Последният мохикан

ГЛАВА VI

Хейуърд и неговите спътнички наблюдаваха това тайнствено изчезване със скрито безпокойстзо, защото, макар поведението на белия човек досега да беше безупречно, грубото му оръжие, острите му обноски и силната му омраза, както и видът на мълчаливите му другари бяха достатъчни, за да събудят недоверието им.

Единствен непознатият не обръщаше внимание на това, което ставаше наоколо. Той се намести на издадените скали и не даваше други признаци на живот освен честите и тежки въздишки, с които изразяваше душевните си страдания. След това се чуха сподавени гласове, сякаш в самите недра на земята си подвикваха някакви хора. Изведнъж ярка светлина блесна върху насядалите по скалите и им разкри грижливо пазената тайна на това кътче.

В дъното на тясната, дълбока пещера, която поради перспективата и особеното осветление изглеждаше по-дълбока, отколкото бе в действителност, беше седнал разузнавачът с пламтящ боров клон в ръце. Силният блясък на огъня ярко осветяваше здравото му, загоряло лице и горското му облекло и придаваше нещо романтично и диво на този мъж. При обикновена дневна светлина той би изпъквал с чудноватото си облекло, с желязната устойчивост на тялото си и с особената смесица от подвижен, остър ум и изящна простота, като ту едното, ту другото от тези качества се отразяваха в мускулестото му лице. На няколко крачки пред него стоеше изправен Ункас, напълно изложен на погледа на пътниците. Те с любопитство гледаха правата гъвкава фигура на младия мохикан с нейните грациозни, непринудени и естествени пози и движения. Тялото му беше доста закрито от зелената ловджийска блуза, украсена с ресни, подобна на блузата на белия човек, но нищо не прикриваше тъмните му, светещи, безстрашни очи, едновременно страшни и спокойни, смелите линии на гордото му лице с естествен червен цвят, високото му полегато чело и благородната му глава, цялата гола с изключение на богатия скалпов кичур. Дънкън и неговите спътници за пръв път имаха възможност да разгледат характерните черти на единия от двамата индианци. Всички от групата се почувствуваха освободени от товара на съмнението, когато гордият и решителен, макар и див израз на младия воин, се наложи на вниманието им. Те почувствуваха, че това същество, може би потънало в невежество, никога не би си послужило умишлено с богатите си природни дарби, за да извърши някое гнусно коварство. Чистосърдечната Алиса гледаше свободното държане и гордата му стойка, както би разглеждала някакъв ценен екземпляр от гръцката скулптура, на която по чудотворен начин е бил вдъхнат живот. Дори Хейуърд, който бе свикнал да вижда изящните форми, така често срещани между незасегнатите от развала туземци, открито изрази възхищението си от този безупречен образец на най-благородни пропорции на мъжкото тяло.

— Бих могла да спя спокойно — пошепна Алиса, — щом като ни пази такъв безстрашен и великодушен младеж. Сигурно, Дънкън, онези жестоки убийства, онези страшни мъчения, за които толкова много четем и слушаме, никога не стават в присъствието на хора като него.

— Това е действително рядък и блестящ образец на онези естествени качества, които, както се говори, отличават тези странни хора — отвърна той. — Съгласен съм с вас, Алиса, че това чело и тези очи са създадени по-скоро да вдъхват страх, отколкото да мамят; но нека не се заблуждаваме, като очакваме проявата на каквито и да е други достойнства освен тези, които се считат за добродетел у дивака. Ако светлите примери на благородство не се срещат особено често между християните, още по-редки са те у индианците, макар че за чест на човешката ни природа те съществуват както у тях, така и у нас. Нека тогава се надяваме, че този мохикан няма да ни разочарова, а ще докаже, че е такъв, какъвто го рисува външният му вид — смел и верен приятел!

— Gira майор Хейуърд говори тъй, както подобава на майор Хейуърд — каза Кора. — Има ли някой, който, гледайки това създание на природата, би помислил за цвета на кожата му?

Краткото и донякъде неловко мълчание, настъпило след тази забележка, бе прекъснато от разузнавача, който високо ги повика да влязат.

— Този огън започва вече да свети прекалено ярко — продължи той, когато те влизаха — и може да посочи на мингозците скривалището ни. Ункас, спусни одеялото и покажи на онези мошеници тъмната му страна. Вечерята не е такава, каквато един майор от кралските американски войски има право да очаква, но аз съм виждал много военни да ядат сурово еленово месо, дори и несолено. Както виждате, тук имаме достатъчно сол и можем бързо да си сготвим ядене. Има и свежи сасафрасови клонки36, на които дамите могат да седнат. Те не са толкова разкошни, колкото столовете, тапицирани с кожа от морско прасе, но поне издават по-приятен аромат от кожата на всяко прасе, било то морско или друго. Хайде, приятелю, не тъжи толкова за жребчето си, то беше невинно създание и не беше преживяло много горчивини. Със смъртта то си спести доста рани по гърба и умора в краката.

Ункас направи това, което белият му поръча, и когато гласът на Ястребово око пресекна, ревът на водопада прозвуча като грохот на далечна гръмотевица.

— Напълно безопасно ли е в тази пещера? — запита Хейуърд. — Не сме ли застрашени от изненада? Животът ни би могъл да зависи от милосърдието на един-единствен въоръжен човек, застанал на входа.

Някаква фигура, подобна на привидение, се появи от тъмнината зад разузнавача и като грабна една пламтяща главня, вдигна я към най-отдалечения край на скривалището. Алиса нададе лек писък, а дори и Кора се изправи на крака, когато тази личност, внушаваща страх, се придвижи в кръга на светлината; но една дума от страна на Хейуърд беше достатъчна, за да ги успокои. Той им каза, че това е техният водач Чингачгук. Последният вдигна едно друго одеяло, с което показа, че пещерата има два изхода. Продължавайки да държи главнята, той прескочи една дълбока, тясна пукнатина сред скалите, която се простираше под прав ъгъл с мястото, където се намираха, но която за разлика от него беше открита към небето, и след това влезе в друга пещера, в общи черти много подобна на първата.

— Такива стари лисици като Чингачгук и мене никога не се крият в дупка само с един изход — каза със смях Ястребово око. — Лесно можете да видите колко удобно е това място. Скалата е от черен варовик, който, всеки знае, е мек; тя е удобна за възглавница, когато липсва шума и борови клонки. Едно време водопадът се е намирал на няколко ярда по-надолу и предполагам, че по това време е бил толкова хубав, колкото който и да е друг водопад по течението на Хъдзън. Но старостта е голям враг на красотата, което тези мили дами тепърва ще научат! Мястото се е променило твърде много! Тези скали са пълни с пукнатини и на някои места са по-меки, отколкото на други. Самата вода си е издълбала големи дупки, като се е отдръпнала стотина стъпки и е подронила и прокопала скалите на много места, докато най-после водопадът съвсем се е обезформил.

— В коя негова част се намираме сега? — запита Хейуърд.

— Там, където провидението най-напред го е поставило. Но, изглежда, той е бил твърде непокорен, за да остане на същото място. Скалите, които се намират от двете ни страни, са се оказали по-меки, така че водите са оставили средната част на речното корито празно и сухо, като преди това са издълбали тези две дупки тъкмо за да ни служат за скривалища.

— Значи сега се намираме на остров, така ли?

— Да. От двете ни страни има водопади, а нагоре и надолу от нас е реката. Ако беше денем, щеше да си струва труда да се изкачите на скалата и да видите какво превратно нещо е водата. Тя пада без всякакви правила: понякога подскача, понякога се спуща; тук бълбука, там се стрелка; на едно място е бяла като сняг, а на друго — зелена като трева; някъде се спуска в дълбоки ями и там боботи и тресе земята; другаде образува малки вълнички, пее си като поточе, прави водовъртежи и дълбае стария камък, сякаш не е по-твърд от утъпкана глина. Целият план на реката изглежда объркан: най-напред тече гладко, сякаш се кани да се спусне надолу, както е редно; след това пак се извива и се извръща срещу бреговете; а не липсват и места, където се връща назад, като че ли не желае да остави пущинака и да се влее в морето. Да, лейди37, тънкият като паяжина воал, който носите около шията си, е груб като рибарска мрежа в сравнение с някои местенца, които мога да ви покажа, дето реката прави какви ли не фигури. Сякаш след като бурно се е противопоставяла на всякакъв порядък, решила е да изпита силата си срещу всичко. И в края на краищата какво става? След като известно време като някой твърдоглавец реката е правила каквото си ще, ръката, която я е сътворила, изведнъж събира водите й и на петнадесет-двадесет метра по-надолу можете да я видите как тече спокойно към морето, сякаш това е било предопределението й от сътворението на земята!

От това простичко описание на водопада Глен38 слушателите добиха увереност в безопасността на скривалището и бяха твърде наклонни да гледат на дивите му прелести по-различно, отколкото гледаше Ястребово око. Но не им беше до съзерцаване на природните хубости. И понеже като приказваше, разузнавачът не намираше за нужно да спре готварските си занимания, освен за да посочи с една счупена вилица някое особено опасно място в непокорния поток, то сега вниманието им бе привлечено от нещо по-необходимо, макар и по-низше — яденето.

Вечерята, подпомогната твърде много от няколко деликатеса, които Хейуърд бе имал предвидливостта да вземе със себе си, когато слизаха от конете, подействува крайно освежително на изморените пътници. Ункас играеше ролята на прислужник на девойките и им правеше разни дребни услуги според силите си. Смесицата от достойнство и усърдие в лицето му забавляваше Хейуърд, който много добре знаеше колко чуждо е всичко това за индианските обичаи, които забраняват на воините да се унижават с какъвто и да било ръчен труд, особено пък труд в полза на техните жени. Но тъй като изискванията на гостоприемството се смятаха от тях за нещо свещено, това малко нарушение на мъжкото му достойнство не предизвика никакви гласни забележки. Ако някой беше по-свободен, за да наблюдава по-зорко, сигурно би му се сторило, че услугите на младия главатар не бяха напълно безпристрастни. Макар че доста учтиво поднасяше на Алиса кратунката със сладка вода и дъсчицата с грижливо нарязаните парчета месо, все пак, когато вършеше същото за сестра и, очите му се задържаха върху красивото й, изразително лице. Веднъж или дваж той бе принуден да заговори, за да привлече вниманието на тези, на които прислужваше. В тия случаи той си служеше с английски, несъвършен и неправилен, но достатъчно разбираем, като го правеше много нежен и музикален с дълбокия си, гърлен глас, и това караше девойките да го поглеждат с учудване и възхищение. Тези учтивости и разменените няколко изречения помогнаха да се завърже нещо като дружба между тях.

Сериозното държане на Чингачгук не се промени. Той бе седнал близо до светлината, където неговите гости с честите си и неспокойни погледи можеха по-лесно да различат естественото изражение на лицето му от изкуствената свирепост на бойната му украса. Те откриха силна прилика между бащата и сина, с онази разлика, която естествено произтича от възрастта и преживените трудности. Свирепостта на лицето му сега изглеждаше, че дреме, а на нейно място се виждаше тихият, спокоен израз, присъщ на индианския воин, когато не е нужно да проявява качествата, необходими за постигане на по-висши цели. Но от случайните проблясъци, минаващи бързо по мургавото му лице, можеше лесно да се отгатне, че беше нужно само да се възбудят страстите му, за да се почувствува пълното въздействие на ужасната украса, която си бе направил, за да плаши своите неприятели. За разлика от него бързите блуждаещи очи на разузнавача рядко спираха да се движат. Той ядеше и пиеше с охота, която никакво съзнание за опасност не можеше да намали, но бдителността му не го напускаше нито за миг. На двадесет пъти задържаше пред устата си кратунката или парчето месо, а главата му се извръщаше настрани, сякаш се вслушваше в, далечни, обезпокояващи звуци. Това движение принуждаваше гостите да престанат да наблюдават новите за тях неща и им припомняше опасността, която ги бе довела тук. Тъй като тези чести паузи не биваха последвани от някаква забележка, мигновеното безпокойство, което те създаваха, се разсейваше и за известно време биваше забравяно.

— Хайде, приятелю — каза Ястребово око към края на вечерята, изваждайки едно буренце изпод листата, които го покриваха, и се обърна към седналия до него чужденец, който достойно оценяваше готварското му изкуство, — опитай малко от това питие; то ще прогони от главата ти всички мисли за жребчето и ще влее живот в гърдите ти. Пия за нашето приятелство с надежда, че смъртта на кончето няма да ни настрои неприязнено един към друг. Как се наричаш?

— Гамът… Дейвид Гамът — отвърна псалмопевецът, като се приготви да удави скръбта си с една голяма глътка от ароматичното и силно алкохолно питие на горския обитател.

— Много хубаво име и навярно е наследено от честни прадеди. Аз много държа на имената на хората, при все че християнският обичай в това отношение стои много по-назад от индианския. Най-големият страхливец, който изобщо съм познавал, се наричаше Лъв; а жена му Пациенция39 би ви прогонила с кавгата си за по-малко време, отколкото един преследван елен би пробягал двадесет ярда. За индианеца името е въпрос на съвест; той обикновено е това, което се нарича Не че Чингачгук, което значи „голяма змия“, т.е. действителност змия, била тя голяма или малка, но той се нарича така, защото познава извивките и криволиците на човешката природа, мълчалив е и напада неприятелите си, когато най-малко го очакват. Каква е твоята професия?

— Аз съм скромен преподавател по псалмопение.

— Така ли!

— Преподавам пеене на новобранците в Кънетикът40.

— Би могъл да имаш и по-добро занятие. Младите синковци и без това достатъчно се смеят и пеят из горите. А всъщност би трябвало да се спотайват като лисица в дупката си. Можеш ли да си служиш с ловджийска пушка или да боравиш с карабина?

— Опазил ме господ! Никога не съм имал случай да употребявам смъртоносни оръжия!

— Може би разбираш от компас и умееш да отбелязваш на хартия реките и планините ь пустите местности, така че онези, които пътуват, да могат да намират различните места по техните имена?

— Не се занимавам с подобни работи!

— Имаш крака, които биха могли да направят дългия път къс. Предполагам, че понякога носиш съобщения на генерала.

— Никога. Аз следвам само високото си призвание да преподавам духовна музика!

— Чудновата професия! — промърмори Ястребово око, като се позасмя. — Да прекарваш живота си като дрозд и като него да повтаряш всички звуци, които излизат от хорските гърла! Е, приятелю, предполагам, че Това е твоята дарба и не трябва да я отричаме, както не бихме отрекли дарбата да стреляш или някоя по-полезна склонност, ако ги имаше. Нека чуем как се проявяваш. То ще бъде приятелски начин да си пожелаем лека нощ, защото вече е време тези девойки да подкрепят силите си за дълго и трудно пътуване рано утре сутринта, преди макасците да са се размърдали.

— С най-голямо удоволствие — каза Дейвид, като намести очилата с железните рамки, извади любимия си малък сборник с химни и веднага го предложи на Алиса. — Има ли нещо по-подходящо и по-утешително от това да запееш благодарствена вечерна песен след такъв изпълнен с премеждия ден!

Алиса се усмихна. Но като погледна Хейуърд, тя се изчерви и не знаеше как да постъпи.

— Не се стеснявайте! — прошепна той. — Нима предложението на достойния едноименник на великия псалмопевец41 няма тежест в един такъв момент?

Насърчена от думите му, Алиса стори това, към което по-рано набожността й и любовта й към нежни звуци така силно я бяха подтикнали. Отвориха сборника на един химн, твърде подходящ за положението, в което се намираха. В този химн поетът вече не бе подбуждан от желанието да надмине вдъхновения цар израелски и бе проявил изтънченост и любов към добродетелта. Кора пожела да последва сестра си и те запяха химна, след като методичният Дейвид даде необходимия предварителен тон с камертона си.

Мелодията бе тържествена и бавна. От време на време тя се издигаше до най-високите тонове, които можеха да достигнат плътните гласове на девойките, надвесили се над малката си книжка в благоговеен унес, а след това толкова се снишаваше, че плясъкът на водата се сливаше с нея като глух акомпанимент. Природната дарба и верният слух на Дейвид така направляваха песента, че да звучи добре в тясната пещера. Всички нейни пукнатини и кътчета се изпълниха с трепетните тонове на плавните им гласове. Индианците бяха приковали очи в скалите и слушаха внимателно, като вкаменени. Разузнавачът, който бе подпрял брада на ръката си и изразяваше студено безразличие, постепенно отпусна замръзналите черти на лицето си. Малко по малко при изпяването на всеки следващ стих той чувствуваше желязната си природа покорена, а спомените го отнасяха назад в детинството му, когато бе свикнал да слуша подобни молитвени песни в колонията на заселниците. Блуждаещите му очи овлажняха и преди химнът да бе свършил, парещи сълзи потекоха от изворите, които отдавна изглеждаха пресъхнали и се стичаха една подир друга по бузите, които по-често бяха усещали небесните бури, отколкото сълзи — признаци на слабост. От устата на певците се лееха онези тихи, замиращи звуци, които ухото поглъща с такъв жаден захлас, сякаш предусеща, че ще ги загуби, когато изведнъж някакъв крясък, неземен и нечовешки, се разнесе навън и проникна не само в дълбочините на пещерата, но и в сърцата на всички, които го чуха. Настъпи дълбока тишина, сякаш тоя ужасен и необикновен вик бе прекъснал яростния бяг на реката.

— Какво е това? — прошепна Алиса след няколко минути на страшно напрежение.

— Какво е това? — повтори Хейуърд с висок глас.

Не отговориха нито индианците, нито Ястребово око. Те стояха заслушани, сякаш очакваха крясъкът да се повтори, а държането им показваше, че и те бяха в почуда. Най-сетне тримата заговориха тревожно помежду си на делаварско наречие и Ункас; като мина през вътрешния и най-добре прикрит изход, предпазливо напусна пещерата. Когато той излезе, разузнавачът пръв заговори на английски.

— Какво беше това, никой от нас не може да каже, макар че ние двамата сме бродили из горите повече от тридесет години! По-рано вярвах, че няма вик на животно или на индианец, който ушите ми да не са чули; но сегашният крясък доказва, че съм бил само надменен и суетен смъртен.

— Не беше ли това викът, който воините надават, когато искат да сплашат неприятелите си? — запита Кора, която се увиваше в шала си със спокойствие, което липсваше у разтревожената й сестра.

— Не, не, този писък беше зловещ и страшен и в него имаше нещо нечовешко; когато веднъж си чул бойния вик, никога не би го сбъркал с нещо друго! Е, Ункас — обърна се той на делаварски към младия вожд, когато последният отново влезе вътре, — какво видя? Светлината ни проблясва ли през одеялата?

Отговорът, даден на същия език, беше кратък и очевидно категоричен.

— Навън не се вижда нищо — продължи Ястребово око, като поклати недоволно глава, — а и нашето убежище е все още добре прикрито в тъмнината! Които имат нужда от сън, нека отидат в другата пещера; трябва да сме на крак рано преди изгрев слънце и да се отправим колкото можем по-бързо към форт Едуард, докато мингозците са още потънали в утринната си дрямка.

Кора се подчини спокойно и с примера си помогна на по-плахата Алиса да разбере нуждата от послушание. Но преди да тръгне, тя помоли шепнешком Дънкън да ги последва. Ункас вдигна одеялото, за да минат, и когато сестрите се извърнаха да му благодарят за това внимание, те видяха разузнавача отново седнал пред загасващата жар. Той бе подпрял с ръце лицето си по начин, който показваше колко дълбоко се бе замислил върху необяснимия крясък, що бе прекъснал вечерната песен.

Хейуърд взе със себе си един запален клон, който хвърли слаба светлина в тясното пространство на новото им жилище. Като го закрепи на удобно място, той отиде при девойките; те останаха насаме с него за пръв път, откак бяха напуснали приятелските стени на форт Едуард.

— Не ни оставяйте, Дънкън — каза Алиса, — не бихме могли да спим тук, докато онзи ужасен вик още кънти в ушите ни!

— Нека най-напред видим дали тази крепост ви осигурява безопасност — отвърна той, — а после ще говорим за почивка.

Той отиде до другия край на пещерата, където имаше изход, закрит с одеяла, и като отдръпна дебелата завеса, отново задиша пресния и освежителен въздух, който идеше откъм водопада. Един ръкав на реката течеше през тясна и дълбока клисура, прокопана от течението в меката скала Точно под краката му и образуваше, както Хейуърд вярваше, отлична защита срещу всяка опасност откъм тази страна; на петнадесет-двадесет ярда по-нагоре от тях водата се спущаше, мяташе се и течеше надолу буйно, стремително и неубоздано.

— Тук природата е създала непреодолима преграда — продължи той, като посочи към отвесния склон и, тъмните води на реката, преди да пусне одеялото — и като знаете, че добри и верни хора пазят отпред, не виждам защо съветът на нашия честен домакин да бъде пренебрегнат. Уверен съм, а и Кора ще се съгласи с мене, че и на двете ви е необходим сън.

— Кора може да признава правотата на мнението ви, макар да не е в състояние да го приложи на практика — отвърна по-възрастната сестра, която се бе наместила до Алиса, на легло от еасафрасови клонки. — Дори и да не бяхме се уплашили от онзи тайнствен вик, има друго нещо, което ще прогони съня ни. Попитайте се сам, Хейуърд, дали има дъщери, които биха забравили тревогите на бащата, когато той не знае къде се намират децата му и какво правят в тези диви места сред толкова много опасности?

— Той е войник и знае както опасностите, тъй и преимуществата на горите.

— Но той е баща и не може да отиде против природата си.

— Колко снизходителен е бил винаги към всички мои лудории! Колко нежен и готов да задоволи всичките ми желания! — хълцаше Алиса. — Себелюбиви бяхме, сестро, като настоявахме да направим посещението си сред такива рискове!

— Може да съм постъпила прибързано, като настоях да ни даде съгласието си в такъв неудобен момент, но аз исках да му докажа, че ако другите са го забравили, когато се намира сред такива трудности, поне дъщерите му мислят за него!

— Когато той научи за пристигането ви в Едуард — каза меко Хейуърд, — в гърдите му се породи остра борба между страха и любовта, докато най-после последната, засилена, ако това е възможно, от дългата раздяла, бързо надви. „Силният дух на моята благородна Кора ги води насам, Дънкън — каза ми той. — и аз няма да се противопоставя. Бих желал всеки, който брани тук честта на краля ни, да покаже поне половината от нейната твърдост.“

— А не каза ли нещо и за мене, Хейуърд? — запита Алиса с обич и ревност в гласа. — Сигурно не е забравил съвсем и малката си Елси!

— Разбира се, че не — отвърна младият човек. — Той ви нарече с безброй гальовни имена, които аз не мога да си позволя да употребя, но мога с жар да потвърдя, че напълно ги заслужавате. Веднъж дори той каза …

Дънкън спря да говори, защото, докато очите му бяха приковани в очите на Алиса, която се бе обърнала към него с всичкия пламък на синовната си обич, за да улови думите му, същият силен и ужасен крясък изпълни въздуха и го накара да онемее. Последва дълго, напрегнато мълчание, през време на което всеки оглеждаше другите в уплаха, чакайки да чуе отново звука. Най-после одеялото се повдигна полека и на отвора застана разузнавачът. Неговото лице показваше, че от този тайнствен звук твърдостта му бе започнала да се разколебава. Заплашваше ги, изглежда, опасност, пред която всичката му ловкост и опитност бяха безсилни.