Последният мохикан

ГЛАВА IX

Внезапната, почти магическа смяна на бурните епизоди на битката с пълната тишина, която сега цареше наоколо, подействува на възбуденото въображение на Хейуърд като страшен сън. Макар че всички случки, на които бе станал свидетел, се бяха врязали дълбоко в паметта му, все пак трудно беше да убеди сам себе си, че те са действителни. Като не знаеше нищо за съдбата на тези, които се бяха доверили на бързото течение на реката, той започна да се ослушва във всеки сигнал или тревожен звук, който би могъл да възвести добрия или лош край на рискованото им дело. Усилията му обаче отидоха напразно, тъй като с изчезването на Ункас всяка следа от смелчаците бе заличена и той остана в пълно неведение относно участта им.

В момент на такава болезнена тревога Дънкън не се подвоуми да огледа наоколо, без да използува прикритието на скалите, което преди бе тъй необходимо за безопасността му. Но всяко усилие да открие и най-слаби признаци за приближаването на скритите им врагове беше тъй безплодно, както и старанието му да разбере какво бе станало с другарите му. Гористите брегове на реката отново изглеждаха напълно лишени от живот. Врявата, която преди малко бе проехтяла през сводовете на гората, бе стихнала и сега сред пълната хармония на природата се чуваше ту по-силно, ту по-слабо само ромоленето на водата, Гонена от ветреца. Един речен сокол, кацнал в безопасност на най-високите клони на един изсъхнал бор, бе станал далечен свидетел на битката; сега той се спусна надолу и се понесе в широките кръгове над плячката си. А една сойка, чийто крясък бе заглушен от грубите викове на диваците, отново дръзна да наруши тишината на гората с неблагозвучния си глас, сякаш пак се бе почувствувала неограничена господарка на дивите си владения. Тези звуци, присъщи на самотната природа, накараха Дънкън да почувствува проблясък на надежда и той започна да събира сили за нови изпитания с искрица вяра за успех.

— Хуроните не се виждат никакви — каза той, обръщайки се към Дейвид, който още не бе се съвзел от зашеметяващия удар, — нека се скрием в пещерата и се оставим в ръцете на провидението.

— Спомням си, че заедно с две хубави девойки бях извисил глас в хвалебствен и благодарствен химн — отвърна зашеметеният псалмопевец. — А след това ме сполетя жестоко наказание за греховете ми. Бях се унесъл като в сън и тогава ушите ми бяха пронизани от такова неблагозвучие, сякаш идеше краят на света и природата бе забравила своята хармония.

— Клети човече, истината е, че собственият ти край бе близък! Но хайде, стани и ела с мене. Ще те заведа там, където не ще се чува друго освен твоето псалмопение.

— В шума на водопада има мелодичност и шуртенето на много вода е приятно за ухото! — каза Дейвид, като сложи в недоумение ръка на челото си. — Въздухът не е ли все още изпълнен с писъци и викове, сякаш осъдените души …

— Не, вече не — прекъсна го нетърпеливо Хейуърд. — Крясъците престанаха, а надявам се, че и тези, които ги издаваха, са си отишли! Всичко освен реката е тихо и мирно. Да влезем в пещерата, където можеш да запееш химните, които толкова обичаш.

Дейвид се усмихна тъжно, но все пак с известно удоволствие при споменаването на любимото му занятие. Той вече не се колебаеше, а се остави да го заведат до мястото, което обещаваше такова удоволствие за измъчения му слух. Като се облегна на ръката на другаря си, той влезе в тесния отвор на пещерата. Дънкън сграбчи голям куп еасафрасови вейки, струпа ги пред входа и грижливо го закри. Отвътре на тази слаба преграда той окачи одеялата, оставени от другарите му, и затъмни вътрешната част на пещерата, докато външната се осветяваше слабо от тясната урва, през която течеше единият ръкав на реката, за да се слее с другия на десет-двадесет метра по-надолу.

— Не ми харесва обичаят на туземците да се предават без борба, когато положението изглежда безнадеждно — каза Дънкън. — Нашето правило, според което „докато има живот, има и надежда“, е по-утешително и по-подходящо за войника. Към вас, Кора, няма да отправям насърчителни думи, защото това е излишно — собствената ви твърдост и ясен разум ще ви научат на всичко, което подобава на пола ви — но не можем ли да изсушим сълзите на разтрепераната девойка, която плаче в прегръдките ви?

— Сега съм по-спокойна, Дънкън — каза Алиса, като се освободи от прегръдките на сестра си и се помъчи, говорейки през сълзи, да си придаде спокоен вид. — Да, много по-спокойна. Вярвам, че в това усамотено място ние сме в безопасност, скрити сме далеч от всякаква беда, а можем да се уповаваме и на онези великодушни мъже, които рискуваха вече толкова много заради нас.

— Сега нашата нежна Алиса говори като истинска дъщеря на Мънроу! — каза Хейуърд и отивайки към външния вход на пещерата, се спря, да стисне ръката и. — С такива два примера на смелост пред себе си един мъж би се срамувал, ако не се прояви като герой. — След това той седна в средата на пещерата, здраво стиснал оцелелия пистолет. Свитите му, смръщени очи показваха мрачната му и отчаяна решителност. — Ако хуроните дойдат, те няма да ни изтласкат оттук така лесно, както си мислят — мърмореше Дънкън тихо. После облегна глава на скалата и зачака търпеливо, а погледът му не изпущаше отвора, през който можеше да се влезе в убежището им.

След стихването на последния звук от думите му настъпи дълбоко, дълго и пълно мълчание. Свежият утринен въздух бе проникнал в пещерата и нейните обитатели започнаха да усещат постепенно въздействието му. Тъй като минутите се нижеха една подир друга, без нищо да се случи, в гърдите на всеки от тях започна да се прокрадва надежда, макар че никой не се осмеляваше да изкаже гласно очакванията си, които в следния миг можеха да бъдат жестоко излъгани.

Единствен Дейвид правеше изключение по отношение на тези менящи се настроения. Един лъч, проникнал през отвора на пещерата, минаваше край бледото му лице и осветяваше страниците на малкия сборник, чиито листове той отново бе започнал да обръща, сякаш търсеше някой химн, който би бил по-подходящ за положението им, отколкото всички други, на които се бе спирал досега. Изглежда, че през цялото време той действуваше под влиянието на смътния спомен за обещаната му от Дънкън утеха. Най-после търпението му навярно бе възнаградено, тъй като без каквото и да е обяснение или извинение той произнесе гласно думите „Остров Уайт“, после изтръгна дълъг и сладък звук от камертона си и след това с още по-сладкия си, мелодичен глас изтананика встъплението на песента, която току-що бе споменал.

— Това не е ли опасно? — запита Кора, като погледна с тъмните си очи майор Хейуърд.

— Клетият човечец! Гласът му е твърде слаб и едва ли би могъл да се чуе сред грохота на водопада — отговори й той. — Освен това и пещерата ще му бъде приятел. Нека го оставим да се отдаде на влечението си, щом това може да бъде сторено без риск.

— „Остров Уайт“ — повтори Дейвид, като се огледа наоколо с оная важност, която винаги му помагаше да спре шепота на учениците си. — Мелодията е бойка, а думите — тържествени; нека я изпеем с подходящо уважение!

След като помълча за миг, за да въдвори тишина, той запя с тих, шепнещ глас, който постепенно се извисяваше, докато най-после изпълни тесния свод със звуци, тройно по-затрогващи поради немощта на изпълнителя. Малко по малко мелодията оказа сладостното си влияние върху слушателите. Тя дори ги завладя въпреки жалкия превод на песента, която певецът бе избрал от един сборник с подобни излияния, и сладката хармония на мелодията накара слушателите да не обръщат внимание на думите. Алиса несъзнателно избърса сълзите си и спря разнежен поглед върху бледите черти на Гамът с нескрито и искрено възхищение. Кора се усмихна одобрително над усилията на едноименника на староеврейския цар, а Хейуърд скоро извърна съсредоточения си поглед от отверстието на пещерата, за да го прикове с по-мек израз върху лицето на Дейвид или да срещне лъчите, които от време на време проблясваха във влажните Алисини очи.

Явното съчувствие на слушателите трогна поклонника на музиката. Гласът му отново придоби своята плътност и сила, без да губи оная нежна мекота, която съставляваше скритото му очарование. Като напрягаше възобновените си сили до последна възможност, Дейвид продължаваше да изпълва сводовете на пещерата с богати и пълнозвучни тонове, когато въздухът изведнъж се процепи от крясък, който в миг го накара да прекрати религиозната си песен. Гласът му пресекна, сякаш сърцето му наистина се бе качило в гърлото.

— Изгубени сме! — възкликна Алиса, като се хвърли в прегръдките на Кора.

— Още не, още не — отвърна развълнуваният, но безстрашен Хейуърд. — Викът дойде откъм средата на острова и сигурно бе предизвикан от вида на мъртвите им другари. Все още не са ни открили и затова не трябва да губим надежда.

Колкото и слаби и безнадеждни да бяха изгледите за бягство, думите на Дънкън не отидоха напразно. Те възвърнаха силите на сестрите, които зачакаха мълчаливо. Скоро втори крясък последва първия и тогава гласовете се понесоха по целия остров, от най-горния му край до най-долния, докато стигнаха до голата скала над пещерите, където след един вик на дивашко ликуване въздухът се изпълни с такива страхотни викове и крясъци, каквито може да издаде само човек, и то когато е обладан от най-дива ярост.

От всички посоки се носеха ревове. Някои викаха другарите си откъм реката, а те им отговаряха от височините. Крясъците ехтяха съвсем наблизо, откъм вдлъбнатината между двете пещери, и се смесваха с още по-дрезгави викове, издигащи се от бездънната пропаст. Тези дивашки звукове се разнасяха така силно над голата скала, че за разтревожените слушатели съвсем не беше трудно да си представят, че идват отдолу, както кънтяха отгоре и от всички страни наоколо.

Сред цялата тази глъчка на няколко ярда от скрития вход на пещерата се разнесе победен вик. Хейуърд изгуби надежда, защото сметна, че това е сигнал, че са ги открили. Но това впечатление изчезна, когато той чу гласовете да се събират близо до мястото, където белият човек тъй неохотно остави пушката си. Разговорът на индианците, воден на различни наречия, сега се чуваше ясно и за Хейуърд беше лесно да различи не само отделни думи, но и цели изречения на диалекта на канадските индианци. Няколко гласа изкрещяха едновременно: — Дългата карабина! — и накараха отсрещните гори да повтарят едно име, което Хейуърд си припомни, че бе дадено от неприятелите му на един прославен ловец и разузнавач от английския лагер; едва сега Дънкън разбра кой бе неговият доскорошен другар.

— Дългата карабина! Дългата карабина! — понесе се от уста на уста, докато най-после цялата банда се събра около трофея, който сякаш им съобщаваше за смъртта на страшния му собственик. След много шумно съвещание, което от време на време се прекъсваше от изблици на дивашка радост, те отново се разделиха, изпълвайки въздуха с името на човека, чието тяло, както Хейуърд подразбираше от думите им, те се надяваха да намерят в някоя пукнатина на острова.

— Сега — прошепна Хейуърд на разтрепераните сестри, — сега е най-критичният момент. Ако при това щателно претърсване не открият скривалището ни, спасени сме! Във всеки случай, ако съдим по думите на враговете, можем да бъдем сигурни поне в това, че нашите другари са успели да се спасят, и след час-два можем да очакваме помощ от Уеб.

Минаха няколко минути на страшно напрегнато мълчание; Хейуърд знаеше много добре, че в това време диваците претърсват още по-старателно. Неведнъж той чу стъпките им да докосват сасафраса, от което сухите му листа прошумяваха, а клонките му пращяха. Най-после сасафрасовата купчинка се послегна, единият ъгъл на одеялото се смъкна и слаб лъч светлина проблесна във вътрешната част на пещерата. Кора притисна в отчаяние Алиса до гърдите си, а Дънкън скочи на крака. В този миг се чу вик, който изскачаше от вътрешността на скалата и възвестяваше, че най-после някой е влязъл в съседната пещера. Скоро от многобройните високи гласове стана ясно, че цялата група се бе насъбрала в тайното място и около него.

Тъй като вътрешните входове на двете пещери бяха съвсем близо един до друг, Дънкън сметна, че вече няма никаква възможност за бягство, и затова застана пред Дейвид и сестрите, за да понесе пръв удара при страшната среща. Отчаян от положението, той се приближи до леката преграда, която го отделяше само с няколко крачки от безмилостните преследвачи, и като долепи лице до отвора, погледна навън с някакво отчаяно безразличие и проследи движенията им.

Съвсем близо до него се виждаше мускулестото рамо на един индианец с гигантски ръст, който с дълбок и властен глас даваше нареждания на другарите си. Зад него Дънкън виждаше отсрещната пещера, пълна с диваци, които ровеха и тършуваха скромните вещи на разузнавача. Раната на Дейвид бе обагрила листата на сасафраса с червен цвят, който туземците знаеха много добре, че не се появява толкова рано през сезона. Това доказателство за успешното дирене ги накара да завият като хрътки, които са намерили загубената диря. След този победен вик те развалиха леглото в пещерата, направено от благоуханни треви и храсти, хвърлиха клоните в пропастта и разпръснаха вейките, сякаш подозираха, че между тях е скрито тялото на човека, от когото толкова дълго се бяха страхували и когото толкова много мразеха. Един червенокож със свиреп и див изглед се приближи до главатаря; в ръцете си носеше сноп клонки и ликувайки, сочеше червените петна по тях. Той изявяваше радостта си с индиански крясъци, чието значение Хейуърд можа да разбере поради честото повтаряне на името Дългата карабина. След като изрази ликуването си, той захвърли снопа върху малката купчина, която Дънкън беше направил пред входа на втората пещера, и закри всичко от погледа му. Неговият пример бе последван от други, които също взимаха клонки от скривалището на разузнавача и ги хвърляха върху купа, като по този начин несъзнателно укрепваха защитата на тези, които търсеха. Самата крехкост на преградата беше най-важното и качество, тъй като никому не минаваше през ума да разбърка някакъв си куп трева и храсти, който в бързината и суматохата всички смятаха, че бе издигнат от собствените им ръце.

Когато одеялата се смъкнаха под напора на външния натиск, а клонките се натрупаха в пукнатината на скалата и образуваха плътна преграда, Дънкън отново задиша свободно. С лека стъпка и още по-леко сърце той се върна в средата на пещерата и зае предишното си място, от където можеше да наблюдава отвора към реката. Докато той правеше това, като че някакъв общ подтик накара индианците да променят намерението си. Всички вкупом напуснаха широката пукнатина между двете пещери. Зачу се как се втурват отново нагоре по острова към мястото, където бяха слезли на брега. Тук друг плачевен вик показа, че пак са се събрали около телата на умрелите си другари.

Сега Дънкън се реши да погледне приятелите си, тъй като през време на страшната опасност се боеше, че загриженото му лице може да засили още повече тревогата на тези, които така трудно я понасяха.

— Отидоха си, Кора! — прошепна той. — Алиса, индианците се върнаха там, откъдето дойдоха, и ние сме спасени! Хвала на провидението, което единствено ни спаси от ноктите на безмилостните ни врагове.

— Тогава нека изкажа благодарността си към провидението! — възкликна по-малката сестра, като се освободи от обятията на Кора и обхваната от порив на признателност, се хвърли върху голата скала. — На това провидение, което пощади сълзите на един побелял баща и спаси живота на тези, които толкова обичам …

Както Хейуърд, така и по-сдържаната Кора наблюдаваха тази проява на искрено вълнение с най-топло съчувствие. Очите на Алиса сияеха от искрена благодарност; бузите й отново се покриха с прелестна руменина и цялата й душа сякаш жадуваше да излее признателността си чрез изразителните черти на лицето. Но когато устните й се раздвижиха, думите, които щеше да промълви, сякаш замръзнаха. Свежата й руменина се превърна в смъртна бледост, мекият й, трогателен поглед стана остър и очите й сякаш се свиха от ужас. Ръцете, които бе стиснала една в друга и вдигнала към небето, сега се отпуснаха, а пръстите й сочеха конвулсивно напред. Хейуърд се извърна и отправи поглед натам, където показваха ръцете й. Точно над скалата, която образуваше нещо като праг на входа на пещерата, надничаше злото, свирепо и диво лице на Хитрата лисица.

В този миг на изненада самообладанието не напусна Хейуърд. По израза на лицето на индианеца той разбра, че очите му, свикнали на дневната светлина, не бяха още успели да проникнат в здрача, който изпълваше пещерата. Той дори помисли да се оттеглят зад една издатина, която би могла да ги прикрие, когато от внезапния проблясък по лицето на дивака разбра, че вече бе твърде късно: те бяха открити.

Изражението на възторг и дивашко ликуваме върху лицето на дивака раздразни неудържимо Дънкън. Забравил всичко под напора на горещата си кръв, той се прицели и стреля. Пещерата прокънтя от гърмежа, сякаш изригваше вулкан. Когато въздушното течение, лъхащо от пропастта, разнесе избълвания от оръжието дим, там, където до преди малко се показваше лицето на коварния водач, нямаше никой. Като се втурна към изхода, Хейуърд зърна тъмната фигура на Магуа да се промъква край една ниска и тясна скала и скоро напълно изчезна от погледа.

След гърма, който разтърси недрата на пещерата, сред диваците се възцари страхотна тишина. Но когато Лисицата нададе добре познатия продължителен вик, отговориха му всички индианци, които го бяха чули. Глъч и врява отново оглушиха острова. И преди още Дънкън да се бе съвзел от изненадата, крехката преграда от трева и храсти бе разпръсната на всички страни и индианците нахлуха в пещерата и през двата входа. Те повлякоха Хейуърд и другарите му навън от скривалището им и там те бяха заобиколени от цялата банда ликуващи хурони.