъла на всичко това.

— О, Ковчежнико! — възкликна сърдечно Деканът. — Искаш ли да се поразходиш из лагуната?

Ковчежникът се вторачи в подгизналия дънер и затърси думи. Понякога при спешна нужда мозъкът му намираше общ език с устата.

— Някога имах лодка…

— Чудесно! Ето ти още една, напълно готова за…

— Беше зелена.

— Нима? Ами и ние можем да…

— Открих втора зелена лодка — кротко сподели Ковчежникът. — И тя е във водата.

— Да, да, сигурно — благо се съгласи Ридкъли. — Предполагам, че дори е голям кораб с безброй платна. Декане, я стига си го…

— Има само едно платно — възрази Ковчежникът. — И чисто гола дама отпред.

Богът, който присъстваше иманентно на сцената, изпсува беззвучно. Изобщо не би му хрумнало да украси носа на кораба с фигура. Понякога му се искаше да се свие на кълбо и да се нареве до насита.

— Чисто гола дама ли? — повтори неуверено Деканът.

— Декане, не настръхвай толкова — намеси се Старшият дискусионен наставник. — Той май е прекалил с хапчетата от сушени жаби.

— И се полюшва — разказваше Ковчежникът. — Нагоре-надолу, нагоре-надолу.

Деканът се озърна към собственото им творение. Противно на очакванията то изобщо не се полюшваше, дори не помръдваше и водата го обливаше от горе до долу.

— Това все пак е остров — спомни си той. — Може някой да е доплавал с кораб, нали? И що за гола дама си видял? Мургавка ли е?

— Декане, прекаляваш!

— Подбужда ме единствено изследователският дух, Старши наставнико. Събирам важна биогеографска информация.

Ковчежникът изчака мозъкът му отново да установи контакт с устата.

— Зелена…

— Твърде неестествен цвят за човек, облечен или не — отсъди Старшият наставник.

— Може да страда от морска болест — вдигна рамене Деканът.

— И се полюшва нагоре-надолу…

— Защо да не огледаме? — предложи Деканът оживено.

— Ами госпожа Уитлоу? Още не е излизала от колибата си тази сутрин.

— Нека дойде и тя, ако желае.

— Не мисля — строго изрече Старшият наставник, — че е уместно да водим госпожа Уитлоу да зяпа гола жена, дори и зелена.

— Че защо не? Виждала е вече поне една. Вярно, не и зелена…

Деканът се канеше да добави още нещо, но листата пред входа на колибата се отместиха и госпожа Уитлоу се появи.

Цветето в косата й беше върхът на всичко. Но бе сторила и нещо с дрехите си.

Първо, бяха по-малко.

Магьосниците никога не бяха чували думата „бикини“, защото такъв остров липсва в Света на Диска. Пък и ушитото от госпожа Уитлоу имаше много по-солиден вид от бикини. Представляваше две достопочтени половини, разделени от тъничка ивица. И бе вързала остатъците от плата около кръста си като подобие на саронг.

Иначе казано — извънредно прилично облекло. Но не изглеждаше прилично, сякаш госпожа Уитлоу носеше само смокиново листо, макар и с площ два квадратни метра.

— Стори ми се, че това е малко по-подходящо за жегата — отбеляза с достойнство икономката. — Разбира се, и в кошмар не би ми се присънило да се появя в такъв вид в Университета. Но както изглежда, ще поостанем на това мило островче и аз си спомних една картинка с кралица Зазумба от Сумтрай. А мислите ли, че тук има къде да се изкъпя?

— Мня — отвърна Старшият наставник.

Деканът се прокашля и изграчи:

— В джунглата има малко езерце.

— С водни лилии — добави любезно Професорът по неопределени изследвания. — Розови.

— Мня — вметна Старшият наставник.

— Има и водопадче — продължи описанието Деканът.

— Мня.

— И сапунен храст, между другото.

Проследиха с погледи отдалечаващата се госпожа Уитлоу.

— Фигурата й е като… издялана — изрече Ридкъли. — И ходи по друг начин без обувки на краката, нали? Старши наставнико, добре ли си?

— Мня?

— Пак ли те тормози жегата? Ужасно си почервенял.

— Аз… Мня… Аз съм… Ех, много е горещо. Дали и аз да не се топна във водата?…

— В лагуната — нареди натъртено Архиканцлерът.

— Но солената вода е вредна за кожата…

— Прав си. Въпреки това — в лагуната. Или иди да потърсиш езерцето, когато госпожа Уитлоу се върне.

— Муструм, оскърбително е дори да си помислиш, че…

— Именно — прекъсна го Ридкъли. — Ние няма ли да разгледаме онзи кораб?

След половин час магьосниците се бяха скупчили в другия край на островчето.

Наистина беше зелен. И се полюшваше нагоре-надолу. Нямаше съмнение, че е кораб, но построен от някого, който е имал на разположение подробен наръчник без илюстрации и чертежи. Детайлите не се открояваха ясно. Деканът установи разочарован, че фигурата на носа има смътна прилика с жена, колкото наполовина облизано захарно петле напомня за живата горда птица.

Затова пък щом Старшият наставник я зърна, веднага се сети за госпожа Уитлоу. В интерес на истината трябва да споменем, че в момента камъните, облаците, дърветата и кокосовите орехи също го подсещаха за госпожа Уитлоу.

И видът на платното смущаваше. То пък несъмнено беше голямо листо. Щом този факт бъдеше осъзнат, умът нямаше как да не забележи и остатъчните намеци за тиква в целия плавателен съд.

Пондър изхъмка.

— Някои растения се размножават чрез плаващи семена — прошепна унило.

— И украса ли си имат отпред? — засече го Ридкъли. — Също и платно с макари и въжета?

— Ъ-ъ… Не.

— И какви са онези цветя на върха? — скептично попита Архиканцлерът.

На мястото на наблюдателницата върху мачтата се мъдреха скупчени фунии като зелени нарциси.

— На кого му пука? — подсмихна се Професорът по неопределени изследвания. — Ако ще да е гигантска тиква, пак си е кораб, на който май има място за всички ни.

Той се ободри забележимо.

— Твърде удобно — процеди през зъби Ридкъли. — И защо ли се появи толкова навреме?

— Да, наистина ми се струва достатъчно вместителен — съгласи се Деканът след придирчив оглед. — Аз гласувам да го натоварим с припаси и да отплаваме.

— Накъде? — мигновено се заяде Ридкъли.

— Натам, където страховитите влечуги не се превръщат ненадейно в пилета! — троснато отвърна Деканът.

— Ха, ти да не предпочиташ обратния процес?

Архиканцлерът нагази във водата и когато тя му стигна до гърдите, успя да почука по корпуса на странния съд с топката на жезъла си.

— Муструм, инатиш се излишно — подхвърли Деканът.

— Нима? Господин Стибънс, колко видове хищни растения познаваш?

— Десетки, сър.

— И с колко големи жертви се справят?

— Сър, в случая с дървото сапу на Сумтрай, не е известно да има горна граница на размерите. Млатещият храст в Бхангбхангдук успява да повали и хората, които не забележат навреме скрития в листата ковашки чук. Множество по-едри цветя поглъщат дребни гризачи. А удушаващата пирамидна лоза тормози само други растения, но се случва и да…

— Разбрах — прекъсна го Ридкъли. — И си мисля, че е твърде необичайно да зърнем растение с формата на кораб тъкмо когато сме решили, че ни е нужен именно кораб. Шоколадови кокосови орехи — да, дори бих могъл да понеса храст, раждащ цигари с филтър, но чак мачта с платно и декоративна фигура на носа?…

— Всеки приличен кораб си има фигура на носа — промърмори Старшият наставник.

— А този откъде е знаел, че трябва да я има? — озъби се Архиканцлерът, щом преджапа до брега. — Няма да се подлъжа толкоз лесно. Искам да знам какво става тук!

— Проклятие!

Всички чуха слабичкия и писклив, затова пък много сърдит гласец. Сякаш прозвуча от всички страни едновременно.

Във въздуха се разиграха матови бели светлинки, завъртяха се лудешки и се събраха.

Богът примига и се олюля, опитвайки се да остане на краката си.

— Ох!… Как ли изглеждам?

Протегна ръка напред и се вторачи в шаващите си пръсти.

— Аха…

Ръката потупа лицето, плъзна се по плешивото теме и се спря колебливо на дългата бяла брада. Божеството май се озадачи.

— Това пък какво е?

— Ъ-ъ… Брада — подсказа Пондър.

Богът огледа бялата си роба, стигаща до глезените.

— Брей, патриархални елементи. Добре де, все едно… Я да помисля… Аха…

Явно се опомни, впи поглед в Ридкъли и големите бели вежди се събраха на челото му като разгневени гъсеници.

— Махнете Се Оттук Или Ще Ви Поразя! — изрече заповеднически.

— Защо?

Богът се стъписа.

— Как тъй защо? Не можете да питате „Защо?“ в такава ситуация!

— Че защо не?

Божеството като че се поддаваше на лека паника.

— Защото… Вие Трябва Да Си Отидете, Иначе Ще Ви Донеса Страшни Зарази!

— Виж ти… — изсумтя Ридкъли. — По-възпитаните хора биха донесли бутилка вино, когато идват за пръв път на гости.

Богът се подвоуми.

— Какво?!

— Или кекс — предложи Деканът. — Подходящ подарък.

— Зависи какъв кекс — уточни Старшият наставник. — Някои просто не са вкусни.

— Значи да кажа: „Напуснете тази земя, иначе ще ви гостя с кекс?“ — смаяно се осведоми божеството.

— Звучи далеч по-добре от страшните зарази — увери го Архиканцлерът.

Богът се бе сблъскал с неподозирано от него затруднение — срещаше за пръв път магьосници. Те пък на свой ред още в студентските си години се бяха срещали едва ли не всяка седмица с разни същества, които имаха навика да отправят ужасни заплахи. Страшните зарази не са нищо особено в сравнение с демони, които напират да ти откъснат главата и да напъхат гадости в дупката.

— Слушайте — подхвана строго той, — по една случайност аз съм богът в тези места, ясно? И между другото съм всемогъщ!

— Бих предпочел онзи кекс, дето като го разрежеш, вътре е на розовички и жълтички квадратчета… — мънкаше си Старшият наставник, защото магьосниците имат свойството да се вкопчват упорито в хрумванията си.

— Ха, ама си дребничък — ухили се Деканът.

— … и с глазура от захаросан марципан…

Божеството най-после осъзна още какво го притесняваше. Мярата в мащабите все му се изплъзваше от погледа. Ръст от три стъпки изобщо не го правеше стряскаща гледка.

— Проклятие! — избухна той. — Защо съм толкова нисък?!

— Големината не винаги е важна — успокои го Ридкъли. — Само не знам защо хората все се кискат, когато го казват.

— Абсолютно вярно! — горещо се съгласи богът. — Я ги погледни амебите… Е, не можеш, защото са прекалено малки. Приспособими са до такава степен, че са практически безсмъртни. Амебите са истинска прелест. — Мъничките очи се замъглиха за миг. — Най-успешното ми творение.

— Извинете, сър — любезно промълви Пондър, — но що за бог сте вие?

— И ще има ли кекс или напразно се надявам? — изсумтя Старшият наставник.

Богът се вторачи гневно в него.

— Моля?!

— Всъщност исках да ви попитам на какво сте бог — още по-гузно смотолеви Пондър.

— Аз пък питам за прословутия кекс, дето още не сме го и помирисали — сопна се Старшият наставник.

— Старши наставнико…

— Да, Архиканцлер?

— Кексът не е важен в момента.

— Но нали той каза…

— Бележките ти са вписани в протокола, който своевременно ще бъде пуснат в кошчето за боклук. Продължавай, боже.

За миг висшата сила на острова май беше в настроение да мята мълнии, но се примири и седна нерадостно на един камък.

— Тези приказки за поразяването не вършат работа, нали? Не, недейте да увъртате от учтивост. Убедих се. Разберете — нищо не ми пречеше да ви стоваря един куп страшни зарази, само че не виждам смисъл. Пък и съвременната медицина лекува повечето от тях. Отгоре на всичко това е тормоз, безнравствено е. А аз, честно казано, съм почти атеист.

— Нещо не схванах… — озадачи се Ридкъли. — Значи ти си бог — атеист?

Висшата сила разбра добре израженията на лицата им.

— Знам, звучи тъпо. — Поглади си дългата бяла брада. — И защо ли все пак се сдобих с това?

— Може би си забравил да се обръснеш сутринта — вдигна рамене Архиканцлерът.

— Исках да ви се явя в достатъчно божествена форма. Дългата бяла роба като че беше подходяща, но за космите по лицето не съм толкова сигурен.

— Признак за мъдрост — осведоми го Ридкъли.

— Или поне така разправят — жлъчно допълни Пондър, който все не успяваше да си пусне брада.

— Мъдрост: прозорливост, находчивост, знание — замислено си припомни богът. — Аха… Значи дължината на брадата подобрява когнитивните функции на съзнанието, така ли? Да не е някакъв трик с охлаждането на главата?

— Не съм се замислял — поклати глава Архиканцлерът.

— И брадата се удължава с натрупването на мъдростта, така ли? — пожела да се увери висшата сила.

— Не съм убеден, че в случая става дума за причина и следствие — престраши се Пондър.

— Опасявам се, че не съм пътешествал колкото трябва по света — тъжно сподели богът. — И за да бъда напълно откровен, ще ви призная — религията ме отвращава. — Изпусна тежка въздишка и сякаш се смали още повече. — Толкова се старая, но има дни, когато животът направо ме подвежда… Извинете, дихателният ми апарат като че отделя течности…

— Не бихте ли искал да си издухате носа? — подсети го предпазливо Пондър.

— Как се прави? — сепна се богът.

— Ами притиснете едната ноздра… Не, вземете по-добре моята кърпичка, просто я подложете под носа си и издишайте силно.

— Интересно — сви вежди богът. — И това бяло листо е много любопитно.

— Не, това е памучна носна кърпичка — поправи го Пондър. — Тя… се изработва.

Предпочете да не се впуска в обяснения. Знаеше, че кърпичките се правят от памук, имаше и смътни спомени, че някъде е чел за тъкачни станове. Само че най-познатият му начин да се сдобие с носни кърпички беше да влезе в магазина и да попита: „Искам десет от онези, по-здравите. Колко вземате за бродиране на инициали в едното ъгълче?“

— Да не би да е… сътворена? — с внезапна неприязън попита местната висша сила. — И вие ли сте богове?

До единия му крак от земята се подаде малък поник и започна да расте буйно.

— Не, не — припряно отрече Пондър. — Ъ-ъ… Вземате малко памук и… Май го сплесквате с чук, нещо такова… Накрая получавате кърпички.

— Ясно, вие сте от съществата, служещи си с оръдия на труда — отдъхна си богът.

До него вече имаше малко, но напълно оформено растение, което се разлисти и се сдоби с цветна пъпка.

Той си издуха носа шумно и продължително.

Магьосниците се скупчиха по-наблизо. Разбира се, не изпитваха никакво страхопочитание към божествата, затова пък знаеха колко променливо е настроението им и внимаваха да се държат на безопасно разстояние. Не е лесно обаче да се уплашиш от някого, който използва носна кърпичка.

— Е, ти наистина ли си тукашният бог? — реши да провери Ридкъли.

— Да. — Последва нова въздишка. — Въобразявах си, че ще бъде много лесно. Само едно островче. Бих могъл да започна всичко на чисто. Да го направя добре. А всичко се обърква и оплита.

До него се разтвори невзрачният жълт цвят на растението.

— Всичко на чисто, тъй ли?

— Ами да. Говоря ви за… божиите дела. — Той посочи пренебрежително към Главината на Диска. — Преди работех там. Занимавах се с най-общи божи функции. Правене на хора от глина, от изрязани нокти, такива ми ти глупости. После седене по планински върхове и мятане на мълнии. Макар че — той сниши глас доверително — малцина от боговете се справят точно с тази част.

— Нима? — промълви Ридкъли, чието любопитство бе пламнало.

— Трудно се управлява мълния, да знаете. Общо взето, ние само чакахме поредната мълния да халоса някой нещастник, после изричахме гръмовно, че той сам си е бил виновен, защото е съгрешил. В края на краищата все нещо лошо е сторил през живота си, нали? — Богът пак си издуха носа. — Адски потискащо, да ви кажа. Както и да е… Мисля, че съвсем се вкиснах, когато се опитах да създам по-лесно възпламеняваща се крава.

Прочете недоумение в очите им.

— Нали се сещате — жертвоприношения, ритуални клади?… Кравите обаче не горят добре. По природа са си влажни същества и няма защо да крия, че накрая на хората взеха да им привършват дървата за горене.

Магьосниците го зяпаха опулено. Той помисли и опита пак.

— Няма да крия, че изобщо не съзирах смисъла в цялата история. Гръмовни крясъци, поразяване, вечно гневене… Не виждах кой каква полза извлича. Но най-лошото… Знаете ли кое беше най-лошото? То настава, когато спрете да поразявате, а хората се разотиват да се кланят другиму. Не е за вярване, нали? А какво приказват само! „Нещата вървяха по-добре, като ни поразяваше.“ Или: „Ако още поразяваше когото трябва, щеше да е по-безопасно да вървиш нощем по улиците.“ Особено се вбесявах от мисълта, че в действителност някой окаян овчар попадаше под случайна мълния. А жреците изричаха важно-важно: „Е, всички ги знаем какви са овчарите. Сега боговете са разгневени, а ние ще се чувстваме по-уютно в много по-голям храм, благодарим предварително.“

— Типично за жреците — изпръхтя Деканът.

— Но те почти винаги си вярваха! — изхлипа богът. — В такава депресия изпадах! Май сме сбъркали още с калъпа, по който сътворихме човечеството. Появява се неблагоприятен циклон, неколцина глупави овчари се оказват на най-неподходящото място в най-неподходящото време, а после докато се опомниш, пред жертвения камък няма място косъм да падне, а от пушилки нищо не се вижда. — Издуха си още веднъж носа с последното сухо ъгълче от кърпичката на Пондър. — Постарах се да променя нещата. Как само се потрудих, боговете са ми свидетели! Тоест аз, а аз си знам най-добре. Изредих им новите си божи заповеди. „Затътнат ли гръмотевици, лягай бързо по корем! Копайте дупката на клозета по-далеч от кладенеца! Опитайте се искрено да се разбирате помежду си!“

— И имаше ли добри резултати?

— Не съм убеден. Всички бяха изтребени от последователите на бога в съседната долина, който поучаваше поклонниците си, че трябва да избиват езичниците. Гнусен тип.

— Ами ония пламтящи крави? — попита нетърпеливо Ридкъли.

— Моля? — разсеяно отрони богът, потънал в мрачни размисли.

— Спомена за някакви по-лесно възпламеняващи се крави.

— А, да. Поредната чудесна идея, от която нищо свястно не се получи. Разберете, бях сигурен, че ако взема късчето от дъба, което му казва: „Ще се палиш лесно“, и го съединя с късчето от кравата, което й заповядва: „Ще бъдеш влажна“, бих спестил излишните главоболия на хората. За жалост постигнах само появата на храст, който издаваше стъписващи звуци и от клоните му църкаше мляко. Все пак още вярвам, че принципът беше правилен. А и по онова време всичките ми последователи бяха избити или живееха в съседната долина. Казах си: „Я да вървят по дяволите!“ Върнах се тук и реших да се заема сериозно от самото начало, за да свърша работата по-разумно. — Богът се ободри малко. — Да знаете, когато разложите най-обикновената крава на най-мъничките парченца, резултатът е смайващ.

— Да, може да стане хубава супа — отбеляза Архиканцлерът.

— Защото в крайна сметка всичко е само списък с инструкции — унесено продължи богът, без да го слуша.

— Отдавна твърдя същото! — възкликна радостно Пондър.

— Я виж ти… — Висшата сила на острова се вторачи пронизващо в него. — Както и да е… Така започнах. Вкопчих се в идеята, че е несравнимо по-добре да сътворя създания, които да си променят сами инструкциите при необходимост…

— Ясно, говорите за еволюцията — досети се Пондър Стибънс.

— Нима? — Божеството поумува. — „Промяна с хода на времето…“ Да, думата е напълно уместна. Еволюция. Тъкмо с това се занимавам. Уви, не потръгна както се надявах.

Зад него се чу слабичък пукот. Малкото растение даде плод, който се разцепи, и в него, нагъната като хризантема, се показа свежобяла носна кърпичка.

— Е, убедихте ли се? С такива чудеса на природата се боря. А всичко наоколо се държи толкова себично! — Богът взе разсеяно кърпичката, изсекна се и я пусна на земята. — Съжалявам за недодялания вид на кораба. Така е с припряната работа. Не исках да ми се бъркате в делата на този остров, но наистина съм противник на поразяването и си казах, че щом тъй и тъй желаете да си тръгнете, не е зле да ви помогна колкото се може по-скоро. Като имаме предвид обстоятелствата, не се справих чак толкова зле. Ако не съм оплескал нещо, корабът би трябвало сам да се насочва към сушата. Защо не отплавахте?

— Оная голотия на носа те издаде — подсмихна се Ридкъли.

— Каква голотия? — Божеството се вторачи в изделието си. — Тези очи не са особено остри… Ох, вярно било! Фигурата! Пак този скапан морфичен резонанс. А ти няма ли да престанеш?!

Растението му предлагаше нова кърпичка. Богът присви очи, насочи показалец към него и го изпепели.

Магьосниците в мълчаливо съгласие разшириха кръга.

— Щом се отплесна за пет минути и всичко тук губи дори смътната си представа за дисциплина! — разяри се висшата сила. — Опитват се да бъдат глупашки полезни! Не мога да го проумея!

— Извинете ме, ако нещо не съм разбрал — подхвана Пондър, — но вие да не сте бог на еволюцията?

— А… това да не е нередно? — разтревожи се божеството.

— Сър, еволюцията си продължава от праисторически времена!

— Как тъй? Аз започнах само преди няколко години! Да не намекваш, че още някой се занимава с това?

— Опасявам се, че е точно така. Хората отглеждат нови породи кучета, по-бързи състезателни коне и… Ами дори чичо ми върши чудеса с лешниковата си плантация!

Ридкъли намигна на Пондър.

— Господин Стибънс, нали се върнахме назад във времето? Еволюцията може още да не е започнала, а?

— О… Как забравих…

— А и защо да няма двама богове на еволюцията? — добродушно продължи Архиканцлерът. — Ще стане доста по-разгорещено. И по-добрият ще победи.

Островната висша сила се ококори насреща му, а ченето й увисна. После затвори уста, устните се размърдаха трескаво, сякаш повтаряше беззвучно чутото откровение. Накрая богът щракна с пръсти и изчезна в облак бели искрици.

— Е, стана тя каквато стана — промърмори Лекторът по съвременни руни.

— Няма кекс — съвсем правилно напомни Ковчежникът.

— Само му казах — оправда се Архиканцлерът, — че по-добрият побеждава.

— А той май не се разсърди — замислено промълви Пондър. — И като че накрая схвана някакъв принцип, който отдавна му се е изплъзвал.

Ридкъли се озърна към малката планина по средата на островчето и явно взе решение.

— Ясно. Тръгваме си. Причината, мястото да е смахнато е в пипкавата намеса на тъпо божество. Поне на мен обяснението ми стига и няма повече да си губя времето тук.

— Но, сър… — обади се потресен Пондър.

— Виждате ли малката лоза до Старшия наставник? — прекъсна го Деканът. — Расте едва от десетина минути.

Наглед по лозата имаше краставички, само че жълти и по-ъгловати.

— Господин Стибънс, я ми дай джобното си ножче! — заповяда Архиканцлерът.

Откъсна един незрял плод и го сряза по дължина. Вече личеше шарката от розови и жълти квадратчета, а повърхността на плода лепнеше и беше сладка на вкус.

— Но аз само се сетих за този кекс преди малко! — оплака се Старшият наставник.

— Няма нищо нелогично — вдигна рамене Ридкъли. — Ето ни тук — магьосници, които искат да се махнат от острова… Какво ще си вземем? Някой ще подскаже ли?

— Храна, разбира се — натърти Пондър. — И все пак…

— Правилно! Ако аз бях растение, бих се постарал да стана полезен за нула време! Какъв смисъл има да се мъча хиляда години, за да родя по-едри семена? Карай направо! Нали и на околните растения може да им хрумне по-добра идея през това време? Не се прави така! Зърнеш ли шанса, вкопчваш се в него! Ами ако следващият кораб отплава чак след хиляда години?! Оцеляване на най-бързите, а? Затова, господа, предлагам да натоварим кораба и да се разкараме оттук.

— Толкова скоро? — печално попита Пондър.

— Именно! Защо не?

— Но… Но… Помислете само колко много бихме могли да научим тук! Спира ми дъхът, като си представя! Най-после срещнахме бог с разумни идеи в главата! Най-после ще узнаем отговорите на всички важни въпроси! Вижте, немислимо е да си тръгнем просто така! Все пак… нали сме магьосници?

Долавяше, че изцяло е приковал вниманието им, което те не му отделяха особено охотно в други случаи. Старшите преподаватели в Университета биха определили процеса на изслушването като период, в който обмислят следващата си забележително мъдра реплика.

А после вълшебният момент свърши. Старшият наставник поклати глава.

— Любопитен подход, момчето ми… Архиканцлер, трябва да вземем повече от онзи сливов пудинг.

— Да, доброто снабдяване е в основата на успеха при дълги експедиции — съгласи се Деканът. — А това корабче е вместително, няма защо да се стискаме.

Ридкъли се издърпа на борда по едно огромно, топнало се във водата мустаче, и подуши одобрително.

— Ами да, мирише си на тиква. Харесва ми. Природен дар с множество полезни приложения.

Пондър притисна длани към слепоочията си.

— Значи група магьосници от Невидимия университет сериозно обмислят да прекосят океана в годен за ядене кораб?

— Добра е за печене или варене — весело добави Архиканцлерът, — а пък в баниците няма равна на себе си. И семките са вкусни.

Пондър избухна.

— Не е за вярване! Обръщате гръб на единствена по рода си възможност, истински божи дар…

— Абсолютно вярно, господин Стибънс — осведоми го отгоре Ридкъли. — Никого не искам да засегна, но ако трябва да избирам между борбата със солените вълни и престоя на остров, където някой се мъчи да направи леснозапалими крави, смятай ме за изпечен морски вълк. Стибънс, като натрупаш повечко опит, ще си набиеш веднъж завинаги в главата, че няма нищо по-опасно от бог, който се чуди за какво да си употреби времето…

— Може би с изключение на разярена мечка, която си мисли, че искаш да навредиш на мечетата й — вдигна рамене Старшият наставник.

— А, не, такъв бог е много по-опасен.

Пондър провеси нос. Често му се случваше да загуби всякакво желание за катерене нагоре по стълбицата на тавматургичната кариера, защото виждаше кой го чака най-горе.

— Аз… Ами аз не знам какво да кажа — призна си той. — Изумен съм…

— Браво, момко. По този случай тичай да набереш банани, ако нямаш нищо против. Зелените се съхраняват по-дълго, не забравяй. И недей да се разстройваш толкоз. Опре ли до вземане-даване с богове, предпочитам да са от онези, дето ваят хората от кал, пък после ги трепят с мълнии. С тях поне можеш да се разбереш някак.

— Сродни души — подхвърли Деканът.

— Именно.

— Ако щете, наречете ме глезльо — обади се Професорът по неопределени изследвания, — но не искам да се навъртам около бог, който изведнъж ще реши, че с три допълнителни крака ще тичам много по-бързо.

— Именно. Стибънс, нещо не е наред ли? А, няма го. Добре де, ще се върне.