Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Глава единадесета

Една нощ на спокойствие и отмора в дълбоката тишина на Дингли Дел и едночасова разходка в свежия и благоуханен въздух на следващата утрин възстановиха силите на мистър Пикуик; изчезна всякаква следа от неотдавнашната телесна умора и душевни сътресения. Този именит човек се беше разделил от своите приятели и последователи цели два дена; и тъй възторжено и радостно пристъпи той да поздрави мистър Уинкл и мистър Снодграс, когато ги срещна на връщане от ранната си разходка, щото обикновеното въображение не би могло да си го представи напълно; удоволствието беше взаимно; та би ли могъл някой да гледа усмихнатото лице на мистър Пикуик, без да изпита това чувство? И все пак сякаш някакъв облак бе надвиснал върху неговите другари и този велик човек не можеше да не го долови, без обаче да има и най-малка представа за неговата причина. И двамата имаха загадъчен вид — нещо необикновено и не по-малко смущаващо.

— А как е… — поде мистър Пикуик, след като бе стиснал ръцете на своите последователи и си бяха разменили топли приветствени слова — как е Тъпман?

Мистър Уинкл, към когото най-вече бе отправен въпросът, не даде отговор. Той извърна глава встрани и изглеждаше потънал в невесели мисли.

— Снодграс — настойчиво рече мистър Пикуик, — как е нашият приятел, да не е болен?

— Не — отвърна мистър Снодграс и сълзи блеснаха в сантименталните му очи — като капки дъжд по стъклата на прозорците. — Не, не е болен.

Мистър Пикуик се спря и погледна единия, след това другия си приятел.

— Уинкл — Снодграс — рече мистър Пикуик, какво означава това? Къде е нашият приятел? Какво се е случило? Говорете — умолявам, заклевам ви, заповядвам ви: говорете!

Имаше толкова тържественост, толкова достойнство в тона на мистър Пикуик, че човек не можеше да не се подчини.

— Той замина — рече мистър Снодграс.

— Замина? — възкликна мистър Пикуик. — Замина?

— Замина — повтори мистър Снодграс.

— Къде? — извика мистър Пикуик.

— Само предположения можем да правим от това известие — рече мистър Снодграс, като извади някакво писмо от джоба си и го подаде на своя приятел. — Вчера сутринта, когато се получи писмото на мистър Уордл, съобщаващо за вашето пристигане с мис Уордл вечерта, меланхолията, обзела нашия приятел през целия предишен ден, явно нарасна. Малко след това той изчезна: отсъствува целия ден, а вечерта конярят от „Короната“ в Мъгълтън ни донесе това писмо. Поверено му било сутринта с изричната уговорка да ни бъде връчено чак вечерта.

Мистър Пикуик отвори посланието. Позна почерка на своя приятел, а ето и неговото съдържание:

— Незабавно трябва да заминем оттук — рече мистър Пикуик, като сгъваше листа. — Не би било пристойно да останем повече след всичко, което се случи; сега сме длъжни да тръгнем и търсим нашия другар. — И като каза това, той ги поведе към къщи.

Намерението си той съобщи, без да отлага. Увещанията да остане бяха настойчиви, но мистър Пикуик беше непреклонен. „Важна работа“ — каза той, изисквала неотложното му присъствие.

Старият пастор също беше там.

— Заминавате ли наистина? — попита той, като отведе мистър Пикуик настрана.

Мистър Пикуик отново потвърди своето решение.

— В такъв случай — рече старият джентълмен — ето този малък ръкопис; надявах се да имам удоволствието лично да ви го прочета. Попадна в ръцете ми при смъртта на един мой близък, лекар, на служба в местния приют за душевноболни; намираше се измежду разните книжа, които той ми даде право да пазя или унищожа по свое усмотрение. Според мен ръкописът едва ли е автентичен, но не е написан с почерка на моя приятел, сигурен съм. Все пак, независимо дали някой луд сам го е написал, или пък друг е отразил бълнуването на този нещастник (последното смятам за по-вероятно), прочетете го и сам отсъдете.

Мистър Пикуик прие ръкописа и се раздели с любезния старец с безброй изяви на почит и доброжелателство.

По-трудно беше да се сбогуват с обитателите на Манър Фарм, приели ги с толкова гостоприемство и доброта. Мистър Пикуик разцелува девойките — щяхме да кажем, като роден баща, но тъй като е възможно да бе вложил малко повече жар в раздялата, сравнението не би било съвсем подходящо, — прегърна старата дама със синовна обич, потупа румените бузи на прислужничките по най-патриархален начин, като мушна в ръцете на всяка от тях малко по-осезателно доказателство за своето задоволство. Размяната на топли чувства с прекрасния възрастен домакин и с мистър Тръндл беше дори още по-трогателна и продължителна; и чак когато мистър Снодграс се озова на многократното повикване, изскачайки от някакъв тъмен коридор, последван подир малко от Емили (чиито искрящи очи изглеждаха странно замъглени), тримата другари успяха да се откъснат от своите сърдечни домакини. Многобройни погледи назад хвърляха те към чифлика, докато бавно се отдалечаваха, и много въздушни целувки изпрати мистър Снодграс в отговор на нещо доста прилично на размахана дамска кърпичка на един от горните прозорци, докато накрая един завой на пътя скри старата къща от техния взор.

В Мъгълтън наеха кола до Рочестър. И по времето, когато стигнаха гореупоменатото място, силата на тяхната скръб бе вече достатъчно стихнала, че не им попречи да седнат на обед още рано-рано, и то с голяма охота; а след обеда, като получиха необходимите сведения за пътя, тримата другари тръгнаха към Кобъм пешком.

Разходката беше омайна: бе приятен юнски ден и техният път водеше през дълбока сенчеста гора, разхлаждана от лекия ветрец, що нежно шумолеше в гъстия листак, и огласяна от песните на птичките, накацали по върхарите. Бръшлян и мъх пълзяха на дебели туфи по старите дънери, а меката зелена трева покриваше земята като свилен килим. Те се озоваха в неограден парк със старинен замък, който разгърна пред очите им своеобразната и живописна архитектура от времето на кралица Елизабет. Дълги алеи от величествени дъбове и брястове се точеха на всички страни: цели стада елени пасяха по сочната морава, а от време на време някой подплашен заек пробягваше по ливадата с бързината на сянка, хвърляна от въздушните облачета, преминаващи по слънчевото небе като бързия дъх на лятото.

— Ако всички страдащи — възкликна мистър Пикуик, като наблюдаваше около себе си, — ако всички страдащи от болката на нашия приятел дойдат на това място, тогава, струва ми се, много скоро отново биха придобили вкус към живота.

— И аз мисля тъй — рече мистър Уинкл.

— И наистина — добави мистър Пикуик, когато след половинчасов ход стигнаха до селището — мястото е напълно подходящо за някой мизантроп, едно от най-очарователните и приятни кътчета, които съм виждал.

Мистър Уинкл и мистър Снодграс побързаха да се съгласят и с тази нова мисъл на своя вожд. Обясниха им как да стигнат до „Виненият тулум“, спретната и доста просторна селска странноприемница, и щом тримата пътешественици влязоха вътре, незабавно попитаха за джентълмена, именуван Тъпман.

— Отведи господата в салона, Том — рече съдържателката.

Якото селянче отвори вратата в дъното на коридора и тримата другари се озоваха под ниския гредоред на продълговатата стая, обзаведена с множество кожени столове с високи причудливо извити облегала и разкрасена с най-разнообразни стари портрети и непохватно оцветени старинни гравюри. В дъното на помещението съзряха маса, постлана с бяла покривка, а върху й се мъдреха печено пиле, бекон, бира и прочие и прочие; до масата бе седнал мистър Тъпман с вид, съвсем неотговарящ на човек, решил да се прости с този свят.

Щом приятелите му влязоха, този джентълмен остави ножа и вилицата и тръгна към тях с опечалено лице.

— Не се надявах да ви видя тук — рече той, като стисна ръката на мистър Пикуик, — много мило от ваша страна.

— А! — въздъхна мистър Пикуик, като седна и изтри от челото си избилата от дългия вървеж пот. — Довършете обеда си и ще излезем двамата; желая да ви говоря насаме.

Мистър Тъпман направи, каквото се искаше от него, а мистър Пикуик се подкрепи обилно с бира и почака приятеля си спокойно да довърши обеда. Той не трая дълго и те излязоха наедно.

В продължение на половин час кръстосваха нашир и надлъж черковния двор, докато мистър Пикуик се стараеше да обори решението на своя приятел. Безполезно би било да повтаряме неговите доводи: нима има думи, що биха могли да предадат онази сила, онази воля, излъчваща се от цялата личност на техния велик съчинител? Дали на мистър Тъпман му бе вече дотегнало уединението от света, или не можеше да устои на красноречивия призив, отправен към него, е без значение, но той накрая наистина отстъпи.

Нямало голямо значение — според думите му — къде щял да влачи останалата част от мизерното си съществуване — и понеже приятелят му тъй настойчиво държал на неговата скромна компания, той бил съгласен да участвува в смелите му начинания.

Мистър Пикуик се усмихна; стиснаха си ръцете и тръгнаха обратно да намерят своите другари.

И тъкмо в този миг мистър Пикуик направи онова безсмъртно откритие, което изпълни с гордост сърцата на неговите приятели и възбуди завистта на всички археолози в страната и в чужбина. Те бяха вече отминали вратата на тяхната странноприемница и бяха навлезли малко навътре в селото, когато се сетиха къде точно се намира заведението. А когато понечиха да се връщат, погледът на мистър Пикуик попадна върху малка каменна отломка, полузарита в земята пред една селска къща. Той се спря.

— Колко странно! — рече мистър Пикуик.

— Кое е странно? — запита мистър Тъпман, като напрегнато се взираше навсякъде другаде, но не и там, където трябва. — Господи боже, какво става?!

Това последно възклицание бе изява на неудържимото му удивление при вида на мистър Пикуик, който в порива си на откривател бе паднал на колене пред камъка и го бършеше от праха с носната си кърпичка.

— Има някакъв надпис — рече мистър Пикуик.

— Нима е възможно? — откликна мистър Тъпман.

— Различавам — продължи мистър Пикуик, като търкаше камъка с все сила и се взираше напрегнато през очилата, — различавам кръст и едно Б, а после едно Т. Това е ценно нещо — рече той и скочи на крака. — Това е някакъв древен надпис, съществувал може би дълго преди старинните убежища по тези места. Трябва да бъде опазен.

Той почука на вратата на къщурката. Един селянин му отвори.

— Знаете ли как е попаднал този камък тук, приятелю? — любезно запита мистър Пикуик.

— Не, не знам, сър — учтиво отговори човекът. — Сигурно отдавна, преди да съм дошъл на бял свят, па и другите у дома.

Мистър Пикуик хвърли тържествуващ поглед към другаря си.

— Вие — вие не държите особено много на него, надявам се — рече мистър Пикуик, цял трептящ от вълнение. — И не бихте имали нищо против да го продадете, нали?

— Да, ама кой ли ще си го купи? — запита човекът с израз на лицето, който той вероятно мислеше за необикновено хитър.

— Направо ви давам десет шилинга, ако ми го изровите — рече мистър Пикуик.

Лесно можем да си представим изумлението на цялото село, когато мистър Пикуик (след като камъкът биде изваден от земята само с една копка на лопатата) го занесе собственоръчно и не без мъка до странноприемницата, изми го грижливо и го постави на масата.

Радостта и въодушевлението на пикуикистите нямаха граници, когато тяхното усилие и постоянство да чистят и стържат се увенча с успех. Камъкът бе грапав и напукан, а буквите неравни и криви, но ясно можеше да се разчете следният остатък от надписа:

Б И Л С Т 

Ъ М П 

С П О Д П 

И Ш 

А Н 

Очите на мистър Пикуик искряха от щастие, докато прехласнат се наслаждаваше на откритото от него съкровище. Той бе достигнал едно от най-съкровените си въжделения. В един край, прочут с богатите си останки от минали епохи, в едно селище, където още съществуваха немалко паметници от отколешни времена, той — председателят на клуба „Пикуик“ — бе открил необикновено тайнствен, безспорно старинен надпис, що бе убягнал от погледа на множеството учени люде, негови предшественици. Той едва можеше да повярва на явните доказателства на собствените си сетива.

— Ето това решава нещата — рече той. — Утре се връщаме в Лондон.

— Утре? — откликнаха възхитените му последователи.

— Утре — потвърди мистър Пикуик. — Това съкровище трябва незабавно да се предаде там, гдето може да бъде основно проучено и правилно оценено. Има и още една причина за това ми решение. След няколко дни ще се произведат избори в колегията Ийтънсуил, а един отскорошен мой познат, мистър Пъркър, е пълномощник на един от кандидатите. Ние ще видим, ще наблюдаваме до най-тънките й подробности една проява, тъй вълнуваща за всеки англичанин.

— Непременно — с възторг откликнаха задружно три гласа.

Мистър Пикуик ги обгърна с поглед — ревностната преданост на неговите последователи разгаряше пламъка на неговото въодушевление. Той беше техният вожд и го чувствуваше.

— Нека отпразнуваме тази щастлива среща и пийнем за нашата дружба — рече той. Това предложение, подобно на предишното, биде посрещнато с единодушно одобрение. И след като лично положи безценния камък в дървено сандъче, купено за целта от съдържателката, той се настани в креслото на председателското място на масата; и вечерта бе посветена на разговори и наздравици.

Минаваше единадесет — късен час за малко селце като Кобъм, — когато мистър Пикуик се оттегли в стаята, приготвена за неговата почивка. Той отвори решетъчния прозорец, сложи запалената свещ на масата и потъна в размисъл върху дългия низ от бурни събития през последните два дена.

И часът, и обстановката бяха подходящи за вглъбяване; опомни се едва когато черковният часовник отброи полунощ. Първият удар отекна тържествено в ушите му, но когато звънът престана, тишината му се стори непоносима; чувствуваше се едва ли не тъй, сякаш бе загубил някой приятел. Беше неспокоен и възбуден; бързо се съблече, сложи свещта в камината и си легна.

Всеки е изпитвал онова неприятно състояние на духа, когато телесната умора напразно се бори с упоритото безсъние. Това бе и състоянието на мистър Пикуик в този момент; отначало той се обърна на една страна, после на друга; упорито си затваряше очите и се опитваше да се приспи — но безуспешно. Дали се дължеше на необичайното напрежение, изживяно напоследък, или на горещината, или на силния пунш, или пък на новото легло — но каквато и да бе причината, мисълта му непрекъснато и натрапчиво се връщаше към мрачните картини в трапезарията и към старите легенди, свързани с тях, разказвани през цялата вечер. След като се въртя в леглото половин час, той дойде до неприятното заключение, че няма смисъл да се опитва да заспи; и тъй, стана и се облече набърже. Всичко друго би било по-добре, мислеше си той, отколкото да лежи там и да си въобразява всякакви страхотии. Погледна навън през прозореца — беше много тъмно. Поразтъпка се из стаята — почувствува се много самотен.

Той беше кръстосал вече няколко пъти разстоянието от вратата до прозореца и от прозореца до вратата, когато изведнъж се сети за ръкописа на стария свещеник. Не беше лоша идея. Ако не успееше да го увлече, можеше поне да го приспи. Той го измъкна от джоба на жакета си, придърпа малка масичка до кревата, подряза свещта, сложи си очилата и се приготви да чете. Почеркът беше странен, а хартията мръсна и зацапана с мастило. Заглавието го стресна отведнъж и той неволно хвърли поглед към ъглите на стаята. Но като си даде сметка колко нелепо би било да се поддава на подобни чувства, отново подряза свещта и зачете следното:

„Да — луд! Как би пробола сърцето ми тази дума преди много, много години! Как раздухваше тогава страха, навестяващ ме от време на време, и караше кръвта ми да съска и клокочи в жилите ми, докато студени капки пот избиеха по цялото ми тяло и коленете ми се разтреперваха от ужас! Сега обаче тя ми се нрави. Чудесна дума! Та посочете ми някой монарх, чиито гневно свъсени вежди са предизвиквали боязън, равна на тази, предизвикана от взора на лудия; чието въже и секира са били и наполовина тъй точни, като хватката на лудия. Хо, хо! Прекрасно е да си луд! Да надзъртат към тебе през железните решетки, като че ли си хищен лъв, а ти да скърцаш зъби и да виеш посред дългата тиха нощ, пригласян от веселия звън на тежката верига, и да се валяш и гърчиш върху сламата, унесен от тази приказна музика. Ура, да живее лудницата! О, това е славно място!

Спомням си онези дни, когато се страхувах да не полудея; когато често се стрясках в съня си, падах на колене и се молех на небето да ме пощади от проклятието на моя род; когато стремглаво напусках пиршества и веселби и бягах да се скрия в някой самотен кът и там с часове наблюдавах развитието на изтощителната треска, която накрая щеше да затъмни напълно моето съзнание. Известно ми бе, че лудостта е примесена в самата ми кръв, в мозъка на костите ми; цяло едно поколение си беше отишло, незасегнато от този бич, но знаех, че аз съм белязаният и че в мен щеше да се прояви отново. Знаех, че тъй трябва да бъде: че винаги тъй е било и тъй щеше да бъде и занапред; и когато, свит в някой ъгъл на гъмжаща от хора стая, виждах някои да си шепнат, да обръщат поглед към мен и да ме сочат, знаех, че си говореха един на друг за обречения да полудее; тогава се измъквах и отивах някъде да се терзая на самота.

Тъй минаваха годините ми — дълги, дълги бяха тия години. Понякога и тук нощите са дълги — много дълги; но това е нищо в сравнение с тревожните нощи и ужасните сънища, които ме мъчеха по онова време. Тръпки ме полазват, като си припомня; огромни мрачни фигури с лукави, злоради усмивки се таяха в ъглите на стаята ми, а нощем се свеждаха над леглото ми и ме примамваха към безумие. Те ми разправяха тихичко, шепнешком, че подът на старинната къща, дето умрял бащата на моя баща, бил опръскан със собствената му кръв, пролята от собствената му ръка в пристъп на лудост. Аз запушвах ушите си с пръсти, но те пищяха в главата ми, докато цялата стая почваше да кънти; викаха, че едно поколение преди него лудостта също била приспана, но неговият дядо живял дълги години с приковани о земята ръце, за да не позволят да се разкъса на парчета. Аз знаех, че казваха истината — добре го знаех. Бях издирил тайната много отдавна, колкото и да се стараеха да я потулят от мен. Ха, ха! Твърде бях хитър — повече, отколкото предполагаха, — макар и да ме мислеха за луд.

Най-после злото ме обхвана и се чудя защо въобще съм се страхувал. Сега можех да излизам всред хората, да викам и се смея, и то в най-доброто общество. Аз знаех, че съм луд, а те дори не подозираха. Как ликувах от възторг, щом си помислех за чудесния номер, който им играех след някогашните сочещи ме погледи и усмивки от времето, когато още не бях луд, а само се страхувах да не би един ден това да стане! И как се смеех от радост, щом останех сам и си помислех колко добре пазя тайната си и как бързо биха ме изоставили милите ми другари, ако знаеха истината. Едва не крещях от възторг, когато, обядвайки с някой весел приятел, си представях как той би побледнял като платно и как бързо би побягнал, ако разбереше, че неговият скъп другар, седнал досам него с острия бляскав нож в ръка, е луд — и притежава и силата, отчасти и желанието, да забие острието в неговото сърце. О, весел беше животът тогава!

Пари и богатство започнаха да се сипят върху ми и аз се отдадох на удоволствия, хилядократно по-приятни от мисълта за умело пазената тайна. Наследих семейно имение. Законът — законът с орловия поглед — биде измамен и предостави оспорваното състояние в ръцете на един луд. Къде им беше умът на тези проницателни люде със здрав разум? Къде се дяна ловкостта на правниците, вечно дирещи нередности? Лукавството на лудия ги надхитри всичките.

Аз имах пари. Как ме ухажваха! Пилеех ги щедро. Как ме славословеха! А как се унижаваха пред мене онези трима горди и надменни братя! Старият беловлас баща също — какво внимание, уважение, безпределна преданост, — той просто ме боготвореше! Старецът имаше дъщеря, а младежите — сестра; и петимата бяха бедни. Аз бях богат; и когато се ожених за девойката, видях тържествуващата усмивка да играе по лицата на бедните роднини, които си мислеха за добре скроените си планове и високата награда. По-скоро аз трябваше да се усмихвам. Да се усмихвам! Направо да се смея, да скубя косите си и да се търкалям по земята с радостни викове. Те съвсем не знаеха, че бяха я омъжили за един луд.

Чакайте. Ако бяха знаели, щяха ли да я пощадят? Щастието на сестра им срещу златото на нейния съпруг. Лекото перце, духнато от мен във въздуха, срещу весело дрънчащата верига, украсяваща тялото ми!

В едно се бях излъгал аз, с цялото мое лукавство. Ако не бях луд — защото, макар ние лудите да сме достатъчно прозорливи, объркваме се понякога, — би трябвало от преди да зная, че девойката би предпочела да я положат студена и безчувствена в тежък тъмен ковчег, отколкото да я заведат като облажавана от всички съпруга в блестящия ми богат дом. Би трябвало да знам, че тя бе отдала сърцето си на тъмноокия младеж, чието име чух веднъж да мълви в неспокойния си сън; тя ми бе пожертвувана, за да облекчи немотията на стария беловлас баща и надменните братя.

Не помня сега нито фигури, нито лица, но знам, че девойката беше красива. Знам, че беше; защото в светлите лунни нощи, когато се стряскам в съня си и наоколо цари тишина, виждам в единия ъгъл на тази килия безмълвно и неподвижно изправена тънка въздушна фигура с разпуснати по раменете дълги черни коси, подухвани от неземен вятър, а очите й вперени в мен — нито премигват, нито се склопяват. Шъ-ът! Кръвта се смразява в сърцето ми, като пиша тези редове — фигурата — това е тя; лицето е много бледо, а очите — с бляскав стъклен поглед; но аз ги познавам безпогрешно. Тази фигура е съвсем неподвижна; нито се въси, нито криви уста като другите, дето понякога гъмжат наоколо, но тя е много по-страшна дори от духовете, що ме терзаеха преди много години, защото иде направо от гроба и прилича толкова много на смъртта.

Година близо гледах как лицето й все повече побледнява; година близо виждах сълзи да набраздяват тъжните бузи, без да разбирам защо. Но узнах най-сетне причината. Те не можеха дълго да крият от мен. Тя никога не бе ме обичала; никога не съм смятал, че ме обича; тя презираше богатството ми и мразеше разкоша, в който живееше; това не бях очаквал. Тя любеше друг. Това и през ум не бе ми минавало. Странни чувства ме обладаха и разни мисли, натрапвани от някаква тайнствена сила, все се въртяха като вихрушка в мозъка ми. Нея аз не намразих, но мразех младежа, за когото тя все още проливаше сълзи. Аз я жалех — да, жалех я за злощастния живот, на който я бяха осъдили себичните й безсърдечни роднини. Знаех, че животът й ще е кратък, но мисълта, че преди да умре, би могла да роди някое клето създание, обречено да предаде на идното поколение наследствената ни лудост, ме принуди — аз твърдо реших да я убия.

Дълги седмици си мислех за отрова, след това за удавяне, след това за пожар. Чудесна гледка: хубавата къща в пламъци, а жената на лудия се превръща на въглен. Помислете за шегата, за голямата ми отплата — да видя някой напълно нормален човек да увисне на въжето за неизвършено от него деяние, и всичко туй заради лукавството на един луд! Често си мислех за това, но накрая се отказах. О, с какво наслаждение точех бръснача дни наред, опипвах тънкото острие и си представях разреза, направен с един удар на бляскавото порещо острие!

Най-сетне старите привидения, които преди тъй често ме навестяваха, пошепнаха в ухото ми, че е настъпил часът, и пъхнаха отворения бръснач в ръката ми. Аз го стиснах здраво, станах тихо от кревата си и се надвесих над спящата си жена. Тя беше закрила лицето си с ръце; внимателно ги отметнах и те леко паднаха върху гърдите й. Тя беше плакала, имаше още влажни следи от сълзи по бузите. Лицето й бе кротко и спокойно; дори когато аз я погледнах, нежна усмивка озари бледите й черти. Внимателно сложих ръка върху рамото й, тя трепна, но сякаш само насън. Отново са надвесих. Тя изпищя и се събуди.

Едно движение на ръката ми и никога вече ни вик, ни звук нямаше да се откъсне от нейните устни. Но аз се стреснах и отстъпих крачка назад. Очите й бяха устремени към мен. Не зная защо, но те ме смущаваха и ужасяваха; аз потръпнах под техния взор. Тя стана от кревата, без да свежда втренчения си в мен поглед. Аз се разтреперих; бръсначът бе в моите ръце, но не можех да се помръдна. Тя тръгна заднишком към вратата; като стигна до нея, извърна се и откъсна очи от лицето ми. Магията изчезна. Скочих към нея и я сграбчих за китката. Тя започна да надава вик след вик и се строполи на земята.

Сега можех да я убия без всякаква съпротива, но къщата бе вече в тревога. Чух шум от стъпки на стълбището. Поставих бръснача обратно на място в чекмеджето, отключих вратата и високо извиках за помощ.

Дойдоха и я вдигнаха и я положиха върху кревата. Тя лежа в безсъзнание с часове, а когато се свести и можеше да вижда и говори, тя беше загубила ума си и бълнуваше бясно и неистово.

Повикаха лекари — важни люде, които спираха пред моя дом в удобни карети с чудесни коне и натруфени слуги. Седмици наред те бдяха край леглото й. Събраха се на консулт, съветваха се тържествено на нисък глас в съседната стая. Един от тях, най-способният и най-прочутият, ме отведе настрана и като ме призова да съм готов за най-страшното, ми съобщи — на мене, безумеца! — че жена ми била безумна. Стояхме съвсем близо край отворения прозорец, той ме гледаше в очите, а ръката си бе поставил върху моята. Без много усилие можех да го запратя долу на улицата. Щеше да бъде много забавно, ако го бях направил. Но моята тайна беше на карта и аз не му сторих нищо. Няколко дни по-късно ми казаха, че тя трябвало да бъде под непрестанно наблюдение, че аз трябвало да й намеря пазач. Аз! Отидох сред самотното поле, дето никой не можеше да ме чуе, и се смях, докато въздухът проехтя от моите викове!

Тя умря на следващия ден. Беловласият старец я изпрати до гроба, а горделивите братя проляха по някоя сълза над безжизненото тяло на онази, на чиито страдания, докато беше жива, те бяха гледали с твърди като камък сърца. Всичко това подхранваше тайната ми радост и в екипажа на връщане към дома аз се смях до сълзи зад бялата кърпичка, закриваща лицето ми.

Макар и да бях постигнал своята цел и да бях я убил, бях несигурен и разтревожен и усещах, че скоро тайната ми ще бъде разкрита. Не можех да потулям дивата си радост и веселост, кипящи вътре в мен; те ме караха да скачам, да пляскам с ръце, да танцувам из стаята и да се превивам от смях, щом останех сам. А когато излизах и виждах оживените тълпи из улицата или пък в театъра слушах музика и гледах танцуващите хора, тъй радостно ми ставаше, че ми се искаше да се хвърля всред тях и да ги разкъсам на хиляди парченца — всички тия хора, и да вия от възторг. Но аз скърцах със зъби, тропах с крака и впивах остри нокти в дланите си. Въздържах порива си — и никой още не знаеше, че съм луд.

Спомням си — макар и това да е едно от последните неща, които мога да си спомня: защото сега смесвам действителни случки със сънищата си, тук имам толкова много да върша, а все ме карат да бързам, че нямам време да ги разграничавам едни от други, толкова невероятно са се вплели взаимно. Помня как се издадох накрая. Ха! Ха! И сега сякаш виждам изплашените им погледи, усещам лекотата, с която ги отблъсквах от себе си, като запращах свития си юмрук в побледнелите им лица, а после се понесох като вихър и ги оставих далеч зад себе си — да викат и пищят. Когато си помисля за това, усещам прилив на гигантски сили. Ето виждате ли как тази желязна решетка се огъва под яростния ми напор? Мога да я счупя като клонка, само че тук има дълги коридори и много врати — трудно бих се оправил през всички тях; дори да бих могъл, там долу има, знам, железни порти, държат ги винаги заключени и залостени. Те знаят какъв хитър луд съм бил и са горди, че ме държат тук и могат да ме показват.

Чакайте, да, така беше — да, бях излязъл. Беше късно през нощта, когато се върнах у дома; съобщиха ми: най-гордият от тримата горди братя ме чакал — спешна работа — казал, — трябвало да ме види: добре си спомням. Мразех този човек, тъй както лудият може да мрази. Много, много пъти едва удържах пръстите си да не го разкъсат. Бяха го поканили горе и аз изкачих стълбите тичешком. Искал да ми каже две думи. Освободих прислугата. Беше късно и ние с него бяхме сами — за първи път.

В началото внимателно отбягвах да го гледам, защото знаех това, което той не знаеше — аз го съзнавах и ликувах, — че огънят на лудостта гореше в очите ми като разпалена жарава. Седяхме мълчаливо няколко минути. Той проговори най-сетне. Разгулният ми живот напоследък и странните ми изказвания незабавно след смъртта на сестра му осквернявали нейната памет. Съобразявайки различни обстоятелства, изплъзнали се първоначално от вниманието му, той дошъл до убеждение, че моето държане спрямо неговата сестра не било добро. Искал да знае дали е правилно заключението му, че съм искал да осквернявам паметта на покойната и да засвидетелствувам липса на уважение към семейството му. Неговата униформа го заставяла да иска тези обяснения.

Този човек имаше ранг във войската — ранг, купен с моите пари, с нещастието на сестра му! Този човек стоеше начело на заговора да ме впримчат и да сложат ръка на богатството ми. Не друг, а той най-вече бе принудил сестра си да се омъжи за мен, като много добре е знаел, че сърцето си тя била дарила на онзи хлапак. Неговата униформа го заставяла! Позорната ливрея на неговото безчестие! Обърнах очи към него — не можех да се въздържа, но не проговорих ни дума.

Видях как под влиянието на моя поглед у него настъпи рязка промяна. Той беше смел човек, но руменината се изгуби от лицето му и той отдръпна стола си. Аз приближих моя още по-близо и когато се засмях — много ми беше весело тогава, — видях го да потръпва. Усетих лудостта да се надига вътре в мен. Той се беше уплашил.

— Много обичахте сестра си, когато беше жива, нали? — извиках аз. — Много!

Той се огледа с безпокойство наоколо и видях как ръката му се вкопчи в гърба на стола, но нищо не отговори.

— Негодник — казах аз, — всичко открих: открих пъклените ви замисли срещу мен; аз знам — сърцето й е принадлежало на друг, когато вие я насилихте да се омъжи за мен. Знам всичко — знам всичко.

Той скочи внезапно от стола си и като го вдигна във въздуха, ме подкани да отстъпя — защото, докато говорех, аз преднамерено се приближавах все по-близко до него.

В същност аз не говорех, а крясках — усещах вълни на ярост да преливат в жилите ми, а старите привидения да се надсмиват и да ми нашепват да изтръгна сърцето му.

— Проклет бъди — извиках, като скокнах и се спуснах върху него. — Аз я убих. Аз съм луд. Смърт за тебе. Кръв, кръв! Жадувам за кръв!

С един удар отбих стола, който той в ужаса си запрати по мене, и ние се вкопчихме; и двамата тежко се сгромолясахме и се заваляхме по пода.

Славна беше тази борба; защото той беше висок и силен мъж и се бореше за живота си; а пък аз в могъществото на своята лудост горях от желание да го унищожа. Знаех, че няма сила, равна на моята, и бях прав. Прав, отново прав, макар и да бях луд! Отпорът му започна да намалява и като опрях коляно върху гърдите му, впих ръцете си в мускулестия му врат. Лицето му стана мораво, очите му изскочиха от орбитите и той изплези език, сякаш ми се присмиваше. Аз стисках още по-здраво.

Изведнъж вратата се отвори с оглушителен трясък и тълпа хора се спуснаха към мен, като всеки крещеше на другите да обуздаят лудия.

Тайната ми беше разкрита и сега трябваше да се боря само за своята свобода и независимост. Скочих на крака, преди някой да ме е докоснал, хвърлих се всред моите нападатели и пробих път с железните си юмруци, сякаш държах брадва и посичах всичко изпречило се пред мен. Добрах се до вратата, прескочих перилата на стълбището и само за миг се озовах на улицата.

Тичах бърже, стремително и никой не посмя да ме спре. Чувах шума на преследващите ме нозе и с удвоена бързина се впуснах напред. Този шум ставаше все по-неясен, докато съвсем заглъхна в далечината; но аз се носех с бяг, над стени и огради, през реки и блата, с диви викове, подемани от гъмжащите наоколо тайнствени същества — пронизителните писъци нарастваха и цепеха въздуха; на ръце ме носеха демони, летящи о крилете на вятъра, помитаха валове и плетища, свистяха и с главозамайваща скорост ме въвличаха в безспирен шеметен въртеж, докато най-после с бесен удар ме запокитиха надалеч и аз паднах тежко на земята. Когато се пробудих, намерих се тук — тук в тази весела килия, дето рядко прониква слънчев лъч, а прокрадващата се лунна светлина служи само да виждам тъмните сенки наоколо и тази безмълвна фигура, вечно изправена в своя ъгъл. Когато лежа с широко отворени очи, чувам понякога странни писъци и викове от далечните кътища на тази голяма сграда. Не знам какво представляват те, но не идат от бледата фигура, нито пък я засягат. Да, от най-ранния вечерен здрач до първите лъчи на зората тя вечно стои на същото място, слуша песента на желязната ми верига и наблюдава как се гърча на сламената постеля.“

На края на ръкописа, с различен почерк, бе отбелязано следното:

Едва-що мистър Пикуик завърши прочита на ръкописа, даден му от стария пастор, и фитилът в свещника догоря. Пламъкът изгасна внезапно, без предварително да премигне в знак на предупреждение, като стресна доста много възбудения му дух. Той съблече набързо дрехите, що бе навлякъл, ставайки от измъчващото го легло, и като хвърли отново уплашен поглед около себе си, веднага се завря между завивките и скоро потъна в дълбок сън.

Бляскаво утринно слънце осветяваше стаята му, когато се събуди — беше вече доста късно. Мрачното му угнетяващо настроение от предишната нощ бе изчезнало заедно с тъмните сенки, които забулваха пейзажа, мислите и чувствата му бяха леки и весели като самата заран. След обилната закуска четиримата джентълмени се отправиха пешком към Грейвсанд, следвани от един човек, носещ камъка в дървеното му сандъче. Те стигнаха в града към един часа (багажа си бяха изпратили в Лондон и щяха да го получат там), имаха и късмет да си осигурят места върху откритата част на дилижанса и още същия следобед пристигнаха в Лондон в отлично здраве и настроение.

Следващите три или четири дена преминаха в приготовления за пътешествието им до Ийтънсуил. Но тъй като сведенията относно това важно начинание изискват отделна глава, можем да запълним няколкото реда, оставащи до завършека на настоящата, със съвсем кратко повествование на историята за археологическото откритие.

И тъй, от протоколите на клуба научаваме, че мистър Пикуик изнесъл доклад относно откритието пред Общо събрание на клуба, свикано на следващата вечер подир тяхното пристигане, като се впуснал в много находчиви и научно обосновани размишления във връзка и относно значението на надписа. Научаваме още, че един вещ скулптор издълбал върху камък точно копие на реликвата, за да бъде представено на „Кралският археологически институт“ и на други научни учреждения; завист и ревност възникнали в безброй сърца от публикуваните дискусии и противоречиви мнения по въпроса; и самият мистър Пикуик излязъл с брошура съдържаща деветдесет и шест страници съвсем дребен шрифт с двадесет и седем различни тълкувания на надписа. Трима възрастни джентълмени лишили своите трима първородни синове от наследство, загдето посмели да се усъмнят в древността на въпросния паметник, а една възторжена личност се лишила въобще от живота, отчаяна, загдето не успяла да разкрие загадката на надписа; мистър Пикуик бил избран за почетен член на седемнадесет научни дружества в страната и в чужбина — за направеното от него откритие; нито едно от тези седемнадесет дружества не могло да разгадае откритието, но и седемнадесетте били единодушни, че то било съвсем необикновено.

А мистър Блотън — и това име ще остане вечно дамгосано от презрението на онези, що търсят възвишеното и тайнственото, — този мистър Блотън, казахме, с присъщата на дребните душички недоверчивост и заядливост, дръзва да излезе в случая с едно становище колкото позорно, толкова и абсурдно. В подлото си желание да засенчи ореола на безсмъртното име Пикуик, мистър Блотън стига дотам, че лично прави пътешествие до Кобъм и при завръщането си подигравателно заявява в словото си пред клуба, че той се бил срещнал с човека, от когото бил купен камъкът; че човекът допускал камъкът да е стар, но тържествено опровергал древността на надписа — понеже твърдял, че той сам го бил издялкал веднъж през свободното си време, както му дошло подръка, и буквите, които виждаме, съединени съответно, означавали ни повече, ни по-малко следното: БИЛ СТЪМПС, ПОДПИСАН. Но поради това, че мистър Стъмпс имал склонността към оригинално творчество, пък и нещо бил скаран с правописа, в средата на последната дума вместо „С“ се било прокрадвало едно „Ш“.

Членовете на клуба „Пикуик“ (както би могло да се очаква от едно тъй високо образовано общество), изслушали това изказване с презрението, което то заслужавало, и изключили нахалния и зъл Блотън от своите редове, а накрая, в знак на всеобщо доверие и одобрение, гласували да се подарят на мистър Пикуик очила със златни рамки; на свой ред мистър Пикуик поръчал да му се нарисува портретът за украса на клубната зала.

Мистър Блотън бил изгонен, но не и победен. Той също излязъл с брошура, отправена до седемнадесетте научни дружества в страната и чужбина, като повторил дословно изказаното вече твърдение и доста неприкрито дал да се разбере, че ги счита и седемнадесетте за седемнадесет дружества на „глупци“; и като последица бурното негодувание на седемнадесетте научни общества се изляло в многобройни нови брошури; чуждестранните научни дружества влезли във връзка с научните дружества в страната; научните дружества в страната превели брошурите на чуждестранните научни дружества на английски; чуждестранните научни дружества превели брошурите на английските научни дружества на всевъзможни чужди езици; и това дава начало на прочутата научна дискусия, добре известна на всички като „Полемиката Пикуик“.

А подлият опит да се злепостави мистър Пикуик се стоварил върху главата на клеветника съчинител. Седемнадесетте научни дружества единодушно гласували решение и обявили нахалника Блотън за невежа, който се меси в неща, които не познава; и незабавно се заловили да пишат с още по-голямо усърдие многобройни трактати. И до наши дни камъкът остава неразгадан паметник на величието на мистър Пикуик и вечен спомен за низостта на неговите врагове.