Последният континент

— Вижте, няма причини да не ми кажете името й — увещаваше ги Ринсуинд. — Предполагам, че мнозина го знаят. Нали го има на афишите и така нататък? Най-обикновено име, какво толкова? Наистина не ви разбирам проблема.

Готвачите се споглеждаха. Накрая един се прокашля задавено и смънка:

— Тя… Името й… Нели Гъс.

— Чий?

— Не бе, фамилията й е Гъс.

Магьосникът сви устни.

— Аха…

Готвачите закимаха усърдно.

— Как мислите, Чарли опустоши ли запасите ви от бира? — попита немощно Ринсуинд и се свлече на стол до масата.

— Рон, може да намерим и малко банани — сети се един готвач.

Магьосникът трепна.

— Казахте ли го и на Чарли?

— Ъхъ. И тогаз се прекърши човекът.

Навън някой претича тежко. Един от готвачите погледна през прозореца.

— А, стражите. Гонят някое нещастно копеле…

Ринсуинд се премести лекичко, за да не се вижда. А Рон пристъпи от крак на крак.

— Чудя се… Що не събудим Ахмед Ленивеца да отвори магазинчето, та да купим малко…

— Ягоди ли? — подсказа магьосникът.

Всички останали потръпнаха, а от гърлото на Чарли се изтръгна поредното ридание.

— Мисля… — бавно и съсредоточено изрече Ринсуинд.

— Да?

— Мисля, че виждам изход.

— Ама без майтап?!

Дори Чарли надигна глава.

— Е, нали знаете, външният човек се сеща за позабравени хитрости в играта. Да се задоволим с прасковите, сметаната, малко сладолед, ако можете да го правите, може би и чашка бренди… Я да видим…

— А кокосови стърготинки? — оживи се Чарли.

— Защо не?

— И… доматен сос, да речем?

— По-добре да го пропуснем.

— Размърдайте се — подкани ги Рон, — щото вече преполовиха последното действие.

— Ще смогнем — вдигна рамене Ринсуинд. — Така-а… Срежете прасковите, махнете костилките, сложете ги в купа с останалите джунджурии, лиснете отгоре бренди и готово.

— Ъхъ, ама… Как ще го наречем? — усъмни се Рон.

— Тъкмо стигнах до този важен момент. Чарли, подай ми купата, моля те. Благодаря. — Магьосникът я вдигна тържествено. — Господа, искам да ви представя нашата „Прасковена Нели“.

На печката бълбукаше тенджера. Отдалеч долитаха напъните на оперните певци. Иначе тишината беше нерушима.

— Какво ще кажете? — жизнерадостно попита Ринсуинд.

— А, бе… Друго си е, признавам… — промърмори Чарли.

— Ама не е като да ти се набие в главата от пръв път — възрази Рон. — Пълно е с жени на име Нели.

— Да не искате да набиете от пръв път в главите на хората другата възможност? — невинно се осведоми магьосникът. — Искате ли да ви помнят като създателите на „Прасковен Г…“?

Чарли нададе вой и отново се обля в сълзи.

— Е, тъй не звучи зле — съгласи се Рон. — „Прасковена Нели“… Що пък не?

— Бихте могли да сложите и банани — довърши ги Ринсуинд.

Устните на Рон се размърдаха беззвучно.

— Не, не, я да оставим прасковите!

— Радвам се, че ви бях полезен — изправи се магьосникът. — Между другото колко изходи има операта?

— Всичко е отворено, щото е голяма тъпканица — увери го Рон.

— Пък и хората го удариха на живот — вметна Чарли. — Утре дори ще има бесене.

— Имам намерението да пропусна гледката — поклати глава Ринсуинд. — Бихте ли…

— Дано избяга човекът — пожела Чарли.

— Единодушни сме — установи магьосникът.

Тежки стъпки спряха пред вратата. Чуваха се приглушени гласове.

— Разправят, че се сборил с десетина стражи — сподели Рон.

— Трима — скромно го поправи Ринсуинд. — Някой ми каза, че били само трима.

— А, не може да са трима. Повечко са били за такъв корав бандюга. Викали му Ринзо.

— Някакъв тип пристигна от Донесе-Ли-Бира и разказа, че тоя Ринзо остригал стотина овце за пет минути.

— Не вярвам — врътна глава Ринсуинд.

— Някои пък пускат лафове, че бил магьосник, ама лъжат, щото магьосниците нищо свястно не могат да свършат.

— Всъщност…

Рон изведнъж го изгледа косо.

— А бе, и ти малко мязаш на магьосник. — На вратата потропаха настойчиво. — Дрехите ти едни таквиз, кат техните… Сид, я отвори.

Ринсуинд се примъкна зад маса, отрупана с ножове. Пръстите му се свиха около първата напипана дръжка.

Е, да, мразеше дори да гледа оръжия. Винаги утежняваха положението. Но понякога правеха нужното впечатление на хората.

Вратата се открехна и надзирателят от затвора промуши глава през пролуката.

— А, ей го нашичкия!

— Предупреждавам ви, че няма да се спра пред нищо!

Ринсуинд размаха ръка и повечето готвачи се снишиха.

— Пич, туй е черпак — напомни кротко един стражник. — Ама и от него боли, да знайш. Добре си го измислил. К’во ще кажеш, Чарли?

— Аз ли? Чуй с’а к’во ще ти река… Няма да ми се носи славата, че сте спипали печена кримка кат него в мойта кухня. — Чарли стисна касапско сатърче в едната си ръка, с другата приготви за хвърляне купата „Прасковена Нели“. — Ринзо, изсулвай се през другата врата, пък ние ще си побъбрим с тия ченгета.

— Става — кимна един от стражниците. — Не е редно да има последна схватка в кухня… Ще броим до десет, чатна ли?

Ринсуинд отново прозря, че май не са му връчили същия сценарий като на всички останали.

— Сгащихте ме, а няма да ме арестувате, така ли?

— Е, глей с’а, кофти ще звучи в баладата. Човек требе да гледа в бъдещето. — Стражникът се облегна удобно в рамката на вратата. — Чуй, на улица „Грурт“ е старата поща. Там можеш да се залостиш за два-три дни, няма проблеми. После ще изскочиш, ние ще те надупчим със стрели, ще кажеш някакви страхотни последни думи… Хващам се на бас, че и след век хлапетата ще слушат за тебе в училище.

— Побъркани сте от първия до последния!

Чарли завъртя глава.

— Тука харесваме инатите, господинчо. Туй си е хиксиански обичай. Бориш се докрай, чатна ли правилото?

Всички се бяха натъпкали в кухнята, за да му освободят проход към вратата.

— А някой сещал ли се е досега за страхотно последно офейкване? — попита магьосникът.

— Ами не. Как се прави?

— Само гледайте!

Докато препускаше по тъмния бряг, зад него подвикваха насърчаващо:

— А тъй те искам! Ще броим до десет!

Усети, че наблизо някой подскача безгрижно.

— О, не! Пак ли ти?

— Добър ти ден — изравни се с него Мърморко.

— Виж в каква каша ме забърка!

— Ами, каша! Щяха да те бесят, а сега се радваш на чистия въздух в любимата земя на бог!

— И ще ме надупчат със стрели!

— Е, и? От стрелите поне можеш да отскочиш встрани. Тая страна има нужда от герой. Шампион по стригане, бандюга, крадец, приказен ездач… Остава да се проявиш в някоя тъпа игра с бухалки и топки, дето още никой не я е измислил, може също да построиш няколко по-височки здания с взети назаем мангизи и ще събереш всички козове. Няма да бързат да те очистят.

— Не ме утеши много! А и нищо не съм направил… Тоест направих го, обаче…

— Важното е какъв те виждат хората. Вече вярват, че си се измъкнал като с вълшебство от заключена килия.

— Но аз само…

— Няма значение! Като знам, че всички надзиратели и стражи искат да ти стиснат ръката, не биха успели да те окачат на въжето и по пладне!

— Ей, гигантско скокливо плъхче, аз стигнах до пристанището, ясно? Мога да ги надбягам! Мога да се притая! Знам как да се кача тихомълком на кораб, да драйфам, да ме откриват, да ме хвърлят зад борда, да се държа над водата, като стискам два дни старата прогнила бъчва, да ям планктон, закачил се в брадата ми, да се промуша през опасния коралов риф около атол и да оцелявам с диета от гулии!

— Богат списък с дарби — одобри кенгуруто и прескочи корабно въже. — А колко хиксиански кораби си виждал в Анкх-Морпорк? Нали уж е най-оживеното пристанище в света?

Ринсуинд позабави крачка.

— Ами…

— Заради теченията е, пич. Отдалечиш ли се от брега на десетина мили и няма да се намери един капитан от сто, който да отърве кораба си от пропадане през Ръба. Всички гледат да си стоят до брега.

Магьосникът спря като закован.

— Ти май се опитваш да ми кажеш, че цялата тази земя е затвор?

— Ъхъ. Само че според хиксианците е най-хубавото проклето местенце в целия свят, та и без туй нямало смисъл да се ходи другаде.

Зад тях се разнесоха бодри крясъци. Местните стражи не се затрудняваха като колегите си от други страни в броенето до десет.

— И сега какво ще измислиш? — заяде се Ринсуинд.

Кенгуруто бе изчезнало.

Той се шмугна зад един ъгъл и откри, че няма накъде да продължи. Цялата улица беше задръстена — от край до край я запълваха возила. И то пищно украсени.

Магьосникът се замисли. Открай време беше най-запаленият привърженик на принципа „от“ в бягането за сметка на „към“. Случваше се обаче изтънченият усет да му подскаже, че и „към“ не е за пренебрегване.

Например не биваше да си затваря очите за факта, че мнозина от хората, които стояха около колите и си приказваха, носеха кожени дрехи.

Човек би могъл да изтъкне много доводи в полза на кожата като материал за облекло. Тя е издръжлива и практична. Хора като Коен Варварина успяваха да изкарат толкова време с един кат дрехи, че се налагаше старите им кожени набедрени превръзки да бъдат сваляни от ковач. Но местните жители май не се бяха ориентирали точно по тези свойства на кожата, когато бяха избирали дрехите си в бутиците. Изглеждаше, че са задавали съвсем други въпроси: „А колко метални капси сте сложили? Колко е лъскава дрешката? Колко дупки и прорези има на най-неподходящите места?“

Въпреки местните особености едно от основните правила за оцеляване във Вселената е да не досаждаш на типове, навлекли кожа.16

Ринсуинд се промъкваше край тях много учтиво, кимаше дружелюбно и махаше любезно с ръка, щом някой от тях го погледнеше. Незнайно защо така само привличаше интереса към себе си.

Имаше и групички от дами, за чийто ръст природата не бе жалила усилия. Въпреки това някои от тях бяха хубавички по излишно подчертан начин. Е, да, мустаците може би им идваха в повечко…

Виждаха се пайети в необичайни количества. И пера.

Осени го прозрение и му олекна изведнъж.

— О, това е карнавал, нали? — рече неволно.

— К’во, к’во? — обади се дама в лъскава синя рокля, която сменяше колело на огромно лилаво возило.

— И тези колесници ще участват в шествието, нали? — пожела да се увери магьосникът.

Жената изскърца със зъби, наби колелото в оста и пусна колата, която подскочи.

— Да му се не види, май си счупих един нокът! — Тя се вторачи в Ринсуинд. — Ъхъ, туй е карнавалът. Твойто рокленце май е виждало и по-добри времена, а? Хубаво мустаче си имаш, ама можеше и без брада. Трябваше да я боядисаш в по-ярък цвят.

Той огледа скришом улицата. Возилата и гъмжилото засега го скриваха, но не се надяваше това да трае дълго.

— Госпожо… бихте ли ми помогнали? Стражата… е по петите ми.

— О, да, големи досадници са.

— Имахме малък спор за една овца.

— Често се случва, пич. — Дамата го огледа от главата до петите. — Ама нямаш вид на селско момче, да знайш.

— Кой, аз ли?! Изнервям се и като зърна стръкче трева.

Тя се взря преценяващо в него.

— Ти май си отскоро тука, господин?…

— Ринсуинд, госпожо.

— Добре, господин Ринсуинд, качвай се. Аз съм Летиция.

Протегна му доста едричка длан. Магьосникът я стисна, а после незабелязано разтри пръстите си, за да възстанови кръвообращението.

Лилавата колесница беше украсена изобилно с розови и бледовиолетови гирлянди, имаше и много хартиени розички. Покрити с плат сандъци бяха подредени по средата и образуваха подобие на естрада.

— К’во ще кажеш, а? — гордо се осведоми Летиция. — Момичетата се трудиха цяла заран.

Подредбата беше излишно женствена за вкуса на магьосника, но животът го бе научил да се държи възпитано. Сви се в едно ъгълче.

— Много приятно. Много… весело.

— Хубаво е, че го казваш.

Някъде отпред засвири оркестър. Тълпата се раздвижи — хората се качваха по возилата или се нареждаха за шествие. Още две жени се покатериха на лилавата кола, целите в пайети и дълги ръкавици, и зяпнаха Ринсуинд.

— А бе, що за!… — избълва едната, но Летиция я прекъсна.

— Дарлийн, ела да си погукаме.

Трите събраха глави и си зашепнаха. Поглеждаха го странно, сякаш да се уверят, че още не е скочил от колата.

„Ама че яки момичета си имат в тази страна…“ Чудеше се откъде си купуват обувките.

Ринсуинд не бе запознат отблизо с жените. Голяма част от живота си прекара в завидно ускорение, а през останалото време си стоеше зад стените на Невидимия университет, където поставяха жените в една категория с тапетите и музикалните инструменти — интересни посвоему и с несъмнена дребна, но не особено съществена роля в правилно уредената цивилизация.

А когато му се случеше да се озове насаме с жена, тя или се опитваше да му отсече главата, или го подстрекаваше да стори нещо, заради което други биха се изпълнили с подобно желание. Затова не схващаше някои тънкости. Позабравени инстинкти му намекваха, че тук има нещо сбъркано, но не успяваше да го налучка.

Дамата на име Дарлийн изведнъж пристъпи решително и забележимо агресивно към него. Ринсуинд почтително свали шапката от главата си.

— Ей, ти да не ни бъзикаш? — попита тя грубо.

— Аз ли? В никакъв случай. Моля ви само да си кротувам при вас, докато подминем няколко улици…

— Знайш к’во става тука, нали?

— Да, госпожо. Карнавалът. — Магьосникът преглътна тежко. — Няма проблеми. Всеки обича да се предрешава.

— Значи сериозно си го мислиш, а?… Дето ние… Що си ми зяпнал косата, бе?

— Ами… Питах се как я правите толкова искряща. Имате ли нещо общо със сценичните изкуства?

— Тръгваме, момичета — подвикна Летиция. — Не забравяйте за милите усмивки. Остави го на мира, Дарлийн, не знайш к’ви щуротии са му се стоварили на чутурата.

Третата, която наричаха Нилет, го зяпаше с откровено любопитство и Ринсуинд усети, че тя се различава по нещо. Косата й съвсем не беше мърлява, но поне навяваше такива асоциации в сравнение с прическите на нейните дружки. И май не използваше такива замайващи количества грим. Накратко, не беше съвсем на мястото си тук.

Магьосникът зърна страж наблизо и се сниши.

През пролуките виждаше типичната тълпа зяпачи. Приличното карнавално шествие трябва да започне дълго след отварянето на кръчмите. Това спомага за доброто настроение. Тук се чуваха задължителните крясъци, свиркане, неприлични закачки. Някой надуваше мощно звучен рог. Край дупчицата, през която надничаше Ринсуинд, се вихреха танцьори.

Надяваше се стражите да си имат достатъчно разправии с несъмнено изобилстващите наоколо джебчии. Скоро щеше да се измъкне.

Облегна се и погледна надолу.

Виж ти, тези дами май изпитваха някакво особено пристрастие към обувките. Стотици, и то грижливо наредени, се подаваха изпод купчини женски дрехи. Тръсна глава и пак се вторачи. Защо ли му се привидя, че няколко обувки помръднаха?…

До главата му се строши бутилка. Стъклени парченца се посипаха върху него. Над него Дарлийн изтърва думичка, която не би очаквал да чуе от една дама.

Тъкмо се надигна предпазливо и втора бутилка отскочи от шапката му.

— Някакви простаци са решили да си правят шегички — процеди Дарлийн през зъби. — Все се намира по някой тъпчо… О, тъй ли било?

— Готин, няма ли целувчица за мене? — изфъфли младеж, който бе скочил върху колесницата, размахвайки щастливо бирена кутийка.

Ринсуинд бе виждал много настървени биячи, но никой от тях не бе замахвал със свирепостта на Дарлийн. Юмрукът й изсвистя в полукръг и пресрещна брадичката на наглеца. Когато се изгуби от погледа на магьосника, младежът още летеше нагоре.

— Я виж туй! — размаха ръка Дарлийн към Ринсуинд. — Разпра се! А пък вечерните ръкавици струват цяла бала мангизи, да знайш! — Празна кутийка от бира прелетя край ухото й. — А, кой я метна?! Видях те, скапаняко! Ще ти бръкна в гърленцето и ще ти изкарам гащите през устата!

Тълпата ревна и похвали, и подигравки. А Ринсуинд забеляза, че шлемовете на стражници се мъчат да доближат тяхната колесница.

— Ъ, такова…

— Ей, глей го Ринзо бандюгата!

Липсваше път към спасението. Стражите бяха вперили погледи в него. Наистина не се виждаше път към спасението. На улицата нямаше къде и карфица да падне. Малко по-напред в шествието се разгаряше друго сбиване. И никакви тъмни пресечки — най-добрите приятелки на беглеца. Стражите едва се промушваха през навалицата. А тълпата сякаш се кефеше за пръв и последен път в живота си. Огромна реклама на бира с гордо кенгуру сияеше над главите им.

Май беше настъпил моментът за легендарната последна схватка.

— Какво?! — възкликна Ринсуинд. — Винаги е рано за последна схватка! — Обърна се учтиво към Летиция. — Извънредно съм ви признателен за опита да ми помогнете. За мен беше рядко удоволствие да срещна истински дами.

Трите се спогледаха.

— За нас беше радост — церемониално отвърна Летиция. — Приятно разнообразие е да срещнеш истински джентълмен. Нали, момичета?

Дарлийн тъкмо замахваше с крак нагоре към един мъж, понечил да се качи на колесницата. Острото й токче постигна мигновено онова, което бромът в чая уж причинявал за цели седмици.

— Адски права си, да знайш!

Ринсуинд скочи пъргаво, кацна на нечие рамо, после за миг стъпи върху глава. Успя. Винаги успяваше, ако не прекъсваше движението дори за частица от секундата. Няколко ръце се вдигнаха да го сграбчат, метнаха и бирени кутийки по него, но преобладаваха виковете: „А тъй те искам! Бягай, мой човек!“

Най-сетне пред погледа му се откри пресечка. Магьосникът скочи от последното удобно подложило се рамо и тутакси смени скоростта. Миг по-късно установи, че за уличката подхожда единствено думата „задънена“. Тя обаче се отличаваше с още по-неприятно съдържание — трима-четирима стражи се бяха притаили тук да дръпнат по цигара.

Изгледаха го с неприветливото изражение на всички ченгета, чиято кратка и заслужена почивка в работно време е била смутена. В очите им се четеше обещанието непременно да му лепнат някое нарушение. После сержантът им се сепна.

— Ей го!

А на главната улица хората се разпищяха. Този път не бяха бирените крясъци на карнавала. Личеше, че някой е загазил сериозно.

— Мога да ви обясня недоразумението — припряно забърбори Ринсуинд, без да се заслушва в гълчавата. — Е, поне отчасти… Вижте какво, с онази овца стана…

Нещо блестящо прелетя над главата му и се стовари тежко между него и стражите.

Много приличаше на маса, която е навлякла вечерна рокля, и имаше стотици крачета.

Всички до едно бяха в обувки с високи токчета.

Магьосникът мигновено се сви на кълбо и си запуши ушите, за да не чува какво става наблизо.

Укротената вълна бълбукаше и засмукваше пясък, после се отдръпна, обливайки нацепено дърво.

Товарът от раци и бълхи изчака търпеливо, после се пренесе на сушата, преди да ги е застигнала следващата вълна.

Дъждът трополеше по брега и изравяше миниатюрни клисури в пясъка. Раците се втурнаха към тях като въодушевени заселници в надпревара кой ще бележи пръв територията си на безкрайната пясъчна ивица.

Няколко животинки се поспряха да проучат сива подгизнала островърха шапка, облепена с водорасли. После пропълзяха към по-обещаваща купчина мокър плат, която предлагаше повечко извивки и дупки.

Дребно раче пожела да се пъхне в носа на Пондър Стибънс и беше изхвърлено с кихавица.

Пондър отлепи единия си клепач.

Историята на последните няколко минути му се струваше твърде сложна и объркана. Помнеше как се носеше шеметно по тръба от зелена вода — ако това беше възможно, — а по едно време вълните, въздухът и Пондър Стибънс се оплетоха безнадеждно. В момента пък се чувстваше като човек, който е бил пребит старателно и методично с чук.

— Я се разкарай!

Извади още един рак от ухото си и откри, че си е загубил очилата. Вероятно плашеха рибите в морето.

— Мъртъв ли съм вече? — обади се Деканът наблизо.

— Не, сър, още сте жив.

— По дяволите! Сигурен ли си все пак?

Разнесоха се още пъшкания и стонове. Околните купчини изхвърлени от морето отломки се оказаха смес от магьосници и водорасли.

— Всички ли сме тук? — попита Ридкъли още преди да се изправи.

— Аз поне не съм — изхленчи Деканът.

— Не виждам… — запъна се Архиканцлерът — … госпожа Уитлоу… И Ковчежника…

Пондър седна на пясъка.

— Ето го… Олеле! Ето го Ковчежника…

В океана се надигаше гигантска вълна. Ковчежникът се бе настанил върху нея.

— Слизай веднага! — сърдито кресна Ридкъли.

Далечната фигура се изправи върху плоското семе и му махна приветливо.

— Ама той стърчи прав — установи смаян Архиканцлерът. — Нали не бива да го прави? Убеден съм, че не е редно. КОВЧЕЖНИКО, НЕ БИВА ДА ГО ПРАВИШ! Как… Ей, и това не е редно, нали?

Гребенът на вълната се изви напред, но Ковчежникът се плъзна косо надолу, сякаш караше една ска по планински склон.

Ридкъли тръсна глава и се обърна към другите магьосници.

— Нали не може да го прави, а? Вижте, пързаля се нагоре-надолу. Възможно ли е? Ето, вълната се захлупва, а той кротичко се мушва в… О, не…

Пяната скри стрелкащия се по водата Ковчежник.

— Е, това беше — унило изрече Ридкъли.

— Ъ-ъ… Не, сър — посочи Пондър.

Ковчежникът се появи малко по-нататък по брега, издухан като стрела от свиващата се водна тръба. Вълната се стовари върху брега, сякаш я бе обидил.

Семето смени посоката, плъзна се леко по разпенената вода и застърга в пясъка.

Ковчежникът слезе.

— Ура! Краката ми се намокриха. Каква прекрасна гора. Време е за чай.

Вдигна семето и заби острия му край в пясъка. И запраши нанякъде по брега.

— Ама той как го направи? — не можеше да се успокои Архиканцлерът. — По-смахнат е от невестулка! Е, разбира се, и много способен Ковчежник.

— Дали пък липсата на психическа устойчивост не подпомага телесното равновесие? — уморено промълви Пондър.

— Мислиш ли?

— Ами не, сър. Поддържах разговора.

Пондър си разтриваше краката и броеше на ум. Бе се обзаложил със себе си.

— Тук намира ли се нещо за ядене? — попита Професорът по неопределени изследвания.

— Четири — смънка доволният Пондър.

— Моля?

— Само си броях нещо. Колкото до яденето… Трябва да има раци и риби в морето, но земята изглежда съвсем безплодна.

Така си беше. Червеникавият пясък се простираше под сивкавия дъжд чак до далечни синкави планини. Единственото зелено петно беше лицето на Декана и… внезапно избуялите клонки от семето за сърф, което Ковчежникът заби в пясъка. Отвориха се листенца, мънички цветчета разцъфтяха с пукот.

— Е, поне ще имаме още един кораб — зарадва се Старшият наставник.

— Съмнявам се — поклати глава Пондър. — Онзи бог не разбираше много от размножение.

Набъбващият плод наистина нямаше особена прилика с плавателен съд.

— Вижте какво — подхвана Ридкъли, — ще бъде по-насърчаващо, ако сметнем положението си за неочакван скъпоценен шанс.

— И още как! — изръмжа Деканът и се надигна най-сетне. — Често ли му се открива на човек възможността да пукне от глад в гола пустош, и то хиляди години преди да се е родил! Трябва да се възползваме от шанса си докрай.

— Исках да кажа — внушително изрече Архиканцлерът, — че борбата със стихиите ще пробуди най-доброто в нас и ще ни сплоти в способен и безкомпромисен екип.

— Не може да няма нищо за ядене — мънкаше си Професорът и се озърташе. — Обикновено има.

— В края на краищата — продължаваше Ридкъли — всичко е по силите на хора като нас.

— Вярно си е — въздъхна Пондър. — О, богове, това е самата истина!

— А един магьосник поне винаги може да си стъкми огън…

Очите на Пондър се изцъклиха. С едно рязко движение се хвърли към Архиканцлера, но преди да го достигне, малкото огнено кълбо вече връхлиташе купчинка плавей. Пондър бе успял да просне Ридкъли на мокрия пясък, когато светът се превърна в едно оглушително „Бум!“.

Погледнаха предпазливо. На мястото на плавея димеше кратер.

— Е, много ти благодаря — изсумтя Деканът зад тях. — Вече съм приятно сух, а и никога не съм си харесвал веждите.

— Мощно тавмично поле, сър — напомни Пондър задъхан. — Нали ви казах!

Архиканцлерът си зяпаше ръцете.

— После щях да си запаля лулата… — прошепна отмалял. — Пък и кълбото беше едва десети калибър…

Деканът стана от пясъка и отръска опърлените косми от брадата си.

— Не знам дали да повярвам… — проточи замислено и протегна показалец към най-близкия камък.

— Сър, не мисля, че би трябвало…

По-голямата част от камъка отхвръкна на стотина крачки. Остатъкът засъска в нажежена локва.

— Може ли сега да опитам и аз? — потри ръце Старшият наставник.

— Сър, наистина смятам, че…

— О, страхотно! — одобри Деканът, когато следващият камък се пръсна на късчета.

— Стибънс, ти все пак беше прав! — установи Ридкъли. — Магическото поле тук е невероятно!

— Да, сър, но едва ли е благоразумно да се възползваме от това! — писна Пондър.

— Ние сме магьосници, младежо. В това се състои работата ни.

— О, не, сър! Работата ни се състои именно във въздържанието от използването на магии!

Архиканцлерът се позамисли.

— Изкопаема магия, сър! — припряно настоя Пондър. — Тъкмо с нея е сътворено това място! Можем да причиним неописуеми беди, ако не внимаваме!

— Добре, добре… Никой нищо да не прави засега! — заповяда Архиканцлерът. — Какво още щеше да казваш, господин Стибънс?

— Сър, доколкото виждам, мястото е недовършено. Няма животни и растения!

— Глупости! Преди малко претича една камила.

— Да, но тя дойде с нас. Дори раците и водораслите по брега ги довлича океанът. А къде са дърветата, храстите и тревите?

— Интересно — призна Ридкъли. — Голо е като бебешко дупе.

— Значи още се строи, сър. И онзи бог спомена същото.

— Хм, невероятно! Създават цял континент от нищото ли?

— Именно, сър.

— И вливат в света квинтилиони тавми?

— Проницателен сте, сър.

— Човек би казал, че малко мяза на чудо.

— Аз веднага бих се съгласил, сър.

— И невъобразимите количества магия си вършат работата, а?

— Изумително, сър.

— Значи ако липсва мъничко, никой няма да забележи?

— Не! Така не бива, сър! Ако си послужим с нея, сър, ние… все едно настъпваме мравките! Не е като да намерите стар жезъл в шкафа и да доизчерпите магията от него. Тук се сблъскваме със същинската първична енергия! Всяка наша постъпка може да породи ужасни последици.

Деканът го потупа по рамото.

— Драги ми Стибънс, ние обаче попаднахме на този пуст бряг. Какво предлагаш всъщност? Хилядолетия ни отдалечават от вкъщи. Да не искаш да седим и да чакаме, понеже оня Ринсуинд щял да се появи след не знам колко си векове?

— Декане… — колебливо се обади Старшият наставник.

— Какво има?

— Ти стоиш ли зад Стибънс или седиш на камъка?

Деканът се огледа внимателно.

— Проклятие! Пак тази темпорална неопределеност.

— Пак ли? — вдигна вежди Пондър.

— Имахме замалко такова местенце в аудитория 5Б — обясни Старшият наставник. — Абсолютна нелепост! Налагаше се да кашляме учтиво, преди да влезем, защото можехме да заварим вътре самите себе си. А и точно ти не би трябвало да се кокориш, млади човече. Излишъкът от магия изкривява всички физически зак…

Той изчезна, оставяйки след себе си купчина дрехи.

— Не му подейства веднага — подхвърли Ридкъли. — Помня как веднъж…

Гласът му внезапно изтъня. Пондър се обърна рязко към малкото хълмче от нагънат плат, увенчано с островърха шапка. Вдигна я много нерешително. Видя розово личице, обрамчено с къдрички.

— Да му!… — изписука Ридкъли. — Господине, на колко годинки съм сега?

— Ами… На около шест, сър.

А Пондър си опипваше схванатия гръб.

— Искам при мама! Ох… Аз ли го казах?

— Ъ-ъ… Да.

— Можеш да преодолееш ефекта, ако се съсредоточиш — тъничко обясняваше Архиканцлерът. — Той пренастройва темпор… Искам бонбонче!… Темпоралната жле… Искам вкъщи!… Превърта напред или назад часовника на тял… Искам си гърнето!… Не се тревожи, май му намерих цаката…

Хленчене и мрънкане накараха Пондър да огледа брега. И на мястото на другите старши магьосници имаше свлекли се дрехи. Той отмести шапката на Декана в момента, когато тихичко „блуп“ подсказа, че Муструм Ридкъли си е възвърнал всички преживени години.

— Стибънс, това ли е Деканът?

— Вероятно, сър. Ъ-ъ… Някои изобщо ги няма, сър!

Архиканцлерът не се стресна.

— Темпоралната жлеза се възпалява в поле с високо напрежение. Може да й е щукнало, че щом сега е хиляди години в миналото, значи те не са тук. Не се блещи тъй, ще се върнат, когато жлезите им се опомнят…

Пондър изведнъж се задъха.

— И… хър… този май е Лекторът… хър… Разбира се… хър… всички бебета си приличат…

Изпод шапката на Старшия наставник отново зазвуча жален плач.

— О, ще се върнат в предишния си вид, като огладнеят — вдигна рамене Ридкъли. — Ти си ни проблемът, момко. Тоест старче.

Пондър едва вдигна ръцете си пред лицето, за да ги погледне. Вените се надуваха под изтънялата кожа. Почти виждаше и костите си.

А около него дрехите внезапно се запълниха отново с магьосници.

— На колко… хър… години изглеждам? Като някой… хър… който не бива да започва… хър… дебели книги ли?

— Дори дълго изречение — весело уточни Архиканцлерът и го хвана да не падне. — А ти на колко се чувстваш?

— Аз… хър… трябва да съм… хър… на двайсет и четири — пъшкаше Пондър. — Ама се чувствам… хър… като човек на двайсет и четири… хър… върху който са стоварили още осемдесет…

— Не забравяй това! Темпоралната ти жлеза си знае на колко години си.

Пондър се мъчеше да не загуби нишката на мисълта си, но не беше лесно. Част от съзнанието му копнееше само за сладка дрямка.

— Ще го преодолееш — настояваше Архиканцлерът. — Трябва да проличи, че не се примиряваш. Важното е да не изпадаш в паника.

— Че аз вече съм паникьосан! — изгъргори Пондър. — Само дето става бавно! Защо ме налегна това ужасно усещане… хър… че все падам напред?

Нещо сякаш избухна зад очните му ябълки и го повдигна над земята. За миг му се стори, че е пропаднал в леден вир.

Кръвта потече по-бързо във вените му.

— Добре се справи, момко — похвали го Архиканцлерът. — И косата ти отново е кестенява.

— Ау… — Пондър тупна на колене. — Все едно носех оловни дрехи! Не искам това да ме сполети пак!

— В такъв случай самоубийството е единствената ти възможност — поклати глава Ридкъли.

— Нима ще ми се случи отново?

— Вероятно. Поне веднъж.

Пондър се изправи със скок, очите му блеснаха като стомана.

— Тогава да открием кой строи тази земя и да поискаме да ни прати вкъщи! — изръмжа гърлено.

— Може и да не те изслуша — предупреди Архиканцлерът. — Божествата са доста докачливи.

Пондър нави ръкавите си. При магьосниците този жест е равносилен на проверката дали базуката е заредена.

— Значи ще настояваме.

— Нима, Стибънс? Ами опазването на магическата околна среда?

С погледа на младия магьосник вероятно можеше да се отвори и сейф.

Макар и над седемдесетте, Ридкъли беше жилав дори за магьосници, които имат навика да навлизат доста навътре във втората стотица години, ако оцелеят през първите петдесет. Пондър не знаеше каква възраст бе достигнал самият той замалко, но помнеше добре, че чу заточването на острие. Едно е да знаеш, че си крачиш по пътя, съвсем друго е да зърнеш края му на хоризонта.

— Да върви по дяволите! — изрече той.17

— Правилно, господин Стибънс! Ще направим магьосник от тебе. А, и Деканът се е… Уф!

Дрехите на Декана не си бяха възвърнали предишните размери. Шапката изглеждаше особено широка върху ушите му, зачервени и доста по-клепнали, отколкото ги помнеше Пондър.

Ридкъли безцеремонно смъкна шапката, за да надникне под нея.

— Разкарай се, дядка! — озъби се Деканът.

— Ясно. Горе-долу тринадесетгодишен. Това обяснява всичко.

— Ха! — Деканът сви юмруци така, че ставите му изпукаха от напрежение. — Аз отново съм млад, а ти скоро ще пукнеш! Пак имам целия живот пред себе си!

— Първо, ще го прекараш тук. Второ, само си въобразяваш, че ще бъде чудничка забава да си Декан в тялото на пубертетче. Но след минута-две ще започнеш да забравяш всичко, схващаш ли? Добрата стара темпорална жлеза не би ти позволила да си спомниш дори какъв си бил на четиринайсет, щом си едва на тринайсет. Щеше да се сетиш, ако не забравяше ускорено. И ще ти се наложи да минеш втори път през всичко, Декане! Аха…

Мозъкът има несравнимо по-малка власт над тялото, отколкото тялото над мозъка. А пубертетът не е особено приятен период от живота. Нито пък старостта, но поне пъпките са изчезнали, по-буйните жлези са се укротили, освен това се смята за редно да поспиваш следобед и да намигаш на младите жени. А Деканът още не бе изпитал тежките несгоди на преклонната възраст, затова пък тялото му помнеше добре всяка пъпка. И реши, че веднъж е предостатъчно.

Деканът зае дрехите си без никакво свободно пространство. И главата му се разшири до мащаба на ушите.

Той потърка лицето си, сякаш още го сърбеше.

— Поне пет минутки нямаше да ми се отразят зле — измрънка Деканът. — И каква беше тази история?

— Темпорална неопределеност — напомни Ридкъли. — Хайде, спомни си вече, виждал си я и преди. И защо ти бяха тези пет минутки?

— За секс.

— О, да, как можах да забравя… — Архиканцлерът огледа брега. — Я! Тук имало и хора!

Към тях вървеше млада жена. И полюшваше бедра.

— А стига, бе! — ахна Деканът. — Да не сме попаднали на Слакай?

— Нали уж там обличат само тревни препаски… — недоверчиво промърмори Ридкъли. — Стибънс, тя какво е облякла?

— Саронг.

— Като я гледам, наистина ми се иска да бях с петдесетина години по-млад — с въздишка си призна Професорът по неопределени изследвания.

— А какво носи? — по-делово се осведоми Архиканцлерът.

— Прилича на… кокосови орехи… — предположи Пондър, заслонил очите си с длан.

— Да, кокосов орех — увери се Ридкъли. — И не че се оплаквам, но мургавите туземни хубавици не са ли предимно чернокоси? Рижата коса не ми се струва особено типична.

— Хм, все пак би трябвало теченията да довличат и кокосови орехи… — замисли се Лекторът по съвременни руни. — Не потъват във водата, нали?

— Има нещо познато в нея — провлечено установи Архиканцлерът.

— Не може да е госпожа Уитлоу, нали? — слиса се Пондър.

— Тя е — потвърди Ридкъли.

Старшият дискусионен наставник беше осенен от прозрението, че небето на личната му планета е сменило цвета си. Той се вгледа по-внимателно и изблея:

— Мняя!

После припадна.

— Не мога да проумея какво е сполетяло господин Библиотекаря — сподели госпожа Уитлоу с глас, от който Старшият наставник се разтресе дори в несвяст.

Кокосовият орех отвори очи. Май видя нещо твърде страшно, но това е нормалното изражение на малките орангутани, а и погледът му се спря първо на Декана.

— Ииик!

Ридкъли си прочисти гърлото.

— Поне е в собствената си форма. А вие, госпожо Уитлоу, как се чувствате?

— Мняя… — унесено нададе глас Старшият наставник.

— О, благодаря, превъзходно. Тази страна ми допада. Не знам дали е от плуването, но не съм била толкова бодра от години. И случайно се натъкнах на това мъничко човекоподобно същество.

— Пондър, би ли хвърлил Старшия наставник във водата? — помоли Ридкъли. — Само гледай да не е на дълбоко. И не се плаши, ако морето започне да се изпарява. — Той хвана любезно свободната ръка на икономката. — Госпожо Уитлоу, не бих искал да ви тревожа излишно, но според мен скоро ще се случи нещо, което ще бъде голямо сътресение за вас. Преди всичко — само не ме разбирайте накриво! — не бихте ли поразхлабила дрехите си? Поне мъничко…