Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Глава шеста

Всички гости станаха да поздравят мистър Пикуик и неговите приятели, когато те влязоха в старата приемна стая; а докато траеше церемонията на запознаването, по всичките й установени правила, мистър Пикуик има време внимателно да разгледа заобикалящите го хора и по външния им вид се опита да определи техния нрав и занимание, един навик, който подобно на много други велики люде му доставяше огромно удоволствие.

Почетното място в десния кът край камината заемаше много възрастна дама с високо боне и поизбеляла копринена рокля — тази особа бе не друга, а самата майка на мистър Уордл; разните украшения по стените — старовремски бродерии и ковьори, изобразяващи пейзажи, също и пурпурночервени атлазени захватки за горещи чайници от по-ново време — свидетелствуваха, че нейното възпитание е било такова, каквото е трябвало да бъде, и че е останало същото и с настъпването на старостта. Лелята, двете млади госпожици и мистър Уордл се надпреварваха да окръжават с внимание старата жена и непрекъснато се суетяха около нейното кресло: един придържаше слуховата й тръба, друг й подаваше портокал, трети шишенцето с амонячна сол, докато четвърти току оправяше и отупваше възглавниците, сложени около нея, за да я подпират. На отсрещната страна седеше плешив стар джентълмен с весело благодушно лице — свещеникът на Дингли Дел, до него седеше жена му, пълна, цветуща възрастна дама — личеше си, че е майсторка не само в тайнственото изкуство да приготвя домашни ликьори за голямо удоволствие на другите, но също и да проверява вкуса им от време на време за своя собствена наслада. Дребен, упорит на вид човек, с кръгло като ябълка лице, разговаряше в един ъгъл с дебел стар джентълмен; и още двама-трима стари джентълмени и още две-три стари дами седяха неподвижно като истукани на столовете си и внимателно оглеждаха мистър Пикуик и неговите спътници.

— Мистър Пикуик, майко! — извика мистър Уордл, колкото му глас държи.

— А? — рече старата дама и поклати глава. — Не те чувам.

— Мистър Пикуик, бабке! — изкряскаха задружно двете млади момичета.

— А! — възкликна старата дама. — В същност това няма никакво значение. Той сигурно не ще и да знае за стара жена като мене.

— Уверявам ви, госпожо — започна мистър Пикуик, сграбчвайки ръката на старицата и говорейки тъй високо, че приветливото му лице цяло почервеня от това усилие, — уверявам ви, госпожо, че нищо не може да ми достави по-голямо удоволствие от срещата с една дама на вашата възраст, глава на едно такова прекрасно семейство и все пак запазила се тъй млада и бодра.

— А! — отвърна старата дама след кратко мълчание. — Всичко туй е чудесно, бих казала, но не мога да го чуя.

— Баба ми сега е в лошо настроение — тихо рече мис Изабел Уордл, — но след малко тя сама ще ви заприказва.

Мистър Пикуик кимна, за да покаже, че е готов да извини недъзите на напредналата възраст, и се включи в обшия разговор с другите присъствуващи.

— Чудесно местоположение има вашето имение — забеляза мистър Пикуик.

— Чудесно! — откликнаха господата Снодграс, Тъпман и Уинкл.

— Да, и аз тъй мисля — съгласи се мистър Уордл.

— Няма по-хубаво парче земя в целия Кент, сър — настоя упоритият мъж с кръглото лице, — наистина няма, сър. Уверявам ви, няма! — Той хвърли победоносен поглед наоколо, сякаш някой дълго му бе противоречил, но той най-сетне му бе излязъл наглава.

— Няма по-хубаво парче земя в целия Кент — отново рече упоритият мъж след кратко мълчание.

— Като изключим Мулинските ливади — тържествено забеляза дебелият човек.

— Ха, Мулинските ливади! — провикна се другият с дълбоко презрение.

— Аха, Мулинските ливади — повтори дебелият човек.

— Ама наистина, много хубава земя — намеси се друг един дебел човек.

— Да, да, няма съмнение — намеси се трети дебел човек.

— Та това всеки го знае — потвърди пълният домакин.

Упоритият мъж погледна изпитателно околните, но като се видя в малцинство, придоби снизходителен израз и не обели повече зъб.

— За какво говорят? — попита старата дама една от внучките си, а гласът й прозвуча из цялата стая; както повечето глухи тя никога не си даваше сметка за възможността другите да чуят какво е казала.

— За земята ни, бабко.

— Какво за земята? Да не се е случило нещо?

— Не, не. Мистър Милър твърдеше, че нашата земя била по-добра от Мулинските ливади.

— Той пък от’де знае това? — прекъсна я с негодувание баба й. — Милър е един самомнителен глупак и можеш да му го кажеш от мое име. — Старата дама изрече това уверена, че никой не е чул нейния „шепот“, поизправи се и хвърли към прегрешилия упорит мъж унищожителен поглед.

— Хайде, хайде — каза енергичният домакин, загрижен естествено да промени разговора. — Искате ли да поиграем на карти, мистър Пикуик?

— Нищо не би ми направило по-голямо удоволствие — отвърна този джентълмен. — Но, моля, не се безпокойте, ако е само за мен.

— О, уверявам ви, майка много обича да играе на карти. Нали, майко?

Старата дама, която чуваше много по-добре, когато се говореше по този въпрос, отколкото за всичко друго, даде положителен отговор.

— Джо, Джо! — викна старият джентълмен. — Дявол да… о, ето го; сложи масите за карти.

Вечно задрямалият младеж успя без допълнително подканване да приготви две маси за карти: едната за „Папеса Йоана“45, а другата за вист. Играчите на вист бяха мистър Пикуик, старата дама, мистър Милър и дебелият господин. Всички останали щяха да вземат участие в общата игра.

Вистът се провеждаше с цялата сериозност и съсредоточеност, подобаващи на заниманието, наречено „вист“ — тържествен обред, на който, струва ни се, най-непочтително и позорно е било прикачено наименованието „игра“. Общата игра пак беше толкова весела и шумна, щото решително пречеше на размишленията на мистър Милър, който, не бидейки съсредоточен както би трябвало да бъде, успя да извърши разни тъй непростими простъпки и прегрешения, че възбуди до крайна степен гнева на дебелия джентълмен и предизвика в съответен размер добро настроение у старата дама.

— Ето! — каза прегрешилият Милър победоносно, докато прибираше решаващата взятка от последното раздаване. — Туй, смея да се похваля, не можеше да се изиграе по-добре. Майсторски номер, а?

— Милър май трябваше да цака каро, нали, сър? — забеляза старата дама.

Мистър Пикуик кимна в знак на съгласие.

— Ама трябваше ли, наистина? — запита нещастникът, като погледна партньора си въпросително.

— Да, трябваше, сър! — отвърна дебелият джентълмен със страшен глас.

— Много съжалявам — рече оклюмано Милър.

— Няма полза от туй — изръмжа дебелият джентълмен.

— Две от оньори, стават осем — каза мистър Пикуик.

Раздадоха отново картите.

— Правиме ли робер? — попита старата дама.

— Да — отвърна мистър Пикуик. — Дублирам, манш, робер.

— Не съм виждал такъв късмет — рече мистър Милър.

— Не съм виждал такива карти — рече дебелият джентълмен.

Настъпи тържествено мълчание: мистър Пикуик в отлично настроение, старата дама — в приятно възбуждение, дебелият джентълмен — в нескрито раздразнение, мистър Милър в уплаха и вълнение.

— Пак дублирам — извика старата дама. Тя победоносно подчерта обстоятелството, като сложи една шестпенсова монета и едно изкорубено половин пени до свещеника.

— Отново двойно, сър — рече мистър Пикуик.

— Да, разбрах вече — остро отвърна дебелият джентълмен.

Още една игра завърши по същия начин след много груби грешки от страна на злополучния Милър; дебелият джентълмен изпадна в страхотна възбуда, която трая до края на играта, след което той се оттегли в един ъгъл и не проговори ни дума цял час и двадесет и седем минути: като изтече това време, той се отказа от своето уединение и предложи на мистър Пикуик от своето енфие с израз на човек, решил да опрости по християнски всички нанесени му оскърбления. Слухът на старата дама чувствително се подобри, а злополучният Милър, непривично на природата си, се чувствуваше като делфин в полицейска будка.

Междувременно общата игра продължаваше все тъй весело. Изабела Уордл си партнираше с мистър Тръндл, Емили Уордл пък с мистър Снодграс; не останаха назад и мистър Тъпман и лелката — стара мома; те образуваха акционерно дружество за жетони и комплименти. Доброто настроение на стария мистър Уордл стигна връхната си точка. Той бе тъй забавен, когато държеше банката, а възрастните дами тъй настървено гонеха печалбите си, че цялата маса непрекъснато се заливаше от бурен смях. На една от старите дами редовно й се падаше да плаща за около половин дузина карти и това караше всички да се смеят неизменно при всеки тур; и когато старата дама се мръщеше, че все на нея се пада да е длъжница, другите се смееха още по-силно; тогава лицето на старицата постепенно се проясняваше, докато накрая тя захващаше да се смее дори по-високо от останалите. После, когато на лелката стара мома й се падна мариаж46, младите момичета пак се разкикотиха, а лелката, изглежда, бе готова да се обиди; но усетила ръкостискането на мистър Тъпман под масата, тя също се разведри и лицето й придоби многозначителен израз, сякаш подобно събитие в действителност не бе тъй далеч от нея, както някои си мислеха; това доведе пак до смях, особено мистър Уордл, който при всяка шега се забавляваше не по-малко от младите. Що се отнася до мистър Снодграс, той непрекъснато нашепваше поетични мисли в ухото на своята партньорка, а това даде повод на едни стар джентълмен да направи закачливо сравнение между съдружието в картите и съдружието в живота; горепоменатият джентълмен продължи с други тънки намеци, като намигна и се захили под мустак, а компанията се развесели още повече — особено съпругата на възрастния господин. Мистър Уинкл се прояви с няколко анекдота, широко известни в столицата, но непознати в провинцията: и тъй като всички се смяха от сърце на тези истории и ги намериха знаменити, мистър Уинкл остана много поласкан и доволен. Благодушният свещеник с умиление наблюдаваше отстрани: щастливите лица около масата радваха добрия старец и веселието, макар да бе доста шумно, все пак идеше направо от сърцето, не само от устните, а това в края на краищата е истинското веселие.

Времето течеше бързо в тази радостна забава; и когато непретенциозната, но питателна вечеря бе завършена и малката компания се събра в кръг около камината, мистър Пикуик си помисли, че никога в живота си не се е чувствувал тъй щастлив и никога преди не е бил склонен да вкусва с такава наслада всеки отминаващ миг.

— Да, ето това е — рече гостоприемният домакин, седнал тържествено до креслото на старата дама, стиснал здраво ръката й в своята, — това е, което най-много обичам; най-щастливите часове в моя живот са преминали край тази стара камина; и тъй съм привързан към нея, че всяка вечер разпалвам огъня й, докато стане нетърпимо горещо. Върху това столче, дето виждате тук, е седяла едно време милата ми стара майка, когато е била малка; нали така, майко?

Сълзи, що бликват неканени, когато щастие от минали дни и спомени от изтекли години биват извикани, се плъзнаха надолу по лицето на старицата; тя поклати глава и тъжно се усмихна.

— Моля да ме извините, мистър Пикуик, дето се разприказвах за стария ни дом — подхвана домакинът след кратко мълчание, — но той ми е много скъп, друг не съм имал; старите къщи и ниви са за мен като приятели с душа, също и малката ни църква с бръшляна, за който между впрочем нашият незаменим приятел тук съчини песен, когато за пръв път дойде между нас… Мистър Снодграс, чашата ви май е празна, а?

— Не, пълна е, благодаря — отвърна този джентълмен, чието любопитство на поет бе не малко възбудено от последните думи на мистър Уордл. — Моля за извинение, но не загатнахте ли нещо за песен за бръшляна?

— По този въпрос трябва да се отнесете до нашия приятел отсреща — и домакинът кимна многозначително към свещеника.

— Ще ми позволите ли да ви заявя, че ще бъда много щастлив, ако ни я издекламирате, сър? — рече мистър Снодграс.

— О, в същност това е една съвсем незначителна работа — отвърна свещеникът, — единственото ми оправдание е, че бях съвсем млад на времето, когато я съчиних. Но щом настоявате, ще ви я издекламирам, каквато си е.

Както можеше да се очаква, всички наостриха уши и заговориха съвсем тихо; а старият свещеник, подпомаган от жена си, която честичко му подсказваше, захвана да декламира въпросните стихове.

— Нарекъл съм ги:

Докато старият свещеник декламираше повторно тези стихове, за да може мистър Снодграс да ги запише, мистър Пикуик проучваше с голямо внимание всяка черта на неговото лице. И след като старецът завърши своята диктовка, а мистър Снодграс прибра бележника в джоба си, мистър Пикуик рече:

— Извинете, сър, загдето си позволявам да отправя подобна молба след едно тъй кратко познанство, но на човек като вас, проповядвал дълги години Евангелието по тези места, не може да не са направили впечатление някои случки и събития, заслужаващи да бъдат запазени за потомството.

— Да, бил съм естествено свидетел на някои случки и съм срещал различни хора — отвърна старият джентълмен, — но всички те са много обикновени, тъй като обсегът на моята дейност е бил винаги доста ограничен.

— Ама все пак записахте някои неща за Джон Едмъндс, доколкото си спомням, нали? — настоя мистър Уордл, който, изглежда, много държеше неговият приятел да се разбъбри пред новите гости и да обогати техните знания и култура.

Старецът кимна леко с глава в знак на съгласие и се канеше да смени темата на разговор, но мистър Пикуик го превари:

— Моля да ми простите, сър, но смея ли да задам въпроса, кой е този Джон Едмъндс?

— Точно това щях да запитам и аз — додаде нетърпеливо мистър Снодграс.

— Е, не можете вече се изплъзна — намеси се отново веселият домакин. — Рано или късно ще трябва да задоволите любознанието на тия господа. Най-добре ще е да се възползувате от случая и да го сторите още сега.

Старецът се усмихна добродушно и придърпа стола си напред; останалите от компанията също придвижиха своите столове по-близо един до друг, особено мистър Тъпман и лелката стара мома, които, би рекъл човек, доста недочуваха; слуховата тръба на старата дама също биде надлежно поставена, мистър Милър (заспал по време на декламацията на стиховете) биде пробуден от своята дрямка с едно предупредително ощипване, извършено под масата от експартньора му, сърдития дебел джентълмен, и старият пастор започна без предварително встъпление следния разказ, на който ние си позволихме да сложим следния надслов:

Когато дойдох да живея в това село, а то беше точно преди двадесет и пет години, сред моите енориаши най-много се набиваше в очи един селянин на име Едмъндс — наемател на малък чифлик, недалеч оттук. Той беше навъсен, коравосърдечен, зъл човек; ленив и разпуснат по нрав, жесток и суров по природа. Освен неколцината мързеливи и празноглави безделници, с които бродеше по кърищата или пиянствуваше в кръчмата, той нямаше никакви други познати или приятели; никой не искаше да приказва с този човек, от когото мнозина се бояха и всички ненавиждаха — с други думи, всеки гледаше да отбягва Едмъндс.

Този човек имаше жена и едно момче, което по времето на моето заселване тук беше на около дванадесет години. Никой не може да си представи колко страшни бяха мъките на тази жена, с колко благост и търпение понасяше тя своята съдба и с колко болка и грижа отглеждаше своето дете. Да ме прости господ за немилостивите помисли, но аз дълбоко в душата си вярвам, че този човек злонамерено се мъчеше през всичкото време просто да я умори; ала тя понасяше всичко заради своя син и колкото и невероятно да се струва на някои, също и заради неговия баща; защото тя нявга бе обичала този грубиян, този жесток свой мъчител; и споменът за отминалата любов събуждаше в сърцето й, въпреки страданието, чувства на снизхождение и кротост, на които от всички божи създания само жените са способни.

Те бяха бедни — не можеше и да бъде другояче, щом мъжът бе тръгнал по такъв път; ала жената се трудеше непрекъснато и неуморно, от ранина до късно, и сутрин, и обед, и вечер, и не даде да изпаднат в мизерия. Но този непосилен труд бе наистина зле възнаграден. Хората, които минаваха край тяхната къща вечер, понякога и в по-късен час през нощта, разправяха как чували злочестата жена да стене и ридае, дочували дори и ударите на побоя; неведнъж се случвало момчето след полунощ да чука тихо на някоя от съседските врати, изпратено там, за да убегне от пиянската ярост на своя чудовищен баща.

През всичкото това време нещастната жена посещаваше редовно нашата малка черква — често цялата в следи от бой и насилие, които невинаги успяваше да прикрие. Всяка неделя на утринната литургия и на вечернята тя заемаше едно и също място с момчето до себе си; и макар и двамата да бяха бедно облечени — много по-бедно от мнозина свои съседи от по-ниско стъпало, — те винаги бяха чисти и спретнати. Всеки им кимаше приятелски и бе готов да каже блага дума на „горкичката мисис Едмъндс“; а понякога, когато след службата тя спираше да поприказва с някоя своя съседка на алеята с брястове, водеща към черковния трем, или изостанеше малко и с майчинска обич и гордост се любуваше на своето жизнерадостно момче, заиграло се с другарчета, измъченото от грижи лице се озаряваше от искрена благодарност; тогава тя изглеждаше ако не весела и щастлива, то поне успокоена и доволна.

Изминаха пет или шест години; момчето израсна здрав и напет младеж. Времето, което бе укрепило крехкото детско тяло и бе придало мъжка сила на слабите детски ръце и нозе, бе прегърбило снагата на майка му и бе забавило стъпката й; ала ръката, що трябваше да я подкрепя, не бе вече вплетена в нейната; лицето, що трябваше да я ободрява, не вдигаше вече очи към нея. Виждахме я пак на предишното й място, ала това до нея беше празно. Библията както и по-рано се пазеше все тъй грижливо; също и страниците й както нявга бяха предварително отбелязани, за да бъдат лесно намирани: но нямаше кой да я чете заедно с нея; и сълзите, едри и горчиви, падаха върху книгата и замъгляваха думите пред нейния поглед. Съседите й бяха все тъй любезни към нея, както отколе, но тя отбягваше техния поздрав с наведена глава. Не се спираше вече под старите брястове — отлетели бяха дълбоко скътаните светли надежди за щастие. Сиротната жена придърпваше бонето още по-ниско над лицето си и бързо се отдалечаваше.

Нужно ли е да ви казвам, че младежът при всеки поглед назад към миналото, към най-ранните си детски години, догдето стигат паметта и съзнанието, не можеше да си представи нищо, което да не бе някак свързано с дългия низ от доброволни жертви от страна на майка му заради него, с обиди, насилия, побоища и всичко това понасяно само заради него; нужно ли е да ви казвам, че той, без и най-малко да го е грижа за изтерзаното й сърце, с черна неблагодарност за всичко, което тя бе направила и изстрадала за него, се бе свързал с порочни и пропаднали люде и бе безразсъдно тръгнал по оня гибелен път, водещ неминуемо до смърт за него и позор за майка му? Нещастна человеческа природа! Вие отдавна вече трябва да сте го подразбрали.

Горчивата чаша на нещастницата скоро щеше да прелее. Многобройни престъпления бяха извършени в този край: виновниците не можеха да бъдат открити и тяхната наглост все повече нарастваше. Един дързък грабеж, извършен при утежняващи вината обстоятелства, засили бдителността на властите, взети бяха най-строги мерки за издирване на престъпниците — нещо, което те не бяха очаквали. Заподозряха младия Едмъндс и трима негови другари. Той бе задържан — разследван — съден — и осъден… на смърт.

Дивият, пронизителен женски писък, що проехтя из цялата съдебна зала, когато страшната присъда биде прочетена, още звучи в ушите ми. Този вик накара сърцето на подсъдимия да потрепери от ужас, какъвто нито съдът, нито дори приближаващата се смърт не бяха успели да събудят. Устните, останали враждебно, упорито свити през цялото време, потръпнаха и неволно се полуотвориха; лицето пребледня като платно и студена пот изби от всяка пора; яките нозе на разбойника се разтрепериха и той се олюля на подсъдимата скамейка.

При първия порив на душевна мъка страдащата майка се хвърли в краката ми и на колене отправи гореща молитва към всевишния, покровителствувал я дотогава във всичките й беди, да я отърве от този свят на горест и злощастие, но да пощади живота на единственото й дете. Последва ужасен изблик на скръб и буйство от отчаяние — дано никога през живота си вече не ставам свидетел на подобно нещо. Разбрах, че от този миг сърцето й бе разкъсано; но нито веднъж не чух оплакване или недоволство да се изплъзне от нейните уста.

Плачевна гледка представляваше тази жена в затворническия двор, когато ден след ден пламенно и ревностно се мъчеше с молби и нежност да смекчи закоравялото сърце на своя жесток син. Ала всичко беше напразно. Той си оставаше навъсен, твърдоглав, бездушен. Дори когато смъртното наказание бе съвсем неочаквано заменено с четиринадесетгодишна каторга, неговото мрачно упорство не се омекоти и за момент.

Ала нейният смирен и издръжлив дух, крепил я толкова дълго, не можа да се пребори с телесната й немощ и слабост. Тя легна болна. И все пак се надигна от леглото и на треперещите си нозе се завлече да види още веднъж своя син, но силите й я напуснаха и тя се свлече безжизнена на земята.

Тогава студенината и безразличието, с които младежът се гордееше, бидоха поставени на истинско изпитание; той едва не полудя от тежкото възмездие, стоварило се върху му. Измина един ден, а майка му я нямаше; втори ден изтече — тя пак не го навести; трета вечер настъпи — той пак не я видя; а след едно денонощие щеше да бъде разделен от нея — завинаги може би. О, как в паметта му нахлуха отдавна забравените спомени за изминалите дни, докато той кръстосваше нагоре-надолу тесния двор почти тичешком, като че с неговото бързане новините щяха да пристигнат по-скоро, и какво горчиво чувство на безпомощност и отчаяние го обзе, като чу истината! Неговата майка, единственият родител, когото нявга бе имал, лежеше болна, на смъртен одър може би — на не повече от миля от мястото, където бе той; ако беше свободен, а не в окови, само за няколко минути щеше да се озове край нея. Той се спусна към вратата и сграбчвайки желязната решетка, със силата на отчаянието я разтърси тъй, че тя закънтя, после се хвърли срещу дебелата стена, сякаш се надявай да си пробие път през камъка; но масивната сграда се надсмиваше над жалките му усилия и той заудря една о друга ръцете си и се разплака като дете.

Аз занесох в затвора майчината благословия и опрощение на сина и отнесох до нейното болнично легло тържественото му уверение, че се е покаял и горещата му молба за прошка. С жалост и състрадание чух как каещият се човек кроеше хиляди подробни планове как ще утеши и подкрепи злочестата при своето завръщане; ала аз знаех, че месеци преди той да стигне до мястото на своята каторга, майка му нямаше вече да бъде на този свят.

Откараха го през нощта. Няколко седмици след това душата на бедната жена излетя — твърдо вярвам и от сърце се надявам — до мястото на вечно блаженство и покой. Аз изпълних погребалния обред над тленните й останки. Сега тя почива в двора на нашата малка черква. Няма плоча върху гроба й. Нейните мъки бяха познати на хората, нейните добродетели — на бога.

Бяхме уговорили с каторжника, преди да замине, че ще пише на майка си, щом получи разрешение, и писмата си ще праща до мене. Бащата изрично бе отказал да види своя син от момента на неговото задържане; все му беше едно дали той бе жив или мъртъв. Години и години изминаха, без да узнаем нещичко за младия Едмъндс, а когато половината от срока на наказанието превали, без да се получи писмо от него, аз дойдох до заключението, че е умрял — и трябва да кажа: почти се надявах да е така.

Обаче Едмъндс пристига в колониите и бива изпратен доста далече навътре в страната; това обстоятелство, изглежда, обяснява, че нито едно от няколкото изпратени от него писма не стигна до моите ръце. Той остава на същото място през всичките тези четиринадесет години. Щом изтича този срок, останал верен на обета към майка си и твърдо решил да го изпълни, той се отправя за Англия и въпреки безбройните трудности стига пеш в своя роден край.

Една прекрасна неделя привечер през месец август кракът на Джон Едмъндс отново стъпва в селото, което бе напуснал със срам и позор преди седемнадесет години. Най-прекият му път води през черковния двор. Сърцето на този човек забива лудо, когато се озовава отсам черковната ограда. Високите стари брястове, през чиито листа последните сияйни лъчи на клонящото към заник слънце озаряват тук-таме сенчестата пътека, събуждат възпоминания от най-ранните му години. Той се вижда такъв, какъвто е бил нявга, крепко стиснал майчината си ръка, смирено запътен към божията обител. Припомня си как често е поглеждал нагоре към бледото й лице; и как понякога очите й се пълнели със сълзи, когато се взирала в неговите черти — сълзи, що падали парещи върху челото му, когато се навеждала да го целуне, и карали и него да заплаче, без обаче да е разбирал тогава колко горест е имало в тези нейни сълзи. Сеща се колко често е тичал радостно по алеята с някое свое другарче в играта, обръщайки се от време на време, за да долови майчината усмивка или да чуе ласкавия й глас; и тогава от паметта му сякаш се свлича някакво було: и кротките, посрещани с грубост думи, и пренебрегнатите предупреждения, и неизпълнените обещания загъмжават и напират в главата му — сърцето му едва не се пръска, става му непосилно тежко.

Той влиза в черквата. Вечернята е свършила и богомолците са се разотишли, но вратата е още отворена. Глухо отекват стъпките му из ниската сграда, той дори се изплашва от самотата — толкова е тихо и спокойно. Оглежда се наоколо. Нищо не се е променило. Черквата му се струва по-малка, отколкото едно време, но всичко си е все там, и старите паметници, които хиляди пъти е съзерцавал с детинско страхопочитание, и малкият амвон с избелялата си възглавница, и масата за причастие, пред която тъй често е повтарял божите заповеди, що бе зачитал като малък, но бе забравил като голям. Приближава се до стария им чин; от него лъха студ и пустота. Няма я малката възглавница, и Библията не е там. Може би майка му сега заема друг по-скромен чин или е станала толкова немощна, та не може да идва до черквата сама. Той не смее да допусне онова, от което най-много се страхува. Студена вълна го облива целия, той трескаво се разтреперва и тръгва да си върви.

Някакъв старец прекрачва прага тъкмо когато той е стигнал до вратата. Едмъндс се сепва и се отдръпва, защото добре го познава; неведнъж го е виждал да копае гробовете в черковния двор. Какво ли ще каже той на завърналия се каторжник?

Старецът вдига очи към лицето на странника, пожелава му „добър вечер“ и бавно продължава пътя си. Забравил го е.

Едмъндс се спуска от хълма и тръгва през селото. Времето е топло и хората седят пред портите или се мотаят из малките си градини — наслаждават се на ведрата привечер и на почивката от усилния труд. Мнозина се обръщат към него, когато минава, а и той самият хвърля изпитателни погледи наляво и надясно да види дали някой ще го познае и ще отвърне очи от него. Почти във всяка къща има непознати лица; случва се да открие в някой едър плещест мъж, заобиколен от рояк весели деца, свой някогашен съученик, още хлапе, когато го е видял за последен път; другаде забелязва край селска къщурка седнал на стол пред портата някой грохнал старец, когото помни — здрав и силен труженик на времето; ала те всички са го забравили и той минава край тях като непознат.

Последната морна светлина на залязващото слънце озарява земята и хвърля ярки отблясъци върху жълтите снопи и удължава сенките на плодните дръвчета, когато той застава пред старата къща, дома на неговото детство, към който душата му се е стремила с неописуемо вълнение през дългите тягостни години на заточение и скръб. Оградата е ниска — макар той добре да си спомня как на времето тя му се е виждала висок зид — и той надниква в старата им градина. Има повече зеленина и по-весели цветя, отколкото по-рано, но си стоят още старите дървета — дори онова дърво, под което, уморен от играта на слънце, той е лежал хиляди пъти и е усещал постепенно да го оборва сладкият приятен сън на безгрижното детинство. Дочува гласове от къщата, ослушва се, но те са чужди за неговите уши; той не ги познава. Гласовете са радостни, а той добре знае, че горкичката му майка не би могла да бъде весела, когато той не е край нея. Вратата се отваря и орляк палави дечица изскачат с викове навън. На прага се появява и бащата с мъничко момченце на ръце и те всички го наобикалят, пляскат с ръчички и го дърпат навън да вземе участие във веселите им игри. Каторжникът си спомня колко пъти се е свивал под погледа на своя баща на същото това място. Спомня си още колко пъти, цял треперещ, е заравял глава под завивките, за да не чува грубите думи, безмилостните удари, майчините си ридания; и макар да стене на глас, изтерзан от тези мисли, той напуска това място със свити пестници и стиснати зъби, обхванат от дива смъртоносна ярост.

Ето какво е многоочакваното завръщане, за което е мечтал през мъчителното изнизване на толкова години и за което е търпял толкова много страдания! Нито една усмивка за добре дошъл, нито един поглед на опрощение, нито една отворена врата, нито една протегната за помощ десница — и това е неговото родно село! Какво е била предишната му самота в дивия непроходим лес, дето не срещаш жив човек, в сравнение с тази самота!

Той разбира, че в далечната страна на своето заточение и безправие си е представял родното място такова, каквото го е оставил, а не такова, каквото ще го завари при своето завръщане. Печалната действителност смразява сърцето му и той напълно отпада духом. Не смее да поразпита хората или да потърси единствения човек, който сигурно би го приел с радост и съчувствие. Той бавно продължава да върви и отбягвайки като разбойник да тръгне по пътя, свърва в една ливада, която добре си спомня, и закрива лицето си с ръце и се хвърля в тревата.

Не забелязва, че някакъв човек е легнал край насипа до него; дрехите му изшумоляват, когато се извръща и крадешком поглежда новодошлия; Едмъндс също вдига глава.

Човекът се надига и сяда. Тялото му е прегърбено, а лицето му е жълтеникаво и сбръчкано. По дрехите му личи, че живее в приют за бедни; изглежда много стар, но това сякаш е плод не толкова на изминали години, колкото на разгулен живот и болести. Той се вглежда втренчено в Едмъндс и след като го наблюдава известно време, подпухналите му, отначало безизразни очи, захващат да горят неестествено и уплашено, докато едва не изскачат от своите орбити. Едмъндс бавно се надига на колене и все по-внимателно се взира в лицето на стареца. Двамата мълчаливо се гледат един друг.

Старецът е бледен до смърт. Той потръпва и се изправя с олюляване. Едмъндс също скача на крака. Старецът отстъпва една-две крачки. Едмъндс го следва.

— Искам да чуя гласа ти — казва каторжникът с глух, треперещ глас.

— Махай се! — изкрясква старецът и изругава безбожно.

Каторжникът се приближава още повече към него.

— Махай се! — изревава старецът. Обезумял от ужас, той вдига тоягата си и яростно удря Едмъндс през лицето.

— Баща — сатана! — процежда каторжникът през стиснатите си зъби. Той диво се хвърля напред и сграбчва стареца за гърлото… Но това е неговият баща; и ръката му се отпуска онемощяла.

Старецът надава пронизителен писък, който проехтява над самотното поле като вой на нечестив дух. Лицето му посинява: кърви бликват от устата и носа му и обагрят тревата наоколо в тъмночервен цвят — той се олюлява и пада. Спукал му се е кръвоносен съд и преди синът му да успее да го вдигне, той е вече мъртвец.

— В този кът на черковния двор — добави старият свещеник след кратко мълчание, — в този кът на черковния двор, за който ви споменах преди малко, почиват останките на един човек, който беше на служба при мене в продължение на три години след тази случка; той беше най-кроткият, най-смиреният и най-искрено покаялият се грешник на този свят. Никой освен мене не знаеше кой бе той и откъде бе дошъл — това бе Джон Едмъндс, завърналият се каторжник.