Последният мохикан

ГЛАВА XXIV

Само един миг беше достатъчен да убеди Дънкън в неговата грешка. Една ръка се сложи мощно на рамото му и тихият глас на Ункас промълви на ухото му:

— Хуроните са кучета. Кръвта на един страхливец никога не може да накара един воин да трепери. Сивокосият и сагаморът са в безопасност, а и пушката на Ястребово око не спи. Излезте! Ункас и Широката ръка вече не се познават. Казах достатъчно.

Хейуърд с удоволствие би чул още нещо, но приятелят му го побутна леко към вратата и го предупреди за опасността, която може да се появи, ако открият, че разговарят. Той се подчини, бавно и неохотно напусна колибата и се смеси с тълпата. Гаснещите огньове из селището хвърляха мътна, слаба светлина върху тъмните фигури, които се движеха мълчаливо насам-натам. От време на време някой по ярък пламък проблясваше в колибата и осветяваше фигурата на Ункас, който продължаваше да стои изправен близо до мъртвото тяло на хурона.

Скоро група воини влязоха в колибата, вдигнаха мъртвото тяло и го отнесоха в съседната гора. След това Дънкън заскита между колибите, без някой да го забележи или да го запита нещо. Той се мъчеше да намери някакви следи от тази, заради която бе поел такъв риск. При сегашното настроение на племето за него би било лесно да избяга и да се присъедини към приятелите си, ако подобна мисъл би му хрумнала. Но освен непрестанната му загриженост за Алиса един нов, макар и по-слаб интерес към съдбата на Ункас, го приковаваше към селището. Така че той продължи да скита от колиба на колиба и да наднича в тях, докато най-после обиколи цялото село. Той изостави това безполезно търсене и се върна към колибата на съвета, решен да намери и разпита Дейвид, за да сложи край на съмненията си.

Като стигна до постройката, която представляваше едновременно съдилище и място за екзекуции, младият човек откри, че възбудата на индианците бе вече стихнала. Воините се бяха събрали наново, пушеха спокойно и разговаряха бавно и важно за по-главните случки от последния им набег към изворите на Хорикън. При все че имаше вероятност връщането на Дънкън да им напомни за него и за подозрителните обстоятелства на посещението му, неговото явяване не им направи никакво видимо впечатление. Разигралата се страшна сцена се оказа благоприятна за него и той нямаше нужда от друг съветник освен собствената си съобразителност, за да се убеди в необходимостта да се възползува от това неочаквано преимущество.

Без да покаже, че се колебае, той влезе в колибата и зае мястото си с важност, която подхождаше чудесно на държането на домакините му. Един бърз, но проницателен поглед беше достатъчен да му даде да разбере, че макар Ункас да продължаваше да стои на мястото, където го беше оставил, Дейвид не се бе появил. На Ункас не бе наложено никакво ограничение — следяха го само зорките погледи на един млад хурон, застанал наблизо, и на един въоръжен воин, облегнал се на стълба, който образуваше едната страна на тесния вход. Във всяко друго отношение пленникът изглеждаше, като че ли е на свобода. Все пак обаче той бе изключен от каквото и да било участие в разговора и приличаше повече на изящно моделирана статуя, отколкото на жив човек.

Съвсем наскоро Хейуърд бе станал свидетел на страшната случка, която показа как бързо наказват онези, между които бе попаднал, така че не можеше да рискува да се изложи, като се намеси дръзко. Той предпочиташе да мълчи и размишлява, вместо да говори, защото откриването на истинското му положение можеше да се окаже съдбоносно още същия миг. За нещастие домакините му, изглежда, не мислеха така. Той не бе стоял дълго на мястото, което благоразумно бе избрал, за да бъде в сянка, когато друг от възрастните воини, запознат с френския език, се обърна към него:

— Моят канадски баща не забравя децата си — каза вождът. — И аз му благодаря. Някакъв зъл дух живее в жената на един от моите младежи. Може ли изкусният чужденец да го пропъди?

Хейуърд беше запознат до известна степен с магьосническите движения, практикувани от индианците при случай на подобни предполагаеми посещения на зли духове. Той веднага схвана, че това обстоятелство би могло да помогне за постигането на собствените му цели. В този момент едва ли можеше да му се направи предложение, което да му достави по-голямо удоволствие. Но като съзнаваше колко необходимо бе да запази важното държане, нужно за ролята, която играеше, той подтисна чувствата си и отговори с подходяща тайнственост:

— Има различни духове. Някои се поддават на влиянието на мъдростта, други са твърде силни.

— Моят брат е велик лечител — каза хитрият дивак, — няма ли да направи опит?

Дънкън отговори с движение, изразяващо съгласие. Хуронът остана доволен от това и отново взе лулата си, чакайки подходящия за тръгване момент. Нетърпеливият Дънкън проклинаше в душата си строгите обичаи на диваците, но трябваше да се покаже равнодушен като вожда, който всъщност беше близък роднина на заболялата жена. Минутите се точеха, а на самозвания лекар се струваше, че беше изминал цял час, когато хуронът остави настрана лулата си и загърна гърди с дрехата си, като че се готвеше да го поведе към колибата на болната. Точно тогава един воин с едра снага затъмни входа и като мина мълчаливо и с бавни стъпки сред групата на зорко гледащите го индианци, седна на единия край на ниската купчина суха трева, на която седеше и Дънкън. Последният хвърли нетърпелив поглед към съседа си и почувствува, че кожата му настръхва от неудържим ужас, когато се видя в такава непосредствена близост до Магуа.

Внезапното завръщане на този хитър и страшен вожд накара хурона да забави тръгването си. Няколко загаснали лули се запалиха отново, а новодошлият измъкна томахавката от пояса си и без да каже думица, напълни чашката на лулата си, издълбана от единия и край, и започна да вдъхва през кухата дръжка дима на тютюна с такова безразличие, сякаш не бе прекарал два дни в дълъг и изморителен лов. Тъй изминаха може би десет минути, които на Дънкън се сториха като десет века. Воините се обвиха в облак бял дим, преди някой от тях Да заговори.

— Добре дошъл! — промълви най-после един. — Намери ли моят приятел елени?

— Младежите се олюляват под тежестта им — отвърна Магуа. — Нека Огъващата се тръстика тръгне по ловната пътека и ще ги посрещне.

Дълбоко и страшно мълчание последва произнасянето на забраненото име. Всички лули паднаха от устата на пушачите, сякаш в този миг всеки бе вдъхнал нещо нечисто. Пушекът се виеше над главите им на малки кръгове, къдреше се в спирала и излиташе бързо през отвора на покрива; въздухът в колибата се проясни и мургавите лица се очертаха съвсем ясно. Погледите на повечето воини бяха приковани в земята, а неколцина от по-младите и по-неопитните си позволиха да извърнат дивите си бляскави очи към белокосия дивак, който седеше между двамина от най-уважаваните големци на племето. В изгледа и облеклото на този индианец нямаше нищо, което да го удостои с отличието да стои между тях. Видът му беше по-скоро унил, отколкото забележителен с нещо различно от обичайното държане на индианците, а дрехите му бяха като дрехите, които обикновено носят мъжете от племето. Подобно на окръжаващите го, в продължение на около една минута и неговият поглед бе отправен към земята, но най-сетне той си позволи да обърне крадешком очи настрани и забеляза, че бе станал прицелна точка на общо внимание. После се изправи и извиси глас сред тишината.

— Лъжа е било — каза той, — аз не съм имал син. Този, който носеше това име, е забравен. Кръвта му е бледа и не бе дошла от вените на хурон. Злите чипевазци са измамили жена ми. Великия дух е решил, че родът на Висентуш трябва да се прекрати. Който знае, че злото на семейството му умира заедно с него, е щастлив. Аз свърших.

Говорещият, който беше баща на провинилия се млад индианец, се огледа наоколо, сякаш търсеше в очите на слушателите си похвала за твърдостта си. Но строгите обичаи на племето налагаха прекалено тежки изисквания върху немощния, стар човек. Изразът на очите му противоречеше на картинния му и самохвален език, а и всеки мускул на сбръчканото му лице се свиваше от мъка. Като остана прав само за миг, да се наслади на горчивото си тържествуване, той се извърна настрани, сякаш погледите на другите му причиняваха болка. После закри лице в наметалото си и излезе от колибата с безшумната стъпка на човек, който в самотата на собственото си жилище дири съчувствието на друго същество като него — старо, клето и лишено от детето си.

Индианците, които вярват в наследственото предаване на добродетелите и недостатъците на характера, го оставиха да се отдалечи в мълчание. После с вродена тактичност, от която можеха да се поучат мнозина от по-културно общество, един от вождовете отклони вниманието на по-младите от току-що проявената пред очите им слабост, като каза с весел глас, обръщайки се учтиво към Магуа като към новодошъл:

— Делаварците се навъртат около селото ми като мечки край гърнета с мед. Но нима един хурон може да бъде заварен, че спи?

Тъмнината на надвисналия облак, която предшествува трясък на гръмотевицата, не е по-мрачна от погледа на Магуа, когато той възкликна:

— Делаварците от езерата!

— Не те, а онези, които носят женски фусти край брега на собствената си река. Един от тях се появи сред племето.

— Моите младежи взеха ли скалпа му?

— Краката му са бързи, при все че ръката му е годна повече за мотика, отколкото за томахавка — отвърна другият, като посочи към неподвижната фигура на Ункас.

Вместо да прояви женско любопитство и да се наслади на гледката, която би представлявал за него пленник от едно племе, което всички знаеха, че той имаше такова голямо основание да мрази, Магуа продължи да пуши със замисления вид, който му беше свойствен, когато нямаше непосредствена нужда от хитростта или красноречието си. При все че вътрешно се удивяваше на обстоятелствата, разкрити от думите на стария баща, той не си позволи да зададе никакъв въпрос, а остави разпитването за по-подходящ момент. Едва след като измина достатъчно време, той изтърси пепелта от лулата си, сложи томахавката на мястото й, затегна пояса си, стана и за пръв път хвърли поглед към пленника, който стоеше малко зад него. Бдителният, макар и разсеян на вид Ункас долови това движение, извърна се внезапно към светлината и двамата срещнаха погледите си. В продължение близо на една минута тези смели и необуздани духове се гледаха втренчено право в очите, като никой от тях не трепваше пред свирепия взор на другия.

Тялото на Ункас се изпъна и ноздрите му се разшириха като на тигър, който се готви да скочи. Но той стоеше неподвижен и от него лъхаше такава непоколебимост, че човек можеше лесно да го вземе, за изящния, безупречен образ на бойното божество на племето му. Трепкащите черти на лицето на Магуа се оказаха по-гъвкави; физиономията му загуби постепенно заплашителния си израз и бе заместен от израз на свирепа радост. Като пое дълбоко дъх, той изрече високо страшното име:

— Бързия елен!

При произнасянето на това добре известно име всички воини скочиха на крака и за няколко кратки мига изненадата надви стоическата им сдържаност. Омразното и все пак уважавано име бе повторено, като от един глас и звукът се понесе дори отвъд стените на колибата. Жените и децата, които се навъртаха около входа, подеха думите като ехо, последвано от дрезгав и плачевен вой. Той не бе още затихнал, когато възбудата на мъжете напълно се уталожи. Всички присъствуващи отново заеха местата си, сякаш засрамени от невъздържаността си. Трябваше да изминат много минути, преди да престанат да стрелкат с многозначителни погледи пленника и да оглеждат любопитно воина, който толкова често бе доказвал, че смелостта му надвишава смелостта на най-храбрите и най-гордите от тях.

Ункас се радваше на победата си, но се задоволи да покаже тържеството си само с една спокойна усмивка — символът на презрението, който принадлежи на всички времена и на всички народи.

Магуа долови израза му, вдигна ръка и я размаха тъй заканително срещу пленника, че леките сребърни украшения, прикрепени към гривната му, задрънчаха и с глас, изпълнен с мъст, той възкликна на английски:

— Мохикане, ти ще умреш!

— Целебните води никога не ще върнат умрелите хурони към живот — отвърна Ункас с музикалната реч на делаварците. — Буйната река мие техните кости. Мъжете им са жени, а жените им бухали. Върви! Повикай всички хуронски кучета, за да видят един воин. Ноздрите им се отвращават — те вдъхнаха мириса на кръвта на един страхливец.

Последният намек дълбоко ги засегна и обидата жестоко ги жегна. Мнозина от хуроните разбираха непознатия език, на който говореше пленникът. Между тях беше и Магуа. Хитрият дивак схвана изгодния момент и веднага се възползува от него. Като отхвърли леката кожена дреха от рамото си, той протегна ръка и даде воля на опасното си и изкусно красноречие. Колкото и неговото влияние между съплеменниците му да бе разклатено от слабостта, която понякога проявяваше, както и от това, че веднъж бе изневерил на хората си, смелостта му и ораторската му слава не можеха да се отрекат. Той никога не говореше без слушатели и рядко се случваше да не убеди тези, които го слушат. В сегашния случай природната му дарба бе подтиквана от жаждата за мъст.

Той отново разказа случките около нападението при водопада Глен, разправи за смъртта на другарите си и за бягството на най-страшните им врагове. После описа подробно могилката, където бе завел пленниците. За собствените си жестоки намерения спрямо девойките и за коварството, на което му бе попречено, не спомена нищо, а премина бързо към неочакваното появяване на Дългата карабина и приятелите му и към фаталния край на драмата. Тук той спря и се огледа, преструвайки се, че върши това от уважение към мъртвите, а в действителност искаше да види въздействието от встъпителния си разказ. Както обикновено всички очи бяха приковани в него. Всяка тъмна фигура приличаше на дишаща статуя — тъй неподвижна бе позата и толкова напрегнато бе вниманието на всеки от присъствуващите. Тогава Магуа сниши глас, който досега бе ясен, силен и висок, и започна да говори за заслугите на умрелите. Не забрави да спомене нито едно качество, което би могло да събуди съчувствието на индианеца: един никога не пропускал да улови подгонения дивеч; друг бил неуморим при преследването на неприятеля; този бил смел, онзи великодушен. Така ловко насочваше думите си, че в това племе, съставено от толкова малко семейства, те откликнаха във всички сърца.

— Дали костите на моите млади воини са в гробището на хуроните? — каза в заключение той. — Знаете много добре, че не са. Духовете им са се запътили към залязващото слънце и вече прекосяват обширните води към прекрасните ловни земи. Но те тръгнаха без храна, без пушки и ножове, без мокасини, голи и бедни, както са се родили. Ще оставим ли това така? Ще влязат ли душите им в царството на справедливостта като гладни ирокези или като кекави делаварци? Или ще се явят при приятелите си с оръжие в ръка и дрехи на гърба? Какво ще си помислят нашите прадеди, че е станало с племената на виандотите? Те ще погледнат смръщено децата и ще кажат: „Вървете си! Тук е дошъл чипевазец, който иска да мине за хурон.“ Братя, не трябва да забравяме мъртвите! Един червенокож никога не забравя. Ще натоварим този мохикан, докато започне да залита под тежестта на щедрите ни дарове, и ще го изпратим подир моите младежи. Те ни викат да им помогнем, макар че ушите ни са затворени. Те ни казват: „Не ни забравяйте!“ Когато видят духа на този мохикан да се тътри подире им със своя товар, ще разберат, че сме си спомнили за тях. Тогава ще продължат пътя си щастливи. И нашите деца ще кажат: „Така постъпиха бащите ни спрямо приятелите си, така трябва и ние да постъпим спрямо тях.“ Какво представлява един ингизин? Убили сме мнозина, но земята е все още пълна с бледолики. Петното, което мърси името на един хурон, може да се измие само с кръв от вените на индианец. И затова този делаварец трябва да умре.

Не можеше да има никакво съмнение за въздействието на тази разпалена реч, произнесена с нервния език и с настойчивостта на един хуронски оратор. Магуа така ловко бе събудил естественото съчувствие и религиозните предразсъдъци на своите слушатели, че съзнанието им, вече подготвено от обичая да се жертвува един живот заради скалповете на сънародниците, загуби и най-малкия остатък от човещина в желанието за мъст. Един от воините, човече с див и жесток вид, особено жадно слушаше думите на оратора. Лицето му се изменяше с всяко събудено в него чувство, докато най-после придоби израз на смъртна омраза. Когато Магуа свърши, воинът се изправи и като нададе демоничен крясък, размаха над главата си малката лъскава брадвичка, която блесна под светлината на факлите. Движението и викът бяха тъй внезапни, че никой не можа да го отклони от кръвожадните му намерения. Нещо блестящо се стрелна от ръката му и в същия миг бе посрещнато от някаква тъмна и мощна преграда. Първото беше летящата томахавка, а второто — ръката на Магуа, която той бе прострял светкавично, за да отклони томахавката от целта й Бързото и енергично движение на вожда дойде тъкмо навреме. Острото оръжие отряза бойното перо на скалповия кичур на Ункас и мина през тънката стена на колибата, сякаш запратено от мощна машина.

Дънкън видя опасното движение и скочи на крака. Сърцето му, което се качи чак в гърлото, бе обхванато от най-благороден порив към приятеля му. Той разбра с един поглед, че ударът бе несполучлив и ужасът се превърна във възхищение. Ункас стоеше неподвижен и гледаше неприятеля си в очите, а чертите му показваха, че се бе издигнал над всякакви чувства. Мраморът не би могъл да бъде по-студен, по-спокоен и по-непоколебим от израза, който Ункас, бе придобил при това внезапно нападение. После, сякаш съжалявайки за несръчността, която всъщност му спаси живота, той се усмихна и промълви няколко презрителни думи на собственото си наречие.

— Не! — каза Магуа, след като се увери, че пленникът му бе незасегнат. — Позорът му трябва да блесне на слънцето и жените трябва да видят как плътта му трепери, защото иначе отмъщението ни ще заприлича на момчешка игра. Вървете, заведете го някъде на тишина. Нека видим дали един делаварец може да спи през нощта, когато на другата сутрин ще трябва да умре.

Младите мъже, чиято длъжност беше да пазят пленника, в миг завързаха ръцете му с върви от лико и го изведоха от колибата сред дълбока и зловеща тишина. Твърдата стъпка на Ункас се поколеба само когато той застана пред отворената врата. Там се обърна и в презрителния и унищожителен поглед, който отправи към своите врагове, застанали в кръг, Дънкън с радост долови нещо, което показваше, че надеждата не го беше напуснала съвсем.

Магуа беше доволен от успеха ѝ или бе прекалено зает с тайните си планове, за да продължи разговора. Като разтърси наметалото и обви с него гърдите си, той също напусна мястото, без да засяга повече въпроса, който можеше да се окаже тъй фатален за застаналия до лакътя му Дънкън. Въпреки растящото му негодувание, природната му твърдост и загрижеността му за Ункас, Хейуърд се почувствува значително облекчен от отсъствието на този тъй опасен и хитър свой враг. Възбудата от речта постепенно стихна; воините заеха отново местата си и облаци дим пак изпълниха колибата. В продължение близо на половин час ни една дума не бе промълвена, ни един поглед не бе отправен настрани — обикновено след всяка бурна и шумна сцена, разиграла се сред тези същества, които бяха едновременно тъй поривисти и тъй сдържани, наставаше тържествено и наситено с размисъл мълчание.

Вождът, който бе поискал помощ от Дънкън, допуши лулата си и най-после се накани да тръгне. С едно помръдване на пръста си той даде знак на предполагаемия лекар да го последва. Като мина през облаците дим, Дънкън имаше много основания да се радва, че най-сетне му бе дадена възможност да подиша чистия въздух на хладната и освежителна лятна вечер.

Вместо да тръгне между колибите, където Хейуърд сече бе провел несполучливото си търсене, другарят му сви настрани и тръгна към подножието на една съседна планина, която се издигаше над временното селище. Основата и беше опасана с бодливи храсти и беше необходимо да продължат пътя си по една крива и тясна пътека. Момчетата бяха подновили игрите си в сечището — сега представяха с мимики и движения преследването около свещения кол.

За да направи играта колкото може по-близка до действителността, един от най-дръзките измежду тях бе сложил пламтящи главни в няколко купчини клони, които индианката бе пропуснала да запали. Пламъкът на един от тези огньове освети пътя на вожда и на Дънкън и засили още повече дивия вид на пейзажа. Недалеч от една гола скала и точно срещу нея те навлязоха в една поляна. Тъкмо тогава момчетата прибавиха нови клони в огъня и силната му светлина достигна дори и до това отдалечено кътче. Тя падна върху бялата повърхност на скалата и освети едно тъмно и тайнствено същество, което се изправи неочаквано на пътя им.

Индианецът се спря, сякаш се поколеба дали да продължи, и по този начин позволи на спътника си да го настигне. Едно голямо черно кълбо, което отначало изглеждаше неподвижно, сега започна да се движи по начин, който бе необясним за Дънкън. Огънят отново се засили и пламъкът му освети по-ясно животното. Тогава по тромавите движения на горната част на тялото му, докато самото животно изглеждаше седнало, Дънкън позна, че това е мечка. Освен че заръмжа силно и свирепо и имаше мигове, когато се виждаше как очите й проблясват, тя не прояви други признаци на враждебност. Хуронът поне изглеждаше уверен, че намеренията на този особен натрапник бяха миролюбиви, защото след като го огледа внимателно, той продължи спокойно пътя си.

Дънкън, който знаеше, че индианците често опитомяват това животно, последва примера на спътника си, предполагайки, че някоя любимка на племето се бе отдалечила в гъсталака, за да си търси храна. Отминаха я необезпокоявани. При все че бе принуден почти да се допре до звяра, хуронът, който отначало така предпазливо бе огледал непознатото същество, сега се задоволи да продължи пътя си, без да губи нито миг в по-нататъшно наблюдение, но Хейуърд не можеше да се сдържи да не хвърли поглед назад, очаквайки нападение откъм гърба им. Безпокойството му съвсем не се намали, когато забеляза, че звярът се тътри по пътеката и следва стъпките им. Той щеше да заговори, обаче в този момент индианецът бутна една врата, направена от кората на дърво, и влезе в една пещера в недрата на планината.

Като се възползува от този тъй лесен начин на отстъпление, Дънкън пристъпи подир него и с радост опита да затвори слабата врата на отвора, когато усети, че звярът дръпна от ръцете му вратата навън и изпълни входа с рошавото си тяло. Сега те се намираха в дълга, права галерия, сред един процеп между скалите, откъдето му бе невъзможно да отстъпи, без да се натъкне на животното. Постъпвайки най-добре, както можеше в случая, младият човек продължи да върви напред, колкото можеше по-близо до водача си. Мечката често ръмжеше по стъпките му и веднъж или дваж сложи огромната си лапа на гърба му, сякаш искаше да му попречи да навлезе по-навътре в дупката.

Мъчно е да се каже колко дълго щяха да устоят нервите на Дънкън при необикновеното положение, в което се намираше. Но за щастие скоро можа да си отдъхне. Пред тях постоянно блещукаше една светлинка и сега те стигнаха до мястото, откъдето тя идваше.

Една голяма пещера бе грубо приспособена за жилища. Преградите бяха просто, но сполучливо изградени от камък, пръчки и кора от дърво. Отвори отгоре пропущаха денем светлината, а нощем огньовете и факлите заместваха слънцето. Тук хуроните бяха донесли повечето от ценностите си, особено онези, които бяха обща собственост на цялото племе. Тук, изглежда, бе доведена и болната жена, за която вярваха, че е жертва на свръхестествени сили, и смятаха, че за мъчителя и ще е по-трудно да я напада през каменните стени, отколкото през дървените покриви на колибите. Помещението, в което Дънкън и водачът му влязоха най-напред, беше пригодено единствено за нея. Индианецът се приближи до леглото й. То бе заобиколено от жени, между които Хейуърд с учудване откри своя приятел Дейвид, който липсваше досега.

Само един поглед беше достатъчен, за да увери мнимия лекар, че болната беше твърде далеч от лечителските му възможности. Тя лежеше в някакво вцепенение, безразлична към струпаните около нея хора, за щастие безчувствена и към всякакво страдание. Хейуърд никак не съжаляваше, че щеше да разиграе своите комедии пред човек, който беше твърде болен, за да прояви интерес към тяхното успешно или безуспешно въздействие. Лекото угризение на съвестта при мисълта за измамата скоро премина и той започна да мисли как да изиграе ролята си, когато видя, че се готвеха да попречат на изкуството му, за да опитат преди това силата на музиката.

Когато посетителите влязоха, Гамът тъкмо се канеше да излее в песен душата си. След като се побави един миг, той изтръгна звук от свирката си и запя един химн, който би могъл да стори чудо, ако вярата в целебната му сила би могла да окаже някаква помощ. Понеже индианците уважаваха това, което смятаха у него за умствена слабост, те му позволиха да изпее докрай песента си, а и Дънкън беше твърде доволен от забавянето и не го прекъсна. Когато замиращите нотки на мелодията отекваха в ушите му, той се сепна, тъй като чу, че зад него някой ги повтаря с полу-човешки, полугробовен глас. Като погледна наоколо, той видя рошавото чудовище, седнало в един ъгъл в сянката на пещерата. Клатушкайки тромаво тялото си, животното повтаряше с тихо ръмжене някакви звуци, ако не и думи, в които се долавяше лека прилика с мелодията на певеца.

Читателят може по-лесно да си представи впечатлението от това ехо на Дейвидовия глас, отколкото може да се опише. Очите на Дейвид се разтвориха широко, сякаш се съмняваше в това, което виждаше, а гладът му занемя от смайване. Изкусно скроеният му план предаде едно важно съобщение на Дънкън изчезна от съзнанието му поради едно чувство, което много приличаше на страх, но което той се мъчеше да вярва, че е възхищение. И под влиянието на това чувство той възкликна високо:

— Тя ви чака и е наблизо! — И бързо напусна пещерата.