Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Глава петдесет и шеста

Мистър Пикуик си седеше самичък, като прехвърляше в ума си много неща и мислеше между другото по какъв начин да помогне на младата съпружеска двойка, чието настоящо неустановено положение му даваше повод за непрекъснато съжаление и грижи, когато Мери се плъзна леко в стаята, пристъпи към масата и каза доста припряно:

— О, извинявайте, моля, сър, Самюъл чака долу и пита дали баща му може да ви види.

— Разбира се — отвърна мистър Пикуик.

— Благодаря, сър — завърши Мери и се отправи с гъвкава стъпка към вратата.

— Сам не чака отдавна, нали? — осведоми се мистър Пикуик.

— О, не, сър! — живо отвърна Мери. — Той току-що се върна. Няма повече да иска отпуска, сър, тъй казва.

Мери може би усети, че бе съобщила последната вест с повече въодушевление, отколкото бе необходимо, или може би забеляза добродушната усмивка, с която мистър Пикуик я погледна, когато тя млъкна. Тъй или иначе, но тя сведе глава и заразглежда крайчето на спретнатата си мъничка престилка с повече внимание, отколкото действително изискваше случаят.

— Предайте им, че могат веднага да дойдат при мен — рече мистър Пикуик.

Мери, явно облекчена, изхвръкна мигом с даденото й поръчение.

Мистър Пикуик кръстоса два-три пъти стаята надлъж и нашир и потърквайки брадичката си с лявата ръка, изглеждаше потънал в размисъл.

— Да, да — рече си най-после мистър Пикуик добродушно, но с известна меланхолия, — тъй най-добре ще го възнаградя за неговата вярност и признателност; нека бъде тъй в името небесно. Такава е съдбата на един самотен старец: околните му да обикнат други и да го оставят. Нямам право да мисля, че ще е различно за мене. Не, не — добави мистър Пикуик по-ведро, — би било себично и неблагодарно от моя страна. Би трябвало да съм щастлив, че ми се отдава случай да устроя живота му тъй добре. И съм щастлив. Разбира се.

Мистър Пикуик бе тъй погълнат от своите мисли, че почукването на вратата трябваше да се повтори три-четири пъти, преди той да го чуе. Сядайки бързо и приемайки отново обичайния си приветлив вид, той изрече очакваната дума и в стаята влезе Сам Уелър, а след него — баща му.

— Радвам се, че ви виждам отново, Сам — рече мистър Пикуик. Как сте, мистър Уелър?

— Съвсем здрав, благодарности, сър — отвърна вдовецът. — Надявам се, че ви намирам и вас в добро здраве, сър.

— Да, благодаря ви — отвърна мистър Пикуик.

— Искам да си поговорим мъничко с вас, сър — подхвана мистър Уелър, — ако имате около пет минути свободно време за мен, сър.

— Разбира се — отговори мистър Пикуик. — Сам, подайте стол на баща ви.

— Благодарности, Сами, ето тук има. — И мистър Уелър придърпа един от столовете, докато говореше. — Особено хубав ден днеска, сър — додаде възрастният джентълмен, като сложи шапката си на пода и седна.

— Чудесно време, наистина — отвърна мистър Пикуик. — Подходящо за сезона.

— Най-сезонното време, дет’ съм виждал, сър — отвърна мистър Уелър. Тук той биде обхванат от силен пристъп на кашлица, а когато му премина, той кимна на сина си, намигна му и направи допълнително разни умолителни и заплашителни движения, но Сам упорито се правеше, че нищо не вижда.

Забелязал известно стеснение от страна на възрастния човек, мистър Пикуик започна да разрязва страниците на лежащата пред него книга и зачака търпеливо мистър Уелър да заговори за целта на своето посещение.

— Ама си такъв лош син, Сами, друг кат’ тебе не съм виждал — ядоса се мистър Уелър и погледна възмутено чедото си, — никога, откак съм се родил.

— Какво е направил, мистър Уелър? — запита мистър Пикуик.

— Не ще да почне, сър — отговори мистър Уелър, — хем знае, че не ме бива да приказвам, когат’ има нещо по-завързано, и пак: изправил се и ме зяпа как стоя тук и ви губя драгоценното време и ставам за резил, место да ми помогне с една думичка! Не е туй синовно държание, Сами! — Тук мистър Уелър си забърса челото. — Ама хич не е!

— Нали каза, че ти искаш да говориш? — оправда се Сам. — От’де да знам, че ще го объркаш още отначало.

— Не видиш ли, че не мога да потегля — отвърна бащата. — Тикнал съм се в кривия път, давам заден ход в камъните и к’во ли не още и пак не щеш да ми дадеш ръка за помощ. Срамота, Сами!

— Там е работата, сър — рече Сам с лек поклон, — че началството си изтегли парите.

— Много хубаво, Сами, много хубаво — закима с глава мистър Уелър с доволен вид, — аз не исках да ти приказвам строго, Сами. Много хубаво. Тъй трябва да се почне. Без заобикалки. Браво.

Преизпълнен със задоволство, мистър Уелър кимна безброй пъти и заел поза на слушател, зачака Сам да продължи.

— Седнете, Сам — рече мистър Пикуик, предусетил, че е твърде вероятно посещението да продължи по-дълго, отколкото бе очаквал.

Сам отново се поклони и седна; той забеляза погледа на баща си и поде:

— Началството, сър, изтегли петстотин и трийсет лири…

— В облизвации — вмъкна мистър Уелър старши полугласно.

— Няма кой знай к’во значение дали са облигации, или не — възрази Сам. — Сумата нали е петстотин и трийсет лири?

— Правилно, Сами — потвърди мистър Уелър.

— Към таз сума той добави за къщата и заведението…

— Наем, откупуване на клиентелата, запаси и покъщнина — намеси се мистър Уелър.

— … и от туй се получи — продължи Сам, — заедно с другото, хиляда сто и осемдесет лири.

— Така ли? — рече мистър Пикуик. — Това много ме радва. Поздравявам ви за този успех, мистър Уелър.

— Чакайте малко, сър — рече мистър Уелър и вдигна умолително ръка. — Карай нататък, Сами.

— А тия пари — поде малко колебливо Сам — той държи да сложи някъде на сигурно място, и аз много държа на туй, щото, ако останат у него, той кат’ нищо ще ги даде назаем някому или ще ги похарчи за коне, или ще изпусне портфейла си по пътя: все ще направи някоя щуротия по някакъв начин.

— Отлично, Сами! — одобри мистър Уелър със самодоволен вид, сякаш Сам го бе обсипал с небивали хвалебствия за неговото благоразумие и предвидливост. — Отлично!

— По тази причина — продължи Сам, като подръпваше неспокойно периферията на шапката си, — по тази причина той ги изтегли днеска и дойде с мен, за да каже… по-скоро да предложи… с други думи, да…

— Да каже ето к’во — прекъсна го нетърпеливо мистър Уелър, — че тез пари на мен не ми трябват. Аз ще си работя редовно на капрата и хич нямам де да ги туря, освен да си взема пазач да ги варди или да ги пъхна в някой от джобовете вътре в дилижанса, а туй ще ги съблазнява хората, дет’ са вътре. Ако вие ми ги вардите, сър, аз ще ви бъда много задължен. Пък може — добави мистър Уелър, като се доближи до мистър Пикуик и му прошепна нещо на ухото, — може да отидат малко по разноските за онуй осъждане. Искам само да кажа: вие просто да ги вардите, докато аз пак ги поискам. — С тези думи мистър Уелър пъхна портфейла в ръцете на мистър Пикуик, грабна си шапката и изскочи от стаята с бързина, която едва ли би могла да се очаква от такава една дебела личност.

— Спрете го, Сам! — провикна се разгорещено мистър Пикуик. — Настигнете го, доведете го обратно веднага! Мистър Уелър… елате… върнете се!

Сам разбра, че повелята на господаря му трябваше да бъде изпълнена; той сграбчи за лакътя слизащия по стълбите мистър Уелър и го домъкна обратно по силата на принудата.

— Добри ми приятелю — рече мистър Пикуик, като взе ръката на възрастния човек, — вашето искрено доверие към мен ме смайва.

— Не виждам защо да е тъй, сър — с упоритост отвърна мистър Уелър.

— Уверявам ви, добри ми приятелю, аз имам повече пари, отколкото могат да ми потрябват някога; много повече, отколкото човек на моята възраст би могъл да похарчи до края на живота си.

— Никой не знае колко мож’ да похарчи, докато не опита — забеляза мистър Уелър.

— Може би сте прав — отвърна мистър Пикуик, — но тъй като нямам намерение да правя подобни опити, едва ли е вероятно да изпадна в нужда. Много ви моля да си вземете това обратно.

— Много добре — мрачно отвърна мистър Уелър. — Помни ми думата, Сами. Ще направя нещо от отчаяние. Нещо с тези тук пари; от отчаяние!

— По-добре недей — отвърна Сам.

Мистър Уелър се замисли за миг, а после с решителност закопча жакета си и каза:

— Ще стана съдържател на ера.

— Какво! — възкликна Сам.

— На ба-ри-ера — уточни мистър Уелър през стиснати зъби. — Ще стана съдържател на бари-ера. Кажи му сбогом на твоя баща, Сами. Отдавам останалите си дни на някоя ера.

Тази заплаха беше тъй ужасна, а освен това мистър Уелър изглеждаше тъй твърдо решен да я изпълни и тъй дълбоко засегнат от отказа на мистър Пикуик, че последният джентълмен помисли малко и каза:

— Добре, добре, мистър Уелър, аз ще съхранявам вашите пари. С тях аз мога да направя може би повече добро, отколкото вие бихте могли.

— Ама точно тъй трябваше! — просия мистър Уелър. — Само добро ще сторите, сър.

— Да не говорим повече за това — рече мистър Пикуик и заключи портфейла в писалището си. — От сърце съм ви задължен, добри ми приятелю. Сега седнете отново. Нуждая се от вашия съвет.

Скритият смях, предизвикан от блестящия успех на неговото посещение — сгърчил не само лицето на мистър Уелър, но също ръцете, нозете, цялото му тяло, докато мистър Пикуик заключваше портфейла му, — внезапно отстъпи място на най-тържествена сериозност, щом бяха изречени тези думи.

— Сам, моля ви, излезте за няколко минути от стаята — рече мистър Пикуик.

Сам се оттегли незабавно.

Мистър Уелър изглеждаше необикновено мъдър и много изненадан, когато мистър Пикуик започна разговора, казвайки:

— Доколкото знам, вие не сте привърженик на брака, нали, мистър Уелър?

Мистър Уелър поклати глава. Той не бе в състояние да проговори ни дума; неясни мисли за някоя коварна вдовица, сполучила да оплете в мрежите си мистър Пикуик, му бяха сковали гласа.

— Вие навярно сте видели една девойка на долния етаж, когато дойдохте сега с вашия син? — запита мистър Пикуик.

— Да, видях една девойка — бе краткият отговор.

— Какво ви е впечатлението от нея? Кажете ми вашето искрено мнение за нея, мистър Уелър.

— Видя ми се закръгленичка и стройна — даде вещо оценката си мистър Уелър.

— Да, наистина — потвърди мистър Пикуик, — така е. А какво ще кажете за държането й, доколкото сте го забелязали?

— Много приятно — отвърна мистър Уелър. — Много приятно и уютно.

Не бе ясно точно какво значение влагаше мистър Уелър в това последно прилагателно; но от тона, с който го каза, бе несъмнено, че изразът бе благоприятен и мистър Пикуик бе също тъй задоволен, сякаш го бяха напълно осветлили по въпроса.

— Аз особено много държа на нея, мистър Уелър — рече мистър Пикуик.

Мистър Уелър се покашля.

— Искам да кажа, държа тя да се чувствува добре — продължи мистър Пикуик. — Желая тя да е обезпечена и щастлива в живота. Разбирате ли?

— Отлично — отвърна мистър Уелър, който още нищо не разбираше.

— Тази млада личност е привързана към вашия син — съобщи мистър Пикуик.

— Към Сами! — възкликна родителят.

— Да — потвърди мистър Пикуик.

— Туй е естествено — рече мистър Уелър, след като поразмисли. — Естествено, но доста е опасно. Сами трябва да внимава.

— Какво искате да кажете? — запита мистър Пикуик.

— Много да внимава да не ’земе да й каже нещичко — отговори мистър Уелър. — Много да внимава да не го подведат точно в сляпата неделя и да ’земе да каже нещичко, дето да води до неустойка на обещание. Човек никога не знае к’во го чака, мистър Пикуик, щом са му хвърлили око; от’де да знае к’во имат наум; а докато го мислиш, хоп, в капана. Тъй се ожених аз най-напред, сър, и Сами е последицата от таз маневра.

— Не ме насърчавате много да приключа това, което имам да кажа — забеляза мистър Пикуик, — и по-добре е да го сторя веднага. Не само тази млада личност е привързана към вашия син, мистър Уелър, но и вашият син е привързан към нея.

— И таз хубава! — възкликна мистър Уелър. — Таквоз нещо да стигне до ушите на един баща!

— Наблюдавал съм ги неведнъж — поде мистър Пикуик, без да разисква последната бележка на мистър Уелър — и съм напълно убеден в това. Да предположим, че аз бих желал да им помогна да се задомят, обезпечавайки ги с някоя малка търговия или друга работа, която ще им даде възможност да си уредят един сносен живот, какво би било вашето отношение, мистър Уелър?

Отначало мистър Уелър прие с кисела физиономия това изказване, предлагащо женитба на човек, чиято съдба го засягаше; но когато мистър Пикуик започна да го убеждава, подчертавайки особено много обстоятелството, че Мери не е вдовица, той поомекна постепенно. Мистър Пикуик имаше голямо влияние върху него, а и Мери му бе направила поразително впечатление с външността си; в същност той й бе вече намигнал на няколко пъти съвсем не по бащински. Най-накрая той заяви, че не можел да се противопостави на желанията на мистър Пикуик и щял да е щастлив да се вслуша в неговите съвети; мистър Пикуик с радост чу тези думи и без да чака повече, повика Сам при тях.

— Сам — рече мистър Пикуик и се покашля, — ние с вашия баща разговаряхме за вас.

— За тебе, Сами — потвърди мистър Уелър с покровителствен и внушителен тон.

— Не съм дотолкова сляп, Сам, и виждам, че от доста дълго време питаете повече от приятелски чувства към прислужничката на мисис Уинкл — каза мистър Пикуик.

— Чуваш ли туй, Сами? — обади се мистър Уелър по същия съдийски начин на изказване като преди.

— Надявам се, сър — обърна се Сам към своя господар, — надявам се, че няма нищо лошо в туй, едни млад мъж да обръща внимание на една млада жена, дето е безспорно хубава и с добро държане.

— Не, разбира се — рече мистър Пикуик.

— А тъй си е — съгласи се мистър Уелър добродушно, но величествено.

— Далеч съм от мисълта, че има нещо лошо във вашето поведение, което считам съвсем естествено — продължи мистър Пикуик, — и бих искал да подкрепя и подпомогна тези ваши желания. С оглед на това ние с вашия баща имахме малък разговор и убеждавайки се, че той е на същото мнение…

— Щот’ таз дама не е вдовица — вмъкна мистър Уелър обяснителна бележка.

— Защото тази дама не е вдовица — повтори с усмивка мистър Пикуик, — бих искал да ви освободя от ограничението, което сегашното ви положение ви налага, и да подчертая моето отношение към вашата вярност и множество отлични качества, като ви дам възможност да се ожените за това момиче, без да отлагате, и да издържате с една независима работа себе си и семейството си. Аз ще бъда горд, Сам — добави мистър Пикуик, чийто глас потреперваше мъничко отначало, но после придоби пак обичайния си тон, — горд и щастлив да положа с благодарност нарочни усилия за успеха на вашия бъдещ живот.

Последва дълбоко мълчание за миг; тогава Сам каза с нисък, дрезгав глас, но твърдо въпреки това:

— Много съм ви задължен за вашата добрина, сър, дето няма друга подобна, но туй няма да го бъде.

— Няма да го бъде! — възкликна смаян мистър Пикуик.

— Сами! — рече с достойнство мистър Уелър.

— Казах, че няма да го бъде! — повтори Сам, повишавайки глас. — Какво ще стане с вас, сър?

— Мое добро момче — отвърна мистър Пикуик, — неотдавнашните семейни промени всред моите приятели ще изменят напълно начина ми на живот в бъдеще; освен това аз остарявам и се нуждая от тишина и спокойствие. Свършиха моите скитания, Сам.

— От’де да знам, сър? — възрази Сам. — Вие тъй си мислите сега. Да речем, че решите другояче, което мож’ да стане, сър, щото имате сърце, дето е още на двайсет и пет години, к’во ще стане с вас без мене тогава? Няма да го бъде онуй другото, сър, няма да го бъде.

— Много добре, Сам, доста ти е права приказката — рече мистър Уелър насърчително.

— Аз говоря след не малко размисъл, Сам, и съм сигурен, че ще удържа на думата си — каза мистър Пикуик, като поклати глава. — Друго време настъпи за мен; дойде краят на моите скитания.

— Добре де — отвърна Сам, — тогава точно затуй трябва да има винаги около вас някой, който да ви разбира и да се грижи за вас, за вашето удобство. Ако пък ви трябва човек с повече лустро, отлично и чудесно, вземете си го; но със заплата или без заплата, с отказ или без отказ, с храна и квартира или без храна и квартира, Сам Уелър, дето го взехте от стария хан в Бъро, няма да се раздели с вас, пък к’вото ще да става; и нека всичко и всички злобеят, нищо няма да му попречи!

След завършека на това изявление, в което Сам вложи много чувство, възрастният мистър Уелър скочи на крака и забравяйки всякакви условности като време, място и приличие, размаха шапка над главата си и извика на три пъти гръмогласно възторжено „Ура!“.

— Добри ми приятелю — рече мистър Пикуик, щом мистър Уелър седна отново, доста сконфузен от собствения си порив, — вие трябва да имате и младата жена пред вид.

— Имам пред вид младата жена, сър — рече Сам. — Имал съм я пред вид. Говорил съм с нея. Казал съм и к’во ми е положението; тя е готова да чака, докато и аз съм готов. Ако не го стори, тогаз не е такава, каквато я мисля, че е, и аз с готовност ще се откажа от нея. Вий ме познавате от преди, сър. Решението ми е взето и нищо не мож’ да го промени.

Кой би могъл да обори подобно решение? Не и мистър Пикуик. От безкористната привързаност на своите скромни приятели душата му бе изпълнена с повече гордост и топлота, отколкото биха могли да пробудят десет хиляди уверения в дружба на най-големите знаменитости на света.

Докато този разговор се водеше в стаята на мистър Пикуик, в странноприемницата влезе дребен възрастен джентълмен в костюм с тютюнев цвят, следван от носач с малкия му куфар; след като си осигури легло за пренощуване, той запита прислужника дали някоя мисис Уинкл е отседнала там, на който въпрос прислужникът, разбира се, отговори утвърдително.

— Сама ли е? — запита дребният възрастен джентълмен.

— Смятам, че да, сър — отвърна прислужникът. — Мога да повикам личната й камериерка, сър, ако вие…

— Не, няма нужда — побърза да каже възрастният джентълмен. — Заведете ме при нея, без да съобщите предварително.

— К’во, сър? — смая се прислужникът.

— Глух ли сте? — запита дребничкият възрастен джентълмен.

— Не, сър.

— Отлично. А сега ме заведете до стаята на мисис Уинкл, без да съобщавате предварително.

Докато даваше тази заповед, той плъзна пет шилинга в ръката на прислужника и го погледна право в очите.

— Наистина, сър — промълви прислужникът, — не знам, сър, дали…

— А! Вие ще го сторите, виждам — каза дребният възрастен човек. — По-добре ще е да го сторите веднага. Ще спестим време.

Имаше нещо толкова хладнокръвно и улегнало в поведението на въпросния джентълмен, че прислужникът сложи петте шилинга в джоба си и го поведе към горния етаж без повече приказки.

— Това е стаята, нали? — рече джентълменът. — Може да си отидете.

Прислужникът се подчини, чудейки се кой би могъл да бъде този джентълмен и защо бе дошъл; дребният възрастен джентълмен почака, докато той изчезна от погледа му, а после почука на вратата.

— Влезте — рече Арабела.

— Хм, приятен глас във всеки случай — промърмори дребният възрастен джентълмен, — но то още нищо не значи. — Докато си казваше това, той отвори вратата и прекрачи прага. Арабела, която бе седнала да бродира, се изправи, виждайки непознатия… малко смутено, но не без очарование.

— Моля, не ставайте, госпожо — рече непознатият, като влезе и затвори вратата след себе си. — Мисис Уинкл, ако не се лъжа?

Арабела наклони глава.

— Мисис Натаниъл Уинкл, която се омъжи за сина на старчето в Бирмингам? — додаде непознатият, разглеждайки Арабела с нескрито любопитство.

Арабела отново наклони глава и се озърна неспокойно, сякаш се двоумеше дали да вика за помощ.

— Виждам, че ви изненадвам, госпожо — рече възрастният джентълмен.

— Доста, признавам — отвърна Арабела, учудвайки се все повече и повече.

— Ще седна, ако позволите, госпожо — рече непознатият.

Той седна; и като измъкна калъфа за очила от джоба си, извади спокойно очилата и си ги сложи на носа.

— Вие не ме познавате, нали, госпожо? — запита той, вперил поглед в Арабела тъй, че я обзе тревожно чувство.

— Не, сър — свенливо отвърна тя.

— Не, естествено — рече непознатият, обхванал с ръце лявото си коляно, — откъде ще ме познавате? Но вие все пак знаете моето име, госпожо.

— Наистина ли? — каза Арабела, разтреперана цялата, без сама да знае точно защо. — Мога ли да запитам как се казвате?

— След малко, госпожо, след малко — каза непознатият, без да отклони поглед от лицето й. — Вие сте омъжена отскоро, нали, госпожо?

— Да — промълви едва чуто Арабела и сложи настрана бродерията си много развълнувана, защото догадката, минала преди това през ума й, започна все повече да се налага.

— И вие не сте изтъкнали на съпруга си, че би било подходящо да се посъветва преди това със своя баща, от когото той е зависим, доколкото знам — додаде непознатият.

Арабела си избърса очите с носната кърпичка.

— Не сте се опитали дори да разберете чрез някои непряк източник какво би било отношението на старчето към този въпрос, засягащ го естествено извънредно много — продължи непознатият.

— Не бих могла да го отрека, сър — рече Арабела.

— И без лично вие да имате достатъчно голямо състояние, за да дадете на съпруга си по-осезателна поддръжка в замяна на материалните блага, които той би получил, както знаете, ако се бе оженил по волята на баща си — продължи възрастният джентълмен. — Това синовете и дъщерите наричат безкористна любов, докато те самите имат синове и дъщери и започнат да виждат нещата в по-далечна и съвсем различна светлина!

Обилни сълзи проливаше Арабела, докато казваше за свое оправдание, че е млада и неопитна; че единствено чувствата й са я подтикнали към постъпката, която е извършила; че е отраснала почти от невръстно детинство без родителски напътствия и съвети.

— Постъпката е лоша — рече възрастният джентълмен с по-мек тон, — много лоша; безразсъдна, романтична, неделова.

— Вината е моя, само моя, сър — отвърна разплакана горката Арабела.

— Глупости — рече възрастният джентълмен, — не сте вие виновна, че той се е влюбил във вас, нали? И все пак, да, виновна сте — добави възрастният джентълмен, поглеждайки дяволито Арабела. — Ваша е вината. Той не е могъл да не го стори.

Дали се дължеше на този комплимент или на странния начин, по който възрастният джентълмен го направи, или на промяната в държането му — много по-мило, отколкото в началото, или и на трите заедно, но Арабела се усмихна през сълзите си.

— Къде е съпругът ви? — запита рязко възрастният джентълмен, сдържайки усмивката, която напираше да се появи върху лицето му.

— Очаквам го всеки миг, сър — отговори Арабела. — Аз го склоних да се поразходи тази сутрин. Той е много потиснат и нещастен, защото няма никаква вест от баща си.

— Потиснат, а? — възкликна възрастният джентълмен. — Тъй му се пада!

— Боя се, че той страда заради мене — рече Арабела, — и аз, сър, наистина много страдам заради него. Единствено аз съм причина той да е в това положение.

— Не се тревожете за него, мила моя — рече възрастният джентълмен. — Тъй му се пада. Аз всъщност се радвам, да, радвам се, що се отнася до него.

Едва-що последните думи бяха излезли от устата на възрастния джентълмен, когато се чуха стъпки нагоре по стълбата, стъпки, които и той, и Арабела разпознаха, изглежда, едновременно. Дребният джентълмен побледня, но правеше големи усилия да изглежда спокоен и се изправи, когато мистър Уинкл влезе.

— Татко! — извика мистър Уинкл, като се отдръпна от изумление.

— Той самият, сър — отвърна дребният възрастен джентълмен. — Е, сър, какво имате да ми кажете?

Мистър Уинкл мълчеше.

— Надявам се, че се срамувате от себе си, сър — рече възрастният джентълмен.

Мистър Уинкл продължаваше да мълчи.

— Срамувате ли се от себе си, сър, или не? — запита възрастният джентълмен.

— Не, сър — отвърна мистър Уинкл, вземайки Арабела под ръка. — Не се срамувам от себе си, нито от жена си.

— О, така било! — иронично извика възрастният джентълмен.

— Много съжалявам, загдето съм извършил нещо, което отслаби вашата обич към мене, сър — каза мистър Уинкл, — но държа да кажа също, че нямам причини да се срамувам, загдето тази дама е моя съпруга, нито пък загдето тя е ваша снаха.

— Дай си ръката, Нат — рече възрастният джентълмен с променен глас. — Целуни ме, мило дете. Ти си очарователна снахичка, въпреки всичко!

След няколко минути мистър Уинкл отиде да повика мистър Пикуик и щом се върна с този джентълмен, той го представи на баща си, при което те се ръкуваха сърдечно в продължение на пет минути.

— Мистър Пикуик, благодаря ви от все сърце за цялата ви добрина към моя син — каза възрастният мистър Уинкл прямо и непосредствено. — Аз съм припрян човек, а когато ви видях онзи път, бях раздразнен от изненадата. Сега сам можах да отсъдя и съм повече от доволен. Да ви се извинявам ли още, мистър Пикуик?

— В никакъв случай — отвърна този джентълмен. — Вие сторихте единственото нещо, което не достигаше, за да бъда напълно щастлив.

Последва второ ръкостискане в продължение на други пет минути, придружено с множество любезни слова, които, освен че бяха любезни, имаха в добавка едно съвсем ново качество — бяха искрени.

Сам, бидейки предан син, изпрати баща си до „Красивата дивачка“, а на връщане срещна на двора шишкавото момче, натоварено да предаде една бележка от Емили Уордл.

— К’во ще кажеш — рече шишкото, който беше необикновено словоохотлив, — ама хубаво момиче е таз Мери, а? Много ми е по сърце, много!

Мистър Уелър не даде словесен отговор; той впи за миг поглед в Джо, удивен от неговата дързост, замъкна го за яката до един ъгъл и го отпрати с безболезнен, но тържествен ритник; след което продължи към странноприемницата, като си подсвиркваше.