Последният континент

Зелената палуба на тиквения кораб бе разделена на женска и мъжка половини в името на благоприличието. На практика това означаваше, че госпожа Уитлоу заемаше по-голямата част от нея, защото прекарваше повечето си време в слънчеви бани зад импровизиран параван. А уединението й беше напълно гарантирано, защото поне трима от магьосниците бяха готови да убият всекиго от тях, който дръзне да доближи на десет стъпки преплетените палмови листа.

Лелята на Пондър, която го отгледа, би нарекла това „атмосфера“.

— Въпреки всичко смятам, че трябва да се покатеря на мачтата! — ядосано възрази той.

— Аха, обичаш да надзърташ! — изръмжа Старшият дискусионен наставник.

— Не, но според мен е по-разумно да проверим накъде плава корабът. Пред нас има грамадни черни облаци.

— Малко дъжд ще ни се отрази добре! — отсече Професорът по неопределени изследвания.

— В такъв случай за мен ще бъде чест да направя подходящ навес за госпожа Уитлоу — заяви Деканът.

Пондър се върна на кърмата, където Архиканцлерът начумерено ловеше риба.

— Човек би могъл да си помисли, че госпожа Уитлоу е единствената жена на този свят — промърмори Пондър.

— Мислиш ли, че наистина е така? — трепна Ридкъли.

Умът на Пондър се понесе трескаво и се натъкна на няколко ужасяващи препятствия.

— Определено не, сър!

— Не сме сигурни, Пондър. Опитай се обаче да видиш нещата откъм добрата им страна. Може всички да се удавим.

— Ъ-ъ… Сър, а вие погледнахте ли към онзи хоризонт?

Вечната буря беше дълга седем хиляди мили, но само една миля широка. Огромен кипнал кръг от вбесен въздух, обикалящ последния континент като цял лисичи род около курник.

Облаците се трупаха чак до горния край на атмосферата. Вече бяха на възраст, въртяха се по мъчителния си кръг от безброй години, трупаха омраза и преди всичко волтаж.

Не буря, а битка. Обикновените урагани, дълги някакви си стотици мили, се сражаваха помежду си в облачната стена. Между тях прескачаха мълнии, лееше се порой и се изпаряваше на половин миля от сушата.

Въздухът светеше.

А долу, между океана от потенциалност и гръмовната стихия, която всъщност беше едно спускащо се море, се издигаше последният континент.

На стената в опустялата килия на затвора на град Датиго сред драсканиците рисунката на овца се превърна в силуета на кенгуру и избледня.

— И какво толкова? — вдигна рамене Деканът. — Ще ни пораздруса малко.

Сивата ивица пред тях запълваше близкото им бъдеще като час при зъболекар.

— Опасявам се, че ни чака нещо по-лошо — сподели Пондър.

— Ами тогава да насочим кораба другаде.

— Липсва ни рул, за да го направим. А не знаем дали това „другаде“ не е още по-страшно. Да не споменавам, че ни свършва прясната вода.

— Наличието на големи струпвания на облаци не е ли признак, че наближаваме сушата? — сети се Деканът.

— Значи сушата е адски голяма — реши Ридкъли. — Дали е Хикс-Хикс-Хикс-Хикс, как мислите?

— Надявам се, сър. — Над главите им платното се издуваше до пръсване. — Вятърът, меко казано, се засилва. Май бурята засмуква въздуха в себе си. И… има още нещо. Жалко, че си зарязах тавмометъра на острова, сър. Въпреки това ми се струва, че фоновото равнище на магията е извънредно високо в този район.

— Защо бе, момко? — подсмихна се Деканът.

— Ами… Всички сме малко напрегнати, а ни е известно, че магьосниците стават доста спри… да де, докачливи в близост до силна магия — напомни Пондър. — Подозренията ми се събудиха за пръв път, когато видях планетите, сътворени от Ковчежника.

Бяха две и обикаляха в спретнати орбити на една педя от главата му. Като повечето магически явления се отличаваха с виртуална нереалност и минаваха невредими през черепа на Ковчежника. И бяха донякъде прозрачни.

— Ох, по дяволите, синдромът на Мъгруп — въздъхна Ридкъли. — В мозъчната му форма. По-добър сигнализатор и от канарче в каменовъглена мина.

— Да, да — припряно се съгласи Пондър. — Ще трябва да внимаваме за всичко необичайно в поведението си.

— Господин Стибънс — поклати глава Архиканцлерът, — все пак сме магьосници. Необичайното за нас е норма.

— Добре де, за всичко смахнато тогава! — кресна Пондър. — Например смислени приказки в продължение на цели две минути! Или държание, подобаващо на цивилизовани хора, вместо щуротиите на самовлюбени селски идиотчета!

— Пондър, този тон не ти беше присъщ доскоро — невъзмутимо отбеляза Ридкъли.

— Тъкмо за това говоря!

— Муструм, не се заяждай с него. Всички минахме през големи премеждия напоследък — намеси се Деканът.

— Ето, сега пък той го прави! — разтрепери се Пондър. — За Декана не е нормално да проявява съчувствие! Виждам, че го обзема агресивна разсъдливост!

Невидимият университет, както съзнават дори магьосниците, съществува не в името на развитието на магията, а по-скоро за да я потиска творчески. Светът се е нагледал на убедителни доказателства какво се случва, когато магьосниците имат подръка неизчерпаеми количества магия. Разбира се, било е отдавна, но и досега съществуват места, където е най-добре да не припарваш, ако искаш да излезеш с привичния си чифт крака.

Величавата, хитроумно изобретателна мисия на Невидимия университет се състоеше в ролята му на инертна тежест, която принуждаваше магията да се движи с мудната равномерност на махало, а не да фучи смъртоносно като боздуган. Вместо да се замерят с огнени кълба от върховете на укрепени кули, магьосниците се научиха да хапят колегите си за дреболиите в академичното всекидневие. С огромно изумление установиха, че изпитват все същото злобно удовлетворение. Свикнаха и с пищните трапези. А когато преяждането е последвано от заслужена почивка с пура в ръка, дори най-бесният Повелител на мрака е склонен да метне крака върху масата и да се настрои дружелюбно към света, особено ако светът не пропусне да му предложи поредната чаша бренди. Лека-полека в магьосниците се просмука най-важното вълшебство — онова, което ти внушава да не прибягваш до никоя от другите разновидности.

За съжаление е твърде лесно да се въздържаш от прекаляване с бонбоните, когато не газиш до колене в петмез и от небето не вали захар…

— Да, във въздуха несъмнено се долавя странен… аромат — отбеляза Лекторът по съвременни руни.

Всеизвестно е, че магията има вкус на калай.

— Я почакайте…

Ридкъли отвори едно от многобройните чекмедженца в островърхата си шапка и извади зеленикаво стъклено кубче.

— Можем да проверим. — Подаде кубчето на Пондър, който веднага се вторачи в тавмометъра. — Самият аз не го използвам. Стига ми да си наплюнча пръста.

— Не работи! — възкликна Пондър и чукна кубчето с нокът, а корабът се разтресе. — Иглата е… Ау!

Изтърва тавмометъра, който се стопи, преди да падне на палубата.

— Не е възможно! — възкликна най-младият от магьосниците. — Тези неща мерят до един милион тавми!

Архиканцлерът си облиза показалеца и го вдигна тържествено. Веднага светна ореол в лилаво и октариново.

— Горе-долу точно — въздъхна Ридкъли.

— Нали уж никъде не е останала толкова концентрирана магия! — извика истерично Пондър.

И зад кораба вече бушуваше ураган. А отпред стената на бурята се издигаше и чернееше.

— Колко магия е нужна според тебе, за да направиш цял континент? — подхвърли Архиканцлерът.

Едновременно вдигнаха глави, опитвайки се да видят горния край на облаците. Накрая вратовете им заскърцаха.

— По-добре да заковем люковете — промърмори Деканът.

— На този кораб няма никакви люкове.

— Ами поне да закрепим здраво госпожа Уитлоу. И да приберем на по-сигурно място Ковчежника и Библиотекаря…

Влетяха право в стихията.

Гъсти изпарения се кълбяха над водата, а по повърхността й подскачаха мълнии досущ като капки по нагорещен котлон.

Вълните бяха твърде големи за вълни, но почти се вместваха в размерите на планини. Пондър си позволи да надникне само веднъж зад борда — корабът едва започваше плъзгането си надолу в бездънна водна клисура.

Хванал се за крака му, Деканът стенеше.

— Пондър, ти си чел всякакви неща — изгъгна немощно, когато пропаднаха в бездната и започнаха мъчителното изкачване по следващата вълна. — Ще загинем ли в бурята?

— Ами… Не ми се вярва, Декане…

— Жалко…

Още преди да стигне до ъгъла, Ринсуинд чу пронизителното пищене на стражарските свирки. Никога не допускаше такива дреболии да му развалят настроението.

Та това беше град! Ставаше много по-лесно. Толкова ъгълчета и нишички, в които да се свреш…

Свирките запищяха и пред него.

Тук тълпата се сгъстяваше и като че напредваше задружно в една посока. А на Ринсуинд му допадаше да бяга през тълпи. Като преследван имаше на своя страна предимството на изненадата и успяваше да разблъска с рамене и лакти хората наоколо, които чак тогава започваха да се обръщат и да недоволстват. И губеха всякакво желание да сторят път на преследвачите.

Най-добре беше да препуска по надолнище. Нали обикновено разполагаха там пристаните, та да са по-близо до водата? Имаше няколко лодки — нищо особено като укритие, но…

Тропот на тежки стъпки в мрака.

Тези стражи се оказаха прекалено изпечени в противния си занаят!

Не си играеха почтено ролята.

Не биваше да се мъчат да го пресрещнат. Не биваше да мислят.

Затича в единствената останала му посока — покрай водата.

Зърна някаква страда. Или… Не, беше си сграда. Кой би направил толкова грамадна отворена кутия, от която да стърчат нагънати салфетки?

Ринсуинд беше убеден интуитивно, че зданията трябва да представляват сборище от правоъгълници със заострен капак, и то с приблизителния цвят на местната глина. От друга страна, както справедливо е отбелязал философът Ли Тин Уидъл, неблагоразумно е да критикуваш дизайна на поредното си леговище.

Изкатери се вихрено по стъпалата и затича около странната бяла постройка. Май беше нещо като музикална зала. Тоест опера, съдейки по долитащите звуци. Ама че нелепост! Как да си представи, че дами с могъщо телосложение пеят в чудесия, която сякаш се кани да отплава нанякъде с опънати платна? Нямаше време да се озадачава, мярна му се врата с няколко кофи за боклук отпред, при това отворена…

— Пич, от агенцията за услуги ли те пращат?

Ринсуинд се взря с присвити очи в облаците пара.

— Дано се оправяш добре с пудингите, щото главният готвач още си удря главата в стената — продължи заговорнически фигурата с висока бяла шапка, появила се от мъглата.

— Няма проблеми — оптимистично отвърна магьосникът. — Това ще да е кухня, а?

— Я, още не си влязъл, пък почна с бъзиците…

— Нали уж е опера?…

— Ами да, пич, най-страхотната проклета опера в света. Идвай с мен.

Кухнята не се оказа особено голяма, а и подобно на повечето помещения, предназначени за същите занимания, тук се трудеха излишно много хора.

— Големият шеф реши да даде вечеря за примадоната — обясни водачът, пробивайки си път в гъмжилото. — И глей ти — Чарли трябва да се оправя с пудинга.

— Добре, добре — мърмореше магьосникът.

Очакваше рано или късно да проумее какво става тук.

— Шефът изтърси: „Чарли, искам тоя път да надминеш себе си.“

— Няма проблеми, а?

— А после като се почна!… „Великият Нунчо измисли «Ягодов Саквил» за прекрасната Уенди Саквил. А пък прочутият Импозо направи «Ябълков Глейзиър» за прелестната Марджирийн Глейзиър. Чарли, сега аз ти давам шанс да останеш в историята.“

Доближиха маса, до която дребен човечец ридаеше неудържимо, закрил лицето си с длани. Пред него бяха наредени множество празни бирени кутии.

— Горкичкият, оттогава се налива, а ние решихме да повикаме някого на помощ. Лично аз съм спец по пържолите и скаридите.

— Аха, трябва да направя пудинг? И ще го наречем на някоя оперна певица? — грейна Ринсуинд. — Традиция, а?

— Ъхъ, пич, и глей да не изпързаляш Чарли. Той за нищичко не е виновен.

— Ами добре…

Магьосникът се замисли за тайните на пудингите. Общо взето — плодове, сметана и яйчен крем. Да, също тесто и други дреболии. Не съзираше непреодолим проблем.

— Няма проблеми. Сегичка ще забъркам нещо.

В кухнята настъпи гробна тишина. Щъкащите готвачи се бяха смръзнали и го зяпаха изцъклено.

— Първо — делово подхвана Ринсуинд, — какви плодове имаме?

— В таз късна доба намерихме само праскови.

— Няма проблеми. Сметана намира ли ни се?

— Ъхъ. Че как без сметана?

— Прекрасно. Остава само да науча името на въпросната дама…

Мълчанието сякаш се срина в бездънна пропаст.

— Ама да знайш, че инак жената си пее кат славейче… — малко гузно започна един от готвачите.

— Нямам нищо против. Името й?

— А, бе… Тъкмо в туй ни е проблемът — махна с ръка друг.

— Защо?

Пондър отвори очи. Водата тук беше спокойна… поне в сравнение с доскорошните гледки. А в небето дори прозираха сини петънца, макар облаците да го кръстосваха яростно, сякаш всеки си носеше личния вятър.

В устата си имаше вкус като от дълго смукане на калаена лъжица.

Около него някои от старшите магьосници успяха да се надигнат на колене. Деканът се намръщи, свали шапката от главата си и изтръска малко раче.

— Чуден кораб — измънка замаяно.

Зеленото стъбло на мачтата беше непокътнато, макар платното да изглеждаше доста разръфано. Въпреки това корабът се носеше леко с вятъра към…

… континента. Беше червена стена, която изглеждаше нажежена под проблясъците на мълниите.

Ридкъли се изправи неуверено и я посочи.

— Малко ни остава!

Деканът изръмжа кръвнишки:

— Писна ми от твоята непоносима бодрост! Затваряй си устата!

— Я стига, Декане. Аз съм Архиканцлерът тук.

— А не искаш ли да обсъдим този малък кадрови въпрос? — изсъска Деканът и очите му блеснаха странно.

— Моментът не е от най-подходящите!

— Ридкъли, а ти на какво основание всъщност раздаваш заповеди? На какво си Архиканцлер, ако нямаш нищо против да те попитам? Невидимият университет дори още не е основан! Старши наставнико, кажи му, де!

— Ако искам — ще му кажа, ако не искам — няма! — подсмръкна пренебрежително Старшият наставник.

— Какво?! — разяри се Деканът.

— И аз нямам никакво желание да чувам заповеди от теб!

Ковчежникът изпълзя на палубата само след минута, а корабът вече се тресеше застрашително.

Когато Пондър Стибънс се замисли по-късно за случката, изуми се, че никой не прибягна до магия още в началото. Старшите преподаватели от Университета бяха свикнали, че хапливата забележка нанася по-тежка рана от вълшебен меч.

Скованата усмивка на Ковчежника посърна, щом се взря в сценката.

— Аз пък изкарах три точки повече от теб на последните тестове!

— А откъде знаеш, Декане?

— Порових ти в досието, когато стана Архиканцлер!

— Моля?! И ще ми натякваш след четирийсет години?!

— Няма значение! Изпитът си е изпит!

— А… такова… — започна Ковчежникът.

— Ама че дребнавост! Какво друго да очаквам от човек, който в студентските години си имаше отделна перодръжка за всеки цвят мастило!

— Ха! Аз поне не си пилеех времето в пиянство, хазарт и похождения по всяко време на денонощието!

— Ха! Гордея се с това. Изучих и нравите на разни съсловия, но имах почти същия успех като теб въпреки вечния махмурлук, тлъста бъчво!

— О, тъй ли било! Ще се обиждаме, значи?

— Именно, Двойно седалище! Хайде да се обиждаме! Открай време си шушнем, че само като върви човек зад теб, може да го тръшне морската болест!

— Питам се дали в такъв момент… — дуднеше Ковчежникът.

Въздухът около магьосниците вече пращеше. Изпаднеха ли в кисело настроение, привличаха магията както презрял плод мухите.

— Ковчежнико, кажи си с ръка на сърцето — нали от мен би излязъл по-кадърен Архиканцлер? — разпалено попита Деканът.

Клепачите затрепкаха над воднистите очи на Ковчежника.

— Аз… ами… И двамата… си имате добрите страни… Но дали не е време да обединим усилията си?…

Те помъдруваха секунда-две.

— Добре казано — призна Деканът.

— Имаш право — одобри Архиканцлерът.

— Защото, да си призная, никога не съм изпитвал симпатия към Лектора по съвременни руни…

— Ами да, все се подхилва многозначително — добави Ридкъли. — Не се държи като член на отбора.

— Охо, така ли ще се заяждаме! — Лекторът се ухили особено неприятно. — Аз изкарах по-високи оценки от теб, Ридкъли, и съм много по-слаб от теб, Декане! Но пък всеки може да се похвали със същото! Кажи им, Стибънс!

— За теб съм господин Стибънс, дебелако! — чу нечий глас Пондър.

Знаеше, че е неговият. Чувстваше се като хипнотизиран. Би могъл да си сложи юздата по всяко време, само че нямаше никакво желание да го стори.

— Не бих ли могъл да напомня, че…

— Млъкни, Ковчежнико!

— Извинявай… Да, извинявай…

Ридкъли размаха пръст под носа на Декана.

— А сега ти ме слушай внимателно…

Алена искра изскочи от ръката му, остави димна следа до ухото на Декана и се заби в мачтата, пръскайки я на трески. Деканът си пое дълбоко дъх — за другите остана забележимо по-малко въздух — и го изпусна с рев.

— Как смееш да използваш магия срещу мен?!

Архиканцлерът се пулеше към ръката си.

— Ама аз… Аз…

Пондър най-сетне успя да избута думите между челюстите си, които упорито отказваха да се отворят.

— Магията иштича шама от наш!

— Какво си фъфлиш, бе? — сопна му се Лекторът по съвременни руни.

— Ей сега ще ти покажа аз магия, смешнико окаян! — кресна Деканът и протегна ръце напред.

Пондър се осмели да стисне едната му китка.

— Декане, нали не искаш да пръснеш Архиканцлера на парченца?

— Ами! Точно това искам!

— Извинете ме за намесата, не искам да ви досаждам… — Госпожа Уитлоу се подаде иззад паравана си. — Разбирам, че обсъждате проблеми на Университета, но редно ли е да има толкова пукнатини в кораба? Водата вече го пълни.

Пондър се загледа в краката си. Палубата скърцаше и се цепеше.

— Потъваме… Ах, вие, дърти тъп… — Той злобно си прехапа езика. — Корабът се разкапва със същата бързина, както и възпитанието ни! Вижте, вече пожълтява!

— Той е виновен! — изпищя Деканът.

Пондър отскочи встрани. Важното беше да си наложи душевен мир и по възможност да мисли за приятни неща като синьо небе и игриви котенца… за предпочитане не такива, които предстои да бъдат удавени.

— Чуйте ме! Ако не свършим с дрязгите, те ще ни довършат, не разбирате ли? Корабът… май узрява или нещо подобно. А още не сме се добрали до сушата! В това море може и да има акули.

Сведе поглед и тутакси се извърна от водата.

— Наистина има акули в морето!

Корабът се наклони, когато останалите магьосници се наредиха до парапета да надзърнат.

— А дали са акули, как мислите? — усъмни се Ридкъли.

— Защо да не са риби тон? — предложи Деканът.

Зад тях вятърът отнесе остатъците от платното.

— А как можем да ги различим? — поклати глава Старшият дискусионен наставник.

— Като им преброите зъбите по пътя към дъното — въздъхна Пондър.

Поне никой не бе започнал да мята огнени кълба. Каза си, че можеш да изведеш магьосниците от Невидимия университет, но е немислимо да извадиш Университета от главите им.

Корабът се килна още по-силно настрани, щом госпожа Уитлоу се присъедини към тях.

— Какво ще стане, ако паднем във водата? — полюбопитства тя.

— Трябва да разработим план — отсече Ридкъли. — Декане, веднага състави работна група, която да обмисли оцеляването ни в непознати, гъмжащи от акули води.

— Да плуваме ли към брега? — невинно предложи икономката. — Като малка бях умела плувкиня.

Архиканцлерът й се усмихна сърдечно.

— Всичко с времето си. Вашето мнение ще бъде взето предвид.

— И то ще бъде единствено меродавното само след минута — промърмори Пондър.

— А твоята роля каква е, Ридкъли? — изръмжа Деканът.

— Да ви поставя целите. Вие ще прецените възможностите за избор.

— В такъв случай избирам да напуснем кораба.

— За да предпочетем акулите ли? — осведоми се Старшият наставник.

— Правилно, после ще изберем да се отървем и от тях — изсумтя Пондър.

Корабът, изсъхнал и мек като прахан, кротичко се разпадна под краката им.

Водата беше много студена. Солени пръски изпълваха въздуха над нея. Едно парче прасна Пондър по главата и го натика надолу в синия свят, където ушите му зазвъняха.

Когато се пребори да изскочи на повърхността, шумът се оказа препирня. Отново бе възтържествувала магията на нравите от Невидимия университет. Макар да цамбурнаха в пълно с акули море, магьосниците смятаха себеподобните си за несравнимо по-голяма опасност.

— Не можете да обвинявате мен за това! Той беше… Ами помислих, че е заспал!

— Помислил си, а?

— В момента беше червеникав дюшек!

— Нямаме друг Библиотекар! Как можа да проявиш такова нехайство! — развика се Архиканцлерът.

Напълни гръдния си кош с въздух и се помъчи да се гмурне.

— Напуснахме кораба, да напуснем и водата! — весело възкликна Ковчежникът.

Пондър изтръпна, когато нещо черно, голямо и обтекаемо се надигна от вълните пред него. Пак потъна в пяната и се преобърна.

Още подобни форми изскачаха навсякъде около трескаво пляскащите из водата магьосници. Деканът мушна с пръст едно от странните тела.

— Я, тези акули не били толкова опасни, колкото са ми разправяли.

— Това са семената на кораба! — подсети ги Пондър. — Качете се върху тях, по-бързо!

Беше сигурен, че нещо се отърка в крака му. В по-особени обстоятелства човек открива у себе си неподозирана ловкост. Дори Деканът успя да се просне по корем върху едно грамадно семе след кратка пенлива борба кой да е отгоре.

Ридкъли подаде глава.

— Няма да стане! — избълбука задъхан. — Гмурнах се колкото можах, но от него няма и помен!

— Архиканцлер, избери си по-скоричко някое от тези семена — подкани го Старшият наставник.

Ридкъли замахна към минала наблизо акула.

— Не нападат, ако пляскаш с ръце по водата и крещиш.

— Сър, доколкото си спомням, нападат именно при такова поведение — обади се Пондър.

— Ах, че интересна практическа проверка на теорията! — зарадва се Деканът.

Архиканцлерът се издърпа върху една черна плоскост.

— Голяма бъркотия… Все пак можем да доплуваме до сушата. А… Колеги, къде е госпожа Уитлоу?

Заозъртаха се припряно.

— О, не! — изстена Старшият наставник. — Плува към брега…

Виждаше се прическа, устремила се към линията на прибоя малко тромаво, но решително.

— Ами акулите?

— Още са под нас — съобщи, без да има нужда, Старшият наставник.

— Не са — поправи го Пондър, който се взираше надолу. — Махат се, защото вече никоя част от телата ни не е във водата. И… май също се отправят към брега.

— Е, тя знаеше какви са рисковете, когато подаде заявление за назначаване — примирено изрече Деканът.

— Моля?! — възмути се Старшият наставник. — Значи ако е кандидатствала за икономка на университет, трябвало е сериозно да обмисли и вероятността да я изядат акули до брега на загадъчен континент хиляди години в миналото?

— Е, не зададе почти никакви въпроси на интервюто преди назначаването.

— Стегнете се, господа! — скастри ги Ридкъли. — Тя е нашата икономка! Да не искате в бъдеще сами да си оправяте леглата? Мисля, че е време пак да прибегнем до огнените кълба.

— Далечко е…

Червен силует изфуча от морето съвсем близо до Архиканцлера, описа дъга във въздуха и отново потъна като бръснач, разпорил коприна.

— Това пък какво беше? — разсърди се Ридкъли. — Кой от вас го направи?

Ударна вълна се понесе към събраните нагъсто триъгълни перки, все едно топка за боулинг трополеше зловещо по пътеката към кеглите. После водата изригна.

— Ех, богове, вижте само как погна акулите!

— Да не е някакво чудовище?

— Трябва да е делфин…

— С червеникава козина?!

— Определено не е каквото ни се…

Зашеметена акула се прокрадна край Старшия наставник. Зад нея от морето отново изфуча единственият делфин в света с ухилена муцуна като от продъбена кожа и рижа козина по цялото тяло.

— Ииик? — весело изписука Библиотекарят.

— Страхотен си, драги! — подвикна му Архиканцлерът. — Знаех си, че няма да ни изоставиш!

— Всъщност, сър, вие казахте, че… — възпротиви се Пондър.

— И много подходяща форма си подбрал! — заглуши го Ридкъли. — Не би ли могъл да ни избуташ тъй, че да се съберем накуп, а после да ни изтласкаш към брега? Всички ли сме тук? Къде е Ковчежникът?

Установиха, че Ковчежникът е смаляваща се в далечината фигурка, която гребеше унесено с ръце.

— Добре де, ще стигне някак — отдъхна си Архиканцлерът. — Хайде вече да се измъкваме на сушата.

— Хм, този океан… — изрече малко нервно Старшият наставник, когато плоските семена се затътриха към континента със скоростта на претоварени шлепове. — Бихте ли казали, че опасва сушата?

— Големичък е — сгуши глава Лекторът. — И си позволявам да предположа, че този грохот не е само от дъжда. Май има доста силен прибой.

— Няколко вълни няма да ни направят нищо лошо — успокои ги Ридкъли. — Водата поне е мека.

Пондър усети как семето под него се издигна и се спусна, подметнато от висока вълна. Признаваше, че формата на тези семена е особена. Разбира се, природата отделяше сериозно внимание именно на семената — оборудваше ги с малки перки или платна, с плавателни кухини и други приспособления, които да им осигурят преимущество пред другите семена. Тези пък бяха сплескана версия на сегашната форма на Библиотекаря, очевидно предназначена за извънредно бързо движение във водата.

— Ъ-ъ… — обърна се той по-скоро към Вселената като цяло.

Всъщност се чудеше дали са обмислили положението си достатъчно задълбочено.

— Не виждам никакви скали пред нас — оповести радостно Деканът.

— Опасва… — проточи Старшият наставник, сякаш думата го дразнеше. — Много решително звучи, нали? Почти като „препасва“.

А Пондър умуваше тревожно над факта, че водата не е кой знае колко мека. В момчешката си възраст не беше привърженик на спортните игри, но участваше по неволя в забавленията на другите — например „Бутни загубеняка Стибънс в тръните“. Или „Вържи Стибо на дървото и да си ходим вкъщи“. Веднъж пък го хвърлиха от висока скала в мътно езерце. Заболя го.

Странната флота след малко застигна госпожа Уитлоу. Тя се държеше за откъснато с корените дърво. Имаше и други пътници — птици, гущери и (незнайно защо) малка камила, която се опитваше да се настани по-удобно в клоните.

Тук вълните се надигаха по-тежко и мощно. Тътенът надделяваше над шума от бурята.

— О, госпожо Уитлоу — обади се Старшият наставник. — Какво приятно дърво! Има си дори листа!

— Дойдохме да ви спасим — нахално потъпка фактите Деканът.

— Не би било зле госпожа Уитлоу да се хване за някое от семената — предложи Пондър. — Наистина съм убеден, че идеята е много практична! Вълните са… едрички…

— Опасва… — промърмори навъсеният Старши наставник.

Взираше се в брега, който вече не се намираше пред тях.

Беше долу. В подножието на зеленикав хълм. Съставен от вода. Все по-висок с всяка частица от секундата.