Последният мохикан

ГЛАВА III

Като оставим нищо неподозиращия Хейуърд и доверчивите му спътници да проникнат още по-дълбоко в гората, в която се криеха коварните й обитатели, ние ще се възползуваме от правото, което всеки автор има, и ще преместим сцената на разказа си няколко мили по на запад от мястото, където видяхме за последен път нашите герои.

Този ден двама мъже се навъртаха край брега на един малък, но бърз поток, намиращ се на един час път от лагера на генерал Уеб. Те имаха вид на хора, които чакат появяването на някой отсъствуващ или приближаването на очаквано събитие. Дърветата образуваха обширни сводове до брега на реката, надвесваха се над нея, хвърляха тъмната си сянка във водите й и ги правеха още по-тъмни.

Лъчите на слънцето не пареха така жестоко, силната дневна горещина беше понамаляла, а хладните изпарения на ручеите и изворите се издигаха над коритата им и се задържаха във въздуха. Но все пак тази тишина, която сякаш дишаше и беше тъй характерна за сънливия юлски зной на американския пейзаж, тегнеше над това усамотено кътче. Тя се нарушаваше само от тихите гласове на мъжете, от ленивото почукване на кълвача, от време на време от крясъка на някоя сойка с ярки пера или от тъпия тътен на далечен водопад, който ухото понякога долавяше.

Тези слаби и откъслечни звукове бяха твърде добре познати на двамата горски обитатели, за да отвлекат вниманието им от техния интересен разговор. Докато единият от скитниците имаше червен цвят и облекло на туземец, изпод грубото и почти дивашко снаряжение на другия се показваше по-светла, но загоряла и загрубяла от слънцето кожа на човек, който би могъл да претендира за европейско потекло. Първият седеше на края на един пън, покрит с мъх, в поза, която му позволяваше да засилва въздействието на думите си чрез спокойните, но изразителни движения на индианец, увлечен в спор. Тялото му, почти голо, представляваше страхотна емблема на смъртта, изрисувано с бяла и черна боя. Ниско избръснатата му глава, на която беше запазен само добре познатият скалпов кичур18, нямаше никаква украса освен едно-единствено орлово перо, пъхнато в кичура коса и висящо над лявото му рамо. Томахавка и нож за скалпиране — английска изработка — бяха окачени на пояса му; къса военна пушка като тези, с които белите въоръжават дивите си съюзници, лежеше небрежно на голото му жилесто коляно. Широките гърди, добре развитите крайници и сериозната физиономия на този воин показваха, че бе стигнал разцвета на възрастта си, но никакви признаци на разруха още не бяха отслабили мъжествеността му.

Ако се съдеше по тези части от тялото на белия, които не бяха закрити от дрехите му, той бе човек, познал несгоди и усилия от най-ранна младост. Снагата му, макар и мускулеста, беше по-скоро слаба, отколкото пълна, но всяка негова жила и мускул изглеждаха опънати и закалени от непрекъснат труд и излагане на атмосферните влияния. Той носеше зелена ловджийска блуза19 с избелели жълти ресни и летен калпак от стригана кожа. На колана му, направен от нанизани черупки, подобен на този, който опасваше оскъдното облекло на индианеца, също висеше нож, но не и томахавка. Мокасините20 му бяха нашарени по модата на туземците, а единственото друго облекло, което се подаваше под ловджийската му дреха, бяха гамашите му от еленова кожа, навървени отстрани и привързани над коленете с еленови жили. Кожена торбичка и рог допълваха облеклото му.

А дългата му пушка, която според теорията на по-изобретателните европейци представлява най-опасното от всички огнестрелни оръжия, стоеше облегната до една фиданка наблизо. Очите на този човек — ловец или разузнавач — бяха малки, зорки, неспокойни и бързи. Докато говореше, той се оглеждаше на всички страни, сякаш търсеше плячка или се опасяваше от внезапното появяване на дебнещ неприятел. Макар държането му да издаваше постоянна подозрителност, физиономията му не само бе лишена от всякакво лукавство, но в този момент по нея дори бе изписана непреклонна честност.

— Дори и вашите легенди подкрепят моето становище, Чннгачгук — каза той, говорейки на езика, добре познат на всички туземци, които по-рано населяваха местността между Хъдзън и Потомак. За удобство на читателя ние ще го превеждаме свободно, като едновременно ще се стараем да запазим някои от особеностите както на лицето, което говори, така и на езика. — Твоите прадеди са дошли откъм залез слънце, прекосили са Голямата река21, сражавали са се с местните хора и са завзели земята им22; а моите са пристигнали от посоката на аленото утринно слънце, преминали са Соленото езеро23 и са действували по примера на вашите хора. И затова нека бог ни съди, а ние като приятели да пестим думите си!

— Дедите ти са се сражавали с голия червен човек! — отговори строго индианецът на същия език. — Няма ли никаква разлика, Ястребово око, между каменовърхата стрела на индианеца и оловния куршум, с който вие убивате?

— Индианците имат разсъдък, макар природата да ги е създала с червена кожа — каза белият и поклати глава, за да покаже, че не бе отишло напразно позоваването към чувството му за справедливост. За миг той сякаш се почувствува победен в спора; после, като се съвзе отново, отговори на възражението на противника си, доколкото позволяваха ограничените му знания.

— Не съм учен и все ми е едно дали хората знаят това, или не, но ако съдя по туй, що съм видял при гонитба на елени и лов на катерици, смятам, че пушката в ръцете на прадедите ми не е била по-опасна от коравия лък и каменовърхата стрела, хвърлена с ловка индианска ръка и изпратена с вещо индианско око24.

Пушката на войника е къса, а тази на ловеца — винаги дълга.

— Бащите ви са ви разказвали за тези неща — отвърна хладно другият, като махна с ръка. — Какво разправят вашите старци? Разказват ли те на младите воини, че бледоликите са срещнали червенокожите, нашарени с бойна украса, въоръжени с каменна брадвичка и дървена пушка?

— Не съм човек с предразсъдъци, нито такъв, който се хвали с произхода си, при все че най-страшният ми враг, един ирокез, не смее да отрече, че съм чистокръвен бял човек — отвърна разузнавачът, като огледа със скрито задоволство обгорялата кожа на костеливата си жилеста ръка — и съм готов да призная, че моите хора вършат много неща, които аз, като честен човек, не мога да одобря. Един от обичаите им е да пишат книги за това, което са извършили и видели, вместо да го разправят в селата си, където един страхлив самохвалко може да бъде изобличен, а смелият войник може да повика другарите си да засвидетелствуват достоверността на думите му. Като последица На този лош навик човекът, който е твърде съвестен, за да прахосва дните си при жените, зает с разгадаването на черните знаци по книгите, може никога да не научи за делата на прадедите си, нито да почувствува гордото желание да ги надмине. Що се отнася до мене, а аз разбирам от стрелба, дошъл съм до заключението, че всички бумпоси са знаели да стрелят, дарба, която сигурно се е предавала от поколение на поколение, както според свещените ни книги се предават всички добри и лоши качества. Но едно предание може да бъде предадено по два начина. Затова аз те питам, Чингачгук, какво се е случило, според легендата на червенокожите, когато нашите прадеди са се срещнали за първи път?

Последва кратко мълчание, през време на което индианецът седеше безмълвен, а сетне, изпълнен от достойнството на сана си, той захвана късия си разказ с тържественост, която засилваше истинността му.

— Слушай, Ястребово око, и в ушите ти няма да се промъкне никаква лъжа. Ето какво са разправяли прадедите ми и какво са извършили мохиканите. — Той се поколеба за миг и като отправи предпазлив поглед към събеседника си, продължи да говори по начин, който беше нещо средно между запитване и твърдение. — Ние сме тръгнали от мястото, където слънцето се крие нощем зад големите равнини, дето живеят бизоните, докато най-после сме стигнали до Голямата река. Там сме се сражавали с алигвайците, докато земята почервеняла от кръвта им. От бреговете на Голямата река до бреговете на Соленото езеро никой не ни излязъл насреща. Макасците ни следвали на известно разстояние. Ние сме заявили, че земята ще бъде наша от мястото, където спира обратното течение25 на тази река до една друга река, на двадесет дни разстояние на юг. Земята, която сме завзели като воини, ние сме пазили мъжки. Изгонили сме макасците в горите, при мечките. Те са опитвали вкуса на солта само там, дето пръстта е солена и животните отиват да я оближат; не са ловили никаква риба от Соленото езеро; ние сме им подхвърляли само костите.

— За всичко това съм слушал и го вярвам — каза белият човек, когато забеляза, че индианецът замълча, — но то е било отдавна, преди англичаните да дойдат в тази страна.

— Тогава на мястото, където сега се издига този кестен, е растял бор. Първите бледолики, които дошли между нас, не са говорели английски. Те дошли с голямо кану26, когато прадедите ми и всички червенокожи наоколо били заровили томахавката27. Тогава — продължи той, като издаваше дълбокото си вълнение само чрез ниските, гърлени тонове, които правеха езика му тъй музикален, — тогава, Ястребово око, ние сме били един народ и сме били щастливи. Соленото езеро ни давало рибата си, гората — елените си, а въздухът — птиците си. Взимали сме си жени, които са ни раждали деца; кланяли сме се на Великия дух и никой макасец не е смеел да се доближи там, където е стигал звукът на победните ни песни.

— Знаеш ли нещо за твоите собствени прадеди от онова време? — запита белият. — За индианец ти си справедлив човек! И понеже предполагам, че притежаваш дарбите на дедите си, те трябва да са били смели воини и мъдри мъже край огъня на съвета.

— Моето племе е прадядо на много други племена28, но аз не съм със смесена кръв. Кръвта на главатари тече в жилите ми и такава ще си остане тя навеки. След това на нашите брегове слезли холандците и дали на прадедите ми огнена вода29, те пили, докато им се сторило, че небето и земята се слели, и погрешно сметнали, че са открили Великия дух. Тогава се разделили със земята си. Стъпка по стъпка те били изгонени навътре, все по-далеч от бреговете.

Така че аз, който съм главатар и сагамор30, не съм виждал слънцето освен през листата на дърветата и никога не съм посетил гробовете на прадедите си.

— Гробовете извикват у нас страхопочитание — отвърна разузнавачът, твърде трогнат от спокойно понасяното страдание на събеседника си — и често подпомагат добрите намерения на човека, макар че, колкото се отнася до мене, навярно ще оставя костите си да избеляват незаровени в горите или да бъдат глозгани от вълците. Но къде се намират тези твои родственици, които са отишли при близките си в местността на Делавар преди толкова много лета?

— Къде са цветовете на тези лета? Отронили са се един по един; така и всички от рода ни са заминали, всеки на свой ред, към земята на духовете. Аз съм на върха на хълма и трябва да сляза в долината, а когато Ункас заеме мястото ми, не ще остане вече никой от потомците на сагаморите, тъй като моето момче е последният мохикан.

— Ункас е тук! — каза друг един глас близо до рамото му със същите меки, гърлени тонове. — Кой вика Ункас?

При това внезапно прекъсване белият човек поизмъкна ножа си от кожената ножница и посегна към пушката си. Обаче индианецът седеше спокоен, без да обърне глава при тези неочаквани думи.

В следния миг един млад воин мина помежду им с безшумни стъпки и седна на брега на бързия поток. Никакво възклицание на учудване не се изтръгна от устата на бащата, нито някакви въпроси и отговори се размениха в продължение на няколко минути, сякаш всеки чакаше момента, когато може да проговори, без да прояви женско любопитство или детинско нетърпение. Изглежда, белият човек се съобразяваше с обичаите на другарите си и като свали ръка от пушката, също остана мълчалив и невъзмутим. Най-после Чингачгук извърна бавно очи към сина си и запита:

— Осмеляват ли се макасците да оставят следи от своите мокасини из тези гори?

— Следих ги — отвърна младият индианец — и знам, че са толкова, колкото пръстите на двете ми ръце, но те се крият като страхливци.

— Тези крадци са тръгнали за скалпове и по грабеж — каза белият, когото ще наричаме Ястребово око, както го наричаха другарите му. — Онзи енергичен французин, Монкалм, изпраща шпионите си в самия ни лагер само и само да разбере кой път сме поели!

— Стига толкова! — каза бащата, като погледна към залязващото слънце. — Ще ги изпъдим от храстите като елени. Ястребово око, нека тази вечер се нахраним, а утре да покажем на макасците, че сме мъже.

— Готов съм да направя както едното, така и другото, но за да се сражаваме с ирокезите, необходимо е да намерим онези, които ни дебнат, а за да се нахраним, необходимо е да намерим дивеч. Ето… спомени дявола, и той — насреща ти! Между храстите надолу по склона забелязвам да се движат най-големите еленови рога, които съм виждал този сезон! А сега, Ункас — продължи той почти шепнешком, като се смееше някак си сподавено, подобно на човек, който е свикнал да бъде предпазлив, — три торби барут залагам срещу лакът гердан от черупки, че ще успея да го ударя между очите, и то по-близо до дясното, отколкото до лявото.

— Това е невъзможно! — каза младият индианец, като скочи на крака с младежки порив. — Виждат се само върховете на рогата му!

— Млад е още — каза белият човек, като поклащаше глава, говорейки на бащата. — Мисли, че ловецът, като вижда част от животното, не може да познае къде е останалата му част.

Той вдигна пушката си и тъкмо щеше да покаже изкуството, с което така много се гордееше, когато червенокожият воин удари с ръка оръжието му и каза:

— Ястребово око! Искаш ли да се сражаваш с макасците?

— Тези индианци познават какво има в горите сякаш по някакъв инстинкт! — каза разузнавачът, после свали пушката си и се извърна настрани като човек, който е убеден, че е сбъркал. — Трябва да предоставя елена на твоята стрела, Ункас, иначе можем да го убием, за да го ядат онези крадци, ирокезите.

В момента, когато с едно изразително движение на ръката си бащата потвърди това предложение, Ункас се хвърли на земята и се приближи предпазливо към животното. Когато стигна на няколко ярда31 от храстите, където се криеше еленът, той с най-голямо внимание сложи стрелата на лъка си. Рогата се раздвижиха, сякаш животното беше подушило неприятели. След миг тетивата звънна и нещо бяло се стрелна към храсталака. Раненият елен изскочи от храстите и се втурна към скрития си враг.

Като се пазеше от рогата на ожесточеното животно, Ункас се хвърли към него и преряза с нож гърлото му. Еленът скочи към брега на реката, падна в нея и кръвта му обагри водите й.

— Уби го с индианска ловкост — каза разузнавачът, като се засмя безгласно, но с голямо задоволство. — Да ти е драго да го гледаш, при все че със стрела се мери само отблизо и е необходим нож, за да се довърши работата!

— Хъх! — възкликна другарят му и се извърна бързо като хрътка, подушила дивеч.

— Я гледай, цяло стадо! — възкликна разузнавачът, чиито очи засвяткаха от ловджийско нетърпение. — Ако се приближат на изстрел разстояние, ще сваля един, па ако ще и шестте племена да дебнат наоколо и да чуят гърмежа! Какво чуваш, Чингачгук? За моя слух гората е безмълвна.

— Има само един елен и той е мъртъв — каза индианецът, като се наведе така, че ухото му почти докосна земята. — Чувам шум от стъпки!

— Може би вълци са подгонили елена и сега вървят по следите му.

— Не, приближават се коне с бели хора — отвърна другият, като се изправи важно и отново седна на пъна с предишното си спокойствие. — Ястребово око, те са твои братя, заговори ги.

— Ще ги заговоря, и то на такъв английски, на какъвто и кралят не би се срамувал да говори — отвърна ловецът, приказвайки на езика, с който току-що се бе похвалил. — Но аз не виждам нищо и не чувам нито човешки, нито животински стъпки. Чудно е как индианецът разбира звуковете на белия човек по-добре от този, който, дори и по признанията на неприятелите му, е чистокръвен бял, макар и да е живял между червенокожи достатъчно, та да се съмняват, че е един от тях. Ха! Чува се нещо като пращене на сухи съчки. А ето и храсталаците шумят — да, да, това са стъпки, а аз погрешно ги взех за боботене на водопада и… но ето ги и самите тях. Господ да ги пази от ирокезите!