Последният континент

Миньорите изскочиха от отвесната шахта по-сръчно и от мравки, напускащи горящия си мравуняк. Отдолу отекваше глухо трополене, по едно време шапката на Я Глей Ти подскочи във въздуха, превъртя се няколко пъти и падна обратно.

Настана тишина, а после нещото се измъкна от дупката. От него се сипеха парченца подобно на черупка от излюпило се пиле. Огледа се…

Копачите, треперещи зад храсти и бараки, изобщо не се съмняваха, че чудовището търси врагове, макар да нямаше никакви очи.

То се завъртя тромаво на стотиците си крачета, сякаш бе прекарало твърде много време, погребано в скалата.

И се отдалечи с леко клатушкане.

Далеч оттам, в потрепващата от жегата червена пустиня, мъжът с островърхата шапка се изкатери внимателно от дупката. Стискаше в двете си ръце паница, скалъпена някак от парчета кора. Тя съдържаше… много витамини, незаменими аминокиселини и полезни мазнини. Видяхте ли? Изобщо не споменахме гърченето.

Наблизо димеше огън. Човекът остави грижливо паницата на земята, взе голяма тояга и постоя замислен. Внезапно заподскача около огъня, заудря с тоягата по пръстта и нададе крясък. Щом остана доволен, че е усмирил земята, прасна и храстите, сякаш бе чул непростима обида от тях. Не пропусна да удари и две-три дървета.

Накрая пристъпи към няколко плоски камъка и ги повдигна поред, извръщайки очи. Пердашеше слепешката пръстта под тях.

Сметна, че достатъчно е укротил околността и седна да си изяде вечерята, преди да е избягала.

Донякъде имаше вкус на пилешко. Така е с всичко, ако си прегладнял.

А откъм близкото гьолче го наблюдаваха очи. Не мъничките очички на разни водни буболечки и попови лъжички, които гъмжаха в такова изобилие, че внимателното вглеждане във всяка шепа вода беше жизненоважна предпазна мярка срещу киселини в стомаха. Тези очи бяха несравнимо по-стари и в момента нямаха нищо веществено в себе си.

Вече седмици наред човекът, чиято способност да открива вода се свеждаше до проверките дали не си е намокрил краката, оцеляваше успешно, като просто пропадаше в поредното изворче, скрито под малко петно кал. Същият този човек смяташе паяците за дребни безвредни създания, обаче досега преживя само две-три неприятни случки, а би трябвало ръцете му вече да приличат на бирени бъчонки, и то светещи в тъмното. Дори се натъкна случайно на морския бряг и нагази малко по-навътре, за да се полюбува на прекрасните сини медузи. Отърва се с леко опарване и след броени дни болката престана да го измъчва до полуда.

Гьолчето избълбука, а земята потрепери, сякаш въпреки безоблачното небе някъде бушуваше буря.

Наближаваше три часът сутринта. Ридкъли много го биваше и да лишава другите от сън.

Отвътре Невидимият университет беше несравнимо по-голям, отколкото отвън. Хилядите години съществуване като водещо заведение за практическа магия в свят, чиито измерения поначало бяха въпрос на случайност, и без това го разширяваха и издуваха в места, които не би трябвало да побират нищо. Имаше стаи, съдържащи други стаи, в които влезе ли човек, оказва се, че на свой ред са обхванали първата стая.

И понеже Университетът беше толкова просторен, можеше да си позволи почти неограничен персонал. Заемането на длъжност ставаше автоматично… или по-точно — никой не го беше грижа. Намираш си празна стая, отиваш да хапнеш заедно с останалите и обикновено никой не ти обръща внимание. Макар че ако не ти провърви, заблудена групичка студенти може да се лепне за теб с досадни искания и въпроси. А търсиш ли достатъчно упорито в по-далечните области на Университета, би намерил специалист по каквото и да било.

Дори и специалист по откриването на специалисти. Събудиха Професора по потайна архитектура и оригамна картография, запознаха го с Архиканцлера — който впрочем го зърваше за пръв път — и той ги снабди с карта на Университета, но с уговорката, че тя ще се доближава до истината само през следващите няколко дни. Картата приличаше на взривяваща се хризантема.

Най-сетне магьосниците се добраха до търсената от тях врата и Ридкъли се вторачи в бронзовата табела, сякаш тя му се хилеше присмехулно.

— „Ненадминат професор по жестока и стъписваща география“. Май ще ни свърши работа.

— Колко ли мили извървяхме?… — промърмори Деканът и се подпря унило на стената. — Изобщо не бях стъпвал тук.

И Архиканцлерът се озърна любопитно. Стените бяха каменни, но преди време някой ги бе боядисал в твърде особения официален оттенък на зеленото, който виждате, когато зарежете недопитото си кафе за две седмици и после надникнете в чашката. Имаше и табло от проскубано по-тъмнозелено кече, над което се мъдреше оптимистично картонче с печатни букви: „За съобщения“. Личеше обаче, че тук никога не е било забодено нито едно съобщение, а и най-вероятно това няма да се случи. Носеше се дъх на древни гозби.

Ридкъли вдигна рамене и почука на вратата.

— Не помня такъв колега — обади се Лекторът по съвременни руни.

— Аз пък май го помня — поклати глава Деканът. — Момчето не се отличаваше с особени заложби. Струва ми се, че поне имаше уши. Само че не се мярка често наоколо. И винаги е загорял.

— В списъка на персонала е — намеси се авторитетно Ридкъли. — И щом знае нещо за географията, значи сме налучкали.

Почука отново.

— Може да е отпрашил нанякъде — предположи Деканът. — Откъде ще научи това-онова за географията, ако не обикаля?

Ридкъли посочи малкото дървено устройство до вратата. Имаше такива до всеки кабинет на магьосник. Състоеше се от малка плъзгаща се плочка в дървена рамка. В момента откриваше думите „Тук съм“ и най-вероятно закриваше „Не съм тук“, макар че с някои хора в Университета и това не би било сигурно.8

Деканът се опита безуспешно да помръдне плочката.

— Все някога би трябвало да излиза — успокои го Старшият дискусионен наставник. — А в момента е съвсем редно да е вътре. Разумните хора си спят в леглата в три сутринта.

Ридкъли стовари юмрук по вратата.

— Настоявам да отворите! — изрева оглушително. — Аз съм висшият ръководител на това учебно заведение!

Вратата поддаде съвсем малко под удара. След усърдните напъни на магьосниците се оказа, че е била затисната от огромна купчина книжа. Деканът вдигна от пода едно пожълтяващо листче.

— Паметната бележка, че съм назначен за Декан! — възкликна стъписан. — Ама това стана преди години!

— Все някога би трябвало да из… — понечи да повтори Старшият наставник, обаче се задави с думите си. — Олеле…

Същата мисъл бе споходила и други магьосници.

— Помните ли горкия Уоли Слъвър? — смънка Професорът по неопределени изследвания и се огледа нервно. — Три години посмъртно вписване в учебната програма…

Ридкъли подуши подозрително въздуха.

— Никаква воня не се усеща. Дори мирише много приятно. Има дъх на сол. Аха…

Под вратата в отсрещния край на затрупаната и прашна стая се виждаше ярко осветен процеп. Всички чуваха лекото плискане на вода.

— Виж ти, нощно къпане… — промълви с одобрение Архиканцлерът. — Сече му пипето на човека. Е, не се налага да му разваляме удоволствието веднага.

Започна да чете заглавията на книгите, които бяха навсякъде.

— Тук май ще изровим доста сведения за Хикс-Хикс-Хикс-Хикс — предположи обнадежден и измъкна един том наслука. — Хайде, размърдайте се! Да видя всекиго с книга в ръцете!

— Не може ли поне да поръчаме закуска? — изръмжа Деканът.

— Твърде рано е за закуска.

— Ами вечеря?

— За вечеря пък е твърде късно.

Професорът по неопределени изследвания оглеждаше стаята. Едно гущерче пропълзя устремно по стената и изчезна.

— Малко е поразхвърляно, какво ще кажете? — изсумтя Професорът, вперил сърдит поглед в мястото, където зърна гущера. — И прашно. Какво ли е събрал във всички тези сандъци?

— Ами на един пише „Камъни“ — прочете Деканът.

— А рибарските мрежи и кокосовите орехи за какво са му?

Деканът се съгласи, че безпорядъкът наоколо е впечатляваш дори според извънредно снизходителните схващания на магьосниците. Сандъци с прашасали камъни заемаха оскъдното пространство, незапълнено с хартии и книги. Съдейки по надписите, съдържаха „Камъни от дълбоко“, „Други камъни“, „Интересни камъни“ и „Вероятно не са камъни“. Пондър забеляза по-нататък с внезапно пробудила се любознателност и сандъци като „Забележителни кости“, „Просто кости“ и „Скучни кости“.

— Като гледам, и той е от хората, които си пъхат носа навсякъде — подхвърли презрително Лекторът по съвременни руни и подсмръкна.

После вдиша с разширени ноздри и се вторачи в книгата, която държеше.

— Ама това е албум със сушени октоподчета!

— Добре ли ги е изсушил? — полюбопитства Пондър. — Като малък събирах морски звезди.

Лекторът по съвременни руни затвори шумно албума и го изгледа недоволно.

— Предполагах, млади човече. Сигурно сте колекционирал и вкаменелости?

— Винаги съм смятал, че има какво да се научи от вкаменелостите — потвърди Пондър и добави мрачно: — Но може и да съм се заблуждавал.

— Аз пък тъй и не повярвах в измишльотината как животните се превръщали в камъни — сподели Лекторът. — Противоречи на здравия разум. Защо им е да го правят?

— Добре, а тогава как ще обясните появата на вкаменелости? — заяде се Пондър.

— Ето къде е разковничето — тържествуващо изрече другият. — Изобщо не я обяснявам. И така си спестявам множество тревоги. Господин Стибънс, а вие можете ли да ми обясните защо не се разпадат наденичките без обвивка от черво?

— Моля? Какво?! Откъде да знам?

— Видяхте ли? Не знаете най-прости неща, а си въобразявате, че ви стига умът да научите как е устроена цялата Вселена, нали? Впрочем за вкаменелостите не са нужни никакви обяснения. Просто ги има. Защо да превръщаме всичко във велика тайна? Ако само задавате въпроси, никога нищо няма да свършите.

— А иначе защо сме тук? — учуди се Пондър.

— Пак се започна… — въздъхна Лекторът.

— Тук пише, че океанът го опасвал от всички страни — съобщи Старшият дискусионен наставник. — Озърна се и видя недоумяващите им погледи. — Говоря ви за онзи континент — Хикс-Хикс-Хикс-Хикс. — Посочи с пръст реда. — „За него не е известно почти нищо, освен че отвсякъде го опасва океан.“

— Радвам се, че поне един от вас се зае с поставената ви задача — кисело промърмори Ридкъли. — Ей, вие двамата, почвайте да четете по-сериозно. А друго пише ли?

— Ами… Нищо особено. — Старшият наставник прелисти по-нататък. — Сър Родерик Пърли прекарал много години в издирване на предполагаемия континент и накрая заявил категорично, че такова място няма.

— Е, да, но същият господин веднъж се залутал в собствената си спалня — напомни Деканът. — Намерили го сврян в гардероба.

Известно време не се чуваше нищо друго освен плискането на вода зад вратата, шумоленето на листове и разсеяното тананикане на Ковчежника.

— В книгата на Уоспорт „Животът на най-обикновените хора“ има бележка под линия — обади се Старшият дискусионен наставник, присвил очи, за да различи дребните буквички. — Веднъж срещнал стар рибар, който разправял, че в онази земя наесен пада кората на дърветата, а листата си остават по клоните.

— Винаги се намира кой да съчинява, глупости — махна с ръка Ридкъли. — Иначе е прекалено скучно. Как да се върнат вкъщи и да си признаят, че след корабокрушението са прекарали две години на остров като всеки друг и са яли само риба и раци? Налага се да вмъкват щуротии като грамадни еднокраки мъжаги, Страната на великанските торти и каквото още си спомнят от детските приказки.

— Брей, брей! — възкликна унесено Лекторът по съвременни руни, който се бе зачел с увлечение в прашен том. — Тук твърдят, че жителите на остров Слаки не носят никакви дрехи, а жените били ненадминати красавици.

— Ама че непристойно — превзето изрече Професорът по неопределени изследвания.

— Убеден съм, че такива факти не интересуват никого от нас — намеси се Архиканцлерът. Вгледа се внимателно в израженията на другите магьосници и повтори още по-гръмко: — Казах, че такива факти не интересуват никого от нас! Декане, веднага се върни тук и си вземи книгата!

— В „Змиите на всички страни и народи“ Ренчър споменава за Хикс-Хикс-Хикс-Хикс — установи Професорът по неопределени изследвания. — Твърди, че на континента са останали съвсем малко отровни змии… А, има и бележка под линия. — Показалецът му се плъзна по страницата. — „Повечето са били изтребени от паяците.“ Хм, звучи необичайно…

— Той доста се забави в банята, не мислите ли? — изсумтя Деканът след малко. — Тоест… И аз обичам да се търкам, но имаме по-сериозна работа.

— Като го слушам, увлече се в игри с водата — подкрепи го Старшият дискусионен наставник.

— Звучи като море — щастливо вметна Ковчежникът.

— Ти се постарай да си траеш, бива ли? — с досада го скастри Ридкъли.

— Всъщност… — поумува Старшият наставник. — Щом колегата спомена, стори ми се, че чувам и птичи крясъци…

Архиканцлерът закрачи ядно към вратата на банята и вдигна свит юмрук да потропа.

— Ама аз съм шефът тук — изръмжа и отпусна ръка. — Ще отварям която врата си поискам. — Натисна дръжката. — Ето, господа. Най-обикновена баня. Каменна вана, месингови кранчета, непромокаема шапка, смешна четка във формата на пате… Нищо особено, наистина. И нека да бъдем наясно — това изобщо не е тропически бряг. Липсва дори далечна прилика.

Той посочи през отворения прозорец на банята към лениво плискащите се вълни под яркосиньото небе. Топлият ветрец развяваше завесите.

— Онова там е тропически бряг. Не си приличат, нали?

След засищащата гозба с изобилие на полезни витамини и минерали, но за съжаление и с изобилие от вкус, мъжът с надпис „Магесник“ на шапката реши да се заеме малко с домакинството, доколкото то изобщо е възможно при липсата на дом.

Заниманията му се състояха в дялкане на парче дърво с остър камък. Човекът наглед оформяше съвсем късичка дъска, а малко тромавата му сръчност подсказваше, че вече го е правил неведнъж.

Един папагал какаду се настани на дървото над него да позяпа. Ринсуинд изгледа птицата недоверчиво.

Когато остана доволен от гладкостта на парчето дърво, стъпи с единия си крак върху него и, поклащайки се, очерта ходилото си с въгленче от огъня. Повтори операцията и с другото стъпало, после отново се настани да дялка.

Наблюдателят в гьолчето установи, че мъжът изработва две дървени подложки с очертания на стъпала.

Ринсуинд извади парче връв от джоба си. Бе открил една особена лоза, която причиняваше страшен обрив, колкото и внимателно да й обелваш кората. Всъщност търсеше лоза, от която да си усуче достатъчно здрава връв. Е, поне и това условие бе изпълнено след няколко безплодни и болезнени опита.

Измисли любопитна разновидност на обувките — пробиваше дупка в дървото и прокарваше примка от връвта. Вярно, налагаше се да тътри крака, но пък изделието му имаше и някои изненадващи предимства. Неспирното „пляк-пляк“ заблуждаваше потенциално опасните твари, че идват двама души. Опитът на Ринсуинд в тази земя го бе научил, че всяка твар е опасна. И макар че не можеше да тича с тези дъсчици на краката си, лесно изскачаше от тях. Така се превръщаше във вдигаща пушилка точица на пламтящия хоризонт още докато вбесената гъсеница или бръмбар се взираха в нелепите творения и се чудеха къде е изчезнало другото същество.

А беше принуден да бяга много и често. Всяка вечер си правеше нов чифт импровизирани сандали и всеки следващ ден ги изоставяше някъде из пустинята.

Когато привърши работата и се полюбува на майсторлъка си, извади и навита на руло тънка кора от джоба си. Към нея с парченце връв бе вързана скъпоценна огризка от молив. Ринсуинд си водеше дневник с надеждата, че това все някак ще облекчи положението му. Препрочете последните си записки.

Добави старателно и с възможно най-мъничките букви: „Понеделник: горещо, мухи. Вечеря: личинки и ларви.“ Позяпа написаното. Тези думи изчерпваха целия му ден.

Но защо ли местните хора се настройваха толкова неприязнено към него? Случваше се да срещне някое малобройно племе, сприятеляваха се, подхвърляха му полезни съвети, научаваше имената на неколцина, започваше да си обогатява речника, колкото да побъбри на необвързващи теми като климата… и изведнъж го напъждаха. Ама нали всеки е готов да приказва за времето?!

Ринсуинд имаше простички възгледи за света — делеше хората на такива, които искаха да го убият, и другите, които нямаха подобни намерения. В подобна картинка не остава място за дреболии като цвета на кожата. И все пак… Седеше си до огъня, опитваше се да подхване безобиден разговор, а аборигените изведнъж започваха да се разстройват от глупости и му казваха да се махне. Кой би очаквал хората да се зъбят, ако им подхвърлиш: „Ей, кога валя последният дъжд тук?“, нали?

Ринсуинд въздъхна обезсърчен, взе тоягата, преби символично околната пръст и легна да спи.

Понякога пискаше тихичко, а краката му се свиваха за спринтов старт. Типична външна проява на сънищата му.

По водата в гьолчето плъзнаха вълнички. Изворчето представляваше всъщност неголяма локва между няколко камъка. Течността в нея се наричаше вода само защото повечето географи не са склонни да назоват подобни явления „природен супник“.

И все пак повърхността й се разлюля, сякаш нещо цопна в средата. Във вълничките имаше обаче нещо странно — не спираха, а продължаваха над сушата като разширяващи се кръгове от рехава белезникава светлина. Стигнаха до Ринсуинд и се стекоха около него. Той вече беше център на концентрични криви от бели точици, приличащи на бисерчета.

Локвата изригна. Нещо изскочи във въздуха и се понесе устремно в нощта.

Криволичеше през канари, планини и изворчета. И ако окото на условния наблюдател можеше да се издигне, щеше да види как стремителната ивица осветява други смътни линии, увиснали над земята като пушеци. Погледната отгоре, цялата страна сякаш имаше кръвоносна или нервна система…

На хиляда мили от заспалия несполучил магьосник ивицата докосна отново земята, попадна в една пещера и зашари по стените, все едно някой светеше с фенерче.

Затрепка пред един грамаден заострен камък. После сякаш престана да се двоуми и пак се стрелна в небето.

Светлината потъна обратно в изворчето напълно безшумно, само че три-четири вълнички отново плъзнаха по мътната вода и околния пясък.

В нощта се усещаше глухо туптене под земята. Храстите затрепериха. Птиците се събудиха по клоните на дърветата и отлетяха.

След малко бледобели черти започнаха да оформят картина по скалния отломък до локвата.

Ринсуинд бе привлякъл вниманието поне на още един наблюдател.

Смърт отдавна държеше животомера му на специално отделен за това рафт в кабинета си, както любознателният зоолог предпочита някой особено интересен образец да му е винаги пред очите.

Животомерите на повечето хора имаха класическата форма на пясъчен часовник, а на Ринсуинд — формата на изделие, създадено от хълцащ стъклар, попаднал случайно в машина на времето. Съдейки по количеството пясък вътре (а Смърт умееше да го преценява извънредно точно), човечето трябваше да се е споминало отдавна. Само че странните извивки, издатини и улеи, появили се постепенно в стъклото, честичко насочваха пясъка обратно или някъде встрани. Върху Ринсуинд се бяха стоварили непоносими количества магия, а и бе запращан толкова пъти против волята си през времето и пространството, че краят на живота му стана почти неоткриваем.

Смърт бе чувал за образа на вечния, неспирно прераждащ се герой, закрилника с хиляди лица. Въздържаше се от хапливи забележки за тази измишльотина. Професионалните му занимания често го срещаха с герои, обикновено заобиколени от труповете на почти всички техни врагове, и чуваше реплики от рода на „И к’ва стана тя сега?“. И да имаше някакво правило те да се завръщат в света преобразени, това беше извън неговата компетентност.

Не можеше обаче да не се чуди дали ако такова творение изобщо съществува, фактът не се уравновесява и от образа на вечния страхливец. Героят с хиляди отдалечаващи се към хоризонта гърбове, образно казано.

Каквато и да беше истината, в случая с Ринсуинд оставаше неяснотата за момента на окончателната му среща със Смърт. А това сериозно дразнеше оногова, който се гордееше с неизменната си точност.

Плъзна се през кадифената чернилка на кабинета си и спря пред модела на Диска… ако това можеше да се нарече модел.

Празните очни кухини се взряха надолу.

— ПОКАЖИ МИ.

Скъпоценните камъни, златото и среброто избледняха. Появиха се океански течения, пустини, гори, облаци като стада от биволи албиноси…

— ПОКАЖИ МИ.

Гледната точка се гмурна надолу в живата карта и едно червеникаво петънце се уголеми насред бурен океан. Отминаваха древни планински вериги, пустини от пясък и камънаци.

— ПОКАЖИ МИ.

Смърт се вторачи в спящия Ринсуинд, чиито крака потръпваха начесто.

— ХМ…

Усети как нещо се катери по черната му роба, спира за миг на рамото му, а после скача. Мъничко скелетче на плъх в черно наметало кацна насред картината и размаха настървено миниатюрната си остра коса.

Смърт вдигна Смърт на мишките за качулката.

— НЕ СЕ ПРАВИ ТАКА.

Малкото скелетче се бореше отчаяно да се откопчи.

— ПИСУК?

— НЕ Е ПО ПРАВИЛАТА — обясни Смърт. — ТРЯБВА ДА ОСТАВИМ НЕЩАТА НА ЕСТЕСТВЕНИЯ ИМ ХОД.

Пак се озърна към картината, сякаш го осени внезапна мисъл, и дръпна увенчания с пискюл край на едно въже. Някъде далеч звънна камбанка.

След малко влезе застаряващ мъж с поднос в ръце.

— Съжалявам, господарю. Чистех банята.

— АЛБЪРТ, НЕЩО НЕ ТЕ РАЗБРАХ…

— Исках да кажа, че затова закъснях с чая.

— НЯМА ЗНАЧЕНИЕ. КАКВО ЗНАЕШ ЗА ТОВА МЯСТО?

Костеливият показалец почукваше по червения континент. Икономът се наведе да погледне.

— А, това ли… Като бях между живите, господарю, наричахме го Терор Инкогнита. Аз обаче никога не съм ходил там. Но теченията наоколо са коварни. Мнозина моряци са били отнасяни към бреговете му, вместо направо да пропаднат от Ръба, и вероятно са съжалявали за участта си. Сухо като на статуя циц… Голяма суша, де. И по-горещо от на демон паламар… Страшна жега. Но нали поне вие сте се отбивал там?

— О, ДА. ЗНАЕШ ОБАЧЕ КАКВО СТАВА, КОГАТО СИ ВЪРШИШ РАБОТАТА. НЕ ТИ ОСТАВА ВРЕМЕ ДА РАЗГЛЕЖДАШ ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТИ…

Смърт посочи огромната облачна спирала, въртяща се мудно около континента подобно на глутница чакали около умиращ лъв, който едва ли е загубил способността си да ухапе за последен път.

— ТВЪРДЕ СТРАННО. АБСОЛЮТНО УСТОЙЧИВ АНТИЦИКЛОН. А ПО СРЕДАТА — ОГРОМНА БЕЗВЕТРЕНА СТРАНА, КЪДЕТО НИКОГА НЕ БУШУВАТ БУРИ. И НЕ ПАДА ДОРИ КАПКА ДЪЖД.

— Значи е приятно място за екскурзии.

— ЕЛА С МЕН.

Следвани от Смърт на мишките, двамата се запътиха към необозримо огромната библиотека. Някъде под тавана се рееха облаци.

Смърт протегна ръка.

— ИСКАМ КНИГА ЗА ОПАСНИТЕ ТВАРИ НА КОНТИНЕНТ ЧЕТИРИ ХИКСА…

Албърт вдигна глава навреме и отскочи настрана. Отърва се само с леки натъртвания, защото се сети и да се свие на кълбо.

След малко дочу приглушения глас на Смърт:

— АЛБЪРТ, ЩЕ ТИ БЪДА МНОГО БЛАГОДАРЕН, АКО МИ ПОМОГНЕШ ДА СЕ ИЗМЪКНА…

Старецът стана и започна да разбутва грамадните томове, най-сетне успя да издърпа господаря си.

— ХМ…

Смърт взе първата попаднала му книга и прочете заглавието: „Опасни млекопитаещи, влечуги, земноводни, птици, риби, медузи, насекоми, паяци, ракообразни, треви, мъхове и лишеи в Терор Инкогнита“. Погледна гръбчето. „Том 29с, трета част“.

— О, ЯСНО… — Вторачи се във внимателно слушащите го рафтове. — ДАЛИ НЯМА ДА Е ПО-ПРОСТО, АКО ПОИСКАМ СПИСЪК НА БЕЗВРЕДНИТЕ СЪЗДАНИЯ НА ВЪПРОСНИЯ КОНТИНЕНТ? — Зачака. — Е, КАКТО ИЗГЛЕЖДА…

— Един момент, господарю. Ето го.

Албърт сочеше нещо, което лениво летеше на зигзаг. Накрая Смърт протегна ръка и хвана единственото листче. Прочете го много внимателно и го обърна да види има ли нещо на гърба му.

— Може ли? — обади се Албърт и Смърт му подаде листчето. — „Някои от овцете.“ Хъ, май една почивка на морето е по-добра идея…

— КАКВО ЛЮБОПИТНО МЯСТО. АЛБЪРТ, ОСЕДЛАЙ МИ КОНЯ. УВЕРЕН СЪМ, ЧЕ ТАМ СКОРО ЩЕ ИМАТ НУЖДА ОТ МЕН.

— ПИСУК — подхвърли Смърт на мишките.

— МОЛЯ?

— Той каза: „Няма за какво да се тревожите“ — преведе Албърт.

— НЕ ВИЖДАМ ПРИЧИНИ ЗА ПОДОБЕН ОПТИМИЗЪМ.

Четири всепоглъщащи вълни от тишина заляха града, когато Старият Том подчертано не отброи часа.

Неколцина слуги дотътриха количка, огъваща се под тежестта на блюдата. Архиканцлерът най-сетне се предаде и разреши ранна закуска.

Ридкъли прибра рулетката си.

— Я да опитаме пак.

Той се наведе през прозореца и взе мидичка от пясъка. Беше затоплена от слънчевите лъчи. Прибра се в банята и застана пред вратата до прозореца.

Тя водеше към влажен, обрасъл с мъх светлинен кладенец, който пропускаше в мрачния етаж опърпана светлина втора употреба. Толкова надолу в сградата бяха проникнали само няколко снежинки.

Прозорецът от тази страна хвърляше отблясъци като локва катран.

— Готови сме, Декане. Мушни жезъла си и го размърдай.

Магьосниците се вторачиха в лекото потрепване на повърхността, от която би трябвало да стърчат няколко стъпки здраво дърво.

— Виж ти, виж ти… — промърмори Архиканцлерът и се махна от студа. — Знаете ли, за пръв път виждам такова нещо.

— А помните ли ботушите на Архиканцлер Бюдли? — попита Старшият дискусионен наставник, който се бе настанил до количката и похапваше студено овнешко. — Веднъж сбърка и завъди едно от тези неща в левия си ботуш. Големи главоболия си имаше. Не можеш да ходиш добре, ако единият ти крак е в друго измерение.

— Ами да, така си е… — разсеяно смънка Ридкъли, зареял поглед към тропическия пейзаж.

Потъркваше мидичката в бузата си.

— Например не виждаш какво настъпваш — добави поучително Старшият наставник.

— Преди време едно се отвори самичко в избата — подхвана Деканът. — Наглед беше най-обикновена черна дупка. Пъхнеш каквото ще да е вътре и то изчезва. Затова старият Архиканцлер Уедъруакс заръча там да бъде направена тоалетна.

— Практично — все тъй замислено промърмори Ридкъли.

— И ние това си помислихме, обаче скоро открихме, че другият край се е отворил на тавана. Няма нужда да ти описвам какво стана, нали?

— Но аз никога не бях чувал за такова явление! — възбудено се провикна Пондър. — То крие изумителни перспективи!

— А, всеки го казва отначало — охлади въодушевлението му Старшият наставник. — Но когато се позанимаваш с магии колкото мен, момчето ми, ще научиш, че щом се натъкнеш на нещо, което таи в себе си изумителни перспективи за подобряване на човешкия живот, най-добре е да го похлупиш отново и да се престориш, че нищо не се е случило.

— Но ако е възможно да отвориш една от тези дупки над друга и пуснеш нещо в долната, за да се върне през горната и да падне повторно… Ще се засили до скоростта на метеоритите и ще произвежда такива количества енергия, че…

— Тъкмо каквото ставаше между тавана и избата — потвърди Деканът и си взе печена пилешка кълка от количката. — Добре, че триенето с въздуха все пак отнема от скоростта. Друго няма да кажа.

Пондър подаде едната си ръка на слънце през прозореца.

— Нима никой не ги е изследвал досега?

Старшият наставник вдигна рамене.

— А какво толкова да им изследваме? Просто дупки. Като събереш много магия на малко място, тя минава през света като нажежено кълбо през свинска мас.

— Точки на напрежение в пространство-времето… — промълви унесено Пондър. — Стотици потенциални приложения…

— Ха, нямало е защо да се чудя, че нашият Ненадминат професор винаги е с чудесен загар — недоволно се обади Деканът. — Отдавна го подозирах, че хитрува. А географията трябва да бъде трудно занимание. Не е честно да ти е зад прозореца. Не е редно още с първата крачка извън Университета да трупаш знания по география.

— Е, не е точно така — възрази Старшият наставник. — Само си е поразширил кабинета.

— А дали това навън е Хикс-Хикс-Хикс-Хикс? — зачуди се Деканът. — Има несъмнено чуждестранен вид.

— Поне се вижда море — неуверено отбеляза Старшият наставник. — Но като го огледаш внимателно, дали опасва земята?

— Засега виждам, че то… хм… се плиска.

— Човек би очаквал морето, което опасва нещо — намеси се Лекторът по съвременни руни, — да има… по-предизвикателен вид. Нали се сещате — гръмовен прибой и такива ми ти работи. Все едно предупреждава, че опасва земята, и най-добре е всички да се отнасят с уважение към този факт.

— Не бихме ли могли да обиколим и да проучим положението? — предложи Пондър.

— Сторим ли това, непременно ще се случи нещо ужасно — мрачно заяви Старшият наставник.

— Засега не забелязвам Ковчежникът да има проблеми — не се съгласи Ридкъли.

Магьосниците се скупчиха пред прозореца. Самотна фигура бе нагазила във вълните със запретната до коленете роба. Отгоре кръжаха няколко птици. По-нататък се ветрееха листата на палми.

— Я, трябва да се е измъкнал, докато сме били улисани с друго… — поклати глава Старшият наставник.

— Ковчежнико! — кресна Ридкъли.

Фигурата дори не се озърна.

— Вижте какво, не искам да създавам допълнителни затруднения — започна Професорът по неопределени изследвания, взирайки се с копнеж в обления от слънчеви лъчи бряг, — но в спалнята ми е адски студено, снощи дори видях скреж по стените. Не вярвам една кратка разходка на топло да ни навреди чак толкова.

— Дойдохме тук, за да помогнем на Библиотекаря! — озъби се Архиканцлерът.

От книгата със заглавие „Ууук“ се разнасяше тихичко похъркване.

— Именно за това говоря. Горкичкият ще се почувства много по на място на онези дървета.

— Да го заклещим между клоните ли предлагаш? — сопна се Ридкъли. — Все още си е книга.

— Муструм, не се заяждай. Малко слънце ще му се отрази добре. Я да излезем навън, че съвсем се вкочанясах.

— Да не си се побъркал?! Там някъде може да се крият страховити чудовища. Виж го онзи, завеяния, как си джапа във водата! А морето вероятно гъмжи от…

— Акули — подсказа Старшият наставник.

— Правилно! Ами ако има и…

— Баракуди — добави Старшият наставник. — Марлини. Риби — мечове. Струва ми се, че това местенце е някъде близо до Ръба. И моряците разправят, че някои от тамошните риби като нищо ти отхапват крак или ръка.

— Тъй, тъй… — закима Ридкъли, но гласът му претърпя едва доловима промяна.

Всички знаеха колко препарирани риби има по стените на кабинета му. Архиканцлерът беше готов да тръгне на лов за каквото и да било. Единственото петле, което още кукуригаше в радиус двеста крачки около Невидимия университет, се криеше под каруците, за да го прави.

— Ами онази джунгла? — не мирясваше Старшият наставник, подсмърчайки. — Доста опасна ми изглежда. Сигурно можем да срещнем всякакви твари там. С фатални последици. Тигри, горили, слонове, ананаси… Дори не бих припарил натам. Напълно съм съгласен с теб, Муструм. По-добре да мръзнем тук, отколкото да застанем очи в очи с някой побеснял човекояден звяр.

Очите на Архиканцлера пламтяха. Поглаждаше брадичката си, сякаш предвкусваше неописуемо удоволствие.

— Тигри, а? — Изведнъж се сепна. — Ананаси ли?!

— Смъртно опасни са — твърдо отсече Старшият наставник. — Един от тях довърши леля ми. Казвах й аз, че не се ядат така, ама тя послуша ли ме?

Деканът стрелна Архиканцлера с кос поглед. Приличаше на човек, който също не иска да прекара поредната нощ в леденото си легло и изведнъж е открил как да си уреди далаверата.

— Муструм, вече и аз съм убеден, че би било много неблагоразумно. Няма да ме видиш да изскачам през някаква си дупка в пространството на топлия плаж, където морето гъмжи от грамадни риби, а пък джунглата е претъпкана с потенциални ловни трофеи. — Прозя се като некадърен играч на покер. — Аз си предпочитам хубавото замръзнало легло. Ти както искаш.

— Мисля, че… — промълви Ридкъли.

— Ами мидите? — неуморно ковеше желязото Старшият наставник. — Тъкмо място като за онези адски създания. Ако щете, питайте братовчед ми, но за да се свържете с него, ще трябва да си наемете свестен медиум. Казвах му аз, че не е нормално от тях да тече зелена слуз и да бълбукат отвътре. Ама и той не ме послуша.

В момента и Архиканцлерът май не беше особено склонен да го слуша.

— Значи смятате, че малко слънце ще е от полза за Библиотекаря?

— А ние сме длъжни да го пазим от вероятните опасности, нали? — невинно вметна Деканът.

— О, да! Не се бях сетил за това. Хм… Задължително, разбира се. Я им кажете да донесат моя арбалет с ударна сила триста килограма и колчана с бронебойните стрели. Да, и домашния комплект за препариране. И десетте ми въдици. И четирите кутии с кукички и примамки. А, да, и голямата везна.

— Правилно, Муструм — поощри го Деканът. — Ако се почувства по-добре, той сигурно би искал и да поплува.

— Щом е така — престраши се Пондър, — аз ще си взема тавмодолита и работните бележници. Много е важно да установим точно къде сме попаднали. Нищо чудно да е Хикс-Хикс-Хикс-Хикс. Местността наистина има много чуждестранен вид.

— Значи няма да е зле аз да си нося гущерската преса и хербариума — реши Професорът по неопределени изследвания, който най-сетне проумя какво ставаше. — Обзалагам се, че ще научим много за местните растения.

— Аз ще си поставя задачата да проуча нравите на всяко примитивно племе, покриващо телата си само с оплетени от трева препаски — добави Деканът, а в очите му блестеше устремът на включена сенокосачка.

— Ами ти? — обърна се Ридкъли към Лектора по съвременни руни.

— Аз ли? О, ами… — Лекторът безмълвно потърси помощ от колегите си, които му кимаха настойчиво. — Аз, такова… Тъкмо ще си взема някои писмени източници, та да наваксам с четенето.

— Чудесно — одобри Архиканцлерът. — Защото ние — подчертавам това! — не отиваме там да се забавляваме. Ясно ли е?

— Ами Старшият наставник? — коварно се ухили Деканът.

— Аз? Да се забавлявам? Хайде де! Че там може да има и скариди! — унило отвърна жертвата.

Ридкъли се подвоуми. Изгледа останалите магьосници, които само вдигаха рамене.

— Слушай, драги — подхвана той. — Онова за мидите май го схванах, горе-долу си представям и случката с ананаса и баба ти…

— Леля ми — уточни Старшият наставник.

— Леля ти. Но… Как тъй и скаридите станаха опасни?

— Ха, нека ти падне на главата цял сандък скариди, да видим дали ще ти хареса. На моя вуйчо никак не му се отрази добре, повярвай ми!

— Аха, това вече е друго. Важно правило за безопасност. Всички да внимават с разни сандъци на онзи бряг. И повтарям — не отиваме на почивка! Разбрахте ли?

— Да! — възкликнаха магьосниците като един.

Разбраха го много добре.