Последният мохикан

ГЛАВА I

Една от особеностите на колониалните войни в Северна Америка беше, че преди да се срещнат неприятелските войски, трябваше да се справят с трудностите и опасностите на дивите местности. Широк и непроходим горист пояс разделяше враждуващите владения на Франция и Англия. Смелите заселници и обучените европейци, които се биеха рамо до рамо с тях, често губеха цели месеци в борба с речните прагове или каменистите планински проходи, търсейки възможност да покажат смелостта си в истинско военно сражение. Но като се учеха на търпение и себеотрицание от опитните в боя туземци, те свикнаха да преодоляват всички трудности, и с течение на времето почти не остана тъмно кътче в горите, нито усамотено място, до което да не проникнат онези, които бяха заложили живота си, за да удовлетворят своята жажда за мъст или да подкрепят жестоката и егоистична политика на далечните европейски монарси.

Може би никоя област в обширната междугранична територия не даваше по-жива представа за жестокостта и свирепостта на дивашката борба през онези времена, както областта между горното течение на река Хъдзън и съседните езера.

Удобствата за придвижване на войските, които самата природа предлагаше там, бяха очевидни и не можеха да бъдат пренебрегнати. Продълговатото езеро Чамплейн се простира от канадската граница, врязва се дълбоко навътре в съседната провинция Ню Йорк и образува естествен път до половината разстояние, което французите трябваше да завладеят, за да нападнат неприятеля. Близо до южния си край то се слива с друго езеро, чиито води са толкова прозрачни, че мисионерите-йезуити го бяха избрали, за да извършват само в него символичното очищение чрез обреда кръщение и затова бе наречено „Светото тайнство“. По-малко усърдните в религията англичани смятаха, че правят достатъчно голяма чест на бистрите му води, като го наричаха с името на своя царствуващ тогава владетел — втория крал от хановърската династия. Така французи и англичани се съюзиха, за да лишат неуките господари на гористата му околност от тяхното законно право да увековечават първоначалното му име Хорикън1.

Осеяно с безброй острови, сгушено между планините, „Светото езеро“ се простира в южна посока още на около десетина левги2. През високото плато, което възпира по-нататъшния път на водата, смелчаците трябваше да носят на гръб лодките си и да преминат още толкова мили пеш, докато стигнат бреговете на Хъдзън точно на онова място, откъдето въпреки праговете, или както тогава ги наричаха, бързеите, реката става плавателна при прилив.

Щом като при изпълнение на смелите си планове да безпокоят врага предприемчивите французи се опитваха да проникнат дори в далечните и труднопроходими клисури на Алеганските планини, лесно е да си представим, че с пословичната си прозорливост те не можеха да не забележат естествените предимства на описаната местност. И наистина тя се превърна в кървава арена, на която се разразиха повечето от битките за колониално господство.

На местата, откъдето можеха да се владеят удобните пътища, бяха издигнати укрепления, които падаха от ръце в ръце и биваха разрушавани или отново построявани в зависимост от това, кое от враждуващите знамена се увенчаваше с победа. Докато чифликчиите се свиваха в границите на по-старите селища, далеч от опасните проходи, цели армии — често пъти по-големи от ония, които сваляха крале в държавитемайки — потъваха в тези гори, откъдето рядко се връщаха, и то само определени части, изнурени от грижи и сломени от поражения. При все че мирният труд беше непознат в тази опасна местност, горите, й гъмжаха от хора; сенчестите кътчета и доловете ехтяха от звуците на бойни маршове, а планинското ехо повтаряше смеха или дивите викове на много храбри и безумно смели младежи, залутали се там в разцвета на младостта си, за да потънат в дългия сън на забвението.

Събитията, които ще се опитаме да разкажем, се развиха тъкмо сред тези борби и кръвопролития през третата година на войната, в която Англия и Франция се сражаваха за последен път за господство над една страна, която на никоя от тях не бе съдено да задържи.

Глупостта на колониалните и пълководци и съдбоносната нерешителност на управниците в метрополията3 бяха свалили престижа на Великобритания от гордата висота, на която го бяха поставили дарбите и предприемчивостта на предишните й военачалници и държавници. Тъй като неприятелите й вече не се бояха от нея, то и тези, които й служеха, бързо започнаха да губят увереността, която се поражда от самоуважението. Заселниците, които не бяха глупави като нейните управници, а бяха и твърде незначителни, за да имат дял в грешките й, станаха неволни участници в това срамно унижение.

Неотдавна те бяха видели една отбрана армия — дошла от страната, която почитаха като майка и сляпо смятаха за непобедима, командувана от пълководец, избран измежду многото добре обучени военни заради редките му боеви качества — позорно разбита от шепа французи и индианци. Тя бе спасена от пълно изтребление само благодарение на хладнокръвието и духа на един момък от Виржиния4, чиято слава оттогава нарасна и се разнесе до крайните предели на християнския свят. Това неочаквано бедствие остави без защита цяла погранична област и преди истинските злини се появиха хиляди недействителни, въображаеми опасности. На изплашените заселници се струваше, че дочуват викове на диваци във всеки повей на вятъра, който идеше откъм безбрежните гори на Запада. Страшната слава на безмилостните им неприятели увеличаваше безмерно неизбежните ужаси на войната. Безброй неотдавнашни кланета бяха все още живи в паметта им. И в провинциите нямаше човек, който да не е чул и погълнал с настървение ужасните разкази за страшни среднощни убийства, в които туземните обитатели на горите бяха главните кръвожадни действуващи лица. Когато наивният и възбуден пътник разправяше за неочакваните опасности, които дебнат в гората, кръвта на по-плахите се смразяваше от ужас и майките хвърляха загрижен поглед към децата, които спяха спокойно и в безопасност в големите градове. Накъсо казано, преувеличенията под въздействието на страха започнаха да побеждават повеленията на разсъдъка и онези, които не трябваше да забравят мъжеството си, ставаха роби на най-долното от всички чувства.

Дори и най-сърцатите започнаха да смятат изхода на борбата за съмнителен. Всекичасно се увеличаваше броят на падналите духом, които смятаха, че виждат всички американски владения на английската корона покорени от неприятелите им християни или опустошени от набезите на техните безмилостни съюзници — индианците.

Ето защо, когато в укреплението, което се намираше на южния край на прохода, между езерата и реката Хъдзън, стигна вестта, че Монкалм5 се придвижва по Чамплейн с войска, „многобройна като листата на дърветата“, тая новина бе посрещната по-скоро с малодушие и страх, отколкото със сдържаната радост, която войникът трябва да изпитва, когато разбере, че може да удари неприятеля си.

Новината бе донесена в една лятна привечер от индианецбързоходец, който носеше и настойчива молба от Мънроу, комендант на едно укрепление на брега на „Светото езеро“, бързо да му бъде изпратено силно подкрепление. Вече споменахме, че разстоянието между тези укрепления беше по-малко от пет левги. Каменистата пътека, която първоначално служеше за съобщение, бе разширена, за да минават по нея коли, така че разстоянието, което бързоходците изминаваха за два часа, лятно време лесно можеше да се вземе от войсково отделение с необходимия му багаж от изгрев до залез слънце. Верните служители на британската корона бяха назовали едното от тези укрепления Уилиам Хенри, а другото — форт Едуард6, на имената на двамата любими принца от царуващата тогава династия. Встеранътшотландец7, за когото споменахме преди малко, държеше първото укрепление с един полк редовни войници и съвсем малко заселници. Тази войска беше твърде малобройна, за да излезе срещу силната армия, която Монкалм бе повел към отбранителните насипи. Второто укрепление бе заето от генерал Уеб, който командуваше кралските военни сили в северните провинции. Гарнизонът му наброяваше повече от пет хиляди души.

Ако съединеше няколкото поделения под негово командуване, генералът можеше да събере приблизително двойно по-голям брой войници срещу решителния французин, който се бе осмелил да се отдалечи твърде много от мястото, където се намираха резервите му, и то с армия, малко по-многочислена от армията на противника.

Но под влияние на сполетелите ги несполуки офицерите, както и войниците, бяха склонни по-скоро да дочакат страшния неприятел в крепостта, отколкото по блестящия пример на французите от форта дьо Кен да възпрат настъплението му и му нанесат удар още докато напредва.

След като първата изненада от вестта постихна, из окопите край брега на Хъдзън, които образуваха верига от предни укрепления на самия форт, се разнесе мълва, че отбран отряд от хиляда и петстотин души ще трябва да тръгне призори за укреплението Уилиам Хенри, намиращо се на северния край на онази част на реката, която поради каменистия си характер се преминава пеша. Това, което отначало бе само мълва, скоро стана действителност, когато главнокомандуващият издаде заповед до няколкото избрани от него войскови части да се приготвят за бързо потегляне. Сега вече всички съмнения относно намеренията на Уеб се разпръснаха и в продължение на час-два наоколо се мяркаха загрижени лица и се чуваха забързани стъпки. Новаците във военното изкуство тичаха насам-натам и със своето буйно и донякъде нервно суетене забавяха приготовленията си, а по-опитните ветерани се стягаха решително, с явно презрение към всяко бързане. Сериозните им лица и загрижени очи издаваха, че те нямат кой знае колко голямо професионално влечение към неопитаната, но очаквана със страх война в горската пустош.

Най-после слънцето залезе в море от пурпур зад далечните западни хълмове и докато мракът стелеше булото си върху това усамотено кътче, шумът от приготовленията стихна и последната светлинка в дървената хижа на някой офицер загасна. Дърветата хвърляха върху насипите и клокочещото поточе сенки, които ставаха все по-огромни. Скоро целият лагер потъна в дълбока тишина, като тишината, която царуваше в обширната околна гора.

Съобразно със заповедта от предишната вечер тежкият сън на войниците бе прекъснат от биенето на барабаните, чиито удари отекваха във влажния утринен въздух из всяко кътче на гората точно когато ранното утро започна да изписва назъбените очертания на няколко високи борови дървета по развиделяващото се, безоблачно небе на изток. Изведнъж целият лагер се раздвижи — и последният войник се надигна от землянката си, за да види потеглянето на своите другари и вземе участие във вълнението и събитията на деня. Избраният отряд войници скоро се строи. Докато редовните и обучени кралски наемници застанаха надменно на десния фланг, скромните заселници по навик, придобит от дълъг опит, покорно заеха своите по-скромни места на левия фланг. Разузнавачите потеглиха. Силна охрана предшествуваше и следваше тежко клатушкащите се обозни коли. Преди сивото утро да бе озарено от слънчевите лъчи, главното ядро се строи в колона и напусна лагера с истинско войнишко държане, което задуши скрития страх на мнозина новаци. Докато бойците можеха да бъдат виждани от другарите им, които ги гледаха с възхищение, те запазиха гордия си вид и стегнатия си строй. Скоро звуците на музиката започнаха да се чуват все по-слабо в далечината и гората погълна живата маса, която бавно бе навлязла в нейните дебри.

Лекият ветрец бе престанал да донася към изпращачите шума от отдалечаващата се колона, последният закъснял войник, който догонваше редицата, вече се бе скрил от погледа им, а пред една необикновено голяма и удобна дървена хижа, дето крачеха часовоите — личната охрана на английския генерал Уеб — се виждаха признаци за друго заминаване. Там бяха събрани около половин дузина оседлани коне, два от които явно бяха отредени за жени, каквито обикновено не се срещат тъй навътре в пущинаците. Трети кон бе натоварен с багажа и оръжието на щабен офицер, а по простата екипировка и пътническите сандъци, с които бяха натоварени останалите коне, личеше, че са предназначени за слугите, които, изглежда, вече чакаха благоволението на господарите си. На почетно разстояние от това необикновено зрелище се бяха събрали няколко групи любопитни безделници. Някои от тях се възхищаваха от породата и фигурата на буйния военен кон, а други зяпаха приготовленията с тъпо учудване и просташко любопитство. Имаше обаче един човек, който със своя вид и държане представляваше ярко изключение от останалите зрители; той не беше нито безделник, нито пък изглеждаше много прост.

По външност този индивид беше до крайна степен грозен, без да бъде по някакъв начин обезобразен. Тялото му беше като у всички хора, но не със същите пропорции. Изправен, ръстът му надминаваше ръста на другарите му; обаче седнал изглеждаше като човек с обикновен ръст. Несъразмерност проличаваше в цялото му тяло. Главата му беше голяма, раменете — тесни, ръцете — дълги и провиснали, а от китките надолу — малки, дори деликатни. Краката и бедрата му бяха тънки и мършави, но необикновено дълги; коленете му биха минали за огромни, ако не бяха надминати от още по-огромните ходила, на които се изправяше това несъразмерно човешко същество. Зле подбраното и неподходящо облекло на този индивид правеше тромавостта му да изпъква още по-ясно. Небесносин жакет с къси и широки поли, изрязан ниско около шията, излагаше дългия му и тънък врат и още по-дългите му и слаби крака на най-злобните закачки на присмехулниците. Панталоните му бяха от жълт вълнен плат, тясно прилепнали към бедрата и привързани за възлестите му колене с бели панделки на големи джуфки, доста замърсени от употреба. Пъстри памучни чорапи и обувки, на едната от които имаше прикачена посребрена шпора, завършваха облеклото на долните крайници на тази фигура, чиито кокалести форми не само не бяха закрити, а нарочно изложени на показ поради суетността или простодушието на притежателя им. Изпод капака на огромния джоб на изцапаната копринена жилетка, богато украсена с почерняла сребърна дантела, се подаваше един инструмент, който сред военната обстановка можеше погрешно да се вземе за някакво страшно и непознато оръжие. Колкото и малък да беше, този необикновен уред възбуждаше любопитството на повечето европейци в лагера, макар че неколцина от местните жители го опипваха не само без страх, но и като хора, съвсем свикнали с него, Голяма цивилна шапка като ония, които носеха пасторите през последните тридесет години, увенчаваше цялата тази фигура и придаваше достойнство на добродушното и донякъде разсеяно лице, което явно трябваше да бъде подпомогнато по този изкуствен начин, за да придобие тежестта, необходима за човек, натоварен с висока и особено отговорна служба.

Докато обикновените хора стояха настрани — от уважение към жилището на генерал Уеб, — току-що описаната от нас фигура застана важно сред прислужниците и свободно критикуваше или хвалеше качествата на конете според това, дали му харесваха, или не.

— Стигам до заключението, приятелю, че това животно не ще да е отгледано тук, а навярно е някъде от чужбина; дори може би от малкия остров отвъд сините води — каза той с глас, толкова забележителен с мекотата и сладостта на тембъра си, колкото бе забележителна фигурата му с необикновените си пропорции. — Мога да говоря за тези неща, без да мина за самохвалко, тъй като съм бил и в двете пристанища — както в това, което се намира при устието на Темза и носи името на столицата на стара Англия, така и в онова, което се нарича Хейвън с прибавка на думичката „Ню“8. Виждал съм как в кораби и бригантини9 събират добитък като в Ноевия ковчег и го отправят към остров Ямайка, за да го разменят или да търгуват с четириноги, но никога досега не съм виждал друго животно, което така много да потвърждава библейското описание на бойния кон: „Той бие копито в долината и се радва на силата си; отива да посрещне войските. Сред звуците на тръбите възкликва: «Ха, ха!» Подушва отдалеч битката, гръмките гласове на капитаните и виковете.“ Човек би казал, че конете на древен Израел продължават да живеят и в наши времена, нали така, приятелю?

Като не получи никакъв отговор на този необикновен въпрос — който, изречен със силен и благозвучен глас, заслужаваше, известно внимание, — този, който говореше с езика на библията, се обърна към мълчаливата фигура, към която случайно бе отправил забележката си, и в нейно лице откри нов и по-привлекателен обект за възхищение. Очите му се спряха върху неподвижната, изправена и скована фигура на индианския бързоходец, който предишната вечер бе донесъл в лагера неприятната вест. При все че се намираше в пълен покой и не обръщаше никакво внимание на възбудата и шума наоколо, по лицето му се четеше мрачна свирепост, примесена със спокойствието на дивака, годни да приковат вниманието на много по-опитни очи от тези, които сега го разглеждаха с нескривано удивление. Туземецът носеше томахавката10 и ножа на племето си и все пак нямаше напълно вид на воин. Напротив, външността му издаваше занемареност, която можеше да се дължи на някакво голямо скорошно напрежение, от което още не е имал време да се оправи. Боите на бойната му украса11 се бяха смесили в тъмна маса по свирепото му лице и правеха мургавите му черти още по-жестоки и отблъскващи. По този начин случайно бе постигнат ефект, много по-силен от онзи, който е трябвало да произведе боядисването му. Единствени очите му, които блестяха като звезди между надвиснали облаци, бяха запазили своето естествено дивашко изражение. Само за миг неговият изпитателен и недоверчив поглед срещна учудения взор на другия, после промени посоката си и отчасти с лукавство, отчасти с презрение, остана така вперен, сякаш пронизваше далечината.

След това мълчаливо и краткотрайно срещане на погледите на тези двама особени хора невъзможно е да се каже каква забележка би могла да се изтръгне от устата на белия човек, ако острото му любопитство не бе отново привлечено от други неща. Общото раздвижване между слугите и тихите звуци на нежни гласове възвестиха приближаването на тези, които бяха очаквани, за да може кавалкадата да потегли. Наивничкият поклонник на бойните коне в миг се отправи към една ниска, мършава, със сплетена опашка кобила, която щипеше повехналата зеленина наоколо. Като опря лакът на одеялото, под което се криеше нещо като седло, той наблюдаваше тръгването на групата, докато едно конче кротичко сучеше сутрешната си закуска от другата страна на кобилата.

Един младеж в офицерска униформа заведе две девойки до определените за тях коне. По облеклото им личеше, че се бяха приготвили за дълго и изморително пътуване през гората. Лекият утринен ветрец развя зеления воал, който се спускаше от филцовата шапка на едната от девойките, и то на тази, която изглеждаше по-млада — макар че и двете бяха млади — и разкри пред погледите на другите блестящата кожа на лицето и, златорусата й коса и светлосините й очи.

Руменината, която все още се задържаше над боровете на запад, не беше ни по-светла, ни по-нежна от руменината на нейните бузи, нито пък зараждащият се ден беше по-свеж от ведрата усмивка, с която тя дари младежа, когато той й помогна да се качи на седлото. Другата, към която младежът проявяваше същото внимание, криеше прелестите си от погледите на войниците с грижливост, която подхождаше на по-голямата й опитност, тъй като тя бе с четири-пет години по-възрастна от първата. Можеше обаче да се забележи, че фигурата и, макар и със същите изящни пропорции, които не се скриваха от пътническата й рокля, беше малко по-закръглена и по-зряла от тази на спътничката й. Щом девойките заеха местата си, придружаващият ги офицер скочи леко на седлото на бойния кон и тримата кимнаха учтиво на Уеб, който от любезност изчакваше заминаването им на прага на хижата си. После пътниците обърнаха конете и ги подкараха бавно към северния изход на лагера, последвани от свитата си. Докато преминаваха това късо разстояние, никой не проговори. Само едно леко възклицание се изтръгна от устата на по-младата девойка, когато индианецътбързоходец мина неочаквано край нея и ги поведе по военния път. Внезапното движение на червенокожия, което будеше страх, не предизвика никакво възклицание у другата, но при изненадата и нейният воал се отгърна и разкри неописуемия израз на съжаление, възторг и ужас в тъмните й очи, които следяха плавните движения на дивака. Къдриците на тази девойка бяха лъскави и черни като гарванови пера. Лицето й не беше мургаво, но сякаш бе наситено с цвета на здрава кръв, която като че ли беше готова да избликне. Това лице не беше нито грубо, нито му липсваше изваяност, а беше изящно, с правилни черти, благородно и извънредно красиво. Тя се усмихна, сякаш съжаляваше за моментната си слабост, и разкри един ред зъби, които можеха да съперничат и на най-чистата слонова кост. След това отново дръпна воала си, сведе лице надолу и продължи да язди в мълчание като човек, чиито мисли са далеч от това, което го заобикаля.