Последният мохикан

ГЛАВА XXIII

За разлика от лагерите на белите, тези на туземците рядко се пазят от въоръжени войници. Индианците долавят опасността отдалеч и обикновено се чувствуват спокойни, тъй като познават особеностите на гората, както и дългите и трудни пътища, отделящи ги от онези, от които имат най-голямо основание да се плашат. Но враг, който по някакво щастливо стечение на обстоятелствата намери начин да избегне бдителността на разузнавачите, рядко ще срещне часовои близо до селището, които да дадат знак за тревога. Към този общ обичай трябва да се прибави и обстоятелството, че приятелски настроените към французите племена знаеха твърде добре какъв тежък удар бе нанесен на англичаните, така че не можеха да очакват някаква непосредствена опасност от вражеските племена, които бяха подчинени на британската корона.

Ето защо Дънкън и Дейвид без предупреждение за своето приближаване се озоваха сред децата, които се забавляваха с току-що описаните игри. Но когато ги забелязаха, цялата тълпа дечурлига нададе остър предупредителен вой.

Тогава като по някаква магия всички изчезнаха и се скриха от погледите на посетителите. По този час на деня голите мургави тела на приклекналите дечурлига така хубаво се сливаха с повехналата растителност, че отначало действително изглеждаше като да ги е погълнала земята. Но след първия момент на изненада Дънкън се вгледа по-внимателно и навсякъде срещна тъмни, подвижни, ококорени очи. Това тревожно предизвестие за начина, по който щяха да го разгледат по-възрастните мъже, не само не насърчи младия офицер, но за миг той като че бе готов да се върне.

Но вече беше твърде късно да се колебае. Викът на децата бе привлякъл цяла дузина воини край вратата на най-близкото жилище, където, събрани в мрачна, заплашителна група, спокойно очакваха приближаването на внезапно появилите се сред тях чужденци.

Тъй като тази сцена до известна степен не беше чужда за Дейвид, той уверено се отправи към самата колиба, като че ли никакви дребни пречки не биха го смутили. Тази колиба, грубо оградена от кори и клони, беше главната постройка на селището. В нея племето устройваше съвещанията и събранията си при краткотрайното си пребиваване край границата на английската провинция. За Дънкън беше трудно да си наложи нужния спокоен вид, когато минаваше край тъмните едри фигури на събралите се около прага диваци, но понеже съзнаваше, че животът му зависи от присъствието на духа му, той се довери на благоразумието на другаря си и го следваше по петите, като се мъчеше да съсредоточи мислите си върху това, което му предстои. Кръвта му се смръзна, когато се видя така близо до свирепите си и неумолими врагове, но той успя да овладее чувствата си и да стигне до центъра на постройката с вид, който не издаваше слабостта му. Следвайки примера на спокойния Гамът, той издърпа един сноп благоуханни клончета от купчината, която изпълваше ъгъла на колибата, и седна мълчаливо.

Щом посетителят влезе, зорко наблюдаващите го индианци се дръпнаха от входа, заобиколиха го и зачакаха търпеливо момента, когато чужденецът щеше да благоволи да заговори. По-голямата част от тях се облегнаха лениво на гредите, които крепяха чудноватата постройка, докато трима-четирима от най-възрастните и най-видните вождове заеха места на земята, малко по-напред.

Вътре гореше запалена факла. Поклащай от въздушното течение, пламъкът и осветяваше с червения си блясък ту едно лице, ту друго, ту една фигура, ту друга. Дънкън се възползува от светлината, за да отгатне по лицата на домакините как ще го приемат.

Но наблюдателността му се оказа безсилна срещу студеното и хитро държане на хората край него. Вождовете почти не го поглеждаха. Те стояха с приковани към земята очи, което би могло да се вземе като уважение, обаче също така лесно можеше да се изтълкува като недоверие. Мъжете, които седяха в сянка, бяха по-малко сдържани. Дънкън скоро долови беглите им, но проницателни погледи, които изследваха външността и облеклото му; те забелязваха и обсъждаха всяка промяна в израза на лицето му, всеки жест, всяка черта от украсата му, и дори кройката на дрехите му.

Най-после един индианец, чиято коса бе започнала да посивява, но чиито мускулести крайници и твърда стъпка показваха, че все още е годен да се справя с войнишките си задължения, излезе от един мрачен ъгъл, където навярно се бе наместил, за да може скритом да наблюдава, и заговори. Той си служеше с езика на виандотите70 или хуроните и следователно думите му бяха неразбираеми за Хейуърд, но жестовете, които придружаваха думите, по-скоро изразяваха учтивост, отколкото гняв. Хейуърд поклати глава и направи движение, с което искаше да каже, че не може да отговори.

— Няма ли някой измежду моите братя, който да говори френски или английски? — запита той на френски и отправи поглед наоколо от едно лице към друго, надявайки се да види някой да му кимне утвърдително.

Макар че няколко глави се обърнаха, сякаш за да доловят значението на думите му, те останаха без отговор. — Бих изпитал голямо съжаление — продължи Дънкън, като приказваше бавно и си служеше с най-простия френски език, който знаеше, — ако се окаже, че нито един от мъжете на това мъдро и смело племе не разбира езика, с който си служи великият крал, когато се обръща към децата си. Сърцето му ще се натъжи много, ако сметне, че неговите червенокожи воини му оказват толкова малко почит!

Последва дълга и тържествена пауза, през време на която нито едно помръдване на някой крайник, нито един израз на някое око не можа да издаде впечатлението, което думите му произведоха. Дънкън знаеше, че домакините му считат мълчанието за добродетел, така че с радост се възползува от този обичай, за да подреди мислите си. Най-после същият воин, който го бе заговорил преди това, сега отвърна сухо, с френското наречие на канадските индианци:

— Когато нашият велик баща говори на народа си, с езика на хуроните ли си служи?

— Той не прави разлика между децата си и за него е без значение дали кожата им е червена, черна или бяла — отвърна уклончиво Дънкън, — при все че е най-доволен от смелите хурони.

— Какво ще каже той — запита предпазливо вождът, — когато бързоходците преброят пред него скалповете, които преди пет дни отрязахме от главите на ингизите71?

— Те бяха негови неприятели — каза Дънкън, като потрепера неволно — и безсъмнено ще каже: „Добре сте постъпили; моите хурони са много смели.“

— Нашият канадски баща не мисли така. Вместо да възнагради своите индианци, той обръща очите си към миналото. Вижда умрелите ингизи, но не и хуроните. Какво може да означава това?

— Такъв голям вожд като него мисли повече, отколкото говори. Той иска да види дали по следите му няма неприятели.

— Ушите му са отворени за приказките на делаварците, които не са наши приятели, и те ги пълнят с лъжи.

— Това не е вярно. Ето, аз владея изкуството да изцерявам и той ме изпрати при своите деца, червенокожите хурони, край големите езера, за да ги питам дали между тях няма болни.

Ново мълчание последва, когато Дънкън съобщи измисленото от него звание. Всички очи се отправиха едновременно към него, сякаш за да разберат дали твърдението му е вярно или лъжливо. Те го гледаха така умно и проницателно, че изложеният на острите им погледи младеж с трепет зачака резултата. Но думите на първия индианец го успокоиха.

— Нима канадските лечители боядисват кожите си? — продължи хладно хуронът. — Чували сме ги да се хвалят, че имат бели кожи.

— Когато някой индиански вожд отиде между своите бели бащи — отвърна с голямо спокойствие Дънкън, — той сваля дрехата си от бизонова кожа, за да облече предложената му от тях риза. Моите братя пожелаха да ме боядисат и аз приех.

Нисък шепот на одобрение даде да се разбере, че този комплимент към племето бе приет благоприятно. Възрастният вожд направи едно одобрително движение, на което отговориха повечето от другарите му, като всеки от тях протегна напред ръка и издаде кратко радостно възклицание. Дънкън започна да диша по-спокойно, като смяташе, че най-тежката част на разследването е минала. Тъй като вече бе намислил едно просто и достоверно обяснение за потвърждаване на мнимото си занятие, надеждите му за крайния успех започнаха да се възраждат.

След няколкоминутно мълчание, през което, изглежда, индианецът подреждаше мислите си, за да даде подходящ отговор на току-що направеното от гостенина им изявление, стана друг воин и се приготви да заговори. Тъкмо когато отваряше уста, от гората се понесе тих, но страхотен вик. Той веднага бе последван от висок, пронизителен крясък, който се извиваше все повече и повече, докато наподоби проточен, плачевен вълчи вой. Това внезапно и ужасно прекъсване накара Дънкън да подскочи от мястото си и да забрави всичко освен въздействието на този тъй страхотен вик. В същия миг индианците се измъкнаха вкупом от колибата и въздухът навън се изпълни с високи крясъци, които почти заглушиха ужасните звуци, които продължаваха да кънтят под сводестите клони на дърветата в гората. Тъй като вече не можеше да се владее, младежът избяга от мястото си и се озова в средата на безредната тълпа, която обхващаше почти всичко живо от селището. Мъже, жени и деца, стари и болни, силни и яки — всички бяха навън, като някои възклицаваха високо, други пляскаха с ръце, обхванати от диво ликуване; всички изразяваха радостта си от някакво неочаквано събитие. Макар отначало Хейуърд да бе смаян от глъчката, скоро можа да разбере нейната причина от това, което последва.

От небето все още се процеждаше достатъчно светлина и можеха да се видят откритите места между дърветата, където отделните пътеки напущаха поляната, за да навлязат в дълбините на горската пустиня. По една от тези пътеки се движеха една редица воини, които излизаха от гората и се приближаваха бавно към селището. Първият носеше къс прът, на който висяха няколко човешки скалпа. Страшните звуци, които Дънкън чу, бяха това, което белите справедливо наричат „вой на смъртта“. Всяко повторение на вика имаше за цел да обяви на племето за злата съдба на някой неприятел. Дотук знанията на Дънкън за индианците му помогнаха да си обясни случилото се. Сега му стана ясно, че прекъсването се дължеше на неочакваното завръщане на един победоносен боен отряд. Всяко неприятно чувство у него изчезна и той скрито се зарадва, че едно навременно събитие го бе отървало и отвлякло вниманието от него.

Новопристигналите воини спряха на няколко фута от колибите. Плачевният им, страхотен вик, който имаше за цел да представи едновременно стенанията на умрелите и ликуването на победилите, бе съвсем спрял. Сега един от воините заговори високо с думи, които не бяха страшни, но тъй неясни за онези, към които бяха отправени, както бяха неясни и изразителните викове. Трудно е да се даде вярна представа за дивашкия възторг, с който бе посрещната така предадената новина. За миг целият лагер се превърна в арена на трескаво суетене и буйно движение. Воините извадиха ножовете си и като ги размахаха, се строиха в две редици, образуващи пътека, която се простираше от бойния отряд до колибите. Жените грабнаха тояги, брадви и всякакви други оръжия, които им попаднаха под ръка, и се втурнаха с жар да вземат участие в жестоката игра, която предстоеше. Дори и децата не правеха изключение. Малки момчета, които едва можеха да държат оръжие в ръка, издърпваха томахавките от коланите на бащите си и се промъкваха в редиците, като умело подражаваха дивашките прояви на родителите си.

По поляната бяха разпръснати големи купчини суха трева и една енергична стара индианка започна да ги пали, за да освети сцената, която щеше да се разиграй. Когато пламъкът се издигна, светлината му беше по-силна от тази на отминаващия ден и направи предметите да изглеждат едновременно по-ясно очертани и по-зловещи. Цялата сцена представляваше поразителна картина, за рамка на която служеха високите тъмни борове в края на гората. Най-далеч бяха току-що пристигналите воини. Малко по-напред стояха двама мъже, които очевидно щяха да бъдат главните действуващи лица в това, което щеше да последва. Светлината не беше достатъчно силна, за да се видят ясно чертите им, но по всичко личеше, че бяха обхванати от съвсем различни чувства. Докато единият стоеше изправен и непоколебим, готов да посрещне съдбата си като герой, другият бе свел глава, сякаш бе скован от ужас или поразен от срам. Пламенният Дънкън бе обзет от мощен прилив на възхищение и жал към първия, при все че нямаше никаква възможност да прояви великодушните си чувства. Младият офицер зорко наблюдаваше и най-малките движения на непознатия, погледът му обхващаше изящните очертания на прекрасно сложеното му и пъргаво тяло; той се мъчеше да убеди себе си, че ако човешките сили, подкрепени от такава благородна решителност, можеха да помогнат на човека да премине благополучно през толкова жестоко изпитание, младият пленник пред него можеше да се надява на успех в опасното състезание, в което щеше да вземе участие. Неволно Дънкън се приближи до мургавите редици на хуроните. Той бе така погълнат от зрелището, че едва дишаше. Точно тогава прозвуча сигналният вик и кратката тишина се наруши от такива викове, които далеч надвишаваха всички, чути по-рано. По-покрусената от двете жертви продължаваше да стои неподвижно, обаче при прозвучаването на вика другият подскочи от мястото си бързо и пъргаво като елен. Вместо да се впусне между двете редици неприятели, както се очакваше, той само навлезе в опасната пътека и преди да имаше време дори за един удар, момъкът се обърна бързо и като скочи над главите на група деца, изведнъж се озова на външния и по-малко опасен край на страшната редица. В отговор на тази хитра маневра се понесоха проклятия от стотина гърла. Цялото възбудено множество разтури редиците, като се пръсна в див безпорядък.

Десетина пламтящи купчини трева сега разливаха червеникавата си светлина по цялата местност, която приличаше на свръхестествена и нечестива арена, върху която се бяха насъбрали зли дяволи, за да извършат своите кървави и грозни обреди. Фигурите в далечината приличаха на неземни същества, които се мяркаха пред погледа и цепеха въздуха с диви и безсмислени движения, докато пък дивашките страсти на тези, които минаваха край пламъците, проличаваха със страхотна яснота, когато по възбудените им лица падаха светлините на огньовете.

Лесно може да се разбере, че сред такова множество отмъстителни неприятели беглецът не можеше да се спре дори за миг. За един-единствен момент изглеждаше, като че би могъл да стигне до гората, обаче преследвачите се втурнаха вкупом пред него и отново го пропъдиха назад сред безмилостните му изтезатели. Обръщайки се като подгонен елен, той се спусна с бързината на стрела през раздвоените езици на горящия наблизо огън, мина невредим през цялата тълпа и се появи на срещуположната страна на поляната. Тук отново бе посрещнат и върнат назад от неколцина от по-възрастните и по-ловки хурони. После още веднъж се опита да се вмъкне сред тълпата, сякаш търсеше там закрила. Последваха няколко минути, през които Дънкън си помисли, че смелият и енергичен млад чужденец се бе изгубил.

Не можеше да се различи нищо друго освен една тъмна, маса от човешки тела, които се блъскаха в неописуем безпорядък. Над тях се появяваха ръце, бляскащи ножове и дебели сопи, но очевидно ударите биваха нанасяни наслуки. Страшното впечатление се засилваше от пронизителните крясъци на жените и от свирепите викове на воините. От време на време пред очите на Дънкън се мяркаше една лека фигура, която правеше отчаяни скокове, и той по-скоро се надяваше, отколкото вярваше, че пленникът все още може да разчита на удивителната си издръжливост и ловкост. Внезапно множеството се разлюля назад и се приближи до мястото, където беше застанал Дънкън. Тежката маса притисна намиращите се пред него жени и деца и ги събори на земята. В тази бъркотия чужденецът отново се показа. Но никоя човешка сила не беше в състояние да удържи дълго време такова жестоко изпитание. Пленникът изглежда разбра това. Като се възползува от образувалия се за миг процеп, той побягна от заобиколилите го воини и направи отчаян и както се стори на Дънкън, последен опит да стигне до гората. Сякаш пленникът съзнаваше, че никаква опасност не го грози от страна на младия офицер, та почти го докосна в бягството си. Един висок и силен хурон, който бе пестил силите си, се впусна по петите му и като вдигна заплашително ръка, понечи да му нанесе фатален удар. Дънкън протегна напред единия си крак и спъна ревностния дивак, който полетя презглава, далеч пред жертвата си. Дори мисълта не е тъй бърза, както бегът на пленникът, възползувал се от сгодния случай — той се обърна, отново се стрелна като метеор пред очите на Дънкън и в следния миг, когато Дънкън дойде на себе си от смайването и се огледа за пленника, той го видя, че се е облегнал спокойно на един малък, боядисан дървен стълб, който се намираше пред вратата на главната колиба.

Като се опасяваше, че участието му в бягството на пленника може да се окаже съдбоносно за самия него, Дънкън веднага напусна това място. Той последва тълпата, която се приближи към колибата, мрачна и сърдита, подобна на всяка друга тълпа, лишена от зрелището на една екзекуция. Любопитството или може би друго, по-благородно чувство го накара да се приближи към непознатия. Завари го застанал прав, обвил едната си ръка около защитния стълб, дишайки тежко и бързо след голямото усилие. Но той не се унижаваше да прояви и най-слаб признак на страдание. Животът му сега се намираше под защитата на древния свещен обичай72, докато племето се събираше на съвет да разисква и реши каква трябва да бъде съдбата му. Но не беше трудно да се предрече резултатът, ако за указание можеха да служат чувствата на тези, които се бяха насъбрали наоколо.

Не съществуваше ругатня в хуронския речник, с която разочарованите жени да не обсипваха чужденеца, успял да се спаси. Те се надсмиваха над усилията, които бе правил, и му подмятаха с жестоки подигравки, че краката му са по-ловки от ръцете и че заслужава да има крила, защото не знае да си служи нито със стрелата, нито с ножа. Пленникът не отговори нищо на всичко това, а се задоволи да запази такова държане, в което достойнството се смесваше с презрението. Спокойствието, както и благополучното му избавление бяха така раздразнили жените, че думите им станаха неразбираеми и бяха последвани от дрезгави, пронизителни викове. Точно тогава ловката индианка, която бе взела необходимите мерки, за да запали купищата суха трева, си проправи път сред тълпата и застана пред пленника. Мръсната и съсухрена фигура на тази вещица би могла да и спечели славата на същество със свръхестествени сили. Като отметна назад леката си дреха, тя протегна подигравателно дългата си костелива ръка и служейки си с ленапското наречие, за да може пленникът по-лесно да разбере подигравките й, започна с висок глас:

— Слушай, делаварецо — каза тя и щракна с пръсти в лицето му, — вашето племе е бебешко племе и мотиката ви подхожда повече, отколкото пушката. Жените ви са майки на елени, но ако между вас се роди мечка или дива котка, или змия, вие ще побегнете. Хуронските девойки ще ти направят фуста и ще ти намерим съпруг.

Всички диваци прихнаха. Меките и звучни гласове на по-младите жени се съчетаваха по особен начин с дрезгавите крясъци на тяхната по-стара и по-злобна другарка. Но непознатият не обръщаше внимание на подигравките им. Главата му не се помръдваше и той с нищо не издаваше, че е забелязал присъствието им, освен когато очите му се отправяха високомерно към тъмните фигури на воините, които крачеха важно като безмълвни и мрачни наблюдатели на разиграващата се сцена.

Разярена от самообладанието на пленника, жената сложи ръце на кръста си и като се изпъчи предизвикателно, изригна нов поток от думи, които никакво писателско изкуство не може сполучливо да предаде на книга. Дъхът и обаче бе изразходван напразно, защото, макар и да се отличаваше между съплеменниците си с умението да ругае, тя се остави гневът й да я завладее до такава степен, че на устата й просто се появи пяна, но това не причини дори едно трепване по мускулите на неподвижно застаналия чужденец. Неговото безразличие започна да оказва влияние и върху другите зрители. Един младеж, ни юноша, ни мъж, направи, опит да подкрепи злобното женище, като размаха томахавката си пред жертвата и прибави към подигравките на бабичката своето празно самохвалство. Тогава вече пленникът извърна лице към светлината и погледна отвисоко хлапака с израз на най-голямо презрение. Това негово движение позволи на Дънкън да срещне твърдия и проницателен поглед на Ункас.

Задъхан от смайване и силно разтревожен от критичното положение на приятеля си, Хейуърд трепна и отвърна очи, като се боеше да не би значението на този поглед да влоши по някакъв неизвестен начин съдбата на пленника. Не съществуваше обаче никаква основателна причина за подобно опасение. Точно тогава един воин си проправи път сред раздразнената тълпа. Като направи строго знак на жените и децата да се отдръпнат, той улови Ункас за ръка и го поведе към вратата на колибата, в която се устройваха племенните съвети. Там ги последваха всички вождове и по-забележителните измежду воините. Разтревоженият Хейуърд намери начин да се вмъкне заедно с тях, без да бъде забелязан.

За няколко минути присъствуващите се наредиха в зависимост от положението си и влиянието, което имаха сред племето. Спазваше се същият ред, както при предишния съвет. По-възрастните и по-влиятелни големци заеха тази част от обширното помещение, която се осветяваше от силния пламък на запалената факла, а по-малките и по-низшите се наредиха отзад, като образуваха тъмна редица от мургави, нашарени лица.

В средата на колибата, точно под отвора, през който се виждаха една-две трепкащи звезди, стоеше Ункас — спокоен, горд и съсредоточен. Неговата висока и горда осанка не убягваше от вниманието на поробителите му. Те често отправяха очи към него и макар погледите им да показваха, че не са променили намеренията си, ясно проличаваше възхищението, което събуждаше у тях смелостта на чужденеца.

Съвсем друго беше държането на човека, когото Дънкън бе забелязал да стои редом с приятеля му, преди да започне отчаяното състезание. Този човек, вместо да вземе участие в гонитбата, през цялото време на страхотната врява бе стоял като някаква статуя на раболепието, обхванат от срам и унижение. При все че никой не му протегна ръка за поздрав и ничие око не благоволи да следи движенията му, той също влезе в колибата, подтикван сякаш от някаква борба. Хейуърд се възползува от първия удобен случай да се взре в лицето му, като скрито се боеше да не открие в в него друг познат. Оказа се обаче, че той му беше напълно чужд. А още по-необяснимо бе това, че човекът носеше всички белези на хуронски воин. Но вместо да се смеси с хората от племето си, той стоеше отделно, самотен сред множеството, сгушен и унизен, сякаш се стараеше да заеме колкото може по-малко място. Когато всеки седна на подобаващото му се място и в цялото помещение настъпи тишина, споменатият вече сивокос вожд заговори на ленапско наречие:

— Делаварецо, при все че си от женско племе, ти доказа, че си мъж. Аз бих ти дал храна, но който яде с хурон, би трябвало да му стане приятел. Почивай спокойно до сутринта, когато ще произнесем последната си дума.

— Седем нощи и също толкова летни дни съм гладувал, когато съм бил по следите на хуроните — отвърна хладнокръвно Ункас. — Децата на Ленапе знаят как да вървят по верния път, без да губят време за ядене.

— Двама от моите млади воини са по стъпките на другаря ти — подхвана отново вождът, без да обърне внимание на хвалбата на пленника. — Когато те се върнат, нашите мъдри мъже ще ти кажат „живей“ или „умри“.

— Нима хуронът няма уши? — възкликна презрително Ункас. — Откакто е ваш пленник, делаварецът два пъти чу гърмежа на една позната пушка. Вашите двама младежи няма никога да се върнат!

Кратко и сърдито мълчание последва това дръзко твърдение. Дънкън, който разбра, че мохиканът намекваше за фаталната пушка на разузнавача, протегна любопитно глава, за да види какво впечатление бе направило това върху победителите. Но вождът се задоволи със следното просто възражение:

— Ако ленапците са толкова ловки, защо един от техните най-смели воини е тук?

— Той вървя по стъпките на един побягнал страхливец и попадна в клопка. Дори и хитрият бобър може понякога да бъде хванат.

Докато отговаряше така, Ункас показа с пръст към хурона, който стоеше сам, но не благоволи да прояви никакво друго внимание към това толкова недостойно същество. Отговорът и видът на говорещия произведоха силно въздействие сред слушателите му. Всички очи се отправиха сърдито към посочения човек и сред тълпата се понесе тих, заплашителен шепот. Зловещите звуци стигнаха до външната врата и до жените и децата, които така се натискаха в тълпата, че всяка празнина между едно рамо и друго бе запълнена с тъмните очертания на някое любопитно и напрегнато човешко лице.

През това време по-възрастните вождове в центъра се съвещаваха с кратки и недоизказани изречения. Всяка дума просто и енергично предаваше мисълта на онзи, който говореше. Отново се възцари дълго и много внушително мълчание. Всички присъствуващи знаеха, че то предсказваше тежка и важна присъда. Лицата, които образуваха външния кръг, се бяха надигнали на пръсти, за да гледат. Дори самият виновник забрави за миг срама си, обхванат от по-дълбоко чувство, и вдигна жалкото си лице, за да хвърли тревожен и нетърпелив поглед към мрачната група на вождовете. Тишината най-после бе нарушена от възрастния воин. Той се вдигна от земята, мина край неподвижната фигура на Ункас и застана внушително пред обвиняемия. В този момент описаната по-рано съсухрена индианка влезе всред тълпата с бавни, разлюлени стъпки, сякаш танцуваше; тя държеше факла и мърмореше неясни думи, може би някакво заклинание. При все че бе натрапила присъствието си, старицата остана незабелязана.

Тя дойде пред Ункас и вдигна пламтящата факла тъй, че червеният й отблясък да падне върху лицето му, за да се види и най-слабото чувство, което можеше да се появи по него. Мохиканът запази непоколебимото си и надменно държане и като не благоволи да отвърне на проницателния и поглед, продължи да се взира съсредоточено в далечината, сякаш очите му проникваха отвъд всички пречки и гледаха далеч към бъдещето. Доволна от оглеждането, тя го остави с лек израз на удоволствие и отиде да подложи своя престъпен сънародник на същото тежко изпитание.

Младият хурон беше с бойната си украса, а облеклото му скриваше много малка част от добре сложеното му тяло. Светлината позволяваше да се види цялото му тяло съвсем ясно и Дънкън извърна ужасени очи, когато видя, че то се свива и огъва от неудържима мъка. Жената започна да надава нисък плачевен вой при тази тъжна и срамна гледка, ала вождът протегна ръка и полекичка я бутна настрани.

— Огъваща се тръстико — обърна се той по име към виновника и заговори на собственото му наречие, — при все че Великия дух те е направил приятен на глед, по-добре щеше да бъде, ако не се беше родил. Гласът ти се издига високо в селището, но в битката не се чува. Никой от моите младежи не забива по-дълбоко томахавката в стълба на войната и никой не удря с него така леко ингизите. Врагът познава гърба ти, но никога не е видял цвета на очите ти. Три пъти те викаха да се върнеш и три пъти ти забрави да отговориш. Името ти никога вече не ще бъде споменавано от съплеменниците ти — то е вече забравено.

Докато вождът изричаше бавно тези думи, спирайки се внушително след всяко изречение, виновникът, от почит към положението и годините му, вдигна глава. Срам, ужас и гордост се преливаха по лицето му. Очите му, свити от скрита мъка, шареха по лицата на онези, които го бяха славили за хубостта му; гордостта му за миг взе връх. Той се изправи и като разголи гърдите си, погледна спокойно към острия и бляскав нож, който неумолимият съдия беше вече вдигнал. Когато оръжието проникваше бавно към сърцето му, той дори се усмихна, сякаш се радваше, че смъртта е по-малко страшна, отколкото бе очаквал, и падна тежко по очи пред нозете на непоколебимия и твърд Ункас.

Индианката нададе висок и плачевен вой, захвърли факлата на земята и всичко потъна в тъмнина. Разтрепераните зрители се измъкнаха вкупом от колибата като тревожни духове. На Дънкън се стори, че той и все още дишащото тяло на този, който бе станал жертва на индианското правосъдие, бяха нейните единствени обитатели.